Наум Преславски:
“... След свършването на литургията над всички книги, преведени от гръцки на български език, ги показа на всички, понеже и самите книги се разгръщаха и се показваха. И рече папата: "Благословен Бог, тия книги са истинна жертва, приношения на живота, благоугодни на Бога!”. А по-нататък се допълва: “...и заповяда да се извърши цялото вечерно и утринно богослужение по българското писание във великия храм на светите апостоли Петър и Павел, което и стана...”(36,с.82).
Сега ще постна не мой материал,но доста задълбочен в темата:
Из НЕПОЗНАТИТЕ КИРИЛ И МЕТОДИЙ на Светослав Диамандиев
"Събитията през 863 г. принуждават кана да подпише 30 годишния мирен договор и ускоряват развръзката по верския български проблем. Неукротимата враждебност на българските боили към византийското религиозно нахлуване в страната, а вероятно и традиционният български национализъм на кана, го подтикват да продължи изпълнението на своите задължения по ЗАВЯРАТА. Той активизира постъпките си да търси задоволяване на българските църковни въжделения под юрисдикцията на Апостолическата църква. Борис I е бил достатъчно мотивиран и категоричен. Както се знае от наличните източници, той прави един решителен ход, като праща през август 866 г. кавкана Петър в Рим с мисия да потърси сближаване между църковно-политическите позиции на папския престол и българския владетел (57,с.184). В този смисъл са и въпросите на Борис до папата и върнатите му отговори през втората половина на ноември с.г. Въпросите на Борис до папа Николай I разкриват устоите на българската държавност и стремежа на владетеля на България да намери разбирането на Апостолическата катедра по проблемите на българската нравственост. В тях кан Борис полага усилия да представи в критичен стил дейността на българската държавна машина - сурова и резултатна, а не дива и безпринципна, както византийците я злепоставят пред християнския свят. В края на своите питания Борис “...молел папата да назначи в България патриарх”(69, с.186). Въз основа на пълномощията си и без много протакане кавканът договаря с папата непосредствени и съвместни действия по подготовката да премине Българската християнска църква към Римската курия. За да направи тази капитална промяна, очевидно Борис е имал подкрепата на българската знат и е получил обещания на папа Николай, най-малко да обсъди желанията на българите да бъде ръкоположен Константин Философ за предстоятел на Българска независима църква. Не може да се твърди категорично днес дали папата е дал някакви задължаващи обещания по нейния статут и нейния първосвещеник, или е обвил в мъгляви апостолически фрази намеренията си по поставените искания. Политиката на Борис вероятно е целяла като най-важно за момента да се отстранят от България гръцките духовници, а чрез тях и византийското влияние и с това да се успокои политическата обстановка в страната. Съществуват достатъчно основания да се предполага, че разговорите на папата с кавкан Петър са дали основание на понтифекса да поиска среща с намиращите се в изчакване в Моравия Константин Философ и Методий. Вероятно споменатата среща на папа Николай и Константин – Философ да е била замислена като опознавателна за евентуалното бъдещо назначение на Константин от папата. Тя би му помогнала да се запознае с възможното влияние, което би могъл да има бъдещият предстоятел върху сложните отношения на Апостолическата катедра и България по църковните дела. Не може да има съмнение, че за Престола на св. Петър е бил от важно политико-религиозно значение успехът на Константин да изнамери нова оригинална (негръцка) азбука и да даде книжовна норма на ирано-памирския български език. След постигнатото споразумение с пратеника на Борис папата трябва да е изпратил покана до Константин и Методий за разговори в Рим. Да се възприеме такава една представа,е от изключителна важност за проникване в същността на процеса. Можем още да предполагаме, че братовчедите са настоявали дори за патриаршеско достойнство на българския първосвещеник, което е оценявано всъщност като абсурдно и от двете основни християнски църкви. Логично е да се предположи, че като са отчитали голямото конкурентно напрежение между Рим и Константинопол, българите са си определили много висока цена, с което реално са преиграли. Обяснението може да се потърси в изключителността на положението и в съществуващите договорености между братовчедите да се преследва постигането на патриаршеска катедра в България. Както може да се очаква, папа Николай е възприел гъвкава позиция, за да запази традициите на Църквата си при решаването на българския църковен проблем. Неговото протакане както по принципния въпрос за статута на Българската църква, така и по кандидатурата на Константин за патриарх е продължило няколко месеца до собствената му кончина.
Действителното развитие на отношенията в триъгълника Рим- Константинопол-Плиска между 863 и края на 869 г. показва, че наистина искането на Борис е било прекалено, но може би тактически правилно в светлината на почти нулевата готовност на българите да имат от канонична гледна точка Църква начело с патриарх. Тази целесъобразна дързост оправдавам с търговския принцип да се иска максималното (патриаршията), за да се получи достатъчното (архиепископията). Вероятно в очите на конкурентите е изглеждал абсурден и компромисът да бъде задоволен Борис с архиепископ начело на своя клир. Дебнейки се, двата полюса са отказвали и този вариант, но колкото и да е бил той нереализуем, накрая се оказва, че императорът и папата почти едновременно дават съгласие, в резултат на което Българската християнска църква се сдобива с двама алтернативни архиепископи.
Друг много уважителен мотив на папата да покани Братята на среща в Рим е бил интересът му да се запознае с тяхната уникална азбука и със създадената от тях писмена форма на езика на българите за християнско богослужение. Това е единственото възможно обяснение на разноезичните свидетелства от Панонските легенди за това, че “...папата, като прие славянските книги, освети ги и ги положи в църквата на света Мария...”(36, с.61) и “Той благослови тяхното учение, като положи славянските книги върху олтара на “Свети апостол Петър”(36, с.72).
С голямо задоволство от политически ход на Борис да заяви готовност за присъединяване към Апостолическия престол, папа Николай I дава такива отговори, че да не отблъсне неукрепналата християнска религиозност на владетеля и да обещае мъгляво приемането на желанията му.
Кавкан Петър отнася отговорите на папата в Плиска, придружен от двама епископи – Формоза Портуенски и Павел Популонски, които “да изготвят почва за окончателно преминаване на българския народ в лоното на римската църква”(51, с. 108). Те “предали на българите целия култ на християнската вяра”(57,с.185). В църковната римска делегация били включени остийският епископ Донат, презвитер Лъв и дякона на апостолическата катедра Марин, които трябвало “да обърнат във вяра българския народ” (57,с.184). Римската делегация дава надежди на Борис, че ще бъдат удовлетворени неговите претенции от папската институция и той нарежда на византийската мисия да напусне страната, след като вече години (след 863 г.) Константинополската патриаршия не взема решенията, очаквани от кана. Извършва се смяна на византийските с латински свещеници.Пристигналите в България римски духовници проявили завидна активност. Епископ Формоза станал много близък на българския кан.
Твърде важно е да се отбележи добавеното в писмото с отговорите на папата до Борис, че архиепископ ще му бъде даден “след като изпратените легати, т.е. двамата епископи Павел и Формоза, се завърнат в Рим и известят за множеството и единодушието на християните в България”(51, с.112). Може би тази формула дава допълнително обяснение за забавената срещата между светия отец и Философът Константин в Рим.
Както вече се каза, в резултат от разговорите на кавкан Петър с папата и неговите приближени, папският престол поканил Константин Философ на разговори в Рим. Една подобна покана не може да има случаен смисъл. За конкретната историческа обстановка, поканата на папата е проява на интерес към Константин, който бил не само предложеният от Борис кандидат да оглави Българската църква, не само член от семейството на българския владетел, а и създател на азбука, което е научно и културно достижение от световна класа. По повод на папската готовност да даде аудиенция на Константин, Братята отпътуват през есента на 866 г.за Рим, но забавят пристигането си при папата поради негови здравословни проблеми или по причина на дипломатически усложнения. Така или иначе, пристигането на Братята в Рим преди завръщането на двамата епископи от България е станало в смисъла на посоченото по-горе папско послание преждевременно. Набива се в очи странното пътуване на Братята за Рим в продължение на две години, за да пристигнат там едва в началото на 868 г. Кой ли е поемал крупните за пътуването разходи? Може би Растица? Или императорът на Византия? Защо? А кой ли е плащал пребиваването на Братята и сътрудниците им в Рим? Папата ли? За да види “славянските книги” или за да бъдат ръкоположени някои от Следовниците в религиозни санове? Възможно ли е това?
Според В. Златарски Борис (вероятно въз основа на свидетелство на Анастасий Библиотекар) (57, с.186) прави първото си предложение пред папата за въздигането на епископ Формоза за архиепископ на Българската църква. Борис е могъл да си позволи подобна постъпка само ако е получил категорично уверение от латинските епископи, че понтифексът не би се решил в никакъв случай да ръкоположи за предстоятел на Българската църква византийския възпитаник и братовчед на кан Борис Константин Философ. Не е било трудно за големите политици на Римската курия да очакват сериозни бъдещи затруднения от двамата братовчеди: владетелят кан Борис и евентуалният първосвещеник на българската църква Константин. Не може да се очаква, че при един такъв партньорски екип българите биха запазили зависимото си от Папската курия положение. Предположението за издигнатата кандидатура на Формоза може да се оправдае и с други аргументи. Известно е, че епископът не се ползва с благосклонността на Светия престол. Така направеното владетелско предложение в замяна на искането за Константин е елегантен натиск за връщане към първоначалната кандидатура. Формоза е все още в Плиска, но мълвата за неговото сближаване с кана на българите се раздухва от враговете му и създава у мнителния папа Николай I впечатлението, че ако амбициозният Формоза оглави Българската църква, той ще я откъсне от Римската курия и с това ще дискредитира върховенството и** над царства и църкви. Дали можем да се доверим на Анастасий Библиотекар и на съобщенията му, че Борис е повдигал кандидатурата на епископ Формоза за български църковен предстоятел не веднаж е трудно да се каже. Дори и да е било така, не е необясним за аналитика този дипломатически похват на Борис, като се знае, че неговата кандидатура стои до 870 г. и пред следващия папа Адриан II(14 декемврий 867 г.) и дублира отхвърляните предложения за Константин, а по-късно и за Методий. Епископ Формоза бил предлаган и след отказ на папата да въздигне и дякон Марин. Според свидетелството на Анастасий Библиотекар Борис бил пределно наясно с мощната съпротива на клерикалните среди в Рим против ръкополагането на Формоза за архиепископ на Българската църква. Нещо повече, Борис е знаел, че партията на папата, противник на Формоза, не би допуснала пробив в своите интереси с всякакви средства, за което можем да съдим от “Животоописанието на папа Адриан II” от същия Анастасий. В него авторът разкрива крайната нетърпимост между враждуващите партии на епископите с разказа за това как Адриан получил “...благословение за върховен първосвещеник за утеха на много чада на светата божия църква, които били преследвани с различни заточения и били подлагани на всякакви затруднения, понеже необикновено разюздано бушувала тиранията на партиите между смъртта на единия и възкачването на другия папа”(57, с.188).Можем да предположим с достатъчно основание, че настояването на кана за Формоза, при предизвестен изход за крайното решение на папата, е било камуфлажно и е целяло най-вероятно да се принуди първосвещеникът от Рим да приеме кандидатурите на солунските Братя като по-малкото зло. Не може да има съмнение в почтеността на българския кан, която е доказана в сложните му отношения с папата и императора, и е освидетелствана от многобройни авторитетни мнения. Като се има предвид почтеността на Борис, отстояването на българския интерес при назначаването на първосвещеника е било въпрос на дълг по силата на ЗАВЯРАТА. В.Златарски уведомява, че “...преди да замине от България, Формоза се обменил с Бориса чрез взаимни клетви: последният дал клетва, че, докато е жив, няма да приеме от апостолския престол за архиепископ никого другиго, освен Формоза, а тоя се задължил, че ще се завърне при Бориса колкото е възможно по-скоро”(51, с.114). Дали е имало реално поето от Борис такова задължение, е несигурно. Самият В. Златарски не е допускал, че би могло да съществува друг, много по-значим за България персонален изход, поради което е формулирал почтено своята теза. А да очакваме, че Анастасий Библиотекар би съобщил истинската драма с ръкополагането на българския първосвещеник, е наивно. Предполаганото от В.Златарски задължение на Борис към Формоза в посочения смисъл е могло да се отнася само до друг латински духовник! На това може да се възрази, като се посочи предложението, направено вариантно от Борис за дякон Марин. Обяснителни предположения могат да се произведат много. Например, че такова предложение е измислено от Анастасий Библиотекар, или че Формоза е освободил Борис от клетвата му, що се отнася до Марин, или че Формоза никога не е бил сериозна кандидатура на Борис, а само прикритие в сведенията на латинските фалшификатори, зад което са крили личността на Константин.
През втората половина на 867 г. Борис “изпратил ново посолство в Рим, чрез което той, известявайки папата за успешната дейност на неговите епископи”, “...поискал от негова святост презвитери за поучаването на народа си”(57,с.186) и повторил молбата си за назначаването на Формоза за архиепископ. Николай I посрещнал с голяма радост всички тия известия и побързал да отговори на Борисовите просби. “На първата просба той се отзовал положително, като незабавно сам подбрал немалък брой свещеници, които намерил за достойни, и ги определил да заминат за България начело с епископите Доминика Тривенски и Гримоалда Полимартийски; що се отнася до втората просба, папата отказал, като се позовал на това, че неприлично било сам Формоза да напусне повереното нему паство...”(51,с.112,113). Формоза бил отзован със задължението да мине на връщане през Константинопол поради почвалото се там разцепление(57,с.186).Подготвената от папа Николай I нова мисия не могла да отпътува поради неговата кончина на 13.11.867 г. Заминаването на определените духовници било разрешено от новия папа Адриан II (51,с.114), който дал да се разбере, че ще бъде стриктен продължител на досегашната политика на Николай I по проблема на българската църква. Били дадени уверения, че Борис можел да си избере кой да е от изпратените му презвитери, който да “...се изпрати на апостолическата катедра за посветяване” (57,с.186).
В края на 867 г.и папа Адриан II отказал да бъде ръкоположен епископ Формоза за български архиепископ. Римските висши църковници са били единодушни в противопоставянето си на подобна идея!
Константинополската патриаршия също така не била бездейна по обсъждания тук църковен проблем на българите. В периода между 867 и 869 г. патриархът праща нееднократно, но напразно посланици в Плиска.
Важно събитие за решаването на българския църковен въпрос има преврата против Михаил III на 24.09.867 г. и изолирането на големия враг на папизма патриарх Фотий на 23.11.867 г. от извършителя на преврата - новия имп.Василий I Македонянин. Василий имал стила на гъвкав политик и вложил цялото си умение да укрепи мира във Вселенската църква в интерес според В.Златарски на собствената си династия. Извън подмолни действия той не предприемал нищо решително, за да подтикне Борис да се отметне от римското влияние, установено от присъствието на латинските свещеници в страната след 866 г.
По повод на пребиваването на кавкан Петър в Рим по същото време, когато са вече там и Братята със Следовниците си, В.Гюзелев пише:“Не ще и съмнение, че пребиваващият тогава в Рим български пратеник кавхан Петър е имал възможност не само да види славянските просветители, но и да се запознае с дейността и делото им.” Авторът е убеден: “Той бил първият представител на България, влязал ако не в пряк, то в косвен контакт с тях”(37, с.235). Излаганата в монографията теза е много благодарна на подобно становище, защото то потвърждава пребиваването им в Рим по едно и също време.
В началото на февруари 868 г. в Рим се завръщат епископите Формоза и Павел, с които пристига там нова (трета) българска делегация начело с кавкан Петър и византийския монах Власий Аморийски(1,с.232). От състава на пратеничеството може да се съди, че преговорите са влезли в решителна фаза. Кавканът и придружаващите го са в Рим и подготвят в разговорите си с папа Адриан II посрещане на българските Просветители и Следовниците им от Апостолическия престол (37,с.235). Папа Адриан приема Константин и придружаващите го тържествено, съгласно литературни източници на 20 февруари 868 г. Според автора на ЖК римският първосвещеник “...излезе да го (Константин Философ, б.м.) посрещне с всички граждани, със свещи в ръце, понеже носеше мощите на свети Климент, мъченик и папа римски”(36, с.61). Нека си спомним разказа за намерените и извадени от Константин през 861 г. мощи на св.Климент, пренасянето и съхранението им във Византия, транспортирането им през Моравия, Панония, Венеция, за да ги връчи накрая с предпочитание на понтификатора, като е пренебрегнал Констанополската патриаршия. Самият този факт идва да засвидетелства специалното отношение, което са имали Братята към Римската курия, и вероятното използване на мощите на св. Климент като дипломатически похват в диалога им с папата, когато този акт е могъл да носи максимална политическа изгода за техния светски вдъхновител кан Борис.
Не може да има съмнение, че в посрещането на Константин и хората с него е участвало и българското посланичество начело с кавкана. В свитата на папата е бил и завърналият се в Рим епископ Формоза, който според позоваващия се на ЖК В. Златарски бил един от епископите, които “посветили учениците на свсв. Кирила и Методия”(51, с.115).
Независимо от много вероятното предположение, че папа Николай I е бил против възшествието на Константин за български църковен предстоятел, приемането на Братята и хората им от папа Адриан II е много показателно. Вниманието, оказано на Константин от страна на папа Адриан е било несъмнено ловък политически ход, който да запази благоразположението на Борис и да го доведе деликатно до съмнение в готовността на папата да възприеме неговите предложения. Действително папа Адриан не е взел решение по предлаганото от Борис чрез кавкан Петър въздигане на българския Просветител Константин за предстоятел на независима Българска църква.
От друга страна, е трудно да се разбере и осмисли снизходителността на римския първосвещеник Адриан II към носителите на “славянска азбука и писменост”, когато няма очевидна цена за афиширания от славистите негов компромисен и ограничен отказ от триезичната ерес и уважителното му отношение към тях. Разказът за многобройните литургии на "славянски език" в римски църкви манифестира реален отказ на папата от триезичната догма! Възможно ли е било това?
От ЖК и ЖМ получаваме доста разнопосочни сведения за посещението на Братята в Рим, но общото е уважението, което е оказал папата на труда на Просветителите, положен в нивата на човешкото просветление. Бих искал да бъда ясен и разбираем в убеждението си, че предстоятелят на Западната църква не би проявил интерес и не би канил на аудиенция някакви дипломатически агенти на византийския император в едно мимолетно склавинско княжество, ако те не бяха кръвно свързани с владетеля на огромната източна варварска държава, която е в процес на присъединяване към диоцеза на Престола на блажения Петър. Следва да отбележим, че за Апостолическата църква Българската империя е важна със своя огромен военно-политически и икономически потенциал. Още повече тежи с вероятността си предположението, че Константин и брат му са фигурите, които имат обществения кредит да оглавят Българската църква, което и става факт, макар и не цялостно реализиран от архиепископ Методий. Да привиждаме в техните лица значими за папската институция културни и просветни дейци, създали една конкурентна на латинската и напълно самостойна азбука и заченали да превеждат християнската книжнина на езика на едно твърде примитивно племе склави, е невероятно. В очите на йерарсите от Рим те са могли да изглеждат не повече от еретици и смутители на църковните порядки. Да се разглеждат Просветителите изолирано от връзките им с владетеля на България, като обект на специално внимание и ухажване от страна на папата, е безпочвено. Защото нито те са труден за отстраняване проблем, нито епохата няма подходящите за това похвати, нито зад тяхната “славянска” или дори българска просветителска дейност има непреодолими обществени сили. Напълно достатъчно и убедително доказателство за горните твърдения е осъждането и заточаването на архиепископ Методий през 870 г. и затриването на Научната школа за българска книжовност с нейния творчески състав в Моравия след 885 г. Не може духовният връх на Европа в онова време - Папската институция - да има друга мотивировка освен икономическата, когато в разрез с религиозните си интереси оказва специално внимание на две високоиздигнати интелектуално и духовно личности. Още повече когато тези дейци нямат значими служебни позиции или родови богатства, освен близките си роднински отношения с така ухажвания от двете християнски църкви владетел. Несъмнено твърденията на славистиката, че това внимание към Братята се обяснявало с тяхната значимост на културни и религиозни емисари, а може би и дипломатически пратеници на Константинопол е безпочвеноЗнае се, че с амбицията си да владее света, владетелят на Византия е непримирим противник на Апостолическия престол. И още веднъж ще заявя, че смислено обяснение на политическата логика в отношението на папата към Константин и Методий може да се намери единствено в представителната функция на тези лица и ролята, която им е отредила историята като доверени люде на българския владетел Борис I и достойни кандидати за първосвещеници на Българската църква. Малко е вероятно, че йерарсите около папата са имали респект от религиозната и културна висота на Братята, а още по-малко от работата им за просвещение на склавите, когато има достатъчно доказателства за вълчите нрави на римските кардинали от онова време (57, с.188).
Не може да има съмнение: поведението на римския първосвещеник става разбираемо с неговия стремеж да включи в диоцеза на своята църква Българската империя и тази ми убеденост намира солидна опора в съобщението на В.Златарски за начина, по който е била приета първата българска делегация в Рим през август 866 г.: “Пристигането на българските пратеници в Рим донесло извънредно голяма радост за папа Николая, който по тоя случай устроил големо църковно тържество, като прославял и благодарил Бога, задето “извършил такова големо чудо”. В забележка авторът продължава: “Сам папата писал в 867 г. на Хинкмара по същия случай така: Когато се стеснявахме отвсекъде с тия безпокойствия и се притискахме с твърде големи затруднения, ето изведнаж ни известяват, че пратеници, от....българския крал пристигнали. Де е оня, който би могъл да каже с каква радост и с какъв възторг бехме изпълнени поради това, че узнахме за техното спасително по богатството на божията добрина покръщане и задето се научихме, че те, макар телом да се намират далеч, но по вера присъствуват с нас”(51,с. 86 и 87). Тези извънредно показателни цитати се дават като свидетелство за значението, което се е отдавало на присъединяването на България към диоцеза на св.Петровия престол. В този смисъл следва да се разгледа и информацията, с която разполага литературната история за посрещането, направено в Рим на Братята Константин и Методий от папа Адриан II. По-горе беше даден цитат от ЖК, описващ това посрещане. За разлика от него, в ЖМ се споменава лаконично, че “...папа Николай прати да ги повикат, понеже искаше да ги види като ангели божии” (36, с.72), но не се обсъжда по-подробно самото посрещане, както това е направено в ЖК. Предвид значимостта на събитието, маргинализирането му е обяснимо единствено с външна намеса в текста на оригиналите. Да не говорим за подмененото име на папата посрещач.
Едно сравнение на посрещането на кавкан Петър през 866 г. и това на Братята през 868 г. от първосвещениците на Римската църква ни навежда на мисълта, че набиващата се в очи еднаква тържественост на двете събития има само един аргумент, който ги обединява. Това са преговорите между кана на българите Борис и Римската курия за приобщаването на Българската църква към диоцеза на Престола на св. Петър; едни преговори с придадените им от българите трудности: да се признае статут на независимост (автокефалност) на същата Църква и се даде на предстоятеля и** катедра на патриарх или архиепископ. Определянето на еднакво угодна на двете страни фигура на първосвещеника е било не по-малко препятствие за достигането на желания успешен завършък при договарянето.
И в двете жития описанията на посрещането на Братята от папа Адриан II са последвани от славословия за “славянските книги”. Казано е, че папата е одобрил и “осветил” “славянските книги”, но няма и намек за това, че светият отец е отдал признание на Константин и Методий за ролята им в изнамирането на т.н. “славянска азбука” и за създаването на книжовната норма на този език. Странно, нали?! Поради това имам основание да се съмнявам в достоверността на наличните днес текстове на житията, както и поради някак изкуствено вмъкнатите фрази и липсата на значими и важни в тях съобщения. Още повече че разполагаме с една констатация на Ал. Милев, която колкото и славистка да е, впечатлява читателя с казаното според него в Италианската легенда, че като пристигнали в Рим, Братята носели “светото евангелие, преведено от споменатия философ (Константин-б.м.) на техния собствен език” (44,с. 4). Не мога да си мисля, че е изискано да се използва с такава лекота едно безпочвено мнение за произхода на автора Константин, за да се определи етнолингвистичната принадлежност на определени текстове с израза “на собствения му език”.(Кой е собственият му език?) Несъмнено Ал. Милев е цитирал текста от Италианската легенда, като е имал предвид “славянски произход на Константин” и чрез това да ни внушява “славянски превод” на Евангелието. Обективното мислене дава право да се противопостави на внушението на Ал.Милев твърдението, че авторът на Легендата е имал предвид българския произход на Константин. Основанията си за това намирам в огромната разлика между дадения с пълния обем на настоящата студия доказателствен материал за български произход на Братята и предполаганите в славистиката доказателства за техен славянски произход.
Би било в рамките на добрия тон да изложа и свидетелства за другия поглед върху етнолингвистичния характер на представената на папата кирило-методиевска книжнина. Във Второто житие на Наум Охридски е записано по повод на приемането на Просветителите от папа Адриан II(868 г.): “След свършването на литургията над всички книги, преведени от гръцки на български език, [папата] ги показа на всички [хора], понеже и самите книги се разгръщаха и се показваха. И рече папата: "Благословен Бог, тия книги са истинна жертва, приношения на живота, благоугодни на Бога!”. А по-нататък се допълва: “...и заповяда да се извърши цялото вечерно и утринно богослужение по българското писание във великия храм на светите апостоли Петър и Павел, което и стана”(36,с.82).
Не е трудно да се осмисли съобщението. Това е литературно отражение на представянето на българска християнска книжнина, с която кан Борис и Константин Философ са освидетелствали подготовката на християнската Българска църква да придобие по достойнство статут на автокефална църква. Но тук не става дума да са отслужени литургии на кирилометодиевия език!
Цитираното от Житието на Наум е в пълно съответствие с използвания в писмото на папа Йоан XIII до чешкия княз Болеслав II от 972 г. етноним за българската християнска книжнина: “...с апостолическа власт и с властта на първия апостол св. Петър, на когото сме наместник, ако и недостоен, одобряваме, възхваляваме и узаконяваме при църквата на мъчениците светите Вит и Венцеслав да се учреди епископия, а при църквата на мъченика св.Георги да бъде учреден манастир според устава на свети Бенедикт ...Обаче не според обредите или според сектата на българския народ или на руския, нито пък на славянски език...”(16б,с.165). Независимо от анахронизма отнасящ се до “руско” присъствие, не би могло при най-упорито желание да се предположи, че “български обреди” и “българска секта” са произволно въведени от Козма Пражки(1045-1125) в неговата Хроника, или дори в по-късни преводи. Невероятно би било да се допусне, че хронистът ще вмъкне необосновано данни за съществуването на ОБРЕДИ И СЕКТА НА БЪЛГАРСКИЯ НАРОД, което говори за българско духовно присъствие в Рим и водеща религиозна следа в Източна Европа през XI и XII век. Няма защо!
Не би могло да се приемат без резерви както от ЖК, така и от Житието на Наум съобщенията, че папата бил наредил и “...отслужиха литургия в църквата на свети апостол Петър на славянски език...” (36, с. 62), и “...заповяда да се извърши цялото вечерно и утринно богослужение по българското писание във великия храм на светите апостоли Петър и Павел...”(36,с.82). Отхвърлям като нереалистично допускането, че предстоятелят на толкова догматичната християнска религия би могъл да си позволи така драстично отклонение от една категорично защитаваща интересите на основните църкви догма като триезичието. И то в сърцето на Западната християнска църква! Както не би могло да се случи и в Константинополската патриаршия. За консервативността на Християнската църква няма защо да се позоваваме на примери от хрониките. Достатъчно е да влезем днес в една българска църква!
Може да се допусне, че в Рим са били показани “...всички книги, преведени от гръцки на български език...” и “...самите книги се разгръщаха и се показваха”. Но да се твърди, че е била отслужвана литургия на език извън трите канонични езика е просто житиен похват с политически ефект, обслужващ византийската теза през средновековието и славистиката днес.
В началото на 867 година пристигат в българската столица духовниците, изпратени от Людовик Немски, но като заварват папската мисия, се завръщат доброволно в страната си. Този факт посказва известно пресичане на интересите на римските и немските клирици, което ще добие по-явен израз по-късно.
868 година изтича при намалена или поне неизвестна за нас дипломатическа активност между Рим и Плиска, може би и поради факта, че новият император Василий I предприема курс на сближаване с Апостолическия престол, което за известно време притъпява напрежението между двете църкви.
Според литературните източници Константин Философ се разболява тежко и след като приема монашеското име Кирил, предава Богу дух до една година от пребиваването си в Рим, на 14 февруари 869 г. Доколко кончината на великият българин е била естествена, е трудно да се установи днес, но намекът в недостатъчно достоверното литературно свидетелство, че Философът бил болен (“Макар, че съм уморен и болен тялом,...”(36, с.57) само подсилва съмнението ми. В този текст намирам опит да се отклонят възможни съмнения в историческото съзнание от развръзка, която е била дело на тези, които са вкарали по-късно в текста на житието алюзията за болестта на Константин.
“По настояване на римските епископи тялото на Кирил е погребано в Рим, в храма на св. Климент, чиито мощи Философът бе донесъл от Херсон. Оказаната на Кирил почит дава надежда на брат му, че ще довърши спокойно начертаното дело”(1,с.243). Преди да се представи пред Божия съд, Константин – Кирил отправя към брата си Методий последна молба - да не преустановява своята верско-просветителска дейност, т.е. да не се връща в манастира си на Олимп в Мала Азия, а да продължи общото дело. “Ето, брате, ние бяхме една двойка, впрегната да тегли една бразда и аз, завършил своя ден, падам на нивата. Ти пък обичаш планината; но недей зарад планината да изоставиш своето учителство, защото чрез него можеш по-добре да се спасиш” (36, с.72). Можем да предположим още, че чрез молбата на Кирил авторът на ЖК призовава Методий да продължи да се подготвя за бъдещата си църковна служба на най-високо ниво и да не се връща във Византия, където за него е опасно. Впечатлява ме великолепната метафора на същия автор, в която пряката връзка на човешкия дух с Бога символично е предадена с “планината”, а християнското възпитание на духа – с “учителство”.
Вторият от Просветителите остава в Рим, докато папа Адриан се колебае как да удовлетвори претенциите на кана на българите. Невъзможно е днес да оценим всички аргументи, стоящи пред папата, за взимането на едно толкова трудно решение като признаването на независимост на една млада и неукрепнала Християнска църква и избора на нейния първосвещеник. Не може да се очаква, че след успението на св. Кирил кандидатурата на Методий за първосвещеник на българите би била оценена от Апостолическата църква като особено сполучлива. Аргументи биха могли да бъдат както изложените вече съображения против въздигането на Константин, така и поради не толкова ярката представа за личността на Методий в сравнение с тази на прочутия му брат. Методий бива назначен за легат на Апостолическата катедра и изпратен в западните земи на склавите, включващи Далмация и Западна Мизия. По настояване на папа Адриан II император Василий I организира по същото време провеждането на събора от 869-870г. на християнските църкви, който като бъде ръководен от папските легати, да “възстанови честта на папското достойнство и на целата римска църква, унижено тъй много от действията на Фотия”(51, с.123).
В средата на 869 г. кавкан Петър прави ново посещение в Рим, където предлага отново за първосвещеник Методий, а след поредния отказ на папата - представляващия също така неприемлив за папския престол кандидат – дякон Марин или евентуално някой кардинал, но само след одобрението на българския владетел. От политическа гледна точка това е маневра на Борис да се предлага нереалистичен вариант, с което се цели връщане на светия отец към кандидатурата на човека от българското племе - Методий. От протакането на очакваното решение се съди, че папа Адриан е бил против да посвети Методий за архиепископ на Българската църква, както не е отстъпил и пред Борис за дякон Марин. Адриан изпраща в Плиска като свой кандидат “някой си Силвестър”, придружен от епископите Леопард и Доминик. Възмутен от оказаното му неуважение, Борис връща според свидетелствата на Анастасий Библиотекар и тримата твърде нелюбезно(57,с.194). Тук ще се спра върху един много интересен пропуск в “Животоописанието на папа Адриан II” от Анастасий Библиотекар. Там, в т.639, е написано в превод на български: “Тъй като българите го върнали много бързо, папата го приел обратно заедно с епископите Леопард Анконски и Доминик Тривенски, като получил и писмо, с което най-дръзко се искало да се изпрати за архиепископ или епископ Формоза Портуенски”(57,с.194). В бележка 1. под черта авторът на превода е отбелязал: “Лат.текст допуска и възможен пропуск. В такъв случай преводът би бил: “да се изпрати за архиепископ [дяконът Марин] или епископ Формоза”. Този коментар на преводача, зад който стои цяла редакционна комисия от 8 видни български авторитети(57,с.13), ми дава основание да твърдя, че първото име, което следва да е било вписано между думите “архиепископ” и “или”, би могло да е подозираното от мене “Методий”(57,с.194). Позволявам си да окачествя българския превод в ЛИБИ като целенасочено внушение и поредно доказателство за манипулираност на латинските архиви или на българските преводи и да изкажа предположението, че в протографа на Анастасий не е било изпуснато по грешка нечие име, а е било изтрито името на българския просветител. За да сме убедени, че става дума за изпусната при писането дума, следва да имаме пред себе си фaксимиле на оригинала на Анастасий, от което да се убедим, че няма интервал между споменатите по-горе две думи. (Давам си сметка, че предубеденият ще ме обвини в прекалена подозрителност, но когато подобни “грешки”, очевидно неправдоподобни текстове или “загубени” документи станат гръбнак на една съмнителна теза, основанието ми да се съмнявам сваля твърде ниско своя праг.)
Поради значимостта на очаквания църковен събор дякон Марин е бил изпратен в Цариград за участие в него още през юни на 869 г. Това назначение е било формален мотив за отказа на папата на Борисовото предложение да ръкоположи дякона за български църковен предстоятел.
Заедно с отказа на кандидатурите на Методий и дякон Марин папа Адриан (според Анастасий Библиотекар) отговорил на Борис, “...че когото и да посочи по име благочестивият княз, него той без съмнение одобрява с първосвещеническа предвидливост за архиепископ на българите”(57,с.194). Използваната от автора формула, че когото и да посочи Борис, папата “одобрява с първосвещеническа предвидливост за архиепископ на българите”, деликатно намеква, че папата е готов да одобри при определени условия кандидатурата на Методий, което с първосвещеническата си предвидливост е допускал като потенциален вариант за решение на българския църковен проблем. Особено в тревожната обстановка пред църковния събор. Дали авторът е отразил нещата пост фактум или наистина е съществувало такова писмо не може да се твърди. Но цитирания текст има огромна историческа стойност за българското минало!
В изложението на Анастасий Библиотекар може да се види литературно отразяване на исторически факт и оправдателното обяснение на скоропостижното решение на папата. Така разкрита обстановката около помазването на Методий за архиепископ не подкрепя, а е един от основните стожери на тезата ми.
Несъмнено определени среди ще обявят гореизложените мисловни постройки за фантасмагории, но когато такива фантасмагории се навържат въз основа на установената фактология в една логическа верига и поставят въпроси, на които традиционалистите нямат смислени отговори, те престават да са плод на свободни въображения. Тяхното опровергаване може да стане само от еднакво съответстващи на историческата логика предположения, които имат обаче и фактологическа доказателствена база. Стига тази база да е реална!
Прави впечатление, че Коцел, а не Растица, е посочен в Житията да проявява активност в съдействието си за посвещаването на Методий от Апостолическия престол. Обяснението на податката може да се потърси в създадените добри контакти на Коцел с канартикина Борис на престолонаследническо ниво по време на неговото пребиваване в България заедно с баща му Прибина след 833 г.(57,с.13,134). Този факт неизбежно хвърля отражение върху цялата сага на моравския период и подсказва, че авторите на манипулираното съдържание на Житията са се съобразили с известна историческа фактология, за да дадат тон на достоверност на въведените представи за началото на българската християнска култура и на съпричастието на склавите. А може и наистина Коцел да е имал определена пробългарска роля в отношенията между Светия престол и Българската държава! В този смисъл отбелязвам, че твърде съмнителните информации от литературните извори посочват, че князът на Долна Панония Коцел бил поискал от папа Адриан изпращането на Методий като “блажен учител”(ЖМ). Цитираното в ЖМ послание на папа Адриан “до Ростилава, Светополка и Коцеля” е съмнително по много причини: 1. В бележка № 42 от Стара българска литература, т.2, се казва: “Съществуват различни мнения относно автентичността на това послание. Повечето изследователи приемат, че в житието е цитиран с известни изменения и съкращения действително съществуващ текст” (36, с. 518). Ще ми се да добавя, че може би става дума за писмата на папа Йоан VIII до Методий от 879 г. насетне, в които могат да се открият подобни клишета; 2. Забелязваме отново да е посочен Светополк, едва ли не като подгласник на Растица, или пък Растица е бил вече отстранен от власт след поражението му от Людовик Немски в средата на 869 г.; 3. Авторите на дошлото до нас съдържание на ЖМ са допуснали да научим, че в това послание папата, след ръкополагане на Методий и учениците му, го изпраща “...да ви поучава, както вие поискахте, и да ви обяснява на ваш език книгите на целия църковен ред в пълнота,...” (36,с.73) Много е вероятно авторът на бележките към ЖМ да е изразил записаното си там съмнение към достоверността на горния текст поради факта, че споменатото писмо не се намира в ЛИБИ, II. 4. Споменава се в обяснителните бележки, че Методий е изпратен като легат с прекалено широки религиозни пълномощия и задачи, което не е обичайна практика в Римската курия; 5. Не е определена територията, в която е отредено на легата да обяснява книгите; 6. Вмъкването на понятието “славянски” не съответства на лексиката на тези години; 7. Даденото уж пред владетелите-склавински князе разрешение да се ползва като литургически езикът на склавите не съответства на твърдението на В.Златарски, че проблем с триезичната догма не съществува в кореспонденцията на папа Адриан с владетеля на Плиска. Всеки може да установи, че писма на папа Адриан до владетелите на Моравия няма публикувани в ЛИБИ, II. Славистиката не би ги пропуснала; 8. Тук е почти сигурно, че фалшификаторите на житието от по-късните векове не са се решили да дефинират ранга, с който Методий е бил изпратен при тримата князе. В хипотетичното писмо от ЖМ има: “...и да ви обяснява на ваш език книгите...както беше започнал философът Константин...”. Вижда се едно смесване на назначението на Методий като легат и “ръкополагането му” за архиепископ, което на свой ред поставя под съмнение коректността на житието и автентичността на проблемното папско писмо(36,с.73). Направената в цитата съпоставка на задачите на Методий в Моравия с положението на Константин там, подсказва, че писмото е изфабрикувано от хора, които са въвели несъзнателно в съдържанието му информацията си за създалата се обстановка, според която легатът е следвало по същия начин да изчаква развитието на българския църковен проблем.
Традиционното славистко познание за изложените събития, което се базира основно на литературните източници и всъщност на ЖМ, намесва Коцел като инициатор и двигател за ръкополагането на Методий за архиепископ от папа Адриан. Едно вглеждане във “владетелската позиция” на Коцел дава повратна представа за реалността на такива представи. Според П. Юхас “...сам Коцел едва ли е могъл да моли папата да посвети за епископ на Панония Методий, защото неговото княжество е само бенефиций, получен от Франкската империя, и въз основа на това той е трябвало стриктно да изпълнява всичките изисквания на франкския император, т.е. Коцел не е бил владетел на някакво самостоятелно, независимо княжество, та дори и на васално, каквото през тази епоха е било това на Ростислав и Светополк. С една дума, немската политическа и духовно-културна опека над Коцел е била пълна. Последният не е бил даже и управител на Панонската марка, защото такъв, както ни съобщава Фулденският хронист в бележка от 865 г., е бил Веринхар. В “столицата” на Коцел се е намирало и седалището на залцбургския епископ. От казаното се налага да си зададем риторичния въпрос: дали е било възможно при изброените обстоятелства Коцел да си позволи да кани Методий в Блатноград?”(45,с.113,114). Напомням, че молбата на Коцел към папата била според ЖМ “да му отпусне Методия”. С уважение към религиозните традиции от онези години бих си задал още редица въпроси и в т.ч.: 1. Може ли да се мисли, че статутът на Моравското и Панонското княжество и религиозно-културното ниво на техните населения са били основание за “владетелите” им да аспирират за самостоятелни църкви начело с архиепископ? И по-точно: дали склавите в споменатите земи са по-цялостно християнизирани от българите в тяхната държава, и дали масата на потенциалните християни в тези малки мимолетни княжества, от една страна, и в България, от друга, са съпоставими като обект на интереса на Римската църква? А знаем колко упорито и продължително Светият отец отхвърля настоятелните молби на кана да му признае архиепископска катедра! 2. Доколко е смислено да се предполага, че предстоятелят на Вселенската църква би задоволил подобни претенции на князете на склавите? 3. Какви могат да бъдат предпоставките за назначаването на архиепископ в епархия без нито един друг епископ?(57, с. 174); 4. Не е ли твърде настъпателно и по-точно неправдоподобно да излиза от фигура с ранга на Коцел предложение до папата да бъде назначен Методий за предстоятел на една епархия с територия от целия Илирик, в която според Анастасий Библиотекар влизат България, двата Епира, Дардания, Дакия, Тесалия и още други провинции(57,с.200)?; и накрая 5. Не са ли коментираните внушения от достъпното ни съдържание на ЖМ доказателство за груба историческа фалшификация на това произведение от заинтересованите държави и институции?
Много сериозен аргумент в полза на предположеното тук положение на Братята в Рим е престоят им там след февруари 868 г. Не подлежи на обсъждане потенциалното възражение, че Апостолическата катедра ще да е проявявала продължителен интерес към авторите на “славянската азбука” и създателите на книжовна норма на “славянския литургически език”. Не е имало подобна практика и не би могло да има!
Не може да бъде обяснено с никакви аргументи и логика специалното отношение на папа Адриан към “византийските” “религиозни и културни” емисари, и още по-малко продължителното непотребно престояване в Рим на “дипломатическите агенти” на една прикрито враждебна на Римската курия велика сила. СЛЕДОВАТЕЛНО ПАПАТА НЕ Е ПРИЕЛ Константин Философ, БРАТ МУ МЕТОДИЙ И следовниците ИМ КАТО СВЪРЗАНИ С ВИЗАНТИЯ И СКЛАВИНСКОТО ПИСМО ПРОСВЕТНИ ДЕЙЦИ. Това мое твърдение намира подкрепа у В.Златарски, който установява недвусмислено: “В преговорите и преписките между папата и него (Борис), като се почне от 866 до 880 г. както видехме, нийде не ставало дума нито за славенски книги, нито за славенско богослужение”(51,с.220). Даденият тук цитат е неопровержим както като отражение на документална историческа наличност, така и като солидно свидетелство, че българският кан Борис не е бил заинтересован от въвеждането на азбука и език на склавите в християнското богослужение в Моравия и България. От това пък се прави изводът, че след като този проблем не е бил повод за обсъждане между Борис и Апостолическия престол, признаването на хипотетичната религиозна книжнина на склавите от папата не е обслужвало държавните интереси на българите. При извода, че България не е имала намеса в официализирането на писменост на склавите от Римската курия остава проблемът да се определи заинтересованата страна. Ако тази страна е била Византия, не е понятно защо тя е търсила решението му в Рим, когато нейната мощ и културен престиж са били достатъчни, за да го стори посредством компетентните институции на империята. Нещо повече, значителна част от склавите на Балканите са били подчинени на Византия, а чрез създадената за тях оригинална азбука и писменост гърците биха получили изключителни бонуси за културно, религиозно и оттам политическо влияние върху останалите племенни образувания от склави. Което е справедливо само на думи. Намирам настоящия възел от противоречия като основа за категоричното анулиране на всякакви намеци за гръцка културна интервенция в света на склавите. А след като отпадне Византия като активен играч в разглежданата постановка, няма друга сила освен България, която би могла да има роля в драмата с участието на Константин и Методий. Но защо в Житията няма и една дума за България, българския кан и за отношенията им с Братята? Изводите могат да бъдат два: или 1.България не е имала отношение към делото на светите Братя Просветители, или 2.Житията са били грижовно фалшифицирани от гърците, за да се скрие действителната историческа роля на Просветителите в полза на българската идея.
Една фраза има емблематична стойност: Никой не може да твърди, че Кирил и Методий не са представили в Рим през 868 г. религиозна книжнина, на база на изконния български език, след като не съществуват преки доказателства да са били показани от Братята преводи на език на склавите? Извън изложената тук аргументация, двата варианта имат равни права на съществуване."
Прочетете всички постинги(публикации) на автора в този раздел:
Ето първият от книгата му ": http://intelektdiam.blog.bg/technology/2009/12/08/kiril-i-metodii-bylgarskiiat-im-proizhod-chast-i.450746
