"Изгубена завинаги" от Харлан Коубън

[deadface]

"Изгубена завинаги" от Харлан Коубън

http://www.colibri.bg/resultsb.php?book=506

Майрън Болитар не е виждал, нито чувал бившата си приятелка Териса вече седем години, затова е силно изненадан, когато тя му се обажда рано една сутрин от Париж. Бившият й съпруг я помолил да се срещнат там, но ето че е изчезнал и тя моли Майрън за помощ. Ала преди още да започнат да го издирват, и двамата са арестувани от френската полиция. Мъжът на Териса се оказва убит, а тя е главният заподозрян. Има и още едно неочаквано усложнение: ДНК, открито на местопрестъплението, е от дъщерята на злополучната двойка, само че момичето е мъртво вече от доста години.

Bече сте се качили на влакчето на ужасите, контролирано изцяло от перото на Коубън, и няма да има спирка до последната изпълнена с напрежение страница.

"Харлан Коубън те подмамва от първата страница, за да те шокира при прочита на последната."

Дан Браун, автор на "Шифърът на Леонардо"

"Това, което Алфред Хичкок правеше в киното, Харлан Коубън го прави сега в романите си."

сп. "Форбс"

Представям ви откъс от новия роман на майстора на криминални трилъри Харлан Коубън:

"Поех си дълбоко въздух.

Треньорът Боби сви ръцете си в юмруци и застана като боксьор. Направих същото, макар видът ми да не бе тъй непреклонен. Леко подскачах на място с превити в коленете крака. Боби бе много едър мъж, побойникът на квартала, така че да застава лице в лице с уплашени противници не беше нещо ново за него. Не бях в категорията му.

Ето и някои факти относно борбата. Първо и основно правило: всъщност никога не можеш да бъдеш сигурен как ще се развият нещата. Всеки един от двамата би могъл да нанесе решаващия удар. Да си самоуверен е грешка. Но истината беше, че всъщност треньорът Боби нямаше шанс. Не приемайте думите ми за липса на скромност. Независимо от мнението на родителите, насядали до преди малко върху паянтовите скамейки в салона (те наемаха частни треньори за своите свръхнатоварени деца, пътуващи с третокласните си отбори), в по-голямата си част спортистите се формират още в утробата на майката. Вярно е, нужен ти е хъс, тренировки, практика, ала съвсем друго си е вродената дарба.

Природата рано или късно си казва думата.

Бях надарен с невероятно бързи рефлекси и безотказна координация на движенията. Така е, не се хваля. Все едно да говоря за цвета на косата си, за ръста или добрия си слух. Просто е така. Дори не говоря за годините труд, през които тренирах тялото си и се научих се боря истински. Но и това е пак от природата.

Треньорът Боби постъпи, както очаквах. Пристъпи напред и широко замахна с ръка. Широкият замах не е под ходящ срещу по-нисък противник. Когато ти дойде до главата, бързо го научаваш – най-краткото разстояние между две точки е правата линия. Когато нанасяш удари, добре е да го знаеш.

Леко се плъзнах вдясно. Не много. Достатъчно, за да посрещна удара с лявата си ръка и в същото време да остана близо, за да нанеса контраудара. Боби остана незащитен.

Времето забави своя ход. Имах възможност да уцеля една от оголените му точки.

Избрах гърлото.

Свих ръка и с всички сили забих юмрука си в адамовата му ябълка.

Чу се звук, сякаш нещо се пръсна. И това сложи край на битката. Знаех го. Или поне би трябвало. Отстъпих крачка назад, а той се сви надве, за да си поеме дъх.

Ала насмешливият му глас още звучеше в ушите ми… „Хей, хлапе, направи го пак… Той ще ми служи за мишена… Когато имаме възможност, ще го направим… Страхопъзльо!“

Не биваше да го оставям да падне на земята. Трябваше да го попитам дали му е достатъчно и толкова. Ала бях изпуснал юздите на гнева си. Не можех да се спра. Сгънах лявата си ръка и започнах да му нанасям удари, като се въртях в посока, обратна на часовниковата стрелка. Възнамерявах накрая да цапардосам с лакът дебелака право във физиономията.

Докато се въртях, си казах, че това ще бъде унищожителният ми удар. Удар, който чупи кости. Удар, който ще го откара на операционната маса и ще го принуди с месеци да пие обезболяващи медикаменти.

В последния мит обаче дойдох на себе си. Не спрях да го удрям, но се поотдалечих от него. Вместо да се стовари във физиономията му, лакътят ми го прасна по носа. Бликна кръв. Звукът наподобяваше хрущенето, когато стъпиш върху сухи съчки.

*

Походката на Териса беше все тъй възхитителна – тя вървеше изящно, с високо вдигната глава и изправени рамене. Забелязах още нещо, свързано с жените в живота ми: всички се движеха великолепно. Според мен самоуверената походка е доста секси, в нея има нещо хищническо, с което някои жени сякаш казват: „Това е мое.“ По женската походка може да се съди за много неща.

Спряхме в едно бистро на открито на „Сен Мишел“. Небето все още сивееше, но слънцето сякаш всеки миг щеше да се покаже през облаците. Териса седна и се загледа в мен. Доста дълго изучаваше лицето ми.

– Да не би нещо да ми е заседнало между зъбите? – попитах аз.

Териса направи безуспешен опит да се усмихне.

– Господи, колко ми липсваше!

Думите й увиснаха във въздуха. Не бях сигурен дали говори тя, или огромният град. Защото Париж бе град, който ти говори. Много е написано за неговата красота и великолепие и всичко, казано за него, е самата истина. Всяка сграда бе малко чудо на архитектурата, празник за очите.

Париж приличаше на красива жена, която осъзнава своята красота, това й харесва и, следователно, не й се налага да полага усилия, за да изглежда привлекателна. Просто бе невероятна и всички бяха наясно с този факт.

Но имаше и още нещо: Париж те кара да се чувстваш – не мога да намеря друга дума – жив. Когато си в този град, иска ти се да вкусваш насладите на живота. Ще ти се да усещаш, просто така, да усещаш, без значение какво. Сетивата ти се изострят. Париж те кара да плачеш и да се смееш едновременно, да се влюбиш, да пишеш стихове, да правиш любов и да композираш симфония.

*

С периферното си зрение забелязах, че някой седна до мен на масата.

Обърнах се и видях мъж с късо подстригана и щръкнала като стърнище коса. По черепа му имаше белези. Тенът му бе тъмен, маслинен, и когато се усмихна, в устата му проблесна златен зъб, който прилягаше на златната верижка, висяща на врата му. Вероятно някои го намираха доста хубав, ала хубостта му бе опасна като привлекателността на лошо момче. Под разкопчаната си сива риза с къси ръкави бе облякъл бяла фланелка. Носеше черни панталони.

– Погледни под масата – ми каза.

– Ще ми покажеш пикалото си ли?

– Погледни или ще умреш.

Не говореше с френски акцент – в говора му имаше нещо меко и рафинирано. Почти като на британец, или може ми на испанец – нещо аристократично. Дръпнах стола си назад и погледнах. Беше насочил пистолет към мен.

Отпуснах длани върху масата и се помъчих да дишам равномерно. Вдигнах очи и срещнах неговите. Бързо прецених околната обстановка. На ъгъла се шляеше мъж с тъмни очила и полагаше огромни усилия да се прави, че не ни наблюдава.

– Слушай ме или ще те осмъртя.

– Което е обратно на „съживя“ ли?

– Какво?

– Да осмъртиш някого е обратно на това да го съживиш – казах аз и додадох: – Няма значение.

– Виждаш ли зелената кола на ъгъла?

Виждах я – недалеч от мъжа със слънчевите очила, който се правеше, че не гледа към нас. Приличаше на малък фургон. Отпред седяха двама мъже. Запаметих номера и започнах да обмислят следващия си ход.

– Виждам я.

– Ако не искаш да те застрелям, следвай точно указанията ми. Сега ще станем бавно и ти ще влезеш през задната врата на фургона. Няма да вдигаш шум…

И тъкмо в този момент разбих лицето му в масата.

Още щом той седна до мен, започнах да преценявам различните възможности, с които разполагам. Вече знаех: планират да ме отвлекат. Ако вляза във фургона – край. Нали сте чували, че когато някой изчезне, първите четирийсет и осем часа са фатални за него? Не ви се казва само едно – вероятно защото е ясно като бял ден, – че с всяка изминала минута вероятността да те открият става все по-далечна.

Така беше и в този случай. Ако ме напъхат в автомобила, всеки шанс да бъда открит изчезва. В мига, в който стана и го последвам към колата, преимуществото ще е на тяхна страна. Той не очаква да го нападна. Мисли си, че го слушам най-внимателно. Не представлявам заплаха за него. И той продължава да се упражнява в предварително подготвената си реч.

Така че използвах елемента на изненада.

Той бе отместил поглед встрани само за миг, за да е сигурен, че фургонът е на мястото си. Това ми и трябваше. Вече държах здраво масата. Напрегнах мускулите на краката си. Връхлетях го от седнало положение.

Масата се стовари върху физиономията му. В същия миг отскочих встрани за всеки случай – ако случайно натисне спусъка.

Не му оставих никакъв шанс.

Под дрехите бях навил синджир около тялото си – размахах го. Ако до този миг противникът ми имаше само белези върху главата, сега целта ми бе ясна – да го осакатя. Да го нараня, да го обезсиля по някакъв начин. Но освен него ме чакаха поне още трима като него. Надявах се, че ще се разпръснат, ала не можех да разчитам на това.

Имах право. Защото те не се разпръснаха.

Очите ми затърсиха пистолета. Както можеше да се очаква, при удара той го бе изпуснал. Стоварих се върху противника си. Масата бе върху лицето му. Тилът му се удари в паважа и звукът от удара глухо отекна.

Спуснах се към пистолета.

Хората се разбягаха с писъци. Търкулнах се към оръжието, вдигнах го и продължих да се търкалям. Застанах на коляно и се прицелих в мъжа с тъмните очила, който чакаше на ъгъла."

Романът е написан в първо лице, в традицията на най-добрите произведения на Реймънд Чандлър и Рос Макдоналд. Докато разплита малко по малко загадката, главният герой, който демонстрира забележително чувство на хумор и в най-напрегнатите моменти, неусетно се превръща в мишена на улични биячи, Интерпол, Мосад и международни терористи. Освен с оригинални и реалистични персонажи, напрегнато действие, динамичен сюжет и цял куп неочаквани обрати, Харлан Коубън ще ви изненада с познанията си за човешката природа и с умението да разказва живо и убедително - умение, което го нарежда сред най-добрите стилисти в криминалния жанр.