Отиди на
Форум "Наука"

Отворен клуб  ·  28 потребители

Пътуване

На стоп из Балканите (Македония и Албания) - част 1


Recommended Posts

  • Администратор

Не мога да опиша колко много очаквах датата 15.07.2014 (вторник), деня на тръгването ни на балканско пътешествие изцяло на автостоп. Имахме задачи, които свършихме по-рано през същия месец и последните няколко дни ги прекарах в подготовка и очакване на това ново и вълнуващо приключение. Не може да се каже, че подобно пътуване е изцяло непознато за мен, тъй като през 2011 г. август месец заедно с брат ми и двама приятели (Боян и Недялка) обиколихме половин западна Европа на стоп. (линк)

Този път обаче беше различно, тръгвам с настоящата ми приятелка Саша (Слаѓана), а стопа ще е из Балканите, нещо толкова познато, а и толкова чуждо за България. Ще се постарая да покажа в този текст приликите и разликите на останалите държави от полуострова. Да се чуди човек, защо пътуваме до Италия и Франция, а тук до нас има невероятни красоти, които не познаваме.

Няколко думи ще кажа и как започна всичко. Тези които познават мен и брат ми знаят, че голяма наша страст е да пътуваме и опознаваме нови места и култури, въпреки че звучи като клише ние това го правим активно от началото на 2011 г. Почти няма държава от Европа, в която да не сме били и със сигурност сме срещали хора от почти всички държави от Европа и по-голямата част от Света. Въпреки, че сме се запознавали с представители на всички балкански държави бяхме ходили в малка част от тях. Многобройните покани за Сплит, Загреб, Тирана, Охрид от приятелите ни по тези места също провокира в нас интерес към Балканите. Така решихме отново да оставим летищата, уредения транспорт и хотелите покрай европейски проекти, а да се впуснем в нещо много по-вълнуващо – пътешествие из Балканите на автостоп.

post-6-0-48325900-1416833299_thumb.jpg

Македония

Ден 1. (15.07)

Точно 6:30 сутринта бяхме на спирката на трамвай 5 зад Съдебната палата. Пътувахме аз (Петър), Саша , брат ми (Росен) и Анастасия. Всички се качихме в трамвая, като през цялото пътуване до последната му спирка в Княжево почти никой не говореше много, всеки усещаше вълнението от това, което ни предстоеше. Едно голямо приключение беше пред нас, оставяхме София, дори България като целта ни беше да пренощуваме в Охрид. Това са малко над 400 км. 7:40 вече бяхме на отбивката и стопирахме. Така и започна първото вдигане на палеца – раниците оставени на земята, ние с усмивка вече разделени по двойки сме се насочили към първата крайна точка. Още тук ще кажа, че когато стопа ни вървеше не сме чакали повече от 15-20 мин., което за подобно пътуване си е направо невероятно. Около 8:00 ч. спря и нашата първа кола. Беше човек на средна възраст с джип, като през повечето време си мълчахме, дори не се впечатли от нашите планове. Остави ни на околовръстното на Перник, мисля че доста добре се придвижихме. След малко вървене и смяна на мястото за стопиране почти веднага спря младо момче с Пасат (вероятно по-млад и от нас), който ни закара до Радомир. Нямаше много време да си говорим с него, въпреки интереса му към нас и начинанието ни. Така рано сутрин прекосихме цял Радомир, за да стигнем края на града и отново да вдигнем палец, за наше учудване веднага спря кола, но не каква да е, а доста странен джип без седалки и с шофьор, който изглеждаше като планински рейнджър от колкото ловджия, за какъвто се представи. Ние, разбира се, се качихме веднага, той ни хвърли само на няколко километра на по-добра отбивка, която както той ни увери веднага ще ни вземат за Кюстендил. Не ни излъга, от кръчмата на близо веднага ни видяха строителни работници, които ни махнаха да се качим в колата им – те ни закараха до спирка на село по пътя до Кюстендил. Добре се движихме, но все още имахме много път, започна да се стопля времето. Часа беше около 10:00. Намирахме се на главен път пресичащ село – от едната страна на пътя малки къщички, от които се чуваха различни животни, а от другата блестящо от слънцето безкрайно житно поле.

IMG_1921.JPG

Може би това е момента, в който наистина осъзнах какво правим. Бяхме на пътя, нямаше вече връщане на зад. На мястото където стопирахме имаше спирка, на която една възрастна жена чакаше рейс. За да я заговоря я попитах дали този е пътя за Кюстендил, така и започна нашият разговор за стопирането. Нейните впечатления бяха най-вече върху стопа в „Съюза” преди повече от 30 г. – там никой не чакал и винаги качвали. Докато ние си говорихме Саша правеше вече първите снимки, едно начало на огромен архив от кадри. Отново времето в това село не беше повече от 15 мин. Кола движеща се по посока София обърна към Кюстендил и ни попита дали и ние отиваме натам – при положителен от нас отговор се озовахме вътре. Движихме се към нашата цел този път чрез помощта на семейство от мъж и жена на около 40 г. Поговорихме си за добри места в Европа, където може човек да си почине, да види нещо интересно и да не е толкова скъпо, мисля че им помогнахме да си изберат следващата почивка. Доволни те заобиколиха и ни спряха точно на пътя за границата с Македония. Интересно беше, че точно когато слизахме и изкарвахме раниците от колата на 20-30 м. от нас спря друга кола, от която излязоха мъж и жена (цигани) и започнаха да оправят нещо в самата кола и багажника. Докато ние се придвижим до тях, тъй като ни бяха по път за мястото за стопиране директно ни питаха дали сме за границата, защото така изглеждаме и ако искаме може да ни закарат директно до там безплатно. След като бяха блокирали пътя, за да ни изчакат и качат ние с интерес се качихме при тях. Оказаха се доста приказливи и доста ни поразпитаха за нас самите – дали сме женени, за къде пътуваме, защо и др. неангажиращи въпроси, като те самите споделиха не малко лични неща и за техния живот. Спряха точно на границата и си продължиха към своята дестинация.

Ние имахме малко забавяне там, тъй като точно тогава се получи малък проблем с хостинга на сайта nauka.bg и трябваше да се помъча да оправя всичко по телефона. За всеобща радост проблема се реши бързо, за което и благодаря на Суперхостинг, за бързата и добра реакция.

На границата видях за първи, но не и за последен път паниката, която Саша изпитва на подобни места. Вече беше обяд, някъде около 12:00, но този път предприехме друг трик – директно питане на спрените коли на самата граница за къде пътуват и дали ще ни вземат до тяхната дестинация. За наш късмет още първата кола с регистрация от Скопие пътуваше за вкъщи и без колебание ни качи. Така без да се бавим вече пътувахме за Скопие. В колата бяхме шофьора с майка си, аз, Саша и друг стопаджия който се качи с нас от границата, но слезе в Куманово. Минахме не през най-честия маршрут избиран от повечето пътуващи до Македонската столица, а през градчетата и селата претърпели най-големи щети по време на конфликта 2001 г. Виждаха се изоставени къщи с надупчени от куршуми стени, както и такива без покрив и стени, но и нови постройки. За мен това беше нещо наистина ново, дори да бях чувал за конфликта преди малко повече от 10 г., то да се види с очите си е съвсем друго усещане.

Слязохме на магистралата малко преди Скопие по пътя за Охрид, докато вървяхме още по самия излаз към магистралата вече ни беше спряла кола. Качи ни албанец, който пътуваше към Тетово, с него не говорихме много, но пък човека беше мил и бързо се озовахме в мол в началото на Тетово. Всичко вътре като табели и реклами беше написано на албански, а не на македонски както очаквах. Решихме да спрем за малко и да си починем, да хапнем нещо и да поснимаме.

IMG_1922.JPG

IMG_1926.JPG

Бързо се ориентирахме къде е пътя за Охрид и не след дълго отново бяхме на отбивка и стопирахме. Чакахме точно на магистралата и повечето коли минаваха покрай нас доста бързо и далеч, а времето се влошаваше и дори започна леко да вали. Цял ден вече на пътя започвахме да усещаме умора, но чувството, че вече сме много близо до главната ни цел ни даваше енергия да продължаваме. Точно когато започна дъжда да се усилва спря малък камион. Доволни се качихме, дори и за няколко километра, тъй като човека пътуваше от Тетово до Гостивар, но достатъчно да минем дъжда и едновременно да се придвижим напред. Когато слязохме от камиона дъжда беше спрял и трябваше само да повървим няколко десетки метра до следващото място за стопиране. Тъкмо вдигнахме палец и спря малка количка с двама младежи вътре. Това беше последната кола за деня – Гостивар – Охрид. Когато разбраха какво правим и откъде идваме искаха да си разменим контакти (Facebook) и да си направим селфи.

post-6-0-24550700-1416842626_thumb.jpg

Паркираха колата в центъра и се разделихме с тях, като ние вече пристигнали в Охрид (около 16:00 ч.) трябваше да намерим място, където ще може да поспим, да се изкъпем на спокойствие. Късмета продължаваше да ни следва и докато вървяхме по главната улица ни спря човек, който дава квартири. За доста добра цена успяхме да се договорим за стая в стария град точно до езерото. Оставихме си багажа и веднага започнахме да обикаляме. За Саша Охрид беше добре познат имайки предвид и това, че е родом от Македония, но за мен беше изцяло нов. Така и двамата с горди, че сме стигнали толкова бързо до целта искахме деня да бъде още по-ползотворен, като видим едни от най-големите забележителности на града. Въпреки изтощението, което усещахме ние закрачихме по каменните улици на стария град.

IMG_1950.JPG

IMG_1965.JPG

IMG_1970.JPG

IMG_1974.JPG

IMG_2015.JPG

IMG_2033.JPG

Обикаляйки уличките, църквите, различни магазинчета, и крепостта ние се озовахме седнали в заведение с гледка към езерото сервиращо хубава македонска храна. Това беше и мястото, което трябваше да изчакаме Росен и Анастасия идващи от Скопие в Охрид. Пристигнаха около 20:00 часа и се присъединиха на по бира. Не след дълго всички бяхме в една и съща къща, но в различни стаи. Хазаина ни радостен от тази изненадваща активност в къщата му ни разказваше истории за това как преди години Охрид бил пълен с туристи от България и най-вече от Банско. Сезона още не беше започнал и нямаше много туристи по това време в Охрид, местните казаха, че това се дължи на лошото време и дъждовете, които не спират. За нас това беше добре, тъй като цените за нощувка бяха наистина много ниски. След кратка почивка излязохме да почувстваме как е Охрид през нощта. Дългата алея, старите къщички, светлината отразяваща се във водата, небето покрито със звезди, малките клатещи се корабчета и лодки могат да придадат една романтична и приказна обстановка. Не се задържахме много време навън, но достатъчно, за да видим колко стар и уникален е този град.

Ден 2. (16.07)

Събудихме се рано, като първото нещо което видяхме е езерото, красиво отразяващо сутрешното слънце.

IMG_2044.JPG

Четиримата закусихме с някои от предварителните запаси, които си взехме от вкъщи. Горещо кафе с преговаряне на маршрута. Така започна втория ден от пътешествието ни. Решихме аз и Саша да прекараме най-горещите часове от деня в почивка, плуване и препичане на слънце, а Росен и Анастасия щяха да наваксат с разглеждането на стария град.

IMG_2059.JPG

IMG_2067.JPG

IMG_2082.JPG

След добре прекараното време в разговори, приятно освежаване със Скопско и плуване в Охридското езеро решихме да се разходим из стария град и да поснимаме. Не бяхме и яли цял ден, за това щеше да ни се отрази добре връщането в стаята ни.

IMG_2136.JPG

IMG_2151.JPG

IMG_2182.JPG

IMG_2216.JPG

IMG_2223.JPG

След приятната разходка решихме да се приберем и четиримата да си направим заедно вечеря. Времето беше леко прохладно, но много приятно, а част от стаята ни имаше и тераса, от където гледката към езерото заслужава отделно описание, но няма да се спирам на това, всеки трябва сам да изпита това уникално преживяване.

Така Росен и Анастасия започнаха вечерта.

IMG_2268.JPG

След дълги разговори за преживяното до сега и това какво ни очаква приключи и втория ден.

Ден 3. (17.07)

Така сутринта рано започнахме да си приготвяме багажа и да се насочим към следващата цел – Албанското крайбрежие. Тук беше и мястото, където се разделихме с Росен и Анастасия. Не ни се тръгваше от Охрид, но ни чакаха още не малко уникални места и с не скрита тъга си тръгнахме от този езерен град. Задължително всеки от нас е взел нещо със себе си от това приказно място и знае, че отново ще се върне тук.

Стопирането отново започна, този път в една малка междуградска уличка. Трябваше да вървим няколко километра с тежките си раници, но пък стигнахме до по-удобно място, където ни спря и първия за деня човек. С него можеше да се разбере само Саша, тъй като той говореше албански и малко италиански, така италианския влезе в употреба. Албанеца ни остави в Струга, като ни увери, че след два часа ще ни вземе и закара до Тирана. Така ние доволни, че ще видим следващият по големина град на Охридското езеро и ще стигнем бързо до Тирана обиколихме малкото градче и се озовахме на плажа където наблюдавахме как деца се учат да плават.

IMG_2306.JPG

Малко преди уречения час с уредения ни транспорт решихме да се разходим още в Струга за последно и да тръгнем към Албания.

IMG_2308.JPG

IMG_2310.JPG

Часът беше 13:30, албанеца закъсняваше с 30 мин., но за нас не беше проблем – знаехме, че ще ни закара и това ни успокояваше. Когато се появи ние радостни се приготвихме да се сложим раниците в багажника и да се качваме в колата. Тогава разбрахме, че това май няма да стане, той започна да обяснява някакви неща на италиано-албански, че му дължим пари за превоза до тук и по още 50 € до Тирана. Без много излишни приказки разочаровани тръгнахме да търсим улицата, която ще ни отведе до края на града. След около час отново бяхме със свалени раници и вдигнат палец. Може би сме чакали около 20 мин. и спря кола с двама албанци, които отиваха към границата. През повечето време ни разказваха как не обичат рода си, предупреждаваха да внимаваме в Албания. С не малка изненада беше за тях, че ще ходим в Албания на море. Така и от дума на дума стигнахме Шиптария. Границата минахме бързо, въпреки голямото притеснение на Саша. Температурата на въздуха беше над 40 градуса и ние решихме, че ще си починем малко преди да стопираме отново. Така се озовахме в единственото заведение до границата.

IMG_2331.JPG

Беше и първият ми сблъсък с албанска бира. Албания беше и единствената държава на балканите, която освен английски и ръкомахане нямаше друг начин да се разберем. Италианския влезе в употреба, но не толкова колкото ни се искаше. Тук вече се разбра, че не сме си вкъщи. Хората, порядките, инфраструктурата, дори стоките в магазина – всичко беше различно. Така докато се охлаждахме си говорихме за това как и откъде ще стопираме към Тирана. Както народа е казал – всяко зло за добро, така и случайно седналата двойка момче и момиче до нас чуха нашия разговор. Момичето беше македонка, а приятеля й от Албания, така ни предложи да ни закара до Тирана и да му правим компания по пътя. Без да сме на пътя, докато си седим и наслаждаваме на студените албански напитки вече имахме уреден транспорт.

IMG_2332.JPG

Не помня името на нашия албански приятел, но му измислихме прякора „Амстердам”… предполагам сами може да се досетите защо. Той не само ни закара до Тирана, но и ни заведе до мястото, където се събират незаконните микробуси превозващи пътници от град в град. Транспорта в Албания си има собствени правила, които ако искаш да пътуваш където и да е из самата държава трябва да спазваш. Така се озовахме в Дурас (Драч) около 20 ч.

IMG_2336.JPG

IMG_2357.JPG

IMG_2369.JPG

Нямахме идея къде ще спим, носихме палатка и спален чувал, но решихме да обиколим плажа докато не ни се доспи. Така попаднахме и на военен палатков лагер, където войник ни предложи да спим в неговата палатка (тримата), без да се колебаем продължихме да проучваме плажа, който беше километри хотели и шезлонги. Така се и озовахме гушнати завити със спален чувал върху един шезлонг на първа линия на плажа. Само ще кажа, че колкото на мен ми хареса това интересно импровизирано спане, толкова на Саша й беше неприятно, най-вече глутниците улични кучета обикалящи навсякъде, така и безброй хапещи комари. Вечерта беше една от най-дългите в цялото пътуване.

Ден 4. (18.07)

Сутринта за нас беше прекрасна – вечерта е отминала. Оправихме се още в 5:30 и около 7:00 решихме да пием кафе в едно от множеството заведения в Дурас. Проверихме си съобщенията чрез безплатния Wi-fi, пуснахме статус във Facebook като това беше един от начините да поддържаме връзка с множеството приятели и роднини, които се притесняваха за нас и нямаха представа къде сме и как се справяме. С нови сили тръгнахме към следващата дестинация – Дерми, един уникален плаж в южния край на Албания. Решихме, че ще пробваме да стопираме до там, но първо трябваше да намерим пътя. Така се озовахме до локален път до магистралата, който ни се стори добро място за стопиране, така и застанахме до една бензиностанция и започнахме да махаме палец. Коли не спряха, но пък срещнахме германец, който пътуваше пеш до Израел. Беше си заделил месеци за това пътуване като единствено спира да спи и продължава.

IMG_2398.JPG

След чакане на слънцето работника в бензиностанцията, до която стопирахме на много развален албанско-английски ни обясни, че от тук никой няма да ни вземе и, че има маршрутки до Влора, където трябва да вземем друг транспорт до Дурас. Качи се на мантинелата и чакайки там няколко десетки минути спря бял микробус, ръкомахайки и викайки да се качим бързо ние се качихме и преди да разберем вече се движихме с луда скорост по албанската магистрала. Няма да скрия, че минавайки покрай села с по пет къщи и пътища непознаващи асфалт със Саша си припомнихме новинарски емисии споменаващи трафика на органи от Албания. За наше щастие стигнахме без проблем във Влора като заплатихме за нашето пътешествие 10€. Около 10:30 вече бяхме в рейса пътуващ от Влора към Дерми, но за наша (неприятна) изненада рейса не помръдна следващите два часа. Вътре беше дори по-горещо и от температурата навън (около 40 градуса). Ние предпочетохме да не изоставяме багажа и стояхме вътре. Извода, който си направихме е, че докато не се напълни рейса до последната седалка не тръгва, независимо колко време ще чака. Така малко след 12:00 потеглихме с над 50 човека в рейса, без отворен прозорец и климатик. Първо минахме покрай някои от плажовете на Влора, но след това започна да се изкачва в планината и красотата, която се показваше зад всеки завой компенсира всичко негативно преди това.

IMG_2432.JPG

IMG_2439.JPG

Така около 14:00 пристигнахме в Дерми, едно наистина красиво място, пътуването си струваше. Първото нещо, което направихме беше да седнем и да изпием нещо освежаващо, да проучим обстановката. Да се насладим на успеха си, че стигнахме дотук толкова бързо. Дерми нямаше нищо общо с Дурас, много по-чист плаж, място за палатки, магазинчета имаше навсякъде, да не говорим за красотата на водата и планината.

IMG_2449.JPG

IMG_2454.JPG

След почивката и фотосесията, която си направихме решихме да потърсим подходящо място за палатката. Не ни отне много време и вече бяхме си разпънали „къщата” за следващите няколко дни. Веднага след това побързахме да влезем във водата и да направим първото плуване в албански води.

IMG_2529.JPG

IMG_2552.JPG

Вечерта прекарахме на плажа където си говорихме и гледахме красивия залез до късно.

Ден 5. (19.07)

IMG_2568.JPG

Колкото и да ни се искаше да си поспим в палатката след 8:00 часа вече става невъзможно да се седи повече от 2 минути вътре. Слънцето напича толкова силно, че трябваше да търсим сянка някъде другаде. Температурата беше +40 градуса дори и на сянка, а водата толкова солена, че не може да се седи вътре много време. За това решихме да седнем на кафе и нещо освежаващо в най-близкото заведение.

IMG_2572.JPG

Палатката си я опънахме точно до една стена от бивша сграда на плажа, като до нас имаше остатък от бетонно съоръжение, предвид историята на Албания вероятно беше бункер, като на него беше опряно ремарке за лодка.

IMG_2511.JPG

По цялото останало крайбрежие имаше множество шезлонги с чадъри, но струваха по 500 леки за ден. Ние решихме, че може просто да си направим наша си сянка. Близо два часа под най-горещото слънце търсехме материали и майсторихме. Крайния резултат не беше това, което очаквахме, но и материалите не бяха много.

IMG_2583.JPG

Успяхме малко да си починем и скрием от слънцето, но на каква цена? Късния след обяд решихме да обиколим градчето, за да се раздвижим и да поснимаме някои от красотите на крайбрежна Албания.

След като се прибрахме около 20:00 часа Саша реши да си полегне, тъй като й беше лошо почти цял ден. Аз си взех бира от близкото магазинче и така час и половина наблюдавах морето, планината и се наслаждавах на цялата обстановка. След като Саша се събуди решихме, че ще е най-добре да си легнем и така около 22:00 часа вече бяхме в палатката. Малко след това се появиха и доста шумни нови посетители на нашия плаж, тъй като до сега след 20:00 на плажа оставахме само ние това ни изненада, но плажа е за всички и ние с интерес ги наблюдавахме. Интереса ми се повиши още повече когато чух да си говорят на български. През това време Саша се влошаваше все повече. Около 1:30 след полунощ толкова й прилоша, че трябваше да излиза на няколко пъти от палатката, като и двамата не знаехме какво да направим. Имах няколко хапчета за различни симптоми, но тя категорично отказа да вземе каквото и да е освен вода. Водата си я купувахме, тъй като нямаше къде да си налеем, а в този случай и по-добре за нас беше този вариант.

Ден 6. (20.07)

Това разболяване промени плановете ни, тъй като идеята ни беше на 6-тия ден да се отправим към Тирана и евентуално към Черна Гора. Както написах по-горе, а явно ще го повтарям често – всяко зло за добро.

Така сутринта почти не спали решихме да заделим целия ден в почивка и глезене, за да се почувстваме по-добре. Рано отидохме до съседния плаж, който беше пълен с шезлонги и веднага си харесахме два под голям чадър. Хубаво е да спомена, че раниците с всичкия багаж го зарязвахме в палатката, взимахме си само документите и парите. Няколкото дни на плажа в Дерми нямахме никакъв проблем с това си решение. Единствено с едно въженце връзвах ципа на палатката. Не, за да спра евентуално крадци, а да разбера дали някой е влизал или не и винаги намирах вързаната панделка точно така както я оставях.

Така си се бяхме изпънали на шезлонгите, още от сутринта и си почивахме. От магазина си взехме студен чай, плодове, зеленчуци и прясно изпечен хляб.

По обяд дойде човек да събере парите за шезлонгите, така платихме по 500 леки на човек (1000 леки = 15 лв.).

IMG_2638.JPG – плажа с шезлонгите

Излежавахме се, плувахме в прекрасната кристална вода, хапнахме, отново си се пекохме и така до 16:30 ч. Решихме, че е време да се поразходим и да пийнем някъде нещо свежо и разхладително. Така седнахме в заведението, което гледаме от няколко дни намиращо се на края на една скала, буквално във водата с прекрасна гледка.

IMG_2645.JPG

IMG_2651.JPG

IMG_2654.JPG

Поседяхме доста време на това място наблюдавайки какво се случва из плажовете на Дерми, говорейки си за това къде се намираме в момента и колко лесно стигнахме до тук. Тази тема се дискутираше през цялото пътуване, тъй като местата които посещавахме постоянно се сменяхме, транспорта също беше различен и все пак ние винаги се озовавахме на точното място в точното време. Около 18:30 решихме да си приберем не нещата от шезлонгите и да се разходим до края на плажа в Дерми. Така и направихме, прибрахме си нещата в палатката, хапнахме каквото имахме – няколкото зеленчука, малко хляб и тръгнахме да се разхождаме. Плажната ивица се оказа доста голяма, открихме няколко къмпинга, които бяха доста посещавани с естествена сянка от палми и дървета, пейки и охрана. Оказа се обаче, че на нас това не ни беше нужно, ние си имахме свободен плаж за палатката. Така до късно събирахме впечатления от това как протича туристическия живот в тази част на Албания. Не е много по-различно от останалата част на Света – хората са там да се забавляват. Условията създава разликата. Природата, която притежава Дерми е уникално красива, комбинацията между планина, кристално чисто море и силното слънце създават един рай за плажуване.

Ден 7. (21.07)

Сутринта станахме в 6:00 сутринта, сгънахме палатката, като разбрахме, че едната рейка се е счупила. На бързо прибрахме всичко в раниците и тръгнахме на горе към пътя за Влора. На кръстовището вече имаше няколко човека, които очевидно чакаха от тези незаконни маршрутки преминаващи по пътя и подобни на нашите в София, само с едно вдигане на ръка спират и те взимат, като отпрашват бързо към следващия град.

Отново чакахме не повече от 20 мин. и спря един от последните модели на Jeep. Мъж и жена на около 30/35 г., видимо влюбена двойка ни взе. Хубавото беше, че те пътуваха директно до Тирана, което за нас беше наистина супер, тъй като щяхме да стигнем с една кола директно до столицата. Така заедно с тях ние се настанихме удобно на задната седалка и потеглихме. Пътя криволичи из самата планина и изкачването й до върха и слизане от другата страна. Спряхме някъде по средата на едно красиво прохладно заведение. Повечето пиха кафе, но аз предпочетох една бира. Потеглихме из криволичещите завои на горе и на долу в планината. Удобната седалка отзад предразполагаше към сън и със Саша се възползвахме. Времето когато не си разговаряхме с нашите спътници Сокол и годеницата му наблюдавахме странните неща случващи се покрай пътищата в Албания или спахме. Отново спряхме да си починем и да хапнем по един сладолед. Така отново се качихме в колата, но този път не Сокол караше, а годеницата му. Продължихме към албанската столица, като минахме през нашето вече познато градче – Дурас. Пристигнахме в Тирана около 13:00 часа наблюдавайки добре пътя от който влязохме в града, тъй като трябваше да се ориентираме следващия стоп откъде да го хванем за границата с Черна Гора. Оставихме годеницата на Сокол до тях, ние се сбогувахме с нея и продължихме влизайки в малки улички в центъра, така паркирахме и приключихме с този транспорт. Взехме си раниците от багажника като мислихме, че ще се сбогуваме със Сокол и ще хапнем нещо по пътя и ще вървим към края на града, за да стопираме, но съдбата имаше други планове за нас.

Питахме Сокол на къде да поемем, за да сме сигурни в посоката. След като добре ни обясни ни попита дали искаме да обядваме, като ни препоръча едно малко ресторантче. При положение, че ни докара толкова бързо и безпроблемно, а и плати всичко няколкото пъти, в които спирахме за почивка и хапвахме и пийвахме нещо на бързо, не искахме да го разочароваме. Съгласихме се да влезем в този ресторант. Беше малко, но много уютно място с 6 маси, като всичките му клиенти бяха над 40 г. Оставихме си раниците до една от свободните маси и седнахме, като Сокол също седна с нас. Сервитьора дойде и донесе менютата, след бърз преглед установихме, че всичко е на албански, а нито имат меню на английски, нито някой от персонала говори чужди езици. Така Сокол ни попита два три въпроса какво ядем и добре си поговори с обслужващия персонал. След няколко минути масата ни се отрупа с храна. Той седна на съседната маса очевидно с негови приятели и ни остави да се наслаждаваме на прекрасната храна. След няколко минути дойде и ни каза – „Това е от мен, преди много години бях като вас, успех” и си тръгна. Това е човек, който никога няма да забравим, един прекрасен човек, никога не знаеш кого ще срещнеш по пътя.

IMG_2671.JPG

Колкото и прекрасно да беше всичко ние трябваше да бързаме, тъй като искахме вечерта да бъдем в Подгорица. Доволни благодарихме на персонала и с приятел на Сокол, който ни чакаше да свършим, за да ни изпрати благополучно ние излязохме от заведението. Той ни съветва, че има маршрутки, които евтино ще ни закарат до границата. Отидохме до една малка уличка, която беше и незаконна автогара, тъй като там се събираха една част от малките автобуси, за всевъзможни дестинации в Албания. Така се качихме на една от тези маршрутки и потеглихме. Посоката ни беше - Тирана – Шкодер, а после към Хъни и Хоти, което е и самата граница. За по-любопитните ще споделя няколко неща за този странен за мене транспорт – незаконните маршрутки. В повечето случаи освен шофьора има и още един от „екипажа”, като функцията му е да събира парите и да привлича клиентела – крещейки дестинацията, към която се е насочил. Независимо колко седалки има пътници и багажи се вкарват. Хора висят от вратата, слизат и се качват в движение и се крещи през цялото време.

През цялото време, в което пътувахме към Шкодер жена на средна възраст прекара цялото пътуване в това да гледа мен и Саша. Ние пък се заговорихме с едно момче, което учи във Франция бакалавър и се е прибрал за лятото вкъщи. С подробности разказваше истории за местностите, през които преминавахме. Дори той направи забележка на тази жена, но тя продължи и му казала, че не ни разбира какво говорим и това й е много странно и иска да разбере какво говорим. Явно не беше виждала в живота си други хора освен албанци.

Така стигнахме ние до Шкодер, там имаше нещо като почивка и продължихме към границата. За наше съжаление обаче шофьора реши, че ще спре в магазин за автомобилни части и там ще прекара 40 мин. Всяка минута за нас е важна, тъй като трябваше да стопираме след границата, за да стигнем същия ден до Подгорица, а часа минаваше 17:00. Пристигнахме на самата граница около 18:00 ч. Там имахме малко проблем с шофьора, който искаше повече пари от това, което се бяхме разбрало.

IMG_2675.JPG

IMG_2674.JPG

В крайна сметка благополучно бяхме отново в славянска страна, където без проблемно щяхме да се разберем с всеки местен.

Може би сме чакали около 25 мин и в 18:30 потеглихме към вътрешността на Черна Гора. Мъж на средна възраст заедно с майка си ни взеха по посока Подгорица. Доста ни поразпитаха, какви сме, какво учим, къде живеем, какво работим, какви са ни взаимоотношенията помежду и т.н. Това малко ни издразни, но все пак те бяха така добри да ни вземат. Спряха ни на около 10 км. от столицата, като ни съветваха да си хванем автобус, а не да продължаваме да стопираме. Ние, разбира се не ги послушахме и вървейки по главния път към края на града започнахме да стопираме докато крачим един зад друг. Веднага ни спря един черен голф с млад човек вътре. Качихме се като през цялото време не обелихме и дума, накрая той спря на един завой и каза – „На 5 мин. сте от Подгорица” . Ние поехме към града пеш и наистина влязохме в столицата на Черна Гора за няколко минути. Разпитвайки хората накъде е центъра, ние се озовахме в кафе на главния площад.

IMG_2679.JPG

Използвайки Wi-Fi от телефона намерихме и къде е хостела, който вече си бяхме набелязали. След няколко часа вече бяхме в Nice Place Hostel. Взехме си стая и за първи път от три дни щяхме да спим на легло и да използваме нормална баня.

Деня беше дълъг и изморителен.

(очаквайте следващите части)

  • Upvote 4
Link to comment
Share on other sites

За нас

"Форум Наука" е онлайн и поддържа научни, исторически и любопитни дискусии с учени, експерти, любители, учители и ученици.

За своята близо двайсет годишна история "Форум Наука" се утвърди като мост между тези, които знаят и тези, които искат да знаят. Всеки ден тук влизат хиляди, които търсят своя отговор.  Форумът е богат да информация и безкрайни дискусии по различни въпроси.

Подкрепи съществуването на форумa - направи дарение:

Дари

 

 

За контакти:

×
×
  • Create New...