Отиди на
Форум "Наука"

Галактическите пътешествия на тайния съветник


Recommended Posts

  • Администратор

Пътешествие първо: Съсипването на научно-технологичната система на Планетата на маймуните

Николай К. Витанов

Институт по механика, БАН

Вежливото зелено човече

Този път няма да ви разказвам за някое от посещенията си в чужбина. Ще ви разкажа обаче за нещо, което се случи докато си седях кротко в къщи и дописвах със съавторите си книгата „Динамика на науката и научна продуктивност” – фиг 1.

1.png

Фигура 1. Книгата, заради която се случи всичко. Колко ли „експерти” по управление на научни системи у нас знаят за тази книга? И да знаят, си траят. Защото тази книга трябваше да се появи като резултат от един проект, който бе триумфално отхвърлен като некадърен на прочутата сесия на фонда за научни изследвания през 2012 г. И докато у нас се раздаваха пари за изследване на долните женски гащи, но не и за изследвания на научно-технологичната система, германците се заинтересуваха. И ето ви я и книгата. Пълна с математически модели. Защото науката е сложна система и управлението и е още по-сложна задача. Която изисква доста поназнайване на математика. Но я ми кажете – сус, бре! И четете надолу.

Беше късно вечерта и съавторите ги нямаше вече при мен в стаята. Бяха заспали. Вече се приготвях да привършвам, че ми се и спеше и на мен. И както се бях вторачил в екрана на компютъра, усетих, че някой ме гледа. Погледнах към вратата на стаята и що да видя – там кротко седеше едно зелено човече. Откъде се бе появило и как – не знам. Но във всеки случай нямаше нито виене на вятър, нито гръмотевици, нито светлинни ефекти, както си му е реда по блокбастърите. Та вместо гръм, трясък и мирис на сяра – едно кротко зелено човече, към метър и трийсет сантиметра високо. Което вместо да ме гръмне с бластер или да ме заръфа с отровни зъби, протегна напред двете си ръце (с по 4 пръста всяка). Та в дясната му ръка имаше 2 хапчета – едното синьо, а другото – червено. В лявата ръка имаше един лист (стори ми се формат А4) и на него пишеше (на български език!): „Избирай. Синьото хапче – заспиваш и забравяш, че съм бил тук. Червеното хапче – и ще ти покажа нещо много по-интересно от дупката на заека.”

Почесах се по тила. От какъв зор туй зелено човече с голямата глава е било толкоз път, че и на български по лист е писало – запита се моето вътрешно аз. Вероятно зорът ще да е голям и ще да му трябвам за нещо, щом ме пита, а не ме отвлича направо. И преди да направя нещо, устата ми каза – „Давай червеното хапче”. След две минути със зеленото човече седяхме в кухнята, пиехме хубава чешка бира и си говорехме – то на неговия си език, аз на български, ама се разбихме.

- А защо те разбирам какво ми приказваш – попитах го аз.

- Преводачески микроби – отговори човечето – пиеш червеното хапче и почваш да разбираш галактическите езици.

- Да взема да резна една салата към бирата – поокопитих се аз, като продължавах да се чудя, какво ли иска туй същество от мене.

- А, остави – рече човечето – работа имаме да вършим.

„Пак ли някой гледа да ме хване за работа и то безплатно” – помислих си, но ми стана интересно – „каква ли пък ще е тази работа, заради която туй човече е било цяла галактика път”. Преглътнах и попитах

- Та, каква е тая работа?

И човечето почна да разказва. А от разказа разбрах следното. Човечето било нещо като посредник при наемане на квалифицирани умове. Нейде значи из Галактиката имало една планета, наричана Планета на маймуните. Там имало някакви научни организации, дето правили проблеми на клиента му – някой си генерал Урко. Та Урко решил да се отърве от тая напаст учените, обаче му писнало да избива, решил да действа по-така. Наел нашият посредник и той открил, че на Земята има една държава България, където научно-технологичната система е успешно разбита за няма и 20 години. Открил още, че пиша книга по въпроса как трябва да функционира една научно-технологична система. И решил, че щом зная как трябва да функционира системата, пък съм видял и как се разбива, съм подходящият човек за неговия клиент. С две думи – генерал Урко ме кани на планетата на маймуните за съветник.

- Ами ако откажа – реших да попитам.

- Сакън, недей – разтревожи се човечето – пък и наградата е добра – ако свършиш работа, ти предлагам 200 години пътуване напред във времето на Земята с 10 спирки, х 9 от които в години по твой избор. Всичко е предплатено. А на Планетата на маймуните – пълен пансион в двореца на Урко. Има и екстри.

„Хм, рекох, си – няма да е лошо да видя бъдещето. Пък и май моя зелен приятел вече е прибрал комисионната”. И след малко усукване от тактически характер, взех, че приех.

- Добре – рече човечето – нека да тръгваме тогава. Не се притеснявай. Ще поизкривим малко времето, та колкото и да прекараш на Планетата на маймуните, да се върнеш тук след три минути. А, да – имам и две системи за пътуване. Едната е старомодна – през тунели в пространството с панорамен изглед на околността. Но понеже на доста клиенти им прилошаваше и повръщаха из тунелите на времето, имаме и нова система – щракаме с пръсти и сме там където трябва. Разбира се, всички предохранителни мерки са включени, ние не сме търсачи на силни усещания, че да се появим на планети с разтопени повърхности, без да сме наясно с условията.

- Щракай – рекох му. И човечето щракна.

Планетата на маймуните

И се озовахме на Планетата на маймуните. Пак ей така, без никакви ефекти. Опасно нещо са новите технологии. Всичко безшумно и невидимо, няма какво да изплакне очите.

На Планетата на маймуните беше като на Планетата на маймуните. Маймунска работа до маймунска работа. Няма да влизам в подробности. С моя зелен спътник се придвижихме до един голям и с маймунски вкус обзаведен палат. Пред него – мръсотия и разбити улици, кал до ушите и разсипан боклук. И весело квичащо прасе, ровещо със зурла в боклука. Вътре обаче – кожи от най-различни зверове, чикчирикащи птичета и дебели женски горили, играещи нещо като кючек и крякащи местната чалга. И за капак на всичко:

- Генерал Урко, по чието желание сме тук – учтиво каза зеленото човече.

Мислех си, че Урко е някакво стройно страшилище, високо 4 метра и натъпкано с мускули. Насреща ме обаче седеше плешив тумбаклия, малко уморен от дългия ден.

- Сядай професоре – рече Урко и се почеса по маймунски зад ухото – имам тука един проблем който ще ми решиш.

Брей, помислих си, откъде пък е толкова сигурен, че ще му реша проблема. Но си замълчах.

- Глей сега – небрежно каза Урко – проблемът ми е, че има тука едни учени маймуни, дето са по-умни от мене. Пречат ми значи да си въртя бизнеса, акъл искат да ми дават как държавата да управлявам. Аз акъл неща, ти на мене пари ми дай. Та трябва да ги навра тези учени в някоя малка хралупа. Обаче не искам направо да им пратя стотина от мойте горили. Ще ми се развали имиджа на баща на народа и съзидател. Трябва по-така, някак. И тоя зеления, казва да си намеря чуждестранен съветник от място, дето тия работи вече са ги правили. И търсихме, търсихме и намерихме тебе. Зеления каза, че ти можеш както да разбиваш, тъй и да строиш. Сега ша ми ги разбииш тия учени, дето много приказват, пък после, ако реша, пак ша та викам, да ми ги наредиш наука да правят, ама без да си врат носовете маймунски дето не им е работа. Утре почваш – рече Урко – и почваш да ми пееш, как полека, полека да им намаля силиците и да им сецна гласеца учен маймунски.

И разговорът свърши. А аз съжалих, че се съгласих да тръгна с вежливото зелено човече. И сега съм в нещо като арест, от който ще се измъкна само ако угодя на Урко. Е, какво пък, рекох си, ще му угодя. Не ме е докарал бадева от другия край на галактиката.

Как научих Урко да мори учените си с глад, мизерия и лоши условия за работа.

Цялата статия: http://nauka.bg/a/%D1%81%D1%8A%D1%81%D0%B8%D0%BF%D0%B2%D0%B0%D0%BD%D0%B5%D1%82%D0%BE-%D0%BD%D0%B0-%D0%BD%D0%B0%D1%83%D1%87%D0%BD%D0%BE-%D1%82%D0%B5%D1%85%D0%BD%D0%BE%D0%BB%D0%BE%D0%B3%D0%B8%D1%87%D0%BD%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D1%81%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%B5%D0%BC%D0%B0-%D0%BD%D0%B0-%D0%BF%D0%BB%D0%B0%D0%BD%D0%B5%D1%82%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%BD%D0%B0-%D0%BC%D0%B0%D0%B9%D0%BC%D1%83%D0%BD%D0%B8%D1%82%D0%B5

Link to comment
Share on other sites

  • Администратор

Кога ще се оправят нещата или всички трябва да умрат

(Пътешествие второ)

Николай К. Витанов

Институт по механика, БАН

У-у-у, дю-ю-ю, лошият Витанов пак нахока добрите политици, които продължават да морят с глад и нищета истинските български учени

Наистина интересни неща се случват в нашата татковина. Разказът за първото пътешествие на тайния съветник предизвика любопитни реакции. Едни много го харесаха, други пък бяха силно разлютени. Поради една болезнено възприемана от някои подробност – Урко е генерал от планетата на маймуните (което си е вярно). И като се почна – ама защо имало за генерала, а за Станишев и за Орешарски нямало нищо. Де го чукаш, де се пука – така е рекъл народът. Я да попитам - нима вие си мислите, че Урко въплътява конкретен български политик? И защо така си мислите? Да не би тоя конкретен политик да консумира миски или пък да кара хората да си пребоядисват задниците? Я си помислете пак!

Не мога да разбера и друго нещо. В първото пътешествие има писано много за български министри и там всеки е с името си и с това, до което министерстването му е довело. Не виждам тези, които ме критикуват, да са написали подобно нещо. Лесно е да псуваш пред телевизора или във Фейсбук.

Вземете, та напишете и вие нещо. Похвалете ги тези министри. Напишете за политика-генерал и за другите двама. И не се бойте – те няма да ви се разсърдят. Няма и да ви обърнат внимание, между нас казано. Но давайте – покажете ми кои са добри и кои са лоши. Нека и аз да науча нещо ново. И ще съм ви благодарен.

А за тези, които се вълнуват от това, че на средния български учен заплатата му е такава, че за 10 години не му стигат към 40 000 лева, за да покрие елементарните си потребности (позорен факт нали) – за тях са тези пътешествия. И между редовете с фантастика са казани доста неща. Но стига за това и да караме нататък.

По пътя към Остероса

Септември е доста претрупан месец. Лятната идилия почва да свършва, хората се прибират по навъсените градове и след няколко дни живота ги завърта така, че и те стават навъсени. Та в една такава вечер, на всичкото отгоре и дъждовна, си седях и пишех поредната рецензия за една статия, произведена на десетина хиляди километра от София. Както винаги, беше вече късно и както можете да се досетите, по едно време усетих, че освен мен в стаята има още някой. Като погледнах – на земята пред бюрото седеше тихичко вежливото зелено човече за което времето нямаше значение и чакаше да му обърна внимание.

-Здравей друже – казах му.

-Здрасти, здрасти – отвърна човечето (явно преводаческите микроби работеха безотказно дори и месец, след като бях изпил червеното хапче).

-Доволен ли е Урко?-попитах аз

-Доволен е, но се е размислил – отвърна човечето – то той им затвори устата на учените маймуняци, но тез юнаци, дето сложи да управляват науката, такива каши направиха, че сега Урко се размисля дали да реши проблема, като изпрати две роти горили да ги избият или пък да вземе да те вика пак, за да му кажеш как да си намали кахърите.

-Е-е-е – казах аз – каквото Урко поиска, това и получи. Надявам се да не ходя пак до планетата на маймуните. Банановите републики трудно се превръщат в технологични държави.

-А, не-не – каза човечето – този път имам друга задача за тебе. Ще отидем на една дива планета, където ще гледаш смъртта в очите по сто пъти на ден. Там има едно момиченце от добро семейство, което трябва тайно да стигне от един град до един манастир, където ще бъде обучено да се оправя с тежестите и задълженията на властта. Ти трябва да я придружиш по пътя. И като я придружаваш, трябва да я научиш как да използва силата на науката, за да побеждава враговете си.

-Добре, де – рекох аз – не съм особено добър в това да се пазя от смъртта, може още при първата среща да гушна китката.

-А, не се притеснявай – каза човечето – тука на помощ идват моите технологии. Пийни това жълто хапче и ще си въоръжен с чудесни оръжия. А ето и инструкцията за експлоатация.

И човечето насочи нещо като бластер към главата ми и натисна спусъка. За половин секунда ми причерня пред очите. Но после...

-Всичкото това... – втрещено се разхождах из новото знание в главата ми.

-О, да – каза човечето – пий хапчето и всичките тези чудесни способности са на твое разположение.

-Ама завинаги ли? – възрадвах се аз.

-Не-е-е – захили се човечето - Но мога да ти ги оставя два-три дни след като приключиш със задачата, та ако имаш зъб на някого, да ги поупотребиш.

-Добре – казах аз и изпих хапчето. Не почувствах нищо особено в следващите десетина минути – А действа ли? – реших да попитам.

-Ами опитай – каза човечето.

Погледнах към съседния покрив. Там една гугутка се бореше с парче кифла. „ А сега тази кифла отива половин метър наляво” – помислих си аз. И кифлата се отмести! Гугутката почна да се оглежда насам-натам, но кифла нямаше.

-Да щракам ли? – каза човечето – Както винаги - кривим времето и все едно те е нямало 3 минути, колкото и да ти се наложи да прекараш на планетата.

-Как и е името на тази планета? – попитах аз

-Остероса – каза човечето. И щракна с пръст. След миг бяхме там.

Жестокият див свят на Остероса

Цялата статия: http://nauka.bg/a/%D0%BA%D0%BE%D0%B3%D0%B0-%D1%89%D0%B5-%D1%81%D0%B5-%D0%BE%D0%BF%D1%80%D0%B0%D0%B2%D1%8F%D1%82-%D0%BD%D0%B5%D1%89%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%B8%D0%BB%D0%B8-%D0%B2%D1%81%D0%B8%D1%87%D0%BA%D0%B8-%D1%82%D1%80%D1%8F%D0%B1%D0%B2%D0%B0-%D0%B4%D0%B0-%D1%83%D0%BC%D1%80%D0%B0%D1%82

Link to comment
Share on other sites

Напиши мнение

Може да публикувате сега и да се регистрирате по-късно. Ако вече имате акаунт, влезте от ТУК , за да публикувате.

Guest
Напиши ново мнение...

×   Pasted as rich text.   Paste as plain text instead

  Only 75 emoji are allowed.

×   Your link has been automatically embedded.   Display as a link instead

×   Your previous content has been restored.   Clear editor

×   You cannot paste images directly. Upload or insert images from URL.

Зареждане...

За нас

Вече 15 години "Форум Наука" е онлайн и поддържа научни, исторически и любопитни дискусии с учени, експерти, любители, учители и ученици.

 

За контакти:

×
×
  • Create New...