Й. Табов

И аз ще повторя въпроса си - каква е логиката българите да се самоназозават с персийско име Бурджан, а източните части на страната си (Добруджа) отново с персийското название Ард Бурджан? Българите не се самоназовават с названието Ард Бурджан. Жителите на Добруджа (и не например българите в Македония, Тракия, Епир, Тесалия и др.) се назовават добруджанци – след като името Добруджа е било въведено в официална употреба. Както сам можете да видите на картата на Идриси в гореприкачения файл, той изписва на арабица: брджаан. Милер най-вероятно не е знаел етнонима от други източници или ако го е бил срещал някъде, не е бил сигурен и затова е дал в транскрипция и двете възможни форми. Не ви съветвам да търсите тук каквито и да е връзки с наименованието Добруджа. На картата с латинска транслитерация Милер е дал само една форма – ard brugan (c допълнителни знаци към буквите). Румънски колеги също са видели връзка на Бурджан/Бруджан с Добруджа. Благодаря за съвета; уважавам мнението ви; като излезе моята статия, ще имате възможност да възразите. Не претендирам да съм безгрешен и не се страхувам от думата хипотеза. Но за какъв дявол българите ще дават име на тази област с арабската транскрипция на името си? Този въпрос идва от двама души: Аспандиат и КГ25. По същество отговорът е по-горе. Картата на Ал-Идриси е създадена в западния арабски свят и е отразявала съответна визия за топонимията, а и западни арабски диалекти, и западни ортографски традиции. Тя не е достигнала до нас. В запазените по-късни преписи се виждат големи разлики в названията – вероятно преписвачите са приспособявали и ортографията, и топонимите към познати на тях традиции. Например на Цариградския препис буквата „Д с точка” в „ард” изобщо липсва. Имало ли я е в оригинала? Или в началото е имало само „ар”? Би могло например да се случи други преписвачи да са „поправили” Д на „Д с точка”, защото им се е сторило, че в началото – според тях – би трябвало да е „ард”, и така са премахнали Д от следващата част. Това е само груба идея за една от възможностите. Хипотезата за Добрич - > ар-Добрудж(ан) дава отговор на въпроса: защо „ард бруджан” е название на град (у Милер то е само название на град)?

Съответното име в Именника е Курт. Кой е Кубрат, или Кроват, или Кробат ? Име ли е, или е производна от племенно название? Слагам фрагмент от карта, за да ви напомня, че през 2-3 век в днешна Североизточна Б-я са живели "кробизи". А и че около Одрин са живели одринци - "одриси", а не "адрианополци".

През 11 век главата на Охридската църква е изпълнявал функции и на съдия, а е разполагал и с военна сила. А правата му са старите, от българско време, потвърдени от Василий ІІ. Понеже давате да се разбере, че добре познавате изворите, а и за да не се оплета аз, бихте ли поразровили тук-там из изворите и да ни кажете откъде са тези сведения, евентуално други подробности за главата на Охридската църква? Ако не можете, г-н Йончев ще ви помогне. Дайте сведенията, ще ги тълкуваме кой както иска (и както може). Братята фиромци на ресавски може да са спокойни: главата на Охридската църква е глава на Българската епископия.

Освен че е бил "пръв епископ" (примас, архиепископ) Климент според Дюканжовия списък (каталог) или Парижки ръкопис[1], съдържащ списък на българските архиепископи: „Климент, като станал епископ на Тивериопол или Велика, сетне бил натоварен от Борис, цар на българите, да надзирава третия дял на българското царство, ..." С други думи, функциите на св. Климент са включвали и светска власт - да надзирава ... А какво е "третият дял на българското царство"? Това са южните бълг. земи, които според 8 Събор са "българското отечество". Там е била "партията" на каган Михаил - престолонаследника на Симеон, по-голям брат на Петър Българина, пренебрегван от византийските хроники за сметка на виз. зет Петър. На този дял Климент е бил "пръв епископ". Неговата епископия по същество в различни времена е и Юстиниана Прима, различна от патриаршията на Преслав/Търново. [1] Открит е от френския хуманист Шарл Дю Канж, който го издава през 1680 г. (Du Cange. Familiae augustae Byzantinae, I, 174-175.), и поради това носи неговото име. Счита се, че Дюканжовият списък е съставен от неизвестен автор през средата на 12 в. (Иванов, Й. Български старини из Македония. София, 1970 (второ фототипно издание), с. 564-569. Василка Тъпкова-Заимова посочва 70-те години на 12 в.; вж. Тъпкова-Заимова, В. „Българи родом…“. Комитопулите в летописната и историографската традиция. В. Т., 2009, с. 40-41.). В България ръкописът за първи път е издаден от Йордан Иванов (Иванов, Й. Op. cit., p. 564-569. Основно проучване на паметника у: В. Тъпкова-Заимова. Дюканжов списък. — Старобългаристика, 2000, 3, с. 21-49; С. Бърлиева. Московският препис на Дюканжовия списък. — Пак там, с. 50-65 Не е вярно. Помислете още. Вижте например Плиска. Тя не е ли обсаждана и превземана? Къде са тамошните съкровища? Пак не съм съгласен.Прегледайте колективните находки от античноста в България и ще видите че има много случаи на укрити заедно медни(бронзови) и сребърни монети Укрити? Кой ви го каза? Разгледайте Плиска - доста илюстративен пример.

За да илюстрирам регреса в оценката на Ценов от нашата историческа наука през периода 1946-1990 г., ще припомня как Державин оценява спора на Ценов с турската теория на Златарски (прилагам цитат). Слава Богу, нещата вече са доста променени.

И на мен даде това. Само че аз погледнах да видя какъв адрес се изписва горе в полето. Ето го: http://www.chronologia.org/bl/tab_fom_090509.PDF%C2%A0/ Има разлика, нали? Спароток ряпа да яде. За да заобиколите цензурата, опитайте сам да напишете адреса така, както го виждате http://www.chronologia.org/bl/tab_fom_090509.PDF

В ляво: монета на Шишман; в дясно: монета на Ярослав. Сега знакът на монетата е на герба на Украйна. За подобна монета - вероятно на цар Петър - вж. статия на А. Чилингиров.

Това няма какво да се коментира - стари възгледи, от време, когато се е знаело малко. Не са знаели например за Симеон-Роман и името на цар Симеон се е възприемало като означаващо Симеон Велики и т.н. С логика като в горните писания в старо време са гледали и на Брачолини, който намерил ръкопис на Тацит, преписал го, после ръкописът изчезнал ... Така че, ако сте последователен, повторете същото и за Тацит. Разбира се, не е изключено Брачолини нещичко да е сбъркал, нещо да е преправил ... но да съчини целия Тацит ... Добре е все пак освен тия старотии да прочетете и проф. Добрев, а още и Вс. Николаев, П. Димитров, А. Чилингиров ... А и да помислите още ...

Първо извора и цитат от него: "По сем же иде Владимир на Булгары и победи их, мир учини, и прият крещение сам и сынове его, и всю землю Русскую крести. Царь же болгарский Симион присла иереи учены и книги довольны, и посла Владимир во Царьград к царя и патриарху просити митрополита, они же весьма возрадовашася, и прислаша митрополита Михаила, мужа весьма ученого и богобоязненного, болгарина суща, и с ним четыре епископы и много иереи, диаконы и демественники (певчие) от славян. Митрополит же, по совету Владимира, посажа епископы по градом: в Ростове, Новеграде, Владимире и Белграде. Сии шедше по земли с вельможи и воин владимировими, учаху людь и кресчаху всюду стами и тысячами, и колико где прилучися, асче людие невернии вельми от том скорбяху и роптаху, но отрицатися боев ради не смеяху." (Иоакимовская летопись) За разлика от източна Б-я, западна Б-я не е била византийска, а Охридската църква е била независима. Ако ви интересуват малко повече подробности, по горния цитат намерете съответната глава от моята книга за покръстването на Киевска Русия. Кирил и Методий няма как да са били изпратени от Цариградската патриаршия: те са канонизирани от нея чак в края на ХХ век, а преди това с тях се е водила борба: спомнете си с какъв труд е било възстановено честването им в Бълг. църква в средата на ХІХ в. Гръцките сведения за Седмочислениците са два вида: единият са фалшификациите на Цариградската Патриаршия, а другите са малкото оцелели съчинения на служители на Охридскката архиепископия. Пропуснах да добавя нещо важно: по онова време Охридстата църква не е била православна, а "еретична" - вероятно до средата на ХVІ в., а, както знаем, през ХVІІІ в. е била унищожена от Патриаршията.

Всъщност, според изворите, книги и свещеници за покръстването на Киевска Русия е изпратил цар Симеон - т.е. цар Роман Симеон. Вероятно той е чичото на принцеса Ана, която братовчедите й (двоюродные братья на рус., подобно е и на гръцки) Константин и Василий дават на Владимир за жена.

Ето какво пише Иречек за Малала, Ахил и българите, за един български историк, а и за старите мнения за произхода на българите:

започваме от Вистула (Висла), зад тях на брега на океана са естите (естонците), на юг от тях са акацирите, и нататък (т.е. нататък на юг - бел. Й.Т.) се простират над (! - Й. Т.) Понтийско море местата обитавани от българите. Т.Е. българите са на юг от Вистула и естонците. Фалшификати е малко силно казано. Да кажем, тук-там направени деформации. Разбира се, че трябва да работим с ръкописите. Но с всички ръкописи. Да сме наясно, че в тях ще има противоречия, и да се опитваме да преценим как да ги оправим. А не да кажем: тия и тия са "първокласни", а ония за нищо не стават и ги хвърляме в кошчето за боклук. Например: какво пише Малала за българите? Защо то не е вярно, а е вярно писаното от други - за идването от Волга "около 666 г."? Защо не е вярно писаното на много места за българското название на Юстиниана прима още от времето на Юстиниан? Колко сведения се приписват на "български патриоти"? И т.н.

Моля за извинение, не знаех, не е от неуважение към правилата. не съм го чел. ако там има нещо интересно и важно по темата, цитирайте го - тогава може би ще го прочета. Не съм писал, че Гог и Магог живеят на север от Кавказ. Ще повторя още веднъж какво съм писал: ... Александровите глашатаи са в северен Кавказ, и че оттам ще дойдат мръсните народи. Къде живеят към момента не се уточнява.

Арменците пишат за балкарци - вероятно наистина добре са ги познавали. Западноевропейците през 16-17 в. пишат, че Александровите глашатаи са в северен Кавказ, и че оттам ще дойдат мръсните народи. Къде живеят към момента не се уточнява. За българите също се казва, че са дошли (или тръгнали) от Волга в 666 г. Мисълта ви за византийските автори е точно в посоката на моята мисъл. Много важно е да се знае, че до нас са стигнали преписи на произведения на старите гръцки автори; тези произведения даже понякога са им приписвани не съвсем точно, с добавки и интерполации. За да си изясним за какво става дума, ще цитирам Хунгер - един от най-добрите познавачи на старата гръцка литература. "Голяма част от гръцките ръкописи, запазени до днес и представляващи свидетелства за античната и византийска литература в цялост, произхожда от XV-XVI в. Ако и много от това да е дело на западни писатели, значителна част от текстовете от този период трябва да се припишат на емигриралите от Крит на Запад византийци. Някои от тези мъже се препитавали от преписване и от търговия с ръкописи. За да направят по-атрактивни кодексите, спасени от Византия или измъкнати по някакъв друг начин, те ги допълвали, понякога успешно, с липсващи начални и крайни листове, измислени заглавия и везано писмо, подменяли имената на авторите и се опитвали да пробутат фалшификати за съчинения на античните автори. Въпреки тези нерадостни особености ...." Херберт Хунгер. Империя на ново средище. ЛИК, София, 2000. стр. 496. Така че текстовете във византийски съчинения, които поясняват откъде са българите, са за западни читатели - на тях е трябвало да се обясни откъде са българите, и са често от западни автори.

Там е работата, че във всички тези извори грешките са много. Някои от тях не са на обявените автори, а са интерполирани - често пъти и политически мотивирани. По-горе ви писах, че районът на северен Кавказ и Волга е "изворът" на мръсните народи (напр. на еретиците богомили). Такива писания се разпространяват през 16 век. Ето ви един характерен текст от много популярно съчинение на Ботеро - как българите дошли от Волга (!) в 666 (!) г. Надявам се, че няма нужда да обяснявам какво е значението на Числото на Звяра.

Това е много важен детайл. Той обяснява защо българите и по-точно "тяхната родина" са поставени на това място. Това място е синоним на "мръсен народ", както пише директно в един извор. Така наречените Колони на Александър са практически неизменно украшение на картите на Азия в „Географията” на Птолемей през ХV и ХVІ в., а и на други карти. Те може да се видят нарисувани северно от Кавказ и близо до Волга, между Азовско и Каспийско море. Споредтогавашните представи на тях са се намирали тръбачите, които е трябвало да известят за появата на Гог и Магог, очаквани откъм изток и североизток – от днешна „Волжка Булгария”, или Татария – т.е. от Тартара, Ада, Преизподнята. Пояснение: В Стария Завет Гог и Магог са имената на княз и народа му, които, според пророчеството на Иезекиил, в далечното бъдеще ще дойдат от север в Светата земя, за да унищожат Израил, но ще загинат от Господ. В Апокалипсиса Гог и Магог са всички земни царства, които съблазнени от дявола ще въстанат в последните дни на света против Христовото царство, но ще загинат в езеро от огън и сяра. Според по-късни представи това са два народа, за които има различни интерпретации. Всички тези колони и тръбачи, обясненията с Гог и Магог и Тартария не са само декоративен елемент. В тях трябва да видим преди всичко символика. Като се казва, че един народ идва от това място, всъщност се разбира, че е мръсен народ. Затова според мен текстовете за "идването на българите от Волга" (или от територията, посочена от К.Гербов) са интерполации от 15-16 в. в стари съчинения.

А какви са тези колони тук? Може да се каже, в сърцето на "Стара Велика България"? (вж картинката - фрагмент от картата на М)

Виждам поне един пропуск: столицата на Михаил, първородния син и законен наследник на Симеон І. Тя е била ... къде е била тя?

Това е неясно. Трябва ли да го разбираме така: и там е отишла малка ордица прабългари, разтворила се е в местните славяни, които поради почит и преклонение към величавите прабългари е приела името им ... (?!?) или според вас там събитията са се развили по друг начин?

Реката Бугарка. Минало, 2013, 3, 4-19. За името на днешната Южна Морава известният сръбски историк, политик и книжовник Милош Милоевич преди 140 г. емоционално пише: „…Морава, што долази из Праве Србије, никад нијезвала Бугарком, или Бугарском …”. Целта на настоящата статия е да представи някои от разпространените в миналото имена на тази река на старите географски карти – преди всичко имената, свързани с етнонима българин и страната България. Съвременна географска справка за река Морава Реката Велика Морава (рис. 1) тече в централната част на Сърбия и на Балканския полуостров. Тя е образувана от сливането на реките Южна Морава и Западна Морава. Южна Морава (рис. 2) извира от Скопска Черна гора в Република Македония, северно от столицата й Скопие. По-точно там извират Ключевска и Слатинска река, които при сливането си образуват Голема река, наричана още Биначка Морава. 49 километра по течението надолу Биначка Морава се съединява с река Прешевска Моравица и останалите 246 км. са известни като Южна Морава. От по-големите леви притоци на Южна Морава ще отбележим Ветерница и Топлица, а от десните – Нишава и Скобанска Моравица. Западна Морава (рис. 3) е също река в централната част на Сърбия и на Балканския полуостров. Общата й дължина с десния й приток Ибър е 308 км. ............. Имената на „Моравите” и на техните части От горното става ясно, че различните части на Южна Морава имат различни имена: Ключевска река, Слатинска река, Голема река, Биначка Морава. При това положение като че ли би трябвало Южна Морава да има два извора, а именно изворите на Ключевска река и Слатинска река. В същото време Велика Морава няма извор(и): тя започва от мястото, в което се „вливат една в друга” Южна Морава и Западна Морава. Пъстрата картина от имената на „съставни части” на „трите Морави” е местна особеност, различна от масовата географска практика, в която всяка по-голяма река извира някъде, има свой извор, който е нейното „начало”; от него тя тече до вливането си в друг воден басейн – езеро, море или по-голяма река. Вероятно тази особеност на Морава отразява местните, регионални названия, такива, каквито е имало сред местното население, и които в по-голяма степен са „проникнали” в „официалните” географски имена. „Официалните” географски имена на „трите Морави” през вековете са претърпели редица промени, някои от които – през периода ХVІ-ХХ век – са намерили отражение в географската литература. Данните сочат, че голяма част от тези промени са повлияни от местни названия, за които с течение на времето и с развитието на комуникациите географите са получавали все повече информация. Типичен пример е името „Голема” на част от Южна Морава, което „прозира” в названието „La Grande Moravia”, използвано от Коронели (във втората половина на ХVІІ в.) за цялата Южна Морава. „Бугарка” Подобно на “La Grande Moravia”, названието Българска Морава (“Morava di Bulgaria”, “Morava de Bulgarie”, “Bulgarian Morava”, “Bulgarische Morava”), което фигурира на много стари карти и географски книги, вероятно също отразява местно име на част от Южна Морава. От думите на Милош Милоевич, цитирани по-горе, става ясно, че това местно име би трябвало да бъде „Бугарка”. По-надолу ще приведем доводи в полза на тази хипотеза, като започнем с анализ на смисъла на думата „бугарка”. В специален труд, посветен на „основата бугар(ин)” в сръбската ономастика[1], сръбският филолог В. Николич отбелязва, че тя се среща често както в лични и фамилни имена, така и в топоними, и е свързана с името на народа българи. [1] Видан Николиž. База *bugar(in) у ономастици српского jезика. В: Състояние и проблеми на българската ономастика, Том 11 - Научен сборник. Материали от международна научна конференция „Славянска и балканска ономастика”, посветена на 70-годишнината на проф. дфн Людвиг Селимски (25-26 септември 2009 г.). УИ Св. св. Кирил и Методий – Велико Търново, 2010. ISBN: 9789545247637. pp. 477-487. За името „Бугарин” Николич показва с примери, че то сочи български произход и както и топонимите е свързано с български произход и преселване от България: „Фамилията Бугарин в Улог (Борач, Херцеговина) Миличевич обяснява така: „Фамилията Бугарин очевидно е получена от земята, от която са се преселили”[1] (Миличевич 2005 260-261). За рода Бугарин в Улог Дедиер казва: „Бугарин (Хаджиджорджевич) е дошъл в Улог като шивач (Дедиер 1991: 318).” Николич добавя: „Така е и в Черна гора: Бугар, при Риека Църноевич, са се преселили през 1852 г. от Битоля (Македония). За преселници от България в Моравско, които са „дали име” на махала, пише и Б. Цонев: „… в самия град Пожарево има една цяла махала, която и досега се казва „Бугарска махала””.[2] Николич дава още примери за названия, свързани с българите и България: Бугариче (при Митровица), Бугарска Мала и Бугарско гроблье (в Шумадия; по Ердељановиž[3]).[4] [1] Milićević, R. Hercegovačka prezimena, Svet knjige, Beograd, 2005, 260-261. [2] Б. Цонев. Научно пътешествие из Поморавия и Македония. В: Научна експедиция в Македония и Поморавието 1916 г. Съставител П. Петров. Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, Военнопиздателски комплекс „Св. Георги Победоносец”, София, 1993. [3] Ердељановиž, J. Етнолошка грађа о Шумадинцима. Српски етнографски зборник, књ. LXIV, Српска академиjа наука, Београд, 1951. [4] Видан Николиž. Цит. Публ. Така се очертава следната хипотеза за произхода, смисъла и разпространението на местното название „Бугарка” за част от Южна Морава: За сръбското население около град Варварин, където се сливат Южна и Западна Морава, и вероятно на юг до околностите на Ниш, днешната Южна Морава е „идвала от България”, „зародила се е” и се е оформила в България, затова е „бугарка” по произход. Така излиза, че по своето течение на север Южна Морава е пресичала някаква условна граница между българи и сърби, между „България” и „Сърбия”. В рамките на тази хипотеза името „Бугарка” не би трябвало да се използва в най-южните части на реката (Ключевска река, Слатинска река, Голема река, Биначка Морава), където би трябвало да е била „страната България”. Обзор и количествен анализ на имената на „трите Морави” на старите карти Най-важна част от нашето изследване заема анализът на 55 стари карти от периода 1584 до 1900 г., на които е изобразен басейнът на река Морава с названия на отделните й части и притоци. Подборът на картите е направен с желанието да бъдат представени най-авторитетните картографи от този период – Ортелиус, Меркатор, Блау, Сансон, да Виньола, Коронели, Ароусмит, Милнер, Щилер и др., и към тях да се добавят още доста карти, избрани по случаен начин. Хронологичен списък на анализираните карти[1]: 1. 1584 Гасталди - Романия; 2. 1589 Меркатор – Влахия, Сърбия, България и Романия; 3. 1592 Самбук - Унгария; 4. 1651 дьо Ла Рю - Част от Европ. Турция; 5. 1655 Н. Сансон - Империята на турците и околните страни; 6. 1665 Н. Сансон - Пътят на Дунава; 7. 1670 Г. Сансон - Източната част на Европ. Турция; 8. 1680 (ок.) Висшер - Най-точна карта на средната част на Дунав; 9. ................................................................................. [1] За всяка карта са посочени само автора и краткото й заглавие; пълните данни са в Приложение 1. В изброените 55 карти тройките названия съответно на реките, познати днес с официалните имена Южна Морава, Западна Морава и Велика Морава, са следните (посочен е и броят на картите, в които имаме съответната тройка): Морава – Ибар – Морава на 12 карти България=Морава – Ибар – Морава на 4 карти Българска Морава – Сръбска Морава – Морава на 26 карти Голяма (Велика) Морава – Малка Морава – Морава на 2 карти Българска Морава – Морава – Морава на 5 карти Източна Морава – Западна Морава – Морава на 1 карта Източна Морава – Морава – Морава на 1 карта Българска Морава – ?? – на 1 карта Бинячка Морава – Голийска Морава – Морава на 1 карта Топлица – Морава – Морава на 1 карта Българска Морава – Морава – Нишава на 1 карта ??? – ??? – Ибар на 1 карта Морава – Моравица (Морава) – Морава на 1 карта Най-често повтарящата се (на 26 от общо 55 карти, т.е. на почти половината) „тройка” имена е Българска Морава – Сръбска Морава – Морава. Следваща по честота комбинация – на 12 карти – е Морава – Ибар – Морава. Специално внимание заслужават и петте случая, в които Южна Морава (или част от нея) е с название „България”[1]. С оглед на нашите цели особено важно е да видим как се е променяла във времето „географската мода” за имената на „трите Морави”. [1] На „България” като име, с което на географски карти е означавана Южна Морава, е посветена статията: Табов, Й. Река с името България. ВЕНЕЦ: Белоградчишко списание за история, култура и народознание. Том І, № 1, 94-117. www.venets.org/getfile.php?id=65 От Бугарка през Българска Морава до Южна Морава След като бяха посочени данни, че имената „Българска Морава” и „България” са свързани с етнонима българи и вероятно отразяват местно название на реката или част от нея, да се върнем към това местно име – Бугарка. Има ли основание предположението, че в земите по горното течение на Южна Морава са живели българи, и че те някога са били – в някакъв смисъл – част от България? Фрагментите от две различни издания на картата на Герхард Меркатора „Влахия, Сърбия, България, Романия” (Walachia, Servia, Bulgaria, Romania) на рис. 11 са приблизително от времето, когато се появяват названията Българска Морава и Сръбска Морава . На двете е нанесена граница между България и Сърбия: вляво тя минава приблизително по Топлица и Морава, а вдясно е на около 50-60 км източно от Морава и пресича горното течение на Морава (на тази карта Велика и Южна Морава са една река, наречена Морава). Тази граница вероятно отразява по-скоро административно-политическо, а не етническо разделение, но така или иначе горното течение на Морава (т.е. на Южна Морава) се намира в България. От гледна точка на съвременниците на горните две карти – и особено на дясната, от 1647 г. – названието Бугарка от Ниш до Варварин, където Южна и Западна Морава се сливат, е напълно логично: за сърбите от тази област Южна Морава е идвала от България, от страна населена с българи, и затова също като тях е „Бугарка”. Находчивият преход от Бугарка към Българска Морава се оказва удобен за географите, и името Българска Морава постепенно се налага в географската практика; вероятно е проникнал и сред образованите кръгове в Сърбия, които са го приемали като нещо нормално – това личи от използването му в картата на Давидович. Но за разлика от „Българка”, то има предимно друг смисъл: разбира се като „река на българите, или река на България”. Това е било своеобразен дразнител за сръбските патриоти от средата на ХІХ насетне. Вероятно тук е причината за емоционалните възражения на Милоевич. Парадоксално е, че той вероятно е едновременно и прав, и неправ: прав в това, че Южна Морава вероятно не е била изцяло българска, и неправ – защото, както е ясно от разглежданите данни – и двете отхвърлени от него имена са били употребявани. Промените, които краят на Първата световна война донася в политическото разделение на Европа, са в духа на Милоевич; този дух води до Втората световна война, която затвърждава новите граници и успоредно с това историческите митове на победителите. В наши дни Европа върви към обединение; появяват се признаци, че е възможно неутрално отношение към миналото и към демитологизация на историческото му описание. Ще стигне ли истината и до „реката Бугарка”?

И аз искам да напомня нещо: брошурата Хиляда години ли от смъртта на Св. Климента, 1915 е вероятно първият труд в българската наука, който обръща специално внимание на хронологичните проблеми в нашата история.

Да, разбира се. За нас е важно, че са преправяни и унищожавани текстове (ръкописни и печатни). При това - с определена насоченост. Вкл. и така наречените "първокласни извори".

Във втората половина на 40-те години отделни негови работи са попаднали в един забранителен списък, но не заради научните му тези, а защото му е лепнат етикетът "фашист". Кои именно ? добре де, не разбрах Табов има ли някакви доказателства за 'прочистване' на български книги от католиците/илюминатите/извънземните и пр.? Очаквам скоро да излезе моя статия (доклад) за Мавро Орбини. Ако има интерес - ще отворя тема. Засега - нещо за забраната й: „Царството на славяните” е било забранено от папа Климент VІІІ със специално издадена була на 7 август 1603 г. на основание на декрет на Джовани Мария Канганели от Брисигела (Gio. Maria Canganelli di Brisighella), който е уточнил, че книгата трябва да остане прокълната докато в нея са споменати имената на еретиците (usquequo prodeat haereticorum nominibus passim citatis)

Ценов не е забраняван нито сега, нито в миналото - преди 1944г. "Забравен" и "забранен" са твърде различни неща. Това не е вярно. Когато преди 10-тина години К. Василев търси книгите му в библиотеките, намери почти всичко - общо по 1 екземпляр, но разпръснати на няколко места, в секретните фондове на съответните библиотеки. В каталозите на библиотеките не ги е имало. Ако на това казвате забрава ... Няма ли най-сетне да се престане с бълнуванията за световен заговор срещу българската история? За световен заговор пишете вие, аз написах нещо друго: цензура. Явна, яростна цензура. Ще спомена само Светата Инквизиция с нейните Индекси на забранените книги и монасите от някои ордени (например доминиканците), които са обикаляли като "домини канес" да прочистват света от "лоши книги" - ръкописни и печатни. Едва ли българите са най-големите потърпевши от подобни чистки - не тайни заговори, а явни прочиствания. Слагам две илюстрации, за да е ясно за какво става дума. Втората е на Индекс за "прочистване" - т.е. за "коригиране" на неправилните места, за изтриване на еретиците (напр. българите) ...

Реално погледнато, това в момента е невъзможно. Деформациите са големи - например в подбора на "верните" версии и факти и "грешните" (фалшификати и т.н.). Първо всичко на масата. Дотогава - критично отношение към двойните стандарти. Трябва да се оправяме с организирано и целенасочено цензуриране и прочистване на ръкописи и книги. С прокарване на определени визии за миналото: "който владее миналото - владее бъдещето". Забраната на Г. Ценов е дребна шега в сравнение с това, което е ставало в миналото.