Отиди на
Форум "Наука"

Александър Екзарх: Една българска съдба


Recommended Posts

  • Администратор

„АЛЕКСАНДЪР ЕКЗАРХ: ЕДНА БЪЛГАРСКА СЪДБА“

Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=38786

Авотр: Пиер Воалри

Тази книга е плод на търпелив изследователски труд, чието начало бе поставено през седемдесетте години, когато подготвях докторската си дисертация във Висшия институт по социални науки на тема Българското възраждане и Западът. Това бе първата ми среща с Александър Екзарх, моя колкото далечен, толкова и митологизиран прапрадядо. Оттогава насам единствената ми амбиция бе да развенчая този мит и да разбера по-добре какво е направил и с какво е допринесъл за изграждането на своята собствена страна и защо именно той е представител на една оригинална тенденция в Българското възраждане.

В същото време тази книга няма претенцията да преосмисля онова, което за удобство е прието да се нарича Българско възраждане. Но как да разкажеш един такъв живот, без да повдигнеш някои въпроси? Може ли да се използва терминът Българско възраждане, без да се поеме рискът да се утвърди оригиналният възглед, че след продължителен период на мълчание българите се появяват отново такива, каквито са били? Трябва ли да предпочетем думата пробуждане, чийто смисъл не е много различен? Трябва ли да обособим това пробуждане в самостоятелен период от българската история и от другите национални истории на региона, дори на цяла Европа, период, който носи своите собствени ценности, така силно специфични, че обезсмислят каквото и да е сравнение?

Тази книга не претендира, че дава всички отговори, нито че дава окончателни отговори. Авторът се надява единствено да постави някои от онези въпроси, които показват, че изграждането на българската идентичност през XIX век е достоен за интерес процес, че той може да бъде опознат чрез сравняването му със ставащото наоколо по същото време.

Пиер Воалри

ednabgsydba3.jpg

Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=38786

Пиер Воалри „АЛЕКСАНДЪР ЕКЗАРХ: ЕДНА БЪЛГАРСКА СЪДБА“

Преди да стане наука, историята трябва да бъде мечтание, което в много отношения напомня зачеването, след което и раждането на дадено произведение на изкуството. Не че историкът прилича на художник. Той непрекъснато говори за стриктност, методичност, за яснота и доказателства. Постоянно оглажда и шлифова своите изразни средства, отнемайки им всяка поетичност, с единствената грижа да постигне желаната точност. Той е във вечна борба с онази досадна склонност на ума да се измъква от оковите на логиката. За да стигне до истината, той твърди, че не прибягва до никакви хитрости, а предпочита строгия, стегнат стил.
И въпреки всичко историкът мечтае. Мечтата, заедно със смеха и мисловната дейност, е присъща единствено на човека. Историкът мечтае за света, който описва. И би искал да сподели образите, които преминават пред очите му. В този смисъл той е и човек на изкуството. Такъв е, защото, за да опише добре обекта на своите изследвания, той трябва да усети неговите очертания, форми, грапавини, да отгатне скритите му дълбини, полусенки, невидимите му страни. Да, историкът е наистина посвоему човек на изкуството, а на историческото съчинение може да се погледне като на разновидност на произведение на изкуството, не по-малко завладяващо от някоя картина или роман. За младия французин историята, това са галите, Хлодвиг, Наполеон. За мен най-прочутият французин е несъмнено Наполеон. С неговата слава и гениалност, но преди всичко с пъстрите униформи на неговите маршали и тяхната необикновена съдба. С героичните набези срещу войските на врага. Дали имам някакъв спомен, свързан с това име? Прекарах част от младостта си в Белгия. Един от най-ярките ми и вълнуващи спомени е свързан с Ватерло и невероятната панорама, дело на Луи Дюмулен, която изобразява атаката на кирасирите на Ней. В моите очи Ватерло е велик исторически миг. Това е краят на империята. Това е Европа, която се разпада, преди постепенно да се възстанови. Това е лудостта, която предшества нормализирането. Гибелта на онези, които са търсели безсмъртие. И най-вече, реваншът на победените, който днес придава на битката нейния истински смисъл. Защото кого в днешно време го е грижа, извън официалните британски среди, а и те не проявяват особен интерес, за железния херцог, онзи мъж, който благодарение на една щастлива случайност, на хитрост и на лошото време е сложил край на последната героична легенда в нашата история? Битката при Ватерло не е прославила Уелингтън, а неговата тържествуваща жертва.
И така, определено може да се каже, че историята се състои от клопки и обрати. Времето променя всичко. Хераклит е твърдял, че слънцето всеки ден е различно. Ако искаме да възстановим историческите събития, ще ни се наложи да проведем почти полицейско разследване. Тъй че историкът не е само човек на изкуството или научен работник. Той е и следовател, при това от най-лошата порода. Свадлив и твърдоглав, той не се задоволява с това, което чете, нито дори с онова, което мисли, че разбира. Историкът е недоверчив към всичко и най-вече към самия себе си. Той действа като археолог. Пласт след пласт. Белег след белег. Търпеливо и педантично поставя на мястото им предметите, които времето е преместило и чието значение се е променило или се е изгубило напълно, попълва празнотите и възстановява изчезналите форми. Изпитвам неподправено удоволствие, когато чета написаното от някои корифеи в областта на историята както поради изводите, до които са стигнали, така и поради използвания за тази цел похват. Имах възможността да посещавам лекциите на някои от тях, като Еманюел Льороа Ладюри, който бе приел да преподава няколко часа в годината на студенти от втори и трети курс, макар вече да бе станал известна личност. Цитираните в неговата „История на климата от хилядната година насам“ многобройни статистически данни за цените на зърнените храни и вината, от които може да се съди дали годината е била дъждовна, или не, а и за още много други неща, уважението, с което разкрива личния живот на последните катари в труда си „Окситанското село Монтаю“, като се основава на регистрите на Инквизицията, показват, че историята може да ни поднесе пълноценно знание за миналото. Лекциите на Пиер Видал Наке за древна Гърция или пък на един асистент на Жак Льо Гоф за Средновековието бяха също толкова увлекателни. Обучението ми по история протече със съдействието на Школа „Анали“, която все още не беше завладяла целия университет, но бе погълнала факултета, в който учех, посредством своя най-деен клон, Висшия институт за социални науки, наследил VI секция на Висшето училище по практика. Днес френската история е като мнимия болен на Молиер. Всички изучават новата историческа наука на аналистите, понякога без да го съзнават. Тази наука доказа, че всичко може да бъде исторически обект, ако се проследи назад във времето, че ако се подходи с необходимата строгост и методичност, могат да бъдат използвани най-различни научни инструменти, че не е без значение дали се проучва дълъг или кратък период от миналото. Днес хронологията отново се появява на сцената. Нещата си идват на мястото, времето преоткрива своите отправни точки. Каквито и да са местните боричкания и междуличностните търкания, днес можем да оценим по достойнство приноса на науки и методи, назовани в зависимост от изследователите статистика, картография, антропология, структурен подход, социология и др. Днес историкът е в позиция, при която може да си позволи лукса да не отказва нито обект, нито средство за изучаване, при условие че работи с необходимата добросъвестност. Отговорите на поставените въпроси, стига, разбира се, да са поставени както трябва, не зависят непременно от текстовете. Те често зависят от тълкуването им. Стойността на даден пример се колебае обикновено между две крайности: единствен ли е той? Или и другаде се наблюдава същият феномен, подобен процес, ситуация, която би помогнала да го разберем? Това колебание е било винаги в центъра на вниманието ми, понеже съм виждал в него дълбокия смисъл на историята. И наистина в историята случайността почти отсъства. Стига да потърсиш, със сигурност ще намериш логическа връзка между привидно случайни или необясними събития. Тази връзка не винаги е очевидна. Тя може да е прикрита. Тя често трябва да се търси в културната, психическата, социалната, икономическата среда. Структурите, които години наред са заемали предната част на интелектуалната сцена, днес са приети от повечето научни изследователи, макар и под други имена, различни от онези, които някога са им дали техните откриватели.
Други двама мъже заемат високо място в моя личен пантеон. Странното е, че първият не е историк. Той е митолог, компаративист, специализирал се в индоевропейските вярвания. С огромното си творчество, само част от което започва да бъде признавано от историците, Жорж Дюмезил направи значителен принос в историята, като издигна съпоставителния метод на безпрецедентно ниво на ефикасност и доказа, че при изучаването на структурите синхроничният подход към дадена ситуация може без никакво затруднение да бъде съчетан с диахроничен, тоест исторически поглед върху дадено събитие, даден факт или поредица от факти. Жорж Дюмезил заслужава да бъде цитиран в методологическите текстове. От огромното му и нерядко труднодостъпно творчество най-историческите му произведения са според мен неговата книга „Архаичната римска религия“, както и многобройните му приноси към историята на Рим. В продължение на години той бе нападан, хулен, обругаван. Днес обаче неговите плодотворни внушения присъстват в работите на голяма част от историците, изучаващи древния Рим. Критикуват Дюмезил за това, че при всеки следващ труд подходът му се променя и мисълта му се колебае. Но всеки добронамерен читател, занимавал се някога с научна работа, знае през какви обрати, отклонения и съмнения трябва да се мине, преди да се стигне до истината. Жорж Дюмезил е прекрасен пример за жива, подвижна мисъл, вечно недоволна от постигнатото, отворена за критика и загрижена да намери
отговор, който да укрепи сградата, а не да я разклати. Рим не се е създал за един ден. Историята също. Защо тогава размисълът и изследователската работа на историка да не са подвластни на тази сентенция?
Вторият е историк от същото време, който се е движил по успоредни пътища. Книгата на Марк Блок „Кралете магьосници“, излязла в Страсбург през 1924 г. (и преиздадена в Париж през 1983 г.), е залегнала в основата на настъпилото дълбоко обновление във френската историческа панорама. На нея се дължи основаването на Училището за летописите и тя поставя началото на френската антропологична история. Много от идеите на Марк Блок се поставят днес под въпрос, но шейсет години след неговото подло убийство прокараните от него пътища са все още плодоносни. Той трябва да се препрочита, а честите му преиздавания показват, че богатството на идеите му съвсем не е изчерпано. Ето още един човек, който схващаше научната работа като търсене на истината и отричаше всякакъв догматизъм, всякаква идеология, всякакъв механистичен поглед към историята.
Колкото до мен, аз всеки ден осъзнавам своето невежество и разбирам колко ограничени са познанията ми. Но да се опитвам да „правя като тях“ ми се струва достатъчна мотивировка. И да си призная, твърде често се чувствам в известна степен ощетен от упорития отказ да се допусне каквото и да е сравнение с онова, което се е случило по същото време на други места, някъде далеч, но не и чак толкова далеч. Две неотдавна публикувани в Париж книги доказват това. Привлекателни заглавия, интересна водеща идея, но и двете предлагат твърде ограничен подход към иначе комплексни събития (Пол Гард, „Как да говорим за Балканите“, Париж, 2004; Тиери Мюдри, „Една религиозна война на Балканите“, Париж, 2005). Тези две книги притежават една и съща особеност, която прилича на симптом, а именно, че за България в тях почти не се говори. Като че ли въпросът за създаването на екзархията не е бил форма на религиозна война. Като че ли насилственото християнизиране на мюсюлманските имена в края на осемдесетте години не е носило националрелигиозно съдържание, вярно, от друга епоха, но не по-малко реално. На това събитие са посветени само няколко от неколкостотин страници. Обратното също го има, под формата на рядко достиган обем в тази област – става дума за Ернест Вайбел и неговата „История и геополитика на Балканите от 1800 г. до наши дни“ (Париж, 2000) Тук се сблъскваме с твърде много информация. Завладян от своя сюжет, авторът се затруднява да подходи към него диахронично и динамично. Но поне България заема мястото, което й се полага. Извън България първият значителен напредък бе осъществен в Турция с идеята, лансирана от Халил Иналджък, а именно, че приемствеността сред българското население може да се е осъществявала и в рамките на някои семейства („Tanzimat ve Bulgar meselesi“, Ankara, 1944), идея, подета по-късно в доклада, представен от автора през 1966 г. на проведения в София Първи конгрес на учените, изследващи Балканите и Югоизточна Европа. Понастоящем най-задълбочените, макар и ограничени проучвания, свързани с българската история, се извършват в англосаксонските страни. Заслужава да се отбележи цялостното творчество на Ричард Крамптън, както и неговата А „Concise history of Bulgaria“ (1997). Не са лишени от интерес и трудовете, макар и по-неравностойни, на Райна Гаврилова, „Bulgarian urban culture in the eighteenth and nineteenth centuries“ (1999), и на Д. Хупчик, „The Bulgarians in the XVIIth century. Slavic orthodox society and culture under the ottoman rule“ (1993). Проучванията се отнасят до ролята и централното място, което са заемали християните в османското държавно устройство (R. Clogg. Ed. „Balkan societies in the age of greek independence“ (1981); B. Braude, B. Lewis, „Christians and Jews in the ottoman Empire“, Tome I. „The central lands“ (1982). Множат се изследванията, посветени на някои части от османските елити (М. Анастасиаду Дюмон, „Османски лекари и инженери по времето на националистическите движения“, и по-специално статията на С. Кендерова „Да изградим здрава и силна нация. Българските лекари през XIX век“ (2004). Вж. също О. Буке, „Да си княз на Самос. Желание за мисия, династическо въображаемо и кариера на Стефан Константин Музурус“. В „Енсюларите отоман“, Ж. Венстен, Н. Ватен изд., Париж, 2004). Анализът на фанариотското общество акцентира повече върху неговия парадоксален характер – то е авторитарно, но отворено (D. Gondikas, C. Issawi ed. „Ottoman Greeks in the age of nationalism“, 1999). Други теми са в процес на проучване, като например различните видове икономическа практика и поведение („Consumption studies and the history of the ottoman Empire (1550–1922). An introduction“, Donald Quataert ed. 2000). По причини, свързани със социологическите особености на изследователските среди и с организацията на темите на научната работа, проучванията, посветени на гърците, хронологически се нареждат на първо място. Странното обаче е, че когато ги четем, у нас се прокрадва усещането за нещо познато. То не е в методите и заключенията, които впрочем са с висока стойност, а в убеждението на авторите, че както преди два века, така и сега онова, което се отнася за гръцкото население, е приложимо и за останалите православни в империята, от което следва, че не съществува спешна нужда те също да бъдат проучвани. Случаят, разбира се, не е такъв и българите са отличен пример за това, че си струва да се хвърли поглед и върху останалите християни, които е трябвало не само да си извоюват място под слънцето сред самата християнска общност, но и да преизградят своята застрашена от
бавен разпад идентичност. В рамките на именно този обществен модел, който е благоприятствал тяхното дискретно изчезване, българите ще открият средствата за своето оцеляване и някои от пътищата, които ще им позволят да си изградят нова идентичност.
Във Франция славистиката от твърде отдавна заема господстващо положение, за да може българистиката да се открои на нейния фон. Това обстоятелство е оказало силно влияние върху изследователската работа. И наистина християнските общности в Османската империя са били смятани преди всичко за славянски, когато не са били гръцки. В резултат на това изследователската работа е подценявала и османския, и гръцкия принос, доколкото, разбира се, не им е приписвала всичките нещастия. Когато изследователската работа се разпростира върху цяла Югоизточна Европа, тя е принудена да понася диктата на Асоциацията, установила се в Букурещ, която не блести с особена широта на ума. Парадоксално е, че именно чрез събитията на Балканите – географско понятие, за което се твърдеше, че е отживяло времето си, и именно по националния въпрос – историческо понятие, което се смяташе за остаряло, регионът отново зае централно място в тревогите на Франция. Няколко войни, стотици хиляди жертви, масови убийства и огромен страх от всеобща дестабилизация бяха необходими, та този въпрос да излезе отново на преден план. Оттогава той неизменно стои на дневен ред, което позволява да се провеждат истински новаторски проучвания. Едно ново поколение от изследователи, особено чувствителни към османските реалности и свързани с Националния център за научни изследвания и Висшия институт за социални науки, допринася за обновлението на френската школа по балканистика и за по-безпристрастен подход към тази тема.
В България животът е все още силно белязан от едно минало, в което историкът повече от всеки друг е бил натоварен със задачата да легитимира управляващите на деня, както и да обслужва националните тежнения. Въпреки че от 1878 г. насам страната е преминала през две радикални идеологически промени, националистическата приемственост си остава много силна. За първия период, който започва с независимостта, е характерно изграждането на държавата нация. Този период отприщва огромна деятелност, чиято цел е да се утвърдят изконните права на държавата, представляваща единния и неизменен народ върху територията, която се смята за нейна и само нейна. Всички страни са минали през тази фаза, характерна за XIX век и първата
половина на XX век. Достатъчно е да си спомним за Франция и Германия, за да се убедим в универсалността на това явление, което намира най-ярък политически израз в прочутите 14 точки на Томас Уилсън от 1918 г. Според новия господар на света решението е в пълното съвпадение между Държава и Нация. Само че държавата може да променя формата и амбициите си, нацията е твърде разтегливо понятие, за да може да остане неизменно, и пълното съвпадение между двете не бе постигнато почти никъде. Знаем това схващане в какви задънени улици и към какви бедствия тласна Европа. През втория период комунистическите режими подхванаха с още по-голяма сила националистическата битка, понеже знаеха, че това е единственият източник на законност, който техните народи можеха да приемат – толкова жив източник, че онова, което бе само спомагателен инструмент в услуга на диктатури, претендиращи за интернационализъм, се превръщаше понякога в същински национални и регионални движения. Такъв бе нееднократно случаят с България, с Димитров и неговата балканска федерация, с опита за военен държавен преврат през 1965 г., с двусмисленото господство на Людмила Живкова над българската култура. Никой от тези експерименти не завърши с успех, с изключение може би на последният – той позволи появата на личности, които в известна степен се открояваха на фона на заобикалящата ги сивота.

Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=38786

Link to comment
Share on other sites

Напиши мнение

Може да публикувате сега и да се регистрирате по-късно. Ако вече имате акаунт, влезте от ТУК , за да публикувате.

Guest
Напиши ново мнение...

×   Pasted as rich text.   Paste as plain text instead

  Only 75 emoji are allowed.

×   Your link has been automatically embedded.   Display as a link instead

×   Your previous content has been restored.   Clear editor

×   You cannot paste images directly. Upload or insert images from URL.

Зареждане...
  • Дарение

  • Подобни теми

    • От Р. Теодосиев
      Автор: Емилия Гочева, Лиана Гочева
      Обем: 344 стр.
      Издател: ИК "Колибри"
      Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=43096
      Вие си мислите, че знаете руски. Толкова е лесен. Толкова прилича на българския... Е, вярно, има падежи, които малко усложняват работата. Но пък лексиката... Казват, че лексиката в двата езика съвпада до 80%! И изведнъж прочитате израза „свежая булка“ например. И как да ви дойде наум, че става дума за прясно хлебче, а не за свежа булка? Или ви казват: „Какая красивая у тебя майка!“. Оглеждате се за майка си и се чудите дали наистина е толкова красива, като и през ум не ви минава, че става дума за фланелката ви! Освен това разбирате, че руснаците не мият, а чистят зъбите си, бият стъклото, вместо да го чупят, и какво ли още не... И става тя една...
      Тoзи учебен речник е за всички, които изучават руски език, независимо от нивото, на което се намират. Ако сега започвате, той ще ви помогне да усвоите основната лексика, обогатена с най-актуалната, тази, която ще чуете и прочетете в новините. Ако знаете добре руски, тук ще намерите тънкостите, които ще ви помогнат да стигнете до следващо, по-високо ниво.
      Помагалото се състои от две части:
      - активен речник с превод на български език
      - речник на съчетаемостта на всяка заглавна дума
      в основните ѝ значения, с българските съответствия на всяко словосъчетание,
      с маркирани различия в съчетаемостта на двата езика.
      - над 5000 думи с превод на български
      - пълна съчетаемост на думата с превод на български
      - подчертаване на различията в двата езика
      - базов активен речник
      - най-новата и актуална лексика, необходима - за разбиране на средствата за масова информация
      - фразеологизми и техните български съответствия
      - ниво А1 – B2
      Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=43096

    • От Р. Теодосиев
      „Срещи с животни“

      Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=43141


      „Срещи с животни” излиза за първи път на български език, но читателите ще познаят и в тази книга същия забавен любител на всичко шаващо, което може да се обобщи като „фауна”. Този съвременен Ной е готов на всичко, за да опази от изчезване всяко живо същество. Даръл примира от умиление пред майчинските инстинкти на стоножката и с любов ще сподели занимателни факти и за лигавия плужек – той ги намира за еднакво очарователни и достойни за внимание. Писателят отново разказва за преживяното по време на пътуванията си по света, но в тази книга се е постарал да категоризира животните и да ги систематизира по свой си даръловски начин.

      Джералд Даръл
      Джералд Даръл е роден в Индия през 1925 г., но три години по-късно семейството му се премества да живее в Англия, а след още три се установява на Корфу. Именно на този благословен от природата остров младият Джералд разгръща дарбите си на естествоизпитател, превръща семейното жилище в зверилник и се посвещава изцяло на изучаването на местната фауна в частност и на всичко живо като цяло. През 1947 г. той финансира, организира и оглавява първата си експедиция в Африка с цел да събере животни за някои големи зоологически градини. Следват експедиции в дебрите на Парагвай, Аржентина, Сиера Леоне, Мексико, Мавриций и Мадагаскар. През 1962 г. лансира първата си телевизионна програма „Двама в джунглата“ за пътуването си в Нова Зеландия, Австралия и полуостров Малая. Успехът е зашеметяващ, така че следват общо 70 програми за телевизията, посветени на експедициите му по света. През 1959 г. основава и оглавява зоологическата градина на Джърси, а по-късно и Тръста за опазване на живата природа. За заслугите си към естествените науки е носител и на Ордена на Британската империя. Брат му Лорънс, един от големите съвременни английски писатели, го насърчава да започне и да описва своите преживелици и в резултат Джералд Даръл пише около 20 книги, които до една се радват на невиждан успех в цял двят. Писателят умира през 1995 г. и в некролога, поместен във в. „Таймс“, пише : „Той пръв събуди света за случващото се с околната ни среда, а неговите книги и телевизионни програми допринесоха за създаването на не едно ново поколение естествоизпитатели и природозащитници“.
      Джералд Даръл - „Срещи с животни“

      Винаги съм се изненадвал как по цял свят хората не обръщат и капка внимание на заобикалящата ги фауна. За тях и в тропическия лес, и в саваната, и в планините, сред които живеят, очевидно не съществува никакъв живот. Очите им виждат само някакъв стерилен пейзаж. Този факт ми беше натрапен за сетен път по време на последното ми посещение в Аржентина. В Буенос Айрес се запознах с един англичанин, който беше прекарал целия си живот в тази страна, но не можа да се начуди къде сме тръгнали с жена ми да ловим животни в пампасите.
      – Но там няма нищо, скъпи приятелю! – възкликна.
      – Защо? – озадачих се, понеже ми се беше сторил интелигентен човек.
      – Че то цялата пампа не е нищо друго освен трева и пак трева – заразмахва бойко той ръце в желанието си да ми покаже докъде стигала тревата. – Нищичко няма там, скъпи приятелю, абсолютно нищо, освен трева и тук-там по някоя крава.
      Да, едно такова най-грубо описание на пампасите не е много далеч от истината, ако се няма предвид фактът, че тази огромна равнина се състои не само от крави и гаучоси. Изправен насред пампасите, можеш да се въртиш бавно на триста и шейсет градуса и ще видиш единствено легнала хоризонтално като маса за билярд трева, стигаща чак до хоризонта и прекъсвана само тук-таме от купчини гигантски магарешки бодили, високи около два метра и приличащи на несравними с нищо сюрреалистични свещници. Изпънал се под парещото синьо небе, този пейзаж може наистина да ти се стори мъртъв, но под трептящия плащ на тревата и сред горичките сухи, трошливи стъбла на магарешките тръни съществува един невероятно разнообразен живот. И ако тръгнеш на кон в най-голямата жега през този тревист килим или си запробиваш път през гигантска гора от бодили, при което крехките стъбла пукат и пращят под теб със силата на фойерверки, малко неща би видял, с изключение на птиците. На всеки четирийсет-петдесет метра ще срещнеш по някоя подземна сова, изпъчила се като гвардеец на пост върху туфа трева до дупката си, да те приковава с невярващ смразяващ поглед, а щом се приближиш, подхваща нервен притеснен танц, след което полита безшумно над тревата.
      Движението ти неминуемо попада в полезрението и бива незабавно докладвано от наблюдателите на пампасите – черно-белите маскирани калугерици, които щъкат скришом насам-натам, привеждат глави и не те изпускат от взора си, докато в един момент не се вдигнат на шарените си криле и захванат да кръжат отгоре ти и да пищят тревожно „теро-теро-теро... теро... теро“, известявайки по този начин присъствието ти на всичко живо в радиус от няколко километра. Някъде там, далеч, други калугерици подхващат пронизителния зов, докато в един момент вече имаш чувството, че виковете им огласят цялата пампа. И няма живо същество, което да не е нащрек или да не проявява подозрителност. Пред теб два от привидно умрелите клони от скелета на мъртво дърво изведнъж разперват криле и се издигат към парещото синьо небе – каракари чиманго с внушителни ръждиви и бели пера и дълги стройни крака. А онова нещо, което ти е заприличало на свръхголяма туфа изсушена от слънцето трева, най-неочаквано се изправя на дългите си яки нозе и се понася с огромни плавни крачки и изпънат врат, слаломира изящно между магарешките бодили, а ти едва сега си даваш сметка, че не е било туфа трева, а обикновено нанду, притаило се с надеждата, че ще го подминеш, без да го забележиш. Така че разгласяването на присъствието ти от страна на калугериците си има и хубава страна: създава паника сред останалите обитатели на пампасите и ги кара да се покажат.
      От време на време стигаш до някоя лагуана – плитко езерце, заобиколено с тръстика и няколко недорасли дървета. И попадаш на дебелите му зелени жаби, които, когато са разтревожени, скачат върху теб със зейнали уста и издават страховити крясъци. А подир жабите през тревата се плъзгат тънки, дълги змии, украсени в сиво, черно и яркочервено, та приличат на вратовръзките на някое английско частно училище. В шавара почти гарантирано ще намериш гнездо на качулата паламедея – птица, наподобяваща огромна сива пуйка: рожбата клечи в леката вдлъбнатина върху изпечената от слънцето земя, жълтее като лютиче, но не потрепва дори докато копитата на коня ти я прекрачват; в това време родителите крачат тревожно насам-натам и тръбят уплашено, а между крясъците дават, но с по-тих глас, инструкции на отрочето.
      Такава е пампата през деня. А вечерта, докато се прибираш, яздейки, у дома, слънцето залязва сред пламнали цветни облаци, патици долитат да се скупчат из лагуаните и при кацане разпращат вълнички из тихите води. Ятца розови лопатарки се спускат на розови облаци да се хранят из плитчините сред преспите от черношиести лебеди.
      Яздиш през бодилите и колкото по-тъмно става, толкова по-голяма е вероятността да срещнеш някой броненосец, превил се като странна механична играчка, да се прокрадва в търсене на препитание; или пред теб ще се изправи скункс, блещукащ ярко в черно и бяло на фона на падащия здрач, опънал вдървена опашка и потропващ нервно и предупредително с лапи.
      Това бяха първите ми впечатления от пампасите, и то само за няколко дни. А приятелят ми, прекарал целия си живот в Аржентина, така и не беше разбрал за съществуването на този малък птичи и животински свят. За него пампасите си оставаха „нищо, освен трева и тук-там по някоя крава“. Направо да го съжалиш.

      ЧЕРНИЯТ БУШ
      В много отношения Африка може да се нарече нещастен континент. Прякорът Ч ерния континент му излиза през викторианската епоха и старата му слава си стои непокътната досега, независимо от това, че вече е осеян с модерни градове, железопътни линии, застлани с чакъл пътища, коктейлни барове и други неизбежни придатъци на цивилизацията. Веднъж създадена, била тя добра или лоша, славата трудно отмира, а по неизвестни причини най-трудно се губи лошата репутация.
      С най-лоша слава от целия континент вероятно се ползва западното му крайбрежие, наречено интригуващо „гробницата на белия човек“. Ред истории го описват – неправилно при това – като ширеща се непрестанна и непроходима джунгла. А успееш ли веднъж да пробиеш през преплетените лиани, през трънаците и шубраците (за всеобща изненада, в разказите непроходимата джунгла много често се оказва лесно пробиваема), установяваш как няма храст, който да не се люлее и да не потрепва от купищата диви същества, които само чакат да ти се нахвърлят: леопарди със светнали очи, гневно съскащи змии и речни крокодили, впрегнали всичките си нерви да приличат по-убедително на дънер, отколкото самите дънери. Преодолееш ли някак си всички тези опасности, неминуемо налиташ на някое диво местно племе, настроило се да нанесе смъртоносен удар по нещастния пътешественик.
      Тези местни люде са по правило от два вида – канибали и не-канибали: канибалите са неизменно въоръжени с копия, а не-канибалите – със стрели, от които капе смъртоносна отрова, каквато науката обикновено не познава.
      Не че човек може да има нещо против творческото въображение, стига то да е лесно разпознаваемо като такова. За жалост, западният африкански бряг е дотолкова набеден, че и при най-малкия опит да се противопоставиш на общоприетите представи, веднага ти лепват етикета на лъжец, чийто крак никога не е стъпвал там. И ми става много мъчно, като си помисля колко онеправдана е тази част от света, където природата е толкова чудата, пищна и красива, макар да си давам прекрасно сметка, че съм само един ридаещ тъжно насред пустошта глас.
      В хода на моята дейност съм имал възможността да наблюдавам по един или друг начин много тропически лесове, тъй като на човек, който си изкарва прехраната с лов на живи диви животни, му се налага неизбежно да навлиза да ги търси в така наречената непроходима джунгла. Те, за съжаление, не щат да идват сами. Стигнал съм до извода, че средностатистическият тропически лес всъщност страда от невероятната липса на диви екземпляри: че може цял ден да се скиташ, без да видиш нищо по-вълнуващо от някоя и друга птица или пеперуда. Не че няма животни – има ги, и то в изобилие, но те най-разумно те отбягват, така че, ако искаш да ги видиш или заловиш, трябва да знаеш къде точно да ги търсиш. Спомням си как веднъж, след шестмесечен лов в горите на Камерун, показах събраните от мен стотина и петдесет различни бозайници, птици и влечуги на един джентълмен, който от двайсет и пет години живееше в този район, и той остана поразен от факта, че такова многообразие е съществувало едва ли не пред прага на дома му, в гората, която той е смятал за безинтересна и почти лишена от живот.
      Жителите на Западна Африка, които използват известния като „пиджин“ диалект на английския, наричат гората „буш“. При това правят разлика между два вида буш: единият е районът около селото, съответно градчето, който е добре познат на ловците и на места прелива в обработваеми ниви. Там животните се плашат и е трудно да ги видиш. Другият вид е черният буш, отдалечен с километри от най-близките села и посещаван само понякога от някой и друг ловец; именно тук, стига да си търпелив и тих, можеш да видиш дивите животни.
      Животните обаче не можеш да ги уловиш, ако просто разхвърляш капани из гората; колкото и случайни да ти се сторят от пръв поглед техните движения, скоро установяваш, че в мнозинството си те имат строго установени навици и в продължение на цели години се движат по едни и същи пътеки, явявайки се на едни и същи територии в определени периоди, когато там се намира достатъчно храна, а после, щом тя свърши, изчезват нанякъде, и винаги пият вода на едни и същи места. Някои дори си имат специални тоалетни, често отдалечени на известно разстояние от леговищата, в които прекарват по-голямата част от живота си. Случвало се е да поставя капан в гората и нищо да не се хване, а като го преместя само на три метра вляво или вдясно – веднага да уловя нещо, понеже съм налучкал пътя, който дадено животно използва редовно. Така че преди да заложиш капаните, трябва най-търпеливо и внимателно да изучиш околността и да установиш кои са най-често използваните маршрути по върхарите на дърветата или по горския терен; къде са започнали да зреят дивите плодове и в кои дупки прекарват деня нощните животни. Докато бях в Западна Африка, прекарах сума ти време в наблюдения – да установя привичките на горските обитатели, че да ми е по-лесно да ги уловя и опазя.
      Един такъв район изучавах в продължение на около три седмици. В горите на Камерун понякога се срещат места, където почвеният слой е прекалено тънък, за да може да издържи корените на гигантските дървета, на чието място в такива случаи са се настанили нискорастящи шубраци, храсти и дълги треви, намиращи достатъчно препитание в тънкия слой пръст върху някоя сива скала. И доста бързо установих, че краищата на една от тези естествени ливади, която се намираше на около пет километра от бивака ми, са идеално място за наблюдаване на всякакви диви животинки, тъй като поляната се състоеше всъщност от три ясно отчетливи растителни зони: първо – самата трева, на площ около осем хектара, почти напълно избелена от прежурящото слънце; около нея – тясна ивица шубраци и храсти, оплетени нагъсто с паразитни пълзящи растения и окичени с ярките цветя на поветицовидното фасулче; и едва след тази зона с ниска растителност започваше истинската гора с огромни петдесетметрови стволове – масивни колони, които подпираха безкрайния покрив от зелени листа. При което, ако човек си подбере внимателно мястото, може да наблюдава едновременно по един малък сектор и от трите вида растителност.
      Напусках лагера много рано сутрин; но дори и в този ранен час слънцето вече припичаше жестоко. Излизах от разчистената лагерна площадка и се мушвах в хладния лес и зелената му сумрачна светлина, която успяваше да пробие през гъстия листак над главата ми. Пристъпвах внимателно между гигантските стволове по горския под, така плътно покрит от пласт подир пласт опадали листа, че пружинираше меко и леко под краката ми като някакъв персийски килим. Единственият шум, който се чуваше, беше непрестанното стържене на милионите цикади, впили се в кората на дърветата, от което въздухът буквално трепереше; но щом се приближех, тези красиви зелено-сребристи насекоми се понасяха из гората като миниатюрни самолетчета на блещукащите си прозрачни крилца. От време на време дочувах и жалното „ууиии“ на малка птичка, която така и не успях да идентифицирам, но която винаги ми правеше компания, докато скитах из гората, и ми задаваше въпроси със своя мек ромонещ гласец.
      На места над главата ми се появяваше голяма пролука в листния покрив – от някой прояден от насекомите и влагата клон, паднал с трясък от няколко десетки метра височина и оставил дупка в горския навес, през който златните слънчеви лъчи сега пробиваха до земята. И в тези петна от ярка слънчева светлина се виждаха ясно насъбралите се пеперуди: едри екземпляри с продълговати, тесни оранжевочервени криле, блещукащи на тъмния горски фон като десетки пламъчета от свещи; малки, нежни, приличащи на снежинки създания, които се надигаха като облаци изпод нозете ми, после бавно, с пируети кацаха пак върху тъмните плесенясали листа. Докато по някое време стигнех до брега на поточето, промушващо се шепнешком през огладените от водата канари, всяка една украсена с калпаче от зелен мъх и ситни растения. Поточето прекосяваше леса, след нея – и ивицата с ниската растителност и навлизаше в ливадата. Но на самия ръб на гората теренът ставаше полегат, та водата образуваше няколко миниатюрни водопадчета, всяко едно украсено с туфи диви бегонии с блестящи восъчно жълти цветчета. Тук, на края на гората, силните дъждове бяха успели да отмият постепенно почвата изпод масивните корени на едно от гигантските дървета и то беше рухнало така, че сега половината му беше все още в леса, а другата половина лежеше в ливадата – огромен кух ствол, бавно гниеща черупка, обрасла нагъсто с поветицовидно фасулче и мъх, – а по белещата му се кора маршируваха батальони от отровни гъбки. Тук беше моето скривалище: по част от ствола кората беше опадала, разкривайки кухата му наподобяваща на кану вътрешност, където можех да се притая, скрит зад ниската растителност. След като се убедях, че корубата няма за момента други обитатели, скривах се в нея и започвах да чакам.
      През първия час обикновено не се забелязва нищо, освен цвърченето на цикадите, по някой висок крясък на жаба дървесница откъм брега на поточето и от време на време по някоя случайна пеперуда. Но след известно време гората вече те е погълнала, забравила е за присъствието ти, та ако не шавъркаш, след този час вече си възприет като част – макар и доста непохватна на вид – от целия пейзаж.
      По правило най-напред се появяват гигантските бананояди, които се хранят с дивите смокини по края на поляната. Тези огромни птици с дълги, провиснали като на свраки опашки, още на километър от леса започват да предупреждават за пристигането си с поредица мощни, звънливи и радостни крясъци: „каруу, куу, куу, куу“. Долитат устремно и с чести пикирания откъм гората, кацат по смокиновите дървета, започват да си подвикват щастливо и да подмятат дългите си опашки, от което златистозелените им пера присвяткват с всички цветове на дъгата. Притичват по клоните по един съвсем нехарактерен за птица начин, скачат от един на друг с големи кенгурски скокове, късат дивите смокини и лакомо ги поглъщат. След тях на угощението се явяват цяло стадо гвенони мона с ръждивочервена козина, сиви крачка и с по две яркобели петна, подобни на два гигантски отпечатъка от пръсти, от двете страни на основата на опашките им. Приближаването на тези маймуни може да се сравни единствено с внезапен вой на вятъра през листата на дърветата, но ако човек се вслуша внимателно, ще отдели от фона особения звук „ууп-ууп“, следван от силно и донякъде пиянско свирене, сякаш десетки праисторически таксита са попаднали в улично задръстване. Този звук оповестява появата на птиците носорози, които следват неотлъчно маймунските стада и се хранят не само с намерените от маймуните плодове, но и с гущерите, жабите дървесници и насекомите, които те подплашват, докато се прехвърлят по върхарите на дърветата.
      Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=43141

    • От Р. Теодосиев
      Автор: Зигмунд Фройд
      Обем: 288 стр.
      Формат в мм.: 145х215
      Издател: ИК "Колибри"

      Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=42180

      Анотация

      Психоанализата е метод за изследване на несъзнаваните мотиви на човешкото поведение, създаден от виенския лекар д-р Зигмунд Фройд (1856–1939). Клиничният опит, натрупан с прилагането на този метод, става основа за изграждането на една теория за ролята на несъзнаваните процеси в психичното функциониране, която самият Фройд нарича „метапсихология”. Сборникът „Психология на несъзнаваното” съдържа произведения, представящи основните понятия на метапсихологията. Читателят може да се запознае с възгледите на Фройд за принципите на функционирането на психиката, за ролята на нагоните, за нарцисизма и отношенията с обектите, за структурата на личността, за различията между неврозите и психозите, както и за защитните механизми като изтласкване и разцепване.
      Произведенията са подредени в хронологичен ред, което помага да се проследи развитието и изменението на психоаналитичните концепции. Включени са т.нар. „Трудове по метапсихология” – запазените пет глави от учебника по психоанализа, който Фройд замисля, но се отказва да напише. Освен това сборникът съдържа фундаментални теоретични произведения като „Въвеждане на нарцисизма”, „Отвъд принципа на удоволствието” – студията, обосноваваща приемането на нагон към смъртта, „Аз и То” – в която се представя за първи път теорията за структурата на психичния апарат, както и редица по-малки, но също така важни произведения.
      доц. д-р Никола Атанасов

      Автор

      Зигмунд Фройд (1856–1939), един от най-прославените учени на XX век, прекарва живота си като професор и психотерапевт във Виена, разработвайки теорията и практиката на психоанализата. Умира в изгнание в Лондон, където е принуден да емигрира след завладяването на Австрия от хитлеристка Германия.

      Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=42180

      Зигмунд Фройд – „Психология на несъзнаваното“

      Често сме чували изискването науката да се строи върху ясни и строго дефинирани научни понятия. В действителност никоя наука не започва от подобни дефиниции, дори и най-точната. Истинското начало на научната дейност е описанието на явления, които по-нататък се групират и подреждат в система. Още при описанието към материала неизбежно се прилагат някои абстрактни идеи, почерпани отнякъде, съвсем не единствено от новия опит. Още по-незаменими са тези идеи – бъдещите основни понятия на науката – при по-нататъшната преобработка на материала. Отначало те трябва да притежават известна неопределеност; не може и да се говори за ясно очертаване на съдържанието им. Докато са в това състояние, ние се информираме за значението им чрез многократно позоваване на емпиричния материал, от който на пръв поглед произтичат, но който всъщност им е подчинен. Строго погледнато, те представляват конвенция, но главното е, че не се избират произволно, а се определят от съществени връзки с емпиричния материал, за които ни се струва, че се догаждаме, преди още да сме ги видели и доказали. Едва след по-задълбочено изучаване на съответната област може да се определят по-точно и основните й научни понятия и постепенно да се изменят така, че да добият широко приложение, без да съдържат про тиворечия. Тогава вече настъпва моментът те да се по ставят в рамките на дефиниции. Прогресът на познание то обаче не търпи и закостенелите дефиниции. Както блестящо показва примерът на физиката, определените чрез дефиниции „основни понятия“ също изменят непрекъснато съдържанието си.
      Такова конвенционално, засега твърде смътно основно понятие, от което обаче не можем да се лишим в психологията, е нагонът. Нека се опитаме да го изпълним със съдържание от различни посоки.
      Най-напред от страна на физиологията. Тя ни дава понятията дразнител и рефлексна схема, според които по стъпилият отвън върху живата тъкан (нервната субстанция) дразнител се отстранява чрез насочен навън двигателен акт. Този акт е целесъобразен с това, че прекратява дразненето върху субстанцията, извежда я извън обсега на дразнителя.
      Какво е отношението между нагон и дразнител? Нищо не ни пречи да подведем понятието „нагон“ под понятието „дразнител“: нагонът е дразнител на психиката. Но веднага ще срещнем възражение срещу това приравняване. Очевидно за психиката има и други дразнители освен нагоните, такива, които много повече приличат на физиологичните. Например когато силна светлина пада върху окото, това не е нагонен дразнител; такъв обаче е налице, когато почувстваме изсъхването на лигавицата на устата или започващото разяждане на стомашната лигавица.
      Сега вече имаме материал за разграничаване на нагонния дразнител от другия (физиологичен) дразнител, който въздейства върху психиката. Първо: нагонният дразнител произлиза не от външния свят, а от вътрешността на самия организъм. Поради това той по друг начин влияе върху психиката и изисква други действия за отстраняването си. Освен това ще имаме всичко съществено за дразнителя, ако приемем, че той действа като еднократен тласък; в такъв случай той може да се отстрани чрез ед нократно целесъобразно действие, прототип на което е физическото бягство от източника на дразнителя. Разбира се, тези тласъци може да се повтарят и сумират, но това с нищо не изменя схващането за процеса и условията на отстраняването на дразнителя. Нагонът обаче никога не действа като моментна, а винаги като постоянна сила. Тъй като атакува не отвън, а от вътрешността на тялото, бягството от него е невъзможно. По-добре ще е да наречем нагонния дразнител „потребност“; онова, което отстранява потребността, е задоволяването. То се постига само чрез целесъобразна (адекватна) промяна на вътрешния източник на дразнението.
      Да се поставим на мястото на едно почти напълно безпомощно, още неориентирано в света живо същество, възприемащо дразнители чрез нервната си субстанция. Скоро то ще направи едно първо разграничение и ще добие първа ориентация. От една страна – ще усеща дразнители, от които може да се изплъзне чрез мускулно действие (бягство), тях то ще отнесе към външния свят; от друга страна – дразнители, срещу които такова действие е безполезно, които въпреки него запазват постоянния си натиск; тези дразнители са признаци за вътрешен свят, доказателство за нагонни потребности. По този начин приемащата субстанция на живото същество ще получи в ефективността на мускулната дейност една опора за разграничаването на„вън“ и „вътре“.
      И така същността на нагона най-напред виждаме в основните му черти – произхода му от дразнители във вътрешността на организма и проявяването му като постоянна сила – и от тях извеждаме една следваща негова черта: невъзможността да му се противодейства с бягство. Но в хода на тези разсъждения би трябвало да ни е направило впечатление нещо, което изисква нова отстъпка. Към материала на нашето наблюдение ние подхождаме не само с известни конвенции под формата на основни понятия, а си служим и с някои сложни предпоставки, ръководещи ни при осмислянето на психологическите явления.
      Най-важната от тях вече посочихме, остава само изрично да я подчертаем. Тя е от биологично естество, работи с понятието „тенденция“ (евентуално „целесъобразност“) и гласи: Нервната система е апарат, който има функцията да отстранява постъпващите дразнители, да ги свежда до възможно най-ниското равнище или, ако е възможно, изобщо да се изолира от тях. Засега нека не се смущаваме от неопределеността на тази идея и нека припишем на нервната система – най-общо казано – задачата да се справя с дразнителите. При това положение виждаме колко много се усложнява простата физиологична схема на рефлекса от въвеждането на нагона. Външните дразнители поставят само една задача – изплъзването от тях; това става чрез мускулни движения, едно от които най-сетне постига целта и се превръща в наследствена диспозиция. Възникващите във вътрешността на организма нагонни дразнители не може да се отстранят чрез този механизъм. Те поставят много по-високи изисквания към нервната система, подтикват я към сложни, взаимосвързани действия, които така променят външния свят, че да предложи на вътрешния дразнител задоволяване, и най-вече я принуждават да се откаже от идеалната си цел да се изолира от дразнителите, тъй като поддържат неизбежен и постоянен приток на дразнения. Бихме могли следователно да заключим, че те, нагоните, а не външните дразнители, са истинските двигатели на напредъка, довели безкрайно работоспособната нервна си стема до сегашното й ниво на развитие. Разбира се, нищо не ни пречи да приемем, че самите нагони, поне отчасти, са отражение на външни въздействия, променяли живата субстанция в хода на филогенезата.
      Когато след това установим, че дейността и на най-високоразвитите душевни апарати се подчинява на принципа на удоволствието, т.е. регулира се автоматично чрез усещания от диапазона „удоволствие – неудоволствие“, трудно можем да отклоним заключението, че тези усещания отразяват начина, по който се преодоляват дразнителите – несъмнено в такъв смисъл, че усещането за неудоволствие е свързано с увеличаването, а за удоволствие – с намаляването на дразненията. Но нека имаме предвид голямата неопределеност на това допускане, докато ни се удаде да разкрием естеството на връзката между удоволствие/неудоволствие и колебанията на въздействащите върху психиката дразнители. Несъмнено тук са възможни многообразни и не съвсем елементарни връзки.
      Ако насочим вниманието си към разглеждане на душевния живот, от биологична страна нагонът ще ни се стори гранично понятие между душевното и соматичното, психична репрезентация на дразнителите, които произхождат от вътрешността на тялото и достигат душата, мярка за работата, която се изисква от душата вследствие на нейната свързаност с телесното.
      Сега бихме могли да обсъдим някои термини, използвани във връзка с понятието „нагон“, като „натиск“, „цел“, „обект“, „източник на нагона“. Под натиск на един нагон разбираме неговия двигателен момент, сумата на силата му или мярката на изискваната от него работа. Натискът е общо свойство на нагоните, дори тяхна същност. Всеки нагон представлява активност; когато небрежно говорим за пасивни нагони, това не може да означава нищо друго освен нагони с пасивна цел.
      Целта на нагона винаги е задоволяването, което може да се постигне само чрез прекратяване на дразнението в нагонния източник. Но ако крайната цел за всички нагони е една и съща, то към нея може да водят различни пътища, така че един нагон би могъл да има разнообразни по-близки или междинни цели, които да се комбинират или взаимозаменят. Опитът ни позволява също да говорим за нагони с потисната цел по отношение на процеси, които се доближават до задоволяването на нагона, но биват потиснати или отклонени. Може да се приеме, че те са свързани с частично задоволяване.
      Обектът на нагона е онова, чрез което той постига целта си. Той е най-променливото в нагона; връзката му с него не е изначална, а е резултат единствено от годността му да способства за задоволяването. Обектът не е непременно чужд предмет, а би могъл да бъде и част от собственото тяло. В хода на нагонните превръщания той може многократно да се променя; това изместване на нагона изпълнява особено важни функции. Случва се един и същи обект да задоволява едновременно няколко нагона – преплитане на нагони, както го нарича Алфред Адлер. Тясното обвързване на нагона с един обект се определя като фиксация. Често тя се осъществява в много ранни периоди от развитието на нагона и слага край на неговата подвижност, като силно се съпротивлява на откъсването му от обекта.
      Под източник на нагона се разбира онзи соматичен процес в даден орган или част от тялото, чието дразнение е представено в душевния живот чрез нагона. Не се знае дали този процес винаги има химична природа, или може да е проява на освобождаването от други, например механични сили. Изучаването на нагонните източници не спада към психологията; макар че произходът от соматичен източник е решаващото за нагона, в душевния живот ние го познаваме единствено чрез целите му.
      За целите на психологичното изследване не е необходимо да се знаят точно източниците на нагона. В някои случаи въз основа на целите може да се направи сигурно заключение за източниците.
      Трябва ли да приемем, че отделните нагони, произлизащи от телесното и въздействащи върху душевното, се характеризират с различни качества и поради това имат качествено различни прояви в душевния живот? Това изглежда неоснователно; достатъчно е по-простото допускане, че всички нагони са качествено еднакви и въздействието им се определя само от размера на възбудата, която носят, може би и от някои функции на това количество. Различията между психичните прояви на отделните нагони са обясними с различните им източници. Но едва по-късно, в друг контекст ще можем да изясним значението на проблема за качеството на нагона.
      Колко и какви нагони можем да постулираме? Тук очевидно има голям простор за субективизъм. Няма да имаме нищо против, ако някой въведе в употреба понятия като нагон към игра, към разрушение или общуване там, където предметът го изисква и ограниченията на психологичния анализ го допускат.
      Но не бива да отминаваме въпроса, дали тези, от една страна, толкова специализирани нагонни мотиви не позволяват по-нататъшно разлагане по посока към нагонните източници, тъй че само неразложимите повече първични нагони да претендират за някакво значение.
      Аз предложих да разграничим две групи такива първични нагони – азови, или себесъхранителни, и сексуални. Но тази класификация няма значението на необходима предпоставка, както например допускането за биологична тенденция на душевния апарат (виж по-горе); тя е просто помощна конструкция, предназначена да се използва дотогава, докато е полезна, и заместването й с друга няма да промени съществено резултатите от нашата описателна и класификаторна работа. Тя се породи в хода на развитието на психоанализата, чийто първи обект бяха психоневрозите, по-точно онази група от тях, която се нарича „преносни неврози“ (хистерията и психоневрозата); при работата над тях се стигна до схващането, че те винаги се коренят в конфликт между сексуалните потребности и тези на Аза. Възможно е обаче задълбоченото изучаване на другите невротични заболявания (най-вече на нарцистичните психоневрози – шизофрениите) да наложи промяна на тази формула и друго групиране на първичните нагони. Но засега не познаваме новата формула и още не сме се натъкнали на аргумент срещу противопоставянето на азови и сексуални нагони.
      Аз поначало се съмнявам, че е възможно работата с психологичен материал да даде съществени данни за разграничаването и класифицирането на нагоните. За целите на тази работа по-скоро ми се струва нужно да се подходи към материала с определени допускания за нагонния живот, които по възможност да се почерпят от друга област и да се пренесат върху психологията. В това отношение приносът на биологията безспорно не противоречи на разграничаването между азови и сексуални нагони. Биологията учи, че сексуалността се различава от останалите функции на индивида, тъй като целите й излизат извън него и имат за съдържание създаването на нови индивиди, т.е. съхраняването на вида. Освен това тя ни демонстрира две равноправни схващания за отношението между Аза и сексуалността; според първото индивидът е основното и сексуалността е едно от неговите занимания, сексуалното задоволяване – една от потребностите му, а според второто той е временен, смъртен придатък към една в известен смисъл безсмъртна зародишна плазма, поверена му от поколението. Разбирането, че сексуалните функции се различават от останалите процеси в организма по своя особен химизъм, представлява, доколкото знам, и едно от основните положения на биологичните изследвания на Ерлих.
      Тъй като изучаването на нагонния живот чрез съзнанието поставя почти непреодолими трудности, психоаналитичното изследване на душевните разстройства си остава главният източник на нашите познания. Но в съответствие с развитието си, психоанализата досега можа да ни даде донякъде задоволителни сведения само за сексуалните нагони, защото тъкмо тях успя да наблюдава като в изолиран вид при психоневрозите. Пренасянето на психоанализата върху другите невротични заболявания несъмнено ще сложи началото на опознаването на азовите нагони, макар че изглежда нереалистично в тази област да се очакват също толкова благоприятни за на блюдението условия.
      Относно общата характеристика на сексуалните нагони може да се каже следното: те са многобройни, имат разнообразни органични източници, първоначално действат независимо един от друг и едва на един късен етап претърпяват повече или по-малко хармоничен синтез. Целта на всеки от тях е физическата наслада, чак след синтеза те започват да служат на размножителната функция, с което явно се обособяват като сексуални нагони. При първата си поява те се опират на себесъхранителните нагони, от които постепенно се откъсват, а в търсенето на обект следват пътищата, които им сочат азовите нагони. Част от тях за цял живот остават свързани с азовите нагони и им придават либидни компоненти, които при нормално функциониране лесно може да не бъдат забелязани и едва при заболяване се разкриват ясно. Отличават се с големите си възможности за взаимозаместване и лесна промяна на обекта. Поради тези си качества те са способни на действия, които значително се отклоняват от първоначалните им цели (сублимация).

      Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=42180

    • От Р. Теодосиев
      Автор: Джералд Даръл Обем: 264 стр. Формат в мм.: 130х200 Издател: ИК "Колибри" Мека подвързия Дата на включване: 2014-02-08 Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=41550 За книгата: Една вечер семейството на Даръл – майка му, брат му Лари и сестра му Марго, се е събрало в Лондон и, вкиснато от отвратителния английски климат, упреква писателя за това, че ги е осмял в първата си книга. Всеки твърди, че с другите членове на семейството са се случвали далеч по-забавни неща, които си е заслужавало да бъдат описани. Тогава Даръл им съобщава, че в следващата си книга смята да навакса пропуснатото. Така се ражда „Птици, зверове и роднини“, своеобразен „римейк” на „Моето семейство и други животни” и втора книга от знаменитата трилогия. Не по-малко смешна от първата, тя обогатява идиличната картина на райския остров, където любимецът на поколения читатели Джери Даръл научава все повече за света на животните и техните тайни. За автора: Джералд Даръл е роден в Индия през 1925 г., но три години по-късно семейството му се премества да живее в Англия, а след още три се установява на Корфу. Именно на този благословен от природата остров младият Джералд разгръща дарбите си на естествоизпитател, превръща семейното жилище в зверилник и се посвещава изцяло на изучаването на местната фауна в частност и на всичко живо като цяло. През 1947 г. той финансира, организира и оглавява първата си експедиция в Африка с цел да събере животни за някои големи зоологически градини. Следват експедиции в дебрите на Парагвай, Аржентина, Сиера Леоне, Мексико, Мавриций и Мадагаскар. През 1962 г. лансира първата си телевизионна програма „Двама в джунглата“ за пътуването си в Нова Зеландия, Австралия и полуостров Малая. Успехът е зашеметяващ, така че следват общо 70 програми за телевизията, посветени на експедициите му по света. През 1959 г. основава и оглавява зоологическата градина на Джърси, а по-късно и Тръста за опазване на живата природа. За заслугите си към естествените науки е носител и на Ордена на Британската империя. Брат му Лорънс, един от големите съвременни английски писатели, го насърчава да започне и да описва своите преживелици и в резултат Джералд Даръл пише около 20 книги, които до една се радват на невиждан успех в цял двят. Писателят умира през 1995 г. и в некролога, поместен във в. „Таймс“, пише : „Той пръв събуди света за случващото се с околната ни среда, а неговите книги и телевизионни програми допринесоха за създаването на не едно ново поколение естествоизпитатели и природозащитници“. Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=41550 Откъс от книгата: През един топъл пролетен ден, син като перцето на сойка, нетърпеливо чаках Теодор, за да отидем да обядваме сред природата и да повървим две-три мили до едно малко езерце, което ни предлагаше чудесни възможности за събиране на животинки. Тези дни с Теодор, „екскурзиите“, както ги наричаше той, изцяло поглъщаха вниманието ми, но сигурно са били много изморителни за него, защото непрекъснато го обсипвах с въпроси – от момента на пристигането му, докато си тръгнеше. Кабриолетът му се появи с тропот и звън. Теодор беше облечен както винаги в най-неподходящото за нашите занимания облекло: спретнат костюм от туид, хубави лъснати ботуши и сива мека шапка, кацнала перпендикулярно на главата му. Единственото нещо, което беше в разрез с джентълменския му вид, бяха преметнатата през рамо колекционерска чанта, пълна с епруветки и стъкленици, и малката мрежа, закачена на края на бастуна му, от която се показваше бутилчица. – А, ъъ! – каза той, като ми стискаше силно ръката. – Как си! Виждам, че сме улучили... ъъ... хубав ден за екскурзия. Денят не бе някакво изключение, понеже през този сезон имаше седмици наред хубави дни, но Теодор държеше да го отбележи като някакъв специален дар от боговете на колекционирането. Бързо натъкмихме чантата с храната и малките глинени шишета с питие от джинджифил, които мама ни беше приготвила. Нарамихме всичко това заедно с колекционерските ми принадлежности, които бяха малко повече от принадлежностите на Теодор, тъй като трябваше да бъда готов за всякакви изненади. Свирнах на Роджър и тръгнахме под шарените сенки на окъпаните в слънце маслинови горички. Пред нас се простираше целият остров, изпълнен с пролетна свежест и светлина. По това време на годината маслиновите горички бяха пълни с цветя: бледоцветни анемони с червени ръбчета на венчелистчетата, като че бяха потапяни във вино; пирамидални орхидеи, сякаш направени от розова глазура; жълти минзухари, плътни и лъскави като направени от восък – човек имаше чувството, че само да доближи кибритена клечка до тичинките им и ще пламнат. Обикновено криволичехме по неравните каменисти пътеки между маслиновите дървета и вървяхме около миля по път, от двете страни на който се издигаха високи стари кипариси като стотици тъмни четки за рисуване, обсипани с прах. Отбивахме се от пътя, изкачвахме се по билото на едно възвишение и под нас лъсваше езерото, голямо около четири акра. Брегът му беше обрасъл с тръстики, а водата му бе зелена от растения. Докато се спускахме към езерото, аз вървях пред Теодор и изведнъж спрях, втренчил поглед в поточето край пътеката. То немощно криволичеше надолу към езерото – ранното пролетно слънце бе успяло да го превърне в малка струйка. В коритото му, после нагоре през пътеката и отново в поточето се бе проточило нещо като дебел кабел, загадъчно надарен със свой собствен живот. Като се вгледах по‑внимателно, открих, че кабелът е образуван от стотици малки прашни змийчета. Настоятелно викнах на Теодор и му посочих поточето. – Аха! – каза той. Брадата му беше настръхнала, а очите му светеха от любопитство. – Ъъ, да. Много интересно. Змиорчета. Попитах какви змии са змиорчетата и защо се движат в колона. – Не, не. Не са змии. Това са малки змиорки и изглежда, ъъ... разбираш ли, се движат към езерото. Учуден се наведох над дългата колона малки змиорки, които неотклонно се провираха през камъните, тревата и трънливите магарешки бодили. Изглежда, бяха милиони. Кой можеше да предположи, че в тая суха прашна местност ще пълзят змиорки? – Ъъ... историята на змиорката – каза Теодор, като остави колекционерската си чанта на земята и седна на една удобна скала – е много любопитна. Разбираш ли, в определено време възрастните змиорки напускат езерата и реките, където са живели, и ъъ... се отправят към морето. Всички европейски змиорки правят това, а също и северноамериканските. Дълго време учените се чудеха къде изчезват. Единственото нещо, ъъ... разбираш ли, което знаеха, беше, че те никога не се завръщат, а едни малки змиорки идват и се заселват в същите реки и потоци. Едва след доста време се разбра какво става всъщност. Той спря и замислено потри брадата си. – Тези змиорки прекосяват Средиземно море и Атлантическия океан, докато стигнат Саргасово море, което, както знаеш, мие североизточния бряг на Южна Америка. Северноамериканските змиорки, разбира се, нямат толкова много път, но се отправят към същото място. Там се размножават и умират. Ларвите на змиорките са много интересни, ъъ... разбираш ли, прозрачни животинки с формата на листа, толкова различни от възрастните змиорки, че дълго време са били класифицирани като друг вид. Същите ларви се връщат бавно към мястото, откъдето са дошли родителите им, и докато стигнат до Средиземно море или до бреговете на Северна Америка, стават ето като тези. Тук Теодор млъкна, отново потри брадата си и внимателно вкара края на бастуна си в движещата се колона млади змиорки. Те започнаха да се гърчат с възмущение. – Изглежда, имат много ъъ... разбираш ли, силен инстинкт за родното място – каза Теодор. – Трябва да сме на около две мили от морето и въпреки това всички змиорчета си проправят път през тази местност, за да се върнат в същото езеро, което родителите им са напуснали. Той спря, огледа се внимателно и после посочи с бастуна. – Пътешествието им е доста рисковано. Един керкенез, който летеше като малък черен кръст точно над движещата се колона, се спусна и отлетя, сграбчил в ноктите си гърчещо се кълбо змиорки. Докато вървяхме покрай колоната, видяхме други грабители – ята свраки и чавки и няколко сойки, а с крайчеца на окото си зърнахме червения силует на лисица, побягнала от нас в миртовите храсти. На брега на езерото дълго обсъждахме кое дърво е най-подходящо – кое ще хвърли най-дебела и хубава сянка по обед, за да оставим под него част от екипировката и храната си. След това приближихме езерото, въоръжени с мрежичките и кутиите. Тук прекарахме щастливо до обед. Крачехме бавно и съсредоточено като двойка чапли, търсещи риба, и гребяхме с мрежичките си в пълната с водорасли вода. Теодор беше в стихията си. Нагазил в затънтения край на езерото сред рояк от алени водни кончета, бръмчащи като стрели край него, той разкриваше какви ли не загадки с вълшебство, на което би завидял дори Мерлин магьосникът. В застоялите виненозлатисти води се криеше цяла миниатюрна джунгла. По дъното дебнеха ларвите на водните кончета, хитри като тигри хищници, които бавно се промъкваха през остатъци от безброй миналогодишни листа. Черните попови лъжички, гладки и лъскави като сладник, се забавляваха в плитчините и наподобяваха стадо дебели хипопотами в африканска река. Многоцветни рояци от микроскопични животинки трептяха и пъплеха като ята екзотични птици в зелените водораслови гори, а в мрака на корените вечно гладните тритони и пиявици се извиваха като огромни змии. Ларвите на ручейниците, във влакнести одежди от клонки, приличаха на мечки, току-що станали от сън. Те пълзяха с премрежени очи през позлатените от слънцето хълмове и долини от мека черна тиня. – А, ето това тук е доста интересно. Виждаш ли това, ъъ... това нещо, подобно на личинка? То е ларвата на нощната пеперуда порцеланова огневка. Всъщност май имаш една в колекцията си. Какво? Казват се порцеланови огневки заради характерните фигури по крилете си... те наподобяват печатите, които грънчарите слагат на... ъъ... разбираш ли, много хубав порцелан – Споуд. Порцелановата огневка е една от малкото нощни пеперуди с водни ларви. Ларвите живеят под водата, докато... ъъ... наближи да се превърнат в какавиди. Интересното при този биологичен вид е, че има... ъъ... ъъ... нали разбираш, два вида женски. Мъжкият, разбира се, има напълно развити крила и лети, когато се излюпи, и ъъ... същото се отнася за единия вид от женските. Когато се излюпят, ъъ... женските от другия вид нямат крила. Те продължават да живеят под водата и използват краката си, за да плуват. Теодор направи още няколко крачки по калния бряг, вече изсъхнал и напукан като парчета юфка. От малката върба излетя като син фойерверк земеродно рибарче, а една рибарка се спусна откъм средата на езерото и плавно се зарея на грациозните си сърповидни крила. Теодор потопи сакчето си в пълната с водорасли вода и започна да го движи леко напред-назад, като че галеше котка. После го вдигна нависоко и най-внимателно разгледа през лупа мъничката бутилчица, която висеше на сака. – Ъъ, да, няколко циклопса. Две ларви на комари. Аха, това е интересно. Виждаш ли, тая ларва на ручейник си е направила обвивката изцяло от черупки на охлювчета. Тя е, нали разбираш... извънредно красива. Ах, ето! Тук имаме, мисля... да, да, ето няколко ротатории. В отчаян опит да не изоставам в усвояването на това богатство от знания, попитах какво представляват ротаториите и Теодор ми каза да погледна през лупата в малката бутилчица, където видях дребни трепкащи и гърчещи се същества. – Ранните естественици са ги наричали колеловидни животни заради странните им реснички, разбираш ли? Движат се по много особен начин, тъй че изглеждат почти като... ъъ... разбираш ли... ъъ... ъъ... като колелца на часовник. Когато следващия път ми дойдеш на гости, ще ти ги покажа под микроскопа. Действително са много красиви същества. Тия тук, разбира се, са женски. Естествено, попитах защо трябва всичките да са женски? – Това е едно от интересните неща при ротаториите. Женските снасят неоплодени яйца... ъъ... тоест снасят яйца, без да са имали допир с мъжки ротатории. Ъъ... ъъ... разбираш ли, нещо като кокошките. Но разликата е в това, че от яйцата на ротаториите се излюпват други женски, които на свой ред снасят повече яйца, от които... ъъ... отново се излюпват женски. Но понякога женските снасят по-малки яйца, от които се излюпват мъжки. Ще видиш под микроскопа, че женската има – как да кажа – доста нежно тяло, храносмилателен канал и така нататък. Мъжкият е устроен много по-просто. Друго интересно нещо – Теодор продължаваше с наслада да разказва чудесия след чудесия – е, че понякога ъъ... разбираш ли, когато лятото е горещо или нещо такова и има вероятност езерото да пресъхне, те се спускат на дъното и се обвиват в нещо като твърда черупка. Това е своеобразна летаргия, защото езерото може да пресъхне за... ъъ... ъъ... да кажем седем-осем години, и те просто ще си стоят там в прахта. Но щом падне първият дъжд и напълни езерото, те пак се съживяват. Продължихме да вървим по брега, прокарвайки сакчетата си през балонообразните купчинки жабешки яйца и навързаните като огърлици яйца на краставите жаби. – Ето... ъъ... ако вземем лупата, ще видиш една изключително нежна хидра. Под лупата се открои мъничко късче от водорасло, за което бе прикрепено дълго, тънко стълбче с цвят на кафе, завършващо с много виещи се нежни пипала. Докато наблюдавах, един закръглен циклопс, който старателно носеше две големи и явно тежки торбички с розови яйца, доплува с няколко стремителни тласъка прекалено близо до виещите се ръце на хидрата и беше незабавно погълнат. Преди да изчезне напълно, той направи няколко отчаяни напъна да се измъкне. Знаех, че ако наблюдавам продължително, ще видя агонията на още циклопси, поглъщани бавно и сигурно и придвижвани като движеща се издутина към вътрешността на хидрата. Палещите лъчи на издигналото се в зенита си слънце ни напомниха, че е време за обяд. Върнахме се под нашите маслинови дървета, обядвахме и пихме от джинджифиловото си питие. Наоколо се носеше сънливото цвъртене на новоизлюпените цикади, което наподобяваше звуците на цитра, и нежното въпросително гукане на гугутките. – На гръцки – каза Теодор, докато методично дъвчеше сандвича си – гугутката се казва декаоктур – осемнайсетгодишен, нали разбираш. Разправят, че когато Христос...ъъ... носел кръста към Голгота, един римски войник, като видял колко е изтощен Той, му дожаляло за Него. Край пътя имало една стара жена, която продавала... ъъъ... нали разбираш... мляко и, значи, римският войник отишъл при нея и я попитал колко иска за чаша мляко. Тя отговорила, че чашата ще струва осемнайсет монети. Обаче войникът имал само седемнайсет. Той... ъъ... нали разбираш... молил жената да му даде чаша мляко за Христос за седемнайсет монети, но жената алчно настоявала за осемнайсет. И, значи, след като Христос бил разпнат, старата жена се превърнала в гугутка и била прокълната до края на дните си да повтаря дека-окто, дека-окто – осемнайсет, осемнайсет. Ако някога се съгласи да каже дека-епта, седемнайсет, ще възвърне човешкия си облик. А ако се заинати и каже дека-еннаеа, деветнайсет, ще настъпи краят на света. В прохладната сянка на маслините мъничките мравки, черни и лъскави като хайвер, събираха трохите по опадалите миналогодишни маслинови листа, изсъхнали, обагрени в ореховокафяво и банановожълто, с накъдрени като бисквити краища. По склона зад нас минаваше стадо кози под скръбния звън на хлопатара на козела водач. Чувахме хрупането на козите, които безразборно унищожаваха всеки попаднал им свеж лист. Водачът дойде при нас и ни загледа със зли жълти очи, като сумтеше и въздишаше дълбоко. Дъхаше на мащерка. – Не трябва, ъъ... нали разбираш, да ги оставят без надзор – каза Теодор и леко побутна козела с бастуна си. – Козите нанасят повече вреда на околната растителност, отколкото почти всички други животни. Козелът избля язвително и се отдалечи, послушно следван от целия си пакостлив отряд. Полежахме около час, докато ни се смели храната, отправили поглед през сплетените маслинови клони нагоре към небето, нашарено с мънички бели облачета, подобни на отпечатъци от детски пръстчета по син заскрежен зимен прозорец. – Е... – каза накрая Теодор и стана, – мисля, че може би трябва... разбираш ли, просто да видим какво може да ни предложи отвъдната страна на езерото. И така, още веднъж започнахме да обикаляме бавно брега. Епруветките, бутилките и бурканите ни постепенно се изпълниха с блясъка на микроскопични животинки, а картонените и тенекиените ми кутии и чанти – с жаби, малки водни костенурки и много бръмбари. – Предполагам – каза накрая Теодор, поглеждайки към залязващото слънце, – предполагам... нали разбираш, че трябва да си тръгваме. С мъка метнахме на гръб вече съвсем натежалите колекционерски чанти и се отправихме към къщи, капнали от умора. Роджър подтичваше пред нас, изплезил език като розово знаме. Щом стигнахме във вилата, разквартирувахме улова си. После седнахме да си починем и да обсъдим свършената пред деня работа, изпихме огромни количества силен топъл чай и се натъпкахме със зачервените горещи кифлички, които мама току-що бе извадила от фурната. Веднъж отидох на езерото без Теодор и съвсем случайно хванах животинче, за което отдавна мечтаех. Като извадих мрежичката си от водата и внимателно заразглеждах заплетената маса водорасли, неочаквано открих, че в тях се е спотаил паяк. Възторгът ми нямаше граници, защото бях чел за това интересно същество, известно като един от най-необикновените видове паяци в света поради съвсем своеобразния му начин на живот във водата. Беше дълъг около половин инч и имаше неясно изразени сребристи и кафяви петна. Победоносно го сложих в една тенекиена кутия и внимателно го занесох вкъщи. Подготвих аквариум с пясъчно дъно и го украсих с клонки и езерни водорасли. Поставих паяка на една щръкнала над водата вейка и започнах да го наблюдавам. Той се спусна по клонката, потопи се във водата и веднага доби ярък и красив сребрист цвят поради многобройните мънички мехурчета въздух, които се задържаха около космите на тялото му. След това потича около пет минути напред-назад под водата, за да изучи всички клонки и водорасли, преди да си избере място за строеж на жилище. Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=41550
    • От Р. Теодосиев
      IMPERIUM. Пътешествието на една монета из Римската империя

      Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=41429

      Aвтор: Алберто Анджела
      Обем: 424 стр.
      Формат в мм.: 145х215
      Издател: ИК "Колибри"
      Мека подвързия
      Дата на включване: 2014-01-17

      Книгата

      Cлед „Един ден в древен Рим” (ИК „Колибри”, 2010), където разказва за живота на столицата на Римската империя по времето на Траян, Анджела ни предлага книга за самата огромна империя от същия период – II в. сл.Хр. Проследявайки пътешествието на една сестерция, която минава от ръка на ръка, авторът ни отвежда в Лондон и Париж, в Испания и Египет, в Индия и Месопотамия и, разбира се, в Рим, откъдето тръгва и където се завръща. Научаваме как са се секли монети, как се е добивало злато, как са се правили хирургически операции, какви вицове са си разправяли римляните, как са се забавлявали. Добиваме панорамен поглед върху необозримата територия, на която е протекла първата глобализация в историята на човечеството с единна валута, единен първи език – латински, но и запазени местни езици, с единни закони, но и запазени местни традиции. Запознаваме се с един свят по-жесток, но и в някои отношения по-справедлив от нашия. Ето как ни въвежда в него Анджела:
      Погледнете някоя карта на Римската империя от времето на нейната най-голяма експанзия. Това, което поразява най-много, е обширността ѝ. Простира се от Шотландия до Кувейт, от Португалия до Армения.
      Какъв е бил животът тогава? Какви хора са обитавали градовете ѝ? Как са успели римляните да създадат такава огромна държава, обединявайки толкова различни народи и страни? Целта ми е именно тази – да ви поведа на голямо пътешествие из Римската империя и да се постарая да отговоря на всичките ви въпроси.


      Авторът

      Алберто Анджела (1962) е италиански палеонтолог, журналист, документалист и блестящ популяризатор. От дете обикаля света с баща си, известния телевизионен журналист Пиеро Анджела, научава няколко европейски езика и придобива огромна космополитна култура. Автор е – съвместно с баща си и самостоятелно – на десетина научнопопулярни труда, сътрудничи на вестниците „Ла Стампа“, „Айроне“, „Епока“, води предаването „Одисей“ по италианската телевизия RAI.

      Алберто Анджела - „IMPERIUM. Пътешествието на една монета из Римската империя“

      Тя върви бързо из сокаците, промушвайки се между хората. Забулила е лицето си, за да не бъде разпозната. Елегантна и изискана жена с благородни обноски. Пръстите на ръцете й са дълги и тънки, с добре поддържани нокти. Ръце, които никога не са работили. Не е на мястото си тук, в Субура, народния квартал на Рим, където няма нито коприни, нито мрамори, а само глад и бедност.
      С гъвкавостта на котка избягва контакта с хората, но не й е лесно. Разминава се с беззъби месари, нарамили на раменете си говежди бутове, с дребни жени, дебели и нервни, които говорят високо, с обръснати роби, със съсухрени мъже с онази типична смрад на занемарената лична хигиена, с деца, които тичат. Трябва и да внимава къде стъпва. Пълни с нечистотии вади замърсяват уличката и от локвите пият вода рояци мухи, които босите крака на минувачите се мъчат напразно да прогонят.
      Някакъв женски глас, писклив и възбуден, стига до нея отдясно. Отвъд тази порта явно има кавга. Няма време да надникне, защото пърхането на кокошка я кара да погледне на противоположната страна, където вижда дюкян с купчина дървени клетки, пълни с птици, от които се носи невъзможната да се обърка с друго миризма на курник.
      Жената върви бързо, сякаш иска да бъде колкото се може по‑кратко време на тази улица, и минава пред седнал старец. Той вдига глава, когато усеща не толкова милувката на туниката й върху коляното си, колкото уханието на свежия парфюм, носещ се от нея. Напразно очите на мъжа, едното от които е побеляло, се опитват да видят тази „фея“... Здравото забелязва само ръба на воал да плува във въздуха и да се скрива зад завоя.
      Стигнахме – точно това е мястото. „След като завиеш зад ъгъла, продължи по улицата надолу, но преди да отидеш до края й, ще видиш параклисче – мъничко храмче, закачено на стената. Отсреща ще забележиш вход със стълбички, които слизат надолу. Там ще я намериш“, й беше казала нейната стара акушерка.
      Младата жена се колебае. Входът наистина е малък и тъмен. Стълбичките свършват в мрак... Оглежда се наоколо – вижда само стените на много високи сгради в пълна разруха, строени за обикновените хора от народа. Стените са олющени, с петна от влага и мръсотия, прозорците са със счупени панти, балконите изглеждат застрашени от срутване, виждат се висящи въжета... „Но как живеят хората така?“, пита се тя. И после: „Какво правя аз тук?“. Отговорът е пред нея, в онзи тъмен вход. Среща погледа на стара жена със смачкана туника и майчинска усмивка, която се показва от един прозорец и й кима одобрително, сякаш е разбрала защо се намира там, и иска да й вдъхне увереност. Кой знае колко такива е виждала да идват при нея.
      Жената въздиша дълбоко и влиза. Почти веднага я блъсва острата миризма на нещо, което се готви или загаря, но не може да разбере какво. Усеща само атмосфера, която й напомня за ада. Значи, точно това е мястото, което търси. Сърцето й бие силно и й се струва, че го чува в тишината и сумрака. Прави пак няколко крачки... Внезапно от тъмнината изплува лицето на жена. И тя подскача от уплаха.
      Това е магьосницата.
      Видът й е на жена от народа, дебела, едра, със занемарена коса, осеяна от бели косми. Поразяват черните й проницателни очи и преди всичко погледът й – решителен и уверен. „Всичко ли е в теб?“ Новодошлата й подава навито на руло платно. Тя понечва да го вземе, после стиска ръцете й и я привлича към себе си. „Мъртъв ли го искаш?“ Очите й поглъщат тези на младата, която кима уплашено.
      Магьосницата, вече осведомена, трябва да извърши ритуал, за да изчезне мъжът, за когото клиентката е омъжена по решение на родителите й. Той е насилник, редовно я бие. А тя отдавна е намерила утеха в друг. Между двамата е пламнала голяма любов. Сега прибягва до магията, за да потърси разрешение на проблема си.
      Магьосницата разгъва платното – вътре има косми и нокти от мъжа, които младата жена е донесла от къщи. Започва да подготвя ритуала. Ще трябва да направи статуетка от брашнено тесто, като я напълни с „части“ от мъжа, който трябва да бъде поразен.
      Естествено, най‑напред иска да й бъде заплатено. Младата жена изважда кожена кесийка с пари и я подава. Тя я отваря и поразтърсва, за да види съдържанието. Усмихва се, парите са много. Обръща се и я скрива в малка люлка, закачена на тавана с ленти. В нея има момиченце, което спи. Магьосницата нежно го разлюлява. Сигурно е на трийсет и пет‑четирийсет години, но повехналото й тяло и занемареният й вид я състаряват.
      Мястото, където живее, е тъмно, мръсно. Светлината идва най‑вече от запаленото огнище. Над него виси малка тенджера със странна смес, която ври. Тя издава острата миризма, която младата жена бе усетила на влизане. Вероятно е любовен еликсир или напитка, която магьосницата приготвя за някой клиент.
      Такива тенджери, наречени caccabus, са типични инструменти на тези жени от простолюдието, които приготвят както лекове от растения, така и, при нужда, магически питиета (ако искате, наречете ги „вещици“), както разказва и Вергилий. Тенджерата caccabus ще остане през годините свързана с образа им. Стереотипният образ на вещицата е на застаряла жена, която е загубила всякакво очарование (дори е направо грозна), не е богата, облечена е с извехтели дрехи, живее в бедни квартали, със сигурност не в палати, и приготвя отрови. Ето откъде започва всичко – от определен вид жени от простолюдието, които във всички епохи (не само в римската) са се посвещавали на гадаене и врачуване, възползвайки се от доверчивостта на обикновените хора, от техните слабости и преди всичко от тяхното страдание.
      Затова кесийките със сестерции, драхми, флоринти, шилинги или... евра, попаднали в техните ръце, в продължение на векове и хилядолетия са представлявали едни от най‑противните и най‑малко наказвани от властите обири. Така е и в Рим по времето на Траян.
      Статуетката е готова. Прилича на мъж, виждат се дори гениталиите. Върху тялото жената издълбава в още мекото тесто магически думи, които вероятно само тя може да изтълкува. После, след цяла поредица от ритуали и заклинания, произнесени на глас, за да призове подземните божества, статуетката е поставена с главата надолу (в символична позиция) в оловен цилиндричен контейнер, който на свой ред е пъхнат в други два по‑големи. Тази „матрьошка“ за проклятия бива запечатана с восък, а отгоре й магьосницата издълбава с нож формули и свещени фигури на злото. После със запотено лице вдига контейнера високо, като го „сграбчва“ с върха на ноктите си. Рецитира пак някакви заклинания и накрая го подава на клиентката.
      „Върви, казва й, знаеш къде да го сложиш.“ Младата жена поема контейнера. Размерите му са колкото на голям буркан, но тежи много заради оловото. Увива го в парче плат и излиза, без да поглежда повече магьосницата. На улицата светлината е различна. Въпреки че в сокаците на Рим лъчите не докосват земята, тя разбира, че слънцето е преминало от другата страна на покривите. Кой знае колко време се е забавила с магьосницата...
      Сега трябва да бърза.
      На следващия ден жената, с извинението, че отива да посети някакъв роднина, излиза от града заедно със старата акушерка. Вървят по Фламиния. От дясната му страна се издигат жълтеникави зъбери, изцяло покрити с дървета. Това е colle, хълм, релеф, оцелял в модерната епоха и който днес подслонява квартала Париоли в Рим. Сега мястото е напълно урбанизирано, но ивица от тогавашната растителност все още съществува. Непокътната е в градския център и е един от многото зелени острови на столицата. Дърветата, които автомобилисти и пешеходци гледат разсеяно, в действителност са преки наследници на онези, които растели в една от свещените гори през римската епоха.
      Двете жени вървят по добре отъпкан път, който се отделя от Фламиния и води към вътрешна долинка на въпросния хълм. Свещената гора е навсякъде около тях. Мястото е много красиво. Съвсем тихо е и се чува пеенето на птичките. Напълно различно е от хаоса в Рим. Около долинката, между дърветата, се виждат пещери, посветени на нимфите. Тази гора е неприкосновена. Тежко на този, който отреже растение или отсече дърво. Тук горите са като храмове за римляните. Дори в незащитените области трябва да се внимава, преди да се посегне на тях. Римляните мислели, че под кората на дъбовете живеят нимфи и хамадриади, които са свързани с живота на растението. Затова трябвало жрец да извърши необходимите ритуали, за да ги накара да се отдалечат, преди дървото да бъде отсечено.
      В центъра на долината, там, където тя се разширява в равна полянка, блика естествен извор. Около него е издигната голяма структура от тухли с централен басейн, който събира водата му, и други два странични, където вярващите докосват свещената течност.
      Този извор е посветен на божество със странно име – Анна Перенна. Не става въпрос за личност, както името би могло да ни накара да мислим. Това е божеството, отговорно за протичането на годината и за нейното непрекъснато обновяване. Не случайно Annare perennereque commode, тоест нещо като „Да изживееш прекрасна година от началото до края“, е едно от пожеланията, които римляните си отправят от време на време, и най‑вече за Нова година.
      Да, кога е Новата година за римляните? В императорската епоха тя е на първи януари. Докато през републиканската била на (прочутите) мартенски Иди, тоест на 15 март. Хиляди хора идват да я празнуват тук, около свещения извор на Анна Перенна. Според древните автори сцените са били впечатляващи.
      И така, представете си, мъже и жени в дълга колона излизат от град Рим и идват тук, за да пируват, да пеят, да се забавляват. Масите се поставят покрай пътя Фламиния, но почти всички се излягат на тревата, като на колосален пикник. Пеят, танцуват, напиват се (някои наздравици се оказват невъзможни – купа вино за всяка година, която още искаш да живееш...). Всичко много напомня на нашата Нова година. Всъщност празнуването е дори по‑крайно – прилича наистина на Октоберфест на Античността.
      А в действителност е и нещо повече...
      Ако вярваме на Овидий, празникът е много весел и с ясно изразен еротичен характер. Пие се и се прави секс. Овидий разказва, че жените разпускат косите си и запяват песни с неприкрити еротични намеци. Всъщност празникът има смисъл на инициация и много момичета загубват девствеността си точно на този ден. В атмосфера, напомняща Удсток, двойките се излягат на тревата или се подслоняват под импровизирани навеси, направени от клони, тръстики и тоги. Има учени, които смятат, че някои фрагменти от дърво, намерени в централния басейн на извора, са именно части от тези набързо сглобени навеси.
      Изворът е открит по време на строежа на подземен паркинг и при разкопките, извършени от професор Марина Пираномонте от Археологическата дирекция на Рим, са се появили много предмети, хвърляни във водата като дарове. Например многобройни яйца (символ на плодородие и плодовитост), както и шишарки (символ на плодовитост, но и на непорочност). Намерени са и предмети, предизвикали любопитството на археолозите, които изобщо не са свързани с култа на Анна Перенна, а с магическите ритуали и магиите.
      От разкопките са излезли на бял свят един прекрасен caccabus, („тенджерата“ на вещиците) и поне петстотин монети, които римляните хвърляли на важни и свещени места, както мнозина правят и днес. И както и в нашето съвремие, те никога не са монети с голяма стойност – преди всичко асове, равни на четвърт сестерция (около 50 днешни евроцента).
      Намерени са цели седемдесет светилника и което е странно, почти всичките нови. Защо в различните епохи да се носят дотам, извън Рим, толкова много нови лампи и после да се хвърлят в извора? Както Овидий, така и Апулей подробно описват ритуалите на магьосниците от Античността. Те почти винаги се изпълнявали нощем, следователно светилниците били съществен елемент било за маговете, било за клиентите. И се изисквало да бъдат нови. Твърде е вероятно откритите там да трябва да се свържат с някакъв ритуал за магия или чародейство, а не с култа на Анна Перенна. Още повече че шест от тях са запазили проклятие, издълбано върху оловото във вътрешната им част. Въпросът с проклятията (defixiones) e интересен, защото в басейна са намерени общо двайсетина. Става въпрос за малки „листове“, пластинки от олово. Оловото е ковък метал и не се разяжда, ето защо бил предпочитан пред други материали. Върху малка и много фина пластинка се издълбават магически формули срещу някого, после пластинката се сгъва и се пъха в гроб, кладенец, река или извор (като този на Анна Перенна). Всъщност се смята, че тези места са в тясна връзка с реката от подземния свят или с подземните божества, които ще осъществят проклятието. Любопитното и до известна степен забавното е, че между формулите и магическите букви (characteres) се чете името на жертвата, повторено много пъти или допълнено с много подробности (живее еди‑къде си, работи еди‑какво си и т.н.), за да се „превиши дозата“ и за да не може подземното божество да обърка човека, поразявайки някой невинен. Малко като с наемните убийци.
      Но кои били жертвите?
      На едно от откритите defixiones например се вижда издълбана фигура на мъж и после името му (Сура) и неговата длъжност – може би съдия. Препоръчва се на подземните божества да му избодат очите, първо дясното и после лявото (!), защото: „Qui natus est da vulva maledicta...“
      Това, с което се прочува откриването на извора на Анна Перенна, е намирането на седем (непокътнати) малки човешки фигурки, използвани за магически ритуали – еквивалента на кукличките вуду.
      Точно това, което видяхме да извършва магьосницата.
      Лабораторните анализи показват, че са изработени от брашнено тесто и мляко. Само една е направена от восък. Виждат се добре очите, устата, гърдите или мъжкия полов орган, в зависимост от случая. Поне при една от тях краката са пречупени умишлено. Тези толкова деликатни статуетки са се запазили, защото, веднъж хвърлени, те всички са се разположили на дъното на басейна, където постепенно потънали в слой от глина. Тъй като в нея няма кислород, тя е попречила на бактериите да действат и да разрушат статуетките през вековете.
      Контейнерите до един са от олово и са винаги три един в друг. Със сигурност повторението на числото три има магически смисъл. За „гръбначен стълб“ на статуетките служи кост, върху която в поне един от случаите са отбелязани латински букви. Това съвпада с препоръките на прочутите гръцки магически папируси, които описвали всичко това.
      Наблюдавайки обаче статуетките, откриваме следи и от други ритуали. Върху една от тях са издълбани магически букви по тялото и дълбок отвор на главата. Лесно можем да си представим какъв е бил желаният ефект върху жертвата.
      Статуетката, която изненадва най‑много, е тази на човек, обвит от спиралата на голяма качулата змия, която го хапе по лицето. В помощ на „хватката“ на змията е поставена метална пластинка, която обгръща жертвата. Сякаш това не стига, втора метална пластинка с проклятия е закована върху тялото. Един от пироните пробива пъпа, другият стъпалата. Вероятно всичко това има символично значение.
      Трябва да са били изключително много римляните, които са прибягвали до този вид практики. За това говори фактът, че контейнерите се произвеждали серийно. Следователно заинтересованите ги купували и ги носели на магьосниците. Общо взето, зад тези предмети се криела процъфтяваща търговия и се въртели много пари.
      Разучавайки начина на затваряне на един от контейнерите, запечатан със смола около „тапата“, изследователите забелязали пръстови отпечатъци. Предметът бил занесен на техниците от научната полиция и станало ясно, че ръката, затворила капака, е била малка, следователно на много млад човек или... на жена! Сякаш за да потвърди онова, което ни разказват древните за магьосниците.
      Младата жена и старата акушерка се приближават до извора. Оглеждат се. Наоколо няма никого. С бързи движения акушерката развива парче платно, хваща цилиндричния контейнер и го хвърля високо над извора. Цилиндърът изчезва от погледа и след миг на очакване се чува как пада във водата. Двете жени се споглеждат и се усмихват...

      Изворът на Анна Перенна продължава да бъде опорна точка на култа, свързан с плодовитостта, с благопожеланията, с празника на Нова година още дълго време, поне до III в. сл. Хр. После тази религиозна традиция постепенно се видоизменя и към IV–V в. е все повече „замърсявана“ от потайни практики с контейнери и проклятия, свързани с различни суеверия. Това деградиране се дължи на затварянето на извора (император Теодосий забранява езическите култове), но е и отражение на упадъка на ценностите в римското общество, вече близко до колапс.

      Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=41429
  • Теми

  • Последно разглеждащи   0 Потребители

    • No registered users viewing this page.

За нас

Вече 15 години "Форум Наука" е онлайн и поддържа научни, исторически и любопитни дискусии с учени, експерти, любители, учители и ученици.

 

За контакти:

×
×
  • Create New...