Ах този Лео Меси на историята, този Тукидид на футбола
-A
Защо Божидар Димитров настъпи мотиката? Е, как защо. Заради интелектуални излишъци
Вече няма особено значение дали Божидар Димитров ще бъде пенсиониран по настояване на интелектуалци и част от академичните среди, или ще продължи да произвежда увлекателни медийни сюжети с героично-комичен привкус. След летния фарс с чудотворното кайначе в Голямата базилика в Плиска каквото и да каже директорът на НИМ, то ще се приема като приказки на човек, обсебен от някаква мания. Сигурно някой ден случката ще се изучава в журналистическите факултети като пример за това какво правят медиите, за какво могат да служат и за какво не бива да се използват. Вероятно и в историческите факултети покрай комедията около свещената вода ще се заговори за допустимите и недопустими употреби на историята.
Нека първо в резюме да припомним какво стана. През юли при разкопки в Плиска археолози разкриха отдавна известен кладенец. Верен на обичая си да представя археологическите новости „малко по-секси”, директорът на НИМ обяви водата от кладенчето за свещена и разказа как преди години пророчицата Ванга му казала, че България „ке се оправи”, когато в Голямата базилика текне вода. Вечно жадните за чудо медии охотно тиражираха новината, а Божидар Димитров веднага намери и политическо приложение на водата. Реши ритуално да полее с нея министър-председателя, който от своя страна уми главите на двама свои министри. Вестник „Стандарт” обеща да бутилира свещената течност във флакончета и да я раздава безплатно от сергиите на „Лафка” за празника Голяма Богородица. Чуха се и гласове, че всичко това е поредната кичозна шарлатания, но не им се обърна особено внимание. Когато историк или археолог открие свещен извор и реши да свещенодейства около него, няма как негови колеги да влязат в сериозен разговор по темата, защото историята и археологията не се занимават със святостта, която от своя страна е предмет на агиологията като дял от богословието. Това са съвсем различни сфери на познанието.
Сблъсъкът между история и археология, от една страна, и агиологията от друга, може би щеше все някак да се балансира и подреди, ако не беше фаталната намеса на медицината. Анализи на водата доказаха, че е силно нитратна и освен това съдържа опасни батерии от фекално естество. Така с едно леко усилие здравно-хигиенните власти омирисаха чудото. Формално погледнато нищо не пречи една вода да бъде свещена и без да е напълно чиста, но в българската менталност „свято” и „чисто” са неотделими. Още Левски така е подредил нещата и едва ли скоро някой ще ги промени.
Следвайки вродения си инстинкт да усеща отдалече опасности, премиерът забрани употребата на чудодейната вода с амбулантни търговски и политически цели. И ентусиазмът около поредното археологическо чудо спихна. После от екрана на една телевизия Димитров с нетипична за темперамента му фалцетна интонация помоли Бойко Борисов да каже на министър Москов да не изследва точно сега водата, защото била замърсена от дрехите на работниците, които копаят в кладенеца. Всуе. От Районната здравна инспекция вече бяха извършили пъкленото си дело и бяха установили, че водата е лайняна. Така за две седмици между 24 юли и 10 август чудото отстъпи място на житейската проза. Професор Ивайло Дичев инициира подписка за пенсионирането на Божидар Димитров, която за няколко дни събра над 2300 подписа. В случая бройката не е толкова важна , а нещо друго. Сред подписалите личат твърде много имена на експерти точно от области, за които Божидар Димитров претендира да е ненадминат познавач. По утвърден обичай последва и контраподписка, даже две, но с доста приглушен интелектуален блясък.
Сега нека видим как се стигна до лятната комедия с чудотворното кладенче. Божидар Димитров е безспорно явление от годините на прехода. Той е par excellence медиен продукт. Медиите го направиха това, което е и изглежда пак те ще го унищожат, но не без негово съучастие.
В началото на 90-те той беше зам. директор на НИМ и оставяше впечатление на положителен герой. Разкрепостен, енергичен и много комуникативен, тогава той водеше битка за оставане на музея в сградата на съдебната палата. Само по себе си превръщането на съда в музей през 80-те години е било глупост, но и връщането на стария ред тогава изглеждаше като нова глупост. Много бързо зам. директорът на НИМ се превърна в любимец на репортерите от културния ресор. Той не отказваше информация и от неговия кабинет те никога не излизаха с празни тефтери. Освен това лесно скъсяваше дистанцията и повечето бяха на „ти” с него. Винаги имаше някакво повече или по-малко значимо събитие - археологическа находка, разкрити иманярски похождения, дарение на нови ценни експонати или нещо друго. Всичко това си вървеше в комплект с неговите интерпретации, винаги сладкодумно поднесени, твърде атрактивни, макар и не всякога достоверни. Лека полека се получи нещо като негласно споразумение между него и репортерите – „аз ще ви държа в течение за всичко, което става в музея, както и по всякакви теми от историята, а вие ще ме държите на страниците си в постоянна актуалност.” Той винаги беше готов с коментар по всяка тема от обширното поле на българската история. По времето на Костов изпадна в немилост и беше уволнен, но при царя пак се върна като директор на музея. После започна да води телевизионни предавания и екранът го направи национално значима фигура. Така бавно и полека се сдоби с нещо като медиен монопол върху историческото наследство и темите на миналото. Също така постепенно медиите го удостоиха и с научното звание „професор”, което той продължава смирено да носи.
Във филма „И корабът пътува” на Фелини има един любопитен епизод. Известен оперен бас демонстрира пред публика в корабната кухня как с ниските тонове на гласа си може да приспи кокошка. Освен кокошката там заспа и един журналист. Нещо такова прави и Божидар от години. С гъгнив басов тембър облъчва по-простодушната публика (а тя винаги е доминираща) със своите интерпретации на исторически, политически и други теми. Предполагам, че не само аз, но и вие сте забелязали как всяка баналност и дори глупост, произнесена с дълбок бас, придобива особена значимост, както и всяка умна мисъл, поднесена с фалцет, звучи смешно или глупаво. Та това е част от харизмата на Божидар, но има и друго. Той наистина е сладкодумен събеседник, който сръчно съчинява версии. Няма значение колко са достоверни. Наскоро Даниел Смилов формулира тази техника за интерпретиране на миналото като „закон за изключеното второ” или щом нещо е могло да се случи по определен начин, значи точно така е станало. Този изследователски маниер е родил и професионален фолклор сред историците. Когато за детайлите около някакво събитие от миналото няма никакви известни данни, се казва, че тези работи само Божидар ги знае. Медийните му разкази са прости и достъпни, понякога поднесени с фриволен и дори пиперлив език, което масовата публика харесва. Друга причина да бъде харесван е патриотичният му патос. Понеже е голям патриот, простодушната общественост го приема за голям учен и историк. В това няма логика, но е така. В живота не всичко е логично. Но оттук следва и нещо друго. Всеки, който възрази на някоя от неговите тези, лесно се оказва национален предател, нихилист и родоотстъпник. В което пак няма логика, но работи. Тук бих добавил, че има нещо силно отблъскващо в професионалните патриоти. Те са всъщност професионални тарикати. Най-отблъскващото е, че държат отечеството непременно да бъде обичано точно по техния примитивен, безкритичен и истеричен начин. Уж следвайки заветите на Ботев, те смятат за висша национална добродетел „силно да любят и мразят”, но предимно мразят „със сърце зло в злоба обвито”.
Но нека се върнем на Божидар. Явно постоянното присъствие в медиите създава зависимости като наркотик и човек постепенно губи чувство за реалността. Това се случи и с него, започна да ръси глупости и да прави глупости. През 2007 година организира кичозното държавно погребение на цар Калоян в брониран саркофаг, върху лафет, с военни почести и т.н. Той беше в основата на глупавия скандал около „Митът Батак”, който преди години злепостави цялата академична общност. Конфликтният проект на немския професор Улф Брунбауер и българската докторантка Мартина Балева тогава имаше за цел да изследва технологиите за митологизиране в историята, което нито е нещо ново, нито е особено оригинално, но Божидар, както и други общественици, бяха прочели заглавието съвсем първосигнално.
През лятото на 2010 г. проф. Казимир Попконстантинов при разкопки на о. Свети Иван откри мощехранителница със свети мощи, най-вероятно на св. Йоан Кръстител. Без да е ясно като какъв (тогава беше министър без портфейл) Божидар си присвои ролята на говорител и главен попечител на находката, с което доста раздразни археологическата колегия. През 2012 г в средновековен некропол в Созопол беше открит т.нар. вампир - скелет на мъж, прободен в гърдите с железен кол, относително често срещана практика през Средновековието. Божидар веднага се яви като попечител на вампира, който бързо се превърна в туристическа атракция. Тогава някакъв шегаджия пусна в интернет снимка на Божидар до скелет от русалка, деликтен намек, че май прекалява с панаирджийските атракции.
Наскоро по повод на някаква банална простотийка на български футболист (драскал по стените на Колизеума) Божидар обясни, че това е стара българска традиция и средновековните крепостни зидове били пълни с графити, най-често с порнографско съдържание, поради което и поведението на футболиста не би трябвало да бъде строго укорявано, защото той явно се придържа към националната традиция, макар и да не го знае. По-интересното в случая беше друго. Директорът на НИМ, без по нищо да личи, че се шегува, обяви, че 70% (sic!)от средновековните българи са били грамотни, понеже порно графитите били изписани граматически правилно. Не е ясно откъде и по каква методика е стигнал до тази цифра. Налага се да уточним, че първата официална статистика относно българската грамотност е за 1879 г. и тогава тя е малко над 3 (три) %. В началото на миналия век е около 30% и някъде около Априлския пленум трябва да е стигнала средновековното ниво, каквото се привижда на Божидар Димитров.
Преди няколко години в акваторията на Созопол беше открита лодка еднодръвка. Божидар смело обяви, че е от времето на Ной, но после се оказа, че е от XI век. Неотдавна по повод на един новооткрит глинен съд за дестилация, датиран около XI век, той също така смело заяви, че явно средновековните българи са изобретили и ракията. Налага се да обясним, че алкохолът не е единственият продукт, добиван чрез дестилация и директорът на НИМ би могъл това да го знае.
Могат да се посочат и други примери за панаирджийско отношение към историята, но и тези не са малко.
В академичните среди отношението към Божидар Димитров винаги е било меко казано противоречиво. Някои се отнасят с откровена погнуса и грижливо го отбягват. Други се отнасят по-скоро иронично. Смятат го за безобиден лаладжия, който ръси нелепости по вестници и телевизии, но иначе е добър мениджър на музея, популяризира историята като наука и ревностно брани националната кауза, т.е. върши и полезна работа за народа. Ако някой ги попита дали точно от такъв тип популярност има нужда историята и от кого точно трябва да бъде бранена националната кауза, вероятно трудно биха отговорили. Има и такива, които го приемат за сериозен учен. В кулминацията на скандала около вълшебното кайначе Божидар получи висока оценка от БАНИ - поканиха го за академик. БАНИ е Българска академия за наука и изкуство, а основен аргумент за поканата отново беше родолюбието. Наблюдатели се чудеха дали последното И в името на академията не е форма за множествено число, но истинските вицове за този бастион на науката предстоят.
Ако трябва да обобщим, ироничното отношение към Божидар Димитров изглежда е доминиращо, но иронията не е активна позиция, както твърди, вече цитираният Даниел Смилов. А съдбата на българското културно и историческо наследство има нужда именно от гражданска ангажираност, от сериозен и компетентен разговор, от който да последва стратегия за развитие.
От няколко години Божидар като истински попечител на националното историческо наследство се е заел с неговото възстановяване. Строи крепости и възстановява храмове. Не е ясно кой точно му е възложил тази родолюбива мисия, но той упорито я следва. Особено след като се разбра, че страната може до 2020 година да усвои около 300 млн евро европейски пари за тази цел. Концепцията на Божидар е крепостите да се възстановят до зъбер, а храмовете до керемида. Така ще станат по-атрактивни и ще обслужват нуждите на туристическата индустрия. Дали по този начин ще се запази автентичността на паметниците, е отделен и явно маловажен въпрос. Божидар е родом от Созопол и изглежда някак разбираемо да третира националното историческо наследство, както созополска хазяйка третира свой имот. За да може по-лесно и бързо да се усвояват парите, бяха инициирани и промени в законодателството, които да позволят на кметовете сами да решават какво точно и как да се реставрира. Кметовете, естествено, ще трябва с някого да се консултират, а има ли по-подходящ за целта от вездесъщия Божидар Димитров. Чак сега историци, археолози, художници и реставратори разбраха, че директорът на НИМ не е безобиден лаладжия и с неговата енергия и стратегия страната може да се превърне в бутафорно туристическо зрелище. А самите паметници може да бъдат необратимо унищожени и то точно от уж най-ревностния им защитник.
На Божидар внимателно и с потискаща яснота беше обяснено, че няма как на базата на субструкцията на една сграда да се правят категорични изводи за нейната суперструкция. Иначе казано, не е възможно от запазените основи да се съди за цялата конструкция, за етажите, прозорците, покрива или фасадата. По аналогия с подобни сгради от същия период, но построени другаде, това също не е възможно. Поради което от петдесетина години като международен стандарт в тази област е прието, че коректната реставрация трябва да завършва там, където започва хипотезата. Който се интересува от подробности, може да ги намери в твърде подробната и прецизна статия на проф. Тодор Кръстев (в. „Култура”, 17 април 2015). През май водещи експерти в тази сфера, архитекти, археолози и реставратори, се обединиха във форум „Културно наследство” и започнаха организиран отпор срещу замисленото от Божидар Димитров. Изправен пред техните чисто професионални аргументите, той започна да буйства.
По една от водещите телевизии през май той заяви, че в цяла Европа през Античността и Средновековието се е строило по един и същ начин, описан от Витрувий. Което е не просто невярно, а глупаво. Макар десетте книги за архитектурата на Марк Витрувий, живял през първи век, действително да са упражнили сериозно влияние върху ренесансовата архитектура в Италия и други западни страни, тяхното влияние по българските земи през Античността и Средновековието нито е изследвано, нито е доказано. От изявлението на Божидар излиза, че ако искаш да изучаваш византийската архитектура, няма защо да ходиш до Турция или Гърция, отиваш примерно във Франция или Испания, гледаш и си готов. Подобно твърдение на практика зачерква няколко научни области – история, история на архитектурата, археология, изкуствознание. (Между другото в агенция ПИК, една от медиите защитаващи Божидар, в негово интервю името на Витрувий е изписано като Вит Руй, явно поради специфичната грамотност на журналиста. Това мислех да не го пиша, защото звучи като заяждане, но не знам какво ми стана.)
В същата телевизионна изява директорът на НИМ заяви, че онези, които го упрекват, че прави бутафории, са невежи и не знаят смисъла на думата бутафория. Според речниците, с които той се е справил, бутафория е нещо направено от леки материали като картон или шперплат, а неговите крепости и храмове били от камък и тухла. Без да влизаме в спор с речниците, ще отбележим, че бутафорията не е материал, а преди всичко отношение, поради което може да се направи от всичко, дори и от камък. Бутафория може да се направи и от думи и често се случва в отделни медии, поради което има бутафорни политици, както и бутафорни професори.
По принцип при коректно воден спор на едни аргументи се отговаря с други аргументи. При липса на убедителни аргументи понякога опонентите си служат с аргументи ad hominem, т.е. произтичащи от личността на опонента, примерно че е грозен, сакат, пъпчив, носи очила и т.н. Точно с такива аргументи започна да си служи и Божидар Димитров. Започна да нарича противниците си задници, невежи, сволоч, неграмотни. Журналистите страдали от интелектуална недостатъчност, проф. Тодор Кръстев бил международен мошеник, проф. Ивайло Дичев бил абсолютно неизвестен, а проф. Калин Янакиев трябвало да се подстриже. Това с подстригването издава милиционерски рефлекс, но тук няма да говорим за битността на Божидар Димитров като служител на ДС. Покрай аферата с вълшебното кладенче той съвсем сериозно заяви, че никой от опонентите му не може да води сериозен спор с него и никой не може да го бие на негова територия, защото бил Лео Меси на историята. Със същия ефект можеше да каже, че е Тукидид на футбола.
Както и да завърши сагата около Божидар Димитров, тя сигурно ще стане повод за поучителни изводи относно бъдещите употреби на медиите и историята.
Трябва да е станало ясно, че медиите сами по себе си не произвеждат власт, не дават смисъл, те само тиражират и увеличават в мащаб. Една малка глупост чрез медиите може да стане или да изглежда голяма. Трябва да е станало ясно, че не е добре да се правят глупости през август. Тогава няма събития, парламентът не работи, министрите почиват и медиите изпитват глад за новини, поради което всяко лято някой вижда я бяла акула край Поморие, я гаечен ключ и следи от жигула на Марс или пък обявява точна дата за края на света. В такава ситуация една малка глупост като шаманския ритуал на Божидар Димитров в Плиска може да се превърне в епохално събитие.
Покрай шетнята около свещеното кладенче трябва да е станало ясно и друго. За какво може и за какво не може да служи историята. У нас в миналото тя служеше преди всичко за пропагандни цели, беше инструмент за патриотично възпитание, т.е. нещо като пръчка-показалка. Тя може да върши и тази работа, но ако системно и само за това се използва, тя се поврежда. От известно време отделни професионални тарикати я гласят за нова употреба - прислужница на туристическата индустрия. Българската история не заслужава това унижение, но за това друг път, защото този текст и без друго доста се проточи.
http://reduta.bg/v2/article/%D0%B0%D1%85-%D1%82%D0%BE%D0%B7%D0%B8-%D0%BB%D0%B5%D0%BE-%D0%BC%D0%B5%D1%81%D0%B8-%D0%BD%D0%B0-%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%BE%D1%80%D0%B8%D1%8F%D1%82%D0%B0-%D1%82%D0%BE%D0%B7%D0%B8-%D1%82%D1%83%D0%BA%D0%B8%D0%B4%D0%B8%D0%B4-%D0%BD%D0%B0-%D1%84%D1%83%D1%82%D0%B1%D0%BE%D0%BB%D0%B0
мдам, забавен е нашият професор, особено когато се изказва за неща, от които си няма ни най-малко понятие.
