запъналко

Митак, това, което си дал в общи линии потвърждава тезата, че развитието в Чехия настъпва вследствие от тясното и обвързване със Свещенната Римска империя или с други думи с германския свят. Да наистина е възможно икономическите основи на "чешкия" възход от средата на 14 век да са положени още през 13-ти (вследствие на преселение на германци), но материалните изрази и носители на този възход се появяват от средата на 14 век нататък и пак са много тясно свързани със Свещенната Римска империя. Това, че в Пилзен имало основа на голяма кула, все още не е доказателство за градски бум. Такава впрочем голяма кула съвсем скоро разкопаха и на Трапезица. Хайде да си го кажа направо - възходът на градската икономика в Чехия през 14 и да кажем и през 13-ти век се дължи на германския елемент. Чехия през 14 век си е една полугерманска полуславянска страна, но що се касае до градовете май е повече германска. Дори и в Полша, за която ми обяснявахте как льосът позволявал да се правят само дървени строежи, през 14 век има засилено каменно монументално строителство, но ако внимателно проследите появата и развитието му няма как да не се набие на очи фактът, че и географски и хронологично е свързано с Тевтонския орден.

Сега, аз не говоря за готическите катедрали на Запад - за тук две мнения няма. Намаляване размера на църквите се наблюдава още в Преслав и това е свързано най-вече с навлизането на кръстокуполната църква, която напълно се утвърждава в ВБЦ измествайки както базиликата, така и ротондата. По отношение на живописния стил - в България се развива негов осбособен подстил свързан не само с редуването на тухли и дялани камъни, но и с употребата на множество други конструктивни и декоративни елементи (като например различни по форма и размери глинени панички), които си остават марка на търновските строители и са непознати и неупотребявани не само в Сърбия, но и във Византия и дори в българските територии в Македония, които също определено време са в състава на българската държава. По отношение на живописта - тук нещата са доста по объркани, не мисля, че е имало такова нещо като "търновска художествена школа" - има съществени различия в стила не само между отделните области, откъдето има известни и запазени стенописи (Търново, София и Софийско, Иваново, Рилски манастир, Бачково), но дори между стенописите от едно и също място - например между запазените стенописи от църквите на Трапезица и тези от Св. 40 мъченици и Св. Петър и Павел, между отделните църкви в Иваново и т.н. Все пак като най-върхови могат да се определят според мен стенописите от Софийско (Бояна, Ротондата, наскоро реставрираните части от стенописи от панчаревския Урвич и Рилския манастир). Поне те според мен надминават тези от Сърбия, но това не е особено важно в случая. Мисълта ми беше, че в Сърбия така и не достигат до идеята за "столицата" като богохраним политически, културен и религиозен център. Сръбските крале много повече приличат на "пътуващите" монарси от ранното средновековие, отколкото на византийските и българските си колеги. И причината за това според мен е, че в сръбските земи просто не се развиват градове - те си остават на ниво крепости. Та тезата, която защищавам е следната - да, България изостава през 12-14 век от Запада. Това обаче изоставане е цялостен регионален феномен, който обхваща не само "Византийския свят", но и цяла Източна Европа заедно със "западните и католически" Унгария, Полша, Чехия (до към средата на 14 век), Латинската империя и латинските държавици на Балканите, клонящите на Запад албански феодални формирования и т.н. И на фона на цялостното изоставане България не се показва чак толкова зле.

Сега дайте да се върнем към темата - за българската култура от 12-14 век в регионален контекст. Ясно е, че Търново през 14 век не е издържало сравнение с Париж от същия период, както впрочем и Париж през 9-10 век не е можел да се сравнява с Плиска или Преслав. Тук въпросът беше малко по-друг - за цялостното изоставане на Източна Европа през 12-14 век, като тук включвам не само далечното Литовско княжетсво, но и могъщото унгарско кралство. И на фона на това изоставане българските постижения в сферата на градската култура и среда не изглеждат никак зле. Ще ви дам само един пример - от всичко, което прочетох за Естергом столица на Унгария от края на 10 до средата на 13 век излиза, че за толкова време градът си стои "закотвен" на един хълм над Дунава и не търпи почти никакво развитие. Кралския дворец представлява една обикновена постройка, към която през 13 век добавят две кули. За същото време Търново, което е столица от 1185 г. се развива много по-динамично от Естергом и през 20-те - 30-те години на 13 век категорично го надминава и като мащабност на строежите и като брой на населението. Следващата унгарска столица Буда също дълго време си е била просто една крепост на хълм по-малка не само от Търново, но и от доста други български градове по онова време. Едва в началото на 15 век там започват по-значителни строежи. Изглежда това има някаква връзка с промяната на династията в Унгария - изчезването на Арпадите и възцаряването на Анжуйците. Нещо подобно се наблюдава в Чехия - до средата на 14 век там няма нищо значително, освен две или три каменни църкви в Пражкия храд и нещо като дворец. Едва с идването на Карл и по-активното интегриране на Чехия в политическата и икономическата сфера на Свещенната Римска империя Прага започва да се превръща в това, което е днес. За Влахия, Молдова, Босна, латинските и албанските княжества по Балканите няма какво да говорим. Интересна е Сърбия, която също от средата на 13 век започва бързо да се въздига. Този възход обаче намира материален израз единствено в строежа на манастири. Да кажем, че като църкви са превъзхождали нашите по размери, но не са били с такава живпоисна външна украса, а и освен това техните стенописи отстъпват на най-представителните образци на българската средновековна живпоис. Иначе като обкръжаващи сгради в никакъв случай не са превъзхождали нашите манастири, ако вземем за образци известните ни от разкопки Килифаревски и Трапезишки манастир на "Св. Иван Рилски". Но къде са сръбските градове, следите от тяхната гражданска архитектура - не само дворци, но и частни къщи, работилници и т.н. В България във всеки по-малък или по-голям средновековен град от този период излизат, както множетсво църкви, така и множество укрепени замъци (цитадели), които са отделно от грдаската укрепителна система, добре обособени градски квартали, занаятчийски работилници, улична мрежа, малки, средноголеми и големи жилища на граждани, занаятчийски работилници. А сръбските къде са? Единственото, което излиза от същинска Сърбия от 13-14 век са планински крепости подобни на Кричми, Станимака или Урвич. Единственият сръбски град май си остава създадения през 30-те години на 15 век Смедерево, който до голяма степен е плод на венецианско-сръбското сътрудничество. Наистина крепостта му е внушителна, там има и запазена тронна зала, строена по венециански образец. Но въпреки това цялата площ на града по сръбски данни възлиза на 11,3 хектара или горе долу колкото на Царевец (ако се не лъжа той беше 150 декара - т.е. 15 хектара), а за 14 век укрепената площ на Червен май я даваха около 1 кв. км. Би било добре да се направи и едно сравнение с адриатическите градове в Далмация, за които честно казано нямам никакви данни - т.е. не като политическо развитие, а като развитие на градската среда, брой на население, размер, представителни сгради и т.н.

Столицата на Сърбия до втората половина на 13 век е Рас или т. нар. Стари Рас. По същество това не е никакъв град, а планинска крепост, каквито по нашите Родопи или Стара планина има десетки. Около Рас са построени мисля, че два или три от манастирите на сръбската кралска династия, които едновременно са изпълнявали и май ролята на седалища на сръбските жупани и крале (от време на време). Забележителното в тях не е манастирската архитектура, а църквите, които са смесица от византийски и западни (романски) влияния и тяхната живопис. Това обаче изобщо не променя облика на "града" Рас, който си остава нищо повече от една крепост на баир. Търново също започва от подобна позиция, но се променя много бързо към голям град. Същото е и положението с Овеч, Червен, Калиакра и т.н.

Ами Перкунас не знам какво разбираш под доста по-напред в архитектурно отношение от българските, след като единствените със сигурност разкопани царски манастири от епохата на Второто царство са този на Трапезица условно наричан "Св. Иван Рилски" и той хич не е малък - площа му е около 5.5 декара, доста солидно е граден и при това е водоснабден - нещо, което е рядкост за ВБЦ. Другият е при църквата Св. Четирдесет мъченици, но там има спорове дали наистина е бил манастир или нещо като царско покоище. Другият е на Килифарево, който е също е доста внушителен - мисля, че беше някъде около 15 декара. Има и един наистина малък - този на Лобната скала до Царевец. Други изцяло проучени манастири за сега няма. Скалните манастири са си нещо отделно. Всички останали излседвани средновековни манастири са от епохата на ПБЦ - ако имаш в предвид тях, трябва да ти кажа, че сръбските кралски манастири от 12-15 век са бледа сянка на манастирските комплекси от Плиска, Преслав, Равна и Варна, но в случая ние говорим за 12-14 век, а не за ранното средновековие. И все пак ми е интересно - някой може ли да ми даде пример за типичен средновековен сръбски град (не тези от Македония) за да направим съпоствака с българските от същия период. При това ако искате ще вземем като образци само тези от днешна Северна България, тъй като това е областта намирала се изцяло и постоянно във ВБЦ, за разлика от Тракия или Македония.

Тези дни си направих труда да направя едно малко интернет проучване на средновековната култура на Унгария, която в периода 13-15 век се издига като водеща сила в Централна и Югоизточна Европа. Останах силно изненадан от доста скромните мащаби на гражданската и църковната архитектура през периода 12-14 век. От това, което прочетох оставам с впечатлението, че нито Естергом, нито Буда през този период са представлявали нещо особено и май нашето Търново доста ги е засенчвало като столица. Същото може да се каже и за другите градски поселения в Унгарското кралство - дори и за градовете на сасите. Малко и не особенно представетелни каменни сгради, основно дървени постройки, без грам камък в тях. Това доста контрастира със ситуацията в България, в чийто градове е имало стотици сгради с каменни основи. Дори в такива малки укрепени поселения като Хоталич са открити основите на десетки жилища, чийто първи етаж е стъпвал на каменна конструкция. По-активно строителство в Буда и в Унгария започва от началото на 15 век по средата на управлението на Сигизмунд, когато навлиза готиката, но до тогава ситуацията не е особено впечатляваща. Разширих търсенето с други страни от региона на Източна и Югоизточна Европа. Най-отчавайща май е била картината във Влашко - например "дворецът" на Мирчо Стари в Търговище издигнат в края на 14 и началото на 15 век е представлявала една зала от 90 кв. метра - в общи линии не малко жители на Търново, Шумен, Червен, Дръстър и градовете на юг от Стара планина са имали доста по-големи къщи. В съседна Сърбия сръбските крале май са се занимавали основно с издигането на манастири и крепости по баирите, но така и до края на централизираната сръбска държава (т.е. средата на 14 век) няма и един град, който да може да се определи като типично сръбски - т.е. да е възникнал и да се е развил като стопански, религиозен, административен и културен център в етническите сръбски територии. В общи линии сръбските владетели са резидирали в различни центрове, докато най-накрая са си харесали Скопие. Ако Скопие е било най-привлекателното и урбанизирано място на сръбското краслтво/царство си представям какво са представлявали същинските сръбски градове през 13-14 век. Горе долу същата е картината в латинските и албанските феодални владения на Балканския полуостров - крепости по баирите (не че и в България не ги е имало) и почти никакво развитие на градската среда. Сега ми идва на ум, че един от могъщите албански феодали в края на 14 век май си беше избрал за столица чисто българския град Охрид. Същата мизерия е царяла и на север в Чехия, Полша и Литва, до средата на 14 век, когато благодарение на факта, че влизат в културната орбита на Свещенната Римска империя в тях и особено в Прага започва наиства грандиозно строителство , чийто най-преставителни паметници обаче са завършени десетилетия и дори столетия след 14 век. На фона на всичко това няма как да не направи впечатление факта, че от 12 до 14 век много български градове (Търново, Червен, Ловеч, Овеч, Калиакра, Мелник и т.н.) претърпяват значителна еволюция и се превръщат в същински градски центрове. Вярно е, че монументалното строителство в тях далеч отстъпва на онова от времето на ПБЦ или на съвременното му в същинска Западна Европа, но в сравнение със ситуацията в Сърбия, Влахия, Унгария, албанските земи и латинските владения на Балканите бих казъл, че доста ги е превъзхождало. Освен това ми се струва и че жизненият стандарт на жителите на средновековните български градове е бил доста по-висок от този на съседните земи. В това ни уверяват и османските хронисти, които доста възхваляват земята на Шишман като богата страна. Все пак би било добре да направим дискусия като привлечем различни данни и съпоставим положението в средновековния български град през 12-14 век с това на съседните и не толкова съедните държави и области.

http://preslav.shu.bg/webs/Deinost/archive/TOM1/T.%20Totev.pdf - това е единственото по-сериозно представяне на жилищната архитектура от времето на средновековието, но от 8-10 век. За съжаление май няма цялостно изследване върху жилищното строителство от 12-14 век. Има пръснати множествено сведения за жилищата през 12-14 век в археологическите доклади и статии, но цялостно проучване по този въпрос май няма

За т. нар. "тюркизми" няма да споря, тъй като тук не му е мястото. Но през 9-10 век българският вече е имал оформени черти, които са го разделяли от останалите славянски езици и те са добре известни:рефлексите шт, жд, законът за отваряне на сричката, разколебаването в употребата на еровите, заместването на родителния с дателен притежателен, уеднаквяването на посоката и местонахождение, разколебаването на творителния падеж, промяната във функцията на някои предлози, появата на бъдеще време с искам, появата на конюктив вместо инфинитив, наличието на народни гръцки и романски заемки и т.н. Повечето от тези промени се отнасят към "балканските" черти на езика. За да се появят още през тази ранна епоха е било необходимо славяните да са изкарали поне едно 200 години на Балканите, да контактуват и евентуално погълнат част от местното население.

Всъщност и преславските преводи и оригинални произведения не са достигнали в оригинал, а в преписи от по-късно време и то не рядко в сръбска или в руска редакция. Но както и да е - и там тюрцизмите не са нищо особено като количество. Често за пример се дава Йоан Екзарх, в чийто Шестоднев се използват за занаятите думи с неславянски произход. Например сокачия (май беше готвач). Ако приемем, че суфиксът чи е тюркският суфикс за номина агентис, то поне аз не мога да свържа корена сока с нито една тюркска лексема или корен, която да отговаря смислово на готвач. А що се касае до чи, дори и да е от тюркски произход, това е най-взаимстваният тюркси суфикс и се среща във всички езици, които са влизали в контакти с тюркски езици - ирански, славянски, балкански и т.н. Що се отнася до реалните тюркизми като например шаръ те се срещат не само в старобългарския, но и в други славянски езици, така че най-вероятно става въпрос за по-ранни тюркски заемки (както и в случая с чи) предхождащи славянските нашествия на Балканите (например от хуни, ако последните са били тюркоезични). Това впрочем се потвърждава и от факта, че някои от въпросните тюркизми съществуват и в немския и в полския - езици, върху които старобългарския не е оказвал никакво влияние. А що се отнася до кирилометодиевите преводи - практически нищо от тях не е запазено. Техните черти се възстановяват от глаголически и кирилски преписи от 10-11 век, създадени на 99% в България. Така че да се твърди, че в тях изобщо нямало тюрцизми не е много коректно. Но дори и в преводите и в оригиналните съчинения, където въпросните "тюрцизми" са най-силно застъпени (основно Йоан Еказрх и донякъде Презвитер Козма) техният брой не е повече от 0,3-0,4% от общия речник и е пренебрежимо малък. Достатъчно е да сравним това положение със ситуацията с дамаскините от 16-18 век, в които бъка от турцизми за да видим, че едва ли славяните от района на Североизточна България през 7-9 век са чували тюркска реч. Впрочем и в преславския надпис - единственият оцелял паметник на прабългарски поне аз не виждам никаква доказана тюркска дума с изключение на титлата "ичиргу". За сметка на това нетюркски има доста ). Но темата не е за прабългарите и техния език, а за третия елемент и тук изцяло споделям мнението на Перкюнас...

Всъщност допуснал съм грешка - сведението не е в Народното житие, а в това писано от Евтимий. Следователно нападението на разбойниците твърде вероятно е просто измислен детайл от патриарха. В Народното житие, което впрочем е най-близко до епохата на Йоан Рилски, се говори, че сам светецът е бил пастир преди да започне отшелническия си живот. Но нищо в житието, а там има доста местни названия, не издава присъствието на влашки или протоалбански елементи в тази част на България. Следователно те трябва да са живеели някъде на север и запад от руенско

Аз също имам силни резерви по отношение влиянието на албанския и влашкия в рамките на БЕС. Действително Ниш, Щип, Щипоне и може би Скопие (заради уж задпоставения определителен член Скуп(и)) е възможно да са преминали в славянски от някакви форми на протоалбански наречия, макар че в този случай Скопие щеше да се произнася като Шкопие на български. Та ако останем с по-сигурните топоними и хидроними, които могат да се свържат с протоалбанския няма как да не се набие на очи факта, че става въпрос за относително изолирани планински територии. Освен това в редица отношения касаещи БЕС албанският и румънският се различават от българския - например употребата на инфинитива, далеч не толкова цялостното изчезване на падежната система, доста по-усложненото членуване, в албански вероятно балканският тип бъдеще време (с имам и искам) е навлязъл доста по-късно, някъде около края на Средните векове и дори след това. По-скоро албанският е изпитвал влиянието на езиците от БЕС, а не обратното. Иначе големите албански миграции започват още през средните векове и са напълно синхронни с влашките такива. Дори според мен те са един от факторите, които бележат края на ранното средновековие на Балканите и началото на същинското средновековие. По отношение на старобългаризмите в албански - не съм специалист по албански, но ако съдя от данните на Селищев, а и някои други публикации по въпроса, албанците в периода на ПБЦ са се сблъсквали основно с административната система на ПБЦ - усвоени са думи като съдия, потеря, боляри и т.н. При това ако забелязвате става въпрос за славянски (в случая с боляри за славянизиран парбългаризъм), а не за прабългарски думи - т.е. албанците трябва да са навлезли в ПБЦ някъде около средата на 9 век, най-рано в неговото начало. При това едва ли са били особено "интегриран" ако мога да използвам този модерен термин, елемент в него. Спомням си за един момент в народното житие на св. Йоан Рилски, в което се говори, че след като получил своето образование в някакъв манастир, той се оттеглил ако се не лъжа в някаква планинска местност на Витоша или на Руен (трябва да погледна отново житието). Но там многократно бил нападан и бит от разбойници и овчари. Разбира се аз не твърдя, че въпросните разбойници и овчари са били протоалбанци или власи (не е изключено разбира се да са били и такива), но явно планинското население в ПБЦ не е било много склонно чужди елементи да навлизат в живота му пък било то и кротки отшелници като св. Иван Рилски. А ако се върнем на латинизмите или романизмите в старобългарски, мисля си, че нито един от тях не дава основание да мислим, че е взаимстван от протоалбански или проторумънски. Няма и никакви следи от албански думи нито в старобългарския, нито в среднобългарския (12-15 в.), който вече притежава всички характерни черти на език от БЕС. Следователно логичният извод, който може да се направи, е че романско население от невлашки и неалбански произход се е вляло в състава на формиращата се средновековна българска народност, оставило е не малък речников фонд в този език (това че не е изследван достатъчно, не означава, че го няма) и е променило съществено неговата структура по посока на (балкано)латински. Не изключвам и славянизация на гръцкоговорещо население, което да е повлияло върху изчезването на инфинитива, но все пак тази славянизация ще е е била доста по-ограничена. Иначе за новата роля на албанския, която някои езиковеди откриват в БЕС на мен ми се струва, че тя е чисто политически мотивирана с оглед на новата роля на албанците на Балканите. Но това е предимството на езиците, които са късно засвидетелствани. За тяхното минало може да се твърди всичко или почти всичко Сега погледнах страницата, която е дал Атом за проекта за албанския и ето на какво се натъкнах: "A project by the Department of Linguistics at the University of Vienna aims to prove that (Old) Albanian was a major influence on the other Balkan languages." За мен това е типична предпоставена теза, която не може да има нищо общо с "безпристрастната" лингвистика. В общи линии типично поставяне на каруцата пред коня. Предполагам, че проектът ще "осъществи" целта си, но едва ли ще хвърли особено нова светлина върху неизяснените въпроси относно староалбанския и ролята на албанците през ранното средновековие.

Ами до 19 век доста романоезични на север от Дунав са писали на кирилица... Просто смесвате съвременни понятия за нация, национална държава и национална лоялност с доста отминали назад епохи. В крайна сметка едно внимателно изследване на романизмите в старобългарски и среднобългарски ще хвърли доста светлина върху въпроса. Но от сега мога да ви кажа, че романизмите ще обхващат доста по-обширни лексикални сфери отколкото прабългаризмите и многократно ще надхвърлят не само всички тюркизми, но твърде вероятно ще минат и гърцизмите в езика...

Всъщност според мен славянизацията на Балканите е част от цялостната рурализация на региона (а и на Европа), която настъпва в епохата на ранното средновековие. Обикновено се счита, че големите културни и политически центрове налагат своите модели на социална, културна и политическа организация, а от там и езика. Но когато образно казано инфраструктурата, която поддържа тези центрове изчезне, тяхното влияние рязко спада, а периферията им се варваризира. Тогава на преден план излизат доста по-опростени форми на икономика, социален живот, които обаче имат това предимство, че са доста по-жизнени и устойчиви за момента. Тогава се налагат и формират и новите етноси и езици, които в повечето случаи се развиват не като унищожават напълно старите, а като ги интегрират в себе си и в същото време самите те се променят. Представете си да речем, че живеете в енския "полис" или "цивита" някъде в днешна Македония в края на 8-ми или началото на 9-ти век и сте "горд" потомък на римски легионери от 2 век. Само че "полисът", в който живеете е с разрушени или полуразрушени стени, уличната мрежа почти не съществува, както впрочем и големите пътища. Водопроводите, канализацията и баните са отдавна забравен лукс, тук там има по някоя базилика, в която се върши криво ляво някакво богослужение. За ежедневната си прехрана се нуждаете всекидневно от селскостопанска продукция, но няма търговци или сигурни пътища, по които да ви я доставят. Тогава какво правите - щете не щете се свързвате пряко със селското население, което вярно не е особено културно, но има това предимство, че произвежда неща, които са ви необходими за ежедневното оцеляване. И така след време вие ще научите техния език, ще възприемете техните нрави и ще станете един от тях, ако нещо своевременно не се промени коренно, но в ранното средновековие промените стават много бавно. Но също така ако хората като този наш примерен потомък на римски легионери са много, то те ще променят съществено и средата, в която се претапят. Това според мен е основата, на която се развива средновековната българска народност и нейния странен славянски език. Това е бил процес, който е стоял извън волята и политическите и културни решения на Борис, Симеон и на който и да е друг. Това, че те спасяват и съществено доразвиват кирилометодиевското дело не е причина за славянизацията на Балканите, а по-скоро резултат от нея. Или с други думи, Борис и Симеон просто легитимират "вараваризацията" на управляваните от тях територии издигайки славянския (старобългарския) в ранг на литургичен език.

Според мен централните Балкани за дълго време от 7-8 век остават извън контрола на каквато и да е централизирана сила. На север в областта на Подунавието, Сава и днешна Славония и Войводина господстват аварите. Едва с разпадането и изчезването на аварския хаганат започват да се появяват първите държавни формирования на хървати, панонци, сърби, моравци и някои други славянски племена, за които Омуртаг води преговори с франките. На юг обаче към Косово, Македония, планинската част на Албания, Епир, Тесалия, Родопите се формира обширна ничия земя, в която от време на време и византийци и българи водят походи и премерват сили, но която практически дълго време не принадлежи на никого. Впрочем дори в началото на 10 век, когато уж Византия е покорила славянските племена в егейския район, същите тези славянски селища отказват да подкрепят византийската отбрана на Солун, което подсказва, че дори и тогава властта й в много отношения е била номинална, а какво остава за по-ранния период. За тези независими славянски селища се споменава и в 30 годишния мир на Омуртаг, и в надписа на Персиан от Филипи (смоляните). Ако славяните са живеели основно в селата, има данни и за градско население, което също се е опитвало да се държи "независимо" - такова е например населението на Пловдив, които през 834 г. се срещат с кавхан Исбул. В надписа, който разказва за тази среща, те са наречени просто "гражданите" като явно са разграничени от гърците или от славяните. Интересно е също така поведението на жителите на Тиверопул във връзка с пренасянето на мощите на местните мъченици по заповед на Борис. Теофилакт разказва, че те много активно протестирали срещу отнемането на мощите и стигнали дори до местния комит Тарадин, който най-накрая се видял принуден да ги заплаши с гнева на княза ако не се подчинят. От целия разказ става ясно, че гражданите на Тиверопул трябва да са били отдавнашни християни или едва ли е щяло толкова да ги интересува съдбата на мощите. Според мен е станало горе долу следното - славяните са заели централните и отчасти южните части на полуострова през седми век като са интегрирали постепенно местното селско население. В същото време в тези части са продължили да функционират и градски поселения (Струмица, Скопие, Сердика, Охрид и т.н.), в които е имало концентрация на местно антично население, което е влизало в различни отношения със околното селско славянско и славянизиращо се население. А точно през ранното средновековие градовете са били изклю изключително много зависими от селото, което е водело и до определена рурализация на градовете, а от там и до тяхната славянизация. Присъединяването на тези земи към България през 9 век и приемането на славянската писменост от Борис и Симеон най-вероятно само са институционализирали този процес и до известна степен са го ускорили. Всъщност нещо подобно се случва и в Далмация, макар и навярно с по-бавни темпове.

Според мен смесвате съдбата на романоезичното население на Балканите с това на власите. Власите са само част от това население и ако наречем, романоезичното население от 1-8 век на Балканите протовлашко, ще излезе, че власите са единственият наследник на това население. А това определено не е вярно - например почти до 20 век в Далмация си има романоезично население, което никога не се е самонаричало или е било наричано власи. Последните от тях са изгонени от Далмация след Втората световна война от Тито. И ако се върнем на споменатата от мен Романия - названието на северна Тракия. Тя никога не е била наричана Влахия или Влашко за разлика от други области на Балканите където са живеели власи. А иначе според Иречековата граница Северна Тракия лежи уж в гръкоезичната сфера от късната античност. Но от същата област са запазени много антични названия, които определено не са гръцки и имат свои съответствия в гръцкия (например Марица - Еврос, Филипопол - Пловдив) или пък са преминали в български с негръцки фонетични форми с "б"(Несебър, Боруй, Дъблин и др.) За Македония и Мизия в сферата на топонимията това е още по-силно изразено. Само един въпрос - по какво чудо в български се запазват почти всички антични имена на реките които текат в Мизия и особено в нейната западна и централна част, ако там славяните не са заварили никакво население от антични период.

Аз мисля, че прекалено много се увличате по политическата страна на въпроса. Всъщност езиковите и етническите процеси през ранното средновековие едва ли толкова са се влияели от "високата политика". Според мен през 8-9 век в районите на Тракия, Македония, Родопите, Южна Албания, Софийско и дори не изключвам западните части на Мизия е текла активна симбиоза между славяни и местно заварено население, което в мнозинството си трябва да е било романоезично при това диалектно различаващо се от по-късните власи и албанци (тук правя една уговорка за арумънците, които стоят малко встрани от румъно-албанската езикова общност). Влиянията на романския субстрат са доста силни в българския и само много силно предубеден човек може да отрича това влияние. Вследствие на това влияние българския дори може да се обособи като самостоятелна "подгрупа" в славянските езици. Цялата работа се състои в това, че през 19 век средновековната история на Балканите е идеологически парцелирана между отделните държави - така Румъния се легитимира чрез "романския" елемент, България чрез славянския и отчасти прабългарския, Турция с тюркския и т.н. Всички тези идеологизации са живи и до днес и формират историческия наратив на балканските национални историографии. В България през 70-те и 80-те години за "трети елемент" бяха обявените траките като тотално се пренебрегнаха огромните културни и етнически промени настъпили на Балканите в епохата на римското управление. Тези векове се превърнаха в своеобразни "тъмни векове" , подобно на 15-17 век. А иначе през ранното средновековие етническата ситуация в България сигурно е била много по-сложна отколкото ние можем да си представим днес - вероятно е имало готи, авари, със сигурност славяни, прабългари, романоезични невласи, протоалбанци и власи, гърци, сирийци (в Тракия) и т.н. И впрочем има извори, които директно говорят за активни контакти между славяни, българи и местно население, както и за съхраняването до известна степен на античните градски общности във вътрешността на полуострова, макар и градската "инфраструктурата" да е била в окаяно състояние (изключвайки столиците). Само една добавка - не изключвам прабългарският да е оказал влияние върху изграждането на категорията определеност в старобългарския. Най-ранните примери за появата на задпоставен определителен член са от 10 век и то са свързани с Източна България - например в съчиненията на Йоан Екзарх. В гръцки членуването е предпосатвено, при това се членува и съществителното и прилагателното. В румънски и албански определителният член има доста сложна и не съвсем изяснена до край история. Това обаче означава, че прабългарският също ще познавал опозицията "определеност-неопределеност", което е допълнителен довод срещу неговия тюркски произход (но това е за друга тема).

Евразия и Кавказ са зони на разпространение на езици, в които падежната система е много добре застъпена, независимо от езиковата група и семейство. Вероятността прабългарският да е бил аналитичен език е почти нулева. Освен това зоната на разпространение на прабългарите или по-точно на онова неславянско население, което е дошло с Аспарух е много тясна - в общи линии днешна Североизточна България и Югоизточна Румъния, с някои вероятно анклавни пространства в Тракия. При това дори в тези територии те вероятно са били малцинство. Самият факт на изчезване на прабългарският, какъвто и да е бил той, ясно говори, че независимо от "господстващото" си положение в държавата прабългарите са били малобройни, като в края на 7-ми век едва ли са надхвърляли 30 - 40 000 души, а до девети век да са достигали максимум около 100 000 души, при това в следствие на смесени бракове със славяни, а може и с ромеи (след походите на Крум). Бях писал преди няколко месеца, че прабългарските заемки в старобългарски обхващат една лексика отнасяща се до силно ограничени сфери (администрация, дворцов живот, религиозна терминология, някои занаяти), които издават анклавния характер на взаимодействията прабългарски-старобългарски. А промените в (старо)българския засягат далеч не само падежната система, но и фонетиката (очевидния развой към депалатализация), "романският" начин за образуване на бъдещето време, появата на категорията определеност, изчезването на инфинитива, появата на кратките местоимения и т.н., които явно издават силно влияние на език, който определено не е от района на Евразия. Възможността това да е гръцки не е малка (особено по отношение на изчезването на инфинитива), но в другите сфери изглежда не особено логично - например падежите, фонетиката, а и запазването в български на доста антични топоними и хидроними с негръцки произход. На мен лично твърде малка ми изглежда и вероятността това да са протоалбанският или проторумънският - ако бяха те при всички случаи щяхме да имаме доста по-различно членуване, по-различна фонетична система, по-слабо разколебаване при падежите и т.н. Според мен ключът към загадката се крие в изследването на латинизмите в старо и в среднобългарския, а те май не са никак малко. Няма да се учудя ако се окажат повече не само от прабългаризмите (всъщност със сигурност ще са повече), но и от гърцизмите. А иначе според мен власите са не просто романоезично население живяло в близост до протоалбанците, а в основата си са романизирани протоалбанци вероятно погълнали и известни групи оригинално романско население произхождащо най-вече от селата. Освен това християнизацията на власите и албанците трябва да е станала доста късно към 11-12 век в периферията на българи, сърби, гърци и далматинци. Ще ви дам само един пример - някой запитвал ли се е що за население може да нарече църквите "бисерика" -т.е. базилика. Базиликата е тип сграда, чийто план е използван в множество градски постройки през късната античност и ранното средновековие. Едно градско по произход население едва ли ще нарече църквите базилика, при условие, че има и множество други сгради с подобна конструкция. През 5-6 век обаче във Византия започват да се строят множество църкви и извън градовете, често пъти в планински местности с цел християнизирането на тамошното селско и пастирско население. Според мен е очевидно, че само едно такова население, което не е имало много допир с градовете може да възприеме названието базилика като име за църква, просто защото не е познавало други монументални градежи с базиликален план. Струва ми се, че планините на централните и отчасти Западните Балкани са най-подходящото място за възникването на думата "бисерика". Тези обаче "бисерики" едва ли са оказали особено влияние върху "протоалбанците" и "проторумънците" тогава. Дори през 12 век византийските автори ги описват като нехристияни, а едва ли население, което нарича Светия Дух - Швентул Дух (стб. свент - свят) е било християнизирано през 5-6 век.

Романоезично население на Балканите съществува до доста късно време и в Далмация и доколкото знам то никога не е било определяно като власи. Лично моето мнение е, че славяните, които по-късно ще формират средновековната българска народност идвайки на Балканите са погълнали големи маси селско романоезично население. Това навярно е бил процес продължил до към 9-началото на 11 век, когато се наблюдават и първите признаци за съществени промени в структурата на старобългарския, доста отдалечаваща го от останалите славянски езици - разколебаването на падежите, на употребата на инфинтива, появата на бъдеще време с искам и има/няма, странният звателен падеж и т.н. Защо обаче не мисля, че това романско население следва да се идентифицира със споменаваните в изворите след 11 век власи. В румънски и албански съществуват поредица от типологични сходства, които дават основание тези сходства да се отнесат към общ субстратен за двата езика източник. Или с други думи твърде голяма е вероятността власите в основата си да се латинизирани протоалбанци. Тези протоалбанци обаче не са живеели на територията на днешната Албания, а в планинските части на Централните Балкани - някъде около долината на Морава, днешно Косово, планините на Северна Македония и вероятно част от планините на днешна Северна Албания. Дали техният език е бил сходен с тракийския или илирийския е въпрос, който много трудно може да бъде решен, но редица факти показват, че той се е различавал съществено както от илирийския говорен по далматинското крайбрежие, така и от тракийския използван в земите на одрисите и гетите. С други думи на нас езиковата ситуация в античните Балкани не е ни е напълно ясна. Та какви са тези типологични сходства между албанския и влашкия. Тук ще спомена само две много типични и за двата езика явления: на първо място това е прехода от с към ш. Той е много древен и за албански и за влашки и засяга всички стари заемки от гръцки, латински и български. Впрочем на тази основа смятам и влашкия за вероятен преносител на думата шаран към български от вероятно тюркски (аварски) език. Друга особеност и на двата езика е ротацизмът - преходът от н към р, а отделно влашкият е развил и преход от л към р, който обхваща и основната част от латинските думи. Поне на мен не ми е известно в старобългарски съществуването на латински заемки с преход от с към ш или с ротация. Изследването на топонимите показва концентрация на протоалбански и проторумънски топоними най-вече по течението на Морава и в някои планински острови на Македония и Западна България (например Щип, Щипоне - до Траянови врата, Малеши в Мкаедония и т,н,), но техният брой на юг и изток от Морава е ограничен. Просто власите и протоалбанците до към началото на 9 век трябва да са се намирали под влиянието на аварския хаганат. След неговото унищожаване те са били включени в границите на България, което според мен е довело и до тяхното постепенно разселване на югозапад, североизток и изток следвайки планинските коридори на Балканите и Карпатите. Но преди това да се случи вероятно българските славяни вече са били асимилирали не малко местно романско население, което е водело доста по уседнал начин на живот от проторумънците и протоалбанците и е говорело различен от влашкия романски диалект. Впрочем сега ми идва на ум и един интересен факт - през цялото средновековие и дори до началото на 20 век Северна Тракия е наричана от българите Романия. Обикновено това се обяснява уж с византийско влияние - т.е. под влияние на официалното название на Византия българите нарекли Северна Тракия Романия/Романя. Но пък на тази база мога да попитам защо българите не са нарекли Романия областта около Константинопол или Солун, или Тесалия, Епир и дори Мала Азия??? Последното ме навежда на мисълта, че е възможно славяните, а и българите да са заварили в Тракия население идентифициращо се като "романци" и говорещо не гръцки, а романски (странното съхраняване на б-то в Несебър и Боруй, съхраняването на негръцки топоними като Пловдив и Марица и т.н.). Това обаче е само предположение и изисква едно доста скрупольозно изследване на латинизмите и романизмите в старобългарския и среднобългарския.

Аз също съм съгласен, че до сега латинизмите/романизми в старобългарския не са досатъчно добре изследвани. Обикновено се говори за готския като език посредник между народороманския и славянските езици в преносна на подобни латинизми. Но ми се струва, че е необходимо едно ново и много по-детайлно изследване на всички латинизми/романизми в старобългарски при сравнение за тяхното наличие или отсъствие и в другите славянски езици. Иначе аз допускам не само едно ранно езиково взаймодействие между славяни и проторумънци, но и абсорбиране на значителни романоезични групи в Тракия, Македония, Южна Албания, а защо не и Мизия от т. нар. българския славяни, различни от предците на днешните румънци. Причината е, че според мен, много от използваните в старобългарски романски думи, ако бяха взети от т. нар. "проторумънски" щяха да имат друг фонетичен облик. Ще дам само един пример - усвояването на Месембрия като Несебър със запазването на старото "Б" или на Берое като Боруй. Последното се използва от някои като доказателство, че славяните са заварили таркоезични жители, но б се запазва напълно и в латинския. А от друга страна в тези области никога не са живеели "проторумънци", но дори и да допуснем, че все пак е имало такива то тогава р и в двата топонима трябваше да е преминало към л и това да даде отражение върху българските форми. Сега се сещам, че в семейството на Иван Владислав има две типчино народоромански имена - Траян и Алусиан, при това едното носещо особеностите на арумънските говори с протетичен член а (Алусиан). Не е изключено и името Кракра да е някаква славянска адаптация на латинско име например Caracalla. Въпреки че Каракалла е по-скоро прозвище все пак си заслужава да се провери дали не се е превърнало в собствено след управлението на този император. Интересно е също така, че две от най-значимите титли в първата българска държава - владетелската цар и титлата комит са от латински произход. При това според мен комит не е взаимствана от византийския гръцки, а трябва да е проникнала от говора на някакво местно романоезично население. Дори не изключвам вероятността тя да е била първоначално титла сред смесеното "мисковарварско" (славяно-романско-прабългарско) население от района на Западните Балкани останало за дълго време след 7 в. извън контрола на Византия и интегрирано в България през 9 век.

А защо тези 100 000 са се укрили в укрепената част на Онгъла, а не са излезли да дадат решително сражение на византийските войски в откритата част на полето? И защо атакуват едва след като византийската армия била обхваната от паника с оттеглянето на императора. И колко е била византийската армия - 100 000, 200 000, 300 000, 1 000 000? Според мен армията на Погонат едва ли е надхвърляла повече от 30 000 души.

Едва ли можете да си представите колко силно политизирана е тюркската теория, много по-силно политизирана от иранската.

Според мен целия народ доведен от Аспарух отвъд Дунав едва ли е бил повече от 10-15 000 души. Възможно е още толкова да са останали на север от Дунав. При всички военни кампании през 8-9 век българите масово наемат войници от славнските племена и дори има случаи през осми век, при оттегляне на славяните българите губили битките (май беше при Телец). Всичко това показва изключително малкият брой на т.нар. прабългари. Мисля, че последното се доказва и от археологическите разкопки. И освен това изпитвам съмнения в "оногундурския" характер на аспаруховите прабългари. Нито в каменните надписи, нито в именника се споменава това название. Единственото засичане в чуждите извори и домашните източници е родът/племето Купи/Кубиар, което обаче според арменската география не принадлежи към Оногундурите. Има обаче един надгробен надпис от времето на Омуртаг, в който са запазени последните срички от родът и той дуар. Ако приемем, че ар е събирателен суфикс за множество не изключвам възможността тук наистина да е споменат род вананду(р), което да съотвества на арменското ванандур, еврейското внтр и гръцкото оногундур. Ако това дпускане е вярно трябва да се приеме, че с Аспарух са се преселили отделни части от прабългарски родове или племена. Остава също така и въпросът защо българите през 10 в., а вероятно и още през 9 в. наричат маджарите унгри. Може би ще излязат прави онези, които считат, че оногурите не са тъждествени на ванандурите/оногундурите, а е налице само фонетична близост между двете названия.

Хайде няма нужда от такива "аргументи" - спестете си ги за някой форум на Атака.

Дамм, винаги съм считал, че школското образование по история и литература нанася изключително трайни увреждания върху възможностите на подрастващите да мислят логично. В общи линии нашето училище създава хора приличащи на кучето на Павлов - реагират първосигнално на определени външни дразнители и кой знае по какви причини това се счита за проява на висш "патриотизъм". Всъщност си е чиста проба комплексарщина...

Едва ли ще дочакаме "шведите" - за съжаление тюркологията като лингвистична наука, а и като история, етнология и дори археология отдавна е окупирана от евразийски (разбирай Русия) и туранистки (Турция, татарите и новите средноазиатски републики) идеологеми. Унгарците също се мъчат да се внедрят в "играта". Отдавна съм загубил всякакво доверие на руските и турските тюрколози. Лошото е, че много от нещата, които те публикуват няма как да бъдат проверени, но там където е възможно да се направи проверка излизат планини от фалшификации, пред които дори скопската историография и лингвистика бледнеят. За съжаление нашите историци и лингвисти буквално се ловят като лапнишарани на подобни фалшификации. Само като си спомня, че имаше и все още има професори и доценти, които приемат на сериозно разните поеми за дъщерите на хана, дето излязоха от Казан през 90-те години си представям какви им са критическите "сензори" по отношение на далеч по префинените и изпипани мистификации.