Й. Табов

§ 2. Общ коментар за приведените легенди за произхода на славяните Обобщавайки горните легенди, можем да отделим в тях две групи теории за „родината на славяните”: скандинавски, които поставят тази родина в Скандинавия, и дунавски, според които тя е била около средното и долното течение на Дунав. Защо Скандинавия? Търсенето на отговор на този въпрос е най-добре да започне с разглеждането на едно интересно явление, протекло през ХV-ХVІІ в. в Европа, за което понякога се използва красноречивия термин „готомания”[1]. То е свързано с претенцията на Хабсбургите за „готския произход” на тяхната династия, която става популярна и набира сила през ХV-ХVІ век. Ще представим кратък преразказ на описанието на този процес[2]. Още на Базелския Събор през 1431 г. представителите на Швеция и испанските Хабсбурги настояли да им бъдат дадени първите места в залата. Тези места им принадлежали, тъй като, според техните твърдения, те били наследниците на славните и непобедими готи. [3] В речта си пред Събора епископът на Ваксйо (Växjö) Нилс Рагвалдсзон (Nicolaus Ragvaldi) описал Швеция като център на световната история. От родината на готите, която сега се казва Швеция – уверявал слушателите Рагвалдсзон – са произлезли голям брой народи. Първи сред тях са остро-готите и вест-готите. Тези два народа са извършили забележителни и славни дела. Те са покорили Европа, Азия и Египет. Амазонките са били готски жени, а готският цар Еврифил (Euriphilus), братовчед или племенник на троянския цар Приам, участвал в Троянската война, където загинал славно …[4] След речта на Рагвалдсзон на Събора в Базел и особено след като той станал епископ на Упсала (1438 г.), шведската историография влиза в период на патриотичен разцвет. Кулминацията му настъпва през 1554 г., когато в Рим излиза книгата на шведския историк и писател Йоан Магнус „История на готите”[5]. В нея авторът твърди, че от шведите са произлезли повече от тридесет нации и народи. Магнус изброява 87 ост- и вест-готски царе, управлявали „извън Швеция”, и ги нарича „външни готски владетели”.[6] Малко по-късно придворният историограф на Хабсбургите Волфганг Лациус (Lazius, 1557) развива геополитическите възгледи за „завоеванията” на готите. Според него „германските народи” начело с готите не само са завладявали територии и са ги управлявали, но са се заселвали на тях, така че там, на заселените територии, са оставили народи – наследници на готите. Тези територии и народи – внушава Лациус – трябва да бъдат обединени от властта на Хабсбургите[7]. А описаните от него „готски завоевания” обхващат – ни повече, ни по-малко – територии от Крим до Испания и Швеция. Защо Дунав? Освен библейската легенда за Световния Потоп, за Ной и синовете му, има и други легенди за потопи, станали на други места. На Балканите също е имало такива легенди, и от тях излиза, че потомците на оцелелите са тръгнали да населяват света от Балканския полуостров, т.е. че Балканите са „родина” на всички народи. Според най-разпространената гръцка версия, потопите са били три: Огигов, Девкалионов и Дарданов. Дардания е била римска провинция, разположена приблизително в района на днешните южна Сърбия, Косово и Македония; макар че класическите гръцки митове поставят Дардановия потоп в южните части на Балканите, а Дардания се е намирала в централната част, именно в «централната» Дардания до скоро хората са разказвали своята версия на мита за Потопа. На северозапад от Охридското езеро се намира внушителна планина, наречена „Кораб”[8]. Местната легенда разказва, че там след Потопа е спрял корабът на Ной. Марко Цепенков[9] е оставил кратък запис на легендата. Според нея когато „корабът” на Дядо Ной минавал над трите каменни върха на планината Песяк, те закачили дъното му и уплашили Дядо Ной, така че той възкликнал: „Их, Песяк планино, ке ми дупнеше корабо!”. По-нататък, минавайки над Шар Планина, той видял, че тя е станала шарена от водата, и я нарекъл „Шар”. Реката, покрай която минал, нарекъл „Бистра”. Като доплувал до планината Крчин, корабът му „скрцал”, но успял да стигне до планината Кораб, където се счупил окончателно и останал там. На това място Ной посадил лозе, от първия урожай направил вино и се напил. На това място е имало малка черква. Името на планината „Кораб” дава основание за хипотезата, че легендата за Потопа и за спирането на „кораба” на Ной до тази планина е намерила отражение в топонимията на региона. По-нататък ще се убедим, че това наистина е така. Готи и славяни Както се вижда от написаното по-горе, Прибоевич, Орбини, о. Паисий са смятали, че готите са били славяни. Какво основание са имали, били ли са прави? За да се разбере същината на този въпрос, трябва преди всичко да се вземе предвид, че днешният смисъл на думата „славяни” се е оформил окончателно през ХІХ век. До тогава различните автори са влагали в него различен смисъл. Например за Орбини понятието „славяни” освен готите е включвало народи като даки[10], шведи[11], фини[12], пруси[13], бургундиони (бургундци)[14], нормани[15], авари[16], алани[17]. Дефинирайки по такъв начин смисъла, който се влага в този термин в неговата книга, той го използва, за да припише на славяните известните по онова време (благодарение на „готоманията”) слава и завоевания на готите и на други народи. Затова „изходът” на славяните от Скандинавия следва логично от такова определение за термина „славяни”. Но освен тази директна логика, възможни са и други механизми, породили „маршрутите” на славяни, готи и други народи. По-горе беше отбелязано твърдението в старите легенди, че „от имената на синовете на Яфет са наречени и местата”. В миналото авторите и читателите на хрониките са считали, че названията на народите и имената на „прародителите” им са намерили отражение в топонимите; те са сравнявали имена и топоними, за да търсят (и намерят!) „пътя” на съответния народ, който той е изминал след Потопа, за да достигне до своята страна. За много от тях е било естествено, че потомците на Мосох са свързани с Москва (река Москва), че потомците на Гомер имат общо с „Кимерийския”/„Кимбрийския” полуостров, че българите-вулгари са живели край Волга и т.н. Липсата на „стандартизация” на имената, названията и топонимите в миналото е оставяла широки възможности за намиране на „подобия» между тях и така за обосновка на различни теории за произхода и „пътя” на народите. Затова за да сравним теориите за произхода на славяните е важно да потърсим ключовите имена и топоними в тях и да ги сравним с реално съществувалите и използвани стари названия. Както се вижда от приведения обзор на версиите за „миграциите”, такива са имената Мосхос, Скандинавия, Кимера. § 3. Реката Мосхус/Мосхиус на Балканския полуостров следва [1] Вж. Фердо Шишиž. Љетопис Попа Дукљанина. Београд-Загреб, 1928, с.106-121. [2] По: Хаджи Димитрова, Ю. Gothi, qui et Getae. Перпериком, София, 2012. [3] Josef Svennung. Zur Geschichte des Goticismus. Uppsala, 1967, p. 34. Цит. по: Х. Димитрова, Ю. Op. cit. с. 80. [4] Curt Weibull. Die Ausweiderung der Goten aus Schweden. Göteborg, 1958, S. 3. Цит. по: Х. Димитрова, Ю. Op. cit. с. 80-81. [5] Johannes Magnus, Historia de omnibus Gothorum Sueonumque regibus. [6] Curt Weibull. Op. cit. p. 25. Цит. по: Х. Димитрова, Ю. Op. cit. с. 81. [7] Hans Messmer. Hispania Idee und Gotenmythos. Zurich, 1960, p. 51. Wolfgang Lazius. De gentium aliquot migrationibus, libri XII, Basel, 1557, p. 4. Цит. по: Х. Димитрова, Ю. Op. cit. с. 83. [8] Кораб е планина на Балканския полуостров, разположена между долините на реките Радика и Черни Дрин. Височината й е 2764 м. Намира се на границата между Албания и Република Македония и е най-високата точка на тези страни. Геологически Кораб спада към системата на Шар Планина. Кораб е изобразена на герба на Македония. По склоновете на планината има ледникови езера. Кораб. Материал из Википедии — свободной энциклопедии. http://ru.wikipedia.org/wiki/Кораб [9] Цепенков, М. Преданиjа. Македонски народни умотворби. Книга седма. Македонска книга, Скопjе, 1972. с. 190-191. [10] Мавро Орбини. Op. cit. с. 16 и 161. [11] Ibid. с. 16 и 161. [12] Ibid. с. 16. [13] Ibid. с. 16 и 160. [14] Ibid. с. 16 и 152. [15] Ibid. с. 16 и 163. [16] Ibid. с. 16 и 154. [17] Ibid. с. 16 и 156.

Предлагате хипотетичен сценарий за евентуалното развитие на събитията, общо взето основан на сведения от изворите. Ще направя кратък коментар и добавки. Започвам с „похода” на привържениците на Михаил след смъртта му. От цитата „вступили в ромейские страны через Македонию, Стримон и Элладу; они завладели Никополисом, ограбили все по пути и в конце концов остались в нем” разбираме, че въпреки смъртта на водача си (за тях той е бил цар – законен цар) хората на Михаил са предприели един много дълъг поход (едва ли по-малко от 700-800 км), преминали са през няколко области, включително и Елада (слагам карта за яснота). Това не е по силите на малка група съзаклятници. Такъв дълъг рейд, при това „ограбвайки всичко по пътя си”, т.е. превземайки съответно крепости и градове, е по силите само на достатъчно многобройна, добре организирана и дисциплинирана армия. След като пристигат в тема Никопол, те се разделят и се разпръсват по територията на темата и евентуално на околностите й. След време са „победени поотделно”; вероятно не е имало истински битки (иначе щеше да се пише за тях), а са се признали за победени и са станали византийски васали. Къде е намерил смъртта си Михаил? Това в случая не е много важно, но бих приел като работна хипотеза, че не е много далече от София; вероятно е имал намерение да се придвижи с армията си към престолнината на Петър. Именно Симеоновият син Михаил е основен реален кандидат за праобраз на „кавган (гаган) Михаил” от българската апокалиптика – български владетел, войник, борец против чужди завоеватели … Вероятно наистина армията му е била добре подготвена. Симеон е имал обширна империя и е бил коронясан за „римски”, т.е. византийски, император. В „Списъка на Дюканж” се споменава „третата част” на царството му, така че провинциите са били поне три; и една от тях за известно време е била под грижите на св. Климент. По времето на Симеон е било обичайно ромейските императори да коронясват за съимператори синовете си, а и други влиятелни велможи. Така в царството е имало няколко василевси-императори-царе, но само върховният владетел е бил „самодържец”. Точно титлата „цар и самодържец на всички българи и римляни” е записана за цар Самуил във Воденския надпис. Според този надпис Симеон е Шишман и е „стар кавган”, т.е. старши (върховен) кавган. Така че е напълно реално Симеон да е коронясал някои от синовете си за съвладетел – например по-късно Иван Александър е коронясал свои синове за „млади царе” в Търново и Видин … Царските синове са били изпращани в „чужбина” или в други градове на царството да учат, а после и да управляват. Самият Симеон първо е учил в чужбина … Според мен най-вероятно Михаил е бил изпратен при св. Климент да учи при него – уважението (и почитта) на Симеон към св. Климент са били много големи. Напълно е възможно през това време Михаил да е живял в манастир … и заедно със св. Климент да се е грижил за „третата част” … На пожеланието „Ако може, посочете ми извор в който да се казва, че цар Симеон е делил властта с когото и да било” давам такъв отговор. За последните години от царуването на Борис се отнася писаното в т.нар. Дюканжов списък (каталог) или Парижки ръкопис, съдържащ списък на българските архиепископи: „Климент, като станал епископ на Тивериопол или Велика, сетне бил натоварен от Борис, цар на българите, да надзирава третия дял на българското царство, т.е. от Солун до Йерихо и Канина или [и] Тасипият.” Т.е. имало е практика провинциите (частите) на царството да бъдат управлявани („надзиравани”) от доверени хора. Резултатите от изследване за местоположението на Величката епископия, която е свързана с „третата част”, вижте в темата „Главиница” на този форум; Канина е в Епир (Никополската тема), а Тасипиат вероятно е областта на град Теспиа. Вижте на картата къде е Канина и преценете как от Преслав може ефективно да се управлява в Канина – само пътят до там през ония времена е бил 2-3 месеца, и то през лятото.

Представата за Потопа и за „ковчега” (кораба) на Ной е универсална за европейците от епохата на християнството. Ноевият Ковчег предполага и общо място, откъдето произлизат всички народи, и като следствие поражда идеята за миграцията им – всички те така иначе са потеглили от едно и също място (от Арарат) и след продължително блуждаене (или серия от преселвания) са се оказали на мястото, където са в момента на написване на хрониката. В съответствие с тази универсална схема в много исторически съчинения от ХІІ-ХVІІІ век намираме легенди за славяните – как и откъде са дошли в днешните си земи. Там има не само имена на „племената” и народите, но и топоними; сравнението им дава възможност да се предложат интересни хипотези. Представените тук резултати включват: 1) кратък обзор на сведения от няколко от най-важните съчинения; 2) легендата за планината Кораб; 3) илюстрации, показващи разположението на ключовото за легендите за «славянския произход» название на река Мосхус на географските карти от ХV-ХVІІ в., и 4) анализ и изводи. Трябва да подчертаем изрично, че в целите ни не влиза стремеж към изясняване какви детайли от тази или онази от разгледаните легенди са верни или близки до реални събития; стремежът е да разкрием връзки между отделните разкази и варианти и да определим възможни влияния и заемки. § 1. Обзор на легенди за произхода на славяните Повест временных лет Това съчинение присъства в някои летописни сборници, запазени в преписи, от които за най-точни и най-стари се смятат Лаврентиевският (1377 г.) и Ипатиевският (от 20-те години на ХV в.). Приема се, че е създадено в началото на ХІІ в. Ето как е представен в него произходът на славяните: „По мнозъ же временех съли суть словъни по Дунаеви, гдъ ес(ть) Угорьская земля, и Болгаръскаа земля, и от тъх словенъ разидошас(я) по земли и прозвашас(я) имены своими… ”[1] Така Повест временных лет (ПВЛ) определя „родината” на славяните около Дунав, по-точно в региона на тогавашните Унгария и България[2]. Ян Длугош в „Полска история” Знаменитата „Полска история” на Ян Длугош започва с обичайната за средните векове теория за подялбата на света между синовете на Ной. Той пише: „Първият човек от рода на Яфет, който дошъл в Европа с тримата си синове, се казвал Алан.... И така, роденият от сина на Яфет прадядо на всички славяни, като излязъл от полетата на Сенаар, преминал през Халдея и Гърция и се заселил със синовете и роднините си до Понтийското море и до реката Истър, която сега наричаме Дунав ... … Отначало той заел Панония, първото и най-древно обиталище на славяните, родно и обичано от тях, което сега започна да се нарича Унгария, след като лангобардите изгониха оттам славяните, а после го оставиха на хуните. Оттук, след като му се народили внуци, заселил България, или Мизия, Далмация, Сърбия, Хърватия, Босна, Русия, Каринтия и Илирик …”[3] Тук виждаме две близки, но все пак малко различаващи се една от друга версии за произхода на славяните: - според първата, «прадядото на славяните» се заселил около Черно море и Дунав; - според втората, той първо заел Панония, и после, «оттам», заселил България (около Понтийско/Черно Море) и други страни. Това буди подозрения, че в първоначалния текст на автора са били направени корекции. Наистина, във връзка с други детайли някои изследователи директно пишат за „редактиране” и „загуби”. Затова в този случай има основания за хипотезата, че отначало в текста на „Полската история” е имало само първия вариант на легендата, с Черно море и Дунав, а вторият вариант, „уточняващият”, е бил добавен по-късно. Прославените славяни на Винко Прибоевич През 1525 г. на остров Хвар пред избрана аудитория от интелектуалния и социалния елит на процъфтяващото местно адриатическо население Винко Прибоевич (Vinko Pribojević, Vincentius Priboevius), учен и едновременно с това монах от Доминиканския орден, произнася реч, озаглавена „За произхода на прославените славяни”[4] (De Origine Successibusque Slavorum). Речта му е била издадена два пъти още през ХVІ век, и двата пъти във Венеция: в 1532 и 1595 г. В нея той излага своята версия на историята на славяните от незапомнени времена до неговите дни – история, в която славяните водят потеклото си от Тирас, седмия син на Яфет (рис. 1) и в която действащи лица са няколко антични народа: траките, македонците, готите, гетите, вандалите, сарматите, гепидите и илирийците, които според него са славянски. Нещо повече: за него античните илирийци и съвременните му славяни, живеещи на Балканския полуостров, са един и същ народ. Мацей Стриковски в „Полска хроника” Издадената в 1582 г. в Кьонигсберг „Полска хроника” на Мацей Стриковски (1547 - след 1582) бележи началото на получилата по-късно широко разпространение сарматска теория за произхода на славяните, в която освен другото се споменава, че техен прародител е Яфетовия син Мосох/Мосхус/Мешех[5]. Тази хроника оказала силно влияние на ред по-късни автори, сред които трябва да се отбележи Н. Гизел[6] с неговия „Киевский Синопсис”, защото, както предполагат много учени, оттам о. Паисий[7] е взел сведенията си за Мосхос. Мавро Орбини: Скандия е родината на славяните От всички съчинения, които приписват на славяните произход от Скандинавия, най-известно е „Царството на славяните” на Мавро Орбини. Там се казва[8], че славяните под името „готи” са излезли от „великата Скандинавия” в 1460 г. след Потопа, покорили са Европейска Сарматия, т.е. приблизително териториите на съвременните Полша и Украйна, после се разделили на няколко „колена”.[9] О. Паисий: родината на славяните е Скандавия Версията за произхода на славяните, която отец Паисий[10] предлага в „История славянобългарска”, общо взето е близка до версията на Орбини. Тя също започва от библейския „прадядо” на славяните; в нея тази роля е приписана на Мосхос, сина на Яфет. „Племето” на Яфет минало през Бяло (Егейско) море и се заселило в Европа, където се разделило. Родът на Мосхос отишъл на север. Паисий пояснява: там, където сега е Московската земя. Реката, до която се заселил рода на Мосхос, нарекли Москва, по името му; със същото име било наречено и селището им.[11] По-нататък в разказа на о. Паисий се казва, че в тази „Московска” земя имало страна, която се казва Скандавия. Хората в нея се наричали скандаляни. Те също се преселили, този път на запад, покрай Балтийско море, покрай „Брандибур”, по-късно били наречени славяни.[12] Оттам тези скандаляни-славяни тръгнали обратно към Москва, водили война с „москалите” (московчани) и руснаците, победили ги и се заселили около реката Болга, която тече от юг на север. По името Болга били наречени българи. Във времето на император Уалент (Валент) българите отново тръгнали да се преселват: първо отишли в днешна Унгария, а после – по заповед на Уалент – преминали Дунав и се заселили в Тракия. О. Спиридон Габровски за произхода на славяните Познатата идея за произход на славяните от един от внуците на Ной е представена и в „История во кратце” на о. Спиридон[13]; тук тя е придружена от критичен обзор на отделни детайли, които се срещат у различните автори. Той не само привежда различни мнения, но и им дава собствена оценка. Това очертава визията му към проблема за произхода на славяните; следващите два откъса от „История во кратце” дават представа за нея. „Иафетовите[14] племена заеха западна Европа и северните страни; … Иафет имаше седем сина: 1. Гомер - от това племе излязоха гомирити и галати, още и кимери, пo-късно наречени цимбри. … 6. Мосох - от него: кападоки, мисени, илирийци, още и целия славянски език от Мосоха произлиза: за това говорят мнозина, както и свети Димитър Ростовски привежда свидетелството на светия пророк Иезекиил, говорейки именно, че Мосох е бил руски княз, но някои не се съгласяват: [едни считат, че славянския език е произлязъл] от Рифат, Гомеровия син, … От него [Гомер], от кимврите или цимбрите произлиза бившия славянски език. Поради това всичко е съмнително. 7. Седмия син Иафетоф е Тирас - от него [произлязохa] траки или тарсини. Говори Зунар: веднага след размесването на езиците в годината от сътворението на света по числото хронографско 2774, хората се разпръснаха по родове по цялата земя и двама от Иафетовите синове тутакси дойдоха на север и се заселиха на две планини, … дойдоха на реката наричана Танас[15]. И се разпръснаха на изток и даже на запад, обаче кои синове Иафетови са, не споменава, само говори: „от имената на синовете Иафетови се наименуваха и местата”.”[16] „Българският народ, който е един от най-първите и най-стари народи в християнство и царство, глава и предводител на целия славински род, води племето си от Мосоха, както и другите славински народи. Първо излезе иззад Черно море в годината от сътворението на света 4522 и се засели от двете страни на Дунав, и се наричаха тогава мисини, поради което и тая земя се нарече Мисиния по името на праотеца Мосох... ”[17] Така о. Спиридон извежда славянския род от Мосох, който някое време живял в Мала Азия; после част от потомците му се заселили около река, „наречена Танас”, а българите се заселили около Дунав, в „Малка и Велика Мисиния”. Той споменава и друга разпространена гледна точка: че произходът на славяните е свързан с най-големия Ноев син – Гомер, и с кимбрите/кимврите/кимерите. Цитираната бележка на Зонара, че „от имената на синовете на Яфет са наречени и местата”, е важна за правилното изтълкуване не само на текста на о. Спиридон, но и на механизмите за възникване на теориите за произход и миграции на „племената”. Важна е и посочената от о. Спиридон връзка между името Мосхос и названието Мисия/Мизия. Зографската българска история за българославенския народ Това е анонимна българска история от ХVІІІ век, озаглавена „История вкратце о болгарославенском народе”[18]. Тя започва така: „Болгарский народ излезе през древноста от Черно море, от река Волга от великата Скандинавия, и зваха се там гимери и кимери, и когато се умножиха, първо дойдоха в тази страна, още преди Александър Македонски.”[19] От самото заглавие е ясно, че за автора „Болгарский народ” е един от славянските народи, така че в дадения случай имаме кратка версия на теория за скандинавски произход на славяните. § 2. Общи коментар за приведените легенди за произхода на славяните (следва) [1] По Радзивиловския (ХV в.) и Московско-Академическия преписи на „Повесть временных лет”. http://radzivil.chat.ru/ [2] Авторът на ПВЛ даже изрично подчертава, че ап. Павел е проповядвал сред славяните в Илирик: „Тъмже словеньску языку учителе есть Андроникъ ап(о)с(то)лъ. Въ Моравы бо доходиль и ап(о)с(то)лъ Павелъ и училъ ту; ту бо ес(ть) Илюрикъ, егоже дошел ап(о)с(то)лъ Павелъ; ту бо бъша словене первое. Тъмже и словеньску языку учитель ес(ть) Павелъ, от негоже языка и мы есмо рус(ь), тъмъж(е) и нам рус(и) учитель ес(ть) Павелъ, понеж(е) учил ес(ть) языкъ словънескъ и поставилъ ес(ть) еп(и)с(ко)па и намъсника въ себъ Андроника словеньску языку.” – пак там. [3] Я. Длугош. Анналы или Хроники славного королевства Польши. В: Древняя Русь в „Польской истории” Яна Длугоша. (Кн. І-ІV, Пер. Н. И. Щавелевой). Памятники исторической мысли. Москва, 2004, с. 213-214. http://www.vostlit.info/Texts/rus5/Dlugos_3/frametext1.htm ; Ян Длугош. Анналы или хроники славного королевства Польша. Перевод И.В. Дьяконова, 2010 [книги 1-2, перевод и комментарии] http://anrike.livejournal.com/47288.html [4] Vincentius Priboevius. De Origine Successibusque Slavorum. Zagreb, 1951. Вж. също: Madunić, D. Vinko Pribojević and the Glory of the Slavs. Thesis submitted to Central European University, History Department, in partial fulfillment of the requirements for the degree of Master of Arts. Budapest, 2003. [5] Maciej Stryjkowski. Kronika Polska, Litewska, Żmódzka y wszystkiej Rusi Kijowskiey, Moskiewskiey, Siewierskiey(...) y rozmaite przypadki woienne y domowe, pruskich, mazowieckich, pomorskich y inszych krain Królestwu Polskiemu y Wielkiemu Xięstwu Litewskiemu przyległych(...). Koenigsberg, 1582. [6] Вж. статията "Хроника Мацея Стрыйковского" в: Словарь книжников и книжности Древней Руси. Труды Отдела Древнерусской литературы. Ленинград, 1985. Т. XXXIX. С. 171-173. [7] Паисий Хилендарски. История славяноболгарская. Наука и изкуство, София, 1972. [8] Мавро Орбини. Славянское царство. ОЛМА Медиа Групп, С. Петербург, 2010. с. 33-34. [9] Мавро Орбини. Книга историография початия имене, славы и разширения народа славянского, и их цареи и владетелеи под многими имянами, и со многими царствиями, королевствами, и провинциами. Собрана из многих книг исторических, чрез господина Мавроурбина архимандрита Рагужского. СПб. 1722. с. 2. [10] Паисий Хилендарски, op. cit. с. 138. [11] Според мнението на много изследователи, о. Паисий е взел това сведение от Киевския Синопсис; предполага се, че автор на това съчинение е украинският политически и културен деец Николай Гизел (ок. 1600-1683). Вж. Паисий Хилендарски, op. cit. с. 138. [12] Паисий Хилендарски. Ibid. [13] Спиридон Иеросхимонах. История во кратце о болгарском народе славенском. Сочинися и исписа в лето 1792 йеросхимонах Спиридон. Предговор и превод Васил Златарски. Св. Синод на Българската Църква, София, 1900 г. [14] Т.е. Яфетовите. [15] Вероятно става дума за река Танаис; обикновено Танаис означава Дон, но има случаи, когато така е наричан Дунав. [16] Спиридон Иеросхимонах. Op. cit. с. 7-8. [17] Ibid.с. 11. [18] Подробности за нея има в: История вкратце о болгарославенском народе. В: Иванов, Й. Български старини из Македония. София, 1931. (Фототипно издание под редакцията на проф. Боню Ангелов и проф. Димитър Ангелов през 1970 г.). Вж. и http://ziezi.tripod.com/zograf/15.htm [19] История вкратце о болгарославенском народе. В: Иванов, Й. Български старини из Македония. София, 1931.

В Наръшкия надпис няма дума таркан, нито олгутаркан. има олгу тракану. Ако предпочитате, тракан, но не и таркан. А какво е тракан? Май си е европейска дума ...

Къде в изворите за българите се среща думата таркан ?

Слагам цитат от руското издание на Тукидид. Писал съм го още преди 15-тина години в брошурата "Старите българи", а и на този форум го цитирам поне за трети път.

А какво мислите за титлата "таг" ? Както е изписана в Омуртаг.

Едва ли от земеделие и животновъдство, не и от занаятчийство ... По-скоро от търговия и грабеж. Римската империя се оформя като държава на градове по средиземноморското крайбрежие, които въртят търговията през морето. Която може бързо да пренася и прегрупира войници на големи разстояния. Да завладява и граби "чуждите". По-късно и навътре в сушата ...

За да се деформира информацията за него са положени специални усилия. Лъжите, вписани на много места, се повтарят и досега. Например в статията за него в Уикипедия липсва съчинението му Tzenoff, G. Wer hat Moskau im Jahre 1812 in Brand gesteckt? Historische Studien No. 17. E. Ebering, Berlin, 1900. което представлява част от докторската му дисертация в Берлинския у-тет и е на около 120 стр. Вместо нея обикновено се цитира кратката брошура Tzenoff, G. Wer hat Moskau im Jahre 1812 in Brand gesteckt? E. Ebering, Berlin, 1900. която е на около 30 стр.; при това се твърди, че това е цялата му дисертация .... Тази брошура е преиздадена през 1965 г. в поредицата Kraus Reprints - това също се пропуска ... Автор е на доста студии. Две от тях са издадени от Walter de Gruyter & Co. С две думи - това е един от най-добре представените в чужбина български историци. За споровете около него може да погледнете статията Събуденият дух. Исторически преглед, 2004 г., год. LX, кн. 1-2, 201-206. http://www.bulgaria88.narod.ru/Tabov3.htm

Един ден може да прочетем някъде и че прабългарите и други степни народи са имали GSM-и ... Слагам едно друго мнение.

За славянските имена на дните на седмицата има изследване на Ганчо Ценов. Който се интересува от темата, трябва да се запознае с него.

Интересна мисъл. Може би - във вярна посока. ХІІ век е прекалено оптимистична датировка - ръкописите (преписите) са доста по-късни; Хунгер пише за ХV-ХVІ в. (цитирал съм го някъде тук поне 2 пъти). Например нещо конкретно: Тервел да е объркан с "пацинака" Травъл и нещо от биографията на последния да е влязло в деянеята на Тервел. По времето на Травъл в Плиска и изобщо по територията на Балканите е имало забележима монетна циркулация ... Една обща бележка във връзка с написаните на последните 1-2 страници мнения. Монетната циркулация обикновено се свързва с медни и дребни сребърни монети. Златната монета е била нещо като аналог на днешните 100 лв. С такива пари не се ходи в хлебарница, на пазар, за мляко и т.н. Сеченето на медни монети е начин владетелите да финансират дейността си, защото медта е доста по-евтина от курса на направената от нея монета. Медните монети са нещо като форма на косвен данък. Ясно е, че когато по някакви причини определени медни монети "не вървят", т.е. не се приемат от търговците (това по-рано или по-късно се случва на всички медни монети; то се е стимулирало от властите, за да се отваря път на нови монети), те стават безполезни и голяма част от тях "потъват", за да бъдат намерени по-късно от археолози и иманяри. Затова по намерените монети (сред тях определено преобладават медните) може да се съди за интензивността на монетната циркулация. По този повод съм цитирал статията Newton, D. P. Found Coins as Indicators of Coins in Circulation: Testing Some Assumptions. European Journal of Archaeology 2006; 9; 211. http://eja.sagepub.com където това е потвърдено с конкретни факти. Затова хипотезите за монетна циркулация през 7-9 век на днешната територия на Б-я са лично мнение на авторите; те не се потвърждават от археологическите находки.

Дуйчев е познавал отлично "каноничните" извори за периода. Слагам картинка - цитат - какво пише той за монетната циркулация. От писаното в цитираната книга е ясно, че за него без съмнение през 8-9 в. на българските земи е имало монетна циркулация - с византийски монети. За съжаление не съм чел спомената в цитата негова статия; ще съм благодарен, ако някой ми я изпрати. Иначе - обясненията не са много убедителни. Едните номади (прабългарите) били диви и не възприели монетите (макар че Тервел хвърлял на войниците си монети - вероятно за да си играят на шикалки?), другите - печенезите - били културни; славяните, въпреки че не са били номади, май са били най-диви ... Двойни-тройни-четворни стандарти ... не е добре ...

Да приложим същото разсъждение за "печенезите", които завладяват северна България, и по-специално Плиска: "Няма римски поданици = няма парична циркулация = няма археологически находки " В Плиска обаче през 1030-1120 е имало и парична циркулация, и монети - доста монети от онова време намират и археолозите ... Като в истински римски град ...

“Уникальный общеславянский памятник энциклопедического содержания” (ИЭБШ) – эти слова выражают типичную общую оценку для “Шестоднева” Иоанна Экзарха Болгарского. По своему составу это обогащенный авторскими вставками компилятивный труд, в котором излагаются основополагающие принципы христианского мировоззрения и содержатся обширные сведения об античной философии и науках. По объему заключенных сведений о древнегреческой философии Шестоднев намного превосходит любой другой памятник раннеславянской литературы (ИЭБШ). Иоанн Экзарх упоминает не только Аристотеля и Платона, которых цитирует местами дословно, но Парменида, Фалеса, Демокрита (БЕЛ). Поэтому неудивительно, что это произведение пользовалось в течение столетий на Руси и в других славянских странах такой большой любовью и популярностью. Достаточно сказать, что только полных списков Шестоднева Иоанна Экзарха Болгарского насчитывается более 50 (БЕЛ). Все эти оценки говорят о том, что Шестоднев Иоанна Экзарха Болгарского является авторитетным источником сведений о средневековой и античной науке, в частности об астрологии и об ее терминологии, о смысле и значении астрологических понятий. Считается, что среди известных в науке списков Шестоднева старейшим является так называемый Хилендарский Список 1263 года, написанный на пергаменте. Этот список был обнаружен К. Калайдовичем в 1813 году в архиве Московской Синодальной Библиотеки под номером 345. Все остальные списки считаются более поздними и текстуально зависимыми от этого списка. (ЙЕБШ с. 299-300) Первое печатное издание Шестоднева, издание О. М. Бодянского (БОДШ) по Хилендарскому Списку, появилось в 1879 г. Один из авторитетнейших исследователей Шестоднева – Р. Айтцетмюллер – ставит в основу своего издания (AITZ) Хилендарский Список, который он перепечатывает с издания 1879 г. Бодянского. Текст этого издания расположен на страницах издания Айтцетмюллера в левом столбце, а в правом столбце Айтцетмюллер дает реконструированный им текст, учитывающий кроме Хилендарского списка еще пять других списков – четыре из них русской редакции и один (Верхне-Брежнический 1649 г.) сербской редакции (ЙЕБШ с. 300); в нем учтены также оригинальные греческие сочинения, использованные Иоанном Экзархом Болгарским (ЙЕБШ с. 308). БЕЛ Беляева Г. С. Книги о создании и строении мира. Христианская топография Козьмы Индикоплова и Шестоднев Иоанна экзарха Болгарского. http://www.voskres.ru/oikumena/kosm.htm БОДШ Бодянский О. М. “Шестоднев”, составленный Иоанном Ексархом Болгарским. По харатейному списку Московской Синодальной Библиотеки 1263 года. Слово в слово и буква в букву. Чтения в Императорском обществе истории и древностей Российских при Московском университете. Повременное издание под заведыванием А. Н. Попова, кн. третья, Москва 1879. ИЭБШ Иоанн Экзарх Болгарский. Шестоднев. Библиотека русской классики. http://www.ymk.ru/2005/rusklassicbibl/index.html?page=xii-07.htm ЙЕБШ Йоан Екзарх. Шестоднев. Превод от старобългарски, послеслов и коментар Николай Цв. Кочев. Наука и изкуство, София, 1981. AITZ R. Aitzetmueller. Das Hexaemeron des Exarchon Johannes. Graz, 1958.

Къде са отишли тези монети, с които гърците са си плащали данъци през 7-9 век? Защо ги няма в археологическите находки? Защо напр. от 3-4 век има много, а от 7-9 няма практически нищо? В София, в Пловдив ...

1. "изглежда, че поне част от епархиите са носели имена не според названието на своя център, а са регионални названия. При това положение Велика може да е регион, а названията на селищата в него да са други." Нерядко названието на центъра е употребявано и като название на целия регион. Например Никопол е и името на града, и названието на темата (областта) .... 2. "СТрува ми се, че това е доста показателно доколко може да се разчита на прецизност при тези карти за определяне точното място на едно селище" По начало картите са с различно качество (и точност). Обикновено добрите карти са по-точни. Но понякога се гони не точност, а нагледност; и в наши дни се правят карти, които са по-скоро скици, и подчертават отделни детайли. Зависи от целта на автора. Стари карти с лошо качество има доста, затова сте прав, че трябва да се внимава. За Велич съм работил с карти на най-добрите картографи от ХVІ-ХVІІ в. И все пак положението му според тях е приблизително; самите карти са по-скоро добри скици ... Вие давате пример с не добра (неточна) карта. Мисля, че знам и по-лоши ... но има и доста добри. Все пак да не забравяме, че хората са обикаляли по Европа, а и света, служейки си с тогавашните карти ... Преди около 35 години А. Чилингиров е изследвал храмовете на митрополийските центрове на Самуилова Б-я (по сигилиите на Василий); има и негова монография, издадена в Германия ... не съм я виждал. Идеята ви е много добра.

Браво! Тогава - според вашата логика - и свети цар Управда е светец на Българската църква. С името Управда, защото вие вероятно ще изключите възможността нашият св. Климент да е объркан напр. с Климент Римски - нещо, което в други случаи е факт. Обобщенията за метода на този и онзи са клишета, с които замествате нормалната научна дискусия и липсата на доводи за вашите тези. Разбирам ви, че искате да преместите темата ...

В отделни синаксари, свързани по някакъв начин с "Константинополска патриаршия", може да има "неканонични" детайли. Например в края на Х век освен Константин и Василий, за василевси са били коронясани още Склир и Фока - вероятно всеки от тях от свой "константинополски патриарх", различен от този, чието име четем днес в списъка на Цариградските патриарси. Какви може да са били отношенията на такъв "анти-патриарх" с "Охридската" българска църква? За сравнение: например папата е благословил преводите на КиМ, а по-късно Римската църква ги е отхвърлила; даже, както знаем от Събора в Сплит, Методий е определен за еретик. Ако той е бил еретик, какъв е бил св. Кирил? За ХІV имаме донякъде подобна ситуация: исихастите са били обвинявани в ерес. По-късно един събор ги е признал за православни ... всъщност исихастите, също като богомилите, са застъпвали идеи и практики от старото християнство ... Все пак едно мнение: ако вторият синаксарий наистина е от ХІV в., то според мен той е от втората половина - даже по-скоро от самия край на ХІV в. Но този детайл е извън темата. Че Никопол е "виждан" от старите картографи горе-долу по средата между Превеза и Амбракия. Приблизително там, където на старите карти е и Велич/Велики. Всъщност, настоявате ли, че през ХVІ-ХVІІ в. не е имало средновековен град Велики/Велич ?

Присъства сега - или е присъствал непрекъснато от Х в. насам? Кога е добавен? Според мен първоначалният вариант на картата е без добавките - само "живите" към края на ХVІІ в. градове. Другите пояснения са добавени после - може да са допечатани с отделно клише, върху вече отпечатани карти. Кога е станало това - не знам, може би 20-30 години след изработването на първоначалното клише без добавки. Според по-старите карти Велич/велики е приблизително по средата между Арта и Превеза (по-точно между Арта и мястото, на което по-късно се слага Превеза). Разбира се, това е горе-долу - картите не са много точни, те по онова време са били едни добри скици.

Климент - светец на Константинополската патриаршия? Любопитно ми е да разбера подробности - откога, как ... Все пак св. Кирил и Методий са светци на гръцката църква от края на ХХ век ... За Царството на славяните е добре да отворим отделна тема. Дотогава може да погледнете моята публикация Who, When and Why Pardoned Mavro Orbin’s The Realm of the Slavs. In: Vachkova, V. and D. Dimitrov. Serdica Edict (311 AD). TANGRA TanNakRa, Sofia, 2014, 291-304. Спецално дадох двата варианта, за да се види, че има проблем. Вие го видяхте - това е добре. Дали вашата хипотеза е вярна - трябва да се провери. Доказателството й е преди всичко ваша грижа. Това, което пишете, не е вярно; то е и подвеждащо. Например "сателитните" карти в каква проекция са? Не е ли очевидно, че част от сфера може да се "разгъне" в равнина по различни начини? Тези начини са претърпяли постепенна еворюция, за да се постигне "по-реално" - от някаква гледна точка - равнинно представяне. Що е то "меркаторова проекция"? Защо и на днешните карти на Европа северните територии - Скандинавия и Гренландия - са "разширени"? Меридианите събират ли с в една точка? И т.н. Цитат: "През ХV–ХVІІ век почти всички карти на държави, на региони или на по-малки участъци от земя са били създавани с една от следните две цели: или да обслужват пътешественици и търговци по време на пътуването им, или да очертават владенията на земевладелец, феодал или владетел[1]. [1] Багров, Л. История картографии. М., Центрполиграф, 2004, с. 154. Това обаче съвсем не изчерпва различните приложения на картите. За времето на Меркатор и синове атласите вече са били обект на колекциониране, имали са представителни функции и затова са били изобразявани и по стените на приемната в дворците (Ватикана, Двореца на Дожите във Венеция и др.). .... Появата на точни карти е привлякла вниманието на пътешествениците, които предприемали пътуване на далечни разстояния. Картите били търсени и купувани като необходим атрибут за мнозина от тях. Картографията станала доходна професия и това повлияло като допълнителен стимул за развитието й. Качествата на картите на Меркатор — един от първите картографи, които последователно са използвали методите на научното картографиране[1] — са били високо ценени от съвременниците му. Ето защо те са били преиздавани многократно чак до 1637 г. (известни са около 40 техни издания), а описателните текстове към тях са били преведени на различни езици[2]. [1] Научното картографиране може да бъде осъществено само на основата на достатъчно точни топографски измервания със съответни инструменти и с прилагането на математически методи. Вж. Багров, Л. Цит. съч., с. 156. [2] Пак там, с. 207.

Не обиждайте Светата Инквизиция - тя е действала открито, хората и книгите са изгаряни на площадите, всички да гледат и да имат респект. Джордано Бруно, Галилей ... слагам ви и средновековна миниатюра за съдбата на "вредни" книги. А и статуя от католически храм в Прага - на свети Игнатий, който хем "пронизва" еретик, хем е настъпил еретически книги ... Както виждате, никакви конспирации. Ясно и честно.

Първо, не е параноичен, а е реален. И второ, не е антибългарски, а антиеретичен. Знаете ли колко са били Индексите на забранените книги? В колко православни Кормчии пише против еретиците? Даже споменаването на имена и съчинения на еретици е било забранено. Нали затова е било забранено "Царството на славяните"? Няколко ордена - един от тях е на доминиканците (домини канес - божи хрътки) специално са търсели и унищожавали забранените книги.

Ами да видим например колко броя от Театъра на Ортелиус са били отпечатани: Totals 1. No. Of copies Printed (est) 2. No. of copies Extant in lib. (proved) 3. No. Of copies in Circulation 1980-85 (proved) 4. No. of copies extant, Priv. (Est.) 5. No. of copies extant, (proved + estimated) 6. No. of copies as % of no. of copies printed Regular atlases 1. 7300 2. 368 3. 74 4. 511 5. 879 6. .0% И така, общо 7300 броя, от тях сега в библиотеки има 368 ... и т.н. (За съжаление таблицата не излезе както трябва) Сега да видим отделните карти (за 8 карти от атласа): 1 2 3 Koeman reference Period of use No. of copies printed (estimate) 40. Graeciae 1570L–1612S 7300 41. Schlavon. Croat. Car. 1570L–1612S 7225 42. Hungariae 1570L–1612S 7300 43. Transsylvania 1570L–1612S 7300 44. Poloniae 1570L–1612S 7300 45. Septentrion. R. 1570L–1612S 7300 46. Russiae 1570L–1612S 7300 47.Tartariae 1570L–1612S 7300 Много от тях са печатани в тираж над 7000 ... а това означава по десетина матрици. В точка 4 е пропусната най-важната възможност: например да е означен град Пловдив, а да липсва Филипополис (или Филибе, ако предпочитате). Но в края на ХVІІ в. е възможно да не е имало нито Никопол, нито Велич ...

Старите карти са печатани с клише (матрици), изработвани от гравьори. С едно клише са печатали средно около 700-800 отпечатъка, докато то стане негодно. Буквите по клишето не са стандартни; тяхната форма зависи и от точността на ръката на гравьора. Възможно е на последните печатани карти някои букви да не са се виждали ... или да има правописна (и печатна) грешка ... Може вашето наблюдение да е вярно - не виждам (засега) в него нищо съществено. Не се споменава? Това е направено много просто: ако се споменава, априори е интерполация и се маха. Или се премахва самият ръкопис. Но през 16-17 в. такива ръкописи е имало, и много хора са вярвали на написаното в тях. Например Прибоевич за автохтонността на "славяните" цитира извори - по неговото време ги е имало ... Всъщност помните ли писаното от Иречек, че (цитирам по памет) "през средните векове славяните често са били считани за местно население на Балканите, но това е грешка, произлязла от незнание на историята...". Не мислете, че тогава хората са били глупави - чели са и са цитирали извори. Впрочем, не е зле да се добави, че Атласът на Меркатор например е в "Индекса" на забранените книги. В споменатите от вас списъци има ли митрополитски центрове например на катарите? Някъде в документи на Цариградската патриаршия има ли нещо споменато за св. Кирил и Методий, за Седмочисленици? Някога вероятно е имало - преди време, но сега е старателно унищожено. Затова - всички стари ръкописи, надписи, документи - на масата! Не само обявените за "извори" - всички! А че Величка митрополия е имало - това е официално признато, даже "се търси" къде е бил Велич. Щом е имало Велички митрополит ... Все още считам, че най-вероятно Велич и Никопол са били на едно и също място (с разстояние евентуално 5-10 км). Може би старият и новият град ... Приказките как картографите са преписвали векове наред един от друг грешна информация (грешки е имало и са били поправяни) са за домашна употреба (балканска) ... Ето например кои извори са посочени за картата "Романиа..." от Театъра на Ортелиус в описанието към нея (съпровожда я в атласа: Cartographica Neerlandica Bibliographical Sources for Ortelius Map No. 159 Title: ROMA:|NIAE, | "(quæ olim Thracia dicta)" | VICINORVMQ[uE] REGIO:|NVM, VTI BVLGARIAE, | WALACHIAE, SYRFI:|AE, ETC. DESCRIPTIO. | "Auctore Iacobo Castaldo | Cum priuilegio decennali" | M.D.XXXIIII. [Depiction of Rumania (which was once called Tracia) and its surrounding regions, such as Bulgaria, Walachia, Syrfia etc. by Iacob Castaldi with a privilege for ten years 1584]. Bibliographical sources mentioned in this text: Bellonius : Observations 159.8 Busbequius, Busbechius 159.2, 159.5 Catullus 159.8 Chytræus, David : Chronicle of Saxony 159.6 Gastaldi is mentioned in the cartouche of this map as its maker, Ort159 Gyllius, Petrus : On Constantinople 159.8 Lazius, Wolfgang : Commentaries on Greece 159.8 Livius : Bk.1 Decades 159.8 Mela, Pomponius 159.8 Nardus 159.5 Pigafetta, Marcus Antonius : Thracia (in Italian) Plinius 159.8 Postellus 159.5 Ptolemæus 159.3, 159.7, 159.8 Sophianus 159.5 Strabo 159.7, 159.8 Tibullus 159.8