-
Брой отговори
2031 -
Регистрация
-
Последен вход
-
Days Won
7
ВСИЧКО ПУБЛИКУВАНО ОТ проф. Добрев
-
От вида и характера на промените, но главно от онези 5 века, които в Контактолингвистиката се наричат културно-исторически условия и предпоставки за заемането на лексика от един език към друг. Във вашите контактолингвистични представи излиза, че въпросните векове са преминали не тук, а там!?
-
В прикачения Словник са всичките турски персизми, преминали и в българския език. Тези черти и белези се разкриват и описват за всяка една дума поотделно на съответното езиково равнище. На фонетично равнище например описанието има следния вид: Ани Добрева, Иранизми в българския език. София, 2008 Реализация на гласните фонеми в процеса на заемането Персийска фонема В турския език В българския език а а, â, е, i а, я, е, и, ей, ‘ô, ьо ä a, i, ö, e, ü а, и, о, е, ю, ‘у, ‘ъ, я, ия, ô, ьо е е, а, ı, i, ü е, а, ъ, и, ю, ô, о, у, я, ю, ия, ьо, йъ у и, ü, ö, ı, о у, ю, ô, и, о, ьо, ъ о о, и, ü, ı, i о, у, ‘у, ю, ъ, и, а, ê и i, е, и, а, ü и, е, у, а, ю, ъ, ьо оу и, v о, у, в еи еу ей, ег, ай От направения анализ личи, че персийската фонема “а” е устойчива и за турския и за българския език в различни фонетични позиции, както п. нам, т. nam, б. нам, п. нар, т. nar, б. нар; п. тахте, т. tahta, б. тахта; п. джäван, т. civan, б. дживан. Особена устойчивост се наблюдава при лексемата “хане”, която при заемките се явява като съставна част, например п. кархане, т. kerhane, б. керхана; п. голабхане, т. gûlabhane, б. гюл(аб)хана. Има случаи, в които фонемата “а” е запазена в турския език заедно с дължината си както в п. пäрāкäнде, т. perākеnde; п. тäpaзу, т. terāzi. Същата фонема “а” при трансференцията си в българския език загубва дължината си и се субституира чрез “е” – б.перекенде; б.терезия. Налице са и случаи, когато дължината на фонемата “а” от перс. “ā” през тур. “ā” се запазва и в българския език – б. таазе; б. сааде, но наред с това е фиксиран случай на отпадане на дължината – българско “саде” или потъмняване като “съде”. Има случаи, когато след загубване на дължината гласната “а” се субституира освен чрез “е” и чрез гласните “я”, “и” като п. зирā, т. zirā, б. зере, зеря, зери; п. ахор, т. ahır, б. яхър. Чрез гл. “е”, “и” се субституира и не само дългата фонема “ā”, като п. парсāнг, т. persenk, б. Персенк; п. кашки, т. keşku, б. кешки; п. сäр-сам, т. sersem, б. серсем; п. абриз, т. ibrik, б. ибрик. Не са редки случаите, при които персийската форма в турския се подчинява на звуковата хармония и така преминава в българския език, като п. зийанкар, т. ziyankâr. Тази полатализация на персийското “а” в турския език повлиява на процеса на адаптацията на фонемата и в българския език, където тя се реализира като “ьо”, “я”, “ия”, например б. зенкьор или п. базâрган, т. bezirgân, б. базиргян; п. касä, т. kâse, б. кясе, кейсе. Що се отнася до персийската фонема “ä”, нейният неустойчив характер се отразява и при трансференцията и адаптацията й както в турския, така и в българския език. Най-често се субституира чрез “е” и в турски и в български език, както п. дäрман, т. derman, б. дерман; п. доругäр, т. dülger, б. дюлгер; п. зäмбарäк, т. zemberek, б. земберек; п. сäр-äскäр, т. serasker, б. сераскер, но не са редки случаите на стесняване и палатализация в българския език – вж. б. дърман, дирман; б. дюлгяр; б. зимбилек, зьомпердек. На второ място по честота на субституирана форма на перс. “ä” е гласната “а”, както п. тäрхине, т. tarhana, б. тархана; п. чоугäн, т. rugan, б. руган; п. сäхтийан, т. sahtıyan, б. сахтиян; п. тäсме, т. tasma, б. тасма или п. räхрäман, т. kahraman, б. кахраман (но и кехреман, кахриман). В процеса на адаптацията перс. “ä” се субституира и чрез турското “i”, българското “и” както при п. äбришом, т. ibrişim, б. ибришим; п. äнджир, т. incir, б. инджирка; п. пäшиман, т. pişman, б. пишман; п. зäнджир, т. zincir, б. синджир. Но има случаи когато в процеса на трансференция от турския в българския език перс. “ä”, което в турски се е реализирало чрез “i”, преминава в бълг. “а” или “ъ” – вж. п. джäхан, т. cihan, б. джахан; п. сäнджаб, т. sincap, б. занджап, зънджап. Неустойчивия характер на перс. “а” се проявява и в случаи като п. бäбр, т. böbür, б. бобър; или п. сäвар, т. süvari, б. сувари; п. гугäрд, т. kükürt, б. кюкюрт; п. äргäван, т. erguvan, б. гергеван. На лексикосемантично равнище например описанието има следния вид: В процеса на заемането през турския в българския език, част от простите лексикосемантични структури преминават в сложни, както напр. перс. канар, което в езика източник е с три (3) значения, а в езика посредник и езика приемник развива съответно четири (4) и седем (7) значения или перс. пабäнд, което има едно (1) значение в езика източник, в турския език остава също с едно (1) значение, докато в българския език се реализират три (3) значения, но също така протича и обратният процес - перс. дäсте, със седем (7) значения в персийския език, в процеса на трансференция и адаптация в турския език остават четири (4), а в българския само едно (1) – “дузина, комплект”. Това взаимно проникване на прости и сложни лексикосемантични структури е съществената част на процеса на качествената семасиологична адаптация. Тя се реализира в процеса на преминаването на заемките от персийския към турския и българския език, при което в някои от случаите пък лексикосемантичните структури са загубили числено от към броя на съдържащите се в тях значения, т.е. те са се редуцирали. В зависимост от това дали броят на останалите значения е единица или не, редукцията бива пълна или частична, самата структура напълно, съответно частично редуцирана. Пример за частично редуциране броя на значенията са например перс. бограхани, бурани със значения: “1. склад; 2. партида стока; 3. чанта за покупки; 4. kош”. В турския език тя е заета като borani с три значения: “1. голям изоставен кервансарай; 2. керван натоварен със стока; 3. нещо като склад”, а в българския бурхана, бархана се реализира с две значения: “1. навес; 2. голяма неуютна сграда; разнебитена къща”. Очевидно в случая редуцирането е съпроводено и от изместване на значенията от езика източник. Частично редуцирани са и значенията на перс. гердäк “1. кръгла шатра; 2. брачен чертог”, а в турския и българския език – съотв. gerdek/гердек се реализира само с едно значение ‘‘брачно легло”. Перс. сомбол, който и в турския език (sümbül) има значения на “1. градинско цвете; 2. коси на красавица”, а в българския лексемата зюмбюл има значение само на “пролетно градинско цвете с кичести цветове” или перс. джäван-мäрд със значение “благороден, великодушен; смел, мъжествен; доблестен” се е субституирало чрез тур. cömert “щедър” и е развило прен. знач. “благодатен, плодотворен”, а в бълг. джумерт е останало само значението “щедър”. Интересен пример за стесняване на семантиката е и перс. хара “1. гранит; 2. вид копринена материя, муар”, което в турския се реализира също с две значения, но свързани метонимично с персийската семантика, напр. тур. hare “1. вълнообразен отлив; вълнообразен рисунък (на материя, хартия, мрамор); 2. муар”, а при бълг. харе е останало само значението “материя”. Редуцирането на броя на значенията не винаги означава редуциране и на самите значения. Налице са и случаи, когато едновременно с редуцирането броя на значенията на заемката от езика източник, в заимствуващите езици се появявя ново значение, като перс. гуше “1. ъгъл; 2. мат. ъгъл; 3. намек; 4. муз. инструмент; 5. ъглов удар”. В турския език köşe има само знач. “ъгъл”, но е образувало много словосъчетания, а в българския език заемката кьоше е запазила знач. “ъгъл”, като в българската езикова среда е добавило още две значения: “уединено място” и прен. “тънко нарязана кожа, която служи за украшение”. Прави впечатление, че при семасиологичната адаптация, в процеса на редуцирането на броя на значенията и стесняването на самите значения, в заетата лексема в някои случаи настъпва ново преразпределение на реда на значенията, обусловено от честотата на употреба в заимствуващите езици – значения, които в персийския език са били основни, в турския и българския език са второстепенни или остарели. Например в българския език значението на заемката ней “вид кавал” е второ по позиция в значенията на перс. ней/най “1. камъш; 2. флейта; 3. гърло, гръклян” и спада към групата на редките и остарели думи; значението на бълг. тане и тур. tane “късче, парче” е второ в редицата от значения на перс. тане. Налице са и случаи не само на разместване на местата на значенията в езика приемник и посредник в сравнение с мястото, което заема в езика източник, но и случаи на изместване на самото значение на лексемата заемка, в зависимост от регионална употреба и етнокултурни фактори както бълг. кехая със знач. “1. глава на овчари; 2. надзирател на стопанство, пазач; 3. глашатай, 4. селски пристав”. В турския език kâhya/kethuda е със знач. “1. иконом; 2. управител; 3. председател на занаятчийския еснаф”, а в езика източник – персийския, значенията на кäдхода са: “1. старшина; 2. най-стария човек в селото; 3. глава на семейство, стопанин на дом; 4. женен човек”. Slovnik.rtf
-
В прикачената статия на проф. Чилингиров, която аз ползвам и инкорпорирам в моето изследване по следния начин: Святое Крещение и Просвещение Великой Руси Същевременно в цяла Русия започва и се разгръща нов, по-висок, отколкото по времето на княгиня Олга, етап на бурно икономическо развитие и въздигане. Поради липсата обаче на собствено-руско платежно средство огромният руски пазар не функционира правилно и достатъчно ефективно. Ето защо възниква спешна нужда от парична единица за финансовото осигуряване на този пазар. По личните указания и под непосредственото ръководство на митрополит Михаил в качеството му на единствен и напълно легитимен български патриарх предстоятел и на Руската Православна Църква, и гледайки от дадената му от епископа българска златна монета, сечена от предпоследния български цар Петър, български майстор железар с помощници руси изработва матриците и пресова голям брой златни и сребърни монети с лика на Владимир и надписи на български език, но с царските хералдични знаци на дядото на царица Анна, цар Петър (927-970): Монетите на киевските князе и техните български прототипове са свързани обаче най-тясно и с още един въпрос, който занимава изследователите още от откриването на първите руски монети – въпроса за така наречения „княжески знак“, изобразен обикновено на обратната страна на монетите. Този знак, появяващ се в нов вариант при всеки следващ киевски владетел, с течение на времето събужда интереса на най-широки кръгове от обществеността и става предмет на безброй изследвания не само в Русия, а и извън границите ѝ. Само едно изброяване на публикациите върху него и кратко излагане на различните теории за произхода му би заело много страници, а библиографията по този въпрос вече обхваща стотици трудове. Пръв А. А. Куник изказва предположението, че този знак представлява семейно знаме на киевските князе. Тази идея се подхваща от всички останали изследователи, а след отделянето на Република Украйна от Съветския съюз в 1992 година княжеският знак на Владимир става неин държавен герб. Това, което днес също се приема от всички изследователи, е, че този знак е свързан с личността на владетеля и символизира неговата власт, собственост и наследствени права, отразени в генеалогията на знака, като този знак носят не само официалните документи на властта, в това число оловните печати на владетеля, монетите, сечени по времето на неговата власт, както и митническите пломби, чак до личните предмети, принадлежащи на него и на неговото семейство. Тази генеалогия съответства на генеалогията на киевската княжеска династия, т. е. знакът на всеки следващ член в генеалогичната система, водеща началото си от Светослав, произхожда от знака на предишния член, като в малко изменен вид преминава у наследниците му. Принципът всеки член от този род да има свой собствен знак, който е само един и се запазва неизменно през целия живот на княза, е задължителен. Съответно на това всеки отделен знак може да принадлежи само на един единствен член от рода (Ас. Чилингиров). Впрочем този хералдичен знак очевидно-безспорно не е нищо друго освен нумизматичната форма на тамгата на прабългарския род Дуло, известна под името Ипсилона от многобройните си полагания върху най-различни обекти от времето на Първото Българско Царство (681-1018). Новото и различното сега и тук е наличието още и на луна, която пък в съчетание със Слънцето или само със звезда е другият стародавен и също така много разпространен символ на прабългарските племена и народи, в това число и на племето на секелите: Но дори и през 1738 г., организаторът и ръководителят на борбата на унгарците срещу австрийското иго, трансилванският княз Ракоци носи титлата си Syculorum comеs – Граф на Секелите, като в неговия фамилен герб, наред с останалото, има слънце и месечина, които са езическите, предхристиянските символи на секелите (Й. Бьодей) и като че ли, като цяло или частично, задължителен елемент за герба на всеки секелски благородник през Средновековието, ако се съди по герба, поместен на заглавната страница на книгата на B. Jancsó [1921], където пък има звезда и полумесец. Тези елементи на секелската хералдика, надали изобщо имат отношение към мохамеданството, а по-скоро се намират в някаква генетико-историческа връзка според нас със звездата и полумесеца като ирански зороастрийски символи (М. Гаджиев), а както е добре известно българите още от най-древни времена са в най-тесен етно-лингвистичен контакт и взаимодействие с иранските племена и народи и най-после, едва ли е случайно и това, че княз Ракоци умира от болест и е погребан в земята на своите братя, а гербът му и днес стои и бди от фронтона на черквата в с. Червена вода, Русенско [вж. Бьодей 1976, 42; Гаджиев 2003, 106] [Добрев 2005, 270-271, вж. и срв. Чилингиров 2010б, 1-26]. В резултат на всичко това и по този начин на Владимир вече не само му се присвоява и признава и царско достойнство със задължителните за случая царски регалии, включително и правото да сече монети, но той се обявява и прогласява също така и за единственият наследник и продължител и на българската царска династия: Но този проблем е свързан и с един принципен въпрос – въпроса за царските регалии на Владимир. Договорът с Византия му донася само титлата άρχόντ (княз), но не и καΐσαρ (цар), каквато той би трябвало да носи, ако беше императорски зет, женен за порфирородна принцеса. Неговата титла не му дава правото на царски или императорски регалии, в това число и правото да сече монети. А такова право не е могло да се узурпира дори в онези „беззаконни“ времена – това право е могъл да му даде, освен цариградският патриарх и папата, само българският патриарх, ако и поради обявената от Цариградската патриаршия схизма върху българската църква то да не е било признавано във Византия. Не на последно място именно от монетите става явно, че Владимир е получил такива царски регалии от България, каквито виждаме на изображенията му. Към тези царски регалии спадат и матриците на първите емисии златни и сребърни монети, изработени без съмнение от български майстори. Освен от правописните и палеографските особености на надписите, туй се потвърждава и от изображението на трона на Владимир върху монетите, най-близки паралели за което срещаме при художествени паметници от Преслав – двете изображения на Христос Вседържител на бронзовата матрица в Преславския музей (вж. табл. 2), различни от изображенията, които сме свикнали да виждаме на византийските художествени паметници, като напр. мозайката от „Света София“ в Цариград (табл. 1а) и номизмата на Константин VII и Роман I (табл. 1b) [Чилингиров 2010б, 10-11]. Също и художествените занаяти в Киевска Русия, на първо място златарството и сеченето на монети, са свързани непосредствено с български образци. Византия никога не признава царската титла на Владимир; във всички византийски писмени извори той бива назоваван άρχόντ (княз) и не получава титлата kaίsar, която би му се полагала като зет на императора и би му дала правото да сече монети. В този смисъл след 1039 година биват манипулирани и всички руски писмени източници, като неговата царска титла или бива заличена от текста, или заменена с титлата княз. Правото си за сечене на монети Владимир може да е получил единствено от българския патриарх, който му дава и останалите царски регалии, които виждаме на неговите изображения, включително матриците за сечене на първите емисии от неговите златни и сребърни монети – както е известно тези монети не отговарят на византийския еталон, а на еталона на дирхемите на арабския халифат, но и на Волжка България. За разлика от следващите им емисии, които вече очевидно са изработени в Киев, първите емисии имат български надписи, а за изображението на княза при тях са послужили като образец монети на българския цар Петър. Явно български произход имат също и останалите епиграфски и иконографски особености на руските монети, притежаващи множество паралели в българското изкуство. Така палеографията на тези монети е в непосредствена връзка с многобройните надписи от всички краища на българската държава, станали едва през последно време достояние на науката, докато за иконографията на владетеля и неговия трон произведенията на художествените занаяти от българската столица предлагат редица опорни точки – преди всичко бронзовата матрица от Археологическия музей в Преслав [Чилингиров 2010а, 51-52]. prof. Chilingirov.pdf
-
Тюрките по начало и като цяло са европеиди с различен по степен на изявеност монголоиден примес!
-
Окончанието не е -ГИ, а -ИК, като крайното -И е притежателно окончание 3.л. ед.ч., което на принципа на Изафет втори вид осъществява връзката със субекта на действието ИЧМЕК. Именно поради това и втората определителна група от Надписа се превежда: Чашата, от която да пие наздраве жупан Бутаул. НАДПИС № 21 ОТ БЪЛГАРСКОТО ЗЛАТНО СЪКРОВИЩЕ “НАДЬ СЕНТ-МИКЛОШ” (в т о р а ч а с т) Βουταоυλ ζωαπαν ταγρογη ητζіγη ταιςη Всъщност и в действителност в основата на слформ. ητζіγη лежи пак прабългарско, само че този път не минало, а бъдещо причастие, образувано с помощта на суф. -iq, и това причастие е още по-рядък, отколкото предишното минало причастие δυγєτοιγη, и дори изключително рядък случай, защото, ако предното причастие се среща и употребява в по-голям брой исторически и съвременни тюркски езици, то това причастие се среща и употребява като че ли единствено и само в историческите, миналите тюркски езици и то предимно в българските по-общо и в болгарските, прабългарските езици и диалекти по-специално.
-
Защото иранизмите в българския език, преминали в него през турския език, на фона на предосманотурските иранизми, си имат ярко изявени и лесно установими и наблюдаеми историколингвистични, лексикосемантични и фонетико-морфологични черти и белези. Впрочем с тази проблематика у нас се занимава най-подробно-задълбочено доц. Ани Добрева: Лексикалните иранизми в българския език, заети през турски (хабилитационен труд), 278 стр.
-
Грешка, моля да се затвори.
-
Тюрки е общонаучен термин и като такъв обозначава и наименова родствена голяма група хора с общ праезик, антропология, история, материална и духовна култура.
-
Иван Добрев, Златното съкровище на българските ханове от Атила до Симеон. София, 2005 Това обаче не е всичко и предпазливата мъдрост или мъдрата предпазливост, проявени едва тук и сега, изискват да се въздържим от приемането на което и да е от горните обяснения и да се втренчим безизразно-глупаво “в очевидния факт, че в изворите от този период кутригурите и утигурите не са назовани “българи”, а “хуни” [История на българите 2003, 42-43, подчерт. – И.Д.], което може и да е точно така, но няма защо тъкмо това да се очаква от тях, когато много добре се знае, че, служейки си с един-два най-общи термина, ранносредновековните извори никога не съобщават нещо за дадено племе с упоменаване на неговото видово название и с едновременното посочване и на неговото родово название, с което обаче съвсем не искаме да кажем, че няма и такива не много редки, а направо единични и затова щастливи изключения, както например, когато дякон Агатон пише за събитията от 713 г., че “българите оногури извършили нападение, пленили и избили голям брой християни” [ГрИзв-6, 182-183]. С полагането основите на първата българска държава от хан Аспарух през 681 г., който стои начело на прабългарите-уногондури (В. Бешевлиев; В. Гюзелев) или българите оногури (Gy. Moravcsik; I. Boba; K. Menges; М. Артамонов) или пък води след себе си едновременно българските племена уногондури и кутригури (М. Димитров), земите на север от Дунав се присъединяват към нея и дори образуват по-голямата част от нейната територия, докато според Chronicon pictum Vindobonense, след хуните, Панония я владеят “мизийски българи” (Gombos-1). Все по същия въпрос американският историк I. Boba [1982], главно на основата на съобщение от Теофан, доказва, че през 670-680 г. българи оногури от Кубратовата Велика България, като конфедерати на аварите, но управлявани от свои собствени родове и фамилии и под съвместния контрол на Аспарух и неговите съюзници аварите, заемат югоизточната част на Панония и териториите по течението на р. Южна Морава, по посока на р. Вардар, с център гр. Сирмиум, който тогава се наименова и Оногория, а когато през 800-803 г. се разпада ръководената от аварите федерация, българите оногури се изтеглят от Панония, пресичат Дунав, заемат степите между Дунав и Тиса и част от Трансилвания и по този начин се оказват част от една друга конфедерация или държава, каквато е дунавскобългарската; Панония е родината на хан Крум, и тук приемайки аргументите и съображенията на проф. П. Коледаров, авторът само отбелязва, че бидейки от друг, различен от Аспаруховия, клон на Кубратовия род, Крум поставя началото на нова ханска фамилия, но понятийно-терминологически по-добре според нас – на нова царска династия, без обаче да е чужденец за дунавските българи и без да завладява Дунавска България, а извършва нещо като държавен преврат, при това изглежда безкръвен, с което фактически отново хан от рода Дуло обединява дунавските българи и панонските оногури, всеки един от които два дяла води началото си все от Кубратовите оногури [68-77]. На прабългарите в Аварския хаганат е посветено и проучването на Т. Олайош [1987], според която след смъртта на Кубрат, от Велика България, около 670-680 г., в Панония се преселва народ, намиращ се под предводителството на оногурите, в резултат на което степното по произход население на Хаганата, започва да се нарича вангари, което наименование всъщност е славянското произношение на етнм оногури и което е запазено в германските извори от 860 г. [240-244]. Никак не може да се приеме дори и за минимално вярно и това, че оногурите са свързани с болгарите – “They are definitely connected with the Bulgars — the sources even speak of Onogur-Bulgars” [5], когато те по начало са си българи, защото са едно и то най-голямото и най-силното от болгарските племена, макар и недостатъчно ясно кои и колко точно на брой, прибавяме ние в контрапункт на малко по-долу, некоректно изведеното заключение на проф. П. Юхас, че те са точно десет на брой, защото и според него първата съставка на тяхното название е числителното име десет. При това не изглежда особено обектно адекватно и предположението, че оногурите “From the second half of the 5th century their dwellings were mostly, if not always, north of the Black Sea, presumably between the rivers Don and Kuban”, когато от М. Каланкатуаци [1984] научаваме, че по времето на персийския цар Шапур ІІ (309-379), персите и арменците воюват с хун на име Хонагур, мъж с исполински ръст в стоманена ризница и кован шлем на огромната глава, който преди това разграбва Персия, а след като начело на “многочислени пълчища от хазири” преминава през прохода Чора, призовава на двубой самия персийски цар, който обаче не се изправя срещу него, а изпраща княз Бабик от арменската област Сюник и той го побеждава [65-67,195-197].
-
Оногурите са едно от прабългарските племена на Кавказ, следователно названието "оногури" се отнася към названието "болгар" като вид към род. На тази основа може да се казва например, че оногурите са болгари, но не и обратното.
-
В кои точно научни публикации видя тази велика глупост?
-
Много просто - в края на по-миналия век книжовният турски език е 80% арабска и персийска лексика, а има заети и много морфологични елементи. Преди и в зората на турската държава турците пишат научната си литература, в това число и религиозно-богословската, на арабски език, а художествената си - на персийски език.
-
Не е от ирански произход, а чисто и просто османските турци са го съставили от наличните в езика им персийски по произход думи мей "вино" и хане "дом". От тях сме го заели и ние, а не са го донесли чак от Памир някакви си дребни бълхари и то през Казказ, в което може да вярват само такива като тебе!
-
Особено, когато гледаш на боб, което безспорно ти е най-тясната, стотна по ред специалност, защото първата ти специалност, както си личи много добре от аватара ти, е да хвърляш кьор-фишеци!?
-
А друг един доцент и то иранист твърдеше с апломб, че добре познатият ни турцизъм механа го има и на Памир и следователно до тука са ни го донесли дребните бълхари, което същевременно означава и това, че Памир е тяхната прародина!?
-
И то рядък сценичен талант, който преди това откри и доказа прародината на дребните бълхари в Хиндустанската Джунгла!?
-
Поредното доказателство, че в Езотерико-Паранормалното Българско Историческо Пространство е възможно абсолютно всичко и нищо!
-
Монголските завоевания са 13-15 в. и в случая очевидно се имат предвид не огурите и огузите, като два основни клона на тюрките изобщо, а уйгурите и някое огузско племе или племенно обединение в Средна Азия.
-
Още преди края на 4-то хил. пр.н.е. прототюрките от Саяно-Алтай се разделят на два основни клона - протоогуротюрки или от вътрешна гледна точка - протобългари с Р-езици и протоогузотюрки със З-езици. Тук няма никакъв преход, а чисто и просто пратюрк. Р си продължава в българските езици като Р, а в огузотюркските езици то се развива в З. Протоогуротюрките или протобългари впоследствие делят на авари, болгари и хазари, а протоогузотюрките - на огузи, къпчаки и др., като целият този процес протича вътре в самата протообщност и вън и независимо от всички останали.
-
Ти отново не си в час и поради пределната си ограниченост дрънкаш и тук политико-идеологически мотивирани и детерминирани глупости, защото турската народност се заражда и формира след 1299 г. на основата на 24 огузски племена, едно от които е и кайъ, в което обаче вече много отдавна се е претопило и изчезнало въпросното коляно от Дуло. А последния въпрос, по-добре не го задавай, защото той не е за твоята гробищарска глава!
-
Много погрешен ред и път на разсъждения, защото евентуално в болгарския праезик, а може би още в тюркския праезик първата гласна е широко Е - ä, от което впоследствие в някои от тюркските езици се появява А, а в други - Е. Това, което дава Гафуров, е най-вероятно съвременната узбекска форма на името и тя не може да се поставя в основата на каквито и да е съпоставки и сравнения. В "таггран" има двойна Гама, с която е предадено назално Н - нг, а окончанието -ан очевидно-безспорно е съкратеното -хан, налично също така и в Тенгри-хан от Каланкатуаци.
-
Ти, както винаги, съдиш за другите по себе си. Тези неща аз отдавна ги зная, но общата тамга тук означава ни повече, ни по-малко това, че едно от колената на рода Дуло остава в Средна Азия и когато по-късно през тези места мигрират огузите, то това прабългарско коляно се влива и застава начело на някое от огузските племена, в случая кайъ, а с течение на времето се и инкорпорира в него, като възприема езика му и неговата материална и духовна култура. Затова и понастоящем в диалектите на турския език има прабългарски думи, но те не са, колкото например, прабългарските думи в унгарския език, поради което и тяхната значимост и стойност за възстановяването лексиката на прабългарския език е къде по-малка, а и това изобщо не ме интересува като евентуален научен проблем в Прабългаристиката.