Културата в съвременния свят

[mnogoznaiko]

 Културата в съвременния свят: масова култура, субкултури, младежки култури.

Дебати за произхода и характера на масовата култура.

 

    Думата „култура” произлиза от латинския глагол colere, който означава „култивирам”, „обработвам” и се е употребявала в този си смисъл (обработване главно на земята, но и на ума) чак до началото на XVIII в. По-късно „култура” започва да се употребява и във връзка с хора, които са начетени, образовани и се отличават с изящни маниери. Това е и едно от значенията, които днес влагаме в тази дума – „културен” е човек с добро възпитание и образование. Но това в никакъв случай не е единствената употреба на думата „култура” в съвременния свят. Под „култура” се разбират също така и убежденията, ценностите, изразните средства, общи за някаква дадена група хора, които регулират поведението им и им помагат да се разграничат от останалите, непринадлежащи на тяхната култура, хора.

    В наши дни думата „култура” се употребява и по отношение на един широкоизвестен съвременен феномен, наречен „масова култура”. Най-общо казано, това е популярната, преобладаващата сред широките слоеве на населението, култура. Тя включва в себе си явления като музика, кино, литература, изобразително изкуство и навлиза във всички сфери на обществения живот – работа, развлечения, бит, спорт и т.н. Самият термин „масова култура” се появява през 40-те години на миналия век в текстовете на Хоркхаймер, посветени на критика на телевизията и  получава широка популярност благодарение на Франкфуртската социологическа школа. Масовата култура е обратното на традиционната, високата култура.

    През XX век масовото общество и съпровождащата го масова култура стават поле на широки изследвания от редица мислители: Хосе Ортега-и-Гасет, Бодриар, Шпенглер, Ясперс, Умберто Еко и др. Хосе Ортега-и-Гасет например говори за наличието на „творчески елит”, съставляващ малцинство сред населението, и „маси” – основната, нетворческа част от населението. В този смисъл е възможно да се направи разграничение между културата на елита – елитарната, висока култура – и културата на масите – масовата култура, имаща много по-ниско качество и стойност от елитарната.

    Постепенно изкуството започва да се превръща в стока за развлечение, контролирана от различни тенденции, имащи главно комерсиална цел. Печалбата, а не съдържанието започват да играят водеща роля при определянето качеството на произведенията. От естетическа гледна точка произведенията на масовата култура никога не могат да бъдат оценени като „шедьоври” (каквито са произведенията на високата култура), а като посредствени произведения, дължащи своята популярност не на качествата си, а на средствата за масова комуникация. Главната функция на масовата култура е да манипулира масовия човек, както и да компенсира неговия емоционален дефицит.

   Масовата култура довежда до появата на друг съвременен феномен, наречен от Хоркхаймер и Адорно „културна индустрия”. Като всяка друга индустрия, и тази е изцяло пазарно ориентирана и произвежда стоки, които да бъдат купувани и да генерират печалба. Целта е създаването на „масов човек”, чието мислене е изцяло повлияно от средствата за масова информация. Той се превръща в пасивен консуматор, една атрофирала личност.

    Масовата култура приписва определени норми и ценности на поведение на масите. За тази цел тя активно въздейства на психиката на хората, особено на областта на подсъзнателното, стимулирайки определени инстинкти. Масовата култура винаги изглежда поучителна, естетична, забавна, интригуваща. Най-важната и функция е да запълва свободното време на хората – ние се превръщаме в доброволни пленници на тази култура, разпространявана активно от средствата за масова комуникация. Свободното ни време се оказва регламентирано от обществото, което създава у всеки индивид илюзията за свобода на избора.

   Каква идеология изповядва масовата култура? Тя стъпва навърху икономически тенденции и произтичащата от тях промяна на структурата на обществото. На лице е значителен ръст на благосъстоянието , както на западното общество като цяло, така и на конкретните му членове. Хората получават свободно време и ресурси , които да потребяват. Съществуването им започва да се реализира през консумацията на блага. Това портажда явлението, което Едгар Морен нарича „митология на щастието”. Всеки човек живее, за да бъде щастлив. Това може да изглежда като очевидна истина днес, но през по голямата част от съществуването на човечеството не е било така. Вече смисълът на човешкия живот престава да бъде дългът към рода и отечеството. Добродетелта и почитта към предците, престава да бъде ценност. А само чистото, неподправено лично щастие. Щастието като консумация – на храна, вещи, услуги, дори изкуство.

    Появата на масовата култура несъмнено е свързана с научно-техническата революция и развитието на средствата за масова комуникация, създали нови начини за производство, разпространение и потребление на културата. Има обаче и няколко други теории за възникването на масовата култура. Според една от тях предпоставка за нейната поява е разпространението на книги като „Библия за начинаещи”, написани на по-достъпен език така, че да може да се четат и да бъдат разбирани от по-голяма аудитория. Друга възможна предпоставка е появата на авантюристичните романи в Европа през XVII – XVIII в. Пример за такъв е романът на Даниел Дефо „Робинзон Крузо”, написан на разбираем език и отпечатан в голям тираж. И все пак това е само предисторията, докато истинската масова култура, такава, каквато я разбираме днес, се появява едва в края на XIX - началото на XX век и може би най-главната предпоставка за появата и е комерсиализацията на всички видове обществени отношения. За това говори и Карл Маркс в съчинението си „Капиталът”. Той нарича с името „стока” цялото многообразие от социални отношения в буржоазното общество. Стремежът тази „стока” да обхване и изкуството довежда до появата на масовата култура. За първи път в историята художествените произведения започват да достигат до всички, независимо от тяхното образование, доходи, обществено положение. Дори и най-бедните работници могат да си закупят вестник, в който пък се публикуват романи-подлистници, или пък да отидат на кино. Този всеобщ достъп до произведения на изкуството неминуемо води до тяхното опростяване, посланията им стават елементарни, достъпни за всеки – цялото съдържание се свежда до набор от базови, клиширани послания. Произведенията на масовото изкуство имат къс живот (но затова пък бурен). Те трябва да завладеят човека максимално, а после може спокойно да се отправят към небитието, защото ги чакат стотици заместници. Ролята на масовото изкуство е да утвърди новия вид морал – консуматорския.

   В съвременния свят думата „култура” се употребява и по отношение на един друг термин – „субкултура”, съчетаващ я с латинското sub – под. Субкултура е термин, обозначаващ културата на обикновено неголяма група хора, отличаващи се с нещо от пробладаващото мнозинство от обществото. Субкултурата може да се отличава от доминиращата култура по различни признаци, сред които поведение, облекло, език, ценности и много други аспекти, заедно или поотделно. Британският социолог Дик Хебдидж прави изключително подробен анализ на явлението „субкултура” в книгата си „Субкултурата. Значението на стила”. Според него субкултурите обединяват хора със сходни интереси и вкусове, които не са удовлетворени от преобладаващата култура. Но единствено сходните интереси не са достатъчни за формирането на субкултура – тя е повече от просто група хора, например харесващи определен стил музика. За да се определи дадена група хора като субкултура, трябва да са налице и други черти, обединяващи ги като например сходен начин на живот, стил на обличане, жаргон и т.н. Именно това са маркерите, отделящи представителите на дадена субкултура от останалата част от обществото. Най-често имиджът е с особено голямо значение, тъй като чрез него всеки отделен член демонстрира пред света своята принадлежност към дадено общество. С времето обаче отделни елементи от стиловете на различни субкултури навлизат и в общоприетата, масовата култура. Типичен пример за това са да кажем кубинките Dr Martens, които преди са били запазена марка на скинхедовете, а днес се носят от доста по-широк кръг от хора.

  Традиционно определението за субкултура се изгражда през пространствената й обособеност и предполага спецефични места , в които групата комуникира.  Счита се, че тези топоси носят определени характеристики и са част от конструираната идентичност, като стават ключови фактори за възможността индивидът да се идентифицира с другите, да определя граници, да създава йерархии, да натрупва „субкултурен капитал” (Сара Торнтън)

   И все пак, за основаването на нова субкултура определено допринасят сходните интереси в различни сфери: от музикални предпочитания до политически възгледи и дори сексуална ориентация. Най-често субкултурите са затворени и странят от обществото. Това се дължи именно на стремежа им да се противопоставят на масовата култура, да се разграничат от нея. Те често дори влизат в конфликт с масовата култура, нерядко имащ агресивен характер.

    Едни от най-ярките и известни субкултурни общности са младежките движения, свързани с някакъв определен, предпочитан от всичките им представители музикален стил. Най-често имиджът, поддържан от представителите на тези субкултури, наподобява или направо копира сценичния имидж на популярни в дадената субкултура изпълнители. Едно от първите подобни движения е небезизвестното хипи-движение, чиито представители са млади пацифисти, които харесват рок музиката и употребяват различни наркотични вещества. Много от отличителните черти на хипитата са взети и при формирането на други младежки движения.

    Друга изключително популярна субкултура е растафарианството, произлизащо от Ямайка. Отличителни черти на растафарианците е не само предпочитаният от тях музикален стил (реге), а също и специфичните прически, пацифизма, определени религиозни убеждения, употребата на марихуана. През 70-те и 80-те години на миналия век се появяват и други основни младежки субкултури – метализма и пънкарството, втората от тях с ярко изявена политическа позиция – пропагандирането на анархията като единствената правилна алтернатива на съществуващия в света социален ред.

   Множество субкултури се основават също така и на някакво хоби, ако не на увлечение по определен стил в изкуството. Пример за такава субкултура е субкултурата на футболните фенове или хакерството, макар и това да е спорно, тъй като хакерите обикновено практикуват увлеченията си самостоятелно и нямат пряка връзка с други хакери, но пък споделят приблизително еднакъв начин на живот и убеждения.

    Между някои субкултури се наблюдава вражда. Пример за такъв антагонизъм е конфликтът между металистите и рапърите например.

   Въпросът с младежките култури е доста сложен и неедностранчив. Може би основната причина за това е нееднозначността на самото понятие „младост”. Най-общо казано, това е периодът от живота на човек, в който той преминава от своето детство в зрялата си възраст. Може би основната задача, която стои пред всеки „младеж” е неговата социализация и осъзнаване на мястото му в света и обществото. Сложността на проблема идва главно от нееднозначността на младежите, тъй като единственият отличителен белег на тази група е възрастта, която също е спорна – ако преди няколко десетилетия се е смятало, че човек става възрастен около двадесетата си година, когато навлиза в „света на възрастните” или трудовия свят, то днес младостта е доста по-дълъг период от живота на човек и продължава някъде до към 28-мата или дори 30-тата година. Това, разбира се, се свързва главно с удължаване на образователния период от живота на човек. Това показва, че в наши дни младежта е изключително многочислена социална група, което неминуемо прави ролята и в обществения и културен живот изключително важна.

   И така, младежките култури са основният метод за социализация на младежта. Те се появяват благодарение на стремежа на всеки млад човек да се самоосъзнае и самоутвърди, изразявайки своята същност, нейните артистични, организационни и други заложби. Често пъти те остават недобре приети сред широката общественост и на отделните младежи се налага да търсят и организират други, по-малки общества от съмишленици, с които да се разбират и поддържат.

   Много изследователи  намират обяснение за появата на феномена „младежки култури” във вечния и непреходен конфликт между поколенията – между родители и деца, стари и млади, професори и студенти. Тази теория звучи сравнително правдоподобна, имайки предвид факта, че по-възрастното поколение е преминало своята социализация 25-30 години преди по-младото. Понякога условията, в които са се социализирали едните и другите се оказват толкова различни, че между тях се появява нравствена пропаст, която пък поражда различни конфронтации. Същевременно с това не бива да забравяме и че възрастните хора донякъде са загубили способността си за адаптация към новостите, с които изобилства светът на младежда.

   Най-често конфликтът се таи в това, че младежта не споделя йерархията на ценностите на по-възрастните – младите винаги поставят на първо място нравственността, докато възрастните отделят повече внимание на различните институции, управляващи живота на човек – образование, законодателство и т.н. Младежите също така винаги подхождат емоционално и изключително енергично към проблемите, което не се харесва на по-възрастното поколение. Всичко това кара младежите да се обединяват около своите „общи врагове” – родители, учители, политици, масовата култура или дори други младежки култури, създавайки си свои общества от съмишленици, в които се чувстват разбрани и подкрепяни. Културата на тези общества до известна степен напомня на народната култура – нерядко тя не се отличава с особени естетически качества, което обаче се компенсира с непресторена искреност и емоционалност. Друга обща черта между младежките култури и народната култура е това, че в общия случай и двете са противопоставени на масовата култура.

   Както субкултурите, така и младежките култури освен със свои произведения на изкуството, разполагат и със свой жаргон, начин на обличане, начин на прекарване на свободното време, дори начин на живот. В този смисъл, младежката култура и субкултурата до голяма степен се припокриват като понятия.

  Днес съществуват две основни концепции за разбирането на субкултурните общества. Едната, представен от Бирмингамският център за културни изследвания е тази, в чийто център се поставя бунтът , отказът и вечната опозиция на част или група от обществото, която е винаги срещу доминиращата култура, класа, власт. Според Д. Хебдидж  (той описва пънк културата, като възникнала от една недоволна част от работническото общество в Англия) стилът на дадена субкултура, е своеобразен опит за комуникация едновременно (отрицателна) с доминиращата класа и (положителна) с тази, към която индивидът се самоопределя, като поддържа позициите си там, споделяйки не само общото недоволство, но и изразявайки го със стила на останалите от групата.

    Постмодерната гледна точка определя другата концепция за разбирането на съвременните субкултури.. Според Дейвид Мъгълтон в днешните общества се забелязва размиване на границите и различията между различните класи, а доминиращата култура става все по-трудна за определяне. Тези процеси на сливане, размиване и преобръщане правят почти невъзможно удържането на границите на дадена субкултура и определянето й като такава.

    Според статиите с изследвания на някои съвременни субкултурни групи у нас обаче, поместени в книгата „Новите млади и новите медии” (2009) днес се наблюдава своеобразен разпад на субкултурните общества, все по-често преминаване от група в група и все по-голяма невъзможност на младите да се самоопределят като принадлежащи само към една група. Основната причина за този културен феномен се обяснява с появата на новите неограничени възможности за комуникация (реална или не), предизвикващи тази множественост на индивидите, които по всяко време, независими от пространството и неговите граници, могат да бъдат каквито поискат, принадлежащи на множество различни субкултури и едновременно с това - на нито една.