mnogoznaiko

Християнската империя – Византия. Християнизация на имперските институции. Императорската власт във Византия – римска и християнска традиции. Вселенските събори и взаимоотношенията между Църква и Държава. Приемането на християнството за официална религия в Римската империя и пренасянето на столицата и в градчето Византион, преименувано на Константинопол или Новият Рим от император Константин през 330 г. е повратна точна в световната история. Преди това да се случи, християнизацията на Римската империя е протичала в условията на нелегалност и е имала преди всичко стихиен характер. Влиянието на християнството върху начина на живот на римското общество е било незначително. Това обаче се променя коренно след 313 г., когато Константин легализира християнството. От този момент нататък Римската империя започва да се превръща в християнска империя и християнството започва да оказва влияние върху абсолютно всички сфери на живота на поданиците си. Между 313 и 380 г. обаче християнизацията е имала бавни темпове и е протичала доброволно. През 380 г. християнството е обявено за задължителна религия от император Теодосий и започва да се разпространява насилствено. Това крие големи рискове – насилственото покръстване на огромни маси хора рязко снижава нивото на съзнателното християнство и се появяват много нови ереси, с които църквата се бори постоянно. Именно с тази цел се свикват и първите вселенски събори – те трябвало да определят догмите, които да бъдат следвани от абсолютно всички поданици на империята. Вселенските събори представляват събиране на епископи от всички области на Римската империя по инициатива на императора с цел да се обсъдят и изяснят някакви въпроси на вярата. Смятало се, че те са непогрешими, тъй като са водени от Светия дух, а взетите решения са имали статута на закон. Окончателното разделение на християнската църква на православна и католическа през 1054 г. обаче довежда до множество разногласия по отношение на съборите и взетите от тях решения и в крайна сметка за неоспорими събори и от двете църкви се смятат седем от общо над двадесетте проведени събора. Първият вселенски събор изобщо се провежда още през 49 г. Той представлява окончателно скъсване на християнството с юдейството – отменени са множество задължителни юдейски практики като например обрязването. Първият действително вселенски събор обаче е Никейският събор от 325 г., свикан именно поради голямото разпространение на нови ереси. Основните решения, взети от него, осъждат арианството като ерес, определят 20-те канона на църквата и определят, кога трябва да бъде празнуван Великден. Целият век след приемането на християнството за официална религия е белязан от опити за определяне на най-ефикасната форма на съюз между църквата и държавата. В крайна сметка във Византия се установява т. нар. цезаропапизъм или отношение между църква и държава, при което цезарят има по-голяма власт от главата на църквата, т.е. държавата стои над църквата, като църквата на практика е държавна институция, легализираща и подпомагаща имперската власт. Този модел се установява още при император Теодосий и укрепва окончателно при Юстиниан (VI век). Римското право на практика е „преведено” на християнски език. Обратното на цезаропапизма е папоцезаризма, който е доминиращият модел в Западната църква, особено след разкола от 1054 г. При него на практика папата управлява империята – императорът не е император, освен ако папата не го признае за такъв. Формирането на църковните институции в Римската империя е протичало на базата на многовековния държавен опит, но е било пряко свързано и с формирането на църковната идеология. Християнската идеология и политиката се преплитат по необикновен начин. Римските бит и право се прилагат с пълна сила, но по нов, християнски начин. Единствената съществена разлика между старата и новата, християнската Римска империя е това, че центърът и е изтокът – Константинопол. Тази приемственост се дължи на изначалната готовност на Римската империя да се променя и нагажда, за да може да оцелее. Християнството е просто ново предизвикателство, застанало на пътя на Римската империя и тя успява да го нагласи така, че да действа в нейна полза. Римската идея за императорска власт се слива с християнството по уникален начин. Императорът се превръща в защитник и покровител на всички християни. Нещо повече, владетелят на практика е обожествен – той се явява като посредник между Бога и хората. Като наследник на Рим, Византия възприема чувството за избраност и неповторимост, което се засилва още повече след залеза на западната част от империята. По тази логика, устройството на Византия трябва да наподобява божието царство. Властта на императора става свещена – тя е проявление на Божията воля. Целият дворцов церемониал се стреми да покаже връзката между императора и бога. Но този култ не е насочен към някой конкретен император, а към императорската власт като цяло. Периодът между 476 г. (падането на Западната римска империя) и 800 г. (основаването на Свещената римска империя от Карл Велики) е наречен Тъмни векове за Римската империя. Това обаче е неточно, тъй като се отнася само за една малка нейна част – Галия, където действително се наблюдава упадък. Погледнато по-общо обаче, т. нар. Тъмни векове са период на възход за Източната римска империя – просто центърът на империята се е изместил. Периодът между 476 и 800 г. не може да бъде наречен нито край на Античността, нито начало на Средновековието, защото той е по малко и от двете – да, средновековието започва в Запда, но Античността продължава с пълна сила в Изтока.

Класификация на религиите: политеизъм, монотеизъм, дуализъм. Политеизъм (от гръцките думи polys – много и theos – бог) – „многобожие”, религиозен възглед, според който съществува повече от един бог, който управлява света. В своята основа политеизмът е поклонение на природните сили, които биват олицетворявани в живи същества, имащи определена персоналност. Тези същества обикновено имат определена йерархия и по-голяма или по-малка мощ. Според много изследователи политеизмът е най-древната форма на религиозния живот и предшества монотеизма. Сръхестествените същества в политеистичните религии често имат антропоморфни или животински образи. На върха на йерархията често стои едно, най-силното божество, но въпреки това полтеистичните вярвания са далеч от монотеизмите (В древногръцката митология например начело на божествената йерархия стои Зевс – бог на небето, в древноримската – Юпитер – прототипът на Зевс; в египетската – Ра – бог на слънцето и т.н.). Ритуалите на политеизмите най-често целят установяване на контакт с дадено божество и получаване на определена помощ от него в замяна на жертвоприношение. Политеистичните религии се основават на определени митологии, представляващи набор от разкази за живота и делата на божествата. Затова изучаването на политеизмите е тясно свързано с изучаването на тези митологии. Терминът монотеизъм идва от гръцките думи monos – един, и theos – бог, т.е. буквално се превежда „единобожие”. Това определение е изключително точно – монотеизмът е вяра в един единствен бог. Монотеизмът е най-характерен за авраамическите религии (юдаизъм, хриястиянство и ислям), но се среща и в други религии под една или друга форма, например някои форми на индуизма. Най-общо казано, монотеизмите се характеризират с вяра в някаква висша трансцендентална сила, първопричина за всичко, случващо се в света. Нещо повече, тази сила се явява създател на света и негов управник. Монотеистичните религии обикновено се основават на божествено откровение, дадено на някой, избран от самия бог, човек. Една от най-древните монотеистични религии, както и най-старата монотеистична религия, съществуваща и до днес, е юдейството – религия на избраността. Бог е избрал юдейския народ като специален, единствено достоен народ за истинната вяра, чиято цел е да я разпространи сред цялото човечество. Самите юдеи често чувстват тази избраност като бреме. Много важна особеност в юдейството е забраната за изобразяване на бога, защото това би означавало той да бъде приравнен с човека, а той е непознаваем и недостижим. В основата на юдейството стои тяхната свещена книга Тората (Моисеевото Петокнижие; ТаНаХ), която бог Яхве (Йехова) разкрива на пророка Моисей. В днешно време именно Тората е единственият източник за миналото на юдейския народ и затова е трудно да се определи, кое в нея е легендарно и кое – истинно. Сравнено с юдейството, християнството би могло да се нарече религия на любовта. Християнството се основава на учението на Исус Христос, описано в Новия Завет. Християнството не отрича старозаветното учение на юдеите, а го допълва и доразвива. Християните вярват, че Исус от Назарет е Син Божи и спасител на човечеството. Той е в еднаква степен и човек, и бог. Християнството възниква през I в. в Палестина, намираща се тогава в пределите на Римската империя. Първоначално се разпространява сред евреи, но още през първите десетилетия от съществуването си привлича на своя страна и хора от други народности. В наши дни християнството е най-разпространената религия. Самият Христос е бил юдеин – той обаче не смята, че само евреите са достойни да изповядват правата вяра – неговото учение е универсално и той го разпространява сред всички хора. То се основава на приемственост и толерантност. Християнството привнася към монотеизма идеята за триединството на Бог – Отец, Син и Светия Дух. Друга особеност само на християнството е това, че неговият пророк не е просто богоизбран човек – той е син на самия Бог. За християните човекът е създаден по образ и подобие на Бога и най-голямото доказателство за това е, че, подобно на него, и човекът е създаден, за да обича и да бъде обичан. Ислямът възниква през VII век и се основава, както на юдаизма, така и на християнството. Мюсюлманите смятат, че именно те изповядват правилната религия на Авраам, разяснена им от пророка Мохамед (неговите предшественици не са разбирали правилно авраамовите предписания и са ги изповядвали грешно). Ислямът е религия на пълното покорство. Той вярва, че е последната и най-чиста религия. Ислямът е най-радикалната монотеистична религия – Бог е само един, а човекът е негов вечен роб. Човекът няма как да придобие ни най-малка част от божествеността. Бог не трябва да бъде обичан, защото това би означавало към него да се изпитват човешки, т.е. недостойни, чувства – човек трябва единствено и само да се подчинява на Бог и да го слуша безрезервно. Израз на божиите закони е шериатът. Той не трябва да бъде осмислян и тълкуван, а само следван. Свещената книга на исляма е Коранът, за който се вярва, че е продиктуван на Мохамед от самия Аллах. Коранът се състои от 114 сури (глави), представляващи предписания към вярващите. Всеки мюсюлманин трябва сам да се запознае с Корана – четенето му няма нужда от посредници и от тълкуване. Дуалистична е религия, в която съществуват две изначални, напълно независими и антагонистични (намиращи се в постоянна борба помежду си) начала: добро и зло, светлина и тъмнина, материално и духовно. Дуализмите решават един от най-необяснимите за монотеизмите въпроси, каращи много вярващи да се отвърнат от тях, а именно: Как всемогъщият, добър бог допуска злото? Първата дуалистична религия е зороастризмът, датирана още към X в. пр. Хр. Основната идея на зороастризма е, че в света съществуват две вечно враждуващи сили - доброто начало, олицетворено от Ахурамазда, и лошото начало, олицетворено от Ариман. Друга дуалистична религия, която се появява по българските земи през X в. е богомилството, според което плътта е дело на Дявола, а духът – на Бог.

Религиозни вярвания и практики: вяра, мит и ритуал. Религията е съвкупност от чувства и действия, знаци, езици, които се отнасят до свръхестественото, до това, което трансцендира, надхвърля силата на реалното (например ясно отчетливо е при нирваната в будизма). Религията е различно равнище на реалност, в което се влиза чрез митове, ритуали, традиции и вярвания. Отношението към трансцендентното се изразява в ритуала, а се подхранва от митовете и разказите (например Библията). Във всичко религиозно се проявява релационната същност на човека. Да вярваш в нещо, означава да го смяташ за истинно, без някаква особена предварителна фактическа или логическа проверка, а по силата на някакво вътрешно, необяснимо и субективно усещане (когато са налице доказателства, вече не говорим за вяра, а за знание – никой не „вярва”, че 2+2=4 – това се знае). Всяка една религия се основава преди всичко на вярата, разбрана по този начин. Има мнения, според които вярата е универсална особеност на човешката природа и човек без вяра в нещо просто не съществува. Вярата прониква във всички аспекти на човешкия живот и произлиза от необходимостта на всеки индивид да обменя опит и преживявания с останалите индивиди, т.е. тя е условие за социалната природа на човека – вярата е своеобразна колективна представа за света. Вярата дори се смята за една от трите най-важни добродетели в християнството – вяра, надежда и любов. Тя се приема като общуване, съединение с бога. Всички вярвания разделят света на две основни неща – свещено и профанно. Етимологията на думата „вяра” идва от староиранския глагол var – избирам, т.е. вярата е не само доверие, но и избор и решение на всеки отделен индивид. Тя няма как да бъде наложена насила, защото тогава няма как да е истинска. Вярата е усещането за съществуването на свръхсетивното, на божественото. Тя влага в опита някакъв по-висш от самия него смисъл, дава силата злото да бъде понесено, а доброто – постигнато. Ницше казва, че вярата се поражда от склонността на хората да объркват желанията си с истината. Вярата и разумът не си противоречат, а взаимно се допълват. В религията вярата не е знание, защото Бог не е нещо осезаемо, обективно, тя е риск, скок в тъмното, порив към абсолютното, онова без което не мога да живея. Вярата е изложена на постоянна опасност и за това трябва да се подкрепя всеки един миг. Двете страни на вярата са доверие и решение – те не са противоположни – когато решим ние се основаваме на изначалното доверие (майката). То е основата на фундаменталната доброта за света, въпреки всички проявления като смъртта и болестта. Според Киркегор „скокът на вярата е скок в неизвестното”. Това ни плаши, ето защо често превръщаме вярата в нещо сигурно, но така рискуваме да станем суеверни (тези, които се боят) – идва от superstition – «стоя от горе”, „вися над”. Суеверният е обсебен от мрачни предчувствия, връща се към магическото мислене – това ражда религиозният фанатизъм. Винаги има риск вярата да се превърне в суеверие. Вярата е изпълнена с доверие, бъдеще, надежда. „Аз ти вярвам” означава, че „ти се откривам” – основава се на взаимно отдаване. Вярата е надежда, любов и знание (но не рационално знание, а чрез желанието, ние нямаме обяснение за него). Освен от вярата, религията се крепи и от мита (това, което се разказва) и ритуала (това, което се прави). Вярата се закрепя от различни митове (от гръцката дума mythos – разказ), стоящи в основата на религиозните вярвания. Митът е разказ за делата на богове и герои, за създаването на света, за произхода на природните стихии и др. Той носи в себе си сакралност и е обект на почит. Митът не е плод на индивидуалното въображение, той няма автор и се предава устно. Важното е не това, което един мит разказва, а това, което обяснява. Митът винаги се приема за реален в културата, която го е създала. Той едновременно е и рационален, и ирационален: митът дава обяснение на обстановката в света, но неговата истина няма как да бъде проверена и доказана (никой не е виждал как Зевс хвърля гръмотевици например). Митът изпълнява важната роля на регулатор на социалните отношения. Той създава връзка между миналото и настоящето – той е поглед в миналото, който обяснява настоящето. Митът разделя реалността на опозиции: добро-зло, черно-бяло, светло-тъмно, сакрално-профанно, живот-смърт, свои-чужди и т.н. Митовете не говорят за това, което се е случило като историята,а за това, което винаги се случва. Те казват дълбоката истина. Митът, за разлика от вярата, не познава съмнението – той винаги е сигурен. Прави разказите безвъпросни, за това премахва условностите. Митът не е илюзия или фантастичен продукт, той е автономен, самодостатъчен разказ, осъществява единството между езика и реалността. Той проектира друг свят – свят, в който хората виждат себе си на разстояние. Митовете функционират точно тогава, когато са безвъпросни, самоочевидни истини. Ето защо разпознаването на собствения мит като мит, а не като реалност е трудно. Ето защо разпознаваме митовете на другите. Митът е свещен, отнася се до свръхестествените същества, той е разказ за делата на свръхестественото, той е без автор с архетипно значение, свързан е с ритуала и легитимира съществените дейности от живота на хората. Самата митология е съвкупност от разкази и образува символична система. Митология = мит + логос. Основната функция на мита е даването на сигурност чрез овладяването на неизвестното. Митичният разказ е логичен, той подрежда света и живота. Структурата и езикът на тази логика са различни от нашата логика. Различни теории за мита: Рационалистична (19в. Тайлър, Фрейзър) – митовете са неверен опит за обяснение и овладяване на природата при липса на научни знания за нея. Според Фрейзър митът оцелява и до днес, защото мисленето на първобитните е същото като нашето, само че по – несъвършено. Модерността произвежда своите митове. Според символичната теория на Касирер митовете не са погрешни обяснения на действителността, а те обясняват трансцендентни състояния. Те са усещане на връзка със света. Митът притежава своя логика на символа, която е несъвместима с научната логика. Чрез символа човек успява да свърже своя ограничен опит с трансцендентното. Психоаналитична теория на Юнг и Фройд – Митът при Касирер е действително спящ, обвързан със сетивните данни - казва Хегел в „Спящо понятие”. В мита образът не е знак, а символ. Чрез мита се изразяват етапите на развитие на човека. Юнг придава още по – голямо отношение на мита катого нарича „резервоар на колективните емоции. Структуралистична теория – митовете са когнитивни структури, чрез тях хората мислят. Значението не се намира в повърхността на разказа, а е в ядрото на структурата. Според Леви –строс митът се отнася до структурата на човешкото мислене. Митовете не са продукт на човешкото въображение. Първобитните хора наистина са създали митове. Митът е интелектуален феномен, той е пъзел за отгатване.Митът не е по – малко научен от сегашната наука. Митът също така дава логически модел, който неутрализира (Смъртта не може да бъде преодоляна, но мислите за нея – страхът и истерията – могат да бъдат овладяни). В „Митологии” Леви – строс разлага всеки мит до митеми. Според него в мита всички тези противоположности се свеждат до една – „природа/култура”. За Леви – срос митът е затворена система, елементите в нея могат да се разместват, но не може да се излезе от системата. Още Аристотел в „Поетика” определя разказа като строга поредица от действия. Трябва да обръщаме внимание на религиозния мит.Митът е разказ за нещо съществено за общността. Легендата е по- ясно локализиран разказ. Епосът е устен разказ – делата на човеците са в основата на съдържанието му. Руталът е съвкупност от повторяеми символни действия, лишени от непосредствен практически смисъл, но имащи за цел да закрепят определени социални отношения и/или религиозни представи, т.е. ритуалът има преди всичко две функции – социална и психологическа. Много важни за всеки ритуал са всеобщото участие и социалната ангажираност. Всеки ритуал създава чувство на принадлежност към групата и укрепва определени вярвания – именно в ритуалите се закрепя вярата, че религиозните концепции са истинни. Религиозните ритуали имат три основни функции: да обединят емоционално общността, да изобразят някакъв важен момент от митологията или да въздействат върху природата в полза на хората (пример: ритуалите за дъжд, които се изпълняват по време на суша. Този тип ритуали са наследство от езическите времена, когато самите природни сили са били обожествявани). Ритуалите са струткуроопределящи и за психиката на човека. Това важи с пълна сила най-вече за ритуалите на прехода, които често съвпадат с определени моменти от физиологическото развитие на човек. Те служат за легитимиране пред групата и пред самия себе си на преминаването от един статус в друг. В живота на хората от всички култури обикновено има 4 такива ритуала: за даване на име на новороденото, с което се легитимира неговото встъпване в света на хората; ритуали, легитимиращи прехода от юношество в зряла възраст; встъпване в брачен съюз и погребение. Голям недостатък на модерните западни общества е липсата на ритуал на преход от юношество в зряла възраст, което довежда до т. нар. „криза на идентичността” у голяма част от младите хора (объркване на ролите, които трябва да изпълняват в обществото). Освен ритуали на прехода съществуват и ритуали за свързване със свръхестествените сили; за прогонване на сръхестествени, най-често зли, сили; за въздействие върху свръхестествените сили (например ритуали за дъжд); ритуали, извършвани по някакъв конкретен повод (например война, болест, бедствие) и т.н. Общото между всички тях е, че дават трансцендентален смисъл на живота и легитимират съществуващия ред. Всеки ритуал раздробява и преподрежда всекидневните практики – общоприетият ред не важи по време на самия ритуал, но това е само за да бъде приложен с още по-голяма сила след неговия край. Всеки ритуал се характеризира с предлиминален период, който представлява отделяне от общоприетите правила и норми, лиминален период, който е и същинската част – маргиналното, алтернативно на всекидневното състояние – и постлиминален период, когато редът е преподреден и се връща към своето нормално състояние. Ритуалите се извършват на определено място, в определено време и чрез строго определен ред. Нарушаването на тези условия се наказва със санкции. Ритуалът според Леви – Строс е раздробяване и пренареждане на всекидневните практики. Така той им дава нова стойност, освен това е характерно и повторение. Ритуалът със своите модели формира колективния и индивидуалния опит. Ритуалът се свързва със свещеното, защото е безвъпросен, както свещеното е абсолютно сигурно. Според Мирча Елиаде ритуалът е средство за поддържане на социалната връзка. Според Мери Дъглас той е средство за запазване на традицията, според Малиновски – средство за овладяване на ужаса, на страха от смъртта, а според Касирер той е средство за производство на матрица от символни форми. За всички тези изследователи безспорно важно е, че ритуалът е матрица за изработване на парадигми за смисли и действия. По този начин се дава висш, трансцендентен ход на нещата. Според социолозите всяко действие може да се ритуализира. От религиозна гледна точка съществено за ритуала е оношението към изцяло другото, това отношение е асиметрично и парадоксално. Ритуалът е сложно символично действие, той е автономен сам по себе си, „знаещ”. Той е действие, отклоняващо се от посредственото човешко действие. Има жестове на властване и подчиняване, съединява се противоположното (напр. тъмнината и светлината). Ритуалът не е теория, а практика и прагматика. Интонацията и жестът подтикват към висшето и отвъдното. Ритуалът изисква влизане във връзка с Бога. Чрез разказа и мита тези ритуални действия се обясняват. Танцът например в някои култури събира, за да индивидуализира. Групата се отчленява от околния свят и се установява идентичността на членовете.

Индивидът и групата. Как групите прокарват граници между свои и чужди? Разбирането на другия: проблемът на културния релативизъм в глобалния свят. Полови, етнически, религиозни, национални, социални идентичности. Под „индивид” (от латинската дума individum – неделим) в хуманитарните науки обикновено се разбира отделният човек като уникално съчетание от неговите вродени и придобити качества. Групата пък е обединение на два или повече индивида по някакъв определен общ признак. Отношенията между отделните индивиди и правилата в групата винаги са управлявани от някакъв предводител или регламент. Престъпването на тези правила винаги води или до поощряване (в този случай правилата се променят) или до изключване от групата. Една от най-разпространените класификации на групите ги дели на големи, средни и малки. Под големи групи се разбират групи, които обхващат големи части от обществото или цялото общество: например социални класи, професионални групи, етнически групи (нации, народности), възрастови групи (младежи, пенсионери) и т.н. Средни групи са например жителите на даден град или село, служителите на дадена фирма, студентите на даден университет и т.н., а малки са групите, чиито членове имат непосредствен контакт и междуличностни отношения помежду си (семейства, приятелски групи, съседски групи и т.н.). Всяка група разполага със свои общи интереси, общи ценности и общ морал, които превръщат групата в устойчиво социално формирование. Членовете на дадена група обикновено имат определен начин на общуване със „своите” хора, който не прилагат, когато общуват с „чужди” хора. Всяка група също така разполага и със своя символика, обичаи и практики, които я отличава от останалите и най-вече от противниковите групи. В днешно време групите се характеризират с откритост – индивидът е свободен да членува в много различни групи, да преминава от група в група и т.н. Например всеки индивид е свободен да членува в дадена професионална група, която да удовлетворява неговите професионални амбиции; в дадена емоционална или духовна група, която да удовлетворява неговите духовни потребности, и в друга група, която да запълва свободното му време и да му донася удоволствие (например в фен-клуб на дадена музикална група, в група по определен спорт и т.н.). Приобщаването на индивида към дадена група винаги става посредством процеса на социализация, т.е. процеса на усвояване от индивида на система от знания, ценности, норми, начин на поведение, които да го превърнат в пълноправен член на дадена група. С други думи, социализацията е процесът на формиране на личността на индивида. Социализацията се случва на два етапа – първичен и вторичен. Първичната социализация се случва в семейството, а вторичната – в обществото. Първичната социализация се случва в най-ранните години от живота на човек и завършва, когато пред него, освен семейството и най-близките му хора, се открие и обществото. Вторичната социализация е свързана с определен език, навици и начин на поведение. Вторичната социализация е въпрос на избор, за разлика от първичната. Тя е и много по-лесно разрушима и преходна от първичната. Всеки индивид може да преживее множество вторични социализации, като всеки път преосмисля старите. Всяка нова социализация вкарва индивида в определена група и му дава нова идентичност, роля в групата. Чрез идентичностите хората се самоопределят и се различават от останалите. Всеки индивид се отъждествява в различна степен със своите идентичности, но никога напълно. Пълната идентификация би била възможна, само ако човек членуваше в една единствена група, което е невъзможно. Много важно условие за идентификацията е нейното признание от останалите, т.е. индивидът не би могъл сам да се идентифицира с дадена роля – самоидентификацията винаги трябва да бъде призната и отвън. Това важи за абсолютно всички видове идентичности, били те полови, етнически, религиозни, национални, социални или каквито и да било други. Групите винаги се основават на базата на някаква групова, колективна идентичност, която едновременно обединява членовете на групата и ги отделя от другите групи. Различията между отделните групи неминуемо пораждат различни трудноразрешими конфликти, породени от непрестанното сравнение с другите групи и оценяването им обикновено като по-низши (пример – европейският колониализъм). Тези конфликти често имат пагубни последици. Има ли този на пръв поглед изключително сложен проблем решение? Да – системата от възгледи, наречена културен релативизъм, според която всяка култура има свои собствени уникални особености и разбирания, които могат да бъдат разбрани само в нейния собствен контекст. Тази теория е приложима с пълна сила и по отношение на групите. Особеностите на дадена група не могат да бъдат преведени в контекста на друга група, от което следва, че това не трябва да бъде правено изобщо. Всяка група е самодостатъчна сама на себе си и не трябва да бъде оценявана и съдена по никакъв начин от външни хора. Този възглед е създаден от бащата на американската антропология Франц Боас и популяризиран от неговите ученици в началото на XX век. Те определят и ролята на науката антропология, призвана да пази правото на всяка култура да бъде уникална сама за себе си и казват, че антропологът никога не трябва да се намесва в чужди култури, да се стреми да ги променя, както и да им дава морални оценки. Приватизираната от индивида или от дадена група култура днес се нарича идентичност. Тя се налага успоредно с глобализацията и отделянето на човека от собственото му място. Подобна приватизирана култура от индивида или групата се превърща в силна форма на легитимация. Национални, етнически, религиозни групи, малцинства от всякакъв род – всички те днес формулират борабата си за освобождение и равенство през понятието за своята идентичност. Тук се използва думата «своята» понеже не става дума за принадлежност към дадена общност или съхраняване на традиции, а за собственост на определен набор от културни черти, които съвременният човек носи със себе си. Където и да се засели, индивидът владее пространството със своята музика, своя език и т.н. Идентичността - това е културният контекст, който сме приватизирали, така че да сме съпроводени от него като от сянка където и да сме. Постепенно тази наша идентичност се превръща и в жизнен стандарт. Този процес е познат от феномени като модата и стиловете на живот: Цялата енергия, която индивидът влага в своята специфика, се обуслявя от желанието да се разграничи от другия. Ако разгледаме понятието назад в историята, от съвременно виждане изглежда, че индивидът от край време е «облечен» със своята идентичност. Индивидът от преди обаче никога не е бил собственик на своя културен контекст – тогава той принадлежи на една или друга общност, която му налага своята култура, а не обратаното. () . Докато идентичността в пост-модерния свят не е наложена върху индивида от дадена общност или група - тя е въпрос на избор, индивидите искат и имат потребност да имат идентичността точно така, както имат потребност от дрехи или жилище. Идентичността е култура, възгледи, традиции, но всъщност функционира като материален факт. Тя е част от стандарта, луксозна екстра. В този смисъл дебатът за идентичността разграничава две съвсем различни употреби на понятието – моята и твоята идентичност. От пъравата следват позици като тези на Тейлър, който говори за една нова политика, основана върху признаване на твоята «моя идентичност». Много важен автор разглеждал идентичността е Ерик Ериксон, той достига до проблема за идентичността и през теренната си работа върху индиански племена в резерватите в Южна Дакота и севррна Калифорния. Наблюденията му го убеждават, че техните психични проблеми се дължат много повече на чувството за «изкорененост» от собстената традиция, отколкото на сблъсъка м-у нагони и норми. Обитателите на резерватите се оказват разкъсвани между преданиаята, вярванията, митовете на своите племена и печалната реалност на настоящето. Това измеренеие в американското мислене за идентичността ще се запази и до днес. Според примера на Ериксън американската групова идентичност подкрепя индивидуалната идентичност тогава, когато човек може да уверява себе си, че всяка стъпка в живота му е негов личен избор, независимо дали продължава напред или завива на 180 градуса, дали успява или се проваля. В този смисъл един щастлив индивид, който се гордее с изборите, които е направил, и един друг индивид, който се укрепва за тях са, в един по-общ план , еднакво «валидни» в културната матрица. Идентичносттта е винаги загубена, съществува винаги в криза. Един друг поглед към проблема ни дава Хосе Ортега-и-Гасет. Масоявият човек, който той описва, до голяма степен се приближава към онова, което се нарича модерна идентичност, той отхвърля другия, който го превъзхожда , което го кара да не слуша, да не поставя под съмнение своите възгледи и да не се съобразява с другите.

Концепцията на Сосюр за природата и структурата на езиковия знак. Отношението между линвистика и семиология. Философията на прагматизма в основата на Пърсовата семиотика. Триадичността на Пърсовия знак. Концепцията за семиозиса и проблемът „безкраен семиозис”. Швейцарският лингвист Фердинанд дьо Сосюр е първият основоположник на семиотиката. Макар и да е лингвист, той бележи до такава степен бъдещото развитие на лингвистиката и семиотиката, че днес е абсолютно невъзможно да си ги представим без него. Той пръв от колегите си насочва своето внимание към условията за функционирането на езика като такъв, а не се ограничава само в сравнителния анализ на различни езици, с каквото са се занимавали лингвистите дотогава. Макар и Сосюр да не се смята за създател на семиотиката, той дефинира с голяма точност, с какво точно тя трябва да се занимава и определя метода и на изследване. Сосюр е първият учен, който разделя езиковата способност на хората на език (онази абстрактна система, която няма физическо проявление, а съществува само в главите на хората) и речева дейност (т.е. самият акт на говорене/писане/слушане/четене на даден език – неговото физическо проявление). Именно това разделение на абстрактна система и конкретна дейност бележи началото на модерната лингвистика, а в последствие - и на семиотиката, която самият Сосюр определя като семиология, т.е. наука, занимаващи се с всички видове знакови системи (освен езика такива са и азбуката на глухонемите, светският етикет, военните сигнали и много други). Всеки отделен език не е просто набор от думи (както се е смятало дотогава в лингистиката), а е уникална система, в която реалността е изразена по определен начин и свързана с конкретните знаци в тази система (с думите). Доказателство за това, че езикът е уникална система, а не просто набор от думи, е фактът, че когато човек учи чужд език, ученето просто на лексика не е достатъчно и е необходимо да се учи и граматика, защото граматиката например в българския език не е приложима дори към близките до него, славянски езици. Сосюр създава и класическото определение за знак. Той е съставна единица на абстрактната система – на езика - и има две неразделни части: означаемо (психичният образ) и означаващо (акустичен, физически образ). В този смисъл, означаемото е идеята за знака, а означаващото е неговото физическо провление (било то дума, картинка, жест и т.н.). Пърс е вторият велик основоположник на семиотиката. Спорът за това, дали той или Сосюр е по-важен за развитието и, никога не е бил еднозначно решен. Около идеите и на двамата са се формирали цели направления, които са в процес на постоянно развитие. „Студената война” в семиотиката противопоставя най-вече подръжниците на Сосюр (френската школа в семиотиката) и тези на Пърс (американската школа). Резултат от нея е най-вече непознаването и игнорирането от едната школа на идеите и достиженията на другата. През 60-те и 70-те години на миналия век превесът е бил на страната на френската школа, поддръжник на структурализма. Тя обаче навлиза в криза и американската школа започва да доминира, най-малко заради по-голямата си издателска активност. Основната заслуга за победата на Пърсовата семиотика обаче е на небезизвестния учен и писател Умберто Еко – най-авторитетният Пърсианец, удостоен с титлата доктор хонорис кауза и от Софийския Университет. За разлика от Сосюр, който е лингвист, Пърс е преди всичко философ и учен, т.е. той е заинтересуван от същността на човешкото познание и мехнизмите на мисълта, а не толкова от езиковото им проявление. Без да употребява понятието култура в смисъла, който ние влагаме в него, той е доловил, че знаковостта е основната характеристика на познанието. Прозрял е, че нито едно значение не ни е дадено наготово, а винаги е сформирано благодарение на посредничеството на знаците. Той разширява Сосюровата идея за знак и вижда мисленето като трансформация на един тип знаци в друг. Всеки подобен преход се нарича интерпретация, а полученият резултат от него – интерпретанта, която става изходна точка за следващата интерпретация и така може да продължи до безкрай. Този характерен за мисленето процес Пърс нарича „безкраен семиозис”. В този смисъл, знакът е нещо, което представя нещо друго – интерпретанта – изходен знак за формирането на нови знаци. Пърс е основоположник и на философското течение прагматизъм – възможно най-практически насочената философия. Основната теория на този дял от философията е теорията за вярата и съмнението, която е пряко свързана с проблема за знаците. Според Пърс основният мотор на човешката мисъл е стремежът му да излезе от положението на съмнение (нестабилно и подтискащо) и да влезе в положение на вяра, отъждествяващо се с чувството за сигурност. Именно това чувство е най-търсеното състояние на нашето битие. Именно това е двигателят на безкрайния семиозис, който е и същността на културата. Културата според Пърс е натрупване на общовалидно познание, благодарение на което се осъществява социалният живот на хората. Той също така смята, че именно знаците дават граници на мисълта и интелекта на хората, т.е. че знаците мислят човека, а не човекът мисли знаците. Цялата доктрина на Пърс за знаковата същност на културата е съпроводена от доста сложна система на класифициране на различните типове и видове знаци, като най-общо те могат да бъдат сведени до три основни категории: икони, символи и индекси. * Иконичният знак има видима и лесноустановима прилика с означавания обект, т.е. иконичните знаци са картинки, макети, диаграми. Не е нужна предварителна уговорка с останалите членове на обществото относно това, какво точно означава даден иконичен знак – той е достатъчно разбираем (пример: знак No Smoking); * Символните знаци нямат пряка връзка с означавания обект – тяхното разбиране е въпрос на договорка. Пример за символен знак е да кажем „сърп и чук” – сам по себе си той не ни навежда на мисълта за комунизъм, правилното му разбиране е въпрос на договореност в обществото. Кръстът, по същия начин, е символ на християнството, полумесецът – на мюсюлманите, белият гълъб – на мира и т.н.; * Индексалните знаци (от индекс – показалец) имат причинно-следствена връзка с означавания обект. Пример за такива знаци са стрелките (наляво; надясно и т.н.); пушекът като знак на огън; стъпките – на човешко или друго присъствие.

Тайните на Неандерталците Този документален филм се върти около скорошни разкопки в пещерата Шанидар в Кюрдистанския регион на Ирак. Следваме екип от археолози, ръководени от ентусиазирания професор Грем Баркър. Открит е забележително добре запазен неандерталски скелет - първият от този вид в региона за повече от 25 години. Това откритие е основната сюжетна линия, която проследява и разглежда живота на неандерталците през погледа на този ново открит индивид. Онова, което издига "Тайните на неандерталците" на ново ниво, е фокусът му върху разобличаването на остарели стереотипи. Неандерталците вече не са изобразявани като груби и глупави същества, а доста по-умни и живеещи в малки групи. Филмът ефективно подчертава използването на сложни инструменти, погребални ритуали и потенциалната способност за символично мислене при тях. Този ревизиран образ е подкрепен от впечатляващи CGI реконструкции, които вдъхват живот на тези древни хора. Като цяло, "Тайните на неандерталците" е солиден и информативен документален филм. Той служи като навременен напомнящ сигнал, че разбирането ни за човешката праистория непрекъснато се развива. Макар и да не е революционен шедьовър, това е завладяващ филм за всеки, който е любопитен за нашите загадъчни предци.

Ван Гог е известен със своята страст към слънчогледите. Тези слънчеви цветя се появяват в много от неговите творби, превръщайки се в емблематичен символ на неговото творчество. Но какво точно крият слънчогледите на Ван Гог? В писмо до брат си художникът споделя: "Слънчогледът в известен смисъл е мой." Тази фраза разкрива дълбоката му връзка с цветето. За Ван Гог слънчогледът не е просто красив предмет, а отражение на живия свят, на неговата душа. В картините си Ван Гог показва различните етапи от живота на слънчогледа – от цъфтяща младост до увяхнала старост. Така той ни показва, че животът е цикъл, в който смъртта е последвана от ново раждане. Слънчогледът умира, но от неговите семена се прави масло, което ни дарява със светлина и топлина. "Слънчогледите" са не само символ на живота, но и платно за цветови експерименти. Ван Гог вижда в тях "симфония на цвета", където жълтото доминира, но се пречупва в различни нюанси на фона. Той се стреми да постигне ефекта на стъклопис, сякаш слънчогледите сияят божествено в готическа църква. Чрез слънчогледите Ван Гог ни показва не само красотата на природата, но и нейната дълбочина и философски смисъл. Тези цветя се превръщат в прозорец към душата на художника, разкривайки неговата визия за света и мястото на човека в него.

Създаването на произведения на изкуството с помощта на бактерии е завладяваща и развиваща се сфера, намираща се на пресечната точка на науката и изкуството. Известна още като биоарт или микробиологично изкуство, тази практика включва използването на живи бактерии като средство за създаване на изображения, дизайни или скулптури. Процесът може да варира, но обикновено включва следните стъпки: Избор на бактерии: Художникът избира видове бактерии, които притежават желаните характеристики, като например цвят, форма или скорост на растеж. Приготвяне на хранителна среда: Създава се среда, богата на хранителни вещества, в която бактериите могат да се размножават. Агар-агарът, получен от водорасли, е често срещана основа. Инокулиране: Бактериите се внасят в хранителната среда в определени модели или дизайни. Инкубация: Средата се инкубира при контролирани условия, позволявайки на бактериите да се размножават и да образуват видими шарки. Фиксиране: След като се постигне желаният вид, растежът на бактериите се спира чрез фиксиране с химикал или изсушаване. Бактериалното изкуство може да се приема по различни начини. Някои го виждат като форма на научна визуализация, представяща красотата и сложността на микробиологичния свят. Други го ценят като уникална художествена форма, разширяваща границите на традиционните медии. Независимо от гледната точка, несъмнено е, че бактериалното изкуство е интригуваща и провокираща размисъл дисциплина, която ни кара да преосмислим връзката между науката и творчеството. Ето няколко примера за художници, работещи с бактериално изкуство: Сюзан Лий: Американска художничка, известна със своите произведения, които изследват темите за растежа, разпадането и трансформацията. Тя използва различни бактерии, за да създаде цветни и сложни шарки. Габриеле Джулиани: Италиански художник, който създава фотореалистични изображения с помощта на бактерии. Неговите творби често изобразяват портрети или пейзажи. Маргарита Киселкова: Българска художничка, която използва бактерии, за да създаде интерактивни инсталации. Нейните произведения реагират на човешкото присъствие или промени в околната среда. Повече тук: https://en.wikipedia.org/wiki/Microbial_art

Оказва се, че в Европа умират от ухапване от змия няколко човека на година, а хиляди от автомобилни катастрофи, но ние изпадаме в ужас само от идеята да срещнем змия, а колите ги приемаме за част от живота. Има много случай, в който човек, като види змия тръгва да я напада с ясната цел да я убие.

Документален/Образователен филм за влечугите в Североизточна България. В този филм ще се сблъскате с тайнствения живот на гущерите, змиите и костенурките населяващи района на Североизточна България. Ще се запознаете с видовото им разнообразие, начина им на живот и още много други интересни аспекти от тяхната биология и поведение. Ще разберете, че колкото и разнообразни и шарени да са тези интересни животни, всъщност много малка част от тях са опасни за живота на хората.

През последните 14 години четири елемента, са добавени в Периодичната система на Менделеев: Тенесин (Ts) - открит през 2010 г. в Обединения институт за ядрени изследвания в Дубна, Русия. Московий (Mc) - синтезиран през 2015 г. в сътрудничество между Обединения институт за ядрени изследвания в Дубна и Националната лаборатория "Лорънс Ливърмор" в Калифорния, САЩ. Оганесон (Og) - синтезиран през 2017 г. в Обединения институт за ядрени изследвания в Дубна. Лоунсий (Lv) - синтезиран през 2020 г. в Обединения институт за ядрени изследвания в Дубна. Важно е да се отбележи, че тези елементи са изкуствено създадени в лаборатория и не се срещат в природата. Те са изключително нестабилни и съществуват само за части от секундата. Добавянето на тези елементи е резултат от интензивни научни изследвания, които разширяват нашето разбиране за атомната структура и свойствата на материята.

MenteeBot на израелската компания Mentee Robotics се отличава с интегриран AI от самото начало на проектирането си. За разлика от други хуманоидни роботи, при които AI се внедрява допълнително, MenteeBot е създаден с фокус AI да се учи в движение. Този подход му позволява да изпълнява широк спектър от задачи с висока прецизност и гъвкавост. MenteeBot е способен да се адаптира към различни условия и да учи нови задачи. Предвижда се използването му като домашен помощник и в складов бизнес.

Докато някои фактори усложняват набирането на войници, други пък подтикват държавите към по-голяма милитаризация. Например, близостта до текущ конфликт е по-вероятно да мотивира гражданите да се включат във военни действия. Можем да вземем за пример Латвия, Литва и Естония. Тъй като са по-близо до Русия, отколкото Германия, гражданите им са много по-готови да се защитават, ако се наложи. Жителите на някои от най-богатите страни в света като Дания, Финландия, Норвегия и Швеция би следвало да нямат желание да се бият за своята страна. Но близостта до Русия играе роля и тук. В тези държави две трети от гражданите заявяват, че биха отишли на война, ако се наложи. Изненадващо, политическите предпочитания нямат голямо значение за това дали човек е готов да защитава страната си във война. Учените установяват, че политическите предпочитания на хората нямат това влияние, което бихме предполагали, хората с крайно десните политически виждания не е по-склонна да умре за своята страна от колкото центристите или социалдемократите. Страхът продължава да бъде един от най-ефективните мотиватори. Когато виждаме войни и конфликти около нас и усещаме заплаха, реална или измислена, от други държави, винаги ще има хора, готови да се присъединят към армията и да се бият. Пример за това е Израел. От друга страна, младите хора обикновено не искат да се присъединяват към армията по напълно различни причини. Първата е икономическа. В света има много други начини за самореализация. Ако през миналия век военната служба е била почти единствената престижна и добре платена професия за мъжете, сега те разполагат с по-достъпно образование и огромен избор от професии. Освен това, колкото по-богати стават държавите, толкова по-малко мъже са склонни да се жертват за държавата и нацията. Тук роля играе факторът на ценностите. Западните демокрации са се превърнали в така наречените пост-хероични общества. Там най-високата ценност е човешкият живот и неговото запазване, както и личното благополучие. Тези ценности трудно се съчетават с готовността да се воюва за страната и да се умре геройски в нейна защита. Все пак има изключения. В някои богати страни, като например Франция, решителността на младите хора да воюват остава доста висока. Напротив, желанието да се сражават е много по-ниско в държави, които вече са преживели ужасите на войната, особено поражението. Това важи за Германия, Италия и Япония. Мъжете там изобщо нямат желание да се записват в армията. Недоверие към въоръжените сили има и в държави, където дълго време са управлявали военни диктатури, например в Испания и Португалия. Източник: https://www.economist.com/international/2024/04/17/would-you-really-die-for-your-country Източник на изображението: https://jble-eustismwr.com/acs/mobilization-deployment/

Грешките в преписването на Рецептурника за еволюция https://nauka.offnews.bg/.../greshkite-v-prepisvaneto-na... Преди седемстотин милиона години за първи път се появява забележително същество. Макар и да не е било много за гледане според днешните стандарти, животното е имало предна и задна част, горна и долна. По онова време това е новаторска адаптация, която определя основния план на тялото, който в крайна сметка наследяват повечето сложни животни, включително и хората. Невзрачното животно е живяло в древните морета на Земята, като вероятно е пълзяло по морското дъно. Това е последният общ прародител на двуутробните животни - огромна супергрупа животни, включваща гръбначни (риби, земноводни, влечуги, птици и бозайници) и безгръбначни (насекоми, членестоноги, мекотели, червеи, бодлокожи и много други). До днес повече от 7000 групи гени могат да бъдат проследени до последния общ прародител на двуутробните, според проучване на 20 различни вида двуутробни, включително хора, а също и акули, маймуни, стоножки и октоподи. Констатациите са направени от изследователи от Центъра за геномно регулиране (CRG) в Барселона и са публикувани днес в списание Nature Ecology & Evolution.

Основно от интернет, но и панаирите на книгата са винаги подходящо място за купуване на много книги

Венера Милоска е името на едно от най-прочутите произведения на древногръцкото скулптурно изкуство. Открита е през 1820 г. на остров Милос в Бяло море, сред руините на древен град със същото име. Изложена е в музея Лувър в Париж, столицата на Франция. Счита се, че изобразява древногръцката богиня на любовта и красотата Афродита (на латински: Венера). Французите вярвали, че ръцете на Венера са се откъснали в резултат на битка за статуята между френски и турски моряци на остров Милос (по това време Гърция е била част от Османската империя). Този инцидент може да се е случил малко след откриването на статуята. Но тази история не е потвърдена от никакви документи. Тази версия е изказана за първи път от лейтенант на френски кораб през 1874 г. Въпреки това, по време на "борбата за Венера" на Милос, той и екипажа му са били на друго място. Днес повечето учени смятат, че статуята вече не е имала ръце, когато е открита. Какво е имала Венера в ръцете си и в каква позиция са били те, все още не е ясно. Има няколко хипотези за това какво е правила Венера в оригинал. Може би е държала пред себе си огледало или вретено, венци или щит, ябълка или гълъб, дете или рамото на любим воин. А на ръцете й вероятно е имало метални бижута. Между другото, някои смятат, че това изобщо не е Венера, а богинята на морето Амфитрита, която е била почитана в Милос. Или Артемида, която евентуално е държала лък или амфора в ръцете си. Има и хипотеза, че скулптурата не изобразява богиня, а обикновена жена. Има много предположения за това коя всъщност е Венера Милоска и какво е имало в ръцете й. Коя версия смятате за най-правдоподобна?

Когато искате да изкрещите по време на особено лош ден, но след това успявате да се въздържите и никой не разбира за вашите емоции. Това е благодарете на човешкия мозък и начина, по който той регулира емоциите. Това може да бъде от съществено значение за ориентирането в ежедневния живот. Докато възприемаме събитията около нас, способността да бъдем гъвкави и да преформулираме ситуацията влияе не само на нашето чувство, но и на поведението ни и вземането на решения. Фактът е, че някои от проблемите, свързани с психичното здраве, се дължат на неспособността на индивидите да бъдат гъвкави, например когато постоянни негативни мисли затрудняват възприемането на ситуация по различен начин. За да се справят с такива проблеми, ново изследване, проведено от Дартмът, е сред първите от своя вид, които разделят активността, свързана с генерирането на емоции, от регулирането на емоции в човешкия мозък. Резултатите са публикувани в Nature Neuroscience. “Като бивш биомедицински инженер, беше вълнуващо да идентифицирам някои мозъчни региони, които са изключително свързани с регулирането на емоции”, казва главният автор Ке Бо, постдокторант в Лабораторията по когнитивна и афективна невронаука (CANlab) в Дартмът. “Нашите резултати предоставят нова представа за това как работи регулирането на емоции, като идентифицират цели, които могат да имат клинични приложения.” Например системите, които изследователите идентифицираха, могат да бъдат добри цели за стимулиране на мозъка, за да подобрят регулирането на емоции. Използвайки компютърни методи, изследователите проучиха два независими набора данни от fMRI (фЯМР) изследвания, получени по-рано от съавтора Питър Джианарос от Университета на Питсбърг. Мозъчната активност на участниците беше записвана в чрез fMRI, докато участниците гледат изображения, които вероятно ще предизвикат негативна реакция, като например кървава сцена или страшни животни. След това участниците бяха помолени да преоценят емоцията, като генерират нови мисли за изображението, за да го направят по-малко отвратително, преди да видят негативното изображение. Този процес на преоценка и рефрейминг на ситуацията е важен за регулирането на емоции. Изследователите са успели да идентифицирт мозъчни региони, които са специфично свързани с регулирането на емоции. Тези области могат да бъдат потенциални цели за стимулиране на мозъка с цел подобряване на регулирането на емоции. Например, ако можем да усилим активността на тези региони, можем да помогнем на хората да се справят по-ефективно със своите емоции. Това изследване предоставя нови познания за функционирането на мозъка и може да има важни приложения в областта на психичното здраве и терапията. Функционален ядрено-магнитен резонанс (fMRI) Journal Reference: Ke Bo, Thomas E. Kraynak, Mijin Kwon, Michael Sun, Peter J. Gianaros, Tor D. Wager. A systems identification approach using Bayes factors to deconstruct the brain bases of emotion regulation. Nature Neuroscience, 2024; DOI: 10.1038/s41593-024-01605-7 Източници: https://www.sciencedaily.com/releases/2024/04/240403170916.htm https://home.dartmouth.edu/news/2024/04/dartmouth-researchers-map-how-brain-regulates-emotions

Скален къс от ранните дни на Луната Science News, 30 март 1974 г. Програмата “Аполо” след последния си опит най-сетне постигна успех. Основната цел на учените, които изследваха пробите, донесени от лунната повърхност, беше да открият скала, която е почти на същата възраст като самата Луна - реликва, съществуваща повече от 4,5 милиарда години. След пет посещения на Луната, последното отчаяно усилие - Аполо 17 - най-сетне се увенча с успех. https://www.sciencenews.org/archive/rock-moons-early-days 2024 Лунните скали от ерата на “Аполо” продължават да разкриват тайни за младостта на Луната. Например, скорошен анализ предполага, че магнитното поле на Луната (ако е съществувало) е просъществувало през първите 500 милиона години от съществуването на спътника . Друга проба от лунни скали, събрана през 2020 г. от китайската мисия “Чанге-5”, предоставя нови подробности от по-късни периоди. Тези скали предполагат, че Луната е била вулканично активна по-дълго, отколкото се е смятало преди, като лавата е текла до преди около 2 милиарда години . Мисията на Китай “Чанге-6”, планирана да стартира през май, може да достави първите скали от обратната страна на Луната. Този материал би могъл да обясни защо близката и далечната страна изглеждат геоложки различни. In this composite image, Apollo 17 astronaut Harrison Schmitt stands next to a lunar boulder. A sample collected from such a boulder proved to be nearly as old as the moon itself. GENE CERNAN/NASA

От ФБ: https://www.facebook.com/dimblov/posts/pfbid036 Дефицитът на качествени текстове може да забави развитието на AI отрасъла още през следващите две години. Сега дори ясни лидери на пазара като OpenAI и Anthropic са изправени пред криза. GPT-5 планира да се обучава по транскрипции на публични речи и подкастове в YouTube - начин да се получат поне малко качествени данни. На пръв поглед изглежда, че проблемът е лесен за решаване: всичко, което трябва да направите, е да наемете качествени писатели и да ги накарате да създават съдържание специално за обучение на ИИ. Например да сключите договор с онлайн издание или цифрова библиотека. На практика обаче това не е толкова просто. Пабло Вилялобос, учен от изследователския институт Epoch, казва, че за обучението например на GPT-5 ще са необходими 60-100 трилиона токена. Токенът не е точно равен на дума, а по-често е нейна съставна част, но дори и според най-скромните очаквания ще са необходими 240-400 милиарда страници А4 и около 1 милиард книги. Британската библиотека е най-голямото книгохранилище в света с фонд от 170 милиона книги. За да се отговори на апетита на усъвършенствания ИИ, са необходими 5-8 Британски библиотеки, а материалите в тях трябва да са уникални. Според Вилабос, ако обучите GPT-5 на подходящи текстове в интернет, няма да му стигнат 10-20 трилиона токена. Все още е възможно да се обучава ИИ върху лична кореспонденция, но широката общественост не иска да предоставя данните си на разработчиците. Илон Мъск и Зукърбърг обучават моделите си върху съдържание, създадено от потребителите на техните социални мрежи, но то не винаги е последователно и качествено. Докато Пабло Вилабос прогнозира, че през 2026 г. заплахата от недостиг на данни ще бъде вече 90%, стартъпът DatologyAI се опитва да реши проблема с различен подход. В него БНМ се обучава по метода на "училищната програма" - представя се информация в определен ред, от проста към сложна, така че ИИ сам да намери връзки в нея и да направи изводи. Според Ари Морксос, основател на стартъпа, това подобрява ефективността на модела, като намалява наполовина обема на постъпващите данни. Това обаче все още не е потвърдено в други проучвания. Както Google, така и OpenAI обмислят създаването на пазар за данни за обучение на невронни мрежи. На него ще се определя колко полезна е определена информация за даден модел и каква цена е справедлива. Може би ще се появи цяла нова сфера на икономиката, в която ще работят производители на съдържание за обучение на ИИ. Засега работата по този пазар не е стигнала по-далеч от етап планиране. OpenAI и Anthropic също започнаха да експериментират с "висококачествени синтетични данни". Това е най-добрият текст, създаден от самите невронни мрежи. Тук разработчиците трябва да бъдат изключително внимателни - някои тестове показаха, че невронните мрежи губят производителност и се влошават от такива учебни материали.

Най-случайното двуцифрено число е 37. Когато се анкетират групи от хора, за да изберат „случайно число между 1 и 100“, най-често избираното число е 37.

Нищо общо! Капитализма развива и допринася за развитието на света, докато комунистите убиват и грабят от тези, които сами са си построили и създали.

Колкото повече те чета толкова повече разбирам, че ти да ни покажеш истината, а не да търсиш или обсъждаш нещо Виж в групата, която @deaf споделя, там има много хубави примери какво се случва в България и как нещата се развиват тук. Ако не се развиваха заплатите нямаше да растат и нямаше да можем да си позволим да пътуваме, да купуваме имоти в чужбина. Дори вече сме извън списъците с евтина работна ръка - защото вече не сме. Искаме високи заплати и ги получаваме. Дори и да сме в дъното на ЕС, то това е из между най-развитите държави в Света

Перфектното число или съвършеното число е може би най-старият нерешим математически проблем. Още от древността математиците са пленени от неговата симетрия и мистерия. Перфектно число е естествено число, равно на сумата от своите по-малки делители. С други думи, делителите на числото, без да се включва самото число, се събират, за да се получи самото число. Пример: Числото 6 е перфектно число. Делителите му са 1, 2 и 3, а 1 + 2 + 3 = 6. Числото 28 е перфектно число. Делителите му са 1, 2, 4, 7 и 14, а 1 + 2 + 4 + 7 + 14 = 28. Свойства на перфектните числа: Най-малкото перфектно число е 6. Перфектните числа са редки. До 2023 г. са открити само 51 перфектни числа. Перфектните числа са четни. Перфектните числа са свързани с други интересни математически концепции, като например прости числа и мерсенови числа. Нерешени проблеми: Съществуват ли безкрайно много перфектни числа? Има ли формула, с която да се генерират всички перфектни числа? Перфектните числа са не само интригуващ математически проблем, но и имат приложения в различни области. Те се използват в криптографията, компютърните науки и дори в музиката. Перфектните числа са очарователен и мистериозен кът от математиката. Те ни напомнят, че в света на числата все още има много тайни, които чакат да бъдат разкрити. Първите десет съвършени числа 6 28 496 8128 33 550 336 8 589 869 056 137 438 691 328 2 305 843 008 139 952 128 2 658 455 991 569 831 744 654 692 615 953 842 176 191 561 942 608 236 107 294 793 378 084 303 638 130 997 321 548 169 216 (последователност A000396 в OEIS) В това видео се обясня много подробно проблема с перфектното число: Повече: https://bg.wikipedia.org/wiki/Съвършено_число https://en.wikipedia.org/wiki/Perfect_number

Съдържание от Капитал: България и Румъния вече са в Шенген по въздух и море . Какво следва? Промените ще засегнат основно движението на гражданите и няма да се отрази на превоза на стоки Преди 24 години, когато визите за Шенген паднаха за първи път за българи, надали някой е смятал, че ще трябва цяло едно поколение, за да влезе страната в общото пространство без граници. Обединение на управляващи и опозиция тогава, както и активиране на целия възможен дипломатически ресурс за възползване от проблемите в евросъюза в наша полза бе събитие, което после бе повторено само веднъж - при влизането в ЕС, преди резето да хлопне. Летищата са готови за Шенген Ето какво е написал "Капитал" през ноември 2000 г., когато визите падат за България, но не за Румъния. "Решението, което Съветът на министрите взе за разделянето на пакета България - Румъния, показа, че геополитическите оправдания или аргументи носят малко полза. Напредъкът към ЕС може да бъде извършен само на базата на сериозна вътрешна политика. Румъния пострада не само поради сериозните проблеми с нейните малцинства, но и поради липсата на съгласие какви реформи трябва да бъдат направени в страната." България губи 1.2 млрд. лева годишно от забавянето на сухопътния Шенген По ирония на съдбата днес, четвърт век по-късно, докато влизаме само с единият крак в Шенген, румънците определено ни изпревариха в подготовката и дипломацията си по пътя. След преговори, продължили почти колкото членството в ЕС, поне три мисии за устояване на готовността само в последната година и няколко напрегнати съвета на върха, в който Австрия и Нидерландия си разменяха местата кой да блокира, в края на декември 2023 г. страните членки най-накрая постигнаха единодушие. Беше гласувано двете държави да станат част от шенгенското пространство по въздух и море, а сухопътните граници да бъдат отворени на по-късна дата с единодушно решение на страните членки, "като се вземат предвид съответните технически и оперативни договорености на тези граници и актуалното състояние на взаимното сътрудничество". Какво е Шенген и защо е важно да сме част от него Това, разбира се, е малка победа. Пълното влизане е това, което ще освободи пътническия и товарния трафик, ще нормализира границите, ще отвори нови възможности. Над 1.3 млн българи годишно пътуват по въздух до Шенген, но само в Гърция влизат почти 2 милиона по суша, а почти всички товари също минават през сухопътните граници. България губи 1.2 млрд. лева годишно от оставането си извън Шенгенската зона според доклад на икономическото министерство и това се отразява на българските производители, търговци и съответно икономика. Конкретни срокове за присъединяване по суша все още няма и това е проблем за който и кабинет да дойде. Към статията: https://www.capital.bg/politika_i_ikonomika/ikonomika/2024/03/29/4606681_bulgariia_i_rumuniia_veche_sa_v_shengen_po_vuzduh_i/

Вселената вече е в своята шеста и последна епоха Отпреди Големия взрив до наши дни, Вселената преминава през много епохи. Тъмната енергия предвещава финала Кредит NASA/WMAP science team Илюстрация на нашата космическа история, от Големия взрив до настоящето, в контекста на разширяващата се Вселена. Не сме сигурни, въпреки че мнозина твърдят, че Вселената е започнала от сингулярност. Възможно е обаче, точно както черните дупки "завършват" в сингулярност, нашата Вселена и нейното инфлационно състояние, което е довело до горещия Голям взрив, да са възникнали от сингулярност. От космическа инфлация до първична супа от частици до разширяващи се, охлаждащи последици, Вселената преминава през много важни етапи в нашата космическа история. Преди около 6 милиарда години обаче нова форма на енергия започва да доминира в разширяването на Вселената: тъмна енергия, която сега определя нашата космическа съдба. Епохата, в която живеем, в която тъмната енергия доминира в разширяването на Вселената, е последната, която нашата Вселена някога ще преживее. Сега живеем в началото на окончателния край на Вселената. Днес Вселената не е същата, каквато е била вчера. С всеки изминал момент се случват редица фини, но важни промени, дори много от тях са незабележими в измерими човешки времеви мащаби. Вселената се разширява, което означава, че разстоянията между най-големите космически структури се увеличават с времето. Преди секунда Вселената бе малко по-малка, след секунда Вселената ще бъде малко по-голяма. Но тези фини промени се натрупват в големи, космически времеви мащаби и засягат не само разстоянията. С разширяването на Вселената относителното значение на радиацията, материята, неутриното и тъмната енергия се променя. Температурата на Вселената се променя. И това, което ще видите в небето, също ще се промени драматично. Като цяло има шест различни епохи, на които можем да разделим Вселената, и ние вече живеем в последната. Докато материята (както нормалната, така и тъмната) и радиацията стават по-малко плътни, докато Вселената се разширява поради нарастващия си обем, тъмната енергия, както и енергията на полето по време на инфлация, е форма на енергия, присъща на самото пространство. Тъй като в разширяващата се Вселена се създава ново пространство, плътността на тъмната енергия остава постоянна. Кредит: E. Siegel/Beyond the Galaxy Причината за това може да се разбере от графиката по-горе. Всичко, което съществува в нашата Вселена, има определено количество енергия в себе си: материя, радиация, тъмна енергия и т.н. С разширяването на Вселената обемът, който заемат тези форми на енергия, се променя и енергийната плътност на всяка от тях ще се развива по различен начин. По-специално, ако дефинираме наблюдаемия хоризонт чрез променливата a, тогава: енергийната плътност на материята ще се развива като 1/ a 3 , тъй като (за материята) плътността е просто маса спрямо обем и масата може лесно да се преобразува в енергия чрез E = mc 2 енергийната плътност на радиацията ще се развива като 1/ a 4 , тъй като (за радиацията) плътността е броят на частиците, разделен на обема, и енергията на всеки отделен фотон се разтяга, докато Вселената се разширява, добавяйки допълнителен коефициент от 1/ относително към материята тъмната енергия е свойство на самото пространство, така че неговата енергийна плътност остава постоянна (1/ a 0 ), независимо от разширяването или обема на Вселената Визуалната история на разширяващата се Вселена включва горещото, плътно състояние, известно като Големия взрив, и също последващия растеж и формирането на структури. Пълният набор от данни, включително наблюденията на леките елементи и космическия микровълнов фон, оставя само Големия взрив като валидно обяснение за всичко, което виждаме. Докато Вселената се разширява, тя също така се охлажда, което позволява образуването на йони, неутрални атоми и евентуално молекули, газови облаци, звезди и накрая галактики. Кредит: NASA/CXC/M. Weiss Следователно Вселена, която съществува по-дълго, ще се е разширила повече. В бъдеще ще бъде по-студена, а в миналото ще е била по-гореща. Тя е била гравитационно по-равномерна в миналото и е по-неравномерна сега. Била е по-малка в миналото и ще бъде много, много по-голяма в бъдеще. Чрез прилагане на законите на физиката към Вселената и сравняване на възможните решения с наблюденията и измерванията, които са получени, може да се определи както откъде идваме, така и накъде сме се запътили. Можем да екстраполираме нашата история чак до началото на горещия Голям взрив и дори преди това до периода на космическа инфлация. Можем да екстраполираме настоящата ни Вселена и в далечното бъдеще и да предвидим крайната съдба, която очаква всичко, което съществува. Цялата ни космическа история е теоретично добре разбрана, но само защото разбираме теорията за гравитацията, която е в основата й, а и защото знаем сегашната скорост на разширяване на Вселената и енергийния ѝ състав. Светлината винаги ще продължава да се разпространява през тази разширяваща се Вселена и ще продължаваме да получаваме тази светлина произволно далеч в бъдещето, но тя ще бъде ограничена във времето до това, което достига до нас. Ще трябва да изследваме по-слаби яркости и по-дълги дължини на вълните, за да продължим да виждаме видимите в момента обекти, но това са технологични, а не физически ограничения. Кредит: Nicole Rager Fuller/National Science Foundation Когато се начертаят разделителните линии въз основа на това как се държи Вселената, откриваме, че има шест различни епохи. Инфлационна епоха: която предхожда и създава горещия Голям взрив. Епохата на първичната супа: от началото на горещия Голям взрив до окончателните трансформиращи взаимодействия на ядра и частици в ранната Вселена. Плазмената епоха: от края на неразсейващите взаимодействия на ядра и частици, докато Вселената се охлажда достатъчно, за да образува стабилна неутрална материя. Епохата на Тъмните векове: от образуването на неутрална материя до първите звезди и галактики напълно рейонизират междугалактическата среда на Вселената. Звездната епоха: от края на рейонизацията до прекратяването на гравитационното формиране и растежа на широкомащабните структури, когато плътността на тъмната енергия доминира над плътността на материята. Епохата на тъмната енергия: последният етап от нашата Вселена, където разширяването се ускорява и несвързаните обекти се ускоряват безвъзвратно и отдалечават необратимо един от друг. Вече сме навлезли в тази последна ера преди милиарди години. Повечето от важните събития, които ще определят историята на нашата Вселена, вече са се случили. Квантовите флуктуации, които възникват по време на инфлация, се разтягат във Вселената и когато инфлацията приключи, те се превръщат във флуктуации на плътността. Това води с течение на времето до широкомащабната структура във Вселената днес, както и до колебанията в температурата, наблюдавани в CMB. Това е грандиозен пример за това как квантовата природа на реалността влияе на цялата мащабна вселена. Кредит: E. Siegel; ESA/Planck and the DOE/NASA/NSF Interagency Task Force on CMB research Цялата статия: https://nauka.offnews.bg/fizika/vselenata-veche-e-v-svoiata-shesta-i-posledna-epoha-200247.html