Отиди на
Форум "Наука"

Recommended Posts

  • Администратор

Psihologia_na_nesyznavanoto.jpg

Автор: Зигмунд Фройд

Обем: 288 стр.

Формат в мм.: 145х215

Издател: ИК "Колибри"

Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=42180

Анотация

Психоанализата е метод за изследване на несъзнаваните мотиви на човешкото поведение, създаден от виенския лекар д-р Зигмунд Фройд (1856–1939). Клиничният опит, натрупан с прилагането на този метод, става основа за изграждането на една теория за ролята на несъзнаваните процеси в психичното функциониране, която самият Фройд нарича „метапсихология”. Сборникът „Психология на несъзнаваното” съдържа произведения, представящи основните понятия на метапсихологията. Читателят може да се запознае с възгледите на Фройд за принципите на функционирането на психиката, за ролята на нагоните, за нарцисизма и отношенията с обектите, за структурата на личността, за различията между неврозите и психозите, както и за защитните механизми като изтласкване и разцепване.

Произведенията са подредени в хронологичен ред, което помага да се проследи развитието и изменението на психоаналитичните концепции. Включени са т.нар. „Трудове по метапсихология” – запазените пет глави от учебника по психоанализа, който Фройд замисля, но се отказва да напише. Освен това сборникът съдържа фундаментални теоретични произведения като „Въвеждане на нарцисизма”, „Отвъд принципа на удоволствието” – студията, обосноваваща приемането на нагон към смъртта, „Аз и То” – в която се представя за първи път теорията за структурата на психичния апарат, както и редица по-малки, но също така важни произведения.

доц. д-р Никола Атанасов

Автор

Зигмунд Фройд (1856–1939), един от най-прославените учени на XX век, прекарва живота си като професор и психотерапевт във Виена, разработвайки теорията и практиката на психоанализата. Умира в изгнание в Лондон, където е принуден да емигрира след завладяването на Австрия от хитлеристка Германия.

Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=42180

Зигмунд Фройд – „Психология на несъзнаваното“

Често сме чували изискването науката да се строи върху ясни и строго дефинирани научни понятия. В действителност никоя наука не започва от подобни дефиниции, дори и най-точната. Истинското начало на научната дейност е описанието на явления, които по-нататък се групират и подреждат в система. Още при описанието към материала неизбежно се прилагат някои абстрактни идеи, почерпани отнякъде, съвсем не единствено от новия опит. Още по-незаменими са тези идеи – бъдещите основни понятия на науката – при по-нататъшната преобработка на материала. Отначало те трябва да притежават известна неопределеност; не може и да се говори за ясно очертаване на съдържанието им. Докато са в това състояние, ние се информираме за значението им чрез многократно позоваване на емпиричния материал, от който на пръв поглед произтичат, но който всъщност им е подчинен. Строго погледнато, те представляват конвенция, но главното е, че не се избират произволно, а се определят от съществени връзки с емпиричния материал, за които ни се струва, че се догаждаме, преди още да сме ги видели и доказали. Едва след по-задълбочено изучаване на съответната област може да се определят по-точно и основните й научни понятия и постепенно да се изменят така, че да добият широко приложение, без да съдържат про тиворечия. Тогава вече настъпва моментът те да се по ставят в рамките на дефиниции. Прогресът на познание то обаче не търпи и закостенелите дефиниции. Както блестящо показва примерът на физиката, определените чрез дефиниции „основни понятия“ също изменят непрекъснато съдържанието си.

Такова конвенционално, засега твърде смътно основно понятие, от което обаче не можем да се лишим в психологията, е нагонът. Нека се опитаме да го изпълним със съдържание от различни посоки.

Най-напред от страна на физиологията. Тя ни дава понятията дразнител и рефлексна схема, според които по стъпилият отвън върху живата тъкан (нервната субстанция) дразнител се отстранява чрез насочен навън двигателен акт. Този акт е целесъобразен с това, че прекратява дразненето върху субстанцията, извежда я извън обсега на дразнителя.

Какво е отношението между нагон и дразнител? Нищо не ни пречи да подведем понятието „нагон“ под понятието „дразнител“: нагонът е дразнител на психиката. Но веднага ще срещнем възражение срещу това приравняване. Очевидно за психиката има и други дразнители освен нагоните, такива, които много повече приличат на физиологичните. Например когато силна светлина пада върху окото, това не е нагонен дразнител; такъв обаче е налице, когато почувстваме изсъхването на лигавицата на устата или започващото разяждане на стомашната лигавица.

Сега вече имаме материал за разграничаване на нагонния дразнител от другия (физиологичен) дразнител, който въздейства върху психиката. Първо: нагонният дразнител произлиза не от външния свят, а от вътрешността на самия организъм. Поради това той по друг начин влияе върху психиката и изисква други действия за отстраняването си. Освен това ще имаме всичко съществено за дразнителя, ако приемем, че той действа като еднократен тласък; в такъв случай той може да се отстрани чрез ед нократно целесъобразно действие, прототип на което е физическото бягство от източника на дразнителя. Разбира се, тези тласъци може да се повтарят и сумират, но това с нищо не изменя схващането за процеса и условията на отстраняването на дразнителя. Нагонът обаче никога не действа като моментна, а винаги като постоянна сила. Тъй като атакува не отвън, а от вътрешността на тялото, бягството от него е невъзможно. По-добре ще е да наречем нагонния дразнител „потребност“; онова, което отстранява потребността, е задоволяването. То се постига само чрез целесъобразна (адекватна) промяна на вътрешния източник на дразнението.

Да се поставим на мястото на едно почти напълно безпомощно, още неориентирано в света живо същество, възприемащо дразнители чрез нервната си субстанция. Скоро то ще направи едно първо разграничение и ще добие първа ориентация. От една страна – ще усеща дразнители, от които може да се изплъзне чрез мускулно действие (бягство), тях то ще отнесе към външния свят; от друга страна – дразнители, срещу които такова действие е безполезно, които въпреки него запазват постоянния си натиск; тези дразнители са признаци за вътрешен свят, доказателство за нагонни потребности. По този начин приемащата субстанция на живото същество ще получи в ефективността на мускулната дейност една опора за разграничаването на„вън“ и „вътре“.

И така същността на нагона най-напред виждаме в основните му черти – произхода му от дразнители във вътрешността на организма и проявяването му като постоянна сила – и от тях извеждаме една следваща негова черта: невъзможността да му се противодейства с бягство. Но в хода на тези разсъждения би трябвало да ни е направило впечатление нещо, което изисква нова отстъпка. Към материала на нашето наблюдение ние подхождаме не само с известни конвенции под формата на основни понятия, а си служим и с някои сложни предпоставки, ръководещи ни при осмислянето на психологическите явления.

Най-важната от тях вече посочихме, остава само изрично да я подчертаем. Тя е от биологично естество, работи с понятието „тенденция“ (евентуално „целесъобразност“) и гласи: Нервната система е апарат, който има функцията да отстранява постъпващите дразнители, да ги свежда до възможно най-ниското равнище или, ако е възможно, изобщо да се изолира от тях. Засега нека не се смущаваме от неопределеността на тази идея и нека припишем на нервната система – най-общо казано – задачата да се справя с дразнителите. При това положение виждаме колко много се усложнява простата физиологична схема на рефлекса от въвеждането на нагона. Външните дразнители поставят само една задача – изплъзването от тях; това става чрез мускулни движения, едно от които най-сетне постига целта и се превръща в наследствена диспозиция. Възникващите във вътрешността на организма нагонни дразнители не може да се отстранят чрез този механизъм. Те поставят много по-високи изисквания към нервната система, подтикват я към сложни, взаимосвързани действия, които така променят външния свят, че да предложи на вътрешния дразнител задоволяване, и най-вече я принуждават да се откаже от идеалната си цел да се изолира от дразнителите, тъй като поддържат неизбежен и постоянен приток на дразнения. Бихме могли следователно да заключим, че те, нагоните, а не външните дразнители, са истинските двигатели на напредъка, довели безкрайно работоспособната нервна си стема до сегашното й ниво на развитие. Разбира се, нищо не ни пречи да приемем, че самите нагони, поне отчасти, са отражение на външни въздействия, променяли живата субстанция в хода на филогенезата.

Когато след това установим, че дейността и на най-високоразвитите душевни апарати се подчинява на принципа на удоволствието, т.е. регулира се автоматично чрез усещания от диапазона „удоволствие – неудоволствие“, трудно можем да отклоним заключението, че тези усещания отразяват начина, по който се преодоляват дразнителите – несъмнено в такъв смисъл, че усещането за неудоволствие е свързано с увеличаването, а за удоволствие – с намаляването на дразненията. Но нека имаме предвид голямата неопределеност на това допускане, докато ни се удаде да разкрием естеството на връзката между удоволствие/неудоволствие и колебанията на въздействащите върху психиката дразнители. Несъмнено тук са възможни многообразни и не съвсем елементарни връзки.

Ако насочим вниманието си към разглеждане на душевния живот, от биологична страна нагонът ще ни се стори гранично понятие между душевното и соматичното, психична репрезентация на дразнителите, които произхождат от вътрешността на тялото и достигат душата, мярка за работата, която се изисква от душата вследствие на нейната свързаност с телесното.

Сега бихме могли да обсъдим някои термини, използвани във връзка с понятието „нагон“, като „натиск“, „цел“, „обект“, „източник на нагона“. Под натиск на един нагон разбираме неговия двигателен момент, сумата на силата му или мярката на изискваната от него работа. Натискът е общо свойство на нагоните, дори тяхна същност. Всеки нагон представлява активност; когато небрежно говорим за пасивни нагони, това не може да означава нищо друго освен нагони с пасивна цел.

Целта на нагона винаги е задоволяването, което може да се постигне само чрез прекратяване на дразнението в нагонния източник. Но ако крайната цел за всички нагони е една и съща, то към нея може да водят различни пътища, така че един нагон би могъл да има разнообразни по-близки или междинни цели, които да се комбинират или взаимозаменят. Опитът ни позволява също да говорим за нагони с потисната цел по отношение на процеси, които се доближават до задоволяването на нагона, но биват потиснати или отклонени. Може да се приеме, че те са свързани с частично задоволяване.

Обектът на нагона е онова, чрез което той постига целта си. Той е най-променливото в нагона; връзката му с него не е изначална, а е резултат единствено от годността му да способства за задоволяването. Обектът не е непременно чужд предмет, а би могъл да бъде и част от собственото тяло. В хода на нагонните превръщания той може многократно да се променя; това изместване на нагона изпълнява особено важни функции. Случва се един и същи обект да задоволява едновременно няколко нагона – преплитане на нагони, както го нарича Алфред Адлер. Тясното обвързване на нагона с един обект се определя като фиксация. Често тя се осъществява в много ранни периоди от развитието на нагона и слага край на неговата подвижност, като силно се съпротивлява на откъсването му от обекта.

Под източник на нагона се разбира онзи соматичен процес в даден орган или част от тялото, чието дразнение е представено в душевния живот чрез нагона. Не се знае дали този процес винаги има химична природа, или може да е проява на освобождаването от други, например механични сили. Изучаването на нагонните източници не спада към психологията; макар че произходът от соматичен източник е решаващото за нагона, в душевния живот ние го познаваме единствено чрез целите му.

За целите на психологичното изследване не е необходимо да се знаят точно източниците на нагона. В някои случаи въз основа на целите може да се направи сигурно заключение за източниците.

Трябва ли да приемем, че отделните нагони, произлизащи от телесното и въздействащи върху душевното, се характеризират с различни качества и поради това имат качествено различни прояви в душевния живот? Това изглежда неоснователно; достатъчно е по-простото допускане, че всички нагони са качествено еднакви и въздействието им се определя само от размера на възбудата, която носят, може би и от някои функции на това количество. Различията между психичните прояви на отделните нагони са обясними с различните им източници. Но едва по-късно, в друг контекст ще можем да изясним значението на проблема за качеството на нагона.

Колко и какви нагони можем да постулираме? Тук очевидно има голям простор за субективизъм. Няма да имаме нищо против, ако някой въведе в употреба понятия като нагон към игра, към разрушение или общуване там, където предметът го изисква и ограниченията на психологичния анализ го допускат.

Но не бива да отминаваме въпроса, дали тези, от една страна, толкова специализирани нагонни мотиви не позволяват по-нататъшно разлагане по посока към нагонните източници, тъй че само неразложимите повече първични нагони да претендират за някакво значение.

Аз предложих да разграничим две групи такива първични нагони – азови, или себесъхранителни, и сексуални. Но тази класификация няма значението на необходима предпоставка, както например допускането за биологична тенденция на душевния апарат (виж по-горе); тя е просто помощна конструкция, предназначена да се използва дотогава, докато е полезна, и заместването й с друга няма да промени съществено резултатите от нашата описателна и класификаторна работа. Тя се породи в хода на развитието на психоанализата, чийто първи обект бяха психоневрозите, по-точно онази група от тях, която се нарича „преносни неврози“ (хистерията и психоневрозата); при работата над тях се стигна до схващането, че те винаги се коренят в конфликт между сексуалните потребности и тези на Аза. Възможно е обаче задълбоченото изучаване на другите невротични заболявания (най-вече на нарцистичните психоневрози – шизофрениите) да наложи промяна на тази формула и друго групиране на първичните нагони. Но засега не познаваме новата формула и още не сме се натъкнали на аргумент срещу противопоставянето на азови и сексуални нагони.

Аз поначало се съмнявам, че е възможно работата с психологичен материал да даде съществени данни за разграничаването и класифицирането на нагоните. За целите на тази работа по-скоро ми се струва нужно да се подходи към материала с определени допускания за нагонния живот, които по възможност да се почерпят от друга област и да се пренесат върху психологията. В това отношение приносът на биологията безспорно не противоречи на разграничаването между азови и сексуални нагони. Биологията учи, че сексуалността се различава от останалите функции на индивида, тъй като целите й излизат извън него и имат за съдържание създаването на нови индивиди, т.е. съхраняването на вида. Освен това тя ни демонстрира две равноправни схващания за отношението между Аза и сексуалността; според първото индивидът е основното и сексуалността е едно от неговите занимания, сексуалното задоволяване – една от потребностите му, а според второто той е временен, смъртен придатък към една в известен смисъл безсмъртна зародишна плазма, поверена му от поколението. Разбирането, че сексуалните функции се различават от останалите процеси в организма по своя особен химизъм, представлява, доколкото знам, и едно от основните положения на биологичните изследвания на Ерлих.

Тъй като изучаването на нагонния живот чрез съзнанието поставя почти непреодолими трудности, психоаналитичното изследване на душевните разстройства си остава главният източник на нашите познания. Но в съответствие с развитието си, психоанализата досега можа да ни даде донякъде задоволителни сведения само за сексуалните нагони, защото тъкмо тях успя да наблюдава като в изолиран вид при психоневрозите. Пренасянето на психоанализата върху другите невротични заболявания несъмнено ще сложи началото на опознаването на азовите нагони, макар че изглежда нереалистично в тази област да се очакват също толкова благоприятни за на блюдението условия.

Относно общата характеристика на сексуалните нагони може да се каже следното: те са многобройни, имат разнообразни органични източници, първоначално действат независимо един от друг и едва на един късен етап претърпяват повече или по-малко хармоничен синтез. Целта на всеки от тях е физическата наслада, чак след синтеза те започват да служат на размножителната функция, с което явно се обособяват като сексуални нагони. При първата си поява те се опират на себесъхранителните нагони, от които постепенно се откъсват, а в търсенето на обект следват пътищата, които им сочат азовите нагони. Част от тях за цял живот остават свързани с азовите нагони и им придават либидни компоненти, които при нормално функциониране лесно може да не бъдат забелязани и едва при заболяване се разкриват ясно. Отличават се с големите си възможности за взаимозаместване и лесна промяна на обекта. Поради тези си качества те са способни на действия, които значително се отклоняват от първоначалните им цели (сублимация).

Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=42180

Link to post
Share on other sites

Напиши мнение

Може да публикувате сега и да се регистрирате по-късно. Ако вече имате акаунт, влезте от ТУК , за да публикувате.

Guest
Напиши ново мнение...

×   Pasted as rich text.   Paste as plain text instead

  Only 75 emoji are allowed.

×   Your link has been automatically embedded.   Display as a link instead

×   Your previous content has been restored.   Clear editor

×   You cannot paste images directly. Upload or insert images from URL.

Зареждане...
  • Дарение

  • Подобни теми

    • От caress…
      Вся статья здесь: https://monocler.ru/kak-vzaimodeystvuyut-soznatelnoe-i-bessoznatelnoe/
      В статье «Погоня за радугой: бессознательная природа бытия», опубликованной в ноябре 2017 года во Frontiers of Psychology, приводится «революционное» утверждение о том, что на самом деле наши мысли и чувства не есть результат работы привычной логики, а являют собой производное быстрых бессознательных процессов, и что «сознание» не подразумевает исполнительной, причинной или контролирующей связи с любым из привычных нам психологических процессов, обычно приписываемых ему. Исследователи отмечают, что опыт сознания — это пассивное сопровождение бессознательных процессов «внутреннего вещания» и создание личного повествования.
      Проще говоря, мы не сознательно выбираем наши мысли или чувства — мы всего лишь осознаем их и встраиваем в собственную историю.
      Психоаналитики, опираясь на свой клинический опыт, говорят об этом уже целый век, но использование магнитно-резонансной томографии мозга во время сессий гипноза позволило привести еще несколько аргументов в пользу главенства бессознательных механизмов нашего мозга в формировании личности человека.
      Исследование организовали Дэвид Оукли, почетный профессор психологии университетского колледжа в Лондоне, и Питер Халлиган, профессор нейропсихологии из Университета Кардиффа в Уэльсе. Они использовали метод гипнотического воздействия, который применялся для лечения нейропсихологических и нейропсихиатрических расстройств, и параллельно вели регистрацию активности мозга испытуемых, чтобы проследить наличие сигналов между мозгом и телом.
      В результате экспериментов удалось выявить закономерность, показывающую, что в чрезвычайно суггестивных (внушаемых) состояниях люди могут менять свои убеждения, настроение и восприятие. К примеру, участники исследования поднимали руку, даже когда мозг не получал сознательный сигнал об этом, и это выглядело как непреднамеренное действие, а исследователям удавалось внушить испытуемым, что инопланетяне заставляли их делать это.
      В одном эксперименте исследователи записывали мозговую активность участников в трех ситуациях: когда они поднимали руку преднамеренно, когда она была поднята рычагом, и когда она двигалась в ответ на гипнотическое внушение о том, что его поднимает рычаг. Одни и те же области мозга были активны во время непроизвольного и предполагаемого «чуждого» движения, тогда как активность мозга для преднамеренного действия была иной. Таким образом, гипнотическое внушение можно рассматривать как средство передачи идеи или убеждения, которое, когда оно принято, способно изменять восприятие или поведение человека.
      The Conversation
      Ученые пришли к выводу, что наш мозг в меньшей степени создан для генерации выводов и заключений, а в большей — для распознавания того, что мы чувствуем. Авторы статьи отмечают, что «содержание сознания» не полностью происходит из «опыта сознания», а берет начало в «неосознаваемой деятельности мозга».
      Хорошо объясняет данное утверждение метафора радуги:
      Индивидуальное сознание подобно радуге, которая сопутствует физическим процессам в атмосфере, но не оказывает на них никакого влияния.
      Английский биолог и популяризатор науки Томас Генри Хаксли (Гексли) сравнивал сознательную часть психики с чем-то вроде парового гудка на поезде, сопровождающего работу двигателя, но не обладающего внутренним влиянием или контролем над ним (Хаксли, 1874).
      Таким образом, личная осознанность реальна, она присутствует одновременно с неосознаваемыми процессами жизнедеятельности нашего мозга (или психической сферы), но не является причинной и не оказывает никакого влияния на наши психологические процессы.
       
    • От ramus
      webcafe.bg   Теорията на ципа, или защо светът отказва да мисли критично
      "Незнанието ни е отрезвяващо и безкрайно", казва философърт Карл Попър. "С всяка стъпка напред и с всеки проблем, който решим, не просто откриваме нови и нерешени проблеми, но откриваме, че там, където сме вярвали, че стъпваме на твърд и сигурен терен, всичко всъщност е неясно и в състояние на постоянна промяна".
      Ако светът е пълен с предизвикателства и хора с неограничено незнание, не е изненадващо, че за Попър "няма крайни източници на познанието". Можем само да се надяваме, че ще откриваме и елиминираме грешките, като си позволяваме критика на теориите на другите, както и другите ще имат право да критикуват собствените ни теории.
      Попър пише тези редове много преди епохата на социалните мрежи и съвременната атака срещу критичното мислене в университетите.
      Днес всеки, който би искал да елиминира критиките срещу собствените си възгледи, споделя безкрайни мнения, базирани единствено на чувства - но не и на познания.
      Това торпилира дебата по най-важните проблеми на нашето време. Попър щеше да бъде ужасен, ако можеше да види какво се случва.
      В книгата си "Илюзията за знанието" когнитивните изследователи Стивън Сломан и Филип Фернбах правят няколко теста, които експериментират върху "миража за разбирането".
      Изводите им потвърждават мащабната пропаст между собственото усещане за информираност на една личност и реалния обхват на знанията й.
      Участниците в един от експериментите трябва да попълнят въпросник, който започва със следното питане: "По скалата от 1 до 7 - колко добре бихте описали разбирането си за принципа на работа на ципа?".
      Следват уточняващи въпроси като "Как работи ципът?" и "Опишете възможно най-подробно всички стъпки, които са ангажирани при закопчаването на един цип". Разривът между оценката от първия въпрос и реалните познания, нужни за обяснението на останалите въпроси, е впечатляващ.
      Оказва се, че в опита си да обяснят един елементарен механизъм, хората просто не знаят какво да кажат.
      Какво остава, когато са засегнати проблеми от националната икономика, данъчната политика, здравеопазването или конфликтни теми на науката като климатичните промени?
      Изследователите прилагат същата процедура върху участниците в теста, като ги молят да оценят от 1 до 7 разбирането им по въпроса за плоския данък. Следват въпроси, които ги приканват да изброят ефектите, до които може да доведе данъчната система с пропорционално облагане. Отново следва сблъсък с реалността, когато хората са изправени пред ситуация да обяснят онова, което вярват, че знаят.
      В няколко изследвания, при които участниците са помолени да разсъждават по даден проблем, а не да го обяснят, резултатите се оказват по-различни.
      Сломан и Фернбах пишат: "Обикновено когато хората размишляват за собствената си позиция по даден въпрос, те се замислят ЗАЩО вярват в дадени убеждение и след това генерират аргументи в подкрепа на съответната позиция. Не се ангажират в причинно-следствено обяснение".
      Красотата на търсенето на причини и следствия е в това, че този процес вади обясняващия извън собствената му система на убеждения.
      Колкото и да е странно - все по-малко световни университети обучават студентите си в изкуството на критичното мислене чрез причинно-следствени обяснения.
      В анализ на "Уол стрийт джърнъл" за някои от най-престижните водещи университети в САЩ се казва, че "резултатите от тестовете показват, че средният завършващ студент показва малко или никакво подобрение в критичното си мислене в края на 4-годишния си период на обучение".
      "В повече от половината висши училища най-малко 1/3 от студентите в горните курсове се оказват неспособни да формулират свързан аргумент, да оценят качеството на доказателствата в даден документ или да разтълкуват данни от таблица", се посочва още в анализа.
      Причината за този феномен, според икономиста Бари Браунстийн, се крие в това, че съвременните университети приоритизират мненията, базиращи се на емоции, над всичко останало.
      Много бързо се отдалечаваме от идеята на Попър за "отвореното общество" към общество, в което гражданите отказват да приемат причинните обяснения и последиците от политическите действия, защото те не им харесват, коментира той.
      Обществото, в което грешките се преодоляват чрез обсъждане на различни гледни точки и експертни мнения, се трансформира в общество, в което "прогресът не е свързан с разбирането на другите, а с разрушаването на структурите, които другите защитават".
      Това е светогледът на конфликтния теоретик, за когото "повечето обществени проблеми не са предизвикани от грешки или сложност на материята, а от злоба и потисничество", коментира Брукс.
      "Според тази гледна точка, могъщото малцинство потиска всички останали. Решението за справяне с несигурността и страданията изглежда просто и ясно: Да победим могъщите. Страстта е по-важна от разума, защото потистнатите маси трябва да се мобилизират и да атакуват барикадите", описва той ситуацията.
      Вярващите в този светоглед смятат, че дебатът е контрапродуктивен, защото разсейва страстта и всява объркване. Конфликтните идеи не целят да информират, те целят да предоставят защита срещу "потисничеството".
      Колкото по-разпространена е тази философия, толкова повече се увеличава поляризацията и раздробяването. Идеите, с които човек не е съгласен, не трябва да се опровергаят с логични аргументи. Те трябва да се смачкат - защото онези, които ги проповядват, са мотивирани от зли намерения.
      Ефектът от тази ценностна система се наблюдава в комбинирането на т.нар. "синдром на снежинките" сред младото поколение с ирационалното поведение на линчуващата тълпа.
      Вероятно не сте чували за покойната писателка Одри Лорд, но тя е известна като икона на поколението "чувствата са по-важни от разума".
      Като борец срещу каноните на западната цивилизация, тя пише: "Инструментите на господаря никога няма да разглобят господарската къща". Тя смята, че "истинското познание и устойчивото действие произлизат от емоциите ни", а "усещането за собствената правота е първата и най-ярка пътеводна светлина към всяко разбиране".
      Ако смятате, че тази антирационална реторика е по-скоро маргинално явление, не бъдете толкова сигурни. В Университета в Пенсилвания наскоро студенти от Департамента по английска литература свалиха портрет на Шекспир и го замениха с разпечатана снимка на Лорд.
      Вместо да дава глас на потиснатите, тя дава глас на онези, които смятат, че чувствата и учението са взаимозаменяеми понятия.
      В изследването си Сломан и Фернбах пишат: "Не можете да оценявате последиците от една политика само според това какво чувствате по темата. Да накараме хората да мислят отвъд собствения си интерес и личния си опит може да се окаже необходимата стъпка за ограничаване на безразсъдството и поляризацията".
      Все пак колко дълго би оцеляла свободата в общество, чиито граждани отказват да признаят каквото и да било отвъд собствените си емоции?
      ===================
      смисъла на четивото е да провокира замисляне... (евентуално).
      Казусите, които статията засяга не се разпростират единствено и само сред младото поколение, а същите са характерни и за дискутиращите и пишещите този сайт. Примерите са навсякъде, като са особено подчертани в тематики, които са извън заучения тясно специализиран начин на виждане спрямо определена научна дисциплина и касае общия житейски мироглед, позиции, предубеждения и отношение на пишещия, като човешка личност. А липсата на лично критично отношение към собствените позиции, техните корени, възникване, значения, влияние на социални фактори и вмешателства, избори с критерии от типа "бързо, лесно и удобно...", всичко това издава влиянието и значението на ирационалността, дори и там, където се говори и декларира точно обратното.
    • От ramus
      Създавам темата с няколко извадки. Този похват не е характерен за мен, но си имам свои съображения за него.
      Мотива за темата - е универсалното за всеки субект, влияние на неговите основни положения за света и себе си, проявяващи се като "убеждения". Както и значението на съдържанието на тази думичка, за всеки един пишещ, вкл. и в този форум, и тази тема.
      Интересно би било, ако коментиращите по темата се опитат да взимат под внимание СИНДРОМА "ДАНИНГ-КРЮГЕР"
      ========
      "...а)  Промяна на вярванията.
      Може би най-лесният път да се редуцира дисонанса между действие и вярване е просто да се промени вярването. Взема се решение, че да се лъже (в тази ситуация) е допустимо. Подобен вариант ще неутрализира всеки тип дисонанс. Ако вярването е фундаментално за индивида, този начин на  справяне би бил неефективен и засилващ психичния дискомфорт. Освен това базисните вярвания и атитюди са изключително стабилни и индивидите не могат да ги променят и пренебрегват лесно, особено, докато разчитат на тях да поддържат визията за реалността в релативно предсказуеми граници и организират мисленето и перцепцията им.
      Трябва да се отвори една скоба и да се поясни, че базовите вярвания са многокомпонентни структури (включващи емоционални, мисловни, поведенчески и соматични елементи), изграждат се  на ранните етапи от съзряването на Аза, детерминирани са от емоционално съдържание, без да са облечени в мисловен конструкт. Индивидът ги приема безусловно преди появата на интелекта, поради което те текат като аксиома и не подлежат на оспорване. Те също подлежат  на промяна чрез когнитивно реконструиране..."
      =========
      "...Когнитивна психология - Мислене
      1,Първобитното мислене. Една от предпоставките на мисловния процес на член от първобитното общество са колективните представи образи за предмети, животни, ситуации, съдържанието, на които се предава в неизменен вид от родители на деца. Първобитното мислене се базира на представи с ирационален характер, ражда решения, за които са присъщи нереалност и сходство. В него се зараждат елементи на когнитивно обосноваване и взимане на решения. Когнитивната обосновка има и социална значимост използва се за установяване на социален ред. 2,От друга страна стои творческото мислене. Основният му признак е свързан със създаването на нещо ново идея, образ, модел. Творчески мислещият човек може да направи всестранен анализ на дадените условия. Друг основен признак е многообразието от предположения. Също значим показател на творческото мислене е предвиждането на последствията от реализирането на взетите решения.
      3, Типично за съвременния (?! - бел. от рамус) човек е така нареченото критично мислене. Неговата същност се крие в сортирането на предположенията. Подреждат се по различен начин като пригодни, спорни, неподходящи. Критическата проверка се извършва като се сортират пригодните предположения отново и отново, докато не се открие най-целесъобразното.
      Намирането му зависи от редица условия. Първото е свързано с умението на човек да се освободи от прекаленото пристрастяване към своите идеи. Критичността от някои хора се възприема като синоним на дискредитиране, нелоялност и неуважение, а от други се оценява като израз на откритост към себе си.
      Необходимо е да се посочи, че в какъвто и вид да протича мисленето , винаги в основата му са налице някакви знания или елементи от знания. Изходна точка в мисловния процес е търсенето, но протичането му, доказателствеността му се основават на знания. Знанието е факт, то е въздухът на мисленето.
      Съществуват много разделения на видовете мислене, но основните мисловни активности се делят на два класа: понятийно и проблемно.
      Понятийното мислене е един от двата типа мисловни активности. Чрез него светът бива интерпретиран в термините на широк набор от понятия. Всяко понятие е съвкупност от признаци, фиксиращи същността на предметите и явленията. Веднъж формирано понятието може да се използва като готов блок в познавателната дейност и по такъв начин то става средство за по-нататъшно познание. Понятието е фрагмент на истино разбиране на дадена реалност в света, изкристализирало в опита на някакъв субект и използвано донякъде наготово в познавателната и практическа дейност на други индивиди. /Минчев, 2004 г./.
      Понятието е оправдано, когато е адекватно на реалностите в живота. От друга страна в опита на хората има много неистинни обобщения /предразсъдъци, заблуди, очаквания/. Част от тях Виготски нарича комплекси и псевдопонятия по отношение на детското мислене, но трябва да се знае, че те съставляват част от и от мисленето на възрастните. Житейските понятия се образуват спонтанно чрез непосредственото общуване във всекидневието.
      В проблемното мислене се открояват две последователни фази. Формулиране на проблема. Проблемът може да се определи като цел, която предстои да се постигне при дадени условия. От друга страна формулирането на проблема е по-сложната и по-творческа част от проблемното мислене. Тук могат да се споменат възгледите на Дж. Дюи за взаимоотношенията между проблем и проблемна ситуация. Той разглежда мисленето като отложено действие в отговор на съществуващи съмнения. Следователно всяко мислене предполага изследователски действия. Според Дюи изходната точка в проблемното мислене е проблемната ситуация, която от своя страна е част от по-широката среда на проблемните ситуации. Поставянето конкретно на един проблем е половин решение. Процесът на решаване се състои в намиране на способ, начин на преобразуване на условията, така че да се постигне зададената цел. Решаването на проблема изисква разнообразни мисловни техники.
      Най-общо могат да се посочат няколко такива техники:
      1.Метод но проби и грешки. Изследват се последователно всички хрумвания и се установява за всяко поотделно дали то води до целта.
      2.Хипотетико-дедуктивен метод. Съставя се систематичен набор от предположения, от тях по логичен път се извличат следствия, които се проверяват емпирично.
      3.Метод на инсайта. Субектът се подготвя стриктно, за да му хрумнат нови идеи.
      4. Метод на аналогията. Полагат се усилия една нова цел да се постигне по начин, подобен на вече решени задачи.
      5.Програмно-целеви метод. Сложния проблем се замества от серия по-прости проблеми.
      Мисленето е област, която се диагностицира сравнително трудно. Повечето от техниките подлежат на качествен, а не на количествен анализ. Голяма част от тестовете изследват и други два типа мислене: абстрактно-логично и конкретно-ситуативно. При хората се срещат и двата типа, като преобладава едното. Ще има патология, когато се среща само едното. Освен качеството на мисленето, е важно и дали то е достатъчно ефективно...."
      =============
      ...
      Мисленето е психично качество на личността, което определя индивидуалните способности в динамиката на психичните процеси, състояния и свойства.
      Анализът на мисленето показва, че поведението на хората е различно и пречупва през своята структура цялата психическа дейност на личността. От психологическата и личностната гледна точка мисленето стои в основата на различията между хората.
      Всеки човек със своето мислене носи в себе си специфична индивидуалностна изява, свой периметър на действие. Въпросът е не само какво мисли човек, но и по какъв начин го показва. Мисленето носи личностния отпечатък на индивида, ..."
      =====
      ЗНАЧЕНИЕТО И СИЛАТА НА УБЕЖДЕНИЯТА
      Коя е силата, която определя какво се опитваме и какво не се опитваме да постигнем в живота си? Тази сила са нашите убеждения – убедеността, на какво сме способни, кое е възможно и кое невъзможно и кои сме ние. Имали ли сте негативни очаквания за собствения си живот? Какви бяха резултатите? Много често хората обвиняват събитията за начина, по който се е стекъл животът им. И все пак онова, което наистина оформя живота ни , е значението, което придаваме на събитията.
      От убежденията ни зависи с какво ще бъде изпълнен животът ни. Винаги когато, ни се случи нещо, мозъкът ни задава два въпроса: болка или удоволствие ще донесе събитието? Какво трябва да се направи, за да се избегне болката и/или да се постигне удоволствие? Отговорът представлява обобщение на изградените убеждения за нещата, които водят до болка и до удоволствие. Въпреки, че тези „преки пътища“ ни позволяват да функционираме, те също така могат сериозно да ограничат живота ни. Някои хора например, са си направили извода, че са некомпетентни, защото се е случило да не постигнат нещо, а за съжаление генерализациите могат да се превърнат в самоизпълняващи се пророчества.
      Нищо в живота няма друг смисъл, освен онзи, който ние му отреждаме. Едно от чудесата на човешката природа е способността ни да придаваме на всяко събитие въодушевяващо или опустошаващо значение. Някои хора са взели болката от миналото и са решили: „Заради това никога повече няма да обичам или да бъда цялостен.“ Други са постигнали трансформацията, която по-позитивното тълкуване може да породи: „Тъй като с мен се отнасяха несправедливо, аз ще бъде по-чувствителен по отношение на себе си и на другите“. Независимо какво се случва, всички сме способни да създаваме смисъл, който ни дава сили. Трябва да умеем да революционизираме живота си, като създаваме нов смисъл за дадено минало преживяване. Убежденията имат силата да създават и да унищожават. Заради изумителното им влияние върху живота ни, трябва да разберем следните три неща:
      1. Повечето от нас не избират съзнателно в какво да вярват.
      2. Често вярванията ни почиват върху погрешна интерпретация на миналото.
      3. Щом веднъж възприемем дадено убеждение, ние сме склонни да го смятаме за непоклатимо и забравяме, че то е само една гледна точка.
      Убеждението не е повече от чувство на увереност в значението на нещо. Например, ако вярвате, че сте интелигентни, то това е нещо повече от идея – вие изпитвате увереност в интелигентността си. Откъде идва тази увереност? Ако вярвате в интелигентността си, например, вероятно сте имали преживявания – препратки, справяли сте се добре в училище, казвали са ви, че сте умни и тн. Обаче нашето  минало не е единственият източник на увереност. Ние можем да използваме въображението си, за да създадем препратки и увереност, относно нещата, с които дори още не сме се захванали.
      Можем да превърнем всяка идея в убеждение, стига да осигурим достатъчно препратки в нейна подкрепа.
      Убежденията ръководят цялото ни поведение. Докато някои влияят само върху един аспект от живота ни, други са по-всеобхватни. Например, конкретно убеждение като “ Иван е непочтен“  ще влияе единствено върху общуването ви с него, но убеждението „Хората са непочтени“ ще има последици далеч отвъд една-единствена връзка. Глобалните убеждения като това обикновено почиват върху някакво обобщение, направено отдавна при екстремни обстоятелства. Може напълно да сме забравили за случая, но подсъзнателно все още му позволяваме да ръководи решенията, които вземаме. Ефектът, който такива убеждения имат върху живота ни, е неограничен, но не е задължително да е негативен: променете едно глобално убеждение и ще промените всеки аспект на живота си към по-добро.
      Тук автоматично възниква въпроса, дали някои виждания имат по-голяма сила от други? Отговорът е: Абсолютно.
      Има три различни нива на увереност: мнение, вярване и убеждение.
      Мненията лесно се променят, тъй като почиват върху преходни възприятия.
      Вярванията са много по-силни, защото почиват върху много преживявания или върху преживявания, свързани с по-силна емоция. Все пак е възможно тази увереност да бъде подкопана чрез задаването на нови въпроси.
      Убеждението, от друга страна, е подкрепено от такъв емоционален интензитет, че човек се чувства не само сигурен, но дори може „да остане сляп“ за всякакви рационални доводи, ако някой оспори убежденията му.
      Убежденията могат да бъдат невероятно укрепващи или опустошаващи. Целта на убеждението, е да ни ръководи при вземането на решения, как да избегнем болката или да постигнем удоволствие по-бързо. Благодарение на убежденията не е необходимо всеки път да започваме от нулата при вземането на решения. Понякога в моментите на най-силен страх, болка или силни емоци ние търсим облекчение под формата на убеждение. Поради страстта, която предизвикват в нас, убежденията ни подтикват към действие. Известно е, че всички лични пробиви започват с промяна в убежденията.
      Как да заместите ограничаващите убеждения? Най-ефективният начин е да дестабилизирате старото си убеждение – да разклатите увереността си, като го подложите на съмнение..."
      ============
       
    • От Р. Теодосиев
      Автор: Емилия Гочева, Лиана Гочева
      Обем: 344 стр.
      Издател: ИК "Колибри"
      Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=43096
      Вие си мислите, че знаете руски. Толкова е лесен. Толкова прилича на българския... Е, вярно, има падежи, които малко усложняват работата. Но пък лексиката... Казват, че лексиката в двата езика съвпада до 80%! И изведнъж прочитате израза „свежая булка“ например. И как да ви дойде наум, че става дума за прясно хлебче, а не за свежа булка? Или ви казват: „Какая красивая у тебя майка!“. Оглеждате се за майка си и се чудите дали наистина е толкова красива, като и през ум не ви минава, че става дума за фланелката ви! Освен това разбирате, че руснаците не мият, а чистят зъбите си, бият стъклото, вместо да го чупят, и какво ли още не... И става тя една...
      Тoзи учебен речник е за всички, които изучават руски език, независимо от нивото, на което се намират. Ако сега започвате, той ще ви помогне да усвоите основната лексика, обогатена с най-актуалната, тази, която ще чуете и прочетете в новините. Ако знаете добре руски, тук ще намерите тънкостите, които ще ви помогнат да стигнете до следващо, по-високо ниво.
      Помагалото се състои от две части:
      - активен речник с превод на български език
      - речник на съчетаемостта на всяка заглавна дума
      в основните ѝ значения, с българските съответствия на всяко словосъчетание,
      с маркирани различия в съчетаемостта на двата езика.
      - над 5000 думи с превод на български
      - пълна съчетаемост на думата с превод на български
      - подчертаване на различията в двата езика
      - базов активен речник
      - най-новата и актуална лексика, необходима - за разбиране на средствата за масова информация
      - фразеологизми и техните български съответствия
      - ниво А1 – B2
      Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=43096

    • От Р. Теодосиев
      „Срещи с животни“

      Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=43141


      „Срещи с животни” излиза за първи път на български език, но читателите ще познаят и в тази книга същия забавен любител на всичко шаващо, което може да се обобщи като „фауна”. Този съвременен Ной е готов на всичко, за да опази от изчезване всяко живо същество. Даръл примира от умиление пред майчинските инстинкти на стоножката и с любов ще сподели занимателни факти и за лигавия плужек – той ги намира за еднакво очарователни и достойни за внимание. Писателят отново разказва за преживяното по време на пътуванията си по света, но в тази книга се е постарал да категоризира животните и да ги систематизира по свой си даръловски начин.

      Джералд Даръл
      Джералд Даръл е роден в Индия през 1925 г., но три години по-късно семейството му се премества да живее в Англия, а след още три се установява на Корфу. Именно на този благословен от природата остров младият Джералд разгръща дарбите си на естествоизпитател, превръща семейното жилище в зверилник и се посвещава изцяло на изучаването на местната фауна в частност и на всичко живо като цяло. През 1947 г. той финансира, организира и оглавява първата си експедиция в Африка с цел да събере животни за някои големи зоологически градини. Следват експедиции в дебрите на Парагвай, Аржентина, Сиера Леоне, Мексико, Мавриций и Мадагаскар. През 1962 г. лансира първата си телевизионна програма „Двама в джунглата“ за пътуването си в Нова Зеландия, Австралия и полуостров Малая. Успехът е зашеметяващ, така че следват общо 70 програми за телевизията, посветени на експедициите му по света. През 1959 г. основава и оглавява зоологическата градина на Джърси, а по-късно и Тръста за опазване на живата природа. За заслугите си към естествените науки е носител и на Ордена на Британската империя. Брат му Лорънс, един от големите съвременни английски писатели, го насърчава да започне и да описва своите преживелици и в резултат Джералд Даръл пише около 20 книги, които до една се радват на невиждан успех в цял двят. Писателят умира през 1995 г. и в некролога, поместен във в. „Таймс“, пише : „Той пръв събуди света за случващото се с околната ни среда, а неговите книги и телевизионни програми допринесоха за създаването на не едно ново поколение естествоизпитатели и природозащитници“.
      Джералд Даръл - „Срещи с животни“

      Винаги съм се изненадвал как по цял свят хората не обръщат и капка внимание на заобикалящата ги фауна. За тях и в тропическия лес, и в саваната, и в планините, сред които живеят, очевидно не съществува никакъв живот. Очите им виждат само някакъв стерилен пейзаж. Този факт ми беше натрапен за сетен път по време на последното ми посещение в Аржентина. В Буенос Айрес се запознах с един англичанин, който беше прекарал целия си живот в тази страна, но не можа да се начуди къде сме тръгнали с жена ми да ловим животни в пампасите.
      – Но там няма нищо, скъпи приятелю! – възкликна.
      – Защо? – озадачих се, понеже ми се беше сторил интелигентен човек.
      – Че то цялата пампа не е нищо друго освен трева и пак трева – заразмахва бойко той ръце в желанието си да ми покаже докъде стигала тревата. – Нищичко няма там, скъпи приятелю, абсолютно нищо, освен трева и тук-там по някоя крава.
      Да, едно такова най-грубо описание на пампасите не е много далеч от истината, ако се няма предвид фактът, че тази огромна равнина се състои не само от крави и гаучоси. Изправен насред пампасите, можеш да се въртиш бавно на триста и шейсет градуса и ще видиш единствено легнала хоризонтално като маса за билярд трева, стигаща чак до хоризонта и прекъсвана само тук-таме от купчини гигантски магарешки бодили, високи около два метра и приличащи на несравними с нищо сюрреалистични свещници. Изпънал се под парещото синьо небе, този пейзаж може наистина да ти се стори мъртъв, но под трептящия плащ на тревата и сред горичките сухи, трошливи стъбла на магарешките тръни съществува един невероятно разнообразен живот. И ако тръгнеш на кон в най-голямата жега през този тревист килим или си запробиваш път през гигантска гора от бодили, при което крехките стъбла пукат и пращят под теб със силата на фойерверки, малко неща би видял, с изключение на птиците. На всеки четирийсет-петдесет метра ще срещнеш по някоя подземна сова, изпъчила се като гвардеец на пост върху туфа трева до дупката си, да те приковава с невярващ смразяващ поглед, а щом се приближиш, подхваща нервен притеснен танц, след което полита безшумно над тревата.
      Движението ти неминуемо попада в полезрението и бива незабавно докладвано от наблюдателите на пампасите – черно-белите маскирани калугерици, които щъкат скришом насам-натам, привеждат глави и не те изпускат от взора си, докато в един момент не се вдигнат на шарените си криле и захванат да кръжат отгоре ти и да пищят тревожно „теро-теро-теро... теро... теро“, известявайки по този начин присъствието ти на всичко живо в радиус от няколко километра. Някъде там, далеч, други калугерици подхващат пронизителния зов, докато в един момент вече имаш чувството, че виковете им огласят цялата пампа. И няма живо същество, което да не е нащрек или да не проявява подозрителност. Пред теб два от привидно умрелите клони от скелета на мъртво дърво изведнъж разперват криле и се издигат към парещото синьо небе – каракари чиманго с внушителни ръждиви и бели пера и дълги стройни крака. А онова нещо, което ти е заприличало на свръхголяма туфа изсушена от слънцето трева, най-неочаквано се изправя на дългите си яки нозе и се понася с огромни плавни крачки и изпънат врат, слаломира изящно между магарешките бодили, а ти едва сега си даваш сметка, че не е било туфа трева, а обикновено нанду, притаило се с надеждата, че ще го подминеш, без да го забележиш. Така че разгласяването на присъствието ти от страна на калугериците си има и хубава страна: създава паника сред останалите обитатели на пампасите и ги кара да се покажат.
      От време на време стигаш до някоя лагуана – плитко езерце, заобиколено с тръстика и няколко недорасли дървета. И попадаш на дебелите му зелени жаби, които, когато са разтревожени, скачат върху теб със зейнали уста и издават страховити крясъци. А подир жабите през тревата се плъзгат тънки, дълги змии, украсени в сиво, черно и яркочервено, та приличат на вратовръзките на някое английско частно училище. В шавара почти гарантирано ще намериш гнездо на качулата паламедея – птица, наподобяваща огромна сива пуйка: рожбата клечи в леката вдлъбнатина върху изпечената от слънцето земя, жълтее като лютиче, но не потрепва дори докато копитата на коня ти я прекрачват; в това време родителите крачат тревожно насам-натам и тръбят уплашено, а между крясъците дават, но с по-тих глас, инструкции на отрочето.
      Такава е пампата през деня. А вечерта, докато се прибираш, яздейки, у дома, слънцето залязва сред пламнали цветни облаци, патици долитат да се скупчат из лагуаните и при кацане разпращат вълнички из тихите води. Ятца розови лопатарки се спускат на розови облаци да се хранят из плитчините сред преспите от черношиести лебеди.
      Яздиш през бодилите и колкото по-тъмно става, толкова по-голяма е вероятността да срещнеш някой броненосец, превил се като странна механична играчка, да се прокрадва в търсене на препитание; или пред теб ще се изправи скункс, блещукащ ярко в черно и бяло на фона на падащия здрач, опънал вдървена опашка и потропващ нервно и предупредително с лапи.
      Това бяха първите ми впечатления от пампасите, и то само за няколко дни. А приятелят ми, прекарал целия си живот в Аржентина, така и не беше разбрал за съществуването на този малък птичи и животински свят. За него пампасите си оставаха „нищо, освен трева и тук-там по някоя крава“. Направо да го съжалиш.

      ЧЕРНИЯТ БУШ
      В много отношения Африка може да се нарече нещастен континент. Прякорът Ч ерния континент му излиза през викторианската епоха и старата му слава си стои непокътната досега, независимо от това, че вече е осеян с модерни градове, железопътни линии, застлани с чакъл пътища, коктейлни барове и други неизбежни придатъци на цивилизацията. Веднъж създадена, била тя добра или лоша, славата трудно отмира, а по неизвестни причини най-трудно се губи лошата репутация.
      С най-лоша слава от целия континент вероятно се ползва западното му крайбрежие, наречено интригуващо „гробницата на белия човек“. Ред истории го описват – неправилно при това – като ширеща се непрестанна и непроходима джунгла. А успееш ли веднъж да пробиеш през преплетените лиани, през трънаците и шубраците (за всеобща изненада, в разказите непроходимата джунгла много често се оказва лесно пробиваема), установяваш как няма храст, който да не се люлее и да не потрепва от купищата диви същества, които само чакат да ти се нахвърлят: леопарди със светнали очи, гневно съскащи змии и речни крокодили, впрегнали всичките си нерви да приличат по-убедително на дънер, отколкото самите дънери. Преодолееш ли някак си всички тези опасности, неминуемо налиташ на някое диво местно племе, настроило се да нанесе смъртоносен удар по нещастния пътешественик.
      Тези местни люде са по правило от два вида – канибали и не-канибали: канибалите са неизменно въоръжени с копия, а не-канибалите – със стрели, от които капе смъртоносна отрова, каквато науката обикновено не познава.
      Не че човек може да има нещо против творческото въображение, стига то да е лесно разпознаваемо като такова. За жалост, западният африкански бряг е дотолкова набеден, че и при най-малкия опит да се противопоставиш на общоприетите представи, веднага ти лепват етикета на лъжец, чийто крак никога не е стъпвал там. И ми става много мъчно, като си помисля колко онеправдана е тази част от света, където природата е толкова чудата, пищна и красива, макар да си давам прекрасно сметка, че съм само един ридаещ тъжно насред пустошта глас.
      В хода на моята дейност съм имал възможността да наблюдавам по един или друг начин много тропически лесове, тъй като на човек, който си изкарва прехраната с лов на живи диви животни, му се налага неизбежно да навлиза да ги търси в така наречената непроходима джунгла. Те, за съжаление, не щат да идват сами. Стигнал съм до извода, че средностатистическият тропически лес всъщност страда от невероятната липса на диви екземпляри: че може цял ден да се скиташ, без да видиш нищо по-вълнуващо от някоя и друга птица или пеперуда. Не че няма животни – има ги, и то в изобилие, но те най-разумно те отбягват, така че, ако искаш да ги видиш или заловиш, трябва да знаеш къде точно да ги търсиш. Спомням си как веднъж, след шестмесечен лов в горите на Камерун, показах събраните от мен стотина и петдесет различни бозайници, птици и влечуги на един джентълмен, който от двайсет и пет години живееше в този район, и той остана поразен от факта, че такова многообразие е съществувало едва ли не пред прага на дома му, в гората, която той е смятал за безинтересна и почти лишена от живот.
      Жителите на Западна Африка, които използват известния като „пиджин“ диалект на английския, наричат гората „буш“. При това правят разлика между два вида буш: единият е районът около селото, съответно градчето, който е добре познат на ловците и на места прелива в обработваеми ниви. Там животните се плашат и е трудно да ги видиш. Другият вид е черният буш, отдалечен с километри от най-близките села и посещаван само понякога от някой и друг ловец; именно тук, стига да си търпелив и тих, можеш да видиш дивите животни.
      Животните обаче не можеш да ги уловиш, ако просто разхвърляш капани из гората; колкото и случайни да ти се сторят от пръв поглед техните движения, скоро установяваш, че в мнозинството си те имат строго установени навици и в продължение на цели години се движат по едни и същи пътеки, явявайки се на едни и същи територии в определени периоди, когато там се намира достатъчно храна, а после, щом тя свърши, изчезват нанякъде, и винаги пият вода на едни и същи места. Някои дори си имат специални тоалетни, често отдалечени на известно разстояние от леговищата, в които прекарват по-голямата част от живота си. Случвало се е да поставя капан в гората и нищо да не се хване, а като го преместя само на три метра вляво или вдясно – веднага да уловя нещо, понеже съм налучкал пътя, който дадено животно използва редовно. Така че преди да заложиш капаните, трябва най-търпеливо и внимателно да изучиш околността и да установиш кои са най-често използваните маршрути по върхарите на дърветата или по горския терен; къде са започнали да зреят дивите плодове и в кои дупки прекарват деня нощните животни. Докато бях в Западна Африка, прекарах сума ти време в наблюдения – да установя привичките на горските обитатели, че да ми е по-лесно да ги уловя и опазя.
      Един такъв район изучавах в продължение на около три седмици. В горите на Камерун понякога се срещат места, където почвеният слой е прекалено тънък, за да може да издържи корените на гигантските дървета, на чието място в такива случаи са се настанили нискорастящи шубраци, храсти и дълги треви, намиращи достатъчно препитание в тънкия слой пръст върху някоя сива скала. И доста бързо установих, че краищата на една от тези естествени ливади, която се намираше на около пет километра от бивака ми, са идеално място за наблюдаване на всякакви диви животинки, тъй като поляната се състоеше всъщност от три ясно отчетливи растителни зони: първо – самата трева, на площ около осем хектара, почти напълно избелена от прежурящото слънце; около нея – тясна ивица шубраци и храсти, оплетени нагъсто с паразитни пълзящи растения и окичени с ярките цветя на поветицовидното фасулче; и едва след тази зона с ниска растителност започваше истинската гора с огромни петдесетметрови стволове – масивни колони, които подпираха безкрайния покрив от зелени листа. При което, ако човек си подбере внимателно мястото, може да наблюдава едновременно по един малък сектор и от трите вида растителност.
      Напусках лагера много рано сутрин; но дори и в този ранен час слънцето вече припичаше жестоко. Излизах от разчистената лагерна площадка и се мушвах в хладния лес и зелената му сумрачна светлина, която успяваше да пробие през гъстия листак над главата ми. Пристъпвах внимателно между гигантските стволове по горския под, така плътно покрит от пласт подир пласт опадали листа, че пружинираше меко и леко под краката ми като някакъв персийски килим. Единственият шум, който се чуваше, беше непрестанното стържене на милионите цикади, впили се в кората на дърветата, от което въздухът буквално трепереше; но щом се приближех, тези красиви зелено-сребристи насекоми се понасяха из гората като миниатюрни самолетчета на блещукащите си прозрачни крилца. От време на време дочувах и жалното „ууиии“ на малка птичка, която така и не успях да идентифицирам, но която винаги ми правеше компания, докато скитах из гората, и ми задаваше въпроси със своя мек ромонещ гласец.
      На места над главата ми се появяваше голяма пролука в листния покрив – от някой прояден от насекомите и влагата клон, паднал с трясък от няколко десетки метра височина и оставил дупка в горския навес, през който златните слънчеви лъчи сега пробиваха до земята. И в тези петна от ярка слънчева светлина се виждаха ясно насъбралите се пеперуди: едри екземпляри с продълговати, тесни оранжевочервени криле, блещукащи на тъмния горски фон като десетки пламъчета от свещи; малки, нежни, приличащи на снежинки създания, които се надигаха като облаци изпод нозете ми, после бавно, с пируети кацаха пак върху тъмните плесенясали листа. Докато по някое време стигнех до брега на поточето, промушващо се шепнешком през огладените от водата канари, всяка една украсена с калпаче от зелен мъх и ситни растения. Поточето прекосяваше леса, след нея – и ивицата с ниската растителност и навлизаше в ливадата. Но на самия ръб на гората теренът ставаше полегат, та водата образуваше няколко миниатюрни водопадчета, всяко едно украсено с туфи диви бегонии с блестящи восъчно жълти цветчета. Тук, на края на гората, силните дъждове бяха успели да отмият постепенно почвата изпод масивните корени на едно от гигантските дървета и то беше рухнало така, че сега половината му беше все още в леса, а другата половина лежеше в ливадата – огромен кух ствол, бавно гниеща черупка, обрасла нагъсто с поветицовидно фасулче и мъх, – а по белещата му се кора маршируваха батальони от отровни гъбки. Тук беше моето скривалище: по част от ствола кората беше опадала, разкривайки кухата му наподобяваща на кану вътрешност, където можех да се притая, скрит зад ниската растителност. След като се убедях, че корубата няма за момента други обитатели, скривах се в нея и започвах да чакам.
      През първия час обикновено не се забелязва нищо, освен цвърченето на цикадите, по някой висок крясък на жаба дървесница откъм брега на поточето и от време на време по някоя случайна пеперуда. Но след известно време гората вече те е погълнала, забравила е за присъствието ти, та ако не шавъркаш, след този час вече си възприет като част – макар и доста непохватна на вид – от целия пейзаж.
      По правило най-напред се появяват гигантските бананояди, които се хранят с дивите смокини по края на поляната. Тези огромни птици с дълги, провиснали като на свраки опашки, още на километър от леса започват да предупреждават за пристигането си с поредица мощни, звънливи и радостни крясъци: „каруу, куу, куу, куу“. Долитат устремно и с чести пикирания откъм гората, кацат по смокиновите дървета, започват да си подвикват щастливо и да подмятат дългите си опашки, от което златистозелените им пера присвяткват с всички цветове на дъгата. Притичват по клоните по един съвсем нехарактерен за птица начин, скачат от един на друг с големи кенгурски скокове, късат дивите смокини и лакомо ги поглъщат. След тях на угощението се явяват цяло стадо гвенони мона с ръждивочервена козина, сиви крачка и с по две яркобели петна, подобни на два гигантски отпечатъка от пръсти, от двете страни на основата на опашките им. Приближаването на тези маймуни може да се сравни единствено с внезапен вой на вятъра през листата на дърветата, но ако човек се вслуша внимателно, ще отдели от фона особения звук „ууп-ууп“, следван от силно и донякъде пиянско свирене, сякаш десетки праисторически таксита са попаднали в улично задръстване. Този звук оповестява появата на птиците носорози, които следват неотлъчно маймунските стада и се хранят не само с намерените от маймуните плодове, но и с гущерите, жабите дървесници и насекомите, които те подплашват, докато се прехвърлят по върхарите на дърветата.
      Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=43141

  • Теми

  • Последно разглеждащи   0 Потребители

    No registered users viewing this page.

За нас

Вече 15 години "Форум Наука" е онлайн и поддържа научни, исторически и любопитни дискусии с учени, експерти, любители, учители и ученици.

 

За контакти:

×
×
  • Create New...