Александър Шурбанов, стихотворения и есета

[glishev]

Александър Шурбанов е един най-големите ни англицисти. Може би наследник на самия Марко Минков. Също като Минков - познавач на английския Ренесанс. Също като Минков - задълбочен в елизабетинските и постелизабетинските автори: Шекспир, Марлоу, Флетчър, Джонсън и съдружие. Освен това е пореден преводач на Шекспир ("Хамлет" и част от сонетите), а най-вече на Милтън и Чосър. Първият български преводач, изобщо помислил за англосаксонския "Беоулф". И преподавател, вдъхновил чудесни преводачи като Кристин Димитрова и Евгения Панчева.

Дотук добре, звучи академично и тежко. Но освен всичко друго, Шурбанов е поет. При това - добър поет. В никакъв случай не човек на "поантата" (за Бога, какво означава това, става дума за лирика, все пак). Напротив; бавен, разсъдлив (да, най-сетне, разсъдлив български поет! Е, хайде, Иван Теофилов също е такъв), ерудиран, но не и парадиращ с това. На професорската си възраст и с толкова много английска литература в главата, изобщо не му се налага да доказва каквото и да било. Шурбанов просто е събрал онова, което е сметнал за добро из тетрадките и файловете си, и го е дал за публикуване.

Александър Шурбанов, Избрано, т. 1, стихотворения: "Отражения".

Освен поет, Шурбанов е и есеист. Но какво е това? Ами човек, пишещ есета. Добре, ами какво е "есе"? Не знам, но неговите са интересни за четене. Ето един човек, по-стар от баща ми, по-млад от дядо ми и съвсем не скучен или изгубил интерес към ставащото наоколо. Сутрин може би проверява домашни, нощем може би спи или превежда, но от време на време ту нахвърля концентрирана мисъл в стихове, ту си позволява да се разпилее в някакви кратки прози. Отлично, това прочиства ума, а си струва и четенето. Как гледа на доносническите власти един човек, сам обявен - и то може би несправедливо - за доносник? Как вижда парковете в София някой, който знае, че "в Англия вечер парковете се заключват"? Как вижда Бога някой, който може би четиридесет години не е имал възможността да се запита дали вярва или не? Хубаво е да се четат есетата на такъв човек. Това прави читателя малко по-склонен да мисли извън обичайните коловози на ума си.

Александър Шурбанов, Избрано, т. 2, есета: "Приписки".