проф. Добрев

Тези тук си говорят на техния антски или северски славянски диалект, а за староруски език следва да се говори едва след формирането на руската народност, т.е. след 9-10 век.

Както винаги и този път не позна, докторе! И гледай да си пооправиш малко българския - тук трябва да се каже не "видял", а "виждал", а и със Запетайката не си добре!

Разбира се, най-малкото защото вокалната система на всички тюркски езици е 8-елементна с 4 палатала и 4 велара.

И този прабългарски хан много вероятно носи първично-основното име на хан Атила - *Ителе-рикс, което е на основата на първично-основното име на р. Волга - Атил. В подкрепа на тази моя хипотеза е и това, че в казахския език името на Атила е Ителе.

Кои по-точно лексеми имате предвид?

Тук няма никаква Германия, а просто отново бурджан, само че с преметка, за наличието на която може да се търсят най-различни причини. Аз мога да допусна например, че "консултантът" на транслитератора е сърбин или българин и той произнася етнонима с метатеза!?!

Никак не е изключено макротопонимът или хоронимът Добруджа да е и прабългарски по произход, но той най-вероятно възниква и се образува на основата на куман. *добруджа "равнина; поле; степ", а това пък е от омонимното прилагателно със значение "равен, гладък".

Оказва се, че за Идриси в тази област има две прабългарски племена - болгар и буртас, и толкова. Милер го има и в Народна Библиотека, само че издание 1941 г.

Страна. В латинския няма такъв звук и съответно такава буква и затова е използвана тази. Фонетичната близост или съвпадение не е достатъчна. Книги върху Идриси имат проф. Б. Недков и Ст. Кендерова - има ги в Народна Библиотека.

Има прабългарско племе буртас и те мигрират от Кавказ на Волга. Башк. бурзян е цокащ или зекащ вариант на бурджан.

Това ard трябва да е ар. арз "земя", следователно там е написано Земя на българите. Добруджа надали произлиза от Добротица, но и е напълно изключено да има нещо общо с бурджан.

Моето мнение по този въпрос е на: http://nauka.bg/forum/index.php?showtopic=...amp;#entry91168 - Коментар #350

В писмото на хазарския хаган Йосиф нашият етноним е b.l.g.d, което заедно с още някои примери от тюркските езици дава основание да се мисли, че това е собствено болгарско мн.ч., заето и съхранено впоследствие единствено в монголските езици. И изобщо в никакъв случай не бива да се преувеличават ролята и значението на монголите и монголските езици за прабългарите и прабългарския език, където монголските думи са не повече от 3-4, докато при обратното този брой е доста голям.

Иван Добрев, Златното съкровище на българските ханове от Атила до Симеон. София, 2005. Прабългарската титл. βοιλα, βοηλα от друга страна, при цялата неопределеност на израза, не е “Книжовна транскрипция на гр. βοηλάς” [БЕР-1, 63], а си е напълно естествен и изобщо неделим лексикален инвентар от историческите и сегашни тюркски езици, което в същото време, по необходимост означава още и това, че и мли Βουηλα от Надписа в никакъв случай не може и не бива да се анализира и определя генетико-исторически вън и независимо от старотюркската титл. bojla, образуваща например заедно с други общотюркски титли, такава сложна по състав титулна композиция като bojla baγa tarkan, също и Boyla Kutluğ Yarğan от Орхоно-Енисейските рунически паметници от първата половина на VІІІ в. [Memmedli 1996, 99; ДТС, 110] и наличието на която в този надпис, най-малкото и поне като звуков строеж, допълнително свежда до нула вероятността днболг. боила да води своето начало, както ни се предлагаше по-горе, именно от арабския език от една страна и от друга страна, най-категорично и безпрекословно изисква и налага българската титл. боила да се съотнася, свързва и обяснява единствено и само на основата и във връзка със старотюркската титл. bojla. А като цяло и в един малко по-общ план тези, очевидно-безспорно абсолютно синхронни в историко-лингвистическата диахрония, паралелни титулни композиции следва да се възприемат, а и по същество се явяват не само възможно най-сигурното и неопровержимо доказателство за тюркския произход и принадлежност на прабългарския език, но така също и за сравнително голямата фонетико-лексико-граматическа близост, а в някои техни сектори и пунктове дори и тъждество на късноантичните и ранносредновековните тюркски езици. И все пак, за нуждите на настоящото изследване са достатъчни и онези предварителни резултати от етимологичното проучване на лексемата, според които, доколкото в съседните старотюркски езици са открити някои много стари елинизми, преминали в тях не, пряко от гръцкия език на средноазиатските емигранти от времето на Гръко-Бактрийското царство, а посредством “все още неидентифициран междинен източник”, то като особено примамлива и евристична се очертава съпоставката с гръц. βουλεία “звание члена совета”, βουλαĩος “подающий (благие) советы” от βουλή, βουλα “совет, наставление”, на която гръцка форма, очевидно, е тъждествена и титл. ΒΟΙΛΗ, в бактрийска транскрипция и вероятно морфология, върху монетите на селевкидските владетели, така че думата може да се окаже преминала от късноантичния средно-азиатски гръцки език, в тюркските езици, с иранско посредничество (И. Шервашидзе). Всичко това, на нас лично, по силата именно на този, последния, най-съществен и водещ аргумент, ни изглежда най-вероятно и дори напълно сигурно, което обаче непременно следва да бъде конкретизирано и определено в една по-голяма степен и с оглед на онзи, “все още неидентифициран междинен източник”, който според нас не може да бъде никой друг тюркски език освен българският език и по-точно българските езици и диалекти на авари, болгари и хазари, които още преди началото на Великото Преселение на Народите, първи и най-напред от всички тюркски племена и народи, се разпростират откъм страната на иранските племена и народи и са техни най-близки съседи, етнолингвистичният контакт с които достига и прераства дори и в поставянето началото на частичната иранизация най-вече на болгарските племена и народи [вж. и срв. Шервашидзе 1989, 79; ~*~1990, 89-90]. Този етнолингвистичен контакт и влияние се засилва особено много и преминава даже към инкорпорирането, т.е. включването и присъединяването, интеграцията, т.е. обединяването и доброволната асимилация, т.е. преливането и претопяването сред болгарските племена и народи, на ирански родове, а може би и на цели племена, началото на което пък се залага с отправянето на българските племена и народи и достигането им до Средна Азия, която по това време е в границите на Сасанидоперсийската империя, включила и приела в себе си Гръко-Бактрийското царство с всичките му съществено-характерни до определена степен и време, съставки и черти, част от които безспорно са и някои елементи от структурата на гръко-бактрийската държавна власт и титулатура. Наред и въпреки всичко това, именно тук не може да не се каже още, че в гръко-латински надпис от Херсонес, който се датира от края на ІІ-първ. пол. на ІІІ в., но възможно и от 185-186 г., в Обръщението, за съжаление останало непреведено от автора, много ясно се чете частично възстановената титл. βουλή, носена от една от категориите първенци на града [Макаров 2003, 124-125]. Именно поради това би могло да се мисли за евентуално заимствуване на Титлата от страна на прабългарите директно от местното гръцко население и все пак времето е доста ранно, по-късно преминалите през Кавказ и Северното Причерноморие българи надали са осъществили достатъчно интензивно-всеобхватен и благоприятен етнолингвистичен контакт с местното гръцко население, така че и тази фиксация на титлата трябва да се приеме само като допълнително-важен аргумент за нейното съществуване в античния гръцки език извън пределите на тогавашна Гърция, а оттук и за напълно реалната възможност тя да премине в сасанидския персийски език, а от него и в прабългарския език.

Ковалевски задължително се изучава в Университета и моите впечатления от него са от тогава. Държа да видя и преценя степента на "съвпадение" на моята етимология с неговата и ще ви бъда благодарен, ако ми изпратите текста: prof_ivandobrev@yahoo.com Предлагам ви също да се запознаете по-подробно с пълния текст на моята етимология: http://bolgnames.com/text/Boris.html

Срубната Култура по начало се смята за болгарска, но доколкото зная, тя е централноазиатска. Съдовете от НСМ са златни и то много висока проба. Доколкото Шаркел е болгарско име, а и крепостта е построена в област с преобладаващо болгарско население, то руническите букви задължително следва да бъдат едни и същи. Прабългарската руника все още не е дешифрирана, а и както е тръгнало, скоро няма да бъде!

Никое собствено име не може да има повече от една адекватно-меродавни етимологии даже в рамките на едно езиково семейство, а тук вие говорите и за някакви етимологии в рамките и на други езикови семейства!? И все пак моята етимология не е тюркска изобщо, а прабългарска/болгарска с цялата й конкретност и богатство, произтичащи тъкмо от това й ниво на абстракция. Това тук не е нищо повече от най-долнопробна клевета, много грозно-неприлична интрига и инсинуация, защото Ковалевски въобще няма и не предлага болгарска специално-индивидуална етимологизация с обема и дълбочината, каквато аз разработвам и при това, ревизирайки и опонирайки на големи имена в съвременната Тюркология и Ориенталистика, повечето от които може да видите в долупоместената извадка, докато него в най-ново време почти вече никой не го знае и съответно не смята и за необходимо да го взема предвид като мнение по даден въпрос. Но за всеки случай поместете тук ”етимологията” на Ковалевски, за да може всички участници във Форума да я преценят и сравнят с моята и на първо място вие лично! На мене ми е много странно, че в това издание формата е едносрична, но в ползвания от мене превод тя е двусрична, така е и в Тарих-и Джагфар и в Шан Къзъ Дестанъ. А вашата семантизация на "фарис" - всадник, рыцарь е повече от странна и силно се нуждае от цитирането на меродавен арабски речник. В пътеписа има преки указания, че този Барыс е изпратен от българския балтавар до халифа и той придружава обратно неговото пратеничество до Алмъш, което може да проследите и в долупоместената извадка! В славянобългарския език името в тази си форма се появява едва след началото на 60-те години на IХ в., а 60 год. след това вие вече го намирате в арабския език в Северна Африка!? Как така стават тези неща и може ли по-подробно да експлицирате тук съответните културно-исторически условия, довели до тази негова толкова ненадейно-мистериозна поява там? Вие чисто и просто бъркате времето на мамелюките от 13-14 в. с времето на Фадлан от началото на Х в., а това все пак са 3-4 века! Но така вие същевременно и много ме подценявате и следователно и съвсем несправедливо обиждате, защото аз имам предвид и тази възможност, само че езикът на мамелюките е къпчашки и там формата на името е едносрична, което можете да видите в следващата извадка. Вашите лингвистични и в частност етимологични представи са пределно повърхностно-приблизителни, защото на заключителния етап на етимологичното проучване на дадено име винаги и непременно има една единствена и максимално убедителна етимология. С тази моя студия в историографски план аз обосновавам и доказвам, че князът кръстител има прабългарско име, образувано на основата на дума от речниковия фонд на прабългарския език и тъкмо това трябва да ви е напълно достатъчно на вас историците. Но в собствено лингвистичен план аз решавам най-после голям и много важен научен проблем и то по един уникално-неповторим досега начин, така че опитът ви тук да заявите на висок глас, че това мое решение не струва нищо, изобщо не ви прави чест и издава единствено и само лингвистичното ви невежество, независимо че се опитвате да парадирате в този форум и с ползване и на арабския език!? ...[прим. и вж. още Александров 2002, 8; Арменски пътеписи 1984, 200,208; Ахметьянов 1980; Балкански, Парзулова 1996, 10-11,23,77; Баскаков 1978, 206-207; Бащу 1997, 7,44,128,156,160; Бенцинг 1986, 14; Бешевлиев В. 1934, 146; ~*~1992, 151-152,199; Владимирцов 1989, 108-109; Гагова 1995, 35; Джидалаев 1970, 103; Добродомов 1974, 35-37; Златарски 1970, 290,585,589-591; Ибн Фадлан 2001, 1,20; Иман 2001, 32,33,369; Каланкатуаци 1984, 196; Капанцян 1975, 47; Курышжанов 1970, 100; Кызласов 1999, 103; Москов 1988, 88,92; Олийник 1997, 175-182; Съсълов 2000, 42; Тодаева 1981, 120; Шишманов 1900, 550; Gülensoy 2001, 1-2; Justi 1895, 243; Khazarian Names 2001; Köprülü 1949, 357-363; Sevim, Merçil 1995, 576; Sobernheim 1949, 317-318; ГрИзв-6, 236; ДТС, 84-85,271,396; ЭСТЯз-б, 261; КазРСл, 54; ПРСл-1, 261; Радл-4.2, 1144-1162,1481,1487; СлРсЯз-1, 74-75; СлТпКзх, 104; СлТРЯз, 62; AsMn; AzеrPlNm; DLT-1, 344-346,429; Eren, 58; GeorPlNm; KrgSz-1, 132; UygSz, 48; WdAtl, вж. и срв. Балкански 1996, 43,100; Баскаков 1979, 234-235; Биттирова 1996, 186-189; Гейбуллаев 1986, 100-101,140; Гюзелев 1969, 78-86,102-125,231,457,462,469-471,496; Нурутдинов 1997, 162-174; Рона-Таш 1990, 26-37; Стоянов 2000, 214-216; Табаков 1999, 47,56,67; Щербак 1961, 138-139; Bang 1916, 117; Doerfer 1965, 235-238; Schmitt 2003, 13-14; ЭСТЯз-б, 68-70,219-221; СлТМЯз, 72; Фасм-1, 128,168,194,259; GoldDic, срв. Абаев, 1949, 161; Баскаков 1978, 206-207; Бешевлиев В. 1967, 4-5; Боев 1965, 8-9; Заимов 1975, 195; Костов 1997, 183-187; Прицак 1997, 1-12; Роспонд 1979, 33,36; Симеонов 1972, 76-77; Menges 1951, 114-116; Stoyanov 2001, 330-331; Tekin 1987, 56-57; РкЛИм, 84; РкЛФИм, 84]. Под формата Барис, мли Борис се дава и носи от приазовските болгари от Велика България към началото на VІІ в., а според, по-късно и в най-ново време преработваните и дообработвани с относително пълно запазване и съхраняване на събитийната фактология и ономастиката, но с непълно и дори откъслечно запазване на по-старата, болгарската езиковоструктурна база; много рано авторизираните, историографски компилативните българо-къпчашки (!!!) предания и легенди с отправно-изходна основа, но и обект предмет главно болгарските племена и родове от Източна Европа преди средата на ІХ в. – нещо, което така и не е успял да разбере и да си обясни Ом. Прицак (вж. М. Бащу, вж. и срв. Т. Биттирова; Ф. Нурутдинов, срв. Г. Костов), алп Барис е богът на възмездието, който в прабългарския пантеон заема място непосредствено след Тангра, но той е и един от най-старите безсмъртни богове – могъщ едноок бахадур праотец на човешкия род, които богове алпи, при сътворяването от страна на Тангра на Света и хората, се появяват и идват на бял свят непосредствено след Слънцето и Луната и преди боговете дивове, и името на който всъщност е Алп Мамил, но той получава и друго име – Барис от барс, защото притежава способността при нужда да се превръща в барс. Към края на първата четвърт на Х в., на арабски език, Името е записано при волжските българи като мли Барис, носителя на което още в началото на пътеписа си, а и по-късно, по време на приема, даден му от страна на болгарския цар, Ибн Фадлан представя като свой спътник – “saqaliba Baris”, т.е. българина Барис, който безспорно не е негов спътник от някое по-близко място, а заедно с тюрка Такин е другият член, а може би и ръководителят на делегацията, която Царят е изпратил преди това до египетския султан и сега те се завръщат заедно с него, така че Барис следователно е един от интелектуално-социално най-издигнатите първенци на тогавашните волжски българи. Малко по-късно Името се среща и като Барыс, носено от управител на средновековно болгарско княжество; развито е и в средновековния хазарски език под формата на женското и мъжко лим Barsbek, Parsbit; среща се като лично име в Орхоно-Енисейските рунически надписи от началото на VІІІ в. във вида Bars-beg, Bars-tegin и изобщо в старотюркския език като Bars-buγa, Bars-qan, също и селдж. мли Böribars, първата част на което, както може да се види малко по-подробно по-долу, е източноиранското по произход къпч. böri “вълк”; егкум. Baybars (1223) (F. Köprülü), Barsbay (†1438) (L. Sobernheim), сттур. Baybars [TV], докато съвременното тур. фми Pаrs [НЛт], Asım Pars [TV], с нетипично за огузоселджукския турски език начално p, много вероятно да е персийска заемка в този тюркски език, освен ако не е ономастически, отдавна “консервираната” в собствените имена, наистина донякъде спорна, както се видя малко по-горе, староогузска форма.

Нещо много са ти стегнати конските капаци - през целия минал век руските учени и учените от тюркските републики написаха и публикуваха за прабългарите толкова много, че не може да се опише и разкаже! А вие тук все още продължавате да дишате и да се опивате от изпаренията на задните части на Счетоводителя!

Ами от световната научна литература, която е естествената питателна среда на всяка национална научна литература!

Тези болгари са прабългарите! Доскоро най-разпространеният термин наименование за тези племена и народи беше името булгари, но от известно време насам се възприема и утвърждава името болгари. Името Борис възниква и се образува на основата на прабългарското/болгарското нар. същ. име барс, което е индоиранска заемка в прабългарските диалекти и езици. ПРАБЪЛГАРСКОТО ИМЕ НА ЦАР БОРИС КРЪСТИТЕЛ първоначално-подробният вариант на настоящата статия е публикуван в нашия сайт на адрес http://bolgnames.com/text/Boris.html Българското мли Борис, не толкова и единствено поради това, че се характеризира с ”различни негови варианти, по-близки или по-далечни до основната и първична дума сред тюркскоезичните народи” или пък, че ”не само засега и в настоящето, но и отдавна в миналото са известни, както близки, така и далечни негови варианти” (Б. Симеонов), но главно и основно по силата на това, че то си има свой собствен, точно определен и ясно очертан, очевиден, неоспорим и безспорен апелатив генетична основа под формата и във вида на тюрк. нарси барс, който апелатив при това е разпространен и се употребява във всички без изключение минали и настоящи тюркски езици, като фонетичните несъвпадения и различия между Апелатива и Името си имат и съответната причина обяснение в историкофонетичните закони или на тюркските езици, или пък на българския език; също и по силата на неговото, на Името, цялостно разпространение и употреба не само във всички без изключение тюркски езици, но и в съседните им във Времето и Пространството неродствени езици, както и заради още и неговия произход, вид, характер и фонетико-семантична структура в синхрония и диахрония, а така също и с оглед на не по-малко важните му и съществени, съответно-адекватните и съвпадащи, присъщите му културноисторически условия и предпоставки, напълно определено-категорично и безспорно, а не алтернативно-възможно (K. Menges; Б. Симеонов), нито пък с голяма вероятност (T. Tekin) или най-малкото и донякъде несериозното, не само защото ”изглежда най-правдоподобно” (В. Гюзелев), според нас очевидно-безспорно води началото си от добре известното и широко разпространеното в тюркските езици нарси барс ”барс, леопард; снежен барс; тигър; пантера; рис” и по-конкретно от болг. *барыс ”барс; снежен барс; рис”, с най-вероятна основа още в индоиранския праезик и именно поради това и с редовни съответствия в някои от съвременните индоевропейски езици [срв. Гюзелев 1969, 78-125; Симеонов 1972, 76-77; Menges 1951, 114-116; Tekin 1987, 56-57]. Всъщност и несъзнателно-имплицитно съдържащата се във всичко това алюзия за индоиранската основа и санскритските връзки на нарси барс като генетична основа на мли Борис, все още не означава и не представлява изобщо нищо, защото се нуждае от коректно-пълното лингвистико-етимологично доказателство и потвърждение, което задължително трябва да обхване, анализира-синтезира и обясни напълно, вътрешно непротиворечиво и лингвистиконаучно задоволително и убедително стинд. pŗdākus, гръц. παρδος, лат. pardus, перс. palang и то непременно като държи сметка и в противовес на редицата, отдавна вече предложени и известни, доста подробни и премислени обяснения (ЭСТЯз-б), а при това ще трябва да размишлява допълнително и върху източноиранистически изглежда нетипичното според нас сарк., санг., ишкаш. pьlang [СлИшкЯз, 226], което обаче и съвсем очевидно, не като цяло, а дори само в първата си част, не е по силите даже и на отвъдморските съветници на горецитирания ”древнобългарист” [Discussions in sci.lang 1999]. При този свой доста вероятен индоирански произход нарси барс влиза в състава на най-древната лексика на тюркските езици и с едно или повече от горепосочените значения, се среща във всички минали и съвременни тюркски езици и диалекти (Радл; ЭСТЯз-б; А. Щербак; Р. Ахметьянов); разпространено е в тях като сттюрк. bārs, pars, огуз. bars, pars, втората форма на което се прибавя тук, независимо че за нас донякъде все още остават недостатъчно задоволително обяснени мотивите и причините, поради които именно по този начин преводачът на Словника на тюркските езици транскрибира не с букв. b, а с букв. p - برس [bars] [вж. и срв. DLT-4, 70; ~*~-1, 8]; кирг., тат., тур., тюркм. барс, вболг. барыс ”барс” (Б. Иман), каз. барыс, койб. бврис, тел., алт. пар ”тигръ”, но диал. парыс, именно поради което разновидностите на Апелатива в телеутския и алтайския език, заедно с тув. пар ”тигр” безспорно са обратна в тюркските езици заемка от монг. барс (А. Щербак). Всичко това от друга страна, но същевременно показва и доказва, че тази общотюркска лекс. барс, заедно с редица още думи като алма, ата, бут, верени, дзи, палe, черик, кюпе, бъбрек и може би още десетина други, повечето от които са и вътрешноинтегративни прабългарски заемки и в българския език, но са заети не директно и едновременно във всички ”алтайски езици”, а най-напред и единствено в тюркските езици, откъдето пък са преминали вече и в останалите ”алтайски езици” [срв. Рона-Таш 1990, 27], е заета и преминала в тюркските езици най-вероятно и не толкова от по-новите и по-късни ирански езици [срв. Дмитриев 1958, 38; Рона-Таш 1990, 31,32], а по-скоро и още от по-старите и по-ранни индоирански езици и диалекти, може би някъде през ІІІ-ІІ хил. пр.н.е., когато индоиранците андроновци, от началото на ІV хил. пр.н.е. заемат и се разпростират по земите на Южното Приуралие (Е. Кузмина) или пък между Урал и Каспийско море (В. Абаев), откъдето приблизително-подобен набор и състав от лексеми са преминали и в угрофинските езици. Според нас обаче тези индоирански племена и народи през току-що посочената епоха вече имат за източна граница земите на българските племена и родове в Минусинската котловина, докато тюркските племена, които са в навечерието или пък вече са обособени и консолидирани в основните си етнолингвистични групи, най-назапад от които са българската, къпчашката и огузската, все още трябва да са в областта на тяхната Саяно-Алтайска прародина, като специално в Минусинската котловина, която е най-западната част на прародината на тюркските племена и народи, единствено и само е прародината на българите, а не цялата Западна Азия, както твърди Д. Немет [вж. Рона-Таш 1990, 34]. И все пак последното, макар и недостатъчно точно, е много по-намясто, отколкото множеството фамозно-куриозни, една от друга по-екзотични и, разбира се, измислено-нереалистични прародини на българите като Тарим, Индия, Памир, Месопотамия и къде ли не още, лансирани щедро с лека ръка и изцяло нехайно-безгрижно за каквато и да е аргументация, най-вече лингвистическа, от съвременни български историци, помощник-историци, псевдоисторици, археолози, архитекти, счетоводители, слависти, романисти, поети, детски писатели и какви ли не още неграмотни любители в прабългаристиката конкретно и в тюркологията по принцип, които под етикета на позитивно знание бълват на пазара чудновато-пъстра смесица от художествена измислица, научна фантастика и тревожносимптоматични халюцинации, или пък от липсата изобщо на каквото и да е виждане за историческа лингвогеография, както на тюркските и иранските, така също и на индоевропейските племена и езици, много непростително придружена освен това и от игнорирането и несъобразяването с хронолого-топографията на реалната контактолингвистична стратиграфия [срв. Шервашидзе 1989, 54-92]. Тъкмо поради времето на заемане, както и по силата на разпространението и употребата си след това в почти всички тюркски езици, откъдето въпросната дума е преминала не само в угрофинските (М. Рясянен), прародината на които трябва да е някъде на северозапад от прародината на тюрките, но и в монголските езици (А. Рона-Таш), прародината на които пък най-вероятно е на югоизток от прародината на тюрките, а оттук още и в тунгузо-манджурските езици (СлТМЯз), прародината на които може би е на изток и североизток от прародината на тюрките, но много по-късно и едва след това и в персийския език (G. Doerfer), а така също и в руския език, както във вида на по-старото барсъ, съвр. барс, фиксирано в писмените паметници от ХVІ в. и от което трябва да е и, за съжаление, неясно защо пропуснатото от проф. Н. Баскаков [1979] и добре известното, безспорно пак тюркско по произход рус. фми Барсов [НЛт], така също и като обл. бырсь, за зв. ы на което М. Фасмер пък не намира задоволително обяснение на руска езикова почва, но за сметка на това, такова има на тюркска по принцип и на тюркобългарска в частност основа, където а~ы, вж. напр. чув. йываз ~ общтюрк. аγач, тат. диал. былķын ~ балкан [вж. ЭСТЯз-а, 71, срв. Сетаров 1980, 15; ЭСТЯз-б, 49-50]. Именно поради всичко това нарси барс очевидно и безспорно е не, както проличава достатъчно ясно от току-що, сравнително накратко все пак представения порядък и начин на последователно заемане и презаемане на Лексемата в едно достатъчно точно определено Време-Пространство между един никак немалък брой генеалого-типологически най-различни и твърде разнообразни езици, някаква си изобщо ”хуно-алтайска дума” [срв. Симеонов 1989, 423], а единствено и само, собствено тюркски по принадлежност, строеж и семантика лексикален елемент от речниковия фонд на всеки един от миналите или настоящи тюркски езици, в това число и на българските диалекти и езици по-малко общо, а така също и на болгарските, прабългарските езици и диалекти по-специално [вж. и срв. Абаев 1981, 84-86; Ахметьянов 1980, 92-94; Иман 2001, 32,33,369; Кузьмина 2000, 5,9,19-20; Рона-Таш 1990, 26-37; Цымбурский 2003, 22; Щербак 1961, 138-139; Doerfer 1965, 235-238; ЭСТЯз-б, 68-70; Радл-4.2, 1144-1162,1481,1487; СлТМЯз, 72; Pokorn, 842-843; Rдsдn 63-64]. Основното значение на общтюрк. нарси барс, както беше посочено малко по-горе, е ”барс, вид леопард” и самият барс или още леопард, като денотат на това наименование, е хищно млекопитаещо животно от семейството на котките с дължина на тялото до 160 см, мъжките тежат до 75 кг; то си има характерна телесна конструкция и козина; в най-ново време обитава затънтени гори и планини освен в Африка, така също и в Предна и Южна Азия, много рядко в Кавказ, в планините на югозападна и южна Тюркмения, в Южен Таджикистан и в Усурийския край на Русия [БСЭ-3, 17-18].

Първото, което бих препоръчал да се направи тук, е да се постави фонт Ижица, а второто - аматьорите и дилетантите от форумите да се научат да не ругаят учените, защото кой друг, ако не те познават даден проблем изцяло и изтънко!

ПРАБЪЛГАРСКОТО ИМЕ НА ЦАР БОРИС КРЪСТИТЕЛ първоначално-подробният вариант на настоящата статия е публикуван в нашия сайт на адрес http://bolgnames.com/text/Boris.html Най-ранното регистриране на нарси барс под формата и във вида на възникналия и образуван от него, посредством обединяването му с общтюрк. ил/ел “племе, народ; край, страна”, етнм *барсил, като че ли е в арменските извори от V-VІІ в., според които, както пише пръв Мовсес Хоренаци, по време на царуването на Вахаршак или още твърде вероятно през 193-213 г. (М. Магомедов), тълпи от хазари и басили нахлуват в Армения и я подлагат на грабеж и разорение. С времето отношенията между барсили и арменци се променят и дори се стига до брачни връзки между арменски нахарари, т.е. боляри и барсили, същото и берсили. Земите, които берсилите завладяват по Западното Прикаспие и по-точно Терско-Сулакското междуречие, получават името Берсилия. По тези земи барсилите усядат и започват да се занимават със земеделие, като впоследствие първи и може би единствени от всички български племена на Кавказ – авари, хазари, сабири, болгари и др., те започват да си строят и градове, първопричината условие за която по-висока материално-духовна култура, постигната и достигната очевидно по време много след тяхното преминаване на Кавказ, се търси от някои изследователи в предишните им контакти и влияние от страна на местни скито-сарматски племена (М. Магомедов), към което ние непременно държим да добавим, че по-новите и “висши” спрямо останалите тюркски народи и племена, компоненти на своята материално-духовна култура прабългарските, болгарските племена и народи дължат на дълговечно-интензивните си етнолингвистични контакти и взаимодействие главно с индоиранските, китайските, източноиранските скито-сарматски и западноиранските сасанидоперсийски племена и народи много преди тяхното достигане и временно установяване на Кавказ [вж. и срв. Магомедов 1989, 66-76; Симеонов 1989, 423, срв. Добрев П. 1998, 25-27; ~*~2001, 87-110; Добрев П., Добрева 2001, 107-109]. Под формата Барис, мли Борис се дава и носи от приазовските болгари от Велика България към началото на VІІ в., а според, по-късно и в най-ново време преработваните и дообработвани с относително пълно запазване и съхраняване на събитийната фактология и ономастиката, но с непълно и дори откъслечно запазване на по-старата, болгарската езиковоструктурна база, много рано авторизираните, историографски компилативните българо-къпчашки (!!!) предания и легенди с отправно-изходна основа, но и обект предмет главно болгарските племена и родове от Източна Европа преди средата на ІХ в. – нещо, което така и не е успял да разбере и да си обясни проф. Ом. Прицак, когато обявява българската поема “Сказание за дъщерята на хана” за фалшификат, алп Барис е богът на възмездието, който в прабългарския пантеон заема място непосредствено след Тангра, но той е и един от най-старите безсмъртни богове алпи - могъщ едноок бахадур праотец на човешкия род, които богове алпи, при сътворяването от страна на Тангра на Света и хората, се появяват и идват на бял свят непосредствено след Слънцето и Луната и преди боговете дивове, и първоначалното име на който всъщност е Алп Мамил, но впоследствие той получава и друго име – Барис от барс, защото притежава способността при нужда да се превръща в барс [вж. Бащу 1997, 7,44,128,156,160; Олийник 1997, 175-182, вж. и срв. Биттирова 1996, 186-189; Нурутдинов 1997, 162-174, срв. Костов 1997, 183-187; Прицак 1997, 1-12]. Към края на първата четвърт на Х в., на арабски език, Името е записано при волжските българи пак като мли Барис, носителя на което още в началото на пътеписа си, а и по-късно, по време на приема, даден му от страна на болгарския цар, Ибн Фадлан представя като свой спътник – “saqaliba Baris”, т.е. българина Барис, който безспорно не е негов спътник от някое по-близко място, а заедно с тюрка Такин е другият член, а може би и ръководителят на делегацията, която Царят е изпратил преди това до египетския султан и сега те се завръщат заедно с него, така че Барис следователно е един от интелектуално-социално най-издигнатите първенци на тогавашните волжски българи [вж. Ибн Фадлан 2001, 1,20]. Малко по-късно Името се среща и като Барыс, носено от управител на средновековно болгарско княжество; развито е и в средновековния хазарски език под формата на женското и мъжко лим Barsbek, Parsbit; среща се като лично име в Орхоно-Енисейските рунически надписи от началото на VІІІ в. във вида Bars-beg, Bars-tegin и изобщо в старотюркския език като Bars-buγa, Bars-qan, също и селдж. мли Böribars, първата част на което, както може да се види малко по-подробно по-долу, е източноиранското по произход къпч. böri “вълк”; егкум. Baybars (1223) (F. Köprülü), Barsbay (†1438) (L. Sobernheim), сттур. Baybars [TV], докато съвременното тур. фми Pаrs [НЛт], Asım Pars [TV], с нетипично за огузоселджукския турски език начално p, много вероятно трябва да е персийска заемка в този тюркски език, освен ако не е ономастически, отдавна “консервираната” в собствените имена, наистина донякъде спорна, както се видя малко по-горе, староогузска форма. Именно като тюркска заемка Името се среща и в персийския език не само във вида на лим Pārs, Pāris, Bāris (G. Doerfer; F. Justi), но и под формата на нарси ﭘﺎرس [парс], pārs, fārs, и е съхранено между впрочем и в редица топоними от местата на ранното обитаване на кавказските и кубанските болгари като сега рус. ойкнм Baybaris (Красд), арм. оронм Baris, твърде възможно и азер. хидрнм Borisov Sayi (AzerPlNm), като че ли от тюркобългарското по произход иран. *boris “барс”, към което е прибавено собствено иранското по произход нарси ov < ab “река” и тюрк. say “река” с притежателно окончание 3 л. ед.ч. -i, за да се свържат двете съставки в “изафет втори вид”, и изобщо нашироко в топонимията; пак арм. антнм Парис в писмените извори от ІХ-ХІ в., а така също и съвр. Барис [ЛНб], груз. топнм Bars, Barsi или пък азер. топнм Hay Paris, където първата част безспорно е арменският собствен етнм hay “арменец”, трансоним от мли Хайк на праотеца на арменците, следователно равно на Парис Арменеца, струс. Barysh, Boris (1304) и др. [вж. и срв. Гейбуллаев 1986, 100-101,140; Doerfer 1965, 237; Justi 1895, 243; Khazarian Names 2001; Köprülü 1949, 357-363; Sevim, Merçil 1995, 576; Sobernheim 1949, 317-318; ДТС, 84-85; AzеrPlNm; GeorPlNm]. Но изключително важното и съществено за случая - още от Късната Античност, на Балканите, с които започва и като че ли чак докъм края на Ранното Средновековие почти се изчерпва цялата тогавашна Европа, е много добре известно, засвидетелствуваното сравнително доста по-рано преди етнм барсил, във византийските извори от Приск за 448 год. собствено име под формата на мли Ώηβάρσιος на чичото на Атила, не особено точно на друго място транслитерирано като Оебарс и много неуместно-несполучливо по отношение на това, че от неговото “име произлиза името Борис” [Табаков 1999, 47] и което изглежда първи W. Bang [1916] съотнася и идентифицира като сттюрк. *oy bars “рысь” [117, вж. Бенцинг 1986, 14], докато за старотюркския език и българските езици най-общо от времето около Новата ера според нас следва да се възстанови обл. *аlаbars, респективно обл. *åуbårs за северния, паноно-трансилванския диалект от V в. на дунавскоболгарския език на прабългарите хуни на българския хан Атила, за когото вече може да се приеме за достатъчно пълно и окончателно обосновано и доказано, че е от прабългарското племе оногури [Добрев 2005, 6-8], и обл. *аlаbаrs за южния, мизийския му диалект от VІІІ-ІХ в. на Аспаруховите българи, които също така са от прабългарското племе оногури. Между впрочем нека тъкмо по повод на хнболг мли Ώηβάρσιος забележим, че нито по принцип, нито пък конкретно, в доста подробно-обширната си студия за имената на Атиловите хуни проф. Ом. Прицак казва истината по въпроса, защото най-напред и след като постулира миналото наличие и съществуване на някакъв мним “хунски език на рода на Атила”, извежда мли Ώηβάρσιος от много неясното как точно трябва да се разбира “young Altaic(!?) word bars”, която дума в неговите представи произхожда, излишно-прекалено общо казано, от иранските езици и която “често се появява като лично име в света на българите и тюрките”, докато първата съставка ōy, трябва пак според него да има знач. “dun”, така че резултативното значение на цялото слсъчет. ōy-bárs се оказва знач. “a dun feline”, т.е. “сиво-кафяво животно от семейството на котките” [Pritsak 1982, 442, подчерт. – И.Д.]. Но както вече беше посочено и обосновано по-подробно по-горе, тъкмо и точно иранската дума е заемка от тюркските езици, а не обратното, докато за така идентифицираната и етимологизувана първа съставка ōy пък в действителност няма какво да се каже, защото всичко това изобщо не е сериозно, а колкото пък до така осъщественото разделяне и противопоставяне на българите и тюрките, то това никак не е случайно и се дължи, много меко казано, на недостатъчно премислена и избистрена, не особено квалифицирано разработена и крайно несполучливо конкретизирана общотюркологическа теория и по-специално историко-генеалогическа класификация на тюркските езици и народи, присъствуващи във всичко това, разбира се и за най-голямо съжаление, само имплицитно. От друга страна на основата на южднболг. *аlаbаrs безспорно възниква и не особено известното и дори трудно откриваемото в нашата историческа книжнина, мли Лабас, носено от третия син на княз Борис - цар Симеон І Велики (893-927) преди покръстването му, но независимо от това прибавяно впоследствие към християнското му име, именно поради което отец Паисий го открива в старите извори и го цитира на четири места по три различни начина: Ñèìewíú Ëàáàñú; öðú Ñèìewíú Ëàáàñú; Ñèìewíú íàðèöàeìè Ëàáàñú öðú áîëãàðñêè [Райков 1989, 99,104,110], особено последният от които показва най-недвусмислено, че цар Симеон Велики е носил сравнително дълго преди покръстването си своето прабългарско име и е станал достатъчно популярен именно чрез него, тъкмо поради което то се прибавя и към неговото по-късно, след Светото му кръщение придобито име, оставащо обаче все още недостатъчно известно и ясно като значение и функция, което от своя страна пък налага назоваването, номинацията да се подкрепи и допоясни и посредством прибавянето на предишното му име [срв. Табаков 1999, 67]. Тъкмо това прабългарско мли Лабас, най-вероятно, не точно в тази си форма, е избрано и дадено на бъдещия цар Симеон неизвестно колко време след неговото раждане безспорно пак от неговите родители, също така в рамките и по силата на по-горе малко по-подробно представената, характерна за тюркските народи номинативна традиция и практика да се дават на децата момчета имената на силни диви животни. Конкретната реализация на едно такова ономастично действие по необходимост предполага наличието от една страна, в индивидуално-субективен план, на достатъчно стабилен и дълготраен мотив и динамичен стереотип в тогавашното българско царско и всякакво друго семейство за наименоване на новороденото на основата на апелатив от родния, прабългарския език и от друга страна, в социалнокомуникативен план, на все още активно-продуктивното използуване дори и през този период от вече 200 год. след образуването на етнолингвистически смесената славяно-българска държава, на тюркския прабългарски език или най-малкото наличието и практиката по това време все още на субординативно тюркобългарско-славянобългарско двуезичие. Другото останало и известно тюркобългарско мъжко лично име от същото това време например е, наред с току-що приведеното мли Лабас, още и лим Расате, носено от споменатия в изворите с това име за 867 г., т.е. дори и след покръстването му, първи и най-голям син на цар Борис, който чак до трагичния си край запазва и държи на собствено българското, “езическото” (В. Гюзелев) си име, но който от 864 г. официално носи и впоследствие сяда на престола (889-893) под славянобългарското по произход лим Владимир, много неоснователно и кой-знае защо представено от Д. Съсълов [2003] като Олдамур [64] и повече от сигурно избрано му предимно от неговия баща прабългарин, който не само трябва да владее и ползува достатъчно добре славянобългарския език, но и да има достатъчно силни мотиви и съображения за точно този избор, и малко след това дадено му като кръщелно име в онази велика, но и повратно-драматична за всички българи нощ на Светото кръщение. Друго такова име е мли Докс на споменатия в изворите за 867 г. брат на цар Борис и баща на книжовника Тудор Доксов, който в известната си приписка от 907 г., както вече се посочи по-горе, съобщава, че Борис е покръстил българите, и което име се образува на основата на пак болг. *докс “глиган; прасе”, от който апелатив също така е и календарноцикловата год. Докс от Именника на българските ханове, а така също и мли Сондоке на сановника на цар Борис, който е назначен за водач и ръководител на изпратената от Царя делегация до римския папа. Всяко едно от така представените накратко, по-разширени спрямо мли Борис и сложносъставни мли Ώηβάρσιος и Лабас очевидно-безспорно води своето начало и има за основа болг. *аlаbаrs с по-късно изпадане на втората или първата гласна до *албарс или *лабарс > лабас, първата съставка където безспорно е общтюрк. аlа “пестрый” (Р. Ахметьянов) и тя е тъждествена например на алт. диал. ала “пестрый, с большими пятнами; полосатый; пегий” [АлтДСл, 100; ЭСТЯз-а, 129-130], докато сттюрк. jalbars, jolbars трябва да е с много ранно протетично й и лабиализация или палатализация с последователна редукция на първата гласна [срв. Сетаров 1980, 12; Bang 1916, 117] и със сигурни съответствия и продължения в съвременните тюркски езици като хак. алабарыс, тюркм. йолбарс, jол wωрс “тигръ”, букв. “полосатый барс”, уйг. йолбарс, ног., узб. диал. йолбарыс, тат. йулбарыс, каз., ккалп. жолбарыс, от което е и каз. хидрнм Жолбарысколь, букв. “тигр-озеро” (СлТпКзх), както и ккалп. зоонм Džolbarys на куче, от džolbarys “тигр”, което обаче в никакъв случай не може да бъде džol bars “дорожный (!?) барс” (Н. Баскаков), и от която тюркска основа най-вероятно е и лакс. антнм Γalbarc, млаз. ойкнм Алапарс, очевидно трансоним от мли Алапарс, тур. фми Аybars [TV] с наблюдаваната не само в болгарските, но и в други тюркски езици фонетична промяна л>й, резултат от действието на която безспорно е и гореприведеното мли Ώηβάρσιος на чичото на българския хан Атила [вж. и срв. Ахметьянов 1980, 92-93; Баскаков 1978, 206-207; Джидалаев 1970, 103; ДТС, 271,396; СлТпКзх, 104].

И така ти доказа и показа, че всички тюркски езици, в които се среща тази дума, и всички тюркски речници, в които тя е описана, са откритие на български историк, а аз съм чисто и просто един плагиат!? Какво само прозрение и ерудиция!?

Съставката бори- в бори-таркан е тюркското по принцип и прабългарското в частност бьори ”вълк” и тъкмо поради това тя няма нищо общо с каквито и да е градове. А успоредица на санскритската дума най-вероятно е срперс. баръ, което преминава и се заема в прабългарския език по време на миграцията на прабългарите през Средна Азия в периода Ι-ΙV в, като на един по-късен етап вече тя се адаптира съгласно фонетичните закони на прабългарския език и се видоизменя до формата вар. Доколкото пък прабългарският език е тюркски език, то и за тази дума географски термин трябва да се приеме и твърди, че от момента на своето заемане тя е тюркска по принадлежност, структура и употреба по принцип и прабългарска в частност, а прабългаризъм тя се явява в чужд език, в унгарския например, където с нейна помощ се образуват голям брой ойконими. Иван Добрев, Златното съкровище на българските ханове от Атила до Симеон. София, 2005. Особено голям интерес обаче с оглед нуждите и целите на настоящото изследване представлява второто название, сли Polgбr, което в никакъв случай не е самό и единствено по територията на съвременна Унгария и румънска Трансилвания, а образува ясно отчетлива и здраво обвързана топонимична мрежа, някои от другите съставки на която са такива селищни названия като Bogаrfаlvа, Bolgбrii (1392), Bolgбrchergewd (1303), Bolgбrfehйrvбr, Bolgбrkert, Polgбr (1229), Polgбrhalom, Polgбrhalomdůlő, Polgбrhegy, Polgбrpuszta, Polgбrtanya, Polgбrdi, Polgбrdi Szцlц, Pulgбr, TiszaPolgбr и още мн.др. Така например, във връзка с ойкнм Bolgбrfehйrvбr на града на секелския княз Дюла и затова повече известен под името Gyulafehйrvбr (1206), напълно основателно, най-напред се установява и доказва от унгарски историци (Gy. Gyцrffy) и едва след това се приема и утвърждава и у нас, че Името в действителност възниква и се образува на основата и с помощта на народностното название на етноса, заварен в областта (П. Коледаров), защото в противен случай, ако тук наистина беше германският по произход омоним дори и със значението ”градски жител, гражданин”, а не с току-що посоченото доста абстрактно и не само поради това и напълно определено, много по-ново значение, тогава съчетаването му с втората част на Името, където водещ номинативносемантичен компонент е прабългарският по произход аплтрм vбr ”град”, щеше да даде направо алогично-безсмислени значения, които в никакъв случай не може да послужат за основа на образуването на името. Подобни са ролята и значението също така и на топонимите, образувани на основата на старославянското и същевременно за ІХ-Х в. вече стб. д@бъ като унг. ойкнм Dоmbуvбr (1453), за който наистина може да се мисли, че възниква на основата на като че ли прабългарското по произход, собствено унг. domb ”холм, бугор”, но тогава пък остават неясни произходът и функцията на средогласния зв. у, именно поради което съвсем близо до истината е пред- положението, че ойконимът има за основа западнославянското словш. dumbov (L. Kiss), което обаче едно, че няма как да се появи по местата на обитаване на югоизточните славяни, и друго, в действителност е не особено подходящото за образуване на топо- ними, множествено число на изходната лексема, наличието на което освен това не се потвърждава и от по-старата форма на ойконима като Castrum Dombo (1313), при която вече няма как да не се отъждестви особено подходящата за образуване на топоними, форма за дателен падеж на стб. д@бъ във вида *д@бoy, завършекът на която преминава и се развива впоследствие на унгарска почва в унгарския зв. у. В севернодунавския прабългарски диалект, най-вероятно, но не е изключено и в тукашния славянски диалект, тази общотюркска по принцип и болгарска в частност лексема се е видоизменила много рано до формата *борс, именно от която пък са и редицата форми и разновидности на мли Борис в латиноезичните староунгарски хроники и в съвременната унгарска и румънска топонимия като Bаrs, Bаrsa (1216), Bаrsvбrad (1150), Bors (1231), Bоrsa, Bоrsоa, Borza, Burs (1215), Borsu (1150), Bors comes (1225), Bors ispбn (1225), Borsfalva (1575) и др., които в никакъв случай не може и не бива да се обясняват като възникнали и образувани на основата на семантически необясненото на места, а макар и пределно наивно-примитивно, възприето и от редактора на последните латински извори, не тюркското, а отново прабългарското по произход, унг. bors ”пипер” или пък на основата пак на болг. *bors ”бурсук”, ако изобщо точно такива са формите на тези думи в болгарския праезик, много несполучливо наименован като старочувашки (Z. Gombocz), като за крайно незадоволително и много неточно също така трябва да се приеме и обяснението, че Bаrs/Bors са лични имена с ”тюркски произход” [вж. и срв. ЛтИзв-5.1, 27; Gombocz 1912, 51-52; Kiss-1, 170-172,239-244]. Специално в историческия и съвременния книжовен унгарски език има лексеми като zuppanus (892), при което авторът историк отбелязва, че župan e славянска дума в унгарския език и е равна на лекс. beg, bц, славянска дума е и ispбn, която първоначално е означавала не ”comes castri”, а само в съчетание с думата vбr ”Burg” е означавала ”vбrispбn”, т.е. Burggespan ”градоначалник” и освен това е и в структурата на дворцовата титл. nadуrispбn ”comes Palatinus”, без обаче да е възможно ”от произхода на думата Gespan (ispбn) да се съди за дворцовия произход на дворцовата структура”, тук е и титл. suburbanus [Gyцrffy 1982, 133-146]; supаn (1290) [Gombos-3, 1821], csupa, csupбn, като значението на лекс. csupa се представя и изразява и посредством слсъч. csupбn scak, при което и двете имат знач. ”puszta, merц” [MagEtSz-3, 317], също и титл. ispбn ”управляющий, приказчик; ишпан, начальник комитата” [MagОrSz-1, 1116], откъдето и сложносъставната титл. vбrispбn ”градо-началник” с помощта на лекс. vбr ”град”. Всъщност проблемът за българското господство и присъствие в Трансилвания не е решен по-адекватно и точно и от страна на малко по-горе цитираното колективно унгарско изследване, където в специален параграф, наред с редицата изобщо неверни и неточни твърдения, се съобщават и признават като че ли за първи път, поне за нас, някои много важни и съществени за случая факти и сведения, като най-напред българското владичество се ограничава във времето, напълно неясно защо, само в рамките на 804-895 гг. и то единствено в Южна Трансилвания със северна граница като че ли долината на р. Марош; проследява се завладяването на тези аварски до тогава земи от страна на хан Крум през 804 г.; отбелязва се ”фундаменталното значение” на това, че българите слагат ръка върху една част от солните мини в Южна Трансилвания – Визакна, Марошуйвар, Кишакна, и търгуват със сол; споменават се археологическите находки от погребенията на местното население, като погребални керамични урни, сребърни обеци и огърлици, които имат своя аналог в Дунавска България; посочва се, че гр. Белград носи това си българско име от ІХ в., но то през Х в. е преведено от унгарците на Gyulafehйrvбr – le Chвteau blanc de Gyula, посредством добавянето на втората по ранг унгарска титл. gyula, поради това, че крепостта е седалище на местния gyula, край на властта на когото слага още крал Стефан І; отчита се игнорирането от страна на румънската историография на българското господство в Трансилвания, но погребенията от Марошкарна-Чомборд се различават съществено от славянските погребения от аварско време или от по-късните унгарски погребения, те имат за аналог погребенията в България през ІХ-Х в., биват двуобредни – трупоизгаряне и трупополагане, скелетите от последните са на тюркобългарско население, което погребва мъртвеца най-често с коня му, храна и дрехи, а славяните практикуват трупоизгаряне и погребват останките на мъртвите си в урни; очертават се главните охранявани пътища за връзка с Родината майка, единият от които е по р. Олт и той се охранява от няколко възстановени римски крепости, а другият е през дефилето Бодза и се охранява от дървено-землени в началото, а впоследствие от тухлени укрепления в района на Букурещ, Плоещ-Буков и Слон-Прахова, докато третият път води към Добруджа; съобщава се, че понастоящем български археологически находки се откриват близо до Дунав на нивото на Оршова и в Банат, по протежението на Тиса чак до района на Чонград, който трябва да е бил най-северната точка на българското господство и най-накрая се отбелязва, че бидейки откъснати от Родината майка и малко на брой, ”българите завоеватели на Трансилвания и на Белград”, не могат да устоят на унгарския натиск, който ги връхлита през 895 г., именно поради което ”трансилванската унгарска традиция не пази местния спомен за българското господство” [Histoire de la Transylvanie 1992, 105-109].

Благодаря ви за въпроса. Критичен анализ на редица основни положения в "съчиненията" на бащата на "иранската теория" може да видите в почти всичките ми статии на сайта ми на: bolgnames.com Ще ви бъда благодарен, ако споделите впечатленията си.