Й. Табов

Добавките са на картата на БНФ. Проверете: http://gallica.bnf.fr/ark:/12148/btv1b5962288z.r=Coronelli%2C+Vincenzo+Maria.langFR Карта № 2: Hellas seu Graecia Universa с автор J. Laurenbergio (Lauremberg, Johannes Wilhelm, 1590-1658). Този екземпляр е издаден от Янсониус през 1650 г. Това е историческа карта – на антична Елада. Фрагментът Hellas1 включва северния бряг на Залива Арта. На него е изобразен град Velichi. Ясно е, че за автора (J. Laurenbergio) това е античен град, и наименованието му е антично. Липсата на град Никопол подсказва, че картата се отнася за време, предхождащо основаването на Никопол. Липсва и град Амбрация/Арта. Същата карта с почти същото название - ΕΛΛΑΣ, seu Graecia universa е издадена и през 1698 г. от Н. Висшер (N. Visscher). Фрагментът Еllas1 също включва северния бряг на Залива Арта с град Velichi. Карта № 3 е картата Epirus vulgó Albania със същия автор I. Laurenbergio. Датата на първото й отпечатване е неизвестна – това е станало през първата половина на ХVІІ в., защото през 1650 г. и след това има други издания с малко по-различни заглавия. Това е също историческа карта – на античен Епир. Според автора град Никопол е различен от Velichi и се е намирал на мястото на днешния Превеза (фрагменти Epirus 1, Epirus 2 от 1650 г. и Epirus 3 от 1721 г.). Освен него на картата присъства и град с названието Prevexa, северно от Никопол; може да се предположи, че според автора на това място е имало град с такова название, вероятно това название е вариант на Превеза. На тази карта вече виждаме и град Амбрация с пояснението, че това сега е Арта. Виждаме и град Бондициум с подобно обяснение – че това сега е град Водица. Имената Бондициум и Водица очевидно имат връзка помежду си … и от тази връзка следват определени изводи. Детайлите от представените фрагменти от картата Epirus vulgó Albania се повтарят и на още една карта - Achaiae Descriptio, издавана от Ковенс и Мортие в Париж през периода 1721-1778 г. Всичко това бележи една устойчива традиция поне от началото на ХVІІ до края на ХVІІІ в., според която Velichi е антично название на античен град, по-стар от Никопол. Този обзор води към въпроса: ако Никопол е на мястото на днешния Превеза, то какво е „Старият Превеза”, т.е. чии са развалините на това място (според съвременната версия на археолозите - на античния Никопол) – не са ли на град Velichi / Велич? Има ли пълно описание на намерените при разкопките там монети, по които да съдим за монетната циркулация, а значи и за „градския живот” там ? И Антиохия, и Александрия са влизали в Източната Римска империя. Ще питате ли защо техните патриарси (главите на църквите им) не са резидирали в Цариград? В Загора (Мизия) през определени периоди си е имало патриарх. Така и Велич: това си е отделна църква, в определени моменти (започвайки от Юстиниан) тя има много висок ранг ...

Позволявам си да се върна малко назад - към произхода на богомилите. Написаха се разни мнения ... А какво са твърдели за произхода си самите богомили? Някой интересува ли се изобщо от тяхното мнение? Или да четем за тях само онова, което са писали враговете им? Между другото, в повечето случаи то е пълно с вътрешни противоречия ...

Съвпадали ли са Велич и Никопол? Или са били различни, но близко разположени градове, евентуално съществували по различно време, като единият е поел митрополийските функции на другия – така, както Русе е наследил Червен? Ще погледнем към този проблем с помощта на стари карти. Нека № 1 в нашето дирене е картата Golfo della Prevesa на Vincenzo Maria Coronelli (1650-1718) от неговия атлас Atlante Veneto, nel quale si contiene la descrittione... degl' Imperii, Regni, Provincie, e Stati dell' Universo. Girolamo Albrizzi, Venice, 1691. Общият й вид е представен на рис. 1: 1- Golfo della Prevesa На западната част от северния бряг на залива Арта се виждат 2 интересни за нас селища: Превеза и Стария Превеза / Prevesa и Prevesa Vechhio rou. Друг екземпляр на същата карта се пази в БНФ (Френската Нац. Б-ка). На западната част от северния бряг на залива Арта – рис. 2: 2 - Golfo della Prevesa се четат добавки, направени неизвестно кога: Prevesa Vechhio rou е получил още едно название и е станал Prevesa Vechhio rou Nicopolis (рис. 3: 3 - Golfo della Prevesa), а освен това се е появило още едно населено място – античната Амбрация / Ambracia, която през средновековието е била известна и като Арта (рис. 4: 4 - Golfo della Prevesa). Буквите на добавките са по-бледи – вероятно са правени с мастило, което избладнява по-бързо. Какво е било и какво е разстоянието между тези селища? Някъде около тях трябва да е бил Велич – защо го няма на картата? Ако в края на 17 век е бил разрушен, развалините му би трябвало да са видими, по-ясни от тези на „Никопол”, ако той наистина е и „Старият Превеза”?

С темата правете каквото искате; аз имам претенции само за моя текст - моля да се изтрие той. Не е предназначен за мястото, на което сте го поставили ...

Понеже този форум е обявен като научен, а и има претенции да е такъв, редно е да се спомене нещо и за науката. Това, че някой има диплома за висше образование, още не означава, че е учен. От висшистите само един малък процент се занимават с наука. Обикновено за качествата и успехите на даден учен в дадена научна област - в първо приближение - се съди по научните му публикации и по цитиранията на публикациите. Това са основни "наукометрични показатели"; те съпътстват всеки днешен конкурс за професор и доцент, а даже и за главен асистент. За да се ориентираме, че някой човек е специалист в дадена научна област, първо преглеждаме неговото СВ, в което би трябвало да има кратък списък на неговите най-важни публикации. Ако той има 8-10 прилични (в добри научни списания) публикации в областта на медиевистиката, те го легитимират като (и) медиевист; същото е и за други научни области. Диплома по медиевистика би му дала някакво предимство на младини ... би трябвало с такава диплома да постигне научни публикации по медиевистика по-бързо. Ако не се справи ... в крайна сметка не всички могат. След като темата за Главиница беше преместена в друг раздел, помолих един от модераторите да изтрие оттам моя текст. Като автор аз съм преценил за кой раздел да го предложа и ако не е подходящ за там, редакторите и модераторите може да го премахнат, но не и да го слагат там, където авторът не желае и за където не го е предлагал. Г-н Йончев, бихте ли изтрили моя текст в тема Главиница? Надявам се, че като модератор може да го направите. Ако не, към кого бих могъл да се обърна за помощ?

Вие добре знаете, че в трудовете на ГЦ няма фашизъм: това е само претекст, за да бъде забраната по-категорична, а нарушаването й да води до по-тежки наказания. След 1990 г. обстановката е променена, текат процеси на преосмисляне ... впрочем това тук всички го знаят. За "грешните цитати". Срещал съм случай, когато Момзен е променил важна дума в издание на ръкописен текст в МГХ. Въпреки това Момзен е на висота ... Шишич например е нанесъл поправка в ръкописа на Дуклянския летопис ... а какво да кажем за хората, които превеждат "32 слова" в СЛ като "32 букви", въпреки че значението на "слова" е друго (с изключение на локални писмени традиции, далече от Б-я)? "Сбърканите" според вас цитати на ГЦ не са от такава важност, че да се предприема търсене по ръкописите и да се проверява как е там.

На първия въпрос: 1.Че в църковно отношение остров Кефалиния принадлежи на епархия Никополис. Защо ли тогава в епархийските списъци за Кефалиния се споменават отделни епископи? Отговор: слагам списък на диоцезите на Стария Епир (с митрополийски център Никопол); сред тях е о-в Кефалиния. Понякога към темата Кефалиния са спадали околни територии, напр. около града Фотица-Водица (къде е колегата Perkunas?) на южния бряг на залива Арта. Този списък е даден в статията; не би било зле първо да я прегледате, за да може да намерите отговор и на други въпроси. Все пак - малък коментар за Симеон, който вероятно е завзел Стария Епир (и някои околности), изпъдил е византийската администрация, а който се е съпротивлявал вероятно е бил убит и пленен, освободил е българите - робите, париците, клириците и пр. на византийските велможи и ги е направил свои поданици - да плащат данък на него. За данъците по времето на сина му Петър, а и след това на Самуил, е писано достатъчно. А "спомени" за дейността на св. Климент и в Стария Епир, а и в "западните части на Елада" (вижте за всеки случай съответната карта, има я по-нагоре) има, и те са цитирани.

Това споменаване на "ненаучна" логика е малко ... бих казал ... забавно. Тъкмо повод да ни обясните що е то според вас "научна логика" и как с нея се определя, че разстоянието от Никопол до Велич е 50 км. За да видят колегите какво е представлявал Велич през 16-17 век, слагам фрагмент от карта от Космографията на Мюнстер; може да изброите колко на брой са били големите градове на територията на централна Гърция по онова време и да се убедите, че Велич е един от тях.

Велич е бил доста голям град - на доста карти той е единствен в региона. Картите са неточни, така че те не могат да определят точно мястото му. Когато ни посочат неговите развалини, тогава ще можем да кажем, че не е Никопол. Продължавам нататък. § 4. Град Велич/Никопол при цар Симеон и синовете му Цар Симеон оставил на синовете си в наследство обширно царство, границите на което се простирали от Карпатите до стара Елада и от Черно море до Адриатическо[1]. Влизала ли е в това „обширно царство” и „Никополската тема” – Величката епископия? Положителният отговор на този въпрос се подкрепя от ред доводи; веднага ще приведем четири от тях, а останалите ще се оформят от анализите по-надолу: Първият е географски, защото, както се вижда от ил. 10 и ил. 11, Елада е неголяма територия непосредствено до Пелопонес, на североизток от него, и за да „достига до нея” царството на Симеон се е простирало доста по на юг от Солун, а и от Велич/Никопол. Вторият включва начина, по който Симеон се разпорежда на територията на Величката епископия = Никополската тема: поставя епископ в главния град, подарява на Климент имот (къща) в Главиница (о-в Кефалиния) и т.н. Третият идва от наблюдението на М. Фасмер, че топонимите Черковища Τσαρκοβίστα, Τσερκοβίστα (Joannina), Черкица Τσερκίτσα (Arta), Черковяна Τσερκούβιανα (Preveza) – които са в района на Велич – не биха могли да се обяснят по друг начин освен с проповедите в тези земи на „учениците на славянските апостоли”[2]. А „славянското” богослужение от своя страна предполага, че областта е била под духовното управление на „славянски” епископ. Четвъртият се основава на цитираното по-горе сведение от Служба на св. Седмочисленици, че светите Седмочисленици са просветили „западните краища на Елада”. „Просвещаването” на „западните части на Елада” от светите Седмочисленици вероятно визира дейността на св. Климент, който от град Велич/Никопол е имал възможността да организира отблизо, да следи и сам лично да участва в проповядването на св. Писание. Дали при това западните краища на Елада са били в държавата на цар Симеон е без особено значение. Няколко години след смъртта на цар Симеон се оказва, че тримата му сина Михаил, Иван и Петър имат претенции за царския трон. В крайна сметка надделява Петър, които има подкрепата на влиятелния болярин Георги Сурсувул. Най-големият син – Михаил[3] – също е имал подкрепата на силна партия от велможи, включително и с войска. Византийският хронист Скилица описва действията на Михаил така: “и Михаил, другият Петров брат, копнеейки да завладее българската власт, като завзел силна крепост, почнал да бунтува българите и мнозина се присъединили към него. След малко обаче, когато той умрял, привържениците му, като се побояли от Петровия гнев, навлезли в ромейските страни през Македония, Струма и Елада; те завладели Никополис, ограбили всичко по пътя си и най-сетне се настанили в него; по-после, след като били надвити поотделно, те станали подвластни на ромеите.”[4] „Темата”, или областта на Велич/Никопол, е била част от държавата на Симеон; затова настаняването на привържениците на Михаил в нея показва, че мнозина от тях са били по произход от тази област, и че те просто са се върнали във владенията си, отцепвайки областта от българската държава. В подкрепа на тази теза са и думите в края на цитата, че привържениците на Михаил впоследствие били „надвити поотделно” от византийците, т.е. много от тях самостоятелно са защитавали земите си от завоевателите. Приблизително така рисува „бунта на Михаил” и В. Златарски: че действията на привържениците на Михаил са били „формено въстание на цяла една област”[5]. Тези факти показват, че по всяка вероятност във Величката област е имало управление на местни боляри, които са участвали в междуособните борби в българската държава на Симеон, а при отслабване на централната българска власт са ставали васали на съседни владетели – така, както е станало и в други български земи след победата на Василий ІІ над Самуил. [1] Златар­ски, В. История на българската държава през средните векове. Т. 1, ч. 2. Наука и изкуство, София, 1971. стр. 498. [2] Fasmer, M. Die Slaven in Griechenland. Verlag der Akademie der Wissenschaften, Berlin, 1941. S. 316. [3] Михаил, най-големият син на цар Симеон, е най-вероятният прототип на „гаган” (кавкан, кавган) Михаил от българските апокрифи. [4] Златар­ски, В. История на българската държава през средните векове. Т. 1, ч. 2. Акад. издат. „проф. Марин Дринов”, София, 2002. с. 837. [5] Златар­ски, В. История на българската държава през средните векове. Т. 1, ч. 2. Акад. издат. „проф. Марин Дринов”, София, 2002. с. 839. § 5. Областта на Велич/Никопол при цар Самуил и след него ………… Областта на Велич/Никопол като част от Самуилова България Четвърт век след завладяването на Самуиловото царство от византийците българите се вдигат на въстание. Под предводителството на Петър Делян въстаниците тръгват от Белград, отправят се към Скопие и го завладяват, после продължават на юг, към Тесалия и Епир … Никополската тема също въстава и се присъединява към Петър Делян. Ще разгледаме внимателно един сравнително по-дълъг текст от Скилица за въстанието в Никополската тема – ето важни фрагменти от него: „А Делян … започнал храбро да ръководи действията. … А друга войска начело с Антим била изпратена в Елада. Срещу нея излязъл Алакасевс, който, като влязъл в сражение при Тива, бил разбит и голям брой тиванци били избити. Тогава и Никополската тема с изключение на Навпакт се присъединила към българите по причини, които ще изложим. Един цариградчанин на име Йоан … бил изпратен като бирник за тамошните държавни данъци. … той притеснявал местното население … те не могли да понасят повече алчността си, разбунтували се … присъединили се към българите. … Защото император Василий, когато покорил българите, … оставил нещата така, както ги бил наредил Самуил, а именно: всеки българин, който имал чифт волове, да дава на държавата по една крина жито и толкова просо и по една стомна вино. А в замяна на тези храни орфанотрофът наредил да се дава номизми. И тъй местното население, като не могло да понася леко това, … отхвърлило ромейското владичество …”[1] С други думи, император Василий оставил данъците за българите такива, каквито са били при Самуил; понеже бирникът ги изменил, местното население на Никополската тема (с изключение на Навпакт) не могло да се примири с това и въстанало. От този разказ става ясно, че 1) местното население на темата Никопол е било българско, и 2) че тази тема е била част от царството на Самуил. Иречек пояснява, че жителите на провинцията при Никопол се присъединили към българите, „своите съплеменници”.[2] Фрагментът от схематична карта на ил. 11 дава представа за територията на темата Никопол през 1045 г., т.е. приблизително по времето на въстанието на Петър Делян. Тези земи са били част от държавата на цар Самуил, а населяващото ги местно население е било (предимно) от българи. § 6. Българи в Никополската тема и „славяни” в Елада и Пелопонес За да бъде град Велич/Никопол подходящо място за престола на духовния глава на българските християни, той би трябвало да е разположен в земи с многобройно българско население. По-горе разгледахме сведението на Скилица, според което местното население в Епир (плюс Акарнания, Етолия и областта на Навпакт) по времето на Самуил и Петър Делян е било българско. Ще приведем накратко някои данни и примери в подкрепа на тази теза. ………. А) „Славянско” просвещаване на Западна Елада По-горе е цитирано сведение от Служба на св. Седмочисленици, че светите Седмочисленици са просветили „западните краища на Елада”. „Просвещаване” на област означава, че то е обхванало преобладаващата част от населението; а от това, че е извършено от св. Седмочисленици, следва, че това население е разбирало и говорело езика на „словенските книги”, т.е. населението на Западна Елада е било предимно „славянско”. Б) Сведение на Малатера, че епиротите са българи К. Иречек представя сведения от живелия през ХІ в. Малатера, че епиротите са българи, а град Арта (недалеч от Никопол) е български град.[3] В) „Бич за българите” в норвежка сага Потушаването на въстанието на Делян започва от Атина. След усмиряването на Атика, наетите от византийците викинги начело с предводителя си Харалд Хардрад разгромяват Петър Делян. Подвизите на отряда викинги са възпети в исландските саги; в една от тях самият Харалд е наречен „бичът на българите“[4]. Това прозвище дава добра представа за етническата принадлежност на въстаниците, срещу които се е сражавал Харалд. Г) Стената в Термопилите за защита от българските нападения Приблизително половин век преди въстанието на Петър Делян южните части на Балканите пак са били арена на военни сблъсъци на българи и византийци. След като завладял Солун, цар Самуил „с цялата си армия насочил маршрута си отново на юг, вероятно, да възстанови властта си в Тесалия“[5]. След като преминал река Пеней (Пеньо) и Термопилския проход, нахлул в Беотия и Атика; преминал и Коринтския провлак и навлязъл в Пелопонес[6]. Изворите (в случая Скилица-Кедрин) ни съобщават една на пръв поглед незначителна подробност, която обаче за интересуващите ни проблеми е много важна: когато минавал през Термопилите, Самуил преодолял специалната стена, издигната в прохода за защита от българските нападения[7]. Кога е издигната тази стена, не е известно, но за нея в хрониката на Скилица-Кедрин е използван античният термин Σκάλος[8], което означава, че може би е много стара и че българските нападения не са се свеждали до един-два случая. Д) Сведения на английски пътешественик за населението в южните части на Балканите М. Дринов пише за сведението на английски пътешественик от средата на ХVІІ в., че градоначалниците в Атина, Патрас, Коринт и др. са се наричали войводи (ил. 13). Е) Сведения на немски пътешественик за населението в южните части на Балканите На ил. 14 е представен фрагмент от текста на разказ на Р. Лубенау за пътуването му през българските земи в края ва ХVІ в.[9] Лубенау описва населението на едно българско село, през което е минал, като християнско, което говори „илирски” (южнославянски) език и се нарича „мореи”; според него названието им идва от Морея, където по неговото време се е намирало „царство Ахая” и където също се е говорил „илирийски” език (ил. 14). Ж) Български/”славянски” топоними в Епир и Елада Многобройните „славянски” топоними на територията на днешна Гърция, които са били използвани в миналото (някои от тях са се запазили и до наши дни), отдавна са обект на вниманието на изследователите[10]. Те са събрани от най-различни документи, от старо време до средата на ХХ в. Обаче трябва да се има предвид, че през времето след Самуил по тези земи протичат процеси на елинизация, които включват замяната и преобразуването на „чуждите” (и по-специално български) названия в „гръцки”. Затова вероятно почти всички регистрирани в миналото и сега български топоними в земите на днешните Гърция и Албания са сравнително незначителен остатък от старата българска топонимия. …………… За илюстрация предлагам два характерни примера с български/”славянски” топоними в Елада от стари географски карти: на ил. 15 и ил. 16 в Атика близо до Тива намираме названията Zagora Gb. (планина Загора), Dhombrena (Дъбрена), Budonitza (Воденица), Velitza (Велица) и Granitza (Граница). [1] ГИБИ, VІ, 303-304. [2] Иречек, К. История на българите. Корени, София, 1999. с. 227. [3] Иречек, К. История … с. 124. [4] Сага о Харальде Суровом. В: Снорри Стурлусон. Круг Земной. М., Наука, 1980, 402–464. [5] Златарски, В. История … София, 2002, 695–696. [6] Пак там, 696–697. [7] Пак там, с. 696. [8] Пак там, 696–697. [9] Описание на пътуването на Райнхолд Лубенау 1587. В: Немски и австрийски пътеписи за Балканите ХV-ХVІ в. Наука и изкуство, София, 1979, с. 451-488. [10] Тук заслужава да се отбележат имената на Фалмерайер, Фасмер, Й. Заимов, Малингудис и др.

Топонимът Главиница е един от няколкото топонима, споменати в изворите за дейността на Величкия епископ св. Климент Охридски, и може да бъде тяхна „емблема”. Тези топоними трябва да служат за опора на изследванията за определяне на местоположението (и обхвата) на самата Величка епископия. Такова изследване е представено в статията Средневековые топонимы в Южных Балканах и география Величкой епископии св. Климента Охридского. Linguistique balkanique LIII (2014), 2-3, 121-152. Резюме: Настоящата статия представя изследване на проблема за разположението (територията) на Величката епископия на св. Климент Охридски. Приведени са доводи, че тя е обхващала – най-общо казано – областите Стар Епир, Акарнания и Етолия, и е включвала остров Кефалиния. Тук предлагаме за обсъждане извадки от нея и кратко изложение на някои основни детайли. Увод В много извори св. Климент Охридски е наречен „Велички епископ” и „епископ на Велица”. Липсата на пояснения в изворите и на убедителни съвременни топоними, които да бъдат свързани с названията „Велички” и „Велица” довеждат до „един от най-големите спорове в българската историография” за локализацията на епископията на св. Климент. Целта на настоящата статия е чрез изследването на девет топонима, които изворите свързват с Величката епископия на св. Климент да се определи разположението й и приблизителния й обхват и да се потвърди хипотезата, че именно градът с название Velichi е бил неин престолен град. Предложена е хипотезата, че българското име на града, означаван с латиница на картите като „Velichi” и “Velichj”, е „Велич”. § 1. Дани от изворите за девет топонима Основни извори за живота и дейността на св. Климент са двете му жития: Пространното от Теофилакт Български и Краткото от Димитрий Хоматиан; отделни сведения за него има и в ред други стари писмени паметници. Най-важните данни за разположението на епископията му включват девет ключови топонима: Велика, Главиница, Девол, Драгвища, Древеница, Дрембица, Йерихон, Канина, Тасипиат. Те са изходна точка за нашето изследване и с тях са свързани останалите разсъждения и изводи. 1. Велика В много извори св. Климент Охридски е наречен „велички епископ”. Например (1-1) в Асеманиевото евангелие (fol. 151r3) …. (1-2) В Краткото Житие на Кирил от ХІ в. … в някои късни преписи на негови творби – (1-3) епископомь величьскы N[1] и (1-4) iепс_па величскаго[2]. В глава ХХ на Пространното житие на Климент[3], чието авторство се приписва на охридския архиепископ Теофилакт, четем: (1-5) 62. След това, като се посъветвал с по-разумните от своите приближени, които всички били разположени към Климент като към свой баща, вярвайки, че само това се харесва на бога, с което почитат този, той го назначил за епископ на Дрембица или Велика и така Климент станал пръв епископ на български език[4].[5] (1-6) В гл. ХХІV на ръкописите на Пространно житие на Климент Охридски се казва: «70. Климент се връщал от Велица в Охрид както за да провери дали жителите на страната са силни духом и дали се опират на страха от Бога …”[6] (1-7) Като епископ на „Велика” Климент Охридски е споменат и (1-7) в т.нар. Дюканжов списък (каталог) или Парижки ръкопис[7], съдържащ списък на българските архиепископи: „Климент, като станал епископ на Тивериопол или Велика, сетне бил натоварен от Борис, цар на българите, да надзирава третия дял на българското царство, т.е. от Солун до Йерихо и Канина или [и] Тасипият.” 2. Главиница/Кефалиния (2-1) В гл. ХVІІІ на Пространно житие на Климент Охридски се казва: „54. И което направило силно впечатление – самият Борис от уважение пре­доставил на триблажения Климент три от най-хубавите къщи в Девол, принадлежащи на комитски род, както и места за почивка край Охрид и Главиница”[8] (2-2) В гл. ХХІV на печатните издания на Пространното житие на Климент Охридски се казва: „70. Климент се връщал от Главиница в Охрид както за да види дали жителите на страната са силни духом и дали се опират на страха от бога …”[9] Главиница/Кефалиния се споменава и на две места в Краткото житие на Климент Охридски от Димитрий Хоматиан: (2-3) „6. Най-често пребивавал в илирийския град Лихнида, който е център на околните градове и който сега на езика на мизите се нарича Охрид, и в Кефалиния, преведено на български език Главиница, където е оставил и паметници.”[10] (2-4) „9. Може да се видят запазени дори и досега каменни стълбове в Кефалиния, на които е издълбан надпис, който съобщава за преминаването и приобщаването на народа към Христа.”[11] 3. Девол ……… 4. – 6. Драгвища, Древеница и Дрембица ………….. 7. Йерихон …………. 8. Канина …………. 9. Тасипиат ………… [1] Похвално Слово за Йоан Кръстител. В: Климент Охридски. Събрани съчинения. Т. І, стр. 379. [2] Похвално слово за Цветница – пак там, с. 587. [3] Милев, А. Гръцките жития на Климент Охридски. Издателство на Българската академия на науките, София, 1966, с. 76 (http://promacedonia.org/bugarash/ko/teofilakt2.html); Житие на Климент Охридски. ГИБИ ІХ,2/1994, с. 34. [4] А. Милев отбелязва, че думата γλώττη, която тук е преведена като „език”, значи и „народ”, и че така я превеждат Меншчиков, Му­ретов и Матов. Милев, А. Бележки към българския превод. В: Милев, А. Гръцките жития …, op. cit., бел. 138. [5] Милев, А. Гръцките жития на Климент Охридски, София 1966, с. 64. [6] Милев, А. Бележки към българския превод. В: Милев, А. Гръцките жития …, op. cit., бел. 157; Житие на Климент Охридски. ГИБИ ІХ,2/1994, с. 36. [7] Основно проучване на паметника у: В. Тъпкова-Заимова. Дюканжов списък. — Старобългаристика, 2000, 3, с. 21-49; С. Бърлиева. Московският препис на Дюканжовия списък. — Пак там, с. 50-65 [8] Житие на Климент Охридски. ГИБИ ІХ,2/1994, с. 32. [9] Милев, А., op. cit., и Бележки към българския превод, с. 69 бел. 157. [10] Милев, А., op. cit., и Бележки към българския превод …. [11] Милев, А., op. cit., и Бележки към българския превод …. § 2. Коментар за 9-те топонима и някои досегашни хипотези за локализация 2-1. Велика В публикациите за възможната интерпретация на титлата „велички” и за идентификацията и локализацията на съответното епископско седалище то обикновено се означава с названията Велика и Велица; ще ги използваме и тук до края на § 2. Трябва да се отбележат специално няколко важни наблюдения и съображения. І. Велика не е река, а град ................ Както обръща внимание Е. Георгиев, в гл. XXIV на Климентовото пространно житие се казва, че Климент „се връщал от Велица в Охрид”. Очевидно според житиеписеца Велица е селище, каквото е бил и Охрид: Климент се връщал в Охрид, след като е прекарал известно време във Велица. Но ако Велица е била селище, Климент е получил прозвището си „Велички” от него, а не от име на река[3]. ІІ. Климент е бил духовен глава на български(те) християни Според Пространното житие на Климент (виж 1-5), Симеон го назначил за епископ на Дрембица или Велица и така Климент станал пръв епископ на българския народ. Какво означава титлата „пръв епископ”? Смисълът и е не „пръв по ред” (по време), а „пръв по ранг”, „глава”. Трябва да обърнем внимание на факта, че Климент не е „пръв по ред” епископ на българско население, защото преди него е имало такива епископи; не е и „пръв по ред” епископ на старославянския (или старобългарския) език, защото такива е имало преди него. В студията си за епископската титулатура на св. Климент[4] Н. Драгова подробно аргументира тезата, че св. Климент е бил глава на Българската църква. Такова мнение публикува и Тр. Кръстанов[5]: той посочи, че „пръв епископ”, както е наречент Климент в Житието му, в дадения случай означава „примас”, „пръв сред епископите” на българския народ. Ето няколко довода: Както е посочено в „Испанската нотиция”, „По-напред епископът на България бе титулуван примас, което на елински език значи "първи", на словенски или български "превол", което също значи "първи", тъй като у българите "превол" е "първият"”[6]; в българския превод на Хрониката на Константин Манаси за титлата „папа” е използвано съчетанието „пръв архиерей”[7], а във Воденския надпис на цар Самуил имаме титлата „пръв кръстенин”[8] (пръв християнин). С оглед на това „пръв епископ на български език” би трябвало да се разбира като „духовен (християнски) глава на българи(те)”. Това е в съзвучие с Краткото житие на Климент, където се казва, че „Климент бил издиг­нат на епископски престол, като бил поставен за епископ на целия Илирик и на българския народ, който вла­деел страната.”[9] Тук има един детайл, който не е маловажен: титлата „духовен глава на българите” не е обвързана с определена държава и не изключва възможността този духовен глава да ръководи български християнски общности в различни държави. Възможно е св. Климент Охридски да е бил ръководител и на български християни в територии под политическата власт на Цариград или Рим. Важно е да се имат предвид и връзките на българските владетели по онова време с Ватикана – Римският престол е имал определени интереси в югозападната част на Балканите. Че св. Климент е бил глава на Българската църква се вижда и от диалога му с цар Симеон, предаден в Пространното житие, ХХV:72. ……….. …………………. Високият пост на Климент в Българската църква и като „епископ на целия Илирик” води до определени изводи за неговата епископия. Той едва ли би могъл да се съчетае с мненията, според които Климент е бил епископ на малка епископия в околностите на Охрид. Казано другояче, Велика трябва да бъде търсена сред най-старите и авторитетни митрополии в Южните Балкани. ІІІ. Велика и „Драгвища”/Дрембица не са близо до Охрид ……. ІV. Велика не е била много далече от Охрид, а пътуването до него не е било много дълго и трудно Това следва от цитираните по-горе сведения и от възрастта на Климент. Тук трябва да отбележим нещо съществено: от Охрид по Via Egnatia може да се достигне както до Драч, така и (по южното отклонение) до Аполония (близо до днешния град Вльора). Всъщност според цитирания в § 1 фрагмент от Дюканжовия списък диоцезът на Климент е бил близо до областта (и града) Канина, разположена недалеч от Аполония/Вльора, откъдето има възможност за сравнително кратко и лесно пътуване до градовете по Адриатическото крайбрежие, а и по-кратък и удобен път до Рим. 2-2. Главиница В превода си А. Милев отбелязва, че Главиница е собствено име, образувано от нарицателното „глава”, и всъщност е калкова дума и буквален превод на гръцката дума κεφαλήνία, която е образувана също от съществителното κεφαλή (глава). Формата на гръцката дума се явява в нашия език като Кефалония (под руско влияние) и Кефалиния. Според В. Григорович Главиница е селище, което се намира на пътя от Елбасан за Дурацо[10]. Според Туницки и Златарски Главиница е град, който се е намирал в югозападния ъгъл на Македония или в Южна Албания[11], а според Снегаров - недалече от Авлона (Вльора) [12]. Тъй като от Вльора има лесна морска връзка с близките пристанища в Адриатическо и Йонийско море, обект на внимание би трябвало да са градовете с имена Главиница/Кефалиния от този регион; например такъв е Cephalenia/Кефалиния на остров Кефалиния/Cephalinia. 2-3. Девол ……. [1] Г. Баласчев. Г. Климент, епископ словенский и службата му по стар словенски превод, София, 1898, с. XXIV сл. [2] Jagić, V. Entstehungsgeschichte der kirchenslavischen Sprache. Berlin, Weidmannsche Buchhandlung, 1913, p. 115. [3] Георгиев, Е. Охридската книжовна школа. В: Климент Охридски. Op. cit., p. 53-77. [4] Драгова, Н. Нов прочит на епископската титулатура на св. Климент (+916). В: Българи в Италия и италианци в България. Приноси. Демакс, София, 1997, 52-98. [5] Кръстанов, Т. Ново свидетелство за св. Климент Охридски Чудотворец, починал на 25 юли 916 г. като епископ Велички и на целия Илирик. Църковен вестник, 25 юли 1998 година. [6] G. Prinzing, “Entstehung und Rezeption der Justiniana Prima-Theorie im Mittelalter”, Byzantinobulgarica, V, 1978, 269-287. [7] Коментар вж. в статията: В. Велинова, “Бележки върху „грешките” в среднобългарския превод на Хрониката на Константин Манасий”, Palaeobulgarica, XXXI, 2007, 2, 49-61. [8] Добрев, И. Два царсамуилови надписа, Linz, 2007. [9] Кратко житие на Климент Охридски от Димитрий Хоматиан, 5. В: Милев, А. Гръцките жития на Климент Охридски, София 1966. [10] В. И. Григорович, Изыскания о славянских апостолах, произведенные в странах Европейской Турции, Журнал Министерства народного просвещения, 1847, т. 53, с. 26. [11] Туницкий Н. Л. Св. Климент, епископ словенский: Его жизнь и просветительная деятельность. — Сергиев Посад: Тип. Св.-Тр. Сергиевой Лавры, 1913. — 290 с. [12] Снегаров, И. Българският първоучител Св. Климент Охридски – живот и дейност. Годишник богосл., ІV (1927-1928), с. 219-334. § 3. Идентификация на 9-те топонима 3-1. Велика ……. Сърцевината на проблема за локализацията на Велика/Велики опира до въпроса: Кой е бил епископския център на главата на българската църква св. Климент? Понеже град Велич/Velichi = Никопол е стар, утвърден епископски център, достоен за седалище на глава на църква, имаме и основание за хипотезата, че именно този град Велич е престолният град на Величката епископия. Формално погледнато, в полза на тази хипотеза са следните доводи: 1. Велич е античният Никопол: това се вижда от местоположението на Никопол и Велич до брега на залива Арта съответно на картата на Н. Сансон (ил. 2) и на картата на Лоренберг на ил. 1, а и въобще на почти всички стари карти. Основният довод в подкрепа на идентификацията на епископския център на епископията на св. Климент Охридски с град Велич/Никопол идва от съображението, че Никопол е стар и авторитетен митрополийски център, достоен за седалище на главата на българските християни. В Пространното Житие на св. Методий специално е отбелязано, че св. Методий е бил ръкоположен за „епископ на Панония – на престола на свети Андроник, апостол от седемдесетте”; заемането на този престол „пренася” авторитета на св. Андроник и върху св. Методий. Аналогично центърът на епископията на св. Климент – Велич/Никопол „предава” старата святост върху новия епископ – св. Климент. ……. 3. Връзките на българските царе Борис и Симеон с Ватикана са били интензивни – Н. Драгова убедително показа, че при управлението на цар Симеон Българската църква се откъсва от опеката на Цариградската патриаршия и се обвързва Римския папа[1]. Те естествено се съчетават с предположението, че важен елемент в тях са били личността на св. Климент Охридски и териториалната близост на неговата епископия до Рим. Към доводите на Н. Драгова може да се добави още, че голяма част от термините, използвани в българската християнска традиция, са свързани етимологично не с гръцките, а с латинските им съответствия: например черква и църква са съзвучни с латинския термин cyrica (кръг на вярващите), а не с гръцката дума еклесия, думата кръст наподобява crucifixus (разпятие) и crux, а не гръцкото название ставрос. Подобни сравнения може да се изброят още, при това за важни думи от християнската култова практика: пост (бълг.) – fasti (лат.) – νηστεία (гр.), олтар – altarium – βωμός, оцет – acetum – ὄξος и т.н. Всички те говорят за тесни връзки на българската християнска традиция с латинската, при това от най-стари времена. 4. Възможно е „честотата” на пътуванията на св. Климент до Охрид и продължителността на престоите му там да са преувеличени от авторите на житията му, за да придадат по-голяма тежест на Охрид като стар и голям център на християнството, в който чрез св. Климент е „пренесена” част от авторитета на Велич/Никопол. Допълнителни доводи (или опровержения) биха могли да бъдат извлечени от анализа и отговорите на следните два въпроса: І. Играл ли е изобщо град Никопол/Велич роля в политическия живот на средновековните българи и ако е играл, то каква? Този въпрос е разгледан по-подробно в § 4 и § 5. ІІ. За да бъде град Велич/Никопол подходящо място за престола на духовния глава на българските християни, той би трябвало да е разположен в земи с компактно българско население. Били ли са такива земите в региона на Велич в миналото? Този въпрос е разгледан подробно в § 5 и § 6. [1] Драгова, Н. Нов прочит …, 52-98. 3-2. Главиница Както беше отбелязано по-горе, удобната морска връзка на Вльора с близките пристанища в Адриатическо и Йонийско море разширява кръга на обектите, които биха могли да бъдат разглеждани като кандидати за идентифициране с Главиница от житията на св. Климент. Очевидно на първо място сред тях е остров Кефалиния/Cephalinia с едноименния град. Основен аргумент в полза на идентификацията на този град (и/или целия остров) с Главиница на св. Климент е фактът, че островът е спадал (през определени периоди) към Стария Епир и към митрополията на Велич/Никопол. Дж. Бингам пише: „[в Стария Епир] Каролус от Санкто Пауло изброява десет диоцеза. 1 Никопол, митрополийски център … 9 Остров Кефалиния [Cephalenia] ...”[1] (Ил. 3). …….. Епископия Главиница в границите на държавата на Самуил е спомената в Грамотите на Василий ІІ[2], за епископа на която в тях са посочени 40 парици и 40 клирици. Това е максималният брой клирици и парици за епископ в Грамотите – такива са числата за епископите на Триадица (София), Ниш, Белград и Скопие; естествено е тази Главиница да е епископията Кефалиния, която в някои периоди от време е включвала не само о-в Кефалиния, но и Акарнания в най-южната част на Стария Епир. …………….. Друг важен аргумент е това, че остров Кефалиния е бил определян като „земята на славяните” („οἰκοθεσία τῶν Σθλάβων”)[3]. ……….. В монографията си за Кефалиния Парч споменава редица топоними на острова, завършващи на –та, които вероятно са членувани като в българския език. Типичен пример е топонимът Drakata – Драката[4], който е идентичен с названието на село Драката в община Струмяни и с други топоними в България. Допълнителен довод в подкрепа на идентификацията на остров Главиница със свети Климентовата Главиница е фактът, че островът е бил известен сред околните народи с български вариант на името си. За арабския запис на името му в Парижкия препис на съчинението и картата на ал-Идриси Милер дава транскрипция Galfunia, което е арабизирана форма на „Главуния” [5] (ил. 4). Изяснената по-горе картина за „славяните” или/и българите на остров Главиница – Главуния – Кефалиния се допълва от данни, събрани от Иван Божилов за българския род (фамилията) Асани – Асен от острова. Според Иван Божилов[6] остров Кефалиния/Главиница представлява „средищно място на картата на Асеневата диаспора”. Той предполага, че най-вероятно българската „фамилия” Асани – Асен на Кефалиния е род на преселници, които са дошли там около средата на ХV в.; във всеки случай между 1521 и 1547 г. Асеневци са подарили на жителите на Кастело Сан Джиорджио (тогава столица на острова) земя (!), на която по-късно били построени манастирът и църквата „Св. Франческо”[7]. Асеневци били включени и в Златната книга на Кефалинийските благороднически семейства.[8] [1] Joseph Bingham. The Antiquities of the Christian Church. Vol. 1. James Moyes, London, p. 375. [2] Грамоти на Василий ІІ. В: ГИБИ, т. VІ, с. 40-47. [3] Fasmer, M. Die Slaven in Griechenland. Verlag der Akademie der Wissenschaften, Berlin, 1941. S. 78; Partsch, Joseph. Kephallenia und Ithaka: Eine geographische Monographie. J. Perthes, Gotha, 1890. S. 42 Anm 3. [4] Partsch, S. 13. [5] Miller, K. Weltkarte des Idrisi vom Jahr 1154 n. Ch., Charta Rogeriana. Wiederhergestellt und herausgegeben von Konrad Miller. Konrad Miller, Stuttgart, 1928. [6] Божилов, И. Асеневци (1186-1460). Генеалогия и просопография. Издат. на БАН „Марин Дринов”, София, 1994, с. 426-431; Божилов, И. Българите във Византийската империя. Акад. издат. „Марин Дринов”, София, 1995, с. 93-94. [7] Божилов, И. Асеневци … с. 127. [8] Ibid., с. 127. 3-9. Тасипиат Освен очевидната лингвистична близост на Тасипиат и Теспиа в подкрепа на хипотезата за идентификация на названието Тасипиат от списъка на Дюканж с областта около град Теспиа (означен в долния десен ъгъл на Ил. 3) в Елада разполагаме с ясен довод: сведението от Служба на св. Седмочисленици, че светите Седмочисленици са просветили „западните краища на Елада”, където се намира Теспиа: „… Велеградската църква днес ликува … просветихте народите на Мизия и западните краища на Елада … възрадвахте цялата България … и застъпници на Велеград”[1] и „като просветихте цяла България и западните краища на Елада” [2] „Просвещаването” на населението на „западните части на Елада” от светите Седмочисленици е естествено да се свърже с дейността на св. Климент като Велички епископ. Фактът, че Теспиа е била суфраганен престол в Елада, прави логично споменаването й като гранична област на диоцеза на св. Климент в списъка на Дюканж. Приблизителна представа за разположението на византийските области – „теми” – Никопол, Кефалиния и Елада в южната част на Балканския полуостров в края на ІХ в. дава картата „Византия в борба за възстановяване на своята власт в Балканския полуостров (VІІ-ХІ в.) ” от П. Коледаров, фрагмент от която е представен на ил. 10. [1] Кръстанов, Тр. Закрилници на Велеград. Литературен Форум, 1998 г. № 4. [2] Кръстанов, Тр. Закрилници ….

Честита Нова година на всички и пожелания за здраве и късмет! В статията в Уикипедия е дадена неясно извадената от всички библиотеки в Б-я публикация в отделна книжка на поредицата Хисторише Щудиен (вижте картинката): Tzenoff, G. Wer hat Moskau im Jahre 1812 in Brand gesteckt? Historische Studien No. 17. E. Ebering, Berlin, 1900. В Краус е преиздадена друга публикация - нещо като кратък реферат на основната. За нея - тя е 30 страници - се твърди, че това била дисертацията на ГЦ. Преди години, когато излезе критичната за ГЦ статия в Ист. преглед, специално отидохме с директора на нашия И-тут при Г. Марков, който беше тогава и директор на ИИИ, и гл. редактор на Ист. преглед, за да му подарим за б-ката на ИИИ ксерокопие на тази книжка (ок. 120 стр.); в нея е 1/3 от дисертацията на ГЦ. Г.М. обеща да публикува отговор в ИПр., и изпълни коректно обещанието си. Има ли копие на подарената публикация в б-ката на ИИИ - не знам. Може би вече не. От Хисторише Щудиен няма и следа в Уикипедия; подобни неща се трият безмилостно. След като излезе нашата с К.Василев брошура за ГЦ, се случи нещо, което в наши дни изглежда невероятно: "от едно високо място" са се обаждали на директора на нашия и-т с натиск да ни се потърси сметка. За кои още публикации на ГЦ нямаме информация - можем само да се чудим. Апропо, според каталозите на основните руски б-ки - според проверката на колеги - няма нито една книга на ГЦ, въпреси че дисертацията му е за парлив проблем в руската история. Нито Краус, нито Хисторише Щудиен са публикували "художествена литература, вкл. и т.нар. булевардни романи". Големите издателства са публикували съчинения от различни жанрове, но реномираните издателства затова са реномирани, защото се стараят да издават само качествени произведения от всеки жанр. Ползвали са рецензии, препоръки и др. Ако първата книга във В. де Г. беше с лоши качества, едва ли биха издали втора след 5 години. Всички тези наивни опити да се хвърли кал върху квалификацията на ГЦ и съчиненията му според мен са плод на предразсъдъци, непознаване на противоречията в "дошляшките" теории и непознаване на автохтонните теории. Примесени са с лични чувства на засегнати български фамилии на историци и са удобни за политически мотивираното изопачаване на българската история от кръгове в чужбина. Вече набира сила дебатът за автохтонния произход на българите. Ще имате ли сили да участвате - на добро ниво, по правилата на науката?

Отговорът на I.2. и I.3. Придържа ли се Ценов към елементарни научни изисквания? е даден от от В.де Г и Краус: 5 г. след първата монография В.де Г. издава втора, а Краус преиздава труд на Ц. 65 г. след публикуването му. На въпроса: 1. защо и на базата на какви критерии пренебрегват всички, сирийски, арменски, хазарски, унгарски, латински, гръцки и, не на последно място, домашни, извори в които се казва, че българите са "късни пришълци"; отговарям: на базата на други извори, от които излиза, че българите са автохтонно население. А споменатите от вас подлежат на проверка и критична преоценка. С караницата на ВЗ и ГЦ няма да се занимавам - ако на вас ви е интересно и намирате смисъл, ровете ...

Да, добре, че обръщате внимание на значението на "слова" в сръбски, румънски ... В статията съм го написал изрично, но предпочитате да обобщавате, без да сте прочели текста. Впрочем, за вашите авторитети, чието мнение поддържате, авторът на СЛ е полуграмотен "български патриот", който е направил една нескопосана компилация, само и само да изкара българите "избран народ", и което е най-важно, че те са живели около Солун, Брегалница и т.н. - места, където според Ягич и сие по онова време не е имало българи. Та излиза според вас, че този полуграмотен българин е писал "по сръбската" традиция, където "слова" е букви, а не по българската, както се полага на един "български патриот" ... А ето и една по-обширна извадка от статията - дано сега да прочетете това, което трябваше да проверите преди да пишете обобщения ... "За да се опитаме да разберем генезиса на утвърдилото се убеждение, че под “32 слова” се разбира азбука, трябва да имаме предвид, че на сърбо-хърватски език “слово” означава “буква”. Затова у изследователите сърби и хървати при четене спонтанно възниква представата, че според автора на текста Кирил е “написал” – интерпретира се като “създал”, “измислил”, “изобретил” – 32 букви. И тъй като СЛ е била публикувана за първи път именно в сръбско списание, то естествено първите изследователи, които са й обърнали внимание, са възприели “слова” като “букви”. ………. Понеже в рамките на приетата обща историческа картина славянската азбука е сътворена от родения в Солун св. Константин Философ, чийто живот е протекъл съвсем различно от “историята” на проповедника Кирил от СЛ, то логично е да се тръгне към извода, че СЛ е една измислица, представяща в невярна, изопачена светлина създателя на славянската азбука и делото му – или че са измислени поне най-важните детайли на СЛ. ………… Сравнявайки сюжета на СЛ с “истинската” биография на св. Константин – “истинския откривател” на славянската азбука, на изследователите прави впечатление една особеност: че стремежът на Кирил от СЛ е насочен към българите, сред които протича мисията му и за които са написаните от него “32 слова”, т.е. азбуката. Тя е в ярък контраст с общото схващане в науката, че азбуката на българите всъщност е общославянска азбука, която св. Константин Философ най-напред е въвел в употреба в Моравия – далеч от България. Този контраст поражда мисълта, че СЛ е написана от българин, който е вплел в нея родолюбиви (или “патриотични”) чувства, проявени особено ярко в заключителната част на СЛ: че Кирил е написал 32-те слова (азбуката) за българите, че те са възприели вярата главно благодарение на собствените си усилия, а не на неговите проповеди, че тяхната вяра е “православна”, и че не някой друг, а именно те ще предадат тази вяра на Бога, т.е. че тя ще пребъде. Именно този контраст е в основата на недоверието на изследователите от небългарски произход към СЛ; понякога то преминава даже в зле прикрито раздразнение към опитите на отделни учени да видят в СЛ един общо взето почиващ на достоверни събития разказ. Затова тезите на Й. Иванов, Ст. Гечев и Е. Георгиев за реално съществувал проповедник зад образа на Кирил от СЛ са посрещани с подчертано отрицателни реакции. Вече отбелязахме, че горната конструкция има своята логика. В същото време обаче е лесно да се забележат вътрешни противоречия в нея. Такова е например отбелязваното в почти всички публикации за СЛ разминаване на броя на написаните от Кирил “32 слова” с броя на буквите в славянската азбука. Освен него заслужават внимание поне още няколко: - Какъв български патриотизъм има в твърдението на СЛ (според интерпретацията на господстващото мнение), че създателят на българската азбука не е българин (да не забравяме, че в същото време някои извори приписват на св. Константин Философ български произход), а никому неизвестен чужденец, дошъл чак от Кападокия, който не само не е знаел български, но първоначално изобщо не е знаел къде живеят българите? - С какво неизвестният по произход кападокиец е по-добър за автора на СЛ от произхождащия от благороден солунски род Константин Философ, който, както отбелязахме, в някои жития е представен за българин? - Как опитите на много изследователи да видят анти-гръцка насоченост на СЛ се съчетават с факта, че първоначалната топлина, с която Кирил е посрещнат в Солун от гръцкия митрополит и гръцката общност (с която общува на гръцки), рисува Кирил като грък?" И накрая да повторя още веднъж въпроса: защо 32 ? Откъде се е взело това число? Знаете ли кои са и на каква тема са двете монографии, издадени от "Валтер де Груйтер", които бележат върховите постижения на ГЦ ? Колко и кои български историци може да се похвалят с две монографии в издателство от ранга на Валтер де Груйтер, със студия в "Хисторише Щудиен" и с брошура, преиздадена след 65 години в "Краус репринтс"? От материала на г-н Йончев излиза, че той не знае, че рецензията на ВЗ за ГЦ е публикувана. В нея има доста обидно отношение към ГЦ ... Да не говорим, че тя защитава несъстоятелна визия за покръстването ...

Давате оценки и на чуждите знания по старославянски ... добро самочувствие ... В посочената от мен статия има много доводи, че преводът Аз им създадох 32 букви (и др. подобни) е грешен. Тук ще дам само един цитат от нея: Една справка в Старославянския речник[1] показва, че през Х-ХІ в. думата “слово” е имала няколко различни значения. Сред тях обаче липсва смисъл, еквивалентен на днешното понятие “буква”. Очевидно в традиционното схващане за СЛ има логически пропуск – преводът на “32 слова” като “азбука” не е обоснован. В конкретния случай самото заглавие на СЛ: “Слово Кирила Философа како увери блгаре” ни насочва към друг смисъл на думата “слово”: тук за автора тя вероятно означава “беседа, разказ”. Цитираният Старославянски речник предлага и други варианти (освен основния) за възможен превод, от които подходящи за случаите в текста на СЛ (освен споменатия “беседа, разказ”) са два: І) “проповед, слово, омилия” и ІІ) “заповед, указание, поучение”. [1] Старославянский словарь. Русский язык, Москва, 1999, стр. 611-612. В много ръкописи - включително евангелия - приписки с дати колкото щеш. Преди няколко години НБКМ издаде два тома приписки ... Като сте толкова големи специалисти, кажете нещо просто: откъде се е взело числото 32 ? Буквите очевидно не са били толкова - знаел го е всеки грамотен човек. Защо 32, има ли това число обяснение?

Една от грешките на "Виенската школа" (Ягич и сие) е това, че приписват много "моравизми" на "южните славяни". Още от началото на ХІХ в. започва датирането на т.н. "език на първите преводи" и на съответните ръкописи. Тези ръкописи имат една обща странна особеност: в тях няма дата! Бих добавил: може и да е имало, но не е стигнала до нас. За да не се оспорва грешната им датировка. Тези изпълнени с моравизми текстове според мен са "от хуситстко време"; довод в полза за това е съществената аномалия, която показват датировките на бълг. пергаментови ръкописи. За тази аномалия вижте A Novel Comparative Study of the Dating of Bulgarian Parchment Manuscripts, In: QQML2009: Qualitative and Quantitative Methods in Libraries, International Conference, Chania Crete Greece, 26-29 May 2009, World Scientific, 2010, 489-494. http://www.isast.org/proceedingsQQML2009/PAPERS_PDF/Tabov_Hristova_Dobreva-Comparative_Study_Dating_Bulgarian_Manuscripts_PAPER-QQML2009.pdf Още в най-старите български ръкописи (напр. Супрасълския сборник) се срещат почти всички граматични особености, характерни за бълг. език: задпоставен член, безпадежие, "да"-форми на глаголите вместо инфинитив и т.н. Не знам защо приписвате на К. Костенечни "натворяване" на твърдения. Такива данни има и от други източници. Всъщност и днешният лит. бълг. език е "натворен" от смесица на бълг. диалекти - както впрочем и много други езици по света, които са "компромисен вариант", смесица, от диалектите.

Аз им създадох 32 букви Съжалявам много, но такова нещо в Солунската легенда просто няма. Там четем: "написах им 32 слова" (А´ь написахь имь лв словэ, Тиквешки препис). Написал е слова, или ако предпочитате, проповеди. Няма дума "букви" или неин еквивалент. "Букви" е грешен превод - някои хора много са искали азбуката да е съставена за българите. Защо не хвърлите един поглед какво съм написал? Мога да ви изпратя статията. Малко повече ще трябва да напиша за изворите. От по-широка гледна точка (аз я предпочитам) извор за дадено събитие е всеки стар текст с информация за събитието. Според по-тясна към изворите не спадат т.н. "фалшификати", "късни преписи", "интерполации" и др.п. Така или иначе, групата на "изворите" - според преобладаващата към даден момент гледна точка - е нещо променливо във времето: тя е една сега, може да е била друга преди 50 г., съвсем друга преди 100 г. и почти неузнаваема преди 300 или 400 г. Специално за КиМ-евата проблематика прегледайте какви извори има у Асемани. Ако го започне един начетен и нахъсан младеж, ще го направи бъз и коприва - ГЦ да яде ряпа. И така, какви произведения (за времето преди 100 г.) са обсъждани в статии и устно в КиМ проблематика? Не ги ли е взел ГЦ от там?

ГЦ обобщава анализа си на "сведенията за КиМ", като обяснява, че историята на КиМ е сбор от разкази за различни събития от различни епохи и за различни личности. Противоречията, които отбелязва колегата Йончев, са илюстрация точно на това, те се съдържат в изворите. Навремето този поглед към "изворите за КиМ" ме накара да се занимая подробно с един от тези "извори" - Солунската легенда. Вижте статията "За какво разказва "Солунската легенда?" в Истор. бъдеще; ако някой я иска, може да му я изпратя. С две думи извода: Кирил от СЛ не е единият от братята КиМ; но и нещо повече - в СЛ изобщо не става дума за азбука; азбуката е плод на въображението на ентусиазирани слависти. За произхода на КиМ трябва отделна тема. Тук е достатъчно да се отбележи, че според болшинството съвременни специалисти единият от родителите на КиМ е бил българин (или "славянин"). Проблемът за възгледите на Ягич по създаването на преводите, за неговата представа за "южнославянските говори" е важен. Който се интересува от критика на възгледите на Ягич и за друг поглед към "първите преводи", може да погледне полемичната статия "Создание славянского языка" - тя от доста време е в мрежата.

Привършваме 55-та (!!!) страница от темата. За основна грешка на ГЦ винаги се е смятало поддържането на автохтонната теза за произхода на българите. По този въпрос всъщност никога не е имало (не е бил допускан!) сериозен дебат. Той излиза извън рамките на тема от настоящия форум. За друга голяма грешка на ГЦ се е считало поддържането на тезата за българския произход на св. Кирил и Методи и учениците им. Там е коренът на безмилостните атаки на Ягич и сие от "Виенската школа", които са виждали Велика Моравия като "люлка на славянската писменост и култура", моравците - като първите цивилизатори на славянството и т.н. Тук г-н Йончев като че ли се отказа да критикува ГЦ. Стъпка в правилната посока. Друга голяма грешка на ГЦ Златарски вижда във визията на ГЦ за ранното (преди Борис) покръстване на българите в "българското отечество". На тази "грешка" е посветена рецензията му, с която отрязва ГЦ на конкурса за СУ. Г-н Йончев май се е отказал и от коментар и на тази "грешка". Подкрепям мнението на г-н Йончев изпълнените до тук 55 страници да си останат в настоящия раздел на форума. Към отстояването на автохтонната теза има много пътища; например - стъпка по стъпка, детайл по детайл ... като отворим по-малки по-конкретни теми ... такива са за Величката епископия, за Бурджан - Добруджан ...

Е, да напишем малко по-ясно за колегите, които четат тук, малко повече информация какво точно има и какво няма в ръкописите за балакрите, за Балагрус ... Ето например как се тълкува думата Balacri в един от най-старите и авторитетни лексикони на античния свят: „Балакри – племе във войската на Александър Велики, у Курций Руф и Ариан...”[1] По-интересен е обаче цитатът, който се привежда по-долу в същия речник като илюстративен пример за името Балакър, Balacrus: Phrygas Balagrus regebat. Цитира се същото място, което цитирахме по-горе. Тук вм. Phaligrus е написано Phrygas, името Балакър се изписва с буква г: Balagrus (на български Балагър!) И така, Balacrus=Balagrus, cъответно Balacri=Balagri!![1] Освен пълководеца (или пълководците?) на Александър Македонски, друга известна личност е писателят-историк Балагър (гръцк. Βάλαγρος), който е автор на може би първата история на Македония: Македоника, която, за съжаление, не е запазена (по-вероятно е да е била съзнателно унищожена). Името му на три пъти се споменава от енциклопедиста Стефан Византийски, който го цитира в своята енциклопедия “Етника”. Ето какво пише английският учен Станли Касон за Балагър: Balager (Βάλαγρος or Φαλακρος). … He appears to have composed a Μακεδονικη Ιστορια or Μακεδονικα in at least two books. The authors name is a common Macedonian name, and in his work we have lost what was probably a most important contribution to Macedonian history. Превод на български: “Балагър (Βάλαγρος или Φαλακρος). Той ще е съставил “Македонска история” или “Македоника” най-малко в две книги. Името на автора е разпространено македонско име, и със загубата на неговия труд ние сме лишени вероятно от най-значителния принос към македонската история.”[2] [1] Николай Тодоров. Българи във войската на Александър Македонски? Историко-филологически анализ на етнонимите балакри, фалакри, перегрини. Електронен вестник "Корени", бр. 9-12, 2010 г. http://www.chronologia.org/bl/bulgarialexmacedon-1.pdf [2] Casson, Stanley. Macedonia, Thrace ant Illyria. Their relations to Greece from the earliest times down to time of Philip son of Amyntas. Oxford, 1926, p. 275. [1] Hofmann, Johann Jacob: Lexicon Universale, Leiden, 1698. Как е записана думата BALACRI - „балакри” – в ръкописите? Ето какъв е отговорът на този въпрос в коментара към руското издание на Курций Руф: „…балакрите ... – Това място в ръкописите е повредено. Възможно е да е име на народност, живяла на територията на Македония.” Тук се появява един много странен детайл. Как ли така се e случило, че във всичките ръкописи (а ръкописите със сигурност са повече от един: в предговора към руския превод се говори за множество запазени ръкописи; за изданието на Едмунд Хедике, както самият той отбелязва в предговора към цитираното издание, са използвани 12 ръкописа![1]) е повредено точно това място? [1] Q. Curti Rufi Historiarum Alexandri Magni Macedonis libri qui supersunt iterum recensuit Edmundus Hedicke. Leipzig, Teubner, 1912. Балакри, балагри, пелгари, пеларги, пеласги - различни графични записи на дума, която днес знаем като "българи". Дали Исперих е създал държава, или само е бил федерат? Защо скоро след него Тервел е получил като феодално владение същите земи - Загора ?

Защо мислите, че отричам и че ми трябва Плиска да не е съществувала в 9 век? Не разбирам какво искате да кажете. Няма проблем Плиска да е съществувала от много отдавна - село, махала, аул, юрта ... Но не и град ... А на вас трябва ли ви Плиска да е била град в 7-8 век? Не ви ли харесва разцветът на Плиска да е бил по времето на "печенезите"?

За старогръцките извори се заблуждавате. Оригинали естествено няма, преписите са минали поне няколко преписвания. Ще ви цитирам нещо важно по този проблем - от Хунгер, един от познавачите на ръкописите: Голяма част от гръцките ръкописи, запазени до днес и представляващи свидетелства за античната и византийска литература в цялост, произхожда от XV-XVI в. Ако и много от това да е дело на западни писатели, значителна част от текстовете от този период трябва да се припишат на емигриралите от Крит на Запад византийци. Някои от тези мъже се препитавали от преписване и от търговия с ръкописи. За да направят по-атрактивни кодексите, спасени от Византия или измъкнати по някакъв друг начин, те ги допълвали, понякога успешно, с липсващи начални и крайни листове, измислени заглавия и везано писмо, подменяли имената на авторите и се опитвали да пробутат фалшификати за съчинения на античните автори. Херберт Хунгер. Империя на ново средище. ЛИК, София, 2000. стр. 496 Хунгер е положил усилия да смегчи неприятните факти: че повечето "антични старогръцки" ръкописи са преписвани от западни автори, че са подменяли страници и имена ... За да станат по-ясни проблемите с изворите, ще цитирам нещо от моя книга на руски: В “Парижском кодексе 1712”' есть еще много интересных и важных деталей. И мы обратимся к некоторым из них. По мнению специалистов (СЮЗ с. 161-162), текст писан рукой опытного писца. Его почерк устойчив, четок, сокращения отдельных слов обычные. Но все это никак не вяжется с орфографией, которая поражает исследователей рукописи. Один из них – Е. Миллер даже на основании этого считал писца неграмотным, неинтеллигентным и назвал рукопись “Авгиевой конюшней”, которую следует очистить при критическом издании текста. Чем рукопись вызвала такое отношение ученых? Среди “орфографических ляпсусов” в ней встречаем нечто весьма любопытное; Сюзюмов даже пишет, что оно “поражает”. Оказывается, писец путал порядок букв в словах, и получались слова с “измененным” смыслом! Действительно, ситуация непростая. Когда и в каких случаях можно быть действительно твердо уверенным, что “переставленные” (по мнению специалистов) буквы в слове являются следствием ошибки переписчика, или же именно так и с таким смыслом писал их автор текста? И если в “критическом издании” ошибки исправлены, то не является ли это манипуляцией, меняющей смысл дошедшего до нас старого текста? В связи с этим возникает и другая важная проблема. Такие рукописи переписывались неоднократно; по-видимому, каждый переписчик вносил подобные (или другие) ошибки. Насколько мог измениться при этом первоначальный текст? Положих доста усилия, за да може колегите, които следят темата, да разберат, че много от проблемите в историята (особено старата) трябва да се решават не само от историци, но и от филолози, лингвисти, археолози, нумизмати, а при наличното голямо количество информация - и от математици. Трябва интердисциплинарен подход, съчетание на различни методи. И накрая един въпрос: какво знаете за "балагрите" - съюзници на Александър Македонски? За Балагер, автор на "Македоника" - история на македонците, естествено не достигнала до наши дни?

Намираните златни монети са относително много малко и практически не променят картината. Освен това, за разлика от медните, които излизат от обръщение сравнително бързо, златните са "вечни" - колективната находка за която пишете спокойно може да от 2-3 века след отсичането на монетите. Каждан пише за цяла Византия - че през 7-8-9 век там са функционирали само 2-3 "истински" града, останалите били деградирали. При това положение Плиска не може да е била град. Ако Каждан ви се струва стар - намерете Курта, или един от неговите ученици - бивш докторант; там ще намерите подобни работи. Фийдлер даже не споменава монети - по други признаци той практически изключва Плиска като град поне до средата на 9 век. Опитайте да съберете информация за намерените монети от последните 30-40 години - да видим какво ще се получи.

Ето малко съвременна информация за възгледите на археолозите за датирането на Плиска (слагам скан от студията на Фийдлер отпреди 6-7 години). За каждан монетните находки определят циркулацията; възразява му Соколова, която твърди, че монетните находки са "съкровища", скрити при военна опасност. Ако последното беше вярно, територията на днешна Тракия щеше да е пълна с монети от VІІ - VІІІ век. Вижте обаче какво имаме в действителност: Coin finds in Bulgaria for half a century: 1910-1959 http://www.ilya.it/chrono/pages/coinsbulgaria50en.htm или, ако предпочитате, същото на немски: Münzfunde in Bulgarien in einem halben Jahrhundert 1910-1959 http://www.ilya.it/chrono/pages/coinsbulgaria50dt.htm

Предлагам да помислите за пеларгите (или пеласгите, или пиларгите, има и др. варианти). Ако трябва да напишем "българи" на античен гръцки, би могло да бъде "пелгари". А разликата между пеларги и пелгари е една метатеза ... Хипотеза: пеларги и пеласги са получени при неправилно развързване на лигатура за "гар" в запис на "пелгари" - българи. Илюстрация: За няколко антични названия - http://www.youtube.com/watch?v=zI12172j0_w И двете неща не са верни. Ще добавя за езика: българската граматика очевидно няма средновековен, а по-стар произход. Както другите южноевропейски народи, имаме член, липса на падежи и т.н. Както отбелязва „бащата на съвременното езикознание“ Август Шлайхер: „Забележително явление е, че в Долния Дунав и на югозапад от него се намира една група от съседни помежду си езици, които при всички техни племенни различия си приличат само по това, че са най-опорочените (die verdorbensten) в своите езикови семейства. Тези уродливи (missrathenen) синове са влашкият сред романските езици, българският сред славянските и албанският сред гръцките. При най-северния език, посочен на първо място, развалата се показва все още в ограничена степен, в средния, българския — вече в по-голяма степен, а в най-южния, албанския, тя достига до такава висока степен, която почти скрива неговия произход. Тези три езика си приличат особено и по това, че закачат члена на края на думата [курс. мой, Й. Т.].“[1] Ясно е, че подобна обща особеност, каквато е член, който се „закача на края на думата“, за езици от различни езикови групи, като влашкия (румънския), българския и албанския, може да идва преди всичко от старото местно население на Балканите. [1] „Es ist eine bemerkenswerte Erscheinung, dass um die untere Donau und weiter nach Südwesten sich eine Gruppe aneinandergränzender Sprachen zusammengefunden hat, die bei stammhafter Verschiedenheit nur darin über­einstimmen, dass sie die verdorbensten ihrer Familien sind. Diese missrathenen Söhne sind das Walachische in der romanischen, das Bulgarische in der slawischen und das Albanesische in der griechischen Familie. Das Verderbniss zeigt sich in der nördlichsten Sprache, der zuerst genannten, noch in einem geringeren Grade, mehr schon in der mitt­leren, dem Bulgarischen, und hat in der südlichen, der albanesischen einen ihre Herkunft fast völlig verdunkelnden Grad erreicht. Alle drei stimmen besonders darin überein, dass sie den Artikel an das Ende der Nomina anhängen.“ Schleicher, A. Die Sprachen Europas in systematischer Übersicht. Bonn, 1850 (Repr. Amsterdam classics in Linguistics, 1800–1925. Amsterdam/Philadelphia, 1983), S. 143.

Естествено е човек да критикува това, което е чел, а понякога и това, за което само е чувал, и намирам за нормално самата критика на боилад и г-н Йончев. Бележката ми е за думата "обобщена", която има по-особени претенции. Както и за някои претенциозни в същия дух формулировки на г-н Йончев. Нямам нищо против да не се съгласявате с изводите в статията и да ги критикувате. Струва ми се, че ако помислите повече, ще се съгласите с тях. Без циркулация на монети няма град, а без намерени монети (за дълъг период от време) изводът е същият. Коя от информацията в статията е остаряла и ограничена?