Какво точно са "мислите", както и онова, което наричаме "мисля си"

[ramus]

Какво са мислите, защо ги имаме и откъде идват?
Психология и Психотерапия Когнитивна психология    
 Даниел Чутров    

                                                            Какво са мислите? Защо ги имаме? Откъде изобщо идват?
Повечето хора прекарват целия си ден, потопени в поток от идеи, спомени, образи, страхове и планове – и въпреки това почти никога не спират, за да се запитат какво всъщност представлява всичко това. В главата ни непрекъснато изникват мисли, които понякога ни служат, друг път ни саботират, такива върху които понякога целенасочено се насочваме и мислим, но най-често просто се появяват автоматично, сякаш от нищото. И ако се замислим, самият факт, че можем да мислим, е невероятна загадка и фундаментална мистерия на човешкото съществуване. Мислите са толкова естествено явление за нас хората, че ги приемаме за даденост – а всъщност са една от неразбраните части от вътрешния ни свят. И в тази статия ще отговоря на въпроса, който много хора имат, но не си позволяват да зададат – какво са мислите, защо ги имаме, откъде идват и как се случват?

 Какво е мисленето и какво са мислите?

Мисленето е осъществяване на ментални симулации на различни тематики и сценарии. Те се реализират като се използва сензорно-моторната инфраструктура на мозъка.
Примери:

1) когато си помислим за Х (куче, кола, дърво) – в мозъка се създава инстанция на въпросния обект/действие – в зрителната кора се появява образ на куче (обикновено конкретен, но може и схематичен/прототипен/общ); в слуховата кора може да се появи звук от лай или ръмжане на куче; в обонятелната луковица – може да се появи мирис на куче и т.н. Ако сме имали емоционални преживявания свързани със стимула (в случая куче) – те също могат да се активират (например положителни – радост, защото обичаме кучета; или негативни – тъга, че ни липсва куче, което е починало или страх – ако имаме страх от кучета). И всичко това е симулация, защото няма реално присъстващо куче, а ние сами чрез мозъка си предизвикваме/създаваме симулацията на реално събитие. Тези симулации/инстанциране на въображаеми/непосредствено неприсъстващи стимули се случват автоматично, но могат да се случват и преднамерено и целенасочено, когато решим да си мислим/представяме/визуализираме нещо. Това е една невероятна способност, която може да бъде както много полезна – така и при определени условия – може да влошава качеството на живота на човек.

2) когато си представим какво би било, ако спечелим състезание или завършим даден проект – го преживяваме в някаква по-лека степен отколкото при реално събитие, но все пак можем да го преживеем сякаш се случва. Това е възможно точно защото мозъкът ни осъществява симулация на съответното събитие.

3) когато си представим катастрофа/трагедия – тогава пък преживяваме негативни емоции сякаш и това се случва/се е случило, но в много по-лек вариант – отново симулация на мозъка ни за това как бихме се чувствали, ако се случи Х събитие.  

Отново – всичко това не се случва на практика, но ние го визуализираме, чувстваме/преживяваме поне частично, въпреки че заобикалящата ни реалност е съвсем различна – тоест това е симулация или въображаем/хипотетична сценарии, но преживяването ни спрямо него е реално (макар и в много по-нискоинтензивен вариант отколкото при реално случващи се събития).

Защо имаме мисли и осъществяваме ментални симулации?

Всъщност това умение е причината да сме се наложили като вид на земята, защото ни дава изключително голямо предимство пред останалите живи същества. Можем да осъществяваме симулации на различни сценарии, за да предвиждаме бъдещето и как то се различава в различните сценарии, за да можем да изберем този, който е полезен и работещ. Вместо да прилагаме проба-грешка чрез действията си (и да рискуваме да умрем, да бъдем наранени или да се провалим и прочие) – ние можем да прилагаме проба-грешка в мислите си осъществявайки симулирани сценарии, за да изберем какво действие е най-подходящо да извършим в реалността. Накратко казано – вместо ние да рискуваме да умрем/се провалим – можем да рискуваме само мислите/идеите си. Това ни позволява да навигираме действията си във физическия свят, да осмисляме и регулираме субективните си преживявания, за да оцеляваме и да се справяме по-сполучливо.

Само хората ли можем да имаме мисли/да осъществяваме симулации на реалността?

Въпреки че повечето животни могат да виждат по-добре; да чуват по-добре; да помирисват по-добре и прочие, то ние хората можем нещо друго много по-добре от тях, но то не е външно, а вътрешно. Ползваме увеличеното мозъчно пространство не за да виждаме/чуваме/помирисваме по-добре, а за да можем да генерираме тези вътрешни симулации (повече и неограничени такива) – да имаме въображение, да симулираме сценарии, да си представяме какво би станало ако, да предполагаме бъдещето, да мислим за несъществуващи неща, да фантазираме и измисляме абстрактни концепции и прочие. Знае се, че гарваните и маймуните могат да планират няколко стъпки напред; че делфините и слоновете показват способност за решаване на проблеми, а кучетата сънуват и преживяват визуални/сетивни симулации по време на сън, но техните възможности в тези отношения са далеч под нашите. Ние хората имаме много по-големи асоциативни зони в мозъка отколкото другите животни, а тези зони ни повлияват да интегрираме информацията от различните сетива, памет, емоции и да създаваме мисли/идеи, модели на реалността и сложни умствени симулации, което дори близки бозайници до нас не могат или могат в много по-малка степен.
Това дава и обяснение защо в трудни ситуации като например сложни физически маневри с тялото ни или при шофиране – спираме да говорим и казваме на другия да не говори или спираме радиото. Защо речта или слуха пречат на зрително-моторни функции (маневри, шофиране и прочие)? Защото и двете са част от обща когнитивна система, която оперира и превключваме ресурси от една задача към друга задача.

Интегративен модел на мислите: мислите са модели на невронна активация, които кодират предвиждания оформени донякъде от минал опит, с функция за оцеляване, които биват преживявани съзнание/се случват в съзнание.
 

Случайни ли са мислите ни? Защо са такива каквито са?

Мислите ни не са нито напълно случайни, нито напълно предопределени/детерминирани.
Мислите са частично структурно обусловени, защото биват оформени от едни и същи подлежащи стабилни модели, които обикновено се запазват във времето.
Човек с подлежаща тревожна характерова структура -> ще катастрофизира и предъвква тревожни мисли голяма част от времето.
Умът на човек с параноидна характерова структура ще генерира мисли от подозрителен тип като само съдържанието ще варира, но все ще са свързани с подозрителност, мнителност, недоверие.
Следователно те са доста добре предсказуеми по тип, но съдържанието може да варира.

Външните събития не създават мисли от само себе си (същото важи и за чувствата), а действат като тригър – активират вече съществуващи в нас модели на мислене и чувстване. Затова различни хора в една и съща ситуация могат да имат много различни мисли, преживявания и интерпретации на ситуацията.

От друга страна мислите са частично случайни, защото невроналната активност не е напълно детерминирана – а има вероятностни процеси, спонтанни активации, невронален шум, които влияят и съответно дори един и същ човек в един и същ тип ситуации в различни моменти може да има различни мисли, преживявания и интерпретации свързани с нея.
Ако мислите бяха напълно 100% предсказуеми и предопределяеми, то не бихме могли да имаме творчество, осъзнавания/инсайти и нови комбинации на вече налични елементи.
Мозъкът не генерира една мисъл, а множество от възможни мисли (разпределение), от което някои са типични/обичайни (автоматични), други са по-редки, а трети изглеждат напълно случайни и несвързани, което може да се етикетира като изпробване на варианти.

От какво биват определени повечето ни мисли?
Повечето ни мисли са типични и могат да бъдат категоризирани като автоматични. Точно те са най-малко случайни, защото не идват от нищото, а биват оформени/произведени от едни и същи стабилни модели, които са част от и отразяват характера и личността – характеровата/личностовата организация на човека. Точно затова и се наричат автоматични мисли, защото следват автоматично от съществуваща вътрешна структура/базисни вярвания/мисловни карти/когнитивни структури за нас, другите, светът и как функционират всички те.
Често се казва, че тези базисни вярвания/карти служат като филтри и „изкривяват“ мислите, което е вярно, но не е пълно описание. По-правилно е да се каже, че те не само филтрират реалността, а служат и като генератори, които активно създават определени типове мисли, които възникват в ума ни. Защото мозъкът/умът не чака светът, за да реагира, а предварително предвижда, калкулира, симулира и се настройва за определен развой или дори допринасяме за случването му чрез действията си вследствие на тези несъзнавани очаквания и сценарии (вътрешни модели). Като при липсваща информация имаме тенденция да запълваме липсващото отново на база тези филтри. Например: партньорът/ката е по-тих/а от обичайното -> генериране на предвиждане (предположение, хипотеза), че нещо не е наред между нас ИЛИ смята да ме изостави ИЛИ не съм важен/на за нея/него. Докато всъщност може той/тя да е уморен/а, разсеян/а, в кофти настроение, обмислящ/планиращ нещо, което да няма нищо общо с отношенията камо ли пък в негативна посока, но тези възможности се пренебрегват и се скача към заключение (на база когнитивни карти за изоставяне, раздяла, катастрофизация, липса на интерес към нас и т.н.).
Друг пример: колега не те е поздравил днес -> предположение, че ни е ядосан или не ни харесва и ни игнорира целенасочено и прочие, докато всъщност може да е бил разсеян, бързащ, в лошо настроение, да е спал 2 часа и да не знае къде се намира и прочие, но отново тенденциозно се скача към определено заключение на база едно изолирано единствено събитие/случай.
Повече за това можете да прочетете в статията „Как работи мозъкът“, в която се описва механизма на предиктивно кодиране.

Базисните вярвания като основа за създаване на мисли:

Тези основни когнитивни карти рядко биват напълно съзнавани и често не са напълно експлицирани като думи (като често се екслицират вербално за първи път в процеса на психотерапия), а присъстват като автоматични телесни реакции, емоционални настройки, очаквания, характерови тенденции. Съответно несъзнаваното не е склад от мисли, а цялостна организация на системата – то е въплътено (отелесено) и преживелищно знание, което е предкогнитивно (предвербално, невербално и дори отвъд вербалното и когнитивното), което разбира се подлежи на осъзнаване и вербализиране, но мислите са просто върхът на айсберга, а под тях са чувствата, емоциите, преживяванията, базисните вярвания.

Примери за връзката между характерова/личностова организация и типични репертоари от мисли, които мозъкът произвежда автоматично:
1) човек с параноидни характерови наличности и когнитивни карти – той не си измисля повече подозрителни мисли нарочно, а мозъкът/умът му разполага с вътрешна карта, в която другите хора са източник на потенциална заплаха и нараняване, както и светът също е източник на заплаха и е опасно/лошо място, доверието е много рисково и прочие. На базата на тази основа мозъкът/умът автоматично генерира мисли, които са в тази посока (параноични) – „(почти) всеки човек има задни мисли/иска да се възползва от мен“, „случилото се не е случайно, нито недоразумение, а е планирано срещу мен или някаква конспирация“ и много други подобни. Казано по друг начин – системата му е калибрирана, така че да създава такива интерпретации и да търси факти, които ги подкрепят, което може да е адаптивно или неадаптивно според средата, в която е – ако живее в престъпно гето, където почти всеки се опитва да те прецака или да се възползва от теб – тогава вероятно е полезно да имаш чертата параноидност в умерена степен, както и ако си част от престъпна групировка или ако си полицай – да си мнителен към събития, хора и техните действия, но ако си обикновен човек в сравнително безопасна среда – тогава тази черта може да пречи и да създава проблеми в общуването и междуличностните отношения.

2) човек с генерализирано тревожна личностова структура – отразява вътрешна карта на „неопределеността и несигурността е опасна, бъдещето е несигурно и потенциално опасно“ -> „какво ако стане лошо събитие Х/У/Z“, „ами ако се обърка Х/У/Z и стане най-лошото“, „не съм сигурен, че ще се справя с Х/У/Z“ и прочие, тоест изключително и ексклузивно се симулират се негативни сценарии и то обикновено – най-лошите възможни (катастрофизиране), които дори не са вероятно или реалистични, но са ужасни и подклаждат още тревожност.

3) човек с обсесивно-компулсивна (ананкастна) личностова структура -> базисни карти за „грешките са опасни“ и следователно „трябва да контролирам и нещата да са както ТРЯБВА, за да е безопасно“ (да имам усещане за безопасност и спокойствие), което не е истински контрол, а илюзия за контрол, защото не можем да контролираме целия свят, вселена и другите хора и техните действия. От там се генерират обичайни, автоматични мисли като „ами ако съм пропуснал нещо“, „най-добре да проверя още веднъж и после още веднъж за всеки случай“, „трябва да е направено както трябва, иначе Х/У/Z негативен сценарии и катастрофа/трагедия“, „трябва да е направено перфектно, иначе не става/не е достатъчно“ и други подобни. Защото мозъкът на база тези базисни когнитивни карти/вярвания създава симулации на сценарии на случване на грешка или пропуск и негативни последици от това, които са изключително невероятни, а понякога дори и ирационални, но създават силен стрес у човека.

4) хора с нарцистична личностова организация -> базисни вярвания за „стойността ми идва/зависи от това как ме виждат другите“ и/или „как се позиционирам спрямо тях в йерархия на умения, знания или социален статус“ -> създаване на обичайни мисли за образа му/ѝ в очите на другите, сравняване с другите по всякакви черти и белези (статус, умения, външен вид), получаване на признание и прочие – „как изглеждам в очите на хората“, „оценяват ли ме високо, впечатлявам ли ги, харесват ли ме“, „изглеждам ли способен/можещ/знаещ/привлекателен“, а в по-вредния и дисфункционален вариант: „аз ставам, когато съм повече от другия/ите – когато се справям по-добре и съм пред нея/него/тях, изглеждам по-добре от нея/него/тях, имам повече от нея/него/тях“.
Могат да се дадат и примери с други познати в психологията и психотерапията личностови и характерови структури и организации, но няма да прекалявам.

Разбира се имаме и много мисли, които са свързани с нещата, за които отделяме внимание, време, емоции, грижа – хобита; интереси; неща, които правим – спортни мачове и състезания или дейности; изкуства – музика, филми, танци, книги, постановки; планове и цели; мечти и прочие. Колкото повече ресурси отделяме за нещо (време, внимание, емоции, пари, усилия) – толкова по-често то ще минава през съзнанието ни автоматично, защото става по-приоритетно за нас и мозъкът автоматично активира съответния неврофизиологичен шаблон, който съответства на това нещо. Например ако тренирате всеки ден на всеки час за 3 минути да си представяте розова панда, то след няколко дни (най-много седмици) – умът ви ще започне спонтанно да се активира в тази посока и да си помисляте за или представяте розова панда дори без да го правите преднамерено.

Връзка на менталните симулации с обсесивно-компулсивното разстройство:

Може да се каже, че обсесивно-компулсивното разстройство е предъвкване на/зацикляне във въображение за негативни сценарии („негативно“ въображение). Обсесиите/натрапливостите са симулирани сценарии свързани с негативни емоции (най-често страх) – представяме си сценарии, при които нещо лошо се случва и го преживяваме стресиращо, въпреки че не се случва/не се е случило реално (и може никога да не се случи), а е само ментална симулация (чиято цел е да предвидим това, което може да се обърка и да го избегнем – да се предпазим от неприятния сценарии). И от там се зацикля в/човек се обсебва от този негативен сценарии и се опитва да си осигури сигурност и да го избегне на 100% чрез ритуали (ментално предъвкване или физически ритуали) и всичко това изчерпва жизнената му енергия и му коства много време.
От друга страна въображението свързано с положителни сценарии („позитивно“ въображение) представлява мечтаенето – когато си мислим/представяме как побеждаваме в състезание, печелим от лотарията, проекта ни получава финансиране, взимат ни на желаната работа и т.н. – това също е ментална симулация, но в положителен вариант.

Следователно мечтаенето и негативните сценарии (които при някои хора се превръщат в натрапливости) са израз на фантазиране/daydreaming (ментално симулиране на сценарии) като единствено се различава валентността на емоциите свързани със сценария и съответно желаността или нежелаността на сценария и резултата. Като в случая с обсесивно-компулсивното разстройство тези симулации се основават на генерализирано тревожна и обсесивно-компулсивна личностова структура, тоест базисни вярвания, които генерират съответния тип въображение (негативно) – обсесиите.

Изводът е, че мислите произлизат от подлежащи наличности/структура, те имат източник и колкото и да са изкривени или абсурдни – не са проблема, а симптом/плод на проблема, който е подлежащите базисни вярвания/когнитивни карти, които са източник на обичайните мисли.
Съответно работата и опита за терапия само на ниво мисли (повърхностно ниво) често е недостатъчна и неефективна, защото базисните когнитивни карти (характерова структура) остава непроменена и продължава да генерира сходни автоматични мисли и симулирани сценарии и се връща към старите модели след всяка временна/повърхностна промяна. Затова при повечето терапевтични казуси е нужно да се работи с цялостния характер и дълбоките базисни вярвания (генеративните модели), които често хората не осъзнават и не могат да вербализират, въпреки че действат в живота си и отреагират ситуации спрямо тях, за да се променят те до по-функционални. Тогава и автоматичните мисли започват да се променят автоматично в други. Тези генеративни модели се съдържат в несъзнаваното, което от своя страна е въплътено в тялото като автоматични телесни и емоционални реакции (които имат своя неврофизиологичен отпечатък). Съответно ефективната психотерапия е нужно използва и психотелесна и преживелищна работа, за да стига до този по-дълбок пласт, който генерира повърхностните съдържания.

Обобщително дотук:

Автоматичните мисли не възникват случайно и не са произволни – те са естественият продукт на подлежащи базисни когнитивни карти и характерови структури, които несъзнавано организират начина, по който мозъкът работи, тоест как концептуализира реалността и симулира сценарии. Разбира се не всички мисли, които имаме са предопределени (автоматични) – има и случайни и произволни мисли, които не са свързани с когнитивните и характеровите структури, мозъкът генерира и такива, включително и напълно нови идеи или комбинации, които досега не е съчинявал/създавал. 

Много от мислите ни не са пълни сценарии/изречения, не са завършени, а са отломки/частични и освен това умът ни постоянно генерира още и още и скача от една на друга – това е изключително интересен процес за наблюдение и също така изключително несъвършен процес, когато човек започне да го осъзнава и наблюдава при безценната практика на медитация и самонаблюдение.

Основата на личността ни и на начинът, по който работи мозъка/ума, не са мислите, а базисните когнитивни карти (базисни вярвания/убеждения/допускания), характеровите структури и телесно-емоционалните настройки.

Ключов метод при ригидни мисловни модели е разширяването на пространството от възможни мисли и сценарии чрез въвеждането на алтернативни мисли и сценарии, но за наистина силен ефект е нужно да се стигне и до по-дълбоките нива – промяна на базисните вярвания и на преживелищните (телесно-емоционални) модели, които са подплатата на мислите и базисни вярвания. Това е нещо, което правим и би трябвало да се случва в терапевтичния процес.

========================

https://danielchutrov.com/психология-и-психотерапия/какво-са-мислите-защо-ги-имаме-и-откъде/