Защо 20 април да не е национален празник?

[mnogoznaiko]

Автор: Тони Николов

Източник: https://kultura.bg/web/защо-20-април-не-е-национален-празник/

Изборите на 19 април до голяма степен затулиха 150-ата годишнина от Априлското въстание на 20 април. Поне такова е личното ми усещане като „ангажиран наблюдател“ в медийния свят.

Ала дните след всяка важна историческа годишнина са особено време: историческата еуфория отшумява и лека-полека започваме да си връщаме трезвостта. Най-доброто време за размисъл.

Особеността на националните празници е, че побират в себе си много повече време, отколкото ни изглежда на пръв поглед. Век и половина е пренебрежимо малко в глобален исторически план, а вътре се вмества толкова значимо за нацията и толкова разнородно време.

Време на еуфория: от Априлското въстание през Освобождението до Съединението и Независимостта; време на рухване в бездната: от крушението на Междусъюзническата и Първата световна война до братоубийствената гражданска война и кървавите илюзии на авторитаризма и комунизма; време на несвобода: съветската окупация след 9 септември 1944 г., последвана от близо половин век „снишаване“ пред Кремъл и погазване на човешкото ни достойнство; и накрая, последните четири десетилетия възвърната свобода, с която все се чудим какво да правим.

Кратки отрязъци от време, превърнали се в синкопи на националната участ и новата българска държавност. А между тях – страх, дълбинен страх и съобразяване с големите империи в съседство, най-вече с тази на изток.

Така че въпросът с Априлското въстание си остава. Защо 20 април не е поне официален празник? Тук сякаш се сблъскваме с някаква потулена истина, която не ни дава мира. Как да си обясним това? Откъде идва въпросното омаловажаване?

Парадоксалното е, че подобен въпрос си е задавал навремето още Захарий Стоянов в самото начало на „Записки по българските въстания“ (1884):

Според едни тия, българите, като мирен и земледелчески народ никакво въстание не били в състояние да организират и без причина са нападнати от башибозушките тайфи. Според други няколко несмислени младежи се събрали без знанието на народа и се опитали насилствено да го възбунтуват против волята му… Мнозина ще да ни възразят може би, че в такъв случай не е трябвало да се приготовлява никакво въстание; трябвало да се чака…

И отговорът – и тогава, и сега – е свързан с едно: началото да не затулва края (освободителната война и бляна по „Санстефанска България“).

Умишлено ще заостря тезата си. Целта (на определени русофилски среди) винаги е била една: да не би 20 април да засенчи 3 март. Нещо немислимо. Невъзможно.

Независимо от факта, че всички политически гении на българското Възраждане – Раковски, Левски, Ботев – много добре са съзнавали, че българската Независимост не минава през чужди дарове, било то и от руския цар. Че тя е задача, която българите трябва да извоюват с взаимни усилия и с голяма дипломатичност, бранейки се от посегателствата на всяка чужда империя. Отвъд всякакви персонализации на Дядо Иван – този феномен на масовата психология и продукт на славянофилската пропаганда.

Затова и през цялото време, почти до началото на руско-турската война (1877–1878), вървят и проектите за т.нар. „дуално решение“ с Турция (автономия в рамките на Отоманската империя), което, както пише Петко Славейков, „ще избави веднъж завинаги християните от привидната закрила на Русия“. Да, авторът на „Кат Русия няма втора“ сериозно е размишлявал и в тази посока. Затова и Христо Ботев пише във в. „Знаме“ следните пророчески думи: „Европа и политическите обстоятелства дават свобода и самостоятелност само на тогова, който може сам да я добие“ (бр.13 от 27.VII. 1875 г.).

Историята има своята вътрешна диалектика. Ето защо тези факти не бива да се премълчават, ако държим да осмислим българското Възраждане в неговата сложност, довела до появата на новата българска държавност.

Покрай честванията на Април 1876 г. се изрекоха много слова за „голямото българско пробуждане“, както и за „фактора на младите“, иззели инициативата и дори повели старите (нещо почти немислимо в рамките на едно патриархално общество).

Всичко това е вярно.

Но в епопеята на Април 1876 има нещо още по-важно: там отчетливо се открояват чертите на жадувания български суверенитет.

Първо – с възникването на българско опълчение (макар и с цялата му театралност: (униформите на въстаниците, лъвчетата на калпаците, знамето на Райна Княгиня). Зле въоръжено войнство, в което селяните доброволци за първи път минават някаква стрелкова и строева подготовка (без да са наясно дори с ориентири като „ляво“ и „дясно“, затуй се подават командите „сено“ и „слама“). В резултат на което това българско войнство все пак е поведено на битка, благодарение на челичената воля на своя водач Георги Бенковски.

Второ – с първия български парламент на Оборище (14–16 април 1876 г.). Той е свикан с делегати от десетки селища. Някои дори са върнати от Бенковски поради нередовност в пълномощията. Именно там се препотвърждава правото на апостолите да поведат борбата. Решено е жените и децата да се изведат от селата на сигурни места (което не се случва). Именно там се взема решение да се прекъснат телеграфите, да се подпалят Татар Пазарджик, Пловдив, София, Ихтиман, даже Одрин, за да обхване пожарът на бунта цялата Османска империя (което също не успява).

И идва погромът… За него знаем най-много. Цената на бъдещата българска свобода е ужасяваща. Но българите се заявяват на световната карта като народ, благодарение на саможертвата на хора като баташките и новоселските мъченици. Както и благодарение на репортажите на американския журналист Джанюариъс Макгахан в „Дейли Нюз“ и на белгиеца Иван дьо Вестин във в. „Фигаро“, на речта на писателя Виктор Юго във френския Сенат и на пламенните слова на Уилям Гладстон, събрани в книгата му „Българските ужаси и Източният въпрос“. Отзвукът от „българския април“ е огромен и обратът в световното обществено мнение е факт. Оттук и свикването на Цариградската конференция (23 декември 1876–20 януари 1877 г.), на която Великите сили обсъждат да се даде автономия на българите. А вече след отказа на Османската империя да се съобрази с решението на конференцията се стига до руско-турската война и освобождението на България.  

Затуй Април 1876 може и да е „въстание на нетърпеливите и обречените“, както настоя наскоро проф. Андрей Пантев, но с какво намалява това неговото значение?

И пак се връщам към въпроса, поставен в началото: защо датата 20 април все още не е официален празник? А защо да не е и нашият национален празник? Нима с нея не започва летоброенето в най-новата ни история? Защото без саможертвата на 20 април нямаше да има нито последващата освободителна война, нито 3 март.

Б.р. Портал Култура открива дискусия по темата с оглед на нейната значимост. Готови сме да публикуваме още гледни точки.