Станислав Янков

Скенер изглежда е разбрал точно, какво се мъча да напиша и ще видя, какви са ми пропуските, за да съм по-адекватен в разговора, но на този етап - струва ми се, че дължината на вълната може да се опише чрез фотон-пръстен от компресирана енергия (например такава от постянното разширяване и свиване на пространството - тези ефекти би трябвало да присъстват на микрониво, след като ги има в макромащаби), чието пълно завъртане около оста му на един диаметър дава дължината на вълната.

Аз никъде не съм говорил за връзка между честотата на фотоните и скоростта им - скоростта на фотоните е еднаква за всички наблюдатели, независимо от устатите им. Имам предвид, че регистрираните ефекти на промяната на електричното и магнитното поле при разпространение на фотон (вълна) могат да се дължат на пръстен от компресирана енергия с диаметър около планковата дължина, който да се върти около оста си със скоростта на светлината във вакуум, докато едновременно с това и се движи праволинейно (когато не му въздейства силна гравитация), също със скоростта на светлината във вакуум.

Знаеш ли някое място, където прилагането на трансформациите към векторите на електричното и на магнитното поле и самопораждането, както се нарича, на едното поле от другото и обратното, да е представено по-нагледно - място с изображения и/или видео-клипове? Накъде, от където човек по-вярно да успее да си представи нагледно процеса. Ако не греша - всички ефекти, които се отчитат при вълни с огромен брой фотони, остават съвсем същите, когато се разглежда и само един фотон. Това, все пак, е само универсален отрязък електромагнитна енергия, конкретен за всяка отделна честота на лъчението и не би следвало да има коренна разлика в поведението на един фотон или на милион фотона заедно, със същата честота като единия.

Забавянията на скоростта на светлината в разни среди се дължи на верига от поглъщания и излъчвания на фотоните, докато преминават през средата. Ние обсъждаме разпространението на електромагнитните вълни във вакуум, без нищо да им пречи, никави забавящи среди и аз твърдя, че ако електромагнитната вълна беше промените на електрическото и на магнитното поле, ако тези промени не бяха следствие от нещо друго, а самите те бяха, единствени, вълната - те трябваше да са без дължина по посока на движението и със спряло време, тоест - нямаше да могат да се променят и така нямаше да може да има и електромагнитна вълна. А ако се твърди, че ефектите на СТО не важат за електрическото и за магнитното поле на електромагнитна вълна (ако нямаше нещо друго, което да се движи със скоростта на светлината и така да предизвиква регистрираните промени на електрическото и на магнитното поле на вълната) - ЗАЩО?!!! Какво им е толкова специалното на тези полета, че за тях да не важат изискванията на СТО?!!!

Тоест - Е и В са продукт от движението на фотоните. Мисля, че твърдя същото, по различен начин.

Проблемът на цялото това описание на електромагнитните вълни е, че противоречи на следствията на СТО. Ако самата електромагнитна вълна се движи със скоростта на светлината във вакуум - тя не трябва да има дължина по посока на движението, а в това описание се дава да има подобна дължина. Още по-големият проблем е, че при движение със скоростта на светлината всичко, което се движи с тази скорост, трябва да е застинало като на моментна снимка - времето там е спряло и нищо в него не може да се променя, докато протича движението със скоростта на светлината. Всичко показва, че нещо друго (фотона) се движи със скоростта на светлината, а промените на електрическото и на магнитното поле са следствие от това движение, последица от движението на фотона със скоростта на светлината. Фотонът предизвиква промените на електрическото и на магнитното поле със своето движение в пространството.

Установеното засега описание на електромагнитна вълна страда от проблеми, когато към него се приложат закономерностите на СТО и особено лоренцовите преобразувания за дължината и за времето при движението със скоростта на светлината. Според сегашните представи, движението на електромагнитната вълна се представя като два допрени с перифериите си един в друг кръга на вихрово електрическо поле. Те се движат изправени по посока на движението, подобно на двете (предно и задно) колела на двуколесен велосипед, но за разлика от двете колела на велосипеда, които се въртят в една и съща посока, двата кръга на вихровото електрично поле се въртят в противополжни един на друг посоки. Около всеки от описаните два кръга на вихровото електрическото поле се въртят, обикалят в перпендикулярната на електрическите кръгове плоскост, кръгове на магнитното поле, също в противополжни един на друг посоки, в зависимост от това, с електрическо поле с каква посока на въртене са свързани. Противоположно-вътящите се магнитни полета, които се доближават едно-друго в перифериите на кръговете на вихровото електрическо поле, служат за нещо като зацепване на отделните, въртящи се в противоположни посоки един след друг кръгове на вихровото електрическо поле. Големият проблем на това общоприето за момента представяне на електромагнитните вълни е този, че макар вълните да се движат със скоростта на светлината във вакуум, те са представяни както с налична дължина по посока на движението, така и с ход на времето (времето им не е замръзнало неподвижно, въпреки движението със скоростта на светлината), който ход на времето, докато си летят със скоростта на светлината, им позволява да се променят нагоре-надолу по едната диаграма и да се въртят с протяжност по посока на движението в другата диаграма. Това сякаш нарушава изискванията на лоренцовите трансформации при движение със скоростта на светлината и налага опит за по-прецизно разглеждане на начина на възникване на промените в електрическото и в магнито поле при движението на електромагнитните вълни. Трябва да има нещо друго, по-вътрешно, което да предизвиква ефекта на промените на електрическото и на магнитното поле така, че тези промени да не нарушават изискванията за дължината и за хода на времето на лоренцовите трансформации. (Актуалното описание на електромагнитна вълна е дадено след 23-тата минута на клипа в следващия линк.) https://www.youtube.com/watch?v=b5uTFYWAhGE&t=3s Има една книга на Христо Коларов. Сега, когато имам по-добра представа за нещата, в сравнение с по-рано - започвам да оценявам тази книга по достойнство! В нея има доста добри хипотези, какво може да представляват фотона и електрона! Предположенията за естеството на протона и на неутрона изглеждат по-неуспешни - не включват кварките и глуоните. По принцип, няма описание и на ефектите от постоянното разширение и свиване на Вселената на равнището на елементарните частици, но такова описание не дава и квантовата механика до момента. Как да опитам да представя по накратко нещата? Да започна с няколко извадки от предговора на книгата. Той е написан на 11 Октомври 1998 г. от А. С. Карастоянов, автор на физ. теории (така е даден в книгата). "Книгата на инж. Христо Коларов "Трактат по електрочество, магнетизъм и гравитация" е фундаментално изследване на уравненията на Максуел. От тях, по чисто дедуктивен път, изследвайки свойствата на определени полеви модели, се достига до материални същности, които са аналози, а навярно и прототипове на основни структурни елементи а познатата ни материя: фотони, неутрино, електрони, протони и др. ... Това следва още повече от установената в нуклеодинамиката аналогия между основните полеви уравнения на електродинамиката и ядрените взаимодействия, включително до уравненията на Максуел и квантовата теория на полето. Особен интерес представлява появата на електричен заряд, магнитен момент и други характеристики на елементарните частици като следствие от първичния полеви вихър. Полевият модел на елементарните частици може да се окаже този етап в нашето разбиране за природата, който позволява да преодолеем противоречието между огромната плътност на вакуума и свободното движение на частиците в него. ..." Ето част от увода на книгата: "... Математическият апарат е векторния анализ, създаден също от Максуел на база теорията на кватернионите на Хамиллтън, т. е. диференциране по координати и време на две аксиоматични, нефеноменологични векторни диференциални уравнения на Максуел, допускащи диференциране по координати и време от втори и по-висок ред. ..." Част от въведението: "... С езика на макросвета, в който живеем това нещо е елементарен, несъставен (първичен) електрически токов контур, който извършва всички възможни свободни (по инерция), в т. ч. съставни (собствени и преносни) движения. Този токов контур е без източници и не е съставен от същински токоносители: електрони, протони, йони и т. н. ... Той е първоизточника на материята (самата тя). Когато токовият контур е прекъснат (несвързан), съгласно теорията на Максуел, той не създава нито електрически, нито магнитни полета и не си взаимодействува с останалата материя. Това е свободното неутрино (антинеутрино). Когато токовият контур е свързан (затворен), от съображения за симетрия той е кръгов, върти се със собствена периферна скорост, равна на скоростта на светлината и се движи транслационно в произволна посока със същата преносна скорост, спрямо всички инерциални отправни системи (ИОС). Той има целочислен спин, равен на единица, създава електрическо и магнитно поле и се проявява като фотон. Той няма маса на покой, не защото се движи със скоростта на светлината с, а защото само в това състояние електрическите и магнитните сили, които създава при своето абсолютно движение, се уравновесяват във всички инерциални отправни системи. ... Тези форми на движение са наречени "Първо стационарно състояние на токовия контур". При извършване на съставното движение, наречено регуларна (свободна) прецесия, като тяло с една неподвижна точка (случай на Ойлер), кръговият токов контур, въртящ се със скорост по-малка от скоростта на светлината, създава само положително или само отрицателно електрическо поле и представлява модел на стабилните елементарни токоносители: електрони, протони и техните античастици. Той притежава маса, кинетичен момент или получислен спин (1/2) и магнитен момент, чиято големина зависи от ъгъла на нутацията. При израждане на регуларната прецесия в ротация само около един от диаметрите на токовия контур, той престава да съществува самостоятелно, защото се разкъсва по оста на въртене. Неговото съществуване обаче е възможно в чужди полета (потенциални ями), например в полето на системата протон-електрон (водороден атом), при което придобива индуцирани (несобствени): маса, получислен спин и магнитен момент. Това е моделът на неутриното (антинеутриното) в неутрона и атомните ядра. При напускане на чуждите полета той се разпада на две свободни частици, неутрино и антинеутрино, по законите на квантовата статистика - преодоляване на потенциална яма (потенциална бариера) и тунелния ефект, спазвайки законите за съхранение. Тези форми на движение са наречени "Второ стационарно състояние на токовия контур". Съществуват и неограничен брой принудени, под действието на външни сили, нестационарни форми на движение на токовия контур, на които съответсвуват неограничен брой нестабилни елементарни частици. Техният брой расте неограничено с усъвършенствуването и увеличаване мощността на ускорителите на елементарни частици. Те могат да се разглеждат като частици на прехода от една стационарна форма на движение в друга и на тях няма да се спираме подробно. ..."

Как да опитам да представя по накратко нещата? Да започна с няколко извадки от предговора на книгата. Той е написан на 11 Октомври 1998 г. от А. С. Карастоянов, автор на физ. теории (така е даден в книгата). "Книгата на инж. Христо Коларов "Трактат по електрочество, магнетизъм и гравитация" е фундаментално изследване на уравненията на Максуел. От тях, по чисто дедуктивен път, изследвайки свойствата на определени полеви модели, се достига до материални същности, които са аналози, а навярно и прототипове на основни структурни елементи а познатата ни материя: фотони, неутрино, електрони, протони и др. ... Това следва още повече от установената в нуклеодинамиката аналогия между основните полеви уравнения на електродинамиката и ядрените взаимодействия, включително до уравненията на Максуел и квантовата теория на полето. Особен интерес представлява появата на електричен заряд, магнитен момент и други характеристики на елементарните частици като следствие от първичния полеви вихър. Полевият модел на елементарните частици може да се окаже този етап в нашето разбиране за природата, който позволява да преодолеем противоречието между огромната плътност на вакуума и свободното движение на частиците в него. ..." Ето част от увода на книгата: "... Математическият апарат е векторния анализ, създаден също от Максуел на база теорията на кватернионите на Хамиллтън, т. е. диференциране по координати и време на две аксиоматични, нефеноменологични векторни диференциални уравнения на Максуел, допускащи диференциране по координати и време от втори и по-висок ред. ..." Част от въведението: "... С езика на макросвета, в който живеем това нещо е елементарен, несъставен (първичен) електрически токов контур, който извършва всички възможни свободни (по инерция), в т. ч. съставни (собствени и преносни) движения. Този токов контур е без източници и не е съставен от същински токоносители: електрони, протони, йони и т. н. ... Той е първоизточника на материята (самата тя). Когато токовият контур е прекъснат (несвързан), съгласно теорията на Максуел, той не създава нито електрически, нито магнитни полета и не си взаимодействува с останалата материя. Това е свободното неутрино (антинеутрино). Когато токовият контур е свързан (затворен), от съображения за симетрия той е кръгов, върти се със собствена периферна скорост, равна на скоростта на светлината и се движи транслационно в произволна посока със същата преносна скорост, спрямо всички инерциални отправни системи (ИОС). Той има целочислен спин, равен на единица, създава електрическо и магнитно поле и се проявява като фотон. Той няма маса на покой, не защото се движи със скоростта на светлината с, а защото само в това състояние електрическите и магнитните сили, които създава при своето абсолютно движение, се уравновесяват във всички инерциални отправни системи. ... Тези форми на движение са наречени "Първо стационарно състояние на токовия контур". При извършване на съставното движение, наречено регуларна (свободна) прецесия, като тяло с една неподвижна точка (случай на Ойлер), кръговият токов контур, въртящ се със скорост по-малка от скоростта на светлината, създава само положително или само отрицателно електрическо поле и представлява модел на стабилните елементарни токоносители: електрони, протони и техните античастици. Той притежава маса, кинетичен момент или получислен спин (1/2) и магнитен момент, чиято големина зависи от ъгъла на нутацията. При израждане на регуларната прецесия в ротация само около един от диаметрите на токовия контур, той престава да съществува самостоятелно, защото се разкъсва по оста на въртене. Неговото съществуване обаче е възможно в чужди полета (потенциални ями), например в полето на системата протон-електрон (водороден атом), при което придобива индуцирани (несобствени): маса, получислен спин и магнитен момент. Това е моделът на неутриното (антинеутриното) в неутрона и атомните ядра. При напускане на чуждите полета той се разпада на две свободни частици, неутрино и антинеутрино, по законите на квантовата статистика - преодоляване на потенциална яма (потенциална бариера) и тунелния ефект, спазвайки законите за съхранение. Тези форми на движение са наречени "Второ стационарно състояние на токовия контур". Съществуват и неограничен брой принудени, под действието на външни сили, нестационарни форми на движение на токовия контур, на които съответсвуват неограничен брой нестабилни елементарни частици. Техният брой расте неограничено с усъвършенствуването и увеличаване мощността на ускорителите на елементарни частици. Те могат да се разглеждат като частици на прехода от една стационарна форма на движение в друга и на тях няма да се спираме подробно. ..."

Жалко, но все пак очаквах да не си срещал книгата. В нея се намират разни слабости, които подготвен човек би забелязал веднага, а някои от тях забелязвам дори и аз. Въпреки това - има някои прозрения, които засега ми се струват адекватни. Постепенно ще започна да ги описвам във форума и се надявам подготвените коментатори като теб да отбелязвате несъвместимостите с различните, твърдо установени досега закономерности, когато ги забелелжите. Аз изхождам, че установеното засега описание на електромагнитна вълна също страда от проблеми, когато към него се приложат закономерностите на СТО и особено лоренцовите преобразувания за дължината и за времето при движението със скоростта на светлината. Според сегашните представи, движението на електромагнитната вълна се представя като два допрени с перифериите си един в друг кръга на вихрово електрическо поле. Те се движат изправени по посока на движението, подобно на двете (предно и задно) колела на двуколесен велосипед, но за разлика от двете колела на велосипеда, които се въртят в една и съща посока, двата кръга на вихровото електрично поле се въртят в противополжни един на друг посоки. Около всеки от описаните два кръга на вихровото електрическото поле се въртят, обикалят в перпендикулярната на електрическите кръгове плоскост, кръгове на магнитното поле, също в противополжни един на друг посоки, в зависимост от това, с електрическо поле с каква посока на въртене са свързани. Противоположно-вътящите се магнитни полета, които се доближават едно-друго в перифериите на кръговете на вихровото електрическо поле, служат за нещо като зацепване на отделните, въртящи се в противоположни посоки един след друг кръгове на вихровото електрическо поле. Големият проблем на това общоприето за момента представяне на електромагнитните вълни е този, че макар вълните да се движат със скоростта на светлината във вакуум, те са представяни както с налична дължина по посока на движението, така и с ход на времето (времето им не е замръзнало неподвижно, въпреки движението със скоростта на светлината), който ход на времето, докато си летят със скоростта на светлината, им позволява да се променят нагоре-надолу по едната диаграма и да се въртят с протяжност по посока на движението в другата диаграма. Това сякаш нарушава изискванията на лоренцовите трансформации при движение със скоростта на светлината и налага опит за по-прецизно разглеждане на начина на възникване на промените в електрическото и в магнито поле при движението на електромагнитните вълни. Трябва да има нещо друго, по-вътрешно, което да предизвиква ефекта на промените на електрическото и на магнитното поле така, че тези промени да не нарушават изискванията за дължината и за хода на времето на лоренцовите трансформации. (Актуалното описание на електромагнитна вълна е дадено след 23-тата минута на клипа в следващия линк.) https://www.youtube.com/watch?v=b5uTFYWAhGE&t=3s

Да, твоето е много по-детайлно описание. Аз не съм проучвал темата за черните дупки в такава дълбочина - в коментара ти имаше няколко неща, които не знаех и са ми от полза. Обаче, не успях да разбера, какво по-точно имаш предвид под превръщането на Слънцето в черна дупка? Ако липсваха съпротивленията, за които се смята, че няма да позволят нашето Слънце да стане черна дупка ли? Защото, доколкото съм чел правилно, звездите към края на живота си експлодират (нови, свръхнови) и в зависимост от масата на остатъка след експлозията се превръщат в джуджета (нашето Слънце), в неутронни звезди (остатъци след взрива, чиято маса значително надхвърля масата на Слънцето) и само най-тежките остатъци, на най-големите звезди (те приключват живота си най-бързо), стават на черни дупки (както и центровете на повечето галактики, разбира се). Значи, както предполагам, имаш предвид - ако можеше Слънцето, с неговата маса, да стане на черна дупка. Много ме интересува, дали си срещал книгата на Христо Коларов, която споменах в коментари от по-рано ("Трактат по електричество, магнетизъм и гравитация") и имаш ли мнение за нея? Не говорим за предположенията му за протона и неутрона - ясно е, че там се е провалил. Но виждането му за фотона, за електрона, позитрона, неутриното и антинеутриното изглежда доста достоверно. Особено, описването на фотона в неподвижна спрямо него инерциална система като сплеснат, поради което наблюдателят от неподвижната система ще го регистрира като вертикална чертичка или казано по друг начин - като трептяща суперструна от теорията за суперструните (аз правя тази съпоставка, в книгата никъде не е спомената теорията на суперструните).

Материята ще приключи съществуването си много преди достигането на хоризонта на събитията. При хоризонта на събитията енергията на уловените от черната дупка лъчения е огромна, може би дори по-голяма и от тази по повърхността на звезда. Още с приближаването си към тази зона, всичко материално ще прегори, ще се унищожи, ще се раздроби, ще се разложи. Материята ще се изпари, много преди да е достигнала хоризонта на събитията, от който дори и фотоните не могат да се измъкнат. Отдавна съм чел теориите, какво се случва при доближаването на черна дупка и може да съм сбъркал някоя подробност, но - така си ги спомням нещата.

Отвъд прага на неутронните звезди, в черните дупки, цялата материя се раздробява на съставните си части, поради което и ентропията се приема за максимална (за разлика от случая с Големия взрив, когато е считана за минимална и за дала началото на хода на времето в познатата ни Вселена). Ако светлината има по-съставни части, за които ние още да не знаем - дори и тя би се раздробила на тях...

Ако има прозорче - ще разбере по все по-бързото приближаване към хоризонта на събитията на черната дупка. Преди достигането на хоризонта има много светене, което отдалече се възприема много деформирано (както отдалече навлизащата в черна дупка ракета ще се възприема като все повече забавяща се, като самото навлизанети в хоризонта на дупката според външните наблюдатели може да трае и столетия). И точно този облик на черната дупка ще вижда космонавта, как се приближава все по-бързо и по-бързо, преди да загуби живота си, а и ракетата си и въобще - цялата материя, насочена към дупката. Все едно с каква скорост се движи, даже ако можеше да е и със скоростта на светлината - няма да избяга от гравитацията на черната дука, когато се е насочил право към нея и е преминал определена граница (много-много преди хоризонта на събитията). От гравитацията на черна дупка не може да избяга и светлината, когато не се движи под определен ъгъл, чрез който да избегне съприкосновението с хоризонта на субитията.

Я, да драсна и аз няколко реда, за разнообразие, че нещата сякаш са зациклили на едно място и в куп страници се обсъжда само едно и също нещо! Тази Вселена, нашата, може да е в черна дупка и дори вътре в черната дупка може да се е формирала предполаганата и отдавна търсена бяла дупка – Големият взрив и постоянното разширение на Вселената ни. Когато нещо навлиза в черна дупка, от неговата гледна точка то започва да се ускорява все повече към вътрешността и да се мачка до разпадането си на чиста енергия. Ако от фрагментираната в черна дупка енергия стане експлозия (например – на ядрото на черната дупка), това би било бяла дупка, която се разширява навсякъде, както и нашата Вселена се разширява. Естествено - това е все още една далечна спекулация. Една от много различни възможности, които все още не са категорично приети и отхвърлени, която в най-голяма степен се доближава до представите ми в момента. При движение със скоростта на светлината имаме занулени вследствие на скоростта маса и дължина по посока на движението. Широчината, височината и масата в покой при масивните частици не се изменят с промяната на скоростта на движение. Това навежда на много интересни предположения! От една страна, спрямо дължината, широчината и височината на Вселената човекът се движи по-бързо и времето му тече по-бавно (дължината, широчината и височината на Вселената се движат по-бавно спрямо човека и затова при тях протяжността е по-голяма, а ходът на времетто им е по-ускорен). Човекът е минал през ускорение, през каквото те не са преминали, поради което параметрите на човека (и особено неговата дължина по посока на движението) са се скъсили, а времето за човека се е забавило. Според Христо Коларов (книгата, която показах в предишния си коментар), елементарните частици представляват елементарен, несъставен (първичен) електрически токов контур, който извършва всички възможни свободни (по инерция), в това число съставни (собствени и преносни) движения. Този токов контур е без източници и не е съставен от същински токоносители: електрони, протони, йони и т.н. (Според мен, което по никакъв начин не е разглеждано в книгата, токовият контур на Коларов, който може да бъде приравнен и на суперструна от теорията на суперструните, но без нейните 9, 10 или 11 пространствени измерения, се изгражда по някакъв сложен начин от някаква засега неясна форма на взаимодействие между постоянното разширяване и постоянното свиване на пространството на Вселената.) Според Коларов, прогнозирания от него токов контур (суперструна, туистор, според разните теории) има две основни стационарни състояния, при едното от които изгражда безмасовите частици, като фотони, а при другото - масивните частици, като електрони, позитрони, а евентуално и неутриното и антинеутриното. Коларов опитва да изгради хипотеза и за протона/антипротона и неутрона, но там нещата сякаш по-не му се получават (въобще не споменава за кварки и глуони, какво остава пък за доказания последните години Хигс-бозон). Много е възможно да се открият редица противоречия на написаното в книгата с някои незаобиколими закономерности на квантовата механика. За мое най-голямо съжаление, аз не съм достатъчно подготвен за такава преценка.

Има една книга на Христо Коларов. Сега, когато имам по-добра представа за нещата, в сравнение с по-рано - започвам да оценявам тази книга по достойнство! В нея има доста добри хипотези, какво може да представляват фотона и електрона! Предположенията за естеството на протона и на неутрона изглеждат по-неуспешни - не включват кварките и глуоните. По принцип, няма описание и на ефектите от постоянното разширение и свиване на Вселената на равнището на елементарните частици, но такова описание не дава и квантовата механика до момента.

Обяснявано е, не само от от мен тука, купища пъти и файдата е никаква. Затова, когато искаш по-мързеливите деца да започнат да мислят, ги оставяш те да си свършат работата. За да ценят намереното, да го прочетат и да го разберат. А пък, ако чакаш някакакво по-специално внимание - вече написах, колко ще струва. В момента аз чета стари коментари отпреди над 10 години, за да не се налага да питам отново за неща, които са вече избистрени. Едни и същи работи се повтарят по куп пъти през годините.

Я, сега аз да ти покажа моята относителна система Халифакс, тъкмо да видиш, как мислещ човек може да дръпне доста във вижданията си, само като следи внимателно, какво казват знаещите (ти също имаш роля - изтръскаваш множество важни обяснения, докато се бъзикаш с псевдопарадоксите ти)... Какво би трябвало да представлява постоянното разширение на пространството? Ако след моментът нула, моментът на Големия взрив, преди който не е имало нищо според досегашното ни ограничено познание, разшитението на Вселената започне от една нищожна, невъобразимо мъничка точица - още в първия момент на формиране на някаква нищожна пространствена сферичка около непрестанно изхвърлящата ново пространство точица, всички точици по тази току-що сформирана простраствена сферичка също ще започнат да избликват ново пространствено разширение. На следващия етап първата точица, "ядрото", заедно с всички нови точици по нейната пространствена сферичка, която продължава да се разширява и да дава място на още повече нови пространствени точици - абсолютно всичките точици заедно продължават да изригват още пространствено разширение. Това изригване отвсякъде на постоянно разширение, разширява първата пространствена сферичка около "ядрото"-начало и формира първи нищожни пространствени сферички около всички останали нови точици. Всички тези нови сферички пространство са пълни с огромно количество нови точици пространство. Целите тези нови и нови изблици на сферички пространство с безброй точици по тях, около всяка от които нови точици изригва ново пространство, заедно с непрестанното разширяване на пространството от всички стари точици - лесно може да се осъзнае, как този процес сам по себе си много лесно би възпроизвел безкрайности и безкрайности от пространствено разширение, ако в някой момент не бъде озаптен по някакъв начин. Това озаптяване възниква с пораждането на материята и като следствие - с възникване на гравитационното въздействие от масата на материята на Вселената като цяло. Формирането на гравитационната кривина на Вселената забавя бурното разширяване на пространството и един вид затваря процеса в кръг, при който постоянното разширяване на Вселената навсякъде, във всяка една нейна точка, се балансира в почти пълна степен от процеса на постоянно свиване. Ако разгледаме внимателно вида на електрическите и магнитните полета на електромагнитните вълни, ще забележим, как те сякаш не отговарят на условието за движение със скоростта на светлоната във вакуум за нулева дължина по посока на движението и за спрял ход на времето. Затова все повече започва да ми се струва, че самите електромагнитни вълни не са източника на движението със скоростта на светлината. Самото движение със скоростта на светлината може да са фотоните, а електромагнитните вълни може да са следствие, остатък от движението на фотоните със скоростта на светлината. Нещо като реактивните двигатели, които извършват работата с реактивната сила в горивните камери и соплата си, а след тях остава следа от изгорелите газове, като следствие.

Стига голи приказки. Водиш ме в НАСА, демонстрираш и плащам. Аз не съм ти като тъпаците в България - да плащат милиардите за олигофрениите и кражбите на простия, тлъст и грозен мафиот от Банкя (засега още ми прибират данъците и на мен, но като се махна от България след връщането на по-свободното движение - изчезвам си в Германия и ще ме гепят за правилното място).

Дай, да видим резултата! Водиш ме в НАСА, демонстрираш, как управляваш роувъра с технология, която да не ползва СТО и ОТО и - ПЛАЩАМ! Слава Богу, спокоен съм, че никога няма да ми се наложи да платя, защото само за да те приемат на работа в НАСА - трябва да си гений точно в сферата на СТО и ОТО (тоест - да ги разбираш, все едно си се родил закърмен с тях). Впрочем, по същия начин стоят нещата и ако искаш да се вмъкнеш в космическите програми на ЕС, на Китай, на Израел, на Индия или на арабите...

Намери си го - само тука има няколко публикации за връзката и с роувъра, и въобще с разни сателити в околоземното пространсво (там също се ползват теориите на относителността). В интернета има още повече, включително за употребата на ОТО, за да се достигне до Марс, както и до останалите планети от Слънчевата система (виж за начна, по който се е движил Вояджър - ОТО). Ако чакаш някакъв специален доклад от мен - ще ти струва 10 000 лева (5 000 евро). След като искаш специален курс, за да разбереш нещо, което с известно усилие разбират дори и непълнолетни деца - това струва пари.

Когато осъществиш успешна връзка с роувъра (американския марсоход) на Марс, без да ползваш теориите на относителността - обади ми се и веднага ще ти изплатя сумата, която се дава на нобеловите лауреати по физика.

Един трол (АЗ!) да затроли малко... Ето отлично и детайлно обяснение, какво представлява електромагнитната вълна според физиката (за съжаление не знам български учлища, в които да се преподава толкова нагледно и детайлно): Урок 384. Излучение электромагнитных волн. - YouTube Почти навсякъде другаде е представено индиректното описание на вълните чрез диаграмата с осите на разпространение, на електрическото и на магнитното поле. Тук обаче е даден и реалния вид на токовия и магнитния контур, докато вълната се движи в пространството и това е отлична нагледна представа, какво представлява поведението на електромагнитна вълна в пространство-времето. Именно това нещо от два тока с противоположно въртене, захванати от два напречни на тях магнитни пръстена с противоположно въртене представлява електромагнитната вълна, която се движи със скоростта на светлината и във фрагмент (фотон) от която се преобразуват анихилиращите частици и античастици. Ако не е под достойнството му, нека нетролът да ни обясни нещо повече, което да не знаем и да ни бъде полезно - с най-смирена молба от троловете!

Вселената ли става по-голямa или аз съм все по-малък? Физикът Джим Пиварски има нов поглед върху разширяване на пространството НАУКА ОFFNEWS | ПОСЛЕДНА ПРОМЯНА 15 октомври 2015 в 11:15 Аналогията на разширяващата се Вселена с кекса със стафиди. Възможно ли е вместо пространството на Вселената да се разширява, всъщност да се свиват галактиките и самото вещество? Тази оригинална хипотеза изказва физикът Джим Пиварски (Jim Pivarski) от Fermilab в списание "Симетрия на измеренията във физиката на елементарните частици" (Symmetry dimensions of particle physics). Добре установен факт е, че Вселената се разширява. Тя расте без център като надуващ се кекс със стафиди, но безкраен кекс със стафиди, запълващ цялото пространство във всички посоки. Стафидите са галактиките. Един от проблемите с това обяснение е, че ако размерът на всичко се удвои - галактики, къщи, вие и аз, тогава никой нищо няма да забележи. Аз може да съм гигант, но ако и стаята ми е също толкова огромна, няма да знам. Ние можем да забележим само относителните разлики в размерите. Когато учените казват, че Вселената се разширява, това не означава, че обитателите й се разширяват заедно с нея. Стафидите не растат с кекса. Представете си тесто, толкова пълно с стафиди, че те са притиснати една в друга, когато за първи път кексът е поставена във фурната. Това е добра аналогия, но това повдига друг въпрос: Откъде знаем, че стафидите не се свиват? Да поставим въпроса по друг начин. Ами ако разстоянията между галактиките са фиксирани, но всичко, с изключение на тези разстояния става все по-малко? Или някъде Вселената расте малко, докато ние се свиваме малко. Къде тогава трябва да се сложи гранична линия между мащабите, които растат, за разлика от мащабите, които се свиват? Схема: www.gizmag.com Всъщност разширението на Вселената се описва с един коефициент, който е съотношението на дължините в пространството и продължителността във времето и понякога се нарича космически мащабен фактор. С течение на времето, това съотношение се променя: мащабът на пространството се увеличава с всяка секунда. Но тъй като това е съотношение - дължината, разделена на времето, т.е. представлява скорост - можем да предположим, че пространството е фиксирано, а скоростите се забавят. Какво би станало, ако всеки обект, от частици до планети, изведнъж се забавят? Планетите ще се доближават все повече до Слънцето, защото ще имат все по-малко ъглово ускорение. По същия начин, електроните ще се доближават до ядрата на атомите. Молекулните връзки ще се скъсят. Всяка система, обвързана със сила, ще се свие, но разстоянията между несвързаните системи ще останат същите. Освен това, какво би се случило, ако скоростите на частиците си останат същите, но всичко се разширява равномерно, като пакет бонбони машмелоу в микровълнова фурна? Отново електроните и орбитите на планетите ще се свият до естествените им размери като бонбоните, извадени от микровълновата, но не и пространството между тях. (19) 4.5 lbs of Marshmallows In Microwave - YouTube Какво се случва с пакет бонбони машмелоу в микровълнова фурна. Независимо от това, как възприемаме основната идея, имаме една и съща картина: Разстояния между свързаните системи се увеличават в сравнение с размерите вътре в тези системи. Но това не трябва да ни изненадва, тъй като говорим за една и съща теория по два различни начина. Всичко е въпрос на гледна точка.

Всички пътуваме през пространство-времето със скоростта на светлината ВАНЯ МИЛЕВА | ПОСЛЕДНА ПРОМЯНА 22 февруари 2021 в 00:08 Всички пътуваме през пространство-времето със скоростта на светлината. Аз, вие, котката (дори котката на Шрьодингер), Земята, Слънцето, битове и байтове и всякакви частици, включително фотоните. Става дума за пространство-времето обаче. Разбира се, ние пътуваме с различна скорост през космоса, дори може да стоим неподвижно в нашата координатна система. Тази координатна система се движи относително спрямо други координатни системи, например може да седите неподвижно, докато четете това, но сте на Земята (повечето хора сме тук, на Земята), която се върти с 1600 км/ч при екватора, и Земята също се движи около Слънцето (със 107 000 км/ч), а Слънцето се движи около центъра на Млечния път (828 000 км/ч). Млечният път също се движи спрямо на всяка друга галактика със скорост 600 км/сек или 2 160 000 км/ч. Но нищо от гореспоменатото, с изключение на фотоните, не се движи със скоростта на светлината (която е 300 000 км/сек или 1 808 000 000 км/ч за сравнение). Нашето движение през пространство-времето, от друга страна, е различно. Всички пътуваме със скоростта на светлината през пространство-времето. Пространство-времето Пространство-времето е 4-измерна концепция, трите пространствени измерения, наричани още пространство, и едно времево измерение. Нашата скорост е разпределена между четирите компонента и тъй като скоростта има посока, тя е 4-мерен вектор U = γ(c, v_x, v_y, v_z), където γ е коефициентът на Лоренц. За уравненията няма значение как ще разпределим движенията си в 3-те пространствени измерения x, y и z, ние се грижим само за скоростта, а не за скоростта с определена посока, затова казваме, че движението е разпределено в два компонента, пространство и време. Когато например не се движим през пространството (в нашата координатна система), тогава ние се движим във времето с максимална скорост. Когато фотонът се движи с максимална скорост, c, той изобщо не се движи във времето. За фотона няма времева компонента. Можем да нарисуваме координатната система по този начин, с пространство върху оста x и време t, върху оста y. Нашата обща скорост през пространство-времето е постоянна и се състои както от движение през пространството, така и през времето. Когато се движите по-бързо през пространството, вашата времева компонента ще бъде по-малка в сравнение с някой, който стои неподвижен. Кредит: Wikipedia Commons. Движението през пространство-времето е показано в координатната система като вектор (стрелката) от началото (0,0) до пунктираната дъга. Някой или нещо, което стои неподвижно в своята кооординатна система, ще пътува само по оста y (време), без да използва никоя част от пространствения компонент. Някой, който пътува по-бързо, ще има компонент на оста x (пространство) и компонент на оста y (време), но компонентът време ще бъде по-малък от този, който стои неподвижен в пространството. Колкото по-бързо се придвижваме в пространството, толкова по-малък ще бъде нашият времеви компонент. Това се нарича ефект на забавяне на времето в теорията на относителността, а компонентът на времето по оста y се нарича собственно време. Това е времето, измерено от часовник в движещата се кооординатна система. Светлината Най-бързите обекти в космоса са безмасовите фотони (електромагнитната сила и това, което виждаме като светлина) и глюони (носители на на силното взаимодействие и ядрена сила). Тези частици използват само пространствения компонент и за тях собственното им време е нула. Това означава, че фотонът не усеща времето. Фотоните, които измерваме от Големия взрив, се улавят от нашите детектори са същите (от тяхна гледна точка), които са възникнали, въпреки че за нас това е било преди 13,8 милиарда години. За един фотон началото и краят на Вселената и всичко между тях се случва в един и същ момент от времето. Когато фотоните се движат в пространството с максималната скорост на светлината, без част от компонента на времето, те също ще изпитат ефекта на скъсяване на дължината максимално. Цялото разстояние, през което преминават, ще бъде свито до една точка. По този начин, ако пътувате само през пространството в пространство-времето, скоростта ви ще бъде максимална в пространството, няма да имате усещане за времето и разстоянието ще бъде сингулярност. Ускорението на маса с такава скорост ще изисква безкрайно количество енергия, поради което само безмасовите частици могат да пътуват с тази скорост през пространството. Ако пътувате само във времето, вашето собствено време (времето, измерено на часовника ви) ще бъде максимизирано. Това е и най-мързеливият начин - не се изисква енергия. Мързелива котка, пътуваща със скоростта на светлината през пространство-време с максимален компонент във времето и без компонент през пространството в собствената си координатна система. Кредит: Erik-Jan Leusink/Unsplash Диаграма на Минковски в пространството и времето Една по-добра координатна система би използвала c.t на оста на времето, вместо само t, тъй като единиците тогава са сравними: c.t е скоростта на светлината по времето, така че дименсията е метри в секунда по секунди, което ни дава единица метри, и тогава остават само пространствени координати. Този вид координатна система се нарича диаграма на Минковски. Диаграмата на Минковски за пространство-времето, показваща движението през пространство-времето на обект, който стои неподвижно (синьо) и светлина (жълто). Кредит: Wikipedia commons. Сега човек, стоящ неподвижно в своята координатна система, се е преместил на разстояние c.t по оста y. Тъй като е прекарал време t в изминаването на това разстояние, той се движи със скорост c през пространство-времето. (Скоростта е разстоянието, разделено на времето: c.t/t=c). Той, разбира се, не пътува през пространството със скоростта на светлината, което би изисквало движение по оста x. Скоростта в комбинацията от пространство и време е c за човека, който стои неподвижно. Светлината би била диагонална линия през пространствено-времевата координата, движеща се със скорост c. Нашето движение през пространство-времето може да бъде представено в диаграмата на Минковски като наша световна линия. Диаграмата може да бъде изчертана и с две пространствени измерения в 3D-диаграма, както се вижда по-долу (за съжаление не можем да изчертаем 4D диаграма с трите пространствени оси). Тогава световната линия на светлината ще се превърне в светлинен конус. Всичко от другата страна на светлинния конус е недостъпно за нас, тъй като ще изисква информация, пътуваща по-бързо от светлината през пространство-времето. Вие (в червено) се движите във времето, а понякога и в пространството. Световната линия на светлината (или светлинният конус, ако нарисуваме диаграмата на Минковски с две пространствени оси на една и съща ос), е границата на това, което може да изпитате. Като цяло всички се движим с общата скорост на светлината, c, през пространството-времето, като скоростта се разпределя между пространството и времето. Не можем да се движим по-бързо от светлината през пространството. И нито можем да пътуваме по-бързо, нито по-бавно от светлината през пространство-времето. Това е постоянната скорост на всичко в тъканта на пространство-времето. Луис Карол Епщайн (Lewis Carroll Epstein), автор на няколко научно-популярни бестселъра, обяснява: „Не можете да вървите по-бързо от светлинната скорост, защото не можете да вървите по-бавно от светлинната скорост. Винаги се движите със скоростта на светлината през пространство-времето. Ако използвате част от скоростта си, за да преминете през пространството, ще имате по-малка скорост във времето". Авторът Ленка Отап (Lenka Otap) е компютърен учен, изучаваща астрофизика в Университета в Копенхаген.

Историята с разкриването на скоростта на светлината: Physics Lectures 20,08,2010.doc (uni-plovdiv.bg)