запъналко

Не го изключваме, просто Именника определено не е хроника - трябва да е имал някаква друга функция и гадаем каква е тя - но май темата беше за Умор.

Мисля, че българите през 10-11 век не са гледали чак толкова лошо на своето езическо минало - например от отговорите на папа Николай става ясно, че българите са искали да се молят за упокоението на душите на своите починали предци, нещо на което папата не е бил съгласен, понеже те са били езичници. Интересна е също така и онзи разказ от Свидас за крумовите закони. Още по-инетересно е едно споменаване от Йордан Андреев в книгата му за ежедневието на българите, че в сръбски ръкопис била разказана следната история: българският владетел Пресиан веднъж годишно свиквал при себе си всички по изтъкнати мъже в държавата си, пред които се явявал облечен в дрехи ушити изцяло от местни материи, като по този начин искал да внуши на своите първенци да не се обличат във вносни дрехи. Ако такъв разказ наистина съществува аз допускам, че в България през 10-11 век са възникнали някакви сборници от разкази, чийто герои са били езически владетели и в които се разглеждали реални или измислени поучителни случки. Подобни разкази има доста в гръцката литература, в които героите са древни философи или царе, също езичници. Апокрифната българска летопис от 12 век също ми дава основание да мисля в тази насока. В този контекст разказите за законите на Крум и облеклото на Персиан може да са били част от този условно казано сборник. Не изключвам вероятността именникът да е бил някакъв своеобразен увод и същевременно възпоминание в този хипотетичен сборник.

По отношение на именника мога да кажа следното: В именника е посочен рода на всички споменати владетели. Ако се обърнем към прабългарските каменни надписи ще видим, че родът се споменава само във възпоминателните надписи и никъде другаде. Всъщност ние не знаем нито рода на владетелите от девети век, нито този на тогава живите (когато са се съствяли надписите) аристократи, чиновници и т.н. Всичко това ми дава основание да считам, че Именникът е имал първоначално характера на възпоминателен документ. Интересно е, че в него не се откриват следи от гръцки - например няма двойно датиране, каквото има по други места, предадени са точно съответните липсващи в гръцки съгласни като б и ш, титлата княз (къненз) е също интересна - тя придава най-вероятно чисто славянското разбиране за характера на властта и титлата на българските езически владетели. От друга страна е интересна датировката, която е изцяло прабългарска. Вероятно именникът е документ, който е възникнал в този си вид в края на 9-ти - началото на 10-ти век изцяло на славянски - т.е. не е превод нито от гръцки, нито от прабългарски, но е ползвал някакви недостигнали до нас документи от канцеларията на езическите владетели. А те на какъв език са били това само Господ знае.

Да, името Сабин си е латинско/романско. За Винех не мога да преценя - в арабски има подобно име Уанах, но то ако се не лъжа е женско. Според мен има два възможни пътя за проникването на подобни семитски елементи сред българите. Първият е да са арабски военнопленници от войната на Тервел с арабите от 721 г. Вторият е да имат нещо общо със сирийците павликяни, които Копроним заселва в Тракия, макар че когато те идват Кормисош вече е бил свалил/изменил рода Дуло и Вокил вече е бил управляващ род. Интересно е също така, че археолозите са на мнение, че т. нар. Крумов дворец в Плиска - строен през осми век силно наподобява ранните Омеадски дворци. В общи линии нашите представи за т. нар. "прабългарски родове" са повече от смътни, но тяхната етническа пъстрота, както и това, че не са били ендогамни, се доказва и от факта, че зетят на Крум е бил чистокръвен византиец по произход. Отделно родовото име Кюригир, за което много изследователи приемат, че не е прабългарско по произход, твърде много наподобява по-късно засвидетелстваното племенно огузко име Юрегир. Ако се върна отново на името Сабин, трябва да отбележа, че е засвидетелстван и женският вариант на това име, макар и от по-късен период (14 век) - Сабина. Не е изключено и имената Сивин/Звиница да са славянизирани или прабългаризирани варианти на Сабин. Впрочем няма да се учудя и ако името Телец също се окаже с романски произход.

Преди доста време по отношение на Умор издигнах тезата, че името му е типично семитско с лека славянизация - Умар на Умор, но във византийските източници май беше записан точно като Умар. Сега като се позамисля въсщност и родовото име Вокил/Укил би могло да има връзка със семитското родово и лично име Уакил. Впрочем Сабин и Винех са също доста интересни имена от гледна точка на етимологията си или по-скоро на липсата на такава.

Някой да знае нещо повече за това http://svetovnizagadki.com/most-na-6-veka/

Накратко - имаме документ от средата на 13 в. Документът е договор между две страни - България (земите, подвластни на цар Михаил Асен и севастократор Петър) и Дубровник. В него изрично е включена клауза, според която дубровнишките търговци могат да ползват мостовете в България и в земите на Петър без да плащат мито. Това означава няколко неща - че по онова време си е имало напълно функциониращи мостове, разположени на пътищата на дубровнишките търговци в България. Те са били достатъчно големи за да преминават през тях керваните на тези търговци и за тях се е плащало някакъв данък. Този данък се е събирал от централната власт или поне неговото определяне е зависело от нея и вероятно поне част от него е отивала за поддръжката на тези мостове. В документа също така става въпрос, че се плащали някакви мита и при преминаването на реки - т.е. тук най-вероятно става въпрос за охраняеми бродове или още по-вероятно за използването на големи салове - дейност, която също трябва да се е намирала в някаква връзка с централната власт. В България има запазени голям брой мостове, а още повече са запазени основи на мостове. Те никога не са били обект на достатъчни задълбочени изследвания за да се каже през коя епоха са били строени и колко време са функционирали. Вероятно 90% от наличните мостове са дошли в този си вид от османско време и по-точно от 16-19 век. Много е голяма вероятността обаче те да са съществували от много по-рано и само да са били ремонтирани и преправяни през този период. Глупостите за пътуващи през средновековието турски работни групи, които строяли мостове по римски образец ги оставям без коментар.

Това, което си написал са пълни щуротии. Междудругото става въпрос за Михаил Асен - синът на Иван Асен II, управлявал между 1246-1256 г.

И как точно се намесват - я дай някакви извори по въпроса

В договорът между Михаил Асен и Дубровник има сведение за наличието на мостове в средновековна България през този период и за събирането на такси при преминаването през тях: "Така също и людете, и търговците на преславния град Дубровник, които идват в земята на светото ти царство и в земята на зетя на светото ти царство — севастократора Петър, да си купуват и продават свободно в казаните земи без щета всякаква стока по своя воля и да не им се взема мито или някаква дан нито в града, нито на събор, нито в села на търговци, нито на мостове, нито на реки, нито на пътища, но да бъдат свободни на всяка място и да пребивават и ходят по своя воля и да се връщат, и да бъдат пазени и закриляни в своите личности и в своето имущество." От този цитат става ясно, че мостовете не са били малко щом дубровничаните са настоявали да бъдат включени в клаузите на договора и определено са имали значение за сухопътната търговия.

Крепостничество от типа на руското до доста дълго време има например в Полша, в Унгария и във Влахия и Молдова. Основният дебат през 19 век в тези страни (без Унгария, където то е премахнато по-рано) е именно за статута на крепостните селяни, но това не е тема за тази част на форума. Сега остават за разискване според мен три въпроса: 1. Как точно манастирите са осъществявали своите "феодални" права над дарените им селища при условие, че на държавната администрация й е било забранено да влиза в тези селища, а ние нямаме никаква информация манастирите да са поддържали някаква своя "светска" администрация занимаваща се със събирането на данъците и най-вероятно такава изобщо не е съществувала. 2. Какви точно права са получавали манастирите - т. напр. наследствената земя на селяните считала ли се е за манастирска или само манастирът е прибирал дължимите данъци (натурални, отработъчни и парични) от нея. 3. Какъв е бил социалният състав на монасите и особено на игумена.

Добре Йончев - приемаме, че крепостничеството не е основен признак на феодалните имения, както впрочем и робството не е признак за наличието на робовладелство, според твоята логика то може да си съществува и без да има роби. Както и да е - сега да се спрем на твоите критерии за едър феодал 1. лице или институция владеещо обширни поземлени имоти, да кажем, че това е налице в конкретния случай, само че и в нашата действителност мога да ти намеря доста частни лица или дружества владеещи обширни поземлени имоти в днешно време в България. 2. Упражняващо права върху стопанисващото ги население - всяка банка в днешно време, която е дала кредит на земеделци упражнява права върху тях като им прибира част от доходите или пък упражнява права върху ипотекираните им имоти, когато земеделецът не може да си погася дълговете. От друга страна почти всички банки в днешно време имат инвестиции в собствена земеделска земя или в земеделски фондове, чрез които притежават обширни земеделски имения 3. Ползващо някакъв имунитет (финансов, административен, съдебен - отделен въпрос в какъв точно обем или степен) спрямо намесата на държавната власт - всички земеделци в днешна България - и едри, и средни, и дребни не плащат данъци върху добиваната от тях продукция, което си е форма на имунитет спрямо данъчната администрация. Хайде сега ти ме обори, че ние днес не живеем във феодално общество

Една от типичните черти на феодалните владения в Централна и Източна Европа (за Западна не съм напълно сигурен) е закрепостеноста на селското население към селищата намиращи се под властта на светски или църковни феодали. Това в някои страни като Полша, Русия, Влахия, Молдова продължава до 19 век, а в различните части на Централна Европа мисля, че до 17-18 век. За Западна трябва отделно да се провери. Мисля, че дори и на най-големите скептици във форума доказах, че във "феодалните владения" на българските манастири от 13-14 век подобна закрепостеност на съществува. Напротив населението от тези "владения" може не само да се движи спокойно из областта и страната, но дори разполага и с определен данъчен и съдебен имунитет спрямо държавната и градската администрация. Това не ви ли кара поне малко да се осъмните в традиционните тези на историографията за манастирите и техните игумени като "едри феодали"???

Хайде тогава почни от тук - http://www.academia.edu/3515002/The_Cities_and_Towns_of_Medieval_Hungary_as_Economic_and_Cultural_Centres_and_Places_of_Coexistence._The_Case_of_Pecs Има доста други материали по въпроса - и да те предупредя, аз наистина угаждам на желанията, но все пак не ме бъркайте с Шехеризада и не очаквайте от мен да ви разказвам научни статии

Устното предание е от много късна епоха - възрожденската и отразява някои типични за тогавашното общество и особено българска интелигенция нагласи. Това особено важи за прословутото еврейско предателство. В най-добрия случай единственото вярно в тази "легенда" може да се окаже преданието за т. нар. Жидов гроб. Не изключвам там наистина да е имало еврейско гробище през средновековието и столичния период на Търново. Лично аз вярвам на анонимната българска хроника, която просто съобщава, че турците превзели Търново като "някакво слабо гнездо". Впрочем това се потвърждава косвено и от Григорий Цамблак, който изпозлва доста витиеватият израз "като замлъкна божието предопределение". Вероятно градът се е предал след преговори - няма следи от щурм нито на Царевец, нито на Трапезица, нито в Асенова махала. Намерените разрушения в царския дворец и стрели вероятно са от последвалото разграбване на двореца, а не вследствие от водено сражение в неговите предели.

Ресавски, няма абсолютни никакви доказателства, че игумените на манастирите от Софийско или Рилския са били роднини на царя и дори аристократи. Все пак не забравяй, че най-почитаният и до днес български светец и пръв игумен на Рилския манастир - Иван Рилски е бил от доста скромен селски произход. Не бих твърдял също така, че въпросните манастири са били с особено значимо място през този период - все пак са отстъпвали доста на столичните, в които именно са се замонашвали представителите на аристокрацията. Въобще не бъркай България със Сърбия. До Перкунас: да наистина е добре да се провери как стоят нещата и във Византия или по точно в гръцките държави от този период. Да се слага обаче абсолютен знак на равенство между двете държави е най-малкото доста пресилено. Вече дадох за пример живпоисния стил по фасадите на църквите. Търновският живописен стил макар и да произхожда от византийския доста се различава от този във Византия или в Сърбия и няма как да се сбърка с тях, така че по-внимателно с аналогиите. До Стоедин: ами мъча се да угодя на всички. Преди имаше упреци, че сме се занимавали само с архитектурни проблеми, а не сме обръщали внимание на градския дух, който се изразвал в харти, свободи и т.н. Твърдеше се, че видите ли българските градове били места, в които феодалите и аристократите правили каквото си поискат, а населението било изцяло изложено на техните прищевки. Мисля, че доказах, че това не е точно така.

Тук ще представя няколко откъса от няколко грамоти - заповчвам с Рилската грамота: Моето царство с чисто и ясно опущение отпуща и освобождава всички люде и всички села на този манастир на моето царство, та да не смее да ги безпокои никой — сиреч севасти, практори, примикюри и алагатори, нито съдии, после нито перпираки, нито житари, нито винари, нито десеткари пчелни свински и овчи, нито аподохатори, нито [коми]си [?], нито стратори, нито сенари, нито митати, нито пък карагуяри, нито кучкари, нито градари, нито варничи, побирчии и находници, нито някой друг от всичките боляри и работники царства ми (служители на царството ми), велики и малки, нито да бъдат изпращани по всяко време за всякакви данъци и служби на царството ми, никой от тях да не смее да безпокои людете на светия отец, нито техните ниви, които имат в полето и които са в планините, нито да взема за служба някой негов човек, нито техните работници, нито от техните зевгари да се вземат ангария, нито коне, нито добитък." От тук става ясно, че съдиите са си отделни служители, различни от останалите и не могат да се идентифицират с кефалията, който разбира се също може да е имал съдебни функции, но поне в наличните документи това не е изрчино фиксирано. Има едно друго интересно сведение, този път във Виргинската грамота: Людете, които се намират в град Скопие [и принадлежат] на светия и великославен мъченик Христов Георги Бързи и победоносец в бран, да не работят като царина никаква работа, нито дават някаква приплата, нито да им се бърка севаст, ни практор, ни княз, ни кастрофилак, ни ватах, ни топщикал, ни да съди, ни да свързва, нито глоба да взима [или] някакъв данък. Това е много ясно указание, че хора от селата, които са придадени да плащат данъците си на манастири са можели спокойно да напускат селата си и да се намират в градовете, като в тях са разполагали с данъчен и съдъбен имунитет. От самия текст обаче не става много ясно, кой точно е съдил и вземал глоби - севаста, практора, княза, катсрофилака, ватаха или топишкала. На всичкото отгоре тук се срещат и две титли, които отсъстват в другите грамоти - ватах и топишкал и чийто произход и функции не са много ясни, но е възможно в средата на 13 век в "Долната земя" именно лица с такива титли да са имали и съдебни функции. Иначе, че хората от селищата дадени уж под "феодалната" зависимост на манастирите са можели свободно да се предвижват и да си ходят където искат. при това ползвайки се с опредлен имунитет към местните власти косвено и директно е засвидетелствено в други грамоти: Мрачка: "Поради това благоизволи царството ми да дари този благообразен всенастоящи хрисовул на царството ми на този манастир на царството ми на светия великославен чудотворец и архиерарх Никола, който [манастир] се намира на място, наречено Оряхово, за цялата област и владение на този манастир и за всичките му люде, и за всичките му работници, и за всичките му завгелия, и за людите ореховяни, които се намират в Средец, и селището Белица [Софийско] до междата Костинброд, и селището Бововци [вероятно Гара Бов], и селището Дръщряне, и Коноръз, и сенокосите в Ракита, и Блатечница с цялото бранище, гдето и да са, или парици и отроци, или технитари, или каквито и да било люде, или пък ниви, или лозя, или сенокоси, или воденици, или градини, или оградени места, или бранища, или рибни ловища, или орешаци, или каквито и да са други владения и прилежания на този манастир — над всички да владее този манастир на светия архиерей и чудотворец Никола." Витошка: "И така царството ми освобождава този манастир на царството ми заедно с всички достояния и владения на този манастир, да не смее да се бърка в този манастир нито средешкият кефалия, в манастирските владения и над людете от село Новачени, които се намират в града на царството ми София - над тези люде да не бърка нито средешкият кефалия, нито неговите практори, нито кастрофелаци, нито десетниците му, нито примикюри, нито алагатори, по-нататък нито перпираки на царството ми, нито житари, нито винари, нито десеткари за пчели, свине или овце, нито аподохатори, нито комиси, нито стратори, нито с[е]рдари, нито готвачи, нито за подвод, нито падалище, нито пък крагуяри, нито кучкари, нито сенари, нито фун, нито глоба, нито да има власт света София над людете на пречистата богомайка, нито галадства, нито разпуст, нито една власт да смее да безпокои людете на пречистата богомайка Витошка, но всички да бъдат прогонвани при показването на този хрисовул на моето царство. Само игуменът на пречистата богомайка Роман, единствен той и никой друг да не смее да се опитва, нито да безпокои тези люде дори на косъм" Рилска: "Към това още и следното: ако някой от манастирските люде начене да ходи със стока за своя търговия по цялата държава и област на моето царство, нека купува и продава свободно и без да бъде възпрепятствуван от някого при показването на това златопечатано слово на моето царство и да не му се взема кумерк, нито диавато, нито нещо друго. Към това още и следното: ако в манастирската област са дава някакво аерико, този манастир на царството ми на светия отец да взема всичко в изправност, а никой друг от тези да няма власт и да взема тварико " Явно е, че в края на 14 век дори в селата е имало хора занимаващи се с търговия и обикалящи из различни области на държавата и владетелите са покровителствали далеч не само чуждите търговци. Според мен най-вероятно с такива привилегии са се ползвали и търговците от големите градове, но просто до нас са достигнали онези грамоти давани на манастири и на чуждите търговци. Иначе за български търговци има сведения и в дубровнишките и генуузските архиви. Интересно е обаче какво е било положението на селяните и селищата намиращи се под данъчния контрол на манастирите. Както вече споменах игумените не са имали на разположение никакви военни сили, нито някаква обособена или развита администрация. Теоретично вероятно при нужда са можели да се обръщат за подкрепа и помощ към държавните органи или феодалите, но ако се прочетат внимателно грамотите ще видим, че между манастирите от една страна и администрацията от друга е имало доста търкания за това кой има право да взема данъци - т.е. практически те не са можели да разчитат на кой знай каква подръжка от страна на кефалийте и останалите чиновници. Освен това в грамотите на много места изрично се посочва, че манастирите и принадлежащите им земи се поставят извън юрисдикцията на митрополитите и тяхната администрация: Мрачка: "Така също и поповете, които се намират сред манастирските люде, да не им увреждат велика църква, нито протопопът, нито ексарсите, нито някои други, но всички тези люде на този манастир на царството ми да пребивават свободно и да имат облекчение, догдето слънце сияе над земята и докато живее царството ми, но и след смъртта на царството ми". А месемврийските грамоти третират точно освобождаването на местните манастири от зависимостта им към митрополита в Анхиало. И тук се поставя въпроса как игумена на един манастир е можел фактически да оказва контрол над придадените му за разпореждане селища. Според мен отговорът е следният: Прави впечатление, че броят на селищата дадени на манастири непрекъснато нараства - от едно във Ватопедската грамота, до десетки в грамотите от 14 век. Коя е била причината за този бурен растеж - ами за мен има само едно обяснение. Селата сами са искали да преминават под данъчна зависимост към манастирите. Вероятно те предварително са се уговаряли с игумените за размера на данъците и отработъната работа (ангарията). И всъщност с един куршум са улцелвали два заека - хем си спасяват душите като работят в полза на манастира и на светеца на когото е посветен манастира, хем са се спасявали от властта на държавната администрация и са преминавали под номиналния контрол на игумена. Последният обаче не е бил никакъв феодал - избирал се е от монасите и твърде вероятно да е произхождал от същите села или близки градове. Той изобщо не е управлявал селищата, а просто се е грижел да изразходва получените от тях данъци. Тогава въпросът е кой е управлявал тези селища??? Ами отговорът е много прост - самоуправлявали са се следвайки традицията и установените норми. Вероятно при някои спорове са прибягвали до игумена като арбитър, но в повечето случаи сами са си решавали проблемите. За мен обаче големият въпрос, на който нямам отговор, е защото царската власт се е съгласявала толкова охотно да дава такива големи права на манастирите, като поне на пръв поглед от това е губила държавната хазна. Тук обаче трябва да призная, че много неща свързани със социалния и стопанския живот на ВБЦ си остават неизвестни за нас.

Не казвам, че е имало независим съд в България - в смисъл на разделение на властите. Това е феномен, който е много по-късен и няма отношение към средновековието. Но е имало отделни съдебни инстанции, които със сигурност са зависили от царя, но са действали отделно от останалата администрация - в случая тази, която е извършвала запори и конфискации. Това личи много добре и от останалите грамоти - там са изброени различни чиновници, които влизали в селата и вземали данък от селяните. Никъде обаче не се споменава те да са вършили съдопроизводство. Единствено в Рилската грамота изрично са упоменати и съдии, на които също се забранява да влизат в селата. Тъй като в другите грамоти няма упоменати съдии може да се заключи, че селата предадени на манастирите са получавали данъчен "имунитет", но по отношение на съдопроизводството са продължавали да бъдат зависими от държавата. А последното е косвено указание, че съдийте са били различни лица от "великте и мали боляри", нещо, което се вижда и от венецианската грамота. Има изрични данни, че българските царе са участвали в съдебни процеси (например Иван Александър видял своята втора жена - еврейката, именно на такъв съдебен процес), както и че църквата също се е намесвала в съдебните процеси - вероятно проблемите свързани с брака са били изцяло от нейните компетенции, но в житието на патриарх Йоаким I се намеква много ясно за използването на т. нар. азиално право, благодарение на което били спасени от "царевия гняв" и от "смърт" много хора. В този смисъл представата за българските градове от 13-14 в. като управлявани от аристократи, които са можели да правят всичко, което си поискат е очевидно невярна. Това може би е вярно за някои феодални владения, като това в Копсис или с владението на Стрез в Просек или на Момчил в Перитор. Но в случая става въпрос за отцепници от централната власт (българска и византийска), при това резидиращи не в големи градове, а в укрепени военни крепости и упражняващи власт над близките или по-далечни аграрни околности. Техният възход е бил свързан с отслабването на централната власт и невъзможността й да оказва ефективен контрол над по-отдалечените и особено над планинските области - проблем, с който дори османците през 19 век не успяват да се справят. Това обаче не дава никакви основания сведенията за Просек, Копсис или Перитор да се пренасят върху ситуацията в големите търговски, административни и политически центрове на ВБЦ.

Ето я и самата грамота. Под лоджа се разбира склад или евентуално жилище: Мое царство дава тази повеля на моите прия­тели и братя франките венецианци и се заклева Мое царство в Бога Отца и в Дева Мария и в светия истински Кръст и света Петка Тър­новска и в моята душа, че всички венециански търговци могат да отиват и идват с своите кораби и стоки по цялото мое царство здрави и в безопасност. Те трябва да плащат комерк 3 на сто. Не може да понася наказание нито синът за бащата, нито бащата за сина. Ако за нещастие се случи да погине някакъв кораб, да се спаси имането и лицата. Също за тегло от сто перпери да платят 4 гроша. За половината на сто - 3 гроша. За тегло на стока на кантер 1.5 аспри . За закотвяне на голям кораб два перпера, на малък един перпер. Ако стоките не се продадат, да вървят, гдето им се нрави по суша или по море и да не плащат нищо. Също така не може да се запечатва или да се тури възбрана в къщата на никой венецианец, ако не се отиде първом на съд. Също ако умре някой венецианец, ако първо не се [отиде на съд] никой да не може да се разпорежда с неговите блага, освен самите венецианци. Също така да могат да купят и да построят църква и ложа, гдето им се нрави в земите, без никой да им се про­тивопоставя по тази повеля. Който би дръзнал да се противопостави, да бъде предател спрямо моето царство.

Аспандиат, ако прочетеш внимателно венецианската грамота на Иван Александър ще разбереш, че в нея и дума не става за никаква екстериториалност на венецианските търговци. Проблемът и на Генуа, и на Венеция с България през 14 век, е че българските власти (администрация, а не някакви едри феодали или аристократи) в черноморските градове и пристанища често пъти конфискували имуществото на венецианските и генуузските търговци. Причината за това явно е била в това, че нито Венеция, нито Генуа са имали договори с българското царство. В началото на 50-те години между България и Венеция се водят преговори, които завършват именно с издаването на тази грамота. В нея се дава право на венецианците да търгуват с България, като се посочват техните задължения (митата, които трябва да заплащат) и им се гарантират определени права, които обаче в никакъв случай не са екстериториални. Сред тях е и това имуществото им да не бъде запорирано без решение на съда. Очевидно е, че този съд е български и че той действа отделно от администрацията предприемаща запора и конфискацията на имуществото (иначе е безсмислено да се включва в договора, ако едни и същи съдят и запорират/конфискуват) и че това е било по-скоро правило, към което са включени и венецианците. Иначе би следвало да се заключи, че специално за венецианците са създадени някакви съдилища, което обаче никак не личи от текста на грамотата.

Според мен твърденията, че в средновековна България липсвали всякакви наченки на самоуправление и че всичко било под контрола на царя или едри аристократи е повече от глупост. Още по време на ПБЦ има данни за форми на самоуправление - в. т. ч. и в градовете. За Второто царство те са очевадни. Така например Ватопедската, Вергинската, Мрачката, Витошката, Рилската грамоти недвусмислено показват, че цели села са били извеждани от контрола на администрацията и "малите" и "велики" боляри и поставяни под контрола на игумените на отделни манастири. При това централната власт се е грижела манастирите да не зависят и от митрополитите, което показват месмеврийскте грамоти на Иван Александър. Някой може да каже, че игумените на тези манастири са били "църковни феодали", но ако внимателно се прочетат грамотите ще видите, че селяните изобщо не са били закрепостявани към конкретния манастир, а той само е получавал правото да събира данъци от тях, които иначе събирала държавата. Рилската грамота изричо дава право на хората от принадлежащите на Рислкия манастир селища да търгуват из цялото царство без никакъв проблем, а в Мрачката се говори, че част от жителетите на "подарените" на манастира села се намирали в града. Що се касае до игумените те са били избирани измежду монасите на съответните манастири и по очевидни причини не са можели да предават по наследство предоставените им от държавната власт привилегии да събират данъците. В същото време добре е да се запитаме как самите игумени са осъществявали контрола над тези села - те не са имали под ръка администрация или военни отряди, а в същото време на държавната администрация е било забранено да стъпва в тях. Очевидно, е че тези селища просто са се самоуправлявали, като са предоставяли дължимите данъци и отработачен труд на манастира. В този смисъл игуменът ще е се е доближавал много повече до нещо като стопански ръководител - все пак е трябвало да организира с добро предаването на данъците, а е имал пряк интерес доходите на жителите да са добри, отколкото до всесилен и своеволен феодал. По отношение на градовете ще ви дам няколко примера, които също поставят под съмнение тезата за всесилието на аристоркацията - в т. нар. Венецианска грамота на Иван Александър изрично се забранява запора на имуществото на венецианските търговци, без да има решение на съда. Изглежда, че едрите "феодали" в градовете и тяхната администрация май са били ограничавани в действията си от... съда. И това според мен е било не изключение за венецианците, а правило, към което те са били включени с въпросната грамота. Всеки, който познава хода на преговорите между Венеция и България от онази епоха, а изобщо отношенията с италинаските морски републики ще се убеди в това. Също така в Рилската грамота се споменава за града Стоб, който имал някакви търкания с манастира изглежда за земи и който царят решил в полза на манастира. Там градът май е действал като самостоятелно "юридическо" лице и се е обърнал като такъв заедно с манастира към арбитража на царя. Подобен намек има и за Средец във Витошката грамота. В Мрачката грамота има един много интересен пасаж, който заслужава особено внмание в контекста на династичните промени в България през 14 век: "но всички тези люде на този манастир на царството ми да пребивават свободно и да имат облекчение, догдето слънце сияе над земята и докато живее царството ми, но и след смъртта на царството ми, който бъде наследник на царството ми — или измежду възлюбените деца на царството ми, или от сродниците на царството ми, или когото другиго бог избере и постави на престола на царството ми- някого от православните християни". Всъщност през 14 век имаме трима царе - Тодор Светослав, Михаил Шишман и Иван Александър избрани за царе вследствие от доброволния избор на влиятелните граждани и аристокрацията на Търново. Тодор Светослав просто подкупил първенците в града, които отворили вратите на Търново пред него и Чака, за Михаил Шишамн се знае, че българите "консенсусно" го поканили за цар и изглежда, че и случаят с Иван Александър е подобен след преврата срещу Иван Стефан. Това май е създавало и усещането за определена несигурност в престолонаследието, което намира израз и в тази грамота.

Това, което твърдя е, че готиката навлиза в Чехия, Унгария и Полша от втората половина на 14 век - първоначално най-осезателно в Чехия, впоследствие в Полша и в Унгария. Този процес е свързан с политическото обвързване на тези страни със Свещенната Римска империя (оосбено за Полша и Унгария) и с преселението на големи групи немско или немскоезично население отново в Чехия и Унгария. Именно с навлизането на готиката разцвета на градовете в тези страни получава своя материален израз. Това обаче е времето, кгато ВБЦ е в своя окончателен залез или вече е изчезнало от политическата карта на Европа - така например първите големи готически строежи в Прага са завършени през първите десетилетия на 15 век, това е и времето когато готиката активно започва да навлиза и в Унгария. Тезата ми беше, че поне до към средата на 14 век за Чехия, и до края на същото столетие за Унгария, българските средновековни градове с нищо не са по-лоши от тези в Унгария, Чехия, Полша или на Балканите и дори в редица отношения може би се ги превъзхождали - в т.ч. и в представителността на архитектурата. По отношение на сравненията в размерите - те също не са съвсем коректни, понеже много от катедралите са строени в продължение на десетилетия и столетия и значително са изменяли своя облик. Ако се запознаете внимателно със строителната история на много от представителните готически строежи в Централна Европа ще видите, че не малко от тях са окончателно завършени едва през 19 век и носят стиловите особености на не малко епохи - готика, ренесанс, барок, неоготика и т.н. Също така се оказва, че много от твърденията за наличието на романски църкви на местата на по-късните готически катедрали, са просто легенда, която археологическите проучвания опровергават (типичен случай катедралата в Буда, но и на доста други места). В този смисъл не би било много прецизно да се сравнява една средновековна българска църква от 12-14 век с катедрала строена и престроявана в течение на векове, а би било по-правилно да се гледа цялостното градоустройство и градска инфраструктура, а също така могат да се включат и използваните занаятчийски технологии или дори ако щете аграрните технологии. За тях нямам кой знае каква информация. Успях само да науча, че лозата била внесена в Чехия доста късно - през втората половина на 14 век при управлението на Карл, което може би е вследствие и на чисто климатични особености.

Сега за силна прослойка от търговци сведения има още от ПБЦ - щом са можели да предизвикат война между България и Византия през 894, това означава, че още през езическия период е имало социално значима каста от търговци. За това впрочем намеква и изричното настояване на българите в договорите с Византия да се включат и митнически каузи. По-късно т. нар. "Малък Преславец" на Дунава също се споменава като голямо търговско средище от времето на Петър. За търговци има не малко данни и от времето на ВБЦ. Например в грамотата на Иван Асен втори за Дубровник изрично се споменава за закон за търговията - за съжаление неговото съдържание не е достигнало до нас. По-късно от документи е известно наличието на български търговци в Дубровник и Генуа. А и самите търновски царе далеч не толкова лесно са раздавали привилегии за чуждите търговци - например по времето на Тодор Светослав има дългогодишен конфликт с генуузците, а по времето на Иван Александър такъв има и с венециалнците, регулиран впоследствие с отделен договор. Доколкото съм чувал, макар и да не съм се занимавал специално с въпроса, този договор с Венеция бил доста по-благоприятен от този на византийците с италианските градове републики. Но в случая насоката на спора, която дава Стоедин е интересна а именно има ли реални данни за самоуправление на българските средновековни градове, ако има в какво се е изразявало и до колко са били независими от централната власт или местния болярин Иначе данни за манастирско самоуправление има колкото щете - във всяка владетелска грамота се определят селища, които се поставят под властта на конкретен манастир и които са защитени от каквито и да е намеси на администрацията.

Ами на Балканите през 13-15 век има не малко латински, венециански и генуузски владения, но катедрали никой не се напряга да строи. То май и из кръстоносните държави по Близкия Изток катедрали не се срещат. Катедралата е по-скоро градски феномен - нейнте функции са колкото религиозни, толкова и обществено-политически. В православния изток, който е концентриран най-вече върху литургията и всичко свързано с нея, на никой не би му хрумнала идеята да използва храма да речем за градски събрания. Факт е, че градът като обществено-политическа и социална формация на Балканите през 12-14 век бележи съществен регрес или най-малкото изостава съществено от процесите в Западна Европа. Така например не е тайна, че строежът на манастири в Сърбия, както и възходът на сръбското кралство/царство през 13-14 век се дължи на откриването на сребърните рудници в Ново Бърдо от саксонски рудари. Изведнъж в ръцете на сръбските крале и властетели се оказват значителни за онова време средства, които те изразходват в строеж на манастири и външнополитическа експанзия - в общи линии нещо нормално за онова време. Въпреки това на никой от сръбските крале/царе не му идва на ум да се опита да развие някакво градско стопанство в Сърбия или поне да разшири и благоустрои крепостите по родните си места. Вместо това цялата сръбска върхушка, заедно с кралете си, се изнася на юг към Македония, Кюстендил, Тесалия, днешна Албания и дори Рилския манастир. Това е интересен феномен, който мисля, че не е много добре обяснен в историческите изследвания. Катедрали от това време обаче липсват и в някои типични католически страни като Унгария например - там готиката прониква в началото на 15 век благодарение на Сигизмунд, който за пръв път стори дворец в готически стил през първото десетилетие на този век в Буда. Сигизмунд обаче, случайно или не е по това време и император на Свещенната Римска империя. Преди него в Унгария няма и следа от готически строежи, а типичните унгарски градове, в т.ч. и двете столици Естергом и Буда май много не са се различавали от сръбските политически центрове - крепост издигната на хълм, вътре две три църкви и нещо като дворец обхващащо в най-добрия случай 500-600 кв. метра. Унгарските крале обаче следват една доста интересна политика - те непрекъснато канят от Западна Европа занаятчийско население, особено рудари (сакси) както и представители на различни монашески ордени. Последните се настаняват основно в Карпатите по периферията на тогавашното унгарско кралство. Именно тук се създават през 13-ти и 14-ти век абаства, саксонски градове и крепости, които изживяват бурен развет през 15-17 век и формират западния облик на Карпатите. Дори през 15-16 век Трансилвания е много по-развита от същинската част на Унгария и на практика се превръща в самостоятелна политическа единица. Но през 13 и по-голямата част на 14 век тези саксонски центрове са все още в процес на формиране и не са били особен "съперник" по градоустройство на българските градове на юг от Дунав. Що се касае до Влахия и Молдова - там през 13-ти век няма и следи от някакво монументално строителство. То се появява тук таме някъде от втората половина на 14 век, но е от такова естество, че както вече писах много от частните лица по българските градове са притежавали къщи значително по-големи от "дворците" на влашките и молдовските воеводи. Изглежда Влахия и Молдова дълго време са били просто ничия земя кръстосвана от влашки и кумански номадски групи. Ако търновските царе наистина са имали някаква власт над тази област тя или е била изцяло номинална и реално не е отивала по далеч от левия бряг на Дунав (имам предвид двойните крепости по течението на реката) или просто е фикция на патриотично настроени историци от по-ново време.

Митак, това, което си дал в общи линии потвърждава тезата, че развитието в Чехия настъпва вследствие от тясното и обвързване със Свещенната Римска империя или с други думи с германския свят. Да наистина е възможно икономическите основи на "чешкия" възход от средата на 14 век да са положени още през 13-ти (вследствие на преселение на германци), но материалните изрази и носители на този възход се появяват от средата на 14 век нататък и пак са много тясно свързани със Свещенната Римска империя. Това, че в Пилзен имало основа на голяма кула, все още не е доказателство за градски бум. Такава впрочем голяма кула съвсем скоро разкопаха и на Трапезица. Хайде да си го кажа направо - възходът на градската икономика в Чехия през 14 и да кажем и през 13-ти век се дължи на германския елемент. Чехия през 14 век си е една полугерманска полуславянска страна, но що се касае до градовете май е повече германска. Дори и в Полша, за която ми обяснявахте как льосът позволявал да се правят само дървени строежи, през 14 век има засилено каменно монументално строителство, но ако внимателно проследите появата и развитието му няма как да не се набие на очи фактът, че и географски и хронологично е свързано с Тевтонския орден.