Р. Теодосиев

Цялата статия: http://nauka.bg/a/%D0%BB%D0%BE%D0%B2%D0%B5%D0%BD-%D1%81%D0%BE%D0%BA%D0%BE%D0%BB-saker-falcon Автор: Димитра Лефтерова и д-р Чавдар Черников Ловен сокол, Балобан, Балабан, Шарг, Saker falcon, Falco сherrug, Gray, 1834 Ловния сокол и човека имат хилядолетна връзка, която през последните десетилетия завършва по катастрофален начин за популацията на сокола по света. Митологичен символ, символ на властта, ловец и приятел, сокола хилядолетия е бил свързан с човека, но за съжаление именно антропогенната дейност довежда до застрашеното положение на вида в сегашно време. Името на руски – балобан или балабан се счита, че произлиза от персийското название на птицата. Иранските соколари наричат „ балобан” пролетните и зимуващи птици, а гнездуващите наричат „ шарг” / близко до индийския името "cherrug" предшестващ номенклатурата на вида/. Народите на Средна Азия наричат този сокол „ ителги” или „ ителге”. От славянските имена на сокола може да се спомене и полското"rarog", произлизащо от унгарското "raroh". Ловния сокол е голям сокол, доста сходен със северния сокол Falco rusticolus, основно с рижо – жълтеникави или кафяви тонове в окраската на оперението. Цвета на гърба е от тъмно – кафяв до охра – кафяви, а понякога с бели кантове по перата, които обособяват ясни ивици при някой птици. Долната част на тялото е бяла или охра с редки капковидни или издължени кафяви пръски. По „панталоните” при повечето източни подвидове има ясни ивици или капковидни пъстрини, сливащи се при някой индивиди в тъмен фон. В Алтайско – Саянския регион се срещат много тъмни птици с еднотонен цвят и много светли с различна интензивност на пъстрините. При някой тъмнооцветени птици перата по крилата, гърдите и корема са тъмни, а маховите и кормилните – светли с неясна тъмна ивичност. Различно са изразени мустаците, на по принцип са ясно видими, особено при тъмнооцветените форми. Това описание се отнася за средностатистически сокол, населяващ центъра на ареала на вида. Като цяло се срещат огромно количество фенотипично различаващи се птици. Краката на възрастните птици са жълти. Восковицата и кръга около очите също са жълти при възрастните птици. Женските са по – големи от мъжките, но са еднакво оцветени. Мъжките тежат 0,65-0,95 кг, женските 0,85-1,4 кг. Дължина на тялото 425-604 мм, дължина на крилете на мъжките – 347-393 мм., а при женските- 376-423 мм.Ширината на крилете / на ниво 5 – то второстепенно махово перо/ при мъжките – 170-215 мм., при женските 203-240 мм. Размаха на крилете при мъжките – 1045-1180 мм., при женските - 1050-1290 мм. Дължината на опашката на мъжките – 177-219 мм., при женските - 213-235 мм. Младите птици са по – интензивно оцветени. Восковицата, кръга около очите и краката са синьосиви, като пожълтяват към втората, третата година от живота на птицата. Първото пухово оперение през първата седмица след раждането е копринено бяло, второто пухово оперение е сиво-бяло и започва да заменя първото пухово оперение към края на втората седмица. Тръбичките на кормилните и маховите пера се появяват на 14 дневна възраст, а перата се разкриват към 17-19- я ден. До 32 – 34 –я ден опeрението е формирано напълно, макар пиленцата да изглеждат все още пухести. На 45- 49 - я ден, птиченцата загубват пуха си напълно и започват да летят, като растежа на маховите и кормилните пера продължава още седмица. Половата диференциация на птиченцата по размер е възможна от 25 – дневна възраст. Допреди 40 години ловния сокол е населявал огромни пространства на пустинната, степната и лесостепната зони от Австрия и България до Далечния Изток. Поради усвояването от човека на евразийските степи и лесостепи, сокола по чудо е преживял разораването и ерата на ДДТ. За съжаление най – критичен фактор за популацията се оказва баналната човешка алчност. През 70 – те години в страните от Персийския залив се започва активна дейност по нефтодобив и забогатяващите шейхове възраждат практически от небитието култа към лова със соколи. Соколът, който по време на нашествието на хуните и разцвета на империята на Чингис хан, става символ на властта и богатството, в по-ново време е забава за източните нефтени магнати. Започнал е лов на диви соколи с хиляди и видът бавно върви към критично застрашено положение, следващата стъпка на което е измиране. Още през 70 – те години соколът изчезва от степите на Западен Казахстан, през 80 – те години от лесостепите на Поволжието, а към средата на 90 – те години и от степните и лесостепните зони на Европейската част на Русия. Някога обичаен вид, числеността на който в световен план е наброявала десетки хиляди двойки, сега се е превърнал в крайно рядък, числеността на който в настоящо време е не повече от 15 хиляди двойки. Соколът е типичен обитател на откритите ландшафтни аридни зони като степи, открити равнини и планински плата. Разпространението му до голяма степен е свързано с любимата му храна лалугерите Citellus sp. Предпочитат селскостопанските региони в близост до хълмове и гористи местности. Както и други соколи, не строят гнездо, а заемат чуждо на гарвана, обикновения мишелов, по – рядко на орли или на щъркели. Използват високи дървета, скални площадки и цепнатини, човешки артефакти, електрически пилони. Гнезденето се оказва лимитиращ фактор за този вид, тъй като все по трудно намира подходящо място за гнездене. Някои от птиците започват брачния си период през втората си година, но болшинство от соколите образуват двойки през третата си година. Снасят до 6 – 7 яйца, но в повечето случаи от 2 до 5, в норма – 4. Мътенето трае около 30 дни. Размерите на яйцата в средно са 56,5 х 46,69мм. Цялата статия: http://nauka.bg/a/%D0%BB%D0%BE%D0%B2%D0%B5%D0%BD-%D1%81%D0%BE%D0%BA%D0%BE%D0%BB-saker-falcon

Здравейте, отново се обръщаме към вас, нашите потребители, да ни подкрепите в този така труден, но изпълнен с много оптимизъм път към голямото знание и споделянето му... Имаме нужда от вашата подкрепа!

Цялата статия: http://nauka.bg/a/%D0%BE%D0%BF%D0%B0%D1%80%D0%B2%D0%B0%D0%BD%D0%B5-%D0%BF%D1%80%D0%B5%D0%B4%D0%B8%D0%B7%D0%B2%D0%B8%D0%BA%D0%B2%D0%B0%D1%89%D0%BE-%D0%B8%D1%80%D1%83%D0%BA%D0%B0%D0%BD%D0%B4%D0%B6%D0%B8-%D1%81%D0%B8%D0%BD%D0%B4%D1%80%D0%BE%D0%BC-irukandji Автори: Димитра Лефтерова и д-р Чавдар Черников Ако сте решили да плувате или се гмуркате във водите на Австралийските северни територии, трябва да знаете, че това може да е опасно за живота. Едно слабо опарване от почти незабележима полупрозрачна малка медуза, може да Ви докара големи главоболия. В началото почти няма да усетите нищо, а може и да не забележите кога сте били опарени, но след около 20-30 минути, ще получите изключителни болки по тялото, най-вече в гърба, главоболие, втрисане, гадене, повръщане, мускулни крампи по краката и корема, силно повишаване на кръвното налягане, което вторично да доведе белодробна едема, мозъчен кръвоизлив / инсулт/ и смърт. Болките са толкова силни, че дори и морфин не помага. Това състояние продължава дни, а в някои случаи до две седмици. Описано е като Ируканджи синдром и е доказано, че се предизвиква от допира до малките кубомедузи, наречени още Ируканджи медузи. Името Ируканджи ( Irukandji) е взето от английската версия на името на аборигени, пазители на земята, между Кернс и порт Дъглас ( the Yirrganydji people), където синдрома Ируканджи е за първи път регистриран. За първи път този термин се използва през 1952 г, когато са регистрирани случаи на тежки последствия от едно малко ужилване/опарване, без да има видими наранявания на кожата. Сауфкот и Поуис през 1944, наричат това явление „ужилване/опарване тип А”. Късната 1944 г, един непознат военен доктор в Нова Гвинея има подобен случай, но той регистрира кожни лезии около мястото на опарването и агент, който ги е причинил /малка прозрачна медуза/. Преди този случай има спорадични съобщения за подобни такива по света. През 1961 г, доктор Джак Барнс от Кернс доказва, че все още некласифициран вид медуза предизвиква Ируканджи ефект. Той използва индивид, за да опари себе си, 9 годишния си син и доброволец, спасител на сърфисти. Тримата оживяват след последствията.Тази медуза по-късно е наречена Carukia barnesi, Карукия на Барнс, в негова чест. Само 40 години по-късно, към групата на Ируканджи медузите се добавят и други видове, които причиняват такива симтоми, макар и с вариации. История на изследванията на Ируканджи синдром 1935 – 1936 На Медицинска конференция в Кернс, се препоръчва запознаването със събрана информация за опарвания/ужилвания, включително от морски животни, в околността на Северен Куинсленд. Това е направено под егидата на доктор Хюго Флекер, който започва да регистрира такива случаи от началото на 1935, включително и тези, които по-късно са разпознати като Ируканджи синдром 1944 – През 1964 г., ретроспективно са обявени два случая от 1944г на Ируканджи синдром, на остров Нумфор, северозападно от Папуа. Описано е, че това е предизвикано от малка /3-5 см/, почти безцветна медуза. Информацията е от местен шаман/доктор. 1945 – Първото официално обявление, на основа на симптоматиката и епидемиологията на това, което сега се знае като Ируканджи синдром, групирани като категория на „поражения от неизвестен агент, върху къпещите се в северен Куинсленд”. 1952 – Сауфкот ретроспективно обявява около 90 случая на „остър, засягащ цялото тяло ефект, без видими обриви” от плажовете около Кернс през лятото на 1943 – 1944 г и го нарича „опарване тип А” Терминът „Ируканджи синдром” за пръв път се използва като описание на случаите около района на Кернс, по името на местните пазители. Флекер започва да определя епидемиологията на този вид опарвания, базирайки се на случаи от дългогодишен регистър на Северен Куйнсленд. 1960 – Барнс детайлизира серия от Ируканджи опарвания, включително сравнителни данни от такива случаи около Кернс, регистрирани случаи от Амбулаторния център в Кернс и Базовата болница, за периода от 1956 – 1960г. 1961 – На 10 декември, Барнс хваща малка медуза и експериментално опарва себе си, сина си и един доброволец, за да може да потвърди версията си за агента, предизвикващ Ируканджи синдром 1967 – Медузата, предизвикваща Ируканджи синдром е описана и класифицирана като Carukia barnesi 1970 – Пусната е за ползване първата противоотрова за Ируканджи синдрома / CSL Ltd /. Барнс докладва, че за съжаление тази противоотрова е неефективна. 1986 – Първото официално съобщение, че противоотрова за кубомедузата Chironex fleckeri, е използвана за случаи на Ируканджи синдром, но без особен ефект. Предполага се, че α–и β– адренорецепторни антагонисти могат да се използват за противодействие на проявите на Ируканджи синдрома и специално по отношение на повишаването на кръвното налягане. 1987 –Остър белодробен едем, с дисфункция на лявата сърдечна камера, е определен като част от Ируканджи синдром. 1988 – Барбара Кинси съобщава за определянето на различни видове кубомедузи, предизвикващи подобен на Ируканджи синдрома, с вариации при отравянето 1997 – Съобщение за първата жертва на Ируканджи синдрома, предизвикан от опарване на кубомедуза. Първо съобщение за папилоедем и кома, свързани с Ируканджи синдром, дължащи се вероятно на церебрален едем. 1998 – Случай с подобен на Ируканджи синдром в Геелонг Болница във Виктория 2000 – Публикувано е, че екстракт от Carukia barnesi предизвиква масово освобождаване на катехоламини в опитни животни. Съобщение, че животозастрашаваща сърдечна недостатъчност се наблюдава при Ируканджи синдром 2000 – Към Университета Джеймс Кук в Кернс се открива център TASRU – Tropical Australian Stinger Research Unit, чиято работа се фокусира върху биологията на кубомедузите и медицински направления при опарване с тях. 2001 –Съобщение за подобен на Ируканджи синдром случай от Хавай, САЩ В Куинсленд са регистрирани два смъртни случая, вследствие на Ируканджи, като смъртта е настъпила от интрацеребрален кръвоизлив, предизвикан от високото кръвно налягане. 2002 При остъргване на мястото на опарване е идентифициран нематоцист, който не принадлежи на Carukia barnesi, така се потвърждава хипотезата, че Ируканджи се предизвиква не само от един вид медуза. Тези нематоцисти са определени на нов Ируканджи вид - Malo kingi. По-късно се съобщава, че нематоцистите принадлежат на Carukia barnesi, но са различни от обичайните. Ируканджи синдром е регистриран във Флорида , САЩ 2003 – Интравенозно вливане на магнезии за пръв път е използвано за лечение на последствията от Ируканджи синдрома. 2004 – Съобщава се, че интравенозния магнезий се използва ефективно при лечение на болката и високото кръвно налягане от Ируканджи ефекта 2004 – Документиран е Ируканджи ефект в Брум, Австралия. 2005 – Описани са нови родове и видове Ируканджи медузи: Malo maxima; Carukia shinju; Alatina mordens; Gerongia rifkinae Фармакологичен анализ на екстракт от отровата на Carukia barnesi , потвърждава освобождаването на катехоламини и модулацията на невралните натриеви канали. Регистриран е Ируканджи подобен синдром в Гваделупе, Кариби. 2007 – Потвърден е нов вид Ируканджи медуза - Malo kingi и с нея е свързан фатален случай от 2002 г. 2008 – Определен и класифициран още един вид Ируканджи медуза - Morbakka feneri 2008 – Експериментално е демонстрирано освобождаване на катехоламини предизвикано на отровата от Alatina mordens 2009 – Непубликувана десертация, съобщава за създаването на първите клонални ДНК библиотеки на Ируканджи медузи. Съобщения за случаи на Ируканджи синдром за период от 1997 до 2007 в Северната територия, Австралия 2010 – Съобщение за Ируканджи синдром случай в Малайзия. 2011 – Публикувани са данни за експериментални изследвания, които потвърждават подобен на Ируканджи синдром, ефект върху симпатиковото нервнотрансмитерно освобождаване от отровата на Malo maxima 2012 – Напълно е секвениран митохондриалния геном на Alatina moseri CSIRO разработва първоначален модел на прогнозиране на климатични условия, с цел да се предскаже масова поява на Ируканджи медузи. 2013 –Необичайно голям брой случаи на Ируканджи синдром, вследствие на ужилване от медузи в Северна Австралия, съчетано с необичайни климатични условия 2013 – Списанието Advance in Marine Biology, посвещава брой 66 на биологията и екологията на Ируканджи медузите. Цялата статия: http://nauka.bg/a/%D0%BE%D0%BF%D0%B0%D1%80%D0%B2%D0%B0%D0%BD%D0%B5-%D0%BF%D1%80%D0%B5%D0%B4%D0%B8%D0%B7%D0%B2%D0%B8%D0%BA%D0%B2%D0%B0%D1%89%D0%BE-%D0%B8%D1%80%D1%83%D0%BA%D0%B0%D0%BD%D0%B4%D0%B6%D0%B8-%D1%81%D0%B8%D0%BD%D0%B4%D1%80%D0%BE%D0%BC-irukandji

Не мисля, че темата е за този форум...

Ето още едно предположение за следващите поколения... http://www.trud.bg/Article.asp?ArticleId=4449558 Проф. Филип Зимбардо от Станфордския университет: Съвременните мъже се скриха на най-сигурното място - интернет

Статия от сп. "Българска Наука" бр. 65 Автор: Фам Т . Киен Стеганография (на английски: stenografia) е изкуство и наука за писане и предаване на тайни съобщения, така че освен изпращача и получателя, никой да не може да знае за съществуването на съобщението. Тази техника е една форма на сигурност, като съобщения се крият. Думата "стеганография" има гръцки произход, тя означава "тайнопис", и е комбинация от две думи Steganos (στεγανός) означава "крие за защита" и graphein (γράφειν) означава "да пише". За стеганографичната техника, съобщенията обикновено се появяват под друга форма в процеса на предаване: снимки, статии, пликове, с които съобщенията могат да бъдат написани с невидимо мастило в празно пространство на нормално писмо. Днес електронната стеганография означава техника за скриване на секретни данни в публични изображения, видео, аудио или текстови файлове. Тази техника е изследвана и широко известна в последното десетилетие като една техника за сигурност. Тайните съобщения се кодират във вътрешната структура на фонови данни (изображение, звук, видео) и се изпращат открито в медиите от изпращача до получателя. След като успешно е получил фонов файл с тайните данни, получателят използва софтуерните си инструменти за декодиране, премахване на фоновия файл и получаване секретните данни на съобщението. Има много такива инструменти. За да се създаде визуалния поглед, тук ще дам пример за криене на тайни данни във фонови файлове посредством използване на два софтуера: "Ultima steganography Version 1.7" за PC и "Steganography" за мобилни телефони, които използват Android операционна система. Тези два софтуера имат сравнително прост интерфейс и е лесен за употреба. Ultima Steganography Ultima Steganography Version 1.7 се използва за да се скрият секретни данни в обикновен поглед. Тези секретни данни могат да бъдат снимка, текстов файл, аудио-видео и др., а фоновите файлове са изображения с графичния формат като PNG, GIF, JPG, JPEG, BMP, TIF, TIFF, ICO, EMF, WMF. След като са скрити тайните данни във вътрешната структура на фоновия файл, те се запазват с парола и се предават чрез медийната среда, например интернет. Получателят също трябва да използва тази програма и трябва да знае паролата за декодиране на файла, за да може да получи секретната информация, която се крие вътре в него. Цялата статия: http://nauka.bg/a/%D1%81%D1%82%D0%B5%D0%B3%D0%B0%D0%BD%D0%BE%D0%B3%D1%80%D0%B0%D1%84%D0%B8%D1%8F

Високите цени на пресните плодове и зеленчуци са свързани с по-високия индекс на телесна маса при деца от семейства от средната и ниска класа. Това проучване показва, че когато цените на плодовете и зеленчуците се вдигат, семействата могат да купуват по-малко от тях или да ги заменят с по-евтини храни, които може да са вредни и по-калорични. Изследването също идентифицира връзка между скъпите безалкохолни напитки и по-малката вероятност от затлъстяване сред децата. http://www.chitatel.net/visokite-cheni-na-plodovete-i-zelenchizite/

http://image.nauka.bg/bio/zoo/fox/clip_image002.jpg Цялата статия в Читател: https://www.chitatel.net/лисици-canidaevulpes Семейството на кучетата Canidae, обединява видове като вълка, чакала, лисицата и кучето. От деца сме израснали с приказките за ненаситния вълк, хитрата лисица и вярното куче. Какво би станало, ако освен кучето и лисицата бе станала верен другар на човека? В днешно време това е напълно вазможно да се разбере, тъй като има вече домашни лисици и те по нищо не отстъпват на кучетата. Лисиците, които общо наброяват 37 вида, като цяло са отделени таксономично от кучетата в отделен таксон Vulpini. Лисиците са били и остават неизменна част от културата на човека. Няма митология и фолклор, който да не включва лисицата като символно животно. От древни времена хората са ловили лисици, най-вече заради кожите. Лова е останал като спорт и до днес, а кожи все още се търгуват успешно на световния пазар, въпреки дейността на природозащитниците. Разпространението на лисиците по света е вървяло успоредно със хората. В по-нови времена, лисицата е интродуцирана в Австралия, което е създало проблем в екеологичното равновесие. Същинските лисици са обединени в род Vulpes . Дванадесетте вида, макар да имат доста сходни белези, не малко имат и различия. Доста видове, понеже обитават трудно достъпни места, не са проучени добре, както по отношение на екологията, така и физиология, етология и генетика. Не е изяснен и филогенетичния статус, като и филогеографията на повечето от тях. Таксономично, при всеки един от видовете, е необходимо да се изяснявани статуса на подвидовете. Все още има много насоки за научни и природозащитни разработки на тези така добре познати ни животни. http://image.nauka.bg/bio/zoo/fox/clip_image004.jpg Пустинна лисица, Фенек, fennec fox ,Vulpes zerda, Zimmerman, 1780 Южноафриканска лисица, Капска лисица, Cape fox, Silver fox, Vulpes chama, Smith 1833 Тибетска лисица, Тибетска пясъчна лисица, Tibetan sand fox, Vulpes ferrilata, Hodgson, 1842 Американската прерийна лисица, swift fox, Vulpes velox, Say 1823 Лисица джудже, kit fox, Vulpes macrotis Merriam, 1888 Лисица на Рюпел, Пясъчна лисица, Rüppell's fox, Vulpes rueppellii,Schinz 1825 Бледа лисица, Африка́нская лиси́ца, Pale fox ,Vulpes pallida, (Cretzschmar, 1826) Бенгалска лисица, Индийска лисица, Bengal fox, Indian fox, Vulpes bengalensis, Shaw, 1800 Лисица Корсак , corsac fox , Vulpes corsac, Linnaeus, 1768 Афганска лисица, Blanford's fox ,Vulpes cana, Blanford, 1877 Полярна лисица , Обыкновенный песе́ц, Аrctic fox, Vulpes lagopus , Alopex lagopus Linnaeus, 1768 Лисица, Червена лисица, Ры́жая лиси́ца, Red fox, Cross fox, Silver fox, Vulpes vulpes, Linnaeus, 1758 Цялата статия: https://www.chitatel.net/лисици-canidaevulpes И други теми от форума:

Програмите на САЩ за бъдещи изследвания в областта на физиката на елементарните частици: http://blogs.scientificamerican.com/guest-blog/2014/11/25/u-s-particle-physics-program-aims-for-the-future/

Оказва се, че в крайна сметка, всички тези странни фобии, които хората притежават не са безпочвени. Сега може да кажете на всички, че екинофобията (страх от коне), може да е причината, поради която сте живи. Вярно е, че в голям план конете не са отговорни за много смъртни случаи, определено не са толкова, колкото причиняват животните от челната тройка на списъка – три животни, които може доста да ви изненадат. 19. Леопарди - Въпреки, че няма официални данни за нападения на леопарди, конфронтациите в Индия са често срещани. Най-малко в една година са отнели живота на 15 човека. 18. Коне - Мразя факта, че конете са в тази класация и със сигурност те нямат намерения да убиват хора. Но, имайки предвид склонността на хората да ги яздят, и най-вече в родеотата, около 20 американеца биват убити всяка година. 17. Крави - Как кравите убиват хора? Доста лесно, с масивен ритник в главата. Обикновено те са спокойни животни, но всяка година убиват около 20 човека в само в САЩ. 16. Мравки - Има много видове мравки по света и комбинирано те убиват над 30 човека годишно. Огнените мравки могат да бъдат смъртоносни за неподвижните хора. 15. Пчели - 53 човека са убити от пчели през миналата година. Най-вече защото тези хора са били много алергични. 14. Африкански лъвове - Последните цифри сочат, че около 70 човека годишно биват убити от лъвове. 13. Акулите не са нещото, от което трябва да се страхувате във водата. Медузите, които жилят убиват 15 пъти повече хора отколкото акулите всяка година. 12. Тигри - Лъвът може да е кралят на джунглата, но тигърът е кралят на убиването на хора. Разбира се, числото пак не е много голямо. Предполага се, че убиват около 100 човека годишно. В повечето случаи хората са ги провокирали. 11. Елен - Не, елените не убиват хора с рогата си (въпреки че биха могли). Около 120 човека годишно умират в автомобилни катастрофи, причинени от тях. 10. Домашни кучета - Кучетата са страхотни, но нека си признаем - отгледани от лош стопанин, те са способни да атакуват и убиват – 186 стават жертви на тези животни. 9. Биволи – Това огромно същество с остри рога, тежащо 1.5 тона, е способно на унищожение. Те не търсят кръв, но когато чувстват, че са в опасност, могат да атакуват. Около 200 човека годишно биват убити от биволи. 8.Слонове – Високи 4 метра и тежащи 7 тона, не е изненада, че слоновете са в тази класация. Около 500 човека биват убивани годишно от този величествен звяр, обикновено чрез потъпкване. 7. Крокодили – Ето едно животно, което напълно очаквановлезе в класацията. Между 1500 и 2500 биват убити яростно от крокодили. 6. Хипопотами – хипопотамът е смятан за най-опасното животно в Африка. Те изглеждат много приятелски настроени, но когато са провокирани се пазете. 3000 човека годишно умират заради хипопотами. 5.Скорпиони - От над 1500 вида скорпиони, само 25 имат смъртоносна отрова. И тези 25 вида причиняват голяма щета, убивайки 5000 човека годишно. 4. Змии. Те убиват около 50 000 човека годишно по целия свят. Много често, просто защото чувстват човешкото присъствие като заплаха и атакуват. 3. Мухи цеце. Сега навлизаме в категорията на сериозни серийни убийци (насекоми). Мухата цеце е виновна за разпространението на африканската сънна болест, от която боледуват 500 000 човека. 80 процента от тях умират. 2. Комари - Дразнещият шум в ушите е най-малката ни грижа при комарите. Te са много опасни защото носят болести, като малария. 1 000 000 човека годишно умират от нея. Така че какво може да убива повече хора от това? 1.Хора - Няма по-добър в убиването на хора от човека. Доказваме това всеки ден.

Статия от сп. "Българска Наука" бр 64 Автор: Таня Славова Анализ на прилаганите гравиметрични методи за локализиране на дълбочинно разположени кухини Таня Славова е магистър-инженер по геодезия, дипломирана от Университета по архитектура, строителство и геодезия през 2011 г. В момента е докторант към катедра „Висша геодезия“ на УАСГ по тема свързана с локализирането на кухини чрез гравиметрични методи. В края на 2013 г. печели конкурс за докторант-стипендиант на финансова група „Карол“. Професионалните ѝ интереси включват физическата геодезия, ГНСС и ГИС. contact@tanyaslavova.com В основата на гравиметричните методи на изследване е естественото гравитационно поле на Земята. Измерването му с висока точност и резолюция дава възможност за решаването на задачи от различен мащаб – от фундаментални за геодезията проблеми до практически задачи с локален характер, но от интердисциплинарна значимост. С технологичния прогрес през последните десетилетия диапазона на гравиметричните приложения се разшири значително, а физичният принцип, на който са основани, категорично затвърди предимствата им за някои конкретни цели. Като обекти с известна плътност, различаваща се значителност от тази на обкръжаващата ги среда, локализирането на кухини под земната повърхност е класическа гравиметрична задача. От своя страна, точното определяне на тяхното положение, форма и размери е от значение за инженерните дейности, широк диапазон от научни области и екологията. (фиг. 1). Приложения Геотехническите проблеми в карстовите райони провокират първите геофизични изследвания през 60-те години на ХХ век. Характерните процеси, протичащи в карбонатните скали, водят до образуването на различни по размер и дълбочина кухини, които са рисков фактор при проектирането, поддържането и експлоатацията на инженерни съоръжения. Само малка част от проучванията, извършени през това и следващите няколко десетилетия, обаче са добре документирани. Материалите по темата са едва няколко на брой, като гравиметрията и останалите геофизични методи за проучване на земните недра присъстват основно в книгите. Благодарение на технологичното развитие, намалените разходи, опростената работа на терен и средствата за последваща обработка и анализ, в началото на 90-те години започва силен подем на геофизичните изследвания. Осъзнатата връзка на проучванията с околната среда, инженерните дейности и археологията печели широк интерес в изследователската общност и през следващите две десетилетия се раждат разнообразни и иновативни решения на проблемите от практиката. Във времето гравиметрията се утвърждава като водещ подход за локализирането на кухини, изоставени тунели, бункери, крипти и други подземни обекти, както и за изследвания в областта на геодинамиката, а през последните години класическите приложения се допълват от нови, съвременни тенденции. В зората на XXI век натрупаният опит дава възможност за обобщение на най-добрите практики в областта на гравиметричните изследвания (Murray, 2001). Освен дигитализирането на уредите, автоматичното нанасяне на корекции към суровите измервания и други подобрения, през последните години точността на гравиметрията се повишава значително основно заради технологичната революция в областта на позиционирането. Към днешна дата ГНСС измерванията позволяват позиционирането на точки в тримерното пространство със сантиметрова точност в реално време. Новите възможности в позиционирането са крачка към въздушната и космическа гравиметрия с висока пространствена резолюция и точност (фиг. 2). За съставянето на модели от глобален и регионален мащаб, данните от тях се използват за отделяне на регионалната компонента при решаване на задачи от локален характер. (фиг. 2). Цялата статия: http://nauka.bg/a/%D0%B0%D0%BD%D0%B0%D0%BB%D0%B8%D0%B7-%D0%BD%D0%B0-%D0%BF%D1%80%D0%B8%D0%BB%D0%B0%D0%B3%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%B3%D1%80%D0%B0%D0%B2%D0%B8%D0%BC%D0%B5%D1%82%D1%80%D0%B8%D1%87%D0%BD%D0%B8-%D0%BC%D0%B5%D1%82%D0%BE%D0%B4%D0%B8-%D0%B7%D0%B0-%D0%BB%D0%BE%D0%BA%D0%B0%D0%BB%D0%B8%D0%B7%D0%B8%D1%80%D0%B0%D0%BD%D0%B5-%D0%BD%D0%B0-%D0%B4%D1%8A%D0%BB%D0%B1%D0%BE%D1%87%D0%B8%D0%BD%D0%BD%D0%BE-%D1%80%D0%B0%D0%B7%D0%BF%D0%BE%D0%BB%D0%BE%D0%B6%D0%B5%D0%BD%D0%B8-%D0%BA%D1%83%D1%85%D0%B8%D0%BD%D0%B8 http://nauka.bg/2014/64/Analiz-na-prilaganite-gravimatrichni-metodi-za-lokalizirane-na-dulbochinno-razpolozeni-kuhini-2014.pdf

Статия от сп. "Българска Наука" бр. 64 Автор: Марио Тодоров Филипов Развитието на световният климат има изключително значение за съвременната историческа наука. Климатичните промени имат неоспоримо влияние над демографските, стопанските и политическите фактори, важни за изграждане на пълна и обективна оценка във всяко едно историческо научно изследване. Съвременният изследовател не би могъл да вникне напълно в светогледа на средновековния човек, без да е наясно с влиянието на природните процеси, характерни за даден географски в определен времеви период. От хилядолетия човечеството е съпътствано от стремежа да търси начини за точно предсказване на атмосферните явления и техните последствия. Много преди създаването на съвременните синоптични прогнози и обособяването на метеорологията като наука през XVII в., ловците, земеделците, пастирите, войните и моряците разбират важността на умението да се предрича времето. Натрупването и систематизирането на знания, вярвания и представи за произхода, същността и действията на атмосферните явления, за връзката между тях и характера на времето през различните части на деня, през различните периоди на месеца или през различните сезони, т.нар. народна метеорология, е важен пласт от традиционната духовна култура на всяко общество. Първите реални опити за систематичен, научен подход за прогностиране на климатичното време, се наблюдават при развитието на античната наука. Преди да се разгледа темата за метеорологичните прогнози във Византийския културен ареал, трябва да се дефинират някои основни термини, като „метеорология”, „климат” и „време”. На първо място, метеорологията, според представата на Аристотел, който за пръв път я разграничава от астрономията, е наука за небесните явления. В своя капитален труд, „ Метеорологика” (IV в. пр.Хр.), античният философ излага тезата си, че всъщност метеорологията обхваща не само атмосферните явления, но и хидрологията, сеизмологията, появата на комети и метеорити и всичко, свързано с въздействието на „сухите изпарения” от земята и отнесено по този начин в атмосферата . Аристотеловите идеи са доразвити от ученика му Теофраст (370 — ок. 285 г.пр. Хр.), астронома Хипарх (190 – 150 г. пр.Хр.) и римския учен Гален (129 — ок. 200 г.) . За пръв път Хипарх дава термина „климат”, като дефиниция за наклона на слънчевите лъчи към земната повърхност. В съвременната научна теория, многогодишният статистически режим на явленията в атмосферата, характерен за дадена местност в зависимост от географското и́ положение, се нарича климат. Цялата статия: http://nauka.bg/a/%D0%BF%D1%80%D0%B5%D0%B4%D1%81%D0%BA%D0%B0%D0%B7%D0%B2%D0%B0%D0%BD%D0%B5-%D0%BD%D0%B0-%D0%B2%D1%80%D0%B5%D0%BC%D0%B5%D1%82%D0%BE-%D0%BF%D1%80%D0%B5%D0%B7-%D1%81%D1%80%D0%B5%D0%B4%D0%BD%D0%BE%D0%B2%D0%B5%D0%BA%D0%BE%D0%B2%D0%B8%D0%B5%D1%82%D0%BE http://nauka.bg/2014/64/Predskazvane-na-vremeto-prez-Srednovekovieto-2014.pdf

Проф. Димитър Пушкаров: България я грози глоба за неправилно дадени 21 млн. лв. за наука Когато добър и почтен учен, извършващ приложни научни изследвания, види, че конкурсът е за фундаментални, той не кандидатства. Кандидатстват шмекери, които не са конкурентоспособни. Така че губи и фундаменталната, и приложната наука. Понякога е трудно да се отделят приложните от фундаменталните разработки. Но има случаи, когато това се прави с невъоръжено око. Например изследване на газовете в търбуха на кравата, измерване на сеизмична устойчивост на сграда, подобряване на пътните настилки чрез стабилизация на под основните пластове, робот за спасителни операции и т.н. И нито един от тях не беше дисквалифициран. http://www.trud.bg/Article.asp?ArticleId=4444502

Първата италианка-астронавт http://nauka.bg/p/%D0%BF%D1%8A%D1%80%D0%B2%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%B8%D1%82%D0%B0%D0%BB%D0%B8%D0%B0%D0%BD%D0%BA%D0%B0-%D0%B0%D1%81%D1%82%D1%80%D0%BE%D0%BD%D0%B0%D0%B2%D1%82

21 ноември – Международен ден на болните от Муковисцидоза След сключеното през октомври 2014 г. партньорство между Националната Генетична Лаборатория и ГПСМП НМ Дженомикс - за осигуряване на достъп на пациентите от цялата страна до услугите на най-голямата генетична лаборатория на територията на България, спестяващо на пациентите нуждата от физическо присъствие в сградата на НГЛ - София за извършване на изследвания, двете медицински заведения участват в нова инициатива. Във връзка с 21 ноември – Международен ден на болните от Муковисцидоза, НМ Дженомикс инициира серия от кръвни изследвания за носителство на дефектен ген причиняващ Муковисцидоза. Кампанията ще се проведе на 24 и 25 ноември 2014 г. (понеделник и вторник) в градовете София, Пловдив, Стара Загора и Варна, като възможност за безплатно изследване ще бъде предоставена на пациенти в репродуктивна възраст, имащи във фамилиите си болни от Муковисцидоза или съмнения за носителство на дефектен ген причиняващ Муковисцидоза поради поставена диагноза обструктивна азооспермия. Инициативата е съгласувана с Асоциация Муковисцидоза България и е изключително подходяща за бременни и семейства планиращи бременност. Кръвните проби ще се вземат в манипулационните на МДЛ „Бодимед“ по градове, от 8.00 до 14.00 ч. на 24 и 25 ноември 2014 г. след предварително записване при НМ Дженомикс. ГПСМП НМ Дженомикс е групова практика за специализирана медицинска помощ предоставяща на българските пациенти иновативни молекулярно-генетични решения в сферата на пренаталното проследяване и онкологията. Националната генетична лаборатория (Лаборатория по Клинична генетика, СБАЛАГ “Майчин дом” – София) е център за диагностика, профилактика и контрол на лечението на над 120 редки генетични болести и генетични предразположения. Тя поддържа Национална ДНК банка и Национален генетичен регистър. Муковисцидозата е наследствено заболяване, което оказва влияние основно върху дейността на белите дробове, панкреаса и мъжката репродуктивна система. То се характеризира с продукцията на голямо количество гъст, жилав секрет, който полепва и блокира малките бронхи, панкреасните пътища и др. Пациенти, при които е налице само един унаследен генетичен дефект от родителите се наричат „носители“. В България приблизително 1 на всеки 33 човека (3%) е носител. Заболяването е налице и се проявява, когато човек е унаследил два генетични дефекта – по един от всеки свой родител-носител. При всяка бременност на двама родители - носители има 25% риск от раждане на дете с Муковисцидоза. Средната продължителност на живота на болните от Муковисцидоза в България е около 13 години.

Може би след записа на кометата "Розета" всички се чудим дали така "звучи" Космосът? Ето какво ни дава НАСА като звуци на различни планети: https://soundcloud.com/nasa/chorus-radio-waves-within-earths-atmosphere?in=nasa/sets/solar-system-beyond-sounds

След няколко десетилития човешкото мислене ще бъде хибрид между биологично и небиологично, прогнозира футуристът Рей Курцвайл „През 1999 прогнозирах, че в рамките на десетилетие ще станем свидетели на технологии като самоуправляеми автомобили и мобилни телефони, които са способни да отговарят на въпросите на собствениците си. Тогава хората ме критикуваха, че подобни прогнози са нереалистични“, писа неотдавна в своя блог известният американски учен и футурист Рей Курцвайл. Сега, новата му прогноза е, че след няколко десетилетия способностите на човешкия мозък ще бъдат неограничени. „След 20 години ще имаме наноботи, които ще влизат в мозъка ни чрез капилярите. Те ще свързват неокортекса ни със синтетичен неокортекс в облак, осигурявайки му разширение“, обяснява ученият. „В наши дни имаме компютър в телефона си, но ако ни трябват 10 хиляди компютъра за няколко секунди, за да направим комплексно търсене, можем да получим достъп до такива за секунда или две в облака. През 2030, ако имаме нужда от допълнителен неокортекс, ще можем да се свържем с такъв в облака, директно от нашия мозък“, твърди Курцвайл. Човешкото мислене тогава ще бъде хибрид между биологично и небиологично. И последното ще расте експоненциално, тъй като по неговите думи няма да бъде ограничено от фиксираната архитектура на нашата обвивка. Така, благодарение на новото разширяване на неокортекса, в следващите няколко десетилетия ще направим качествен скок в културата, науката и технологиите. Вижте неговата лекция пред TED: http://www.economy.bg/history/view/15684/Prez-2030-silata-na-choveshkiya-mozyk-shte-byde-neogranichena-

Българката Наташа Бохорова, участваща в създаването на лекарство срещу смъртоносния вирус, пред Economy.bg Броят на жертвите на ебола вече надхвърля 5 420 души, сочат данни на Световната здравна организация (СЗО). Ебола е един от най-опасните вируси, а настоящата епидемия се смята за една от най-тежките до момента. Досега няма одобрено лекарство или ваксина срещу болестта. Експерименталното лекарство ZMapp на американската компания Mapp Biopharmaceutical засега се счита като най-обещаващото в борбата срещу смъртоносния вирус. Ефективността му беше потвърдена в изследване, при което всички предварително инфектирани с вируса на ебола маймуни оживяват след третиране със ZMapp. Резултатите от изследването бяха публикувани в престижното научно списание Nature през октомври. Все още не е ясно дали лекарство действа при хора. Досега според данни на изследователския институт Scripps пет от седем третирани със ZMapp пациенти са оцелели. Клинични изследвания на лекарството са планирани за началото на 2015. ZMapp е смес от три антитела, които имунната ни система използва, за да неутрализира опасния вирус. Те се изолират и извличат от генетично модифицирани тютюневи листа. Производството обаче отнема месеци. В разработката на Zmapp участват двама български учени – съпрузите Наташа и Огнян Бохорови. Economy.bg се свърза с Наташа Бохорова, за да ни разкаже повече за работата си по едно от най-търсените в момента лекарства в света. Вижте какво сподели тя за предизвикателството да работиш под натиска на времето и обществените очаквания. Г-жо Бохорова, премина ли според Вас опасността от Ебола? По данни на Световната здравна организация (СЗО) повече от 14 400 души са инфектирани с вируса на ебола. Без съмнение предприетите досега профилактични мерки имат положителен ефект върху ограничаване на епидемията, но на този етап трудно може да се направи точна прогноза, кога това опасно инфекциозно заболяване ще бъде поставено под контрол. В реч преди дни Бил Гейтс подчерта, че светът трябва да научи уроците от епидемията от ебола. Какви са според Вас изводите, които трябва да извлечем? Настоящата епидемия от ебола е най-голямата и най-смъртоносната в съвременната история, засегнала няколко държави в Западна Африка. Тя е предупреждение към света и показа колко неподготвен е той да реагира бързо и адекватно при подобни ситуации. Същевременно епидемията показа и какви мерки трябва да се предвидят, за да се предотвратят бъдещи епидемии. Акцентът трябва да бъде върху: ранна диагностика, координирани действия за ограничаване на първите доказани случаи на ебола и мерки за предотвратяване разпространението на вируса, сформиране на медицински екипи за бързо реагиране в страните, засегнати от ебола, болнична инфраструктура и подготвен медицински персонал, повече научни изследвания върху вируса на ебола, разработване на нови и ефективни методи за профилактика и лекуване, ускоряване на клиничните изследвания с нови и перспективни ваксини и лекарства. Подготвен ли е според Вас светът за възможността вирусът на ебола да мутира? Научни изследвания показват, че вирусът на ебола мутира. Тъй като ебола е РНК вирус, всяка нова репликация в човешкото тяло води до малки мутации. Повечето от тези мутации обаче не го превръщат в по-устойчив, по-смъртоносен или по-труден да се третира. Въпросът не е дали вирусът на ебола мутира, а дали мутиралият вирус се адаптира по-добре в нова обстановка и дали по-бързо и по-лесно може да се предава от човек на човек, което го прави и по-смъртоносен. Съвременната наука все още няма ясен и точен отговор на този въпрос. Няколко научни групи усилено работят върху мутациите при този вирус. Разкажете малко повече за себе си: откога сте в САЩ, откога работите за Mapp Bio, какво сте завършили в България? Научната ми кариера започна като аспирант в Институт по генетика на растенията- БАН, където защитих дисертация и получих степен "Кандидат на биологическите науки". С обявен конкурс спечелих място за научен сътрудник в същия институт, където работих като старши научен сътрудник и pъководител на секция „Растителни биотехнологии”. Cпециализирах в областта на растителните биотехнологии в Нотингамския университет, Англия. През 1991 с конкурс бях приета като ръководител на Лаборатория по прилоҗно генетично инҗенерство в Департамента по приложни биотехнологии в Международния център за подобряване на царевицата и пшеницата в Мексико (CIMMYT). CIMMYT е един от 15-те научни института, разположени в различни страни в света, които cа част от Консорциума за международни научни изследвания по селско стопанство (Consortium of International Agricultural Research Centers (CGIAR, Washington, USA). В CIMMYT ръководих проекти, финансирани от United Nations Development Programme (UNDP), за повишаване ефективността от продукцията на царевицата и пшеницата чрез приложение на растителните биотехнологии, като се запазят и използват наличните генетични ресурси. Едно ново направление в биотехнологиите изцяло пренасочи моя научен интерес – експресия на гени и синтезиране на протеини в растителни видове за биофармацевтични цели. След успешно интервю в началото на 2003 започнах работа в МАРР Biopharmaceutical, Сан Диего, САЩ, като директор по научните изследвания. Съпругът ми е научен сътрудник в областта на медицинската биохимия и е работил във водещи научни институти, като CIMMYT, Мексико; Санфорд-Бърнам научен институт за медицински изследвания, САЩ; Скрипс научен институт, САЩ. От 2009 той работи в MAPP Biopharmaceutical като Senior scientist. Дъщеря ни e старши икономист в Световната банка (Вашингтон), синът ни e банкер в Goldman Sachs, (Ню Йорк), имаме две умни и палави внучета Томас и Габриел. 3-D модел на това как антителата в ZMapp се свързват с вируса Ебола Снимка: Ward lab/ The Scripps Research Institute Доколко сте ангажирани с разработването на експерименталното лекарство срещу ебола? Научните изледвания на компанията са насочени към експресията в тютюневи растения и производството на моноклонални антитела срещу pазлични инфекциозни болести като ебола, Марбърг, СПИН и др. Работата върху експерименталното лекарство срещу Ебола започна преди повече от 10 години. Eкспериментираxме и тествахме много и различни моноклонални антитела. На базата на получените резултати от неутрализaция на вируса и от опити с експериментални животни, селектирахме трите най-ефективни антитела, които са компонентите на ZMapp. Аз работя върху този проект от самото начало. Научнитe ми изследвания включват подготовка на конструктите, инфилтрация на тютюневи растения, екстракция и характеризиране на моноклоналните антитела. Моят съпруг е отговорен за измерване концентрацията на екстрахираните антитела, тестване на тяхната стабилност и за факмако-кинетичните опити при експериментални животни. Как се чувствате като българи, участващи в разработката на вероятно най-търсеното в момента лекарство в света? Гордост е за нас да бъдeм представители на българските учени, които допринасят за развитието на науката в света. Трудно ли се работи, когато си притиснат от времето? Може би изключителната ни амбиция и трудолюбие (което имаме от българския народ като цяло или от семействата, от които произхождаме), нашето умение и отговорност, с които подхождаме във всеки един аспект, не създава у нас натоварване или напрежение. С нашия професионален подход, както и с добрата организация, факторът време не се чувства като бреме. Надпреварата с времето за създаване на лекарство при подобна епидемия поражда и етични въпроси. Стояха ли такива пред вас? Отчитайки размерите на епидемията в Западна Африка производство на ваксина срещу ебола или производството на лекарство за третиране на вече заболели от ебола пациенти е приоритет на няколко държави, компании и научни институти. Нашето мнение е, че няма нищо по-хуманно и по-етично от това да се произведе лекарство, с което да се спаси животът на хиляди хора. Вярно ли е, че в момента запасите от Zmapp са изчерпани и че за производството на нови количества ще са необходими поне шест месеца? Има ли възможност да се ускори процесът? Тъй като ZMapp беше в експериментален стадий, разполагахме с ограничени дози. Малките налични количества бяха използвани за лечение на първите пациенти, заболели от ебола (лекари и медицински сестри). Работи се усилено за увеличаване на производството на ZMapp чрез различни подходи и технологии. При постоянното увеличаване на смъртните случаи от вируса на ебола, необходимостта от бързото увеличаване на производството на лекарството е критично. Нашата цел е: да се повиши нивото на експресия на антителата, с което ще се увеличи производствения процес на ZMapp; да се установи дали по-ниски дози от това лекарство ще бъдат ефективни срещу вируса, което означава, че ще се разполага с повече дози. В производството на ZMapp се включиха и големи фармацевтични компании. Отпуснатите 42 милиона долара от правителството на САЩ ще допринесат за по-бързото производство на достатъчни количества от ZMapp, които ще бъдат необходими за планираните клинични изследвания и доказване на неговата ефективност и липсва на странични ефекти. Започнаха ли вече тестовете на лекарството срещу ебола върху хора? Клиничните изследвания са планирани за началото на 2015. http://www.economy.bg/science/view/15740/Vizhte-bylgarkata-koyato-spasyava-sveta-ot-ebola-

Аз преместих темата! Тя е за тук.

Класиране и финансиране на проектни предложения от "Конкурс за финансиране на научни изследвания в приоритетните области - 2014 г.". - http://fni.bg/?q=node%2F239 чуха се доста положителни мнения за този конкурс, но не липсваха и негативните..., вие какво мислите?

Открийте един нов свят „В търсене на Константинопол“ Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=44298 Проф. дин Сергей Иванов описва достойно зашеметяващата столица на Византийската империя, запознавайки ни в детайли с нея в мащабния си труд „В търсене на Константинопол“ (ИК „Изток-Запад“). Изпълнено с интересни факти, множество карти и богат илюстративен материал, изданието е първият по рода си пътеводител за днешен Истанбул по времената на Византийската империя. Роденият в Москва Сергей Аркадиевич Иванов (1956) е професор, доктор на историческите науки, автор на редица научни изследвания, посветени на древната история на славяните и византийската култура. Иванов идва в София по повод Международната научна конференция „Европейският югоизток през втората половина на X и началото на XI век“, където освен доклад за конференцията ще представи и една от най-забележителните си книги – „В търсене на Константинопол“, който излезе в луксозно издание на български език. Своеобразният научен пътеводител е резултат от десетгодишен изследователски труд, който представя историческите факти и събития като интригуващ, наситен с детайли разказ за исторически места, свързани със съдбата на един от безспорно най-великите градове в човешката история. Византологът Сергей Иванов си позволява да отмине съвременния бляскав османски Истанбул, за да стигне в сърцето на някогашна Византия: Константинопол. В книгата е разказана завладяващата история на всички паметници на византийското Средновековие (без изключение), чието местоположение е стриктно отбелязано на редица карти. „В търсене на Константинопол“ е едновременно и пътеводител за туристи, с който всеки може спокойно да се разхожда из великия Град, и блестящо написан научен труд. Сергей Иванов ни среща с константинополските карнавали и тържища, с местата, където жителите на града са живели, молили са се, обичали са и са убивали. Следвайки своеобразния научен пътеводител, човек се оказва не само на мястото на стара византийска школа, но и разбира какво се е учило там; озовава се не само в константинополска болница, но и разбира какво и как са лекували там... Освен увлекателен разказ, в книгата са изложени и най-новите научни хипотези. „В търсене на Константинопол“ потапя читателя в обстановката на града и го прави участник в случилите се някога там събития – авторът разказва надълго и широко за византийските фрески и мозайки, за тяхната история и съдържание, Хиподрума и надбягванията с колесници оживяват пред очите на читателя. Разбираме как е изглеждал Големият императорски дворец и къде са се намирали прочутите Златни врата. Освен че откриваме забележителности, които не се споменават в туристическите брошури, всеки един паметник на византийската култура и история е видян с очите на някогашните жители на Константинопол. Да, градът вече има друго име, пътеводителят пък представя на читателите пълнокръвна картина как е изглеждала столицата на Византия, която нашите предци с възхищение са наричали Цариград. Богато илюстриран и наситен с факти, с множество интересни истории и увлекателен език, „В търсене на Константинопол“ позволява на читателите да почувстват атмосферата, обстановката и духа на времето в този емблематичен за историята град. Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=44298 Откъс от „В търсене на Константинопол“, Сергей Иванов Друга защита на вътрешните покои на Двореца, този път от северната страна на Хиподрума, била мощната кула Кентинарий, която по време на византийското средновековие охранявали нормански наемници. Те били великолепни воини, които неведнъж спасявали императорите по време на метежите, но често и сами ги вдигали. По думите на историка Михаил Аталиат: вечер разумът напълно ги изоставя, тъй като се напиват с неразредено вино, защото никога не го разреждат. За съжаление, засега не е възможно да бъде установено точното местоположение на Кентинария, на Скила или на Юстиниановия триклиний. В района на юг от Сфендона няма нито един ориентир, за който да се хванем. Единственото изключение е Nakilbent Cad., 33; там е магазинът за килими Nakkaş, в който може да слезете в цистерна . Ако влезем в магазина и самоуверено се насочим към далечния десен ъгъл, никой няма да ни спре. Там има една неотбелязана по никакъв начин стълба, която води надолу в цистерната, разположена паралелно на Хиподрума. Цистерната е дълга 34,3 м и широка 9,3 м, поддържат я два реда колони, по девет във всеки ред, с коринтски капители. Те явно са от V–VІ в., т.е. от времето, когато на това пространство все още не е имало постройки на Двореца. Юстиниан ІІ го включва в територията на Двореца едва в края на VІІ в. Но тук по елинистично време продължавали да строят къщи на богаташи, тази цистерна е била част от една от тях. Очевидно наблизо са построили Пиалата на зелените, в която императорът приемал представителите на партиите от цирка. На това място имало и фонтан (по-късно го преместили пò на юг), описан от Продължителя на Теофан: Отворен двор, в средата на който има чаша от мед, чиито краища са посребрени. На нея има златна топка. По време на приемите пълнели чашата с фъстъци, бадеми и орехи, смесеното с мед вино изтичало от златната топка, така че можел да го опита всеки, който желаел, в това число и музикантите, а също и всички, които пеели в съпровод на музиката. Очевидно цистерната на Nakilbent, 33 е доставяла водата за този фонтан. Но това не ни помага да „обозначим на място“ другите части на Двореца. Съвсем зле са нещата с един участък руини , открит в началото на 90-те години на миналия век при строежа на хотела Crown Eresin (Küçük Ayasofia Cad., 40). Тук са проведени нормални и легални разкопки, което извадило на показ цистерни, мозаечен под и подземни помещения, които не били унищожени, а ги включили в новото здание. Освен това в хотела сега са изложени 49 предмета, които са от елинистичния, римския и ранновизантийския период. По колоните, капителите и мраморните плочи има табелки с надписи като в музей. Особено интересен е „барът с колоните“, украсен с разноцветни основи на колони и надгробни плочи. Щом влезете, веднага вляво е цистерната, превърната в лоби. Зад нея има византийска стена, построена от антични сполии, а през стъклото на пода на ресторанта може да се види мозайка от V–VІ в., на която е изобразена риба. Но резултатите от разкопките въобще не са били публикувани и няма възможност да бъдат установени от писмени извори. През Х–ХІ в. целият живот на Двореца се съсредоточил в сегмента, ограничен от морето и улиците Nakilbent и Kapiağasi. Въпреки всичко Горният дворец продължавал да се използва при специални случаи. Константин Багренородни описва например посещението на киевската княгиня Олга през 946 г. Дворецът се свива В сряда, на девети септември, се състоя прием по случай пристигането на Елга, архонтиса на Русия. Тази архонтиса влезе с близките си, роднините архонтиси и най-видните сред прислугата. Тя шестваше пред всички останали жени, а те по ред, една след друга, след нея. Тя спря на онова място, където обикновено логотетът задава въпросите си. След нея влязоха посланици и търговци, архонти на Русия и се спряха зад нея, покрай завесите. Когато отново излязоха (от Магнаура) и през Анадендрадия и Триклиния на кандидатите, тя премина през Онопод и Златната ръка и седна там. В Триклиния на Юстиниан имаше подиум, украсен с порфирни платове, а на него голям трон. Зад него, скрити от две завеси, имаше два сребърни органа. Поканена от Августия, архонтисата премина през Апсидата, Хиподрума (покритият) и приседна в Скила. След това архонтисата с нейните роднини и прислужници мина през (Триклиния) на Юстиниан, Лавсиак и Трипетон и влезе в Кенургия и там си почина. По-късно, когато василевсът с августата и багренородните деца седнаха, от Триклиния Кенургия беше повикана архонтисата. Седнала по знак на василевса, тя беседва с него, колкото пожела. Бяха разиграни и всякакви театрални игрища. След като василевсът стана от масата, се даде десерт в Аристария, където на малка златна маса бе поднесен десертът в каменни чаши, украсени с перли и скъпоценни камъни. На архонтисата бяха връчени 500 милисария в златна чаша, украсена със скъпоценни камъни, а на нейните жени по 20 милисария и на 18 от прислужниците ѝ по 8 милисария. В неделя, на осемнадесети октомври, имаше прием в Хрисотриклиния. Василевсът седеше с русите. Този разказ ни разкрива най-ранните години на древноруската държавност, но той демонстрира и нещо друго: дори Константин Багренородни да не се е сватосвал за Олга, както твърди нашият летопис, той се стремял да ѝ направи впечатление и за този прием е задействал всички парадни зали на Двореца, дори онези, които отдавна не са били използвани. Константин е описал нещо, което си отивало: почти веднага след неговата смърт император Никифор Фока е признал неизбежното, а именно, че Византия не разполага със средства да продължава да поддържа в парадното му състояние целия Голям дворец. Физическо въплъщение на тази капитулация били стените, с които Никифор оградил реално функциониращите части на Долния дворец. Възникнал триъгълен сегмент, чиято най-северна точка била Катизмата на Хиподрума. От нея като два лъча тръгвали две стени: една паралелно на Хиподрума на югозапад и стигала до морето приблизително до Сергий и Вакх, а втората – повече или по-малко точно на юг. Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=44298

В понеделник, 24 ноември 2014 г., в 17.00 часа в централното фоайе на Ректората на Софийския университет "Св. Климент Охридски" ще бъдат представени изложба, филм и сборник с документи за периода ХV-ХІХ в. „Св. Димитрий Басарбовски - светец на два народа". Събитието е организирано от Музея на Софийския университет и посолството на Румъния у нас. Проектът е реализиран с помощта на Университетския комплекс по хуманитаристика "Алма Матер". На откриването ще присъстват ректорът на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ проф. дин Иван Илчев и посланикът на Румъния у нас Антон Пъкурецу. Свети Димитрий Басарбовски е малко известен български светец, който е покровител на румънската столица Букурещ, като по този начин се превръща в религиозен, културен и исторически обединител между двата балкански народа. Интересът към неговия живот започва още от епохата на Българското възраждане, а от тогава датират и научни спорове, които се отнасят до времето, в което е живял, тъй като част от сведенията се отнасят до Средновековието. За преподобния Димитрий първи сведения дава бележитият български възрожденец св. Паисий Хилендарски в своето изключително важно за българската история произведение от 1762 г. „История славянобългарска“. Със светия си живот, живеещият просто Димитрий угодил на Бога и на същото място, където починал, бил погребан. По-късно Бог открил на някои човеци неговите мощи, които били пренесени в село Басарбово, Русенско и край тях започнали да стават изцеления. Така с простото си житие св. Димитрий просиял всред българския народ. Бог го прославил посмъртно с много чудеса. През 1774 г. по време на Руско-турската война от 1768 до 1774 г., руският генерал Иван Салтиков наредил мощите на преподобния Димитрий да бъдат отнесени в Русия. Българинът Димитър Хаджи, който служил за преводач при генерала, го помолил да ги остави в Букурещ като обезщетение срещу загубите на румънския народ във войната. От тогава светите мощи почиват в Букурещ, в църквата „Св. Св. Константин и Елена“. Всяка година на 27 октомври хиляди поклонници от България и Румъния се стичат в единствения действащ български скален манастир „Св. Димитрий Басарбовски” край Басарбово, Русенско, за да почетат родения тук патрон на светата обител. Преди няколко седмици бяхме там и ето една актуална снимка от манастира:

Държавна агенция „Архиви“ По проект: http://action.nauka.bg Архивистиката е наука, която е позната още от древни времена, но придобива популярност сравнително скоро, когато се отделя от историята като самостоятелна дисциплина. Основните ѝ занимания са свързани със съхранението, организирането, обработването, реставрирането и опазването на документи с архивно значение. Историята на архивното дело у нас датира от 10 октомври 1951 г., когато Президиума на НС издава Указ 515, който полага основите на Държавен архивен фонд – ДАФ. До този момент архивните средища нямат целенасочена дейност към приемането на архивни фондове и документи и липсва законова регламентация, която да урежда централизирането съхранение на документация, произлизаща от държавни институции и организации. Указът регламентира и инструктира правилата за съхранение на архивните документи, определя сроковете за тяхното съхранение, както и организира и синхронизира систематично учрежденските архиви, както и води до създаването на Архивно управление към МВР – първата институционална организация в българската архивна история. На 18 април 1952г. с Постановление 344 на МС са определени функциите, организацията и профила на ДАФ, създаден е Централен държавен архив, както и 12 окръжни архива. По-нататъшното развитие и организация на архивната наука в България се определя от променливите политически, социални, икономически и културни събития, съпътстващи страната ни, които неизменно остават отпечатък върху всяка една сфера. В периода между 1961-1976г. Държавният архив се лута в подчиненост между системата на МВР, Министерството на просветата и науката, Комитета за изкуство и култура, Министерството на информацията и съобщенията, докато през 2007 г. се приема Закон за националния архивен фонд, който определя съвременния статут на Държавна агенция „Архиви“ и заменя Закона за държавен архивен фонд. Един от успешно приключилите проекти на Държавна агенция „Архиви“, е популяризирането на архивите сред училищните следи и представянето на документалните ресурси през призмата на изкуството. Това ни дава основание да отбележим всеобхватния спектър на архивната наука, тъй като тя намира различни форми на изразяване на отношение към най-разнообразни сфери от човечеството. Благодарение на Държавна агенция „Архиви“, творчеството на забележителната Бистра Винарова намира място в много известни галерии и се радва на широк обществен отзвук. Това става възможно чрез Проект: „Богатството на българските архиви. Изкуството на Бистра Винарова 1890-1997 г.“. Проектът е финансиран от Столична община, като периодът му на изпълнение обхваща юли-декември 2012 г. Основните цели на проекта се изразяват в реставрирането на живописните произведения на Бистра Винарова, обхващащи над 200 художествени творби, както и подпомагането на потребители, интересуващи се от съдържанието и използването на документите в този архивен фонд. Друг проект, който също е реализиран успешно е: Проект: „Изграждане на ескпертна мрежа за популяризиране на архивите в средните училища в Балканските държави.“ Финансиран е от Международния съвет на архивите и е реализиран за 12 месеца. Проектът е продължение от дългосрочна програма, която водеща цел е да популяризира архивите в средните училища в Балканските държави. Основна цел е създаването на мрежа от специалисти-архивисти, които заедно да разработят Стратегия и План за действие. В проекта взимат участие 12 балкански държави: Албания, Босна и Херцеговина, България, Хърватска, Македония, Гърция, Косово, Черна гора, Румъния, Сърбия, Словения и Турция. Балканските архивисти са подпомагани от водещи експерти от Франция и Германия. Крайните резултати от проекта са разработването на Стратегия за промоция на архивите в средното образование в балканските страни и изработването на План за действие. Сред най-интересните проекти, реализирани от ДА „Архиви“ е инициативата „Архивите говорят“ – проект, в чиято основа е дигитализирането на колекции. Основна и водеща цел е да се направят по-достъпни до обществото важни и значими документи. Успешна реализация досега имат колекциите: Протоколи на Политбюро и на ЦК на БКП (1944-1989) Загинали военнослужещи в Балканските войни (1912-1913) Полицейски досиета на известни личности от периода през 1944 г. Еврейската общност в България ФотоАрхив.bg - стартира с около 40 000 фотокадъра (снимки и пощенски картички), които хронологически проследяват действията в България от 30-те и 40-те години на XX век до наши дни През 2007 г. Държавна агенция „Архиви“ стартира и инициативата за дигитален архив. Заложените цели обхващат дигитализирането на по-значимите документални ресурси, за да се осигури достъпност и прозрачност на граждани, проявили интерес. Този проект се простира и сред областните архиви, като някои от тях вече разполагат с дигитализирана документация, такива са: регионалните архиви в Бургас, Варна, София, Велико Търново, Монтана, Пловдив, Централен държавен архив, Военно-исторически архив. Настоящите проекти към момента (2013 г.), с които се е заела Държавна агенция „Архиви“ са пряко продължение на предишните такива. Такава роля има: Проект АPEx (Archives Portal Europe), който стартира на 1 март 2012 г. с 28 страни участници, сред които и Държавна агенция „Архиви“. APEx е първата си по рода версия на интернет портал за архивни документи в Европа. По договора за този проект, който обхваща 3 години, ДА ‚Архиви“ трябва да качи на портала следното дигитално съдържание: 2000 образа във формат JPEG, които са считани за шедьоври на ранната национална история (края на 19 век) и на историята на КП (1944-1989) Архивни справочници във формат EAD 34 описания на институции във формат EAG, които съдържат архивни документи Други действащи проекти са административно ориентирани, но все пак оказват влияние върху развитието на архивната наука. Такива са: Проект „Разработване, внедряване и оценка на въздействието на усъвършенствана политика в ДА „Архиви“ по Оперативна програма „Административен капацитет“, съфинансирана от ЕС чрез Европейския социален фонд. Периодът на изпълнение обхваща: 18.09.2012 – 18.03. 2014. Основната цел на проекта е да се създадат условия за прилигане на модерни механизми и инструменти за фондообразуване, опазване и използване на архивите. Постигнати резултати до този момент са: Написването на нов Методически кодекс Предоставянето на новия Методически кодекс на академичните среди и студентите, изучаващи специалност Архивистика. Все още проектът не е приключил и се очакват нови постижения и разработки, свързани с внедряването на нови инструменти, спомагащи архивната дейност. Настоящ проект на ДА „Архиви“ е и: Проект „Изготвяне на функционален анализ за подобряване на ефективността на ДА „Архиви“.“ Финансиран е от Оперативна програма „Административен капацитет. Проектът обхваща продължителност от 12 месеца – 15.11.2011 – 15.11.2012 г. Водеща цел е: създаване на условия за организационно развитие и повишаване ефективността на дейността на ДА „Архиви“. Интервю Проведено интервю с доц. д-р Мартин Иванов – историк, юрист, председател на Държавна агенция „Архиви“ от март 2011 г. до август 2013 г. Илиана Борисова: Какво за вас е архивът – държавна или културна институция? Мартин Ивано: Архивът е и двете. От една страна, е наистина държавна администрация, защото се води по официално заглавие Държавна агенция „Архиви“, което крие възможност отделни институции да бъдат задължени да предават своята документация. От друга страна, архивът е повече за мен културна институция и в един период от миналото се води дискусия дали да бъде културна или държавна институция, може би преди 10-15 години. В някои държави-членки на ЕС и не само, архивите са културни институции. Например в Канада архивът и библиотеката са обединени в едно, в Нова Зеландия също, има идеи в Австралия и Холандия да се приложи същата практика. Илиана Борисова: Какви недостатъци бихте посочили като част от архивното дело и на какво се дължат според Вас? Какви са способите за преодоляването им? Мартин Иванов: Основният проблем в България е, че нямаме уважение към историята и документите си, поради което не се опазват както трябва и след 30-40 години голяма част от документите няма да оцелеят. Същевременно новите документи не постъпват регулярно и няма достатъчно интерес това да се случи. Не се разсъждава, че в момента преминаваме в един такъв период, през който старата хартия на хартиени документи все повече и повече намалява и ако някой се замисли какво би могъл един ден да остави на Архива, то ще се убеди, че значителна част от документите му са в електронен вариант. Снимките са електронни, писмата са електронни, а за някои от тях нямаме технологично решение те да бъдат опазени като например документи в abv.bg, Facebook и др. Разбира се, те могат да бъдат разпечатани, но никой няма да си играе да ги предаде в Архива. В общи линии това са основните проблеми в нашата архивистика, които надали ще успее изцяло да реши, но може да се опита да търси по-минимални отговори на проблема. Илиана Борисова: Смятате ли, че архивистиката има бъдеще за развитие като самостоятелна наука? Мартин Иванов: Архивистиката е нещо повече от наука. Тя дава възможност да бъде съхранен споменът и тя има изключително важна социална роля. Независимо как ще я наречем, дали наука или не, тя има според мен много по-голямо значение в дългосрочен аспект, отколкото други човешки дейности, които сега ни се струват важни. Когато човек се опита да се върне назад и да си отговори на някои въпроси било то защо сме такива, кои сме ние, кои са прадедите ни и с какво са се занимавали, Архивът е единствената институция, която би могла да помогне. Архивистиката има тази благородна роля да опазва чуждите спомени без да има личен интерес от това. Илиана Борисова: Ако миналото направлява бъдещето, то доколко може да се каже, че архивът като носител на спомени може да ни послужи за едно по-добро осмислено бъдеще? Мартин Иванов: Това е изконна човешка идея, не случайно още древните гърци откриват историята, която се основава на архиви и веществени доказателства. Друг е въпросът дали някой извлича поука от това. Има една доста шокираща мисъл на един мой приятел „Ако историята ни учи на нещо, то това е, че не ни учи на нищо.“ Аз не съм убеден, че това е толкова крайно, но самият факт, че се повтарят много неща от миналото и че всяко поколение повтаря грешките на предходните, е доказателство, че тази мисъл е намерила някаква реализация. Илиана Борисова: Кой е най-успешно реализираният проект на Държавна агенция „Архиви“? Мартин Иванов: Аз не познавам всички. Мога да говоря за периода, в който бях председател на Архива. Най-важният проект за мен беше този пръв проект, свързан с публикуване онлайн на дигитализирани материали и друго, което за мен също е много важно – кампанията за публичност, която започнахме да градим за архива. Това за мен са най-смислените проекти през моя престой в Държавна агенция „Архиви“. Илиана Борисова: Какви проекти бяхте замислили, докато все още бяхте председател на Държавна агенция „Архиви“? Мартин Иванов: Имахме един изключително интересен проект – използването на социалните мрежи за архиви, тоест той беше свързан с тази кампания за публичност, което осъществихме чрез дигитализацията. Проектът беше обещан да бъде финансиран от фондация „Америка за България“ и трябваше да агитира хора да качват свое собствено съдържание като го предоставят на Архива чрез Facebook, да споделят свои архивни документи и по този начин да се отглежда чувство за грижа към архивите. Идеята беше да се разработи страница във Facebook, в която всеки може да сподели своя личен архив. Примерна част от този проект беше да сканираме и качим снимки и хората да разпознават и определят тяхната датировка и съдържание, както и да правят паралели със съвременни снимки. Целта беше да ангажираме хора, които имат познания и чрез тях да ни съдействат за разпознаването и по този начин да усъвършенстваме нашата колекция. Илиана Борисова: Каква е Вашата позиция относно централизацията на архивното дело? Мартин Иванов: Мисля си, че в една страна, в която съзнанието до определена степен отсъства и няма традиции, няма ценности и документът не се цени особено, е хубаво да имаме една по-стройна и по-централизирана система. Дали България може да си позволи това и дали има смисъл да имаме повече от една администрация, занимаваща се с архива, времето ще определи и даде отговор. Илиана Борисова: Как бихте мотивирали някого да се занимава с архивно дело? Мартин Иванов: Един друг проект, за който не стана дума, който тествахме с деца на архивисти, беше чудесна възможност за мотивация. Поканихме децата да дойдат в Архива и им показахме какво значат документите. През този си престои, те сами правеха хартия в нашата лаборатория, слагаха изсъхнали листа, ароматизираха, беше много впечатляващо. Така решихме, че това би станал един добър проект, който също трябваше да бъде подкрепен от фондация „Америка за България“, но не беше одобрен. Това беше една страхотна възможност да се отгледа интерес към една такава скучна и прашна институция, каквато е Държавна агенция „Архиви“. По проект: http://action.nauka.bg

Автор: Л.И.Пономарьов Статията е публикувана в бр. 3, 2013 г. от списание "Светът на физиката" (WOP.COINTECH.NET ), което се издава от Съюза на физиците в България. Съвременната цивилизация се отличава от всички предшестващи епохи по две основни качества: обилие на използваната енергия и съвършена система на комуни­кации. Именно те представляват основата на всички впечатляващи постижения в тех­нологиите и техниката на нашето време. Техни символи са станали атомната енергия, спътниците, компютрите и безжичните телефони. През последните сто години във всекидневния живот навлязоха електричеството, автомобилът и самолетът, радиото и телефонът, телевизорът и още много други неща, за които ние си спомняме само когато някое от тях изчезне от употреба. Обаче, като всеки сложен механизъм, този, създаден от човека свят, е крехък и недълготраен, ако ние не успеем да го защитим и запазим. В тази система на ценности енергията заема особено място: без нея днешната цивилизация е невъзможна. За нейното добиване от времето на първото огнище до атомните електростанции човек е изразходвал примерно около една трета от своите усилия. Понятието за енергия - svspysia в древна Гърция - се е употребявало за озна­чаване на някакво активно начало, но само науката обяснява нейната особена същност: за разлика от веществото, което може да бъде използвано многократно, енергията може да бъде използвана само веднъж. Преди сто години един от основателите на учението за радиоактивността Фредерик Соди беше казал: "Истинското богатство на света е неговата енергия... Страхът от изразходване на храната ни е вроден; страхът от изразходване на запасите от топлинна енергия човечеството предстои да развие..." Запасът от енергия на Земята е ограничен и съсредоточен, основно, в ядрата на урана и тория, които са били родени в "звездните тигани" още преди образуването на Земята и Слънчевата система. Днес тази реалност се разбира едва от няколко човека на един милион, но за запазване на нивото и постиженията на съвременната цивили­зация техните усилия са недостатъчни: за това трябва да се измени светоусещането на цялата човешка общност. В началото на нашата ера Земята е била населена от 200-300 милиона души, и хиляда години след това този брой не се е увеличил съществено. В средата на второто хилядолетие населението на планетата започва бързо да нараства: по времето на Колумб ( ~ 1500 г.) на Земята са живеели около 500 милиона човека, при Галилей (~ 1600г.) те стават 550 милиона, при Нютон (~ 1700 г.) наближават 650 милиона, а в началото на ХIХ век съвременници на Уат и Фарадей са около 1 милиард души. През последното столетие броят на обитателите на нашата планета се удвоява всеки 40-50 години: при Планк, в началото на ХХ век те са около 1,6 милиарда, а към неговия край са вече над 6 милиарда. Не е трудно са се пресметне, че при такова темпо на размножаване на хо­рата след още две хилядолетия масата на хората ще надвишава масата на самата Земя. Абсурдността на такава екстраполация е очевидна, и наистина, програмата, уп­равляваща "свободния живот" на човечеството, започва да се изменя. През 1900 г. скоростта на прираста за населението на Земята е била 10 млн./година и е нараствала до 1989 г., когато достига максимум (87,9 млн./година). От тогава, за пръв път в цялата писана история, тя намалява устойчиво и през 2004 г. е вече само 72,5 млн./год. По оптимистични прогнози тази скорост към края на ХХI век ще падне до нула, а броят на хората на Земята ще се стабилизира на ниво 10-12 милиарда. Мощта на такава маса от хора, владееща огромна енергия, е сравнима с геологи­ческите фактори, от които зависи бъдещето на нашата планета. Днес човек използва за свои нужди ~ 10% от първичната продукция на фотосинтеза и е преобразувал като орна земя и пасища ~ 50% от годната за обработка почва: изсякъл е гори, пресушил е блата и по този начин отново е снизил техния принос в цикъла на фотосинтезата. "По-рано природата е заплашвала човека, днес човек заплашва природата ", бе казал Жак Ив Кусто. Колко енергия е необходима на човека? Среднодневната норма за енергията, която човек изразходва с храна, е равна примерно на 2-3 хиляди килокалории = (0,8- 1,3).107 джаула (което е равно на енергията от изгаряне на 300 г. въглища). Така че средната мощност на човешката жизнена дейност представлява едва 120 Вт., т.е. равна примерно на мощността на горяща клечка кибрит. На Земята днес живеят 6,3 милиарда души и сумарната мощ за тяхната жизнена дейност е равна на 0,8.1012 Вт. От времето на изобретяване на машината човекът е увеличил своята мощност многократно. В началото на ХХ век за сметка на вятъра, парата, енергията на реките и домашните животни тази мощност в развитите страни е нарастнала до 0,5 кВт на човек, а в началото на ХХI век световното производство е представлявало 1,3.1013 Вт, т.е. средно ~ 2 кВт на човек - двадесет пъти повече, отколкото той е употребявал при храненето си. Историята на развитие на нашата цивилизация представлява непрекъсната борба за увеличаване на мощността на човека свръх това, която той е имал над получаваната първоначално от храната. Примерно 500 хиляди години назад човек е овладял огъня, 40 хиляди години назад - опитомил животните, а преди 5 хиляди години ги впрегнал пред плуга. В началото на нашата ера построил водната мелница, а през ХI век изо­бретил и вятърната мелница. През 1784 г. Джеймс Уат създава първия парен двигател, който (заедно със Стефансон през 1825 г.), пуснал в движение парния локомотив и със сто години напред определил лицето на промишлената революция. Затова единицата за мощност Ват е кръстена на негово име. Още след сто години (1885) се появява автомобилът на Даймлер и Бенц с бензинов двигател, който с появяването си напълно изменя света. Откритието на Фарадей и изобретяването на електрическите машини завършват епохата на промишлената революция и на границата между ХIХ и ХХ столетие светът преминава от епохата на парата във века на електричеството. Първата електростанция и разпределението по мрежата е построена от Едисон през 1881 г. След половин век, мощността на световната електрическата мрежа представлява 3.1010 Вт, през 1970 г. е нараснала до 5,7.1011 Вт, а към края на ХХ век достига 2,1.1012 Вт. Днес за производство на електричество се изразходва около една трета от цялата добивана топлинна енергия, но има още транспорт, бит, металургична и химична промишленост и т.н., които увеличават потока на енергия до 1,3.1013 Вт. Откъде се черпи тази енергия и колко още ни трябва? В продължение на стотици години допълнително, покрай храната, източник на енергия за човека е служила енергията на вятъра и реките, дървесината и домашните животни, т.е. по същество, енергията от термоядрения поток от Слънцето, е натру­пана в атмосферата, океана и растенията. През ХVIII век повсеместно започват да се използват въглищата - също енергия от Слънцето, но натрупана от растенията в продължение на стотици милиони години, много преди появяването на човека. Към края на ХIХ век нефтът навсякъде измества въглищата, особено след появяването на автомобилите и самолетите. Накрая, през ХХ век започва активното използване на природния газ, който също бързо измества нефта. В началото на ХХI век в пещите ежегодно се изгарят около 12 милиарда (1,2.1010) тона условна топлина (1 тут = 7.109 кал = 2,94.1010 Дж), основно въглища (36%), нефт (38%) и газ (26%). При това се освобождава ~ 3,6.1020 Дж енергия, от която ~ 1/3 (1,2.1020)Дж отива за производство на електричество. При отчитане на приетият коефициент на конверсия на топлината в електричество (η = 0,375) за година всички топлинни електростанции на света произвеждат 0,44.1020 Дж електричество (~ 1,4. 1012 Вт), което представлява ~ 65% от цялата електрическа мощност на планетата. Останалите 35% се допълват примерно поравно от хидростанции и атомни електро­станции, а около 0,5% - от други източници на енергия (слънчева, вятърна, геоотермална и др.). Пълната топлинна мощ на енергетиката в началото на ХХI век е 1,34.1013 Вт, от която във вид на електричество се изразходва едва 2,1.1012 Вт (~15%), а от нея 0,36.1012 Вт (~17%) се обезпечава от атомната енергетика: засега малко, но повече от мощността на електроенергетиката в света през 1954 г., когато е пусната в действие първата атомна електростанция. Лесно се вижда, че всички благополучия на съвременната цивилизация се ос­новават основно на запасите от въглища, нефт и газ. За колко дълго ще ни стигнат, зависи от нашите днешни и прогнозируеми потребности. От времето на откриването на Америка населението на нашата планета е нараснало 15 пъти, а само за последно­то столетие се е увеличило 4 пъти. Според прогнозите към средата на ХХI век про­изводството на енергия ще се удвои, а на електричество - ще се утрои. Освен това, днешното разпределение на енергия е крайно неравномерно: например в Етиопия се пада 100 Вт на човек, в Русия 6 кВт, а в САЩ - 12 кВт. Една четвърт от населението на земното кълбо изразходва % от произвежданата енергия, от които 1/3 се използва от жителите на САЩ, съставляващи 4,6% от населението на света. Последствие от това може да бъдат или войни (те вече започнаха), или постепенно изравняване на нивата на потребление, което още повече ще увеличи потока на енергия. Към средата на ХХI век мощността на произвежданата енергия (~ 3. 1013Вт) е сравнима с енергията, излъчвана от недрата на Земята (3,2.1013 Вт) и съставлява ~0,03% от мощността на потока от слънчева енергия, която се поглъща в атмосферата на Земята и достига до нейната повърхност (~ 1017 Вт). Малко или много е това за нарушаване на сложните самосъгласувани процеси в биосферата на Земята? Днес с увереност да отговори на този въпрос не може никой, въпреки че това не ни дава никакво основание за благодушие (даже най-мощните и разрушителни торнада се зараждат от малки и незначителни вихри!). Този проблем си има вече име - "топлинно замърсяване на биосферата" и се намира в списъка на многото, обусловени от резкия ръст на произвеждана енергия. (През предстоящото полустолетие производството на енергия ще бъде толкова, колкото за цялата предше­стваща история на човечеството). При днешните темпове за изразходване на природно органичното топливо нефтът и газът към края на ХХI век, вероятно ще бъдат изчерпани. Запасите от въглища ще стигнат за още 200 ~ 300 години, но не могат да спасят ситуацията, защото при това възниква друг проблем - замърсяването на атмосферата от продуктите на изгарянето на въглищата, основно серни и въглеродни газове. Понастоящем в атмосферата се изхвърлят във вид на СО26,5 млрд. тона въглерод за година, по тон за всеки жител на планетата, а при "въглеродния" сценарий за развитие на енергетиката тези изхвър­ляния ще нараснат многократно. Според твърденията на еколозите следствие от това ще бъде т.нар. "парников ефект", т.е. повишаване на средната температура на Земята, топене на полярните ледници и съпътстващите ги природни катастрофи с глобален мащаб: повишаване нивото на световния океан, затопляне на крайбрежните градове, засушаване, урагани и наводнения, както и изменение на климата на цели региони. Доколко са верни тези прогнози засега не е ясно, но точно е известно, че изменението на климата е бавен процес, който веднъж започнал, не може да бъде спрян в продължение на хилядолетия - както това се е случило в епохата на последния ледников период, завършил само преди 12 хиляди години. Съмнително е, че нашата извънредно сложна и крехка цивилизация може да издържи на такъв груб натиск от природата. Пред лицето на този глобален призив бледнеят всички политически амбиции и национални разпри, но, за съжаление, това се разбира и се взима за сериозно едва от няколко човека на милион. А може би и по-малко. Атомната енергия. Атомната енергия се отличава от другите видове енергия, преди всичко със своята концентрация: при делението на 1 г ураново ядро се отделя ~ 8.1010 Дж енергия - примерно три милиона пъти по-голяма, отколкото при изгаря­нето на 1 г въглища (~3.104 Дж). Това е главното условие за успешната реализация на термодинамичните процеси с отделянето на топлина и извършване на работа. Освен това, запасите на енергия в ядрено гориво (уран и торий) милиони пъти превишават запасите на енергия в органичните горива. И накрая - ядрената енергетика не замър­сява биосферата на Земята с изхвърлянето на азотни окиси, въглеродни и серни газове. По съвкупност на тези причини атомната енергия няма алтернатива в обозримата историческа перспектива. Разбира се, примамливо би било да се използва енергията на слънчевото излъчване, чиято мощност на повърхността на Земята (~5. 1023 Дж/год или ~ 1017 Вт) и три хиляди пъти превишава прогнозируемите потребности на бъдещето. Обаче слънчевата енергия е силно разсеяна (средно ~ 160 Вт/м2 на морско ниво), за да може да бъде използвана ефикасно. Именно по тази причина енергията на слънчевото излъчване без съмнение ще бъде използвана (и вече се използва) за локални нужди, но основа на бъдещата енергетика тя едва ли може да стане. Енергията на вятъра и реките (всъщност, също енергия от слънчевото излъчване) е изиграла важна роля до епохата на парата и елек­тричеството, но днес нейният принос в световната енергетика е скромен (~ 7%) и не може съществено да бъде повишен. Днес енергията на ядрото се използва основно за производство на електроенергия и нейният принос в електричната мощност на света е около 17%. Световното произ­водство на електроенергия в началото на ХХI век нарасна почти сто пъти в сравнение с началото на епохата на индустриализация (1930) и днешният и дял от неговото из­ползване (~ 15%) в бъдеще несъмнено ще нараства: електричеството е универсалният и най-удобният начин за ползване на енергия. Същевременно тя може да бъде пренасяна на големи разстояния и доведена до всеки дом. Ядрената енергия, поради уникалната си концентрация, е идеално приспособена за централизирано производство на елек­троенергия. Тя може да покрие всички потребности от електричество и, освен това, голяма част от потребностите на транспорта, отоплението и промишлената химия. В такъв случай рязко ще спадне изхвърлянето на СО2 в атмосферата на Земята, а нефтът и газта ще се запазят за бъдещите поколения като изходна среда за многочислените химически производства: пластмаси, лекарства, синтетични материали и пр. "Неф­тът не е топливо - да се горят могат и ценните книжа" - е убеждавал съвремениците си Менделеев още в края на ХIХ век. А половин век след това Пьотър Леонидович Капица е писал, че в бъдеще "... за изгарянето на въглища, торф и пр. в огнища ще се говори като за варварство..." Всички тези аргументи и факти са общодостъпни и добре известни, но въпреки това хората повсеместно се съпротивляват на строителството на Атомни Електростан­ции (АЕС), устройват се референдуми и демонстрации, подават оставки правителства. Причината за това е не само неосведомеността на голяма част от хората относно природата на атомната енергия: като правило, те я отъждествяват с атомната бомба. Обаче същината на възраженията на грамотните противници на атомната енергия е значително по-сериозна и накратко се свежда към твърдението: тя и много по-скъпа и опасна. По много причини: опасност от ядрена авария; проблемите с радиоактивните отпадъци; риск ядреното оръжие да попадне в ръцете на терористи. Това са реалните проблеми и професионалистите признават, че те не са измислени, а, главно - до днес не са решени. Емоционалните протести на "зелените" спомагат малко за тяхното решение, а ядрените специалисти рядко се впускат в сериозни дис­кусии с дилетантите: значително по-често (но често отвисоко) те само коментират особено нелепите пасажи на "зелените". Но самото разгорещяване на страстите в този спор свидетелства, че и двете страни не са напълно убедени в правотата си и че не всичко е благополучно в "атомното кралство" - както често се опитват да представят нещата грамотните, но не напълно добросъвестни апологети на атомната енергия. Нещо повече, даже в самото ядрено общество няма единен възглед за бъдещето: една част от него предполага, че възникналият кризис може да бъде преодолян по пътя на усъвършенстване на днешната структура на атомната енергетика, другата настоява за коренно преустройство на базата върху нови принципи, и - преди всичко - на основата на „бързите реактори" от новото поколение. Атомната енергетика, ставайки част от голямата енергетика, престана да бъде чисто научен проблем и сега нейното бъдеще се определя не толкова от физиката, колкото от политиката и икономиката, които са станали арбитри в спора на ядрените учени с разтревожената общественост. За да може в техните спорове да се роди истината, трябва преди всичко да се избегнат двойните стандарти и да не се предявяват към атомната енергетика изисквания, много по-големи отколкото към другите видове техники. Няма спор, че примерът на Чернобил е трагичен: 134 души бяха хоспитализирани с остра лъчева болест, 32 от тях починаха в течение на една година, а още много хиляди хора живеят в очакване на неизвестни последствия от по-малки дози радиация; евакуирани бяха стотици населени места, а общите икономически загуби се оценяват на около 10 милиарда долара. Но същевременно на никой през главата му не преминава мисълта да забрани автомобилите, въпреки че всяка година по пътищата на Русия загиват по 40 хиляди души. Такива крупни аварии не са специфични само за ядрената енергети­ка - това е резултат на чудовищната концентрация на енергията. Взрив в химически комбинат в Бхапал (Индия) през 1984 г. отне живота на 3300 души и още 20 хиляди пострадаха от поражения на зрението и дихателните органи. Обаче никой не поиска на това основание да се закрие цялата химическа промишленост. Точно по същия начин пробив в язовирна стена в Италия през 1964 г., когато едновременно загинаха 500 души, не спря строителството на хидростанциите по целия свят. И малко хора знаят, че 1ГВт (гигават = 109 Вт) електричество годишно, изработено във въглищните станции, струва живота на 300 души, докато за атомните станции е пет пъти по-малко. По оценки, от замърсявания на атмосферата ежегодно загиват около 3 милиона души, а след 20 години този брой ще се утрои - хиляда чернобила ежедневно. С една дума, за енергията трябва да се плаща, а колко - зависи от остротата и срочността на проблема. Да се осигури абсолютна безопасност е невъзможно, може само да се намали рискът за възникване на аварии. Един от уроците е аварията в Чернобил: вече 20 години тя служи за един от главните аргументи "против" в спора за бъдещето на атомната енергетика, и, може би, това е основната вреда, която тя нанесе на човешката общност. Обаче, в днешните условия тази спънка може да доведе до големи и необратими загуби. Радиоактивните отпадъци са още един проблем, който трябва да бъде решен про­фесионално, а не да се плашат домакините и депутатите от парламента. Преди всичко, трябва да се разбере разликата между отработеното (облъчено) ядрено гориво (ОЯГ) и "ядрената отрова"- радиоактивните отпадъци (РАО). Парламентарните баталии, истерията в пресата и дебатите по телевизията в основата си са обусловени именно от неразбирането на тази разлика. ОЯГ 95% се състои от уран-238, годно за многократно повторно използване, и само от 5 % "ядрена отрова". При това, 1/5 от тази "отрова" е плутоний-239 - ценно гориво и "ядрен барут", за която всъщност беше и създадена навремето цялата атомна индустрия, а останалите 4/5 от "отровата" е смес на стотици изотопи на тридесетина различни радиоактивни елементи, сред които всички са чу­вали за стронций-90, цезий-137, технеций-99, йод-129. Но в действителност не те са опасните, а тъй наречените трансуранови елементи (изотопи на плутония, нептуния и особено - америция и кюрия), които в РАО са около 2%, т.е. около 0,1% от цялото отработено ядрено гориво. Атомна станция с електрична мощност 1 ГВт изгаря го­дишно примерно 1 тон уран, т.е. произвежда 1 тон РАО, който включва в себе си 200 кг плутоний-239 и 20 кг трансуранови елементи. А цялата ядрена енергетика на света (~ 360 ГВт) произвежда годишно около 10 хиляди тона ОЯГ, 400 тона РАО, 80 тона плутоний и 7 тона трансуранови елементи. За сравнение: една топлоелектрическа стан­ция със същата мощност за година ще остави след себе си ~ 300 хиляди тона отрови - повече от всички ОЯГ (~ 200 хиляди тона), натрупан в света за всичките 50 години съществуване на ядрената енергетика. В това ОЯГ се съдържат 10 хиляди тона РАО, в това число и ~ 2 хиляди тона плутоний и ~ 200 тона (4 вагона) трансуранови елементи. И до днес учените не са достигнали до съгласие какво да правят с тези отпадъци: да ги закопаят дълбоко в Земята, да ги изхвърлят далеч в космоса или да ги догарят в реакторите. Но и това не може да бъде причина за незабавното забраняване на ядрената енергия: ядрената енергетика е все още в самото начало на своето развитие и трябва да се търси решение на проблемите, а не причини, поради които да бъде задушена още в люлката. И все още не е ясно кое е по-опасно: локализираните и контролирани ядрени отпадъци, масираното замърсяване на атмосферата от изхвърлянията на топлинните станции или милиардите тонове миещи препарати, които след време могат изцяло да отровят почвата и водоемите на планетата. (Ежегодната маса от ядрени отрови от АЕС в света не надвишава и 1% от нарастването на отровните химически отпадъци). Към това трябва да се добавят и регулярните екологични катастрофи от аварии на танкери, неизбежни при превоза на милиони тонове нефт. Впрочем, във въглищата съдържанието на уран е десет пъти по-голямо, отколкото средно на Земята и затова радиоактивният пушек на ТЕЦ многократно превишава радиационния фон в околностите на АЕС (За този факт "зелените" непонятно защо не обичат да си спомнят). И накрая - проблемът за неразпространение на ядреното оръжие в епоха, когато тероризмът стана ежедневно явление в бита на човечеството. Преди всичко - терори­змът е предизвикателство за всички морални и етични норми на днешната цивилизация. Ако ние искаме да я запазим, то не следва да я поставяме в зависимост от терористите на бъдещето и в частност - от съдбата на атомната енергия. Освен това, на фона на предстоящите ожесточени войни за източници на енергия (не е изключено в бъдеще да бъдат използвани и атомни бомби) терористите изглеждат като дребни хулигани. Няма абсолютна защита против целенасоченото зло, но може и трябва да се намали рискът от него, особено в места с концентрация на енергия. За това трябва преди всичко да се реши проблемът за неразпространение на ядрените материали, т.е. да се прекъснат каналите за крадене на плутоний и уран-235. (Днес в хранилищата само на Русия има складирани над 34 тона плутоний, а за една атомна бомба са достатъчни 5 кг). В съществуващата структура на атомната енергетика при увеличаване на ней­ните мащаби едва ли ще може да се изключи рискът от такива кражби, затова вместо увеличаване на външните защити на атомните обекти, трябва да се намерят начини за вътрешна защита на атомните обекти, независими от "човешките фактори". Да се реши кардинално този проблем може само по един единствен начин: да се създадат такива ядрени реактори и технологии, които не изискват отделяне на плутоний и разделяне на изотопите на урана, т.е. коренно да се измени основата на цялата съвременна ядрена енергетика, поначало ориентирана за военни нужди. Съвременният облик на ядрената енергетика и днешните нейни проблеми се определят от историята на нейното рождение: тя се появи като страничен продукт на програмата за създаване на ядреното оръжие, която изискваше преди всичко сроч­ното създаване на реактор за бързо натрупване на плутоний, както и да се намери начин за разделяне на изотопите на урана. Невижданият разцвет на ядрената физика в следвоенните години се обяснява с безпрецедентната поддръжка от държавата на научните изследвания в тази област (която в частност спомогна и за утвърждаването на физиката на елементарните частици). По онова време никой не мислеше ни за радиоактивните отпадъци, ни за достъпните ресурси на уран, нито за безопасността над минимално необходимата (нито за терористите, предизвикващи цели държави). Пред нашите очи започва вторият етап за развитие на ядрената енергетика, където всички изисквания се формулират от самото начало и се взимат предвид по най- сериозен начин. Обаче: праволинейното отчитане на всички съвременни изисквания за безопас­ност на съществуващите типове реактори води до извода, че те стават икономически неефективни в сравнение с електростанциите на органично топливо. Именно това обстоятелство (заедно с Чернобилската авария) е причина за днешното забавяне в развитието на ядрената енергетика. Този икономически аспект на проблема учените често недооценяват, въпреки че е ясно, че цената на енергията (независимо от нейната важност) не може съществено да надхвърля онази една трета част, която днес заема в употребата за цялата човешка дейност. Това е още един проблем, който не съществува­ше при разработването на ядреното оръжие: по време на неговото създаване държавата беше готова да плати всякаква цена. Днес атомната енергетика икономически наистина отстъпва на топлинната, ако се съди според мерките на примитивната пазарна икономика, а именно, изискваната от нас бърза печалба. За създаване на устойчива ядрена енергетика на бъдещето са необходими 30-50 години и за решаването на този проблем е необходима дългосрочна стратегия за нейното развитие. Това означава, че ядрената енергетика само отчасти е работа на частни компании, а в нейната основа трябва да лежи приоритетната загри­женост на държавата, подобно на това за образованието и медицината. Икономиката и стабилността на държавата пряко зависят от решаването на проблемите на енергетиката и, освен това, именно държавата, а не частните компании, отговарят за радиационната безопасност на населението. Заслужава да се отбележи, че през последния четвърт век почти всички атомни станции са построени в развиващите се страни, а не в страни с отдавна утвърдени демократични традиции. И едва ли е случайно това, че основите на най-мощната атомна енергетика в Европа (78 %) беше заложена във Франция по времето, когато тя се управляваше от генерал Шарл де Гол. По същество, с този частен, но важен пример ние сме свидетели на това, как демокрацията на развитите страни, в която възниква и самата наука, и нейната рожба - атомната енергетика, влиза в противоречие с призива на епохата, която изисква незабавно намаляване и кардинални решения, смисълът и значението на които са разбираеми за тесен кръг професионалисти. Всички опити да се реши съдбата на атомната енергетика с помощта на демократични реформи са неа­декватни: истината не се подчинява на мнозинството на гласоподавателите, а в дадения случай това е начин да се предложи отговорно решение на безотговорния електорат. За Русия, с нейните огромни пространства и средногодишна отрицателна темпе­ратура атомната енергия е много по-важна, отколкото за Франция. Всяка зима преса, парламент, телевизия - всички са изненадани и съкрушени: "В Приморие отново децата в училищата замръзват, а домовете им се топлят с тенекиени кюмбета. Още по съветско време се планираше там да се построят две АЕС, с мощност по хиляди мегавата за всяка една от тях. И ако тези планове бяха реализирани, днес ситуацията там щеше да бъде вероятно не толкова катастрофална. За работата на два блока ВВЕР- 1000 е необходим около половин вагон (~ 30 тона) уран в година, вместо два ешелона въглища (~ 10 хиляди тона) ежедневно за захранването на ТЕЦ с подобна мощност. Както се казва за такива случаи - почувствайте разликата, особено в условията на руските простори и железопътна инфраструктура. В историята на Русия е имало епизод, за който сега не обичат да си спомнят. През 1765 г. Екатерина II започва да култивира картофи в Русия, а нейното начинание про­дължават и Павел, и Александър I, но без особен успех. Едва след две слаби житни реколти подред (1839, 1840 г.), пред заплахата от глад Николай I издава височайша заповед за провеждане на енергично и повсеместно внедряване в Русия на "втория хляб" - картофите и за тази цел заповядал да се раздадат на селяните семена, да се обучат в отглеждането, съхраняването и употребата на картофите, както и да се уредят награди за проявилите се на това поприще. Царското разпореждане възбудило всеобщо негодувание на селяните и през 1842 г. в някои губернии избухват "картофени бунтове", които са били усмирени при съдействието на военни подразделения, а на някои места и с куршуми. Както е казал половин век след това Сергей Юльевич Витте: "Против тази реформа е била цяла Русия: първо от невежество, а след това - по навик". В началото на ХХ век частта от картофени насаждения в някои губернии достига 20%. Император Николай I съвсем не е бил демократ (по съветско време той беше на­ричан Николай Палкин (от палка - пръчка, тояга. бел.прев.), но за благото на родината е бил загрижен и се е вслушал в съветите на учените хора. Но ако вместо решител­ната си намеса в главата му се бе появила мисълта да проведе всенароден "картофен референдум", то не е трудно да се досетим за резултата. Съвременните либерални идеи за референдум по въпроса за атомната енергетика малко се отличават с идеята за "картофен референдум" и в новите условия те са като него необосновани и опасни, а техните инициатори - престъпно недалновидни. И още: начинанието на Николай I е имало успех преди всичко, защото той правилно е избрал посоката на усилията. Използвайки своята абсолютна власт, той би могъл да заповяда повсеместно в Русия да се насаждат банани (или царевица) - с познатия ни резултат. Затова главната задача на ядреното общество днес е да разработи и предложи на обществеността и държавата нова структура на ядрената енергетика и, преди всичко, да създаде икономичен, безопасен ядрен реактор, изключващ възможността за крадене на ядрено взривно вещество, работещо на уран 238 (или торий 232, чиито запаси на Земята са практически неизчерпаеми). Такъв реактор още не съществува и неговият облик не е ясен в детайли, но няма съмнение, че той може да бъде създаден: половин вековният опит на атомната наука и технологии е под ръка. За това е необходимо преди всичко да се осъзнае мащаба и важността на поставената задача и концентрират усилията за нейното решаване. Такова отношение засега няма нито в обществото, нито във властовите структури и даже в самата ядрена общност. Напротив, широко е разпространено мнението, че времето за такива усилия още не е настъпило, и проблемът ще бъде бързо решен, когато обще­ството сметне, че е настъпил моментът за това. При това се забравя, че през последния четвърт век си замина поколението, създало съвременната ядрена енергетика – заедно с опита си и ентусиазма на първо­откриватели. И ако днес не преда­дат щафетата на ядрените знания на новото поколение, то след още двайсетина години проблемът за ядрената енергия ще се наложи да се решава отначало, при това в условия на дефицит на кадри и равнодушие на обществото към научните проблеми на ядрената наука и технологии. Разбира се, проблемът за атомната енергия не е изоли­ран: това е само едната страна на "Бермудския триъгълник" енергия-екология-икономика, от който на всяка цена трябва да се измъкнем. Мащабът на тази задача многократно превишава сложността на задачата, която се налагаше да се решава при създаване на ядреното оръжие. Изглежда, ядрената енергетика прибързано беше сведена до ран­га на инженерните дисциплини: в нея всъщност не са решени множество научни проблеми, за решението на които са необ­ходими младежки ентусиазъм, вдъхновение от величието на предстоящите задачи, и лидери от мащаба на Ферми и Курчатов. Изглежда, понастоящем енергетичният глад все още не е настъпил: населението още не е преодоляло страха от малко познатите плодове на ядрената енергетика, учените за сега не са решили неговите ключови задачи, а политиците не са прозрели изключителната важност на проблема за ядрената енергия, за да бъде той решен с цялата мощ на държавата. А време остава все по-малко: ядрената енергетика не е картоф и, когато настъпи истинският енергетичен глад, да се посади за две години няма да стане - даже с по­мощта на военни подразделения и тежко въоръжение. От руски Н.Ахабабян, сп. 'Знергия", №7, 2007