mnogoznaiko

Културни епохи в Рим. Републиканска епоха. Религия - общо І. Общо понятие за религията на Рим Рим няма митология, познава само историческата легенда. ІІ. Теоретичен аспект Както се казва в „Сатирикон”: „ А пък и по нашите места е до толкова пълно с богове, че е по-лесно да срещнеш бог, от колкото човек.” („plurtes di, quam homines”) И действително учудващ е този огромен брой божества в Рим. Всяко, дори и най-дребното действие, има своя бог. Според Св. Августин в „De civitate dei” за едно бебе се грижат следните божества:  Vatikanus - бог на първия вик  Fabulinus - на първата дума и въобще го учи да говори  Educa - учи го да яде  Potina - учи го да пие  Cuba - учи го да лежи в люлката Когато детето започне да излиза, го поемат следните богини:  Abeona - учи го да излиза от къщи  Iterduca - покровителства го по пътя  Domiduca - за да си намери къщата  Adeona - за да си влиза в къщи Според Сервий, коментатора на Виргилий, в коментара му към „Георгики”, на един орач помагат следните богове:  Veruactor - на първата оран  Reparator - на втората оран  Imporcitor - на третата оран, той прави браздите  Insitor - сее  Obarator - на кръговата оран  Occator - на брануването  Saritor - на плевенето  Subruncinator - вади корените на плевелите, неизлезли при плевенето  Messor - жъне  Convector - събира класовете в сноп  Conditor - събира житото в ями-складове  Promitor - вади житото от ямите Наличието на това огромно количество божества, олицетворе-ние на един акт, дори на една абстракция в акта, каквато е Ara pacis Augustae на Марсово поле, Salus populi Romani на Квиринал, говори за твърде голямата примитивност на римската религиозна концепция. Ако елинът схваща божеството като огромна всесилна в дадена област констанция, появяваща се трансцедентно в даден момент и в дадена ситуация, то римлянинът вижда божеството само в акта, само в конкретната проява и никога друг път. Ето защо всеки епитет на бога е отделно божество. Така  Iuppiter Fulgur е едно божество - на гърма,  Iuppiter Fulmen - друго - на мълнията,  Iuppiter Lucetius - трето - на светлината, а  Iuppiter Elicius - четвърто - на дъжда. Тази многобройност и актуалност на божествената проява е възбуждала основателните насмешки на християнските теолози, според които римските божества като че са си поделили задълженията, за да не би да се изморят и преработят. Тази актуалност на римската религиозна концепция показва, че тя е застинала във фазата на преход между фетишизма и анимизма. Елинът има пълната възможност да разпознае в една едра, красива, синеока и благосклонна жена своята Деметра. Римлянинът вижда своята Церера само в момента на растящото зърно, защото е лесно да се даде образ на една идея, но е много трудно да се получи и елементарната образна представа за един акт. Римските божества са без образ. Според Варон 170 години след основаването на града в Рим е нямало статуи на богове. Но дори когато те са въведени по етруски и гръцки маниер, все пак този образ си е оставал образ на статуята, не и на божеството. Освен това схващането на божеството не като възможност за акт, а като конкретен акт, без да се търси целостта и движението в него, води да плоскостния характер на римската религиозна идея. Всяко божество е само за себе си. Между божествата няма никаква връзка, нито пък съподчинение. Докато Хермес бърза от Зевс към хората, от там към Посейдон, от там към Хадес, то Меркурий се движи от един сакрален парцел към друг. Движението му е само по земята и то по определени храмови парцели. Римската религия е парцелна. Немислимо е съществуването на божеството без отредения му templum. То е тясно свързано с него; то е там. Божеството отмира с отмирането на земления му участък, тъй като без парцел няма бог. Сакралното пространство е сбор от много кръпки върху профанното. Ако елинското сакрално пространство е успоредно на профанното и религиозната идея в Елада има вертикален характер, чрез който се постига пространството, то в Рим сакрума следва профанума по хоризонталния принцип, който води до плоскостта. В заключение римската религиозна вяра е актуална, аниконична, плоскостна, парцелна вяра; студена, недоверчива, без фантазия, практична. ІІІ. Практически аспект Основният принцип при осъществяване контакта между смъртните и безсмъртните е Do ut des, но осъществяван по най-нагъл и безсрамен начин. Между тях се осъществява един юридически контракт. Хората са длъжни да изпълняват задълженията си към боговете, а те от своя страна - да спазват изискванията към договора. Ако смъртен наруши някаква клауза от договора, той носи углавна отговорност за това. Например един pullarius (предател) по време на Сабинската война излъгал, че боговете позволяват сражение. Въпреки че това станало ясно, консулът Папирий дал нареждане за започване на боя, понеже облеченият във власт жрец юридически го разрешил. Според консула лъжата била в компетенциите на измамения бог. Така и станало. Битката била спечелена, но гадателят загинал в нея. Ако боговете не изпълняват поетите договорни задължения, те могат да бъдат наказани – статуите и жертвениците им били изхвърляни от храмовете. В този аспект жрецът в Рим е само един сакрален юристконсулт и сакрален церемониалмайстор. Например колегията на понтифиците е имала точно такива задължения - да събира, правилно употребява и надзирава всички знания от сложната наука за съставянето на профанно-сакралния договор. Именно поради нуждата да се състави максимално точен и задължаващ контракт римската практическа религия е удивително конкретна. На всеки акт се търси най-точното му божествено съответствие. Необходимо е да се открие конкретното божество, конкретното му име, конкретният му епитет, конкретният му адрес и конкретното време за това. Необходимо е и по конкретен начин то да се задължи. А това води до максимална детайлизация на култа. Всичко трябва да бъде извършено до последния детайл точно. Най-малката грешка води повтаряне на церемонията. Ето защо в римската религия, съотнесена към елинската, съществуват неимоверно повече ограничения за сакралните служители. Неизпълнението и на най-дребното от тях води до фатални последици. Нуждата от детайлно изпипване на култа води до формализъм, до неговата консервативна формулност. Всичко се извършва с материали, действия и формули, установени от незапомнени времена, защото това е гаранция. Никой в Рим не се моли по порив или с мисъл, а само по формула. В заключение римският култ е един конкретен, детайлизиран, формулен, юридически контракт. ІV. Отношение на държавата към религията Римският култ е съобразен и тясно свързан с държавата, той е вид държавна дейност. Никога Рим не е познавал противоречие между религия и политика. Римските гадатели не се допитват за бъдещето, а само се съветват кое бъдеще е угодно на бога и на държавата. Божественият съвет не е задължителен, ако не е поискан специално. Единствено в отношението на държавата към боговете се наблюдава йерархичност на боговете. Според важността за res publica populi Romani quiritum даден култ получава своето място в сакралната пирамида и тази сакрална пирамида е парадигмата за профанната пирамида. В тази пирамида отделните божествени парцели са подредени и съподчинени. Римският пантеон на deum представлява пренесената в сакрума строга държавна организация и йерархия. Тази пирамида в различните времена е попълвана по различен начин.

І. Характеристика на периода Това е най-неясния, таен и силно исторически и културно фалшифициран период в историята на Рим. Период на ярък дуализъм, но и на все по-силно проявяваща се тенденция към централизация. Период на усилено попиване на всичко интересно и вълнуващо, което скоро ще се превърне в исконно римско и лично-ценностно. Царският период полага основите на вечно променливите, но вечни основи на държавното, правовото, военното и социалното устройство на Вечния град. Царският период полага основите и на вечно и експанзивно обогатяващия се култ и вяра на Рим. Царският период полага основите и на вечно цивилизоващите се, но и вечно консервативни литература, изкуство, морал и етика. ІІ. Ранна топография на Рим Според античната традиция Urbs Romae е основан от Romulus еt Remus на 21 април на празника Parilia по етруски образец чрез auspicium. Но това е т.нар. Варонова ера (на Варон) така че това се води за първата година - Рим е основан anno primo ab urbe condita, ante die XI Kalendas Maias (an. I a.u.c. XI Kal. Mai.) Населяването на Рим става на четири етапа: А) Първи етап, т.нар. Roma quadrata В началото на I хил. е населен Palatium (фактически е трапецоид на Палатина). Самото име Палатин явно идва или от корена на pasho (паса) и означава селище на пастири, или от palus (кол) и означава оградено селище. По-вероятно от pasho, защото Ромул и Рем са пастири. Около мястото, определено за поселище се е прокарвала свещена първа бразда - sicus primigenius - като плугът се е вдигал на мястото, където ще са вратите. Браздата отделя urbs от ager. На разстояние от нея се строят стените, а браздата с полосата остава post moerum (ранна форма за murum). От тук се получава и pomoerium. Вътре се оставя същата полоса, а помериумът се обозначава в четирите краища с termini (cippi) - гранични камъни. Помериумът е оставян извън градските функции и така се получават понятията intrapomoerium et extrapomoerium. Roma quadrata е имала три порти: Porta Mugonia в североизточната част и води към главната извънградска улица - Via Sacra и съединената с нея, обикаляща северната част на Палатина, Via Nova. В северната част е била Porta Romanula. Третата порта е с неясно име и е водела към Scalae Caci (стълбата на Как) на югозапад и е извеждала към долината. Тук са били трите основни светини на Рим: Casa Romuli - къщата на Ромул; Lupercal - пещерата, където вълчицата отгледала Ромул и Рем; Ficus Ruminalis - свещената смокиня, която е изчезнала и по странен начин се явила на Форума; тук е бил и огънят на Как в светилището на Как. Палатин вероятно е бил трайно населен от протолатините в Х-ІХв. В) Втори етап, Septimontium От средата на VІІІв; границите му не са ясни, но той е включвал 7 поселища:  поселището на самия Палатин, т.е. Roma Quadrata;  на хълма - връх на Палациума - Germalus;  след това едно поселище на Velia - седловината между Палатин и Есквилина;  по трите върха на Esquilinus, където вероятно са живеели протосабините. Това са: Cispius, Opius, Fagutal;  и накрая поселище по част от Coelius Тук няма никакви следи от отбранителни съоръжения. Явно Septimontium е бил федерация между седемте поселища и е бил някакъв вид предподготовка за синойкизъм. Явно съюзът е бил много важен, след като един от най-важните празници на Рим е празникът Septimontia и по-късното схващане на Рим като Septimontium, включващ: Capitolium Palatinum Aventinus Coelius Esquilinus Viminalis Quirinalis (И както тримата мускетари са четирима, тук седемте хълма са осмима.) Ianiculum е отвъд Тибър. Той е много важен. Там охранява отряд при заседание на центури- атните комиции. С) Urbs quattuor regionum Това вероятно е в VІІв. като вече са били включени и сабинските поселения. Четирите региона са: Палатина; Suburbana - основно обхваща Целий; Есквилина; Collina - обхваща Квиринал и Виминал. Не е ясно дали Капитолия вече е влизал в границите на тези четири района, или е бил екстрапомериум. Вероятно тези четири района са обединени и това е предопределило помериума на Рим. D) градът на Сервий Тулий Това е последният етап; някъде през VІв. Със сигурност в неговите предели вече е влизал и Капитолия. Това е времето на етруското владичество, когато Рим заприлича на етруска крепост - c agger, murus еt arx. Капитолият е с два върха, свързани с малка долина, до която са водели стълби от Clivus Capitolinus (clivus = vicus - улица). Северният връх е arx и тук е било мястото, наречено Auguraculum - място за авгурите. Тук е и големият храм на богиня Iuno Moneta с монетния двор - Officina Monetae. Южният връх е бил сакралният център и е наричан Capitolium. Тук са били едни от най-старите и най-почитани храмове като най-важен бил триделният храм, където е бил Templum Iovi Optimi Maximi (Capitolini), Iunonis Reginae еt Minervae. В този храм сенатът е заседавал в началото на годината. Тук се е взимало решение дали да се обяви война, или сключи мир. Дотук е стигала триумфалната процесия. В подземията му са били съхранявани Libri Sibуllini. В стената му са забивали годишния гвоздей - clavus annalis. Тук се е намирал и Templum Iovis Feretrii, където са били плочите с международните договори. В южния край е била Saxum Tarpeium (Ripa Tarpeia), откъдето са хвърляли предателите на родината. Също в южния край е бил и Carcer Mamertinus. Той се състоял от две помещения едно над друго. Горното, което е в полите на Капитолия, е правоъгълник със свод, където предварително са задържали опасните престъпници. В центъра му имало кръгъл отвор, водещ към ниска сводеста камера - Tullianum. Там са убивали държавните престъпници (Катилина, Югурта, Верцингеторикс). А от Carcer Mamertinus нагоре по свода е водела Scala Genoniae - стълбата на палача, където са хвърляли телата на екзекутираните. В долината между двата хълма на Капитолий е бил прочутият Asylum на Ромул. Традицията приписва укрепването на града с крепостна стена на Сервий Тулий. Смята се, че при него градът получава вече форум, който първоначално е бил едно блатисто място за погребения, а по-късно се превръща в център на града. На форума на първо място се намира comitium (cum+ire) - място за събиране, за народните събрания. Комициумът е templum, ориентиран правилно - север - юг, изток - запад. В северната част се е намирала Curia Hostilia, според преданието построена от Кур (!!!) Помпилий, но е по-късна и е място за заседания на сената. В южната част е било ораторското място, наричано първоначално suggestus, а след победата над антиатите в 338г. започват да го наричат rostra, тъй като е бил украсен с тараните от битката. Постепенно обаче Капитолиумът започва да губи значението си, тъй като става малък. До 145г. се изчерпва със Форума, а след 52г. губи значението си - започват да го застрояват. Първоначално Форумът е бил пазар и е имал два реда търговци - tabernae veteres еt tabernae novae. Много скоро пазарът е преместен. На Форума е и Templum Concordiae - ІVв. е издигнат от Камил и е служел понякога за заседаване на сената. На северната стена е бил построеният в края на републиканската епоха Tabullarius - сграда за държавния архив. В южната страна пък е бил Templum Saturni - най-старата постройка на Форума, където е бил Aerarium Saturni (Publicum). Това е хазната, архивът. По-късно архивът е бил преместен в Табулариума. Тук е бил и Templum Castoris (на Кастор и Полукс), построен през Vв. Бил е по своя род палатът на мерките и теглилките и място за заседание на сената. В края на Форума, в южната страна, е кръглият храм Aedes Vestae, както и Atrium Vestae, където са живели весталките. Там е и Domus Regia - едно от най-свещените места. По стените му са били разположени фастите. Освен това в този период е построена Cloaca Maxima, вратата на Янус; започва и строежът на Circus Maximus. Започват и погребенията по Via Appia. В крайна сметка градът вече има крепостна стена - arx, т.е. мястото за отбрана, има място за правосъдие, форум, пазар, център на обществения, градски живот, врата на Янус - начало и край на войната, Circus Maximus - място за свободното време, канализация, карцер и саксум - мястото за правосъдие. Последният хълм, Авентин, винаги е бил считан extrapomoerium. Заселен е в средата на Vв. най-вече от плебеи. ІІІ. Gens Основата на рода е една фамилия. Фамилиите се обединяват в gentes, родовете в курии, куриите в паги и всичко се обединяват около arx; така се образува urbs. Начело на фамилията стои pater familias (стар Gen.), който на първо място управлява всички мъже, жени и роби и на второ място осъществява домашния култ. След смъртта си той влиза в състава на домашните божества. На трето място той е върховен съдия, имащ potestas vitae necisque. Така той е център на фамилията. Организацията и отношенията във фамилията са парадигматични за родовете, а от там и за държавата. Родовете явно са владеели и определяли част от ager publicus, за което говори названието на най-ранните триби - tribus Cornelia - един от най-големите родове. Владеел е цялата земя, така че е образувала една триба. Освен това някои родове са имали монопол върху някои култове. Известни са двата рода Potitii еt Pinariim с изключителен монопол върху култа към Херкулес. Когато им го отнели, казват, че те измрели. Определен брой фамилии образуват рода. Право на образуване на род имат само гражданите и те се наричат Patricii. Това са аристократите на Рим. Главите на родовете се наричат Patres. Те единствени имат право на magistratus - държавна длъжност; те единствени имат право на ager publicus - притежаване и преразпределение на земята (когато Рим завладее нови земи, те се разделят между тях); те единствени са cives, единствени са quirites, единствени имат правото да се наричат Romani и да са Populus Romanus, a той съставлява народното събрание. През Царския период е имало 30 курии, т.е. 30 рода, които са съставлявали Comitia Curiata и са съставлявали пехотата - 3000 души - и конницата - 300. Comitia Curiata е решавала на първо място външната политика - мир и война, на второ място - вътрешната политика - избор на цар и магистрати, гласуване на данъци и закони. На трето място тя е състявлявала perduellio - съд за углавни престъпления. И накрая тя е давала граждански права - приемала е в съсловието на патрициите. ІV. Clientes Идва или от гръцкия глагол κλύω - слушам, т.е. послушни, или от κλίνω - наклонявам се, прикрепявам се към някого. Не е ясно как възниква клиентелата, но това са вид присъединени членове към един род (не към фамилия!). Pater gentis е техен patronus. Tой им дава своето nomen, представя ги пред държавата. Най-общо казано, както личи от дванайсетте таблици, той осигурява правовата им защита, а в замяна клиентите са длъжни да го осигуряват материално. Може би клиентелата възниква от една страна от изискванията на завоевателната политика. Завладените по политически причини не могат да станат нито граждани, нито роби (например при грабването на сабинянките някак си не върви да направиш зет си роб). От друга страна възникването на клиентите може би е свързано с материалните затруднения на големите родове, а от трета - с разрастването на родовете, когато крайните разклонения не са чувствали връзката с породилия ги род и по тази причина са скъсвали родово, но са оставали присъединена част към рода. V. Plebs Думата означава multitudo. Групата на патрициите и клиентите рязко се противопоставя на групата на плебеите. Те имат много общо с гръцките метеки. Това са чужденци, живеещи в Рим и осъществяващи връзките на града с останалите държави. Те са чужди на патрицианските култове. Борбата между патриции и плебеи започва малко след царския период и продължава до ІІІв. След това вече терминът plebs се прилага към най-ниската прослойка на Рим. VІ. Rex et regnum  Рим има 7 царе: Romulus - основателят на Рим, положил основите на администрацията и войската; Numa Pompilius - поставил основите на култа; Tullus Hostilius - вторият Ромул; Ancus Martius - вторият Нума; Tarquinius Priscus - благоустройва Рим и вероятно стената е издигната при него; социалният реформатор на Рим ; Servius Tullius - военният и административен реформатор на Рим; Tarquinius Superbus - гордият, жесток последен цар на Рим. По исторически и археологически изследвания обаче той е освободил Рим от етруско господство. Според античната римска традиция първите четирима царе са добри, а останалите 3 - лоши. Поради тях именно rex е било nomen odiossum. Обвинението в стремеж към regnum е довело смъртта на много видни римляни (Цезар, Катилина, братята Гракхи, Мелий). Царете на Рим са били избирани от patres и утвърждавани от populus. По време на избора на царете е управлявал interrex. Сенатът утвърждавал царя чрез auctoritate patrum, а народа - чрез lex curiata de imperio (били са избирани на куриатни комиции). При последните римски царе се наблюдава предаване на властта по женска линия, тъй като те са етруски царе. Царят притежава imperium по подобие на pater familias, но това е повече теоретично, докато при императора е обратното. Основните insignii на царя са:  solium - трон,  sella curulis - курулно кресло,  scipio eburneus - скиптър от слонова кост с орел отгоре  currus regius - царска колесница  lictores Основните сфери на царската дейност са:  върховен жрец, поддържа държавните култове и принася жертва от името на държавата. Тъй като Рим никога не е имал идея за теокрация, то никога царят не е бил бог и никога не е имало жреческа каста. Остатък в републиканската епоха е rex sacrorum.  военен вожд; царят се грижи за и командва войската, по-точно пехотата, тъй като диктаторът е бил magister populi и си е назначавал magister equitum.  върховен съдия - през царския период законите са били mores maiorum - наследство от предците. Тази функция на царя не е особено ясна, вероятно е бил нещо като arbiter. Остатък от тази функция на царя в Републиканската епоха е intеrrex и съответно interregnum. VІІ. Сакрални държавни длъжности, останали в Репуб-ликанската и Императорската епоха а) Жречески длъжности През Царската епоха се оформят основните жречески колегии:  pontifices  augures  flamines  virgines Vestales  fetiales  salii  luperci  пазители и тълкуватели на Сибилинските книги b) Държавни длъжности  Всяка курия има свой шеф - curio, който се занимава с всички въпроси на патрицианската общност. Шеф на всички курии е curiо maximus. Тези длъжности остават и в следващите епохи, но със сакрални функции.  Началникът на конницата се е наричал tribunus celerum. По-късно длъжността трибун ще остане в два аспекта - tribunus plebis еt tribunus militum.  Когато царят не е в Рим, градът е управляван от praefectus urbi. По-късно когато магистратите, диктаторът, императорът не са в Рим, ще бъде назначаван префект и той ще е с други функции - на преторий.  При разследване на убийство в рода се назначава комисия от quaestores parricidii. Името остава за първите помощници на консулите. VІІІ. Senatus Произлиза от senex - съвет на старейшините, γερουσία. Ромул избира 100 сенатори от първата и единствена по негово време триба Ramnes; по-късно идва Tities (сабинската триба); следва Luceres, които вероятно са етруски. Така сенаторите стават 300 души. През царския период функциите на Сената са consilium - съвещават се. Това личи в останалите формули:  „si ei violeretur” – „ако му се стори за уместно” в декрет на Сената към отделен магистрат  „senatus consultum” - буквално „съвет на Сената”, а иначе – „постановление, което никой не може да престъпи”.

Културни епохи в Рим. Встъпителни слова І. Общо понятие за културата на Рим Културата на Рим е земеделска, докато елинската по своя характер е скотовъдна. Рим винаги е бил с поглед, прикован към земята. За разлика от елина, римлянина почти никога не е използвал морето. Рим почти няма флот. Това определя и римския начин на възприятие и чувстване. Римското мислене е плоскостно. В него липсва вертикалност. Този поглед, прикован към земята и плоскостното мислене обуславят и римския прагматизъм. Първоначалното възникване на Рим от един хълм определя пирамидалността, съподчинението в мисленето и възприятията и склонността към йерархизация на римляните. Ако елините мислят и чувстват пространствено със силна вертикална насоченост, то римляните мислят плоскостно със силна пирамидална насоченост. (Ние не мислим; мислим разнопосочно.) Понятието за човека в Класическата Елада е като едно цяло, схващано като тъждество между материалната и идеалната му същност; като едно цяло, което съществува дотолкова, доколкото е елемент на космоса, доколкото съдържа в себе си елемент на космоса. За елина човека е схващан като σώμα (тяло), което може от една страна да бъде ̉ελευϑερός (да има личност), или δοῦλος (тяло, което няма личност), но независимо дали е свободно или роб, то едновременно съдържа в себе си и ὕλη (материя), и ̉ιδέα (духа, идеалната част). Те двете естествено се определят взаимно. Съдържа ̒ηγεμονικόν, водеща частица, която е част от всеобщия λόγος или онази идеална част, проявление на всемирния материален κόσμος. Само така човешкото тяло, съчетало в себе си материално и идеално, се чувства част отново от единния космос. Римлянинът обаче вижда в човека само civis, при това в тази групова принадлежност той вижда както persona (личност), така и res (вещ без личност; принадлежащ на обществото роб). Само така гражданинът съчетава в себе си материалното и идеалното, които може да се схващат тъждествени помежду си само на основата на обществото. Гражданинът обаче, за да бъде такъв, винаги се схваща като подчинен и част от magistratus и само така той може да е част от общата civitas. Така неговата материалност и идеалност може да се поеме и разпредели именно като част от civitas. Но до Републиканската епоха липсва материалното изображение на тази civitas, събрано в едно тяло. Така в края на Републиканската епоха е открита личността на imperator. Ако елинът се възприема като разпръснат в пространството елемент, проникнат от останалите пространствени елементи, то римският civis е част от нивата на пирамидата, наречена civitas. Елинският идеал за човека е, че той трябва да бъде πολίτης, част от едно природно естествено образувание πόλις. Идеалът за римлянина е civis bonus или гражданинът, който идеално знае своето място в държавната пирамида, максимално добре познава правата и задълженията си, съзнаващ своето място в държавната йерархия на абстрактното понятие urbs и само така помещаващ се в своя urbs. Докато елинският полис е нещо естествено, римският urbs е нещо експанзивно, което още с основаването си се стреми да погълне всичко; затова ако полисът се стреми да остане естествено природно образувание, т.е. да запази своята ̉ελευϑερία, то римският urbs се гради и основава на imperium - властта в различните й аспекти. Елинският полис винаги е склонен към децентрализация, т.е. максимално разпределяне на властта сред всички - δημοκρατία, а римският urbs се гради на точното ограничаване на сфери на влияние, разпределяне правата и задълженията, т.е. potestas. Следователно идеалът на елина е да съвмести в едно дух и материя, изразен в καλοκαγαϑία, докато римлянинът вижда съвместяването им във virtus - мъжът, завладяващ целия свят. (Това са твърде сложни неща, че да ми задавате въпроси...) ІІ.Наследството на Рим Римският гений е бил винаги асимилиращ и адаптиращ. Всичко, което не се отнася до централизацията, е възприето от елинската цивилизация, но абсорбирано така, че да стане естествено римско. Все пак Рим е дал на света и някои уникални и чисто римски неща:  в областта на държавното управление това е йерархията и строгата социална структура;  в областта на правото - Рим го оформя като регламент и кодекс на социалните отношения;  в областта на военното дело - римляните го превръщат в една йерархично действаща военна машина, създават обсадната техника, откриват военната теория, изобретяват и униформата;  в областта на ораторското изкуство - римляните го конкретизират като правно и политическо средство;  в областта на литературата римляните създават два нови жанра - епистуларния и сатирата. Квинтилиан казва: „Satura quidem tota nostra est.”  в областта на архитектурата Рим открива свободно държащия се купол;  в областта на изобразителното изкуство изобретяват портрета. ІІІ. Влияния върху Рим А) Етрурия  най-силно влияние върху римската култура оказва етруската. Елините наричат етруските Τύρρηνοι, а римляните - Tusci. Етрурия е била силно развита земеделска страна с развита мелиоративна и инженерна техника. От Етрурия Рим заема мелиорацията и дренажа. От там заема и принципа на държавното устройство. Начело на Етрурия стои цар, а самата тя е била федерация от 12 града. Царят е бил подпомаган от сенат. Царят и сенаторите са имали специфични отличителни белези. Всички тези особености преминават в Рим и постепенно се развиват през Републиканската и Императорската епоха. От Етрурия Рим заема принципите на градоустройството и архитектурата. Етруските градове са с правилна планировка, с широки и павирани улици, със системи за ВиК, като използват максимално природната защитеност. От Етрурия римляните заемат и характерния италийски тип жилище. Състои се от едно голямо централно помещение с басейн в средата и над него отвор в покрива; в него е било и огнището. От двете му страни, отворени към него, има две малки помещения. Зад тази централна част има едно допълнително помещение, също отворено към централното. Влиза се от преддверие, към което има две тесни странични помещения, отворени към него. От Етрурия Рим заема свода, който се използвал много за подземни съоръжения и мостове, а от свода Рим изобретява купола, който представлява два свода под прав ъгъл. От Етрурия Рим заема и храмовата архитектура. Етруските храмове обикновено се строят на високо място с много стълби, обикновено без опистодом и без каквато и да е било колонада в края на задната стена, ориентирани хаотично, с много излязъл напред, т.е. пред целата (cella), покрив, поддържан от много колони. Освен това в Етрурия господства триделния храм. От Етрурия или през нея Рим заема голяма част от своите богове. Например основната триада: Iuppiter, Iuno, Minerva. През Етрурия той ще заеме повечето от своите богове от Елада, което обяснява разликата в имената: Асклепий - Ескулап, Херакъл - Херкулес, Персефона - Прозерпина. Етруското изкуство е под силното влияние на Архаичното гръцко изкуство и дълго време то определя облика на римското изкуство. Не случайно два от символите на Рим - Капитолийската вълчица и Хемерата - са етруски по произход. Освен това силната склонност на етруските към портретизация дава на Рим портрета, които понякога стига до гротескна реалистичност. И накрая Рим заема от Етрурия своята писменост, която тя самата е заела от западните гръцки азбуки. В) Magna Graecia  До ІІІв. тя е оказвала влияние главно чрез предмети на вноса и чрез заемане на земеделски и технически термини. През този период обаче влиянието на Magna Graecia много често минава през Етрурия. След покоряването на Италия в средата на ІІІв. започва прякото влияние на Magna Graecia върху Рим и това е главно в областта на религията и изкуството. Дори в Рим по това време се оформя т.нар. Сципионов кръг, който налага принципите на елинското изкуство, преодолявайки съпротивата на консервативно настроените римляни. Това слага началото на оформянето на Рим като елинистическа държава. След завладяването на Македония и Елада, по-късно и на Пергамон, Рим започва да се превръща в една наистина елинистическа държава, за да превърна по-късно целия свят в една римо-елинистическа. С) Източно влияние  началото му е сложено със завладяването на Египет, което внася и много нови божества. Влиянието на Изтока върху културата на Рим е най-вече в областта на религията, в областта на частния, интимния живот на всеки римлянин. Това влияние на Изтока поставя началото на синкретизма в римската религия, който скоро ще доведе до приемането и на монотеизма. ІV. Географско положение  Области на Рим: Най-плодородна е Кампания. Важните й градове са: Капуа, Неаполис, Куме, Епотеолий, Херкулан, Стадий, Помпей; следват: Калибрия с градове Тарент и Брундизий; Лукания - Сибарис; Брутия - Кротон; Сицилия с главен град Сиракуза. Две са моретата, които обикалят Италия - Mare Hadriaticum еt Mare Tuscum (Tyrrhenium). Основната планинска верига са Апенините, които не са особено високи, така че не са пречка за общението. Италия има множество плодородни равнини. Най-големите са около р.По, в Кампания, в Лациум около Тибър и в Етрурия. Така че има всички условия за развитие на земеделието. Откъм реки Италия е много богата - те са големи и пълноводни през цялата година. Климатът е средиземноморски, само в северна Италия е по-студено.

Инфлуенсърите, създадени от AI (изкуствен интелект), са виртуални личности, които се създават и управляват от изкуствен интелект. Те се използват в различни приложения, включително маркетинг, реклама и образование. Те могат да бъдат използвани за създаване на реклами, които са таргетирани към определена целева аудитория. Много последователи не разбират, че следват фалшив профил, тъй като инфлуенсърите, създадени от AI, могат да се програмират да се свързват с потребителите по начин, който е подобен на това как човешките инфлуенсъри се свързват със своите фенове. Ето някои примери за инфлуенсъри, създадени от AI: Lil Miquela е виртуален модел, който е създаден от компанията Brud. Тя има над 3 милиона последователи в Instagram и е известна със своите стилни и гламурни снимки. Shudu Gram е виртуален модел, който е създаден от дизайнера Cameron-James Wilson. Тя е известна със своята реалистична визия и е била използвана в рекламни кампании за различни компании. Инфлуенсърите, създадени от AI, все още са в начален стадий на развитие, но те имат потенциал да променят начина, по който хората взаимодействат с виртуалния свят. Те могат да бъдат използвани за създаване на съдържание, което е по-ангажиращо и интерактивно, и могат да бъдат използвани за достигане до по-широк кръг от хора. В това видео се обяснява подробно как всеки може да създаде фалшив Instagram и TikTok профил:

Берлинският Конгрес от 1884: Разделяне и Разпределение на Африка През 1884-1885 година се провежда един от ключовите европейски дипломатически събития на края на 19 век - Берлинският Конгрес. Този конгрес играе критична роля в разделбата и преразпределението на континента Африка между европейските колониални сили. Сред края на 19 век, интересът на европейските държави към Африка растеше бързо. Заедно с този интерес се разраства и териториалните претенции. Африка предлага богатство от природни ресурси и възможности за икономическо развитие, които привлича вниманието на имперските сили. Целта на Берлинския Конгрес e да се разрешат конфликтите между европейските сили, които имат притенции за различни части от черния континент. В резултат на договора, преговорите в Берлин довеждат до разработването на правила за заетост и управление на африканските територии. Въпреки че Берлинският Конгрес е предназначен да предотврати конфликти, той често се критикува за някои от неговите ефекти. Принципите, заложени в резултат на конгреса, често са игнорирани от колониалните сили, което довежда до експлоатация и насилие срещу местните населения. Берлинският Конгрес оформи лицето на колониална Африка. Той се счита за началото на периода на "Новото африканско разделение" и оказа дългосрочно влияние върху историята и развитието на африканските народи. Берлинският Конгрес от 1884-1885 г. представлява ключов момент в историята на континента Африка. Той разделя териториите между европейските сили, но също така остави траен отпечатък в историята на континента и върху отношенията между различните народи. Това събитие остава важен елемент в изучаването на историята на африканския континент и влиянието на европейските колониални държави върху него. Поредица от карти показва претенциите на страните от конгреса и какво в крайна сметка получават от Африка през следващите 40 години.

От "Отмяна" към Култура на Отмяна: Разбиране на Явлението "Cancel Culture" В последните години понятието "Cancel Culture" (Култура на Отмяна) се е превърнало в популярен термин, обсъждан в медиите, социалните мрежи и обществото като цяло. Това е социално явление, което се основава на практиката да се осъждат и бойкотират публични личности, компании или продукти поради техни изказвания, неприемливо поведение или възгледи, които се смята за неприемливи от обществото или обидни. Тук ще разгледаме основните аспекти на "Cancel Culture" и как то влияе върху обществото и свободата на изразяване. Произход и Механизми на Отмяната "Cancel Culture": Понятието "Cancel Culture" в някаква форма е съществувало в продължение на години, но с разрастването на социалните мрежи то стана много по-разпространено. "Cancel Culture" може да започне с публичен бойкот, включващ спиране на подкрепа или финансиране към индивиди, компании или продукти. Този процес се ускорява от широко разпространените платформи като Twitter, Instagram и Facebook, които предоставят платформа за гласно и масово изразяване на недоволство. Социална Промяна или Ограничение на Свободата на Изразяване? За някои "Cancel Culture" е инструмент за социална справедливост и смятат, че бойкотите могат да доведат до промени в поведението и отношението на обществото към спорни въпроси. Според тях, отмяната може да се използва за противодействие на нетолерантност, расизъм, сексизъм и други форми на дискриминация. Обаче, други критици твърдят, че "Cancel Culture" може да стане инструмент за цензура и ограничаване на свободата на изразяване. Отказването на платформа на определени гласове може да създаде атмосфера на страх и самоцензура. Това може да навреди на открития диалог и свободното обменяне на идеи, които са важни за разнообразието и демокрацията. Публични Личности и Компании в Светлината на "Cancel Culture": В резултат на "Cancel Culture", множество публични личности и компании са били подложени на бойкоти и критика. Този процес може да доведе до финансови загуби и увреждане на репутацията. В редица случаи, хора са били лишени от работа или възможности заради предишни изказвания или постъпки. Равновесие между Отмяна и Свобода на Изразяване "Cancel Culture" е сложно явление, което подчертава напрежението между идеите за социална справедливост и свободата на изразяване. Време е да се насочи внимание към създаването на баланс между правото на изразяване на мнение и необходимостта от уважение и толерантност в обществото. Въпреки че "Cancel Culture" може да бъде силен инструмент за промяна, е важно да се гарантира, че това не води до ограничаване на разнообразността на мисли и изразяването на различни гледни точки. Ефективният начин за управление на отмяната може да бъде посредством активен диалог, образование и осъзнаване на последиците от действията на обществото. Развитието на критично мислене и способността да се създава конструктивен диалог около спорни въпроси са ключови фактори за справяне с предизвикателствата, които "Cancel Culture" представя. Както във всеки аспект на обществения живот, ключът е да се намери равновесие. Вместо да изключваме гласове и гледни точки, можем да насърчаваме открит и обоснован диалог, който подкрепя разнообразието и свободата на изразяване. Нека се стремим към създаване на общество, което уважава правата и мненията на всички, без да изключва възможността за учене и развитие. "Cancel Culture" може да бъде инструмент за промяна, но това зависи от начина, по който го използваме. Нека се учим да преодоляваме вълненията и даваме възможност на диалога и толерантността да надделеят. Това е начинът да създадем общество, което подкрепя свободата на изразяване и взаимното уважение.

От Diman Georguev: https://www.facebook.com/photo/?fbid=232842699645659&set=a.109917295271534 Когато някой ви каже, че Украйна е измислена държава, разкажете му за Хетман (командващ на армията и флота) Петър Сагайдачен. Московитите не обичат и не споменават за точно тази част от историята си. В началото на 17 век, когато днешна Русия е била московия, както я нарича Паисий, атаман Петър Сагайдечен превзема Крим, атакува Истанбул, превзема Варна, разбива монголо-татарските орди на Московията, които след 100 години ще откраднат името Русия, превзема Москва и поставя ордата в подчинение. Казаците си пият чая и водката в мАсква. https://m.facebook.com/story.php?story_fbid=1750864145364701&id=100013233961037 Защо не знаете за него ли? Да, правилно, защото атамана не пасва на руZката измислена, крадена и като цяло приказна история. ............................... Исторически портрет на хетман Петър Сагайдачен. От различни източници: Петро Сагайдачен Произход Пьотър Конашевич Сагайдачен е роден в района на Бойко около 1570 г. в село Кулчици, Пшемислска земя на Руското воеводство на Жечпосполита, в дворянско православно семейство. Според хронистите Йоаким Ерлич и Самуил Величко Сагайдачен е родом от град Самбир. Запазен е "Помяникът" (синодик) на Михайловския Златокуполен манастир, съставен от Теодосий Софонович през 1667 г. Този документ, подобно на своя предшественик - "Възпоминание" (края на 16 - първата половина на 17 век), съдържа мемориален запис за семейство Сагайдачни: Млада галицко-волинска шляхта, обучение и преподаване През 1605 г. Сахайдачен става вожд на Сеч. Що се отнася до въпроса кога Сагайдачни е избран за първи път за хетман, няма категоричен отговор. Източници сочат, че през 1606 г., без да питат поляците, казаците избират Сагайдачни за хетман, който „се обявява за хетман от двете страни на Днепър и цялото Запорожко войнство“. (А. Ф. Смирнов в коментар към Лекция XLVI от пълния курс на руската история на Ключевски нарича Сагайдачен хетман на регистрираните казаци.) Впоследствие Сагайдачен три пъти и за дълго време е лишен от боздугана на хетмана (,, 1620 г.). Първите кампании срещу кримчани и турци (1606-1616) Казаците на хетман Сагайдачен превземат Кафа. 1616 С развитието на Запорожката Сеч борбата на казаците срещу турците и татарите придобива активен, настъпателен характер. AT началото на XVII ввек, когато казаците, както свидетелства Антонович, „бяха повече от четиридесет хиляди“, те не само отблъснаха нашествията на татарските и турските войски, но и започнаха активно настъпление срещу владенията на Турция и нейния васал, Кримското ханство , опитвайки се да пренесат военните действия на своя територия . Казаците с десетки, а понякога и стотици „чайки“ извършваха морски походи до Крим и Черноморското крайбрежие. Но основната посока на казашките морски кампании е крайбрежието на Турция. През 1606 г. казаците превземат турската крепост Варна, която преди това се смяташе за непревземаема. Пленени са 10 турски галери с храна, стоки и екипажи. Разгневеният султан заповяда да блокират Днепър при остров Тавани с желязна верига и да блокират казаците. Още през 1607 г. казаците провеждат голяма кампания срещу Кримското ханство, превземат и изгарят два града, Перекоп и Очаков. През следващата 1608 г. и началото на 1609 г. казаците, водени от Сагайдачни, извършват морско пътуване на 16 лодки - чайки, навлизат в устието на Дунав и атакуват Килия, Белгород и Измаил. Времето на героичните кампании се нарича от историците морските казашки кампании от 1612-1614 г., водени от Петър Сагайдачен. Казашките чайки нанесоха много осезаеми удари на могъщия турски флот. Понякога повече от 300 „чайки“ излизаха от Сеч, в които бяха настанени до 20 хиляди казаци. След 1616 г. казаците извършват редица морски и сухопътни кампании. Очаков, Перекоп, Трапезунд, Царгород (Истанбул или Константинопол) и други турски и татарски крепости и градове преживяха мощни удари от казаците под командването на Сагайдачен. Според съвременниците казаците почти властвали над Черно море и по същество контролирали корабоплаването между Босфора и Лиман. Сахайдачен реформира Сеч, което довежд до повишаване на дисциплината и бойната ефективност на казашките войски. Той се обърща партизанските отряди казаци в редовната армия, елиминира свободните от армията, въвежда строга дисциплина, забранява пиенето на водка по време на морски пътувания, а за пиянство често е "керван за смърт". Московска кампания (1618 г.) Полша вече не се нуждае от войни с Турция заради казаците, страната имаше за цел да постави полския принц Владислав на московския престол. Полша се нуждае от подкрепата на Запорожките казаци за намеса в Московското царство. Сахайдачен поставя условия за участие на казаците в кампанията: Кралят и сеймът се съгласяват с всички искания на Сагайдачен и изпращат Клейнодес във войската му, тоест боздуган, бунчук, печат и знаме. През лятото на 1618 г. 20 000 казаци, водени от Сагайдачен, се придвижват през Ливни към Москва (като по пътя превземат Путивл, Рилск, Курск, Елец, Лебедин, Скопин, Ряжск), прекъсвайки пространството между Курск и Кроми. Уловете Ливен, Елец. Жестокостта на Черказите Ливни беше второкласна крепост от линията Засечная. Стените на крепостта са били изградени от дърво и пръст. Хората от Ливни оказаха яростна съпротива, но силите се оказаха твърде неравностойни: според картината от 1618 г. в гарнизона на Ливни имаше само 940 души. "Ливенската разруха" е отразена в аналите. Ето как битката при Ливни е изобразена в Белската хроника: Ливенският губернатор Никита Иванович Егупов-Черкаски също е заловен, вторият губернатор, Петър Данилов, е убит в битка. Оставяйки пепелта на мястото на Ливен, Сагайдачен отиде по-нататък в Елец. Елец е добре укрепен и се защитава от до 7000 воини (гарнизонът се състои от 1969 души и към него се присъединява армията на губернатора на Мценск). Йелец поддържа граничната защита срещу татарски набези в участък от около седемдесет километра по фронта и до четиридесет в дълбочина. Елчаните се затвориха в крепостта, героично отбиваха атаките. Отбраната на Елец се ръководи от губернатора Андрей Богданович Полев. Виждайки, че градът не може да бъде превзет със сила, Sahaidachny отиде на трик. Той вдигна обсадата и се престори, че отстъпва. Войводата Полев повярва и заповяда да преследват врага, "с всички хора той напусна града". Очаровани от преследването, елеците се отдалечиха от града и по това време отряд казаци, седнал в засада, нахлу в беззащитния Елец. След като казаците превзеха затвора, местните свещеници отидоха при Сагайдачен с молба да се смилят над града и да екстрадират пратеника на царя С. Хрушчов заедно с "хазната". Сахайдачен прие капитулацията и изпрати малък отряд да извърши арести и реквизиции. Обсада на Москва Сагайдачен продължи кампанията си срещу Москва. Правителството на Михаил Романов изпраща армия от 70 000 души в Серпухов под командването на Пожарски. Това е всичко, което царското правителство може да си позволи да премахне от главния полски фронт. Но Пожарски се разболява, старите му рани се отварят и той предава командването на армията на втория губернатор княз Григорий Волконски. С този отряд Волконски трябваше да попречи на Сахайдачен да пресече река Ока и да спре настъплението му към Москва. Сахайдачен показа военни умения и се опита да измами Волконски. Той избра като място за пресичане точката, където река Осетр се влива в Ока, на около 25 километра от непревземаемия Зарайск, който остана в тила му. Волконски познава мястото на пресичането и Сагайдачен рискува. Поради повреда на переправата през реката той попада в тежка оперативна среда. И отначало, в продължение на два дни, Волконски издържа, докато Сагайдачен, изпратен да заобиколи част от силите му, пресече Ока нагоре по течението, близо до Ростиславъл-Рязански. След като научи за това, Волконски, предвид превъзходството на противника, напусна позициите си и се заключи в Коломна. Но Сахайдачен дори не мислеше да обсажда Коломна, най-силната крепост дори срещу Зарайск. Той продължи напред, като превзе Ярославъл, Переяславъл, Романов, Кашира и Касимов. На 20 септември Владислав се приближи до Тушино, а Сагайдачен се приближи до Донския манастир в предградията на Москва. На 1 октомври Москва е атакувана от две страни. Начело на руските войски беше Д.М. Пожарски. В последвалата хаотична улична битка и двете армии претърпяха тежки загуби, но нападателите не успяха да превземат вътрешните градски стени. Владислав премества войската към Троицкия манастир, но и той устоява. През ноември започват мирни преговори в село Деулино до Троицкия манастир. На 24 декември 1618 г. (3 януари 1619 г.) е сключено примирие за период от четиринадесет години и половина. Съгласно условията на примирието Смоленска и Северска земя остават в Полша. Предвижда се размяна на военнопленници; поляците отделно се съгласиха да освободят отец Михаил, митрополит Филарет. Въпреки това Владислав не се отказва от претенциите си за московския трон, а Сигизмунд не признава Михаил за цар. Реакцията на йерусалимския патриарх Теофан Както пише М. Смотрицки, „... хетманът, измъчван от угризения на съвестта, от името на цялото Запорожко войнство помоли Йерусалимския патриарх Теофан „опрощаване на греха на проливането на християнска кръв в Москва“. от друг източник, реакцията на Теофан на тези думи беше остра и недвусмислена.Той "... той се скара на казаците, че отиват в Москва, казвайки, че те попадат под проклятие, посочвайки за това причината, че Москва е християнска." Резултатите от пътуването до Москва Тъй като полското правителство няма пари за продължаване на войната, на 1 декември е сключено Деулинското примирие. Владислав се отказва от правата на московския престол, за което Полша получава Смоленските и Чернигово-Северските земи (общо 29 града). За унищожаването на земите на Руското царство запорожките казаци получават плащане от полския крал - 20 хиляди златни монети и 7 хиляди парчета плат. Връщайки се от похода, П. Сагайдачен не отива в Сеч, а идва с 20-хилядна армия в Киев, където е „избран от хетмана на Киевска Украйна и хетмана на цялата Запорожска армия“. След Деулинското примирие поляците, освобождавайки силите си, съсредоточават значителна част от тях в Украйна, за да възстановят реда там. Сагайдачен отново беше изправен пред избор. Или вземете решение за война с поляците, или за мирно съжителство. Той трябваше да избере второто и да сключи споразумението Роставицки с поляците на реката. Роставица (укр.)Руски относно s. Паволоч. Според споразумението Роставицки всички казаци, записани в тях през последните пет години, трябваше да бъдат премахнати от регистрите .; броят на регистрираните казаци беше оставен да се определи от краля, а всички останали казаци трябваше да се върнат под властта на полските земевладелци. Това споразумение предизвика буря от възмущение сред казаците. Недоволните са водени от Яков Неродич-Варт, който е провъзгласен за хетман. Положението на Сахайдачен беше несигурно. Но той събра армия и тръгна срещу татарите, нанесе им поредица от поражения и се върна триумфално. С активното участие на Сагайдачен в Украйна на 15 август 1620 г. Йерусалимският патриарх Теофан в Печерската лавра възстановява Киевската православна митрополия, православната йерархия, която е ликвидирана след Брестската църковна уния от 1596 г., също е възстановена. Очевидно по-късно Сахайдачен се е чувствал виновен за смъртта на човек, който е направил толкова много за освободителното движение в Украйна (Варт участва пряко във възстановяването на православната йерархия в Украйна, ръководи въстанието и т.н.). Ето защо, вече на смъртния си одър, Сагайдачен инструктира да напише в своя паметник под името "Яков хетман". Очевидно така е искал да изрази закъснялото си разкаяние за съпричастността си към смъртта на този човек. Наградна сабя на атаман Sahaidachny получава от ръцете на княз Владислав през 1621 г. като награда за успешни действия край Хотин - награден меч, инкрустиран със злато и диаманти, изобразяващ сцени от процеса на Соломон и битката на древните воини, което трябваше да показва алегорично мъдростта и военната мощ на хетман Сагайдачен. На меча имаше надпис на латински: "Владислав (като подарък) на Конашевич Кошевой близо до Хотин срещу Осман." Според Хотинския договор поляците се задължават да обуздаят своеволието на казаците и да предотвратят нападенията им срещу Турция. Дълбоко възмутени от условията на мира, казаците не позволяват на поляците да се разоръжат и организирано напускат Хотин за Запорожие. Раната и смъртта на Сахайдачен (1622) Sahaidachny е ранен в ръката близо до Хотин. Тежко ранен от отровна татарска стрела, Сахайдачен язди в Киев, лежейки в карета, придружен от кралския лекар. "... на същия плаж, където нашият хетман, който беше прострелян, дойде в Киев, мъртъв на пода." В Киев той страда много от рана, но продължава да се грижи за съдбата на Украйна и казаците, техните училища, братства, църкви и болници. На 10 април 1622 г. хетманът умира от раните си. Погребан е в Киев, в Братския манастир. „И така, той беше погребан честно и славно от неговия епископ на Киев митрополит Йов Борецки в катедралната църква в същия братски киевски манастир през същата 1622 г., оставяйки казаците и цялата запорожка армия в голяма тъга и в сиропиталище, неуредено от самия него , без хетман и началото на лидер, от който се нуждаеше » . Преди смъртта си Сахайдачен завеща имуществото си за образователни, благотворителни и религиозни цели, по-специално на Киевското братство и Лвовското братско училище. След погребението му на мястото му е издигната надгробна плоча, на която пише: Тук запорожкият хетман проклина костите си, Пьотр Конашевич, в началото на войната: За вълните на отечеството. Когато нанът, турците го натъркаха добре, И ми изпратиха смъртоносните цаца: С които беше ранен, той довърши стомаха си, Вяра в Бога, и в крола, и в армията умря. И браните на о-чистия свят умряха. За което е известен Създателят на чистото небе: Як към ревнителя на благочестивата вяра: В който беше ексхумиран от младостта си. Року Тисех шестстотин двадесет и втори, Погребан в Манастирите на Братството на Киев, На които Хиляда Килка офоровал, И той беше гладен за Наука там. Ще вървя покрай Сагайдачни ... Лично аз нямам нищо против атамана (а не хетмана!) и руския велик княз (както се представяше) Пьотър Конашевич (а не Кононович) Сагайдачен. Той не е обидил евреите. Поне на мен не са ми известни такива данни. Откриването на негов паметник в Харков, аз лично го смятам за пълен идиотизъм и желанието да застанеш в позиция „ку“ пред Западна Украйна, където, между другото, личността на Сагайдачен също се възприема много, много двусмислено . Веднага ще отбележа: песента „О, на планината, тази жена да жъне ...“ ни е известна в изкривена форма, обработена, в комична версия. Но - има оригинал. В оригинала няма нито дума за „жинка“ и „люлка“, но се разказва за това как Сагайдачен край Хотин уби триста казаци, във връзка с което в песента той беше наречен „зъл измамник“ от автора ... Измамникът - в лексикона на онези векове - означава само ПРЕДАТЕЛ! Нещо повече - "злият измамник" е ДЪЛБОК ПРЕДАТЕЛ! Защо? Защо всъщност казаците изобщо не уважаваха своя хетман, освен това толкова много, че в народна паметостана ли предател и предател? И защо сега се опитват да ни наложат съвсем друг, някакъв кадифено-пухкав образ на този човек? Нека се опитаме да го разберем... Да започнем с раждането на този човек. Пьотър Конашевич е роден, според някои източници - в село Кулчици, близо до Стари Самбир, а според други източници - в самия Стари Самбир, в покрайнините на Короливка. Трябва да се отбележи, че и Кулчици, и Короливка остават полски градове до Волинското клане, което също се завръща да преследва Галисия. А преките потомци и роднини на Петър Сагайдачен са избити от воините на Украинската въстаническа армия. Известно е, че младият Петро Конашевич, бъдещият Сагайдачен, е изпратен от баща си да учи в Киев, но кое учебно заведение остава загадка. Дори прочутата Киево-Могилянска академия не съществува в онези години. Следователно легендата, която Сахайдачен изучава в него, е просто легенда. Не е легенда, че в Киев Сагайдачен се интересува от модните по онова време казаци и отива в Сеч. Как би могло да изглежда? Да, много просто. Сич през онези години не беше свободен човек, както изглежда на нас, жителите на 21 век. Княз Дмитрий Иванович Корибут-Вишневецки (известен още като Байда) построява крепост на остров Хортица, за да се бие с казаците и поставя там гарнизон от наемници, които се наричат регистрирани казаци. Именно в регистрираните казаци влезе младият благородник Петро Конашевич. Очевидно той не се справяше с обучението си и трябваше да живее някак си. И как би могъл да живее един млад и здрав благородник, без да опозори рода (все пак герба на Заремба!)? Само служба в полската армия! Именно в такива казаци той стана с течение на времето атаман. За щастие, поне това не се отрича от вече общоприетата версия. Неговият личен военен принос в историята на Полша е много голям. Но това ли е славата на Украйна? Въобще не! Регистрираните казаци бяха набирани от всеки, но най-малко от местни жители и естествени казаци. С естествени казаци - т.е. с истинските служителите на регистъра водеха безкомпромисна борба и постоянно умиротворяваха местните жители (пански хлопки и руски говеда), като основната им задача беше да държат тези "хохловци и разколници" под контрол. Регистрираните казаци са формирани от жители на еврейски shtetls, поляци, гагаузи, караити, татари и т.н., напомнящи сегашния френски легион. Както казах, там не миришеше на казаци. Като цяло Петро Сагайдачен беше „маршалът на кралските мускетари“ в Жечпосполита, а не изобщо владетелят на Украйна и не борец за правата и свободите на запорожките казаци. Да си припомним кой потуши въстанието на Северин Наливайко (истинският атаман на истинските казаци)? Точно така - казаците на Сагайдачен! Но да се върнем на темата: Сагайдачен участва във войната между Полша и Турция. Но тази война не беше украинско-турска и не казашко-турска. Поляците си поделиха Трансилвания и Влашко с турците. Следователно походите на Сагайдачни срещу Турция са само военни действия на полската армия на брега на Черно море. Затова се озовава под Трапезунд, Синоп, Кафа и т.н. Той не решаваше къде да отиде и къде да се бие. Всичките му искания към Сейма и краля бяха причинени само от военна необходимост. И, трябва да кажа, очевидно той се бори добре, защото по това време Sahaidachny започва да се пише като „ Велик князРуски". Е, заслужи си го... По време на появата на такъв човек като Лъже Дмитрий, Сахайдачен беше „командирован“ заедно с корпуса си в зоната на бойните действия на територията на Московската държава. Вече там той е назначен за хетман и главнокомандващ на казашките части на полската армия. Хетман, противно на общественото мнение, изобщо не означава владетел. Хетман в онези години означава само командир на армията или фронта в полската армия. Още по-късно, 100 години след смъртта на Сахайдачен, името хетман придобива две значения. Но през годините на живота му това не означаваше нищо друго освен военно назначение. Добре пише за похода на Сагайдачен срещу Москва Никола Костомаров в книгата си „ Смутно време Московска държава. Костомаров отбелязва, че основните задачи пред „хетманските Черкаси“ (т.е. казаците на Петър Сагайдачен) са наказателни. Казаците усмиряват въстанията в тила на полската армия, т.е. бяха жандармеристи и надзиратели. Не им беше позволено да се бият. Вярно, Сагайдачен трябваше да издържи две битки. Срещу опълчението на Пожарски и Волконски, както и срещу донските казаци и стрелците на губернатора Бутурлин. Кои са Волконски, Пожарски и Бутурлин? - първият беше Белгородски губернатор, Пожарски - губернатор в Стародуб, а Бутурлин зае мястото на Белски, който дезертира при поляците. Е, бягството на Белски е разбираемо, той имаше много голямо нарушение срещу Борис Годунов. Но милицията, която се състоеше от слободски казаци, селяни и като цяло жителите на сегашната Слобожанщина (сегашните области Харков, Суми и Белгород), беше, както се казва, местното население. Оказва се, че Сахайдачен се е борил срещу предците на Харков, Суми, както и повечето от сегашните жители на Полтавска област, повечето откоято също е включена в Слобожанщина? Да, героят на Украйна ... Стигнали до Москва, казаците на Сагайдачен го обсадиха. Всъщност защо беше там? Отново това не беше военна кампания, а наказателна операция. Нека ви напомня, че под ръководството на Минин и Пожарски избухна въстание в Москва и няколко хиляди поляци със семействата си намериха убежище в Кремъл и Китай-Город. За това пише и изключителният украински историк Микола Костомаров. След като застана в Москва, след като получи отпор от московчаните, Сахайдачен остави хиляди хора на произвола на съдбата и позорно избяга. Според официалната (украинска) версия Полша е сключила мир с Москва. Но този мир е сключен много по-късно. Защото московските бунтовници, след бягството на Сагайдачен, брутално се разправиха не само с поляците, но и с всички чужденци на Москва. Освен това те не просто бяха разкъсани на парчета, но в началото им се подиграваха, както можеха. Пример за това е съдбата на четиригодишния син на Лъжедмитрий. Беззащитното дете беше обесено на градските порти. Какво да кажем за лица от некралска кръв и обикновени хора ... И тези животи са на съвестта само на Сагадачен. Може да се възрази, че те казват, че „хетманът не посмя да щурмува столицата на държавата, с която кралят и Сеймът сключиха мир!“, Но - по това време - Москва не беше столица и Василий Шуйски не можеше да заключи всичко, защото. беше затворен с поляците в Кремъл. Седалището на следващия московски цар беше в Тушино, а Москва беше контролирана от бунтовници и заговорници. Ако между Полша и Москва наистина беше сключен мир, тогава Сагайдачен щеше да бъде задължен да изчисти града от „крадци и бунтовници срещу законните власти“. Но... той не го направи. И нямаше мир. След известно време Шуйски, заедно със сина си, като затворници, се озовават във Варшава, но това е друга история. Досега героят на Украйна позорно бяга от стените на Москва... Защо? Да защото. че неговите войски не са способни, не знаят как и не са предназначени да щурмуват градове. Те имаха други задачи и не бяха редовни части на полската армия. Честта на клана беше засрамена от кръвта на невинни жертви и нашият герой временно се пенсионира ... Какво прави Sahaidachny в пенсия? Всъщност какво трябва да бъде за човек, който мечтае за кървави момчета по московските улици. И не само момчета, но и старци и жени. Изкупва грехове, дарява пари на манастири, открива православни училища. Странно за едно полско дворянство, но смея да припомня, че пълното католизиране на шляхтата се случи половин век по-късно, когато православието беше забранено. В същото време Острожски, Вишневецки, Потоцки са православни, местни и местни за населението на Западна Украйна. Повлия ли по някакъв начин на Слобожанщина? Няма начин. Имаше ли обратен ефект? Дори не отговори! Тогава Слобожанщина беше в друго състояние и много, много малко се интересуваше от сегашния живот в Украйна като цяло. Нито културата, нито животът като цяло на бъдещето Харков, Ахтирка, Белгород, Чугуев, Стародуб бяха засегнати от дейността на Сагайдачен. Позволете ми да ви напомня, че Сагайдачен изгори селищата заедно с жителите, изрязвайки всички „до крака“, създавайки буфер между Полша и Московия. Това беше негова задача, която той се справи забележително добре. И издигането на паметници на него в Харков е същото като издигането на паметници на Бату в Киев ... Смъртта на Сагайдачен беше славна за онова време. Тежко ранен в битка - починал от рани и бил погребан на територията на Киево-Печерската лавра ... Почти не искам да потъпквам паметта на Сагайдачен, но бих искал малко да разсея мъглата пред очите на любителите на легендите и тези, които бъркат легендите и историческата истина. Жесток и могъщ военачалник, полски благородник, образован и живеещ според всички традиции на европейското рицарство, прекрачил кръвта и страданието дори на хиляди хора. Ето кой беше той. Той по никакъв начин не отстъпваше по начина си на живот и подобие на своите съвременници, действайки в съответствие с традициите и концепциите на човечеството от онези години, които съществуваха в Карпатска Рус, Влашко и Трансилвания. И там цялото човечество се състоеше в избора на метод за екзекуция, понякога невинен човек ... В заключение бих искал да премина малко през връзката на Сагайдачен с други исторически личности от онези години, така че читателят да разбере психологическия портрет и генетичните наклонности, които са живели в него: Неговият брат Сава, дори по време на живота на Сахайдачни, заема княжеския трон на владетеля на Молдова, като законен наследник на починалия Влад IV Монах, като племенник ... Влад IV Монах е син на Влад III, известен през история като Влад Цепеш и прославен в литературата като Влад Дракула .. . И така, предател, предател, чиито ръце са до лактите в кръвта на невинни животи, изоставени на произвола на съдбата, разкъсан на парчета от обезумяла тълпа, жени и деца, палач и наказател, великият- племенник на Влад Цепеш...син на своето време...Достоен ли е за паметник от потомците на жертвите му? Нека отбележим, че след това Сагайдачен три пъти и за дълго време е бил лишен от хетманския боздуган (1610, 1617, 1620). МОСКОВСКА КАМПАНИЯ (1618) Още обещания от полското правителство Полското правителство се нуждаеше от армия от казаци, за да участва в опита си да постави полския принц Владислав на московския престол.Сагайдачен изложи условията за участие на казаците в кампанията: признаване от Полша на съдебната и административна автономия на Украйна. премахване на забраните и ограниченията върху православната религия в Украйна; увеличаване на числеността на казашките войски; разширяване на казашката територия; Кралят и сеймът се съгласиха с всички тези искания на Сагайдачен и изпратиха Клейнодес във войската му, тоест боздуган, бунчук, печат и знаме. През лятото на 1618 г. 20 000 казаци, водени от Сагайдачен, се придвижват през Ливни към Москва (като по пътя превземат Путивл, Рилск, Курск, Елец, Лебедин, Скопин, Ряжск), прекъсвайки пространството между Курск и Кроми. Уловете Ливен, Елец. Жестокостта на Черказите Ливни беше второстепенна крепост от линията Засечная. Стените на крепостта са били изградени от дърво и пръст. Ливените оказват ожесточена съпротива, но силите се оказват твърде неравностойни: според картината от 1618 г. в гарнизона на Ливни има само 940 души. "Ливенската разруха" е отразена в аналите. Ето как е изобразено клането край Ливни в Белската хроника: „И той, пан Саадачная, дойде от Черкаси близо до украинския град близо до Ливни, и превзе Ливни с щурм, и проля много християнска кръв, уби много православни селяни с техните жени и деца невинни, и Той оскверни много православни християни и оскверни и разруши Божиите църкви, и ограби всички християнски къщи и залови много жени и деца. Ливенският губернатор Никита Иванович Егупов-Черкаски също е заловен, вторият губернатор, Петър Данилов, е убит в битка. Оставяйки пепелта на място Ливен, Сахайдачен отиде по-нататък в Елец. Елец е добре укрепен, а гарнизонът се състои от 1969 души. Йелец поддържа граничната защита срещу татарски набези в участък от около седемдесет километра по фронта и до четиридесет в дълбочина. Елчаните се затвориха в крепостта, героично отбиваха атаките. Отбраната на Елец се ръководи от губернатора Андрей Богданович Полев. Виждайки, че градът не може да бъде превзет със сила, Sahaidachny отиде на трик. Той вдигна обсадата и се престори, че отстъпва. Войводата Полев повярва и заповяда да преследват врага, "с всички хора той напусна града". Очаровани от преследването, елеците се отдалечиха от града и по това време отряд казаци, седнал в засада, нахлу в беззащитния Елец. Градът е опустошен и опожарен до основи, неговите защитници и цивилни, включително жени и деца, са убити. Обсада на Москва Сагайдачен продължи кампанията си срещу Москва. Правителството на Михаил Романов изпраща армия от 7000 души в Серпухов под командването на Пожарски. Това е всичко, което царското правителство може да си позволи да премахне от главния полски фронт. Но Пожарски се разболява, старите му рани се отварят и той предава командването на армията на втория губернатор княз Григорий Волконски. С този отряд Волконски трябваше да попречи на Сахайдачен да пресече река Ока и да спре настъплението му към Москва. Сахайдачен показа военни умения и се опита да измами Волконски. Той избра като място за пресичане точката, където река Осетр се влива в Ока, на около 25 километра от непревземаемия Зарайск, който остана в тила му. Волконски позна мястото на пресичането и Сагайдачен рискува. При повреда на прелеза той попада в оперативна среда. И отначало, в продължение на два дни, Волконски издържа, докато Сагайдачен, изпратен да заобиколи част от силите му, пресече Ока нагоре по течението, близо до Ростиславъл-Рязански. След като научи за това, Волконски, предвид превъзходството на противника, напусна позицията си и се заключи в Коломна. Но Сахайдачен дори не мислеше да обсажда Коломна, най-силната крепост дори срещу Зарайск. Той продължи напред, превзе Ярославъл, Переяславъл, Романов, Кашира и Касимов и без намеса на 20 септември се свърза с Владислав и обсади Москва. Резултатите от пътуването до Москва Тъй като полското правителство няма пари за продължаване на войната, на 1 декември е сключено Деулинското примирие. Владислав се отказва от правата на московския престол, за което Полша получава Смоленските и Чернигово-Северските земи (общо 29 града). За разорението на Московия запорожките казаци получават плащане от полския крал - 20 хиляди златни монети и 7 хиляди парчета плат. Връщайки се от кампанията, П. Сагайдачен не отиде в Сеч, а дойде с 20-хилядна армия в Киев, където беше „избран от хетмана на Киевска Украйна и хетмана на цялата армия на Запорожки“. След Деулинското примирие поляците, освобождавайки силите си, съсредоточават значителна част от тях в Украйна, за да възстановят реда там. Сагайдачен отново беше изправен пред избор. Или вземете решение за война с поляците, или за мирно съжителство. Той трябваше да избере втория и да сключи споразумението Роставица с поляците в село Роставица близо до Паволоч през 1619 г. Според споразумението Роставица всички казаци, записани в тях през последните пет години, трябваше да бъдат премахнати от регистрите .; броят на регистрираните казаци беше оставен да се определи от краля, а всички останали казаци трябваше да се върнат под властта на полските земевладелци. Това споразумение предизвика буря от възмущение сред казаците. Недоволните бяха водени „за опрощаване на греха на проливането на християнска кръв в Москва“. Според съобщения от друг източник реакцията на Феофан на тези думи е била остра и недвусмислена. Той "... се скара на казаците, че отиват в Москва, като каза, че са паднали под проклятие, като посочи причината за това, че Москва е християнска." КИЕВСКО БРАТСТВО. ВЪЗСТАНОВЯВАНЕ НА ПРАВОСЛАВНАТА ЙЕРАРХИЯ В Киев (1620 г.) С цялата Запорожка армия Сагайдачен се присъедини към Киевското (Богоявленско) братство. И въпреки че е създадено без разрешението на царя, те не посмяха да забранят братството, страхувайки се от казаците. Възможно е през февруари 1620 г. атаман Петър Одинец от името на Сахайдачен да се е срещнал с патриарха на Йерусалим и да е разговарял с представители на местното братство, православното духовенство. Той посети известния казашки Трахтемировски манастир. На 6 октомври 1621 г. в братската църква на Богоявление патриархът посветил Межигорския игумен на Киевска Рус в православната йерархия и Православната църква била спасена от опасността да остане без духовенство. С активното участие на Сагайдачен в Украйна през 1620 г. е възстановена и православната йерархия, която е ликвидирана след Брестката църковна уния от 1596 г. Под пряко влияниеот перото на Йов Борецки излиза трактатът „Протестация и благочестиво оправдание“, появяват се полемичната творба „Полинодия“ на Захария Копистенски, „Книгата на вярата“ и др. Авторите на тези произведения се стремят да пресъздадат исторически истински картини от живота на украинския народ в контекста на връзките му с руския и беларуския народ. Това бяха новаторски произведения, на страниците на които, за разлика от първите полемични творби, звучи идеята за прародината на трите източнославянски народа, неразделността на техните исторически съдби, близостта на езика и единството на религията с пълен глас. Йов изпраща посланици в Москва, начело с Петър Одинец, за да изразят готовността на запорожките казаци да служат на царя, както преди са служили на неговите предшественици. „Предишната служба“ означава кампаниите на Дмитрий Вишневецки (Байда) срещу кримските татари през 1550-те години. Посланиците бяха приети на 26 февруари в Посолския приказ. Преговорите им с болярите и чиновниците продължили през март и април. Преди да напуснат Москва, посланиците получиха писмо от царя Петър Сагайдачен остави забележима следа в историята. Борбата за независимост на Украйна, която се засили по време на управлението на Богдан Хмелницки, започва именно при Сагайдачен. Приносът му към културата на страната, възстановяването на православната църква и укрепването на казачеството тепърва ще бъдат оценявани от историците. Петър Конашевич-Сагайдачен: кратка биография (до 1600 г.) Историческата литература съдържа много малко информация за детството и младостта на бъдещето.Най-пълният източник на информация за началото на живота на Сагайдачен е стихотворението на ръководителя на Киевското братско училище Касян Сакович. Петър е роден около 1570 г. Мястото на раждане може да се установи само въз основа на информацията от поемата - близо до град Пшемисл. След като разгледахме картата на Карпатския регион от онова време, можем да предположим, че това е село Кулчинци. Родителите бяха доста богати, но за разлика от повечето други шляхти, те се придържаха към православната вяра. Пьотр Сагайдачни учи в първото висше образователна институцияИзточна Европа - Академия Острог. След изслушване пълен курсакадемия, той получава отлично образование. За ранния живот на легендарния историческа личностнищо повече не се знае. Появата на Сахайдачен в Запорожие Казаците в началото на 17 век са единствената проукраинска сила. За да се постигне ефективна работа на такава мощна сила, енергията на казаците трябваше да бъде насочена в правилната посока. Сахайдачен първоначално си постави такава задача и я изпълни. Трудно е да се прецени датата на възкачването на хетманството, защото има няколко версии. Украинският историк М. Мелничук смята, че през 1598 г. Конашевич вече е избран за хетман. Михаил Грушевски в работата си "История на Украйна-Рус" изразява мнението, че командирът през 1601 г. е дошъл само при казаците. Въпреки това, сляпото вярване на всяка от горните версии също е погрешно. Липсата на информация за годините от живота на командира след завършване на Острожката академия предполага, че той се появява в Запорожие някъде след 1595 г., но не може веднага да стане хетман. Беше необходимо да се спечели доверието на казаците в битки. Най-вероятно Петър Конашевич-Сагайдачен (приложена е снимка под формата на портрет) е избран на поста през 1602-1606 г. Политически възгледи Първият хетман, който мечтае да се освободи от полското владичество, е Пьотр Конашевич-Сагайдачен. Той стана добър държавник. Как смяташе да реализира мечтата си? Идеята беше казаците постепенно да се засилят. По това време беше невъзможно да се направи това с революционни методи, защото и Полша, и Османската империя бяха много силни, а Запорожката армия не беше толкова организирана, колкото би трябвало. Сагайдачен провежда административна реформа. Сега територията на Запорожката армия беше разделена на полкове с центрове в главни градове. Начело на поделенията стояха полковници, които ръководеха всички местни власти. В резултат на тази реформа беше възможно да се укрепи вертикалата на властта в Политическият идеал на Петро Сагайдачен беше независима украинска държава, управлявана от казашкия политически елит. Първи кампании Петър Сагайдачен се показа като командир почти веднага след като зае ръководна позиция. Първата от известните кампании се провежда през 1605 г. След това запорожката армия побеждава Варна (турска крепост). Символиката на тази победа е, че на 10 ноември 1444 г. турците разбиват поляците край Варна. Петър Сагайдачен, заедно със своите войници, се приближи до града от морето, разтовари войски, правейки го незабелязан от турците, което направи възможно победата на местния гарнизон. Целта на кампанията беше постигната, защото казаците освободиха робите, от които имаше много, и спечелиха много трофеи. Всяка година след похода срещу Варна Петър Сагайдачен и казаците правят морски походи. Основната цел на всеки изход към морето е освобождаването на украинците, които в градовете на Черноморския регион, контролирани по това време от турците и кримския хан, са били продадени на пазарите за роби. Освен това казаците донесоха много различни плячки от кампании. 1607 г. е белязана от казашки атаки на (изгорени Перекоп и Очаков). На следващата година казаците нападнаха градовете, разположени в южната част на сегашната Одеска област (Килия, Измаил), откъдето докараха много бивши роби. Легендарните кампании от 1614 и 1616 г Поредицата от морски пътешествия не е приключила. Силата им само нарастваше. Самият поход срещу Турция беше много далечен и рискован, но целта беше добра - нанасяне на щети на врага и освобождаване на пленниците. Две хиляди казаци на своите чайки достигнаха бреговете на Турция. Те успяха да унищожат пристанищния град Синоп. Паричният еквивалент на щетите се оценява на 40 милиона PLN. В тази кампания казаците освобождават няколко хиляди затворници от православен произход. Значението на кампанията срещу Кафу през 1616 г. е трудно да се надцени. Петър Сагайдачен се оказа отличен като командир, защото успехът зависи от хитростта. На изхода от Днепър към морето казаците се натъкнаха на група турски гранични галери, с които трябваше да се бият. Казаците победиха и измамиха турците: част от чайките (общо 150 от тях) се върнаха обратно в Сеч, а останалите се скриха близо до Очаков. Турците помислиха, че казаците са заминали. Казаците нямаха повече пречки. Победата в кафенето направи възможно връщането на семействата им на огромен брой православни роби. Пьотър Конашевич-Сагайдачен. хетман в културната политика Сагайдачен беше един от най-образованите хора от онова време в Украйна. Осъзнавайки, че казаците всъщност са военният елит на обществото, но не всеки от тях има поне някакво образование, той решава да се присъедини към всички казаци в Киевското братство. Цел: активизиране на културния живот в Украйна и повишаване на културното ниво на казаците. В допълнение, Пьотр Конашевич-Сагайдачен ( кратка биографияцитиран в статията) организира възстановяването на православния отдел в Киев. След провъзгласяването на Брестката уния през 1586 г. почти всички църкви и катедрали стават собственост на Гръкокатолическата църква. По пътя от Москва за Йерусалим главният православен йерарх Теофил спря в Киев, с когото хетманът се срещна. Той обясни на патриарха ситуацията, която се е случила с украинското православие. По решение на Теофил, взето под влияние на искането на хетмана, през 1615 г. Киевската митрополия е възстановена; Православната църква си възвръща много владения. Избрани са Киевският митрополит и 6 епископи, които оглавяват катедрите по места. Участие на казаците в кампанията срещу Москва През 1618 г. поляците воюват срещу Московското княжество. Осъзнавайки, че наистина се нуждаят от военна помощ от Запорожие, ръководството на страната се обърна към Сахайдачен. Той, осъзнавайки сложността на положението на полската държава, изложи сериозни политически искания (ще ги разгледаме по-долу), които бяха приети. Едва след като се споразумяха за възможността за изпълнение на изискванията, казашките отряди тръгнаха на кампания. Казаците се преместиха във вътрешността на Московия доста бързо. По време на кампанията бяха превзети 20 руски града, някои от тях бяха опожарени от казаците. Запорожката армия също приложи трик тук, постоянно променяйки местата за пресичане на река Ока и не щурмувайки тези крепости, с чието улавяне може да има проблеми. Петро Сахайдачен (биографията на хетмана е много интересна) реши просто да заобиколи градове като Коломна и Зарайск. Преди началото на нападението срещу Москва е получено съобщение, че е сключен мирен договор между поляците и московчаните. Политическите успехи на Сахайдачен Като дипломат този човек също постигна много за Украйна. беше принуден да направи отстъпки и да се съобрази с изискванията на украинската страна. През 1618 г., още преди Московската кампания, върхът на казаците изложи следните условия: премахване на полския надзор над казаците; легитимността на властта на хетмана върху цялата територия на Украйна; увеличаване на правата на казаците; независимост на съдебната система от поляците; свобода на религията на населението. Последното изискване беше насочено към укрепване на позициите на православието в земите на Украйна, тъй като униатските свещеници провеждаха много активна пропаганда. Краткият живот на един командир Войната между Полша и Турция започва почти веднага след края на военния конфликт с Московия. Поляците не можеха без казаците - най-сериозната военна сила в кралството. Съдбоносната битка за края на живота на хетмана се провежда край Хотин (днес Хмелницка област на Украйна), в която той е тежко ранен. Историческият портрет на командира би бил непълен без информация за семейството му. Той беше женен, но като цяло семейният живот не се получи. Вероятно такива хора са родени не за семейството, а за страната, за родината. В края на краищата хетманът не е дал наследството си на жена си, а го е завещал за нуждите на църкви, манастири и Киевското братство. Разбира се, историята не познава подчинителното настроение, но, анализирайки хода на събитията през 1618-1621 г., можем да предположим с голяма сигурност, че по време на живота на Сахайдачен, ако не беше тази злощастна травма, Украйна можеше да получи независимост или много широка автономия. Много вероятно е Пьотър Сахайдачен да постигне това, чиято кратка биография е малко вероятно да покаже пълнотата и важността на живота му за страната. Хетман на Запорожката Сеч, който води кампании срещу Крим, Турция и Москва и защитава короната на Полша близо до Хотин Хетманът на Запорожката Сеч Петро Сагайдачен Роден в района на Лвов, в село Кулчици близо до град Самбир. По произход той е православен „гербовник“. Малко се знае за младите години на бъдещия хетман. Смята се, че неуспешният брак е принудил дворяните да отидат при казаците. Пьотър Конашевич постъпва в редиците на "казашкото рицарство" на около 30-годишна възраст. В Сеч му е даден прякорът "Sagaydachny", който става неговото име. Времето беше бурно, казаците често се биеха, ходеха на морски кампании срещу кримските татари и турците. Личната смелост на благородниците му позволи бързо да напредне и той скоро стана вожд. Петър Сагайдачен участва в кампанията, когато казаците успяват да пробият Перекоп към Крим. След това се отличава по време на кампаниите на казаците на лодки в долното течение на Днестър и Дунав, в битки с турците и кримчаците край Акерман (сега Белгород-Днестровски) и Измаил. Това е последвано от кампания в Княжество Молдова, подчинено на Османската порта. През тази епоха казаците често се бият на страната на полския крал, като са част от неговата коронна армия. Сахайдачен, начело на казашки отряд, успешно действа в Ливония (балтийските държави). През 1605 г. Петро Конашевич-Сагайдачен е избран за хетман на Запорожката армия. Той поставя началото на своето хетманство с успешно морско пътуване на флотилия от казашки „чайки” до Варна на Черно море. Турският укрепен град на българския бряг е превзет от бойното поле. Казаците с богата плячка безопасно се върнаха у дома. През 1606 г. казашки флот и войски се появяват пред Перекоп и турската крепост Очаков. Скоро се извършва атака от морето на кримското пристанище Кафа (сега Феодосия), където се намира най-големият пазар за роби на Черно море. Тогава голям брой султански кораби са изгорени, а повече от хиляда християнски роби са освободени в Кафе. Тази кампания прослави хетмана. В епохата на хетманството на Сагайдачен флотилията от морски казашки лодки прави пътувания не само по крайбрежието на Черно море. През 1614 г. казаците прекосяват Черно море и атакуват същинското турско крайбрежие, като превземат крепостния град Синоп. Султанските власти не можаха Кримски ханотразяват кампаниите на казаците през 1615, 1616 и 1620 г. Освен победите по суша и море и пленяването на богата военна плячка, казаците освобождават роби християни навсякъде, не само от славянските земи. Смята се, че по този начин Сахайдачни умишлено е усложнил отношенията между Полша и Истанбул. По редица причини запорожките казаци представляват значителна част от военната сила на Жечпосполита в конфронтацията с Османската империя и нейния васален Крим. Казаците се бият повече от веднъж под знамето на полския крал. И не само при османците. Ако кампаниите срещу враговете на християнството - Турция и Кримското ханство - прославиха хетман Петър Сагайдачен, тогава военната кампания от 1618 г. срещу православното руско царство не му даде слава. Това беше случаят. Полският крал Сигизмунд III не се отказа от надеждата да постави сина си принц Владислав на престола на Москва. През 1618 г. полските коронни войски в големи сили се ангажират нова кампаниядо столицата на Руското царство. Основата на полските сили бяха казаците и „черказите“, тоест малоруските регистрирани казаци. Ако княз Владислав се движеше към Москва по пряк път от Смоленск, тогава хетман Сагайдачен поведе армията си, която се оценява в различни източници от 20 до 40 хиляди души, марширувайки на бърз конен марш от югозапад. Много градове бяха унищожени по пътя - Путивъл, Ливни, Елец, Данков, Лебедян, Скопин, Ряжск и редица други, много села. Но хетманите не можаха да превземат рязанския град Михайлов, на защитата на който застана цялото население. Освен това гледката на православни свещеници по стените на града внесе раздор в редиците на казаците. Те се отказаха от по-нататъшните опити да превземат Михайлов, "обсаден". Армията на Сагайдачен, след като нанесе поражение на кралската армия, която не можа да задържи прелезите на реката, пресече Ока и под обсадената Москва се присъедини към полските отряди на княз Владислав. Пристигането на казашките казаци ускори подготовката за нападение над Москва, защитата на която от името на царя беше оглавена от воеводата княз Дмитрий Пожарски. ... В нощта на 1 октомври 1618 г. полските компании и отряди на казаците се преместиха в атака. Под прикритието на нощта царските войници взривиха портите на дървения затвор в Земляной город и се приближиха до Арбатската и Тверската врата на Белия град. Там нападателите бяха посрещнати от градушка от скърцащи куршуми. Тоест княз Владислав и хетман Петро Сагайдачен не успяха да направят изненадваща атака. Кървавата битка при Арбатските и Тверските порти продължи до зори. На сутринта защитниците на Москва направиха успешна атака и отхвърлиха отрядите на княза и хетмана от стените на града. Коронната армия на Полша не успя да превземе столицата на руското царство и той трябваше да се оттегли в собствените си граници. На връщане Сагайдачен се приближи до Калуга, но не можа да превземе укрепения град. В редиците на обикновените казаци назрява широко разпространено недоволство срещу чужда за тях война, въпреки че с помощта на казашките старейшини и хетмана крал Сигизмунд III успя да използва малкоруските казаци във войната срещу Московската държава. Но полските власти трябваше да бъдат убедени в ненадеждността на казаците-казаци още през същата година. Кръвната близост и общата православна вяра на руския и украинския народ оказаха влияние. Така полковник Ждан Коншин постъпва на руска служба с отряд от 600 саби. Крал Сигизмунд III високо оцени ролята на хетман Петро Сагайдачен във военното, макар и неуспешно, предприятие на неговия син-наследник. Той беше щедро награден от монарха на Британската общност. От кампанията срещу Москва Сахайдачен се завърна не в Запорожката Сич, а в древния Киев, като всъщност взе града под крилото си. През 1620 г. хетман Сагайдачни, който става фактически ръководител на украинските регистрирани казаци, изпраща делегация от запорожки казаци в Москва с молба да бъдат приети в руско поданство. Но тогава тя не беше готова за такова важно политическо решение. Най-важният подвиг в живота на Петър Конашевич-Сагайдачен е известната битка при Хотин между армиите на Жечпосполита и Османската порта. Сигизмунд III отново призова украинските казаци под своите знамена. Сахайдачен поведе казашка армия от 40 хиляди души към Хотин. Полският крал успя да събере само 30 000 войници. Турската армия се оценява от историците в тази битка обикновено на 200 хиляди души. Битката при Хотин, "разкъсана" в многобройни сблъсъци, продължи дълги 39 дни, тоест продължи повече от месец. В резултат на това султанските войски трябваше да се оттеглят от Хотин, за да затворят Молдова. Решаващата роля в победата на Полша при Хотин над турците изигра армията на казаците. В битката при Хотин Петър Сагайдачен е тежко ранен. Раната се оказа фатална за него. На следващата година, през 1621 г., хетманът почива.

Маслината е вечнозелено дърво, което е известно в целия свят и е особено популярно в Средиземноморието. Тя е част от семейство Oleaceae и е важна част от икономиката на много страни в региона. Маслината е известна със своите плодове, които се използват за производство на зехтин и широко използвана и като храна. Маслината е дърво с височина до 10-20 метра и има широки, сиво-зелени листа. Плодовете са малки, обикновено с дължина от 1 до 2.5 см, и са известни със своята горчива вкусова характеристика. Те се обработват, за да се премахне горчивината и да се приготвят за консумация или производство на зехтин. Вида се отглежда във всички страни от Средиземноморието, както и в Австралия, Нова Зеландия, Северна и Южна Америка и Южна Африка. Той е типов вид за своя род, Olea. Дървото и плодът му дават името си на семейство растения Oleaceae, което включва и видове като сирен, жасмин, форсития и ясеново дърво. Плодът на маслината, също наречен "маслина", е от голямо селскостопанско значение в Средиземноморския регион като източник на маслиново масло; той е един от основните съставки в кухнята на Близкия изток и Средиземноморието. Известни са хиляди сортове на маслиновото дърво. Сортовете маслини могат да се използват предимно за масло, за консумация или и за двете. Около 80% от всички събрани маслини се превръщат в масло, докато около 20% се използват като маси за маса. Етимология Думата маслина произлиза от латинската ŏlīva 'маслинов плод; маслиново дърво', вероятно чрез етруските 𐌀𐌅𐌉𐌄𐌋𐌄 (eleiva) от архаичната протогръцка форма *ἐλαίϝα (*elaíwa) (класически гръцки ἐλαία elaía 'маслинов плод; маслиново дърво'. Думата масло оригинално означава 'маслиново масло', от ŏlĕum, ἔλαιον (élaion 'маслиново масло'). Думата за 'масло' на много други езици също в крайна сметка произлиза от името на това дърво и неговия плод. Маслината е важна част от историята и културата на много народи. Тя е била символ на мир, мъдрост и победа в различни култури и религии. В древногръцката митология, например, маслината е била подарък от богинята Атина на гражданите на Атина. Маслината е важна и за околната среда. Тя помага за предотвратяване на ерозията на почвата и е източник на храна за различни видове диви животни. Освен това, маслиновите гори са важен хабитат за много видове птици. Маслината е известна със своите здравословни ползи. Маслиновото олио, например, е богато на мононенаситени мазнини и антиоксиданти, които могат да помогнат за подобряване на здравето на сърцето и да намалят риска от хронични заболявания. Картата показва как маслиновите дървета се разпространяват в средиземноморския басейн:

Дебатът по българската културна идентичност през 20-те и 30-те години на XX век: Нацията и нейното Ново възраждане като път за постигане на нова българска общност и „нов българин”; Народопсихологичните аргументи; Родно изкуство и национален стил. Балканските войни и Първата световна война бележат най-драматичния период в новата българска история. Само за няколко години България се издига до зенита на своята сила и слава и рухва, смазана от неудовлетвореност, притисната от съседите и изолирана от света. Поражението във войните е въвеждащ мотив в измеренията на следвоенната действителност – жертвите по бойните полета, териториалните загуби, стопанската разруха, крахът на националните идеали са базови основания в описанието на политическата и духовната криза след края им. Поражението, проблемът за вината и отговорността пред него предпоставят изцяло мисленето за историята на България от междувоенната епоха. „Световната война” остава в развитието на историята като черна звезда на разруха и смърт и същевременно като предвестие на един нов свят. Тя идва, за да разруши и създаде, да убие и да роди. В довоенния период българското общество е предимно предмодерно, въпреки започналата вече модернизация. Войните са първата ситуация в модерната българска култура, произвеждаща „масов човек” и в този смисъл те могат да бъдат разглеждани като ситуация на екстремен завършек на ранната българска модернизация, в която огромни човешки маси преодоляват традиционната си изолираност и се свързват. Именно във военната ситуация българите за пръв път след Освобождението усещат силата на това нещо да се прави „заедно”, българите за пръв път отново стават общност с общи цели и идеали. От днешна гледна точка се вижда, че понятията „крах на националните идеали” и „Национална катастрофа” могат да бъдат отнeсени само към началото на разглеждания период След това те имат градивна функция, поставят нови хоризонти пред българското общество. Преживяването на „кризата” след Първата световна война радикализира мисленето и изразяването на българите изключително чрез тяхното етническо име. В тази ситуация българската културна идентичност се превръща в проблемна област. Преживяването на следвоенния свят като преходно и кризисно време събужда спомен за „родното” като нещо непреходно и изначално. В опитите българската идентичност да бъде дефинирана се подбират главно черти от ретроспективни образи на „българското”, които биват притовопоставяни на съвременния, недостоен образ. Либералното довоенно минало е разглеждано преди всичко като причина за настъпилия крах на идеалите и се търси разрез с него. Следвоенните общественици се стремят всячески да се разграничат от довоенните либерални идеи. Т. нар. „модерност” е силно критикувана, а фашистките, националсоциалистическите и консервативно-революционните идеи се радват на висока популярност. Кризата на либералните ценности кристализира в различни концепции за „българското”, „кръвта”, „земята”. Започва търсенето на „същинската” идентичност на българите. Нацията започва да се мисли като „нова общност”, чиято задача е да преодолее настъпилата следвоенна криза. Ражда се идеята за „ново национално Възраждане”. „Българското светло бъдеще” става утопична визия, светъл антилиберален идеал. Появява се и идеята за новия – прероден и очовечен българин. Найден Шейтанов нарича новия българин „великобългарин”. „Българското” добива статут на протестиращо понятие срещу либералния ред. Старото трябва да победи новото, за да може този идеал да бъде постигнат. Новият българин трябва да бъде култивиран чрез възпитание и държавно управление. Очакваната нова епоха на българско величие са основани през миналите възходи на България – Симеоновият златен век и епохата на Иван Асен II. Изключително популярна става идеята за нацията като висш идеал, в чието име си заслужава да се жертва личният интерес. Ясна е също и нуждата от сплотеност и единство, основаващи се на самосъзнание за принадлежност към нацията. Народът трябва да бъде зачитан от своята държава, да я счита за своя и да е привързан към нея. В лицето на своята национална държава всеки гражданин трябва да вижда достоен и предан защитник на своите интереси и нужди. За тази цел е необходимо повишаване на националното сaмосъзнание и изграждане на дух на сплотеност. Предвоенната подражателска на европейските идеи епоха се приема като предпоставка за националните катастрофи, настъпилата криза и нейните последствия. Предвоенната европеизация е сравнена със средновековната византизация като нещо пагубно за българското общество. Отвореността на българското общество за чуждото е сравнявана с престъпление. Селото е издигнато до идеал, определящ българската самобитна култура и същност. Либералните институции са небългарски, чужди, източник на зло. Разгръща се също и дебат около „българската раса”. Българите са подканяни да се освободят от комплексите за малоценност, които придобиват, сравнявайки се с европейците. Принадлежността към славянските народи е изтъквана като мотив за национална гордост и самочувствие, поради свързаността и с Русия, която винаги се е противопоставяла на Европа и европейското до известна степен. Но Октомврийската революция пък ограничава изключително популярното в предвоенния период русофилство. В крайна сметка на преден план се издига прабългарската принадлежност на българския народ, като нещо, което е нито славянско, нито европейско. Именно тук се търси уникалността, самобитността и неповторимостта на българската нация. Националните идеали вече се защитават не чрез държавните институции, а чрез духовните предели на нацията. Причина за това са териториалните загуби и военните неуспехи на България, които довели до неверие и скептицизъм към физическите измерения и сили на държавата. Ценностите започват да се търсят и защитават чрез културата. Макар че българите не успяват да разширят пространствените си граници, те се заемат да разширят духовните. За тази цел се появява и идеята за българската народопсихология, т.е. българският непреходен „дух”, характерни черти, „духа на нацията”. Прокарва се идеята, че именно тези непреходни позитивни черти на всички българи довеждат до Освобождението след петвековното турско иго. Гео Милев приравнява националното чувство с половото чувство, като казва, че без национално чувство човекът не е човек, а жител на планетата Марс, така както без полово чувство е кретен. Родното се преживява като антитеза на кризата. То е приравнено с естетическото. Дефинира се нов, национален, изконно български творчески стил. Възражда се интересът към творчеството на Паисий, Раковски, Левски, народните будители. Всичко ново е фалшиво. В началото на 20-те години се заражда движението „Родно изкуство”, стремящо се да изрази родното и българското в изобразителното изкуство. Творците се насочват към изобразяване на родната земя и бит в целия и блясък. Един от най-ярките представители на това движение е Владимир Димитров – Майстора. Първоначално той рисува портрети и пейзажи, а след това започва да изобразява участието на българите в Балканската и Първата световна война. Министерството на народното просвещение толерира родното изкуство, създавайки през 1922 г. със закон конкурси именно за „родно изкуство”. Постепенно идеята за „родно изкуство” обхваща всички изкуства, като стремежът е да се открие и изведе на преден план българският национален стил във всичките му проявления. Войните са изпитание за националното самочувствие. По време на войните „интелигент” и „прост селянин” [1] се изравняват – споделят храната си, болките си, носталгията по родното място. След стъписването от погрома и хаоса, след отчаянието и безверието индивидуалното съзнание преминава в здравата опора на колективното съзнание, което стъпва върху нещо здраво и стабилно – това е именно всичко „първично” и „просто” – „вън от изкуствените, стерилни условности на цивилизацията”.[2] Появява се необходимост да се издигнат нови човешки идеали, излезли от виталността и ирационалността – вярата, вечната истина, вечното добро и вечната истина. · Тенденцията „завръщане към първичното” Защо се появява тенденцията за „родно изкуство” при българското изкуство? Дали тя е повлияна от някои европейски течения ( например немското Heimankunst – тенденция в новата немска култура , която оказва съществено влияние върху следвоенния ни духовен и културен живот[3]), или са разклатени устоите на индивидуалната душевност, на която вече не са достатъчни модерните течения, а има нужда да се върне назад към първичната си природа, за да подсигури здравината на ценностите си? „...Най-типичен израз днес на жаждата да намери отново изгубената си непосредственост е възвръщането към примитива. Човечеството преживява умората в себе си; то прилича на човек, който е пил твърде много подправени вина и със засъхнала уста чака да му подадат чаша чиста вода. То е преситено на сложност, лъжливост, условност, макар че не може без тях. И търси живата вода, която ще го възкреси, поне за няколко мига, за едно по-непосредно, дори грубо чувство. Оттук и любопитстващата любов към примитива”.[4] За много критици и творци връщането към първичното представлява „национален изгрев”[5]. Стремежът към примитива се изразява всъщност в едно връщане към праначалата на българската пластична традиция, в осъзнато и целенасочено усилие да се стигне до корените на българския творчески дух. [6] Завръщането към примитивното всъщност значи завръщане към специфично българското – в социален и културно-исторически аспект. “Родното” и „първичното” през 20-те години много силно се пропиват във всички сфери на културния живот на българското общество и подбуждат силно въодушевление. Интересът към нашето е първият признак на нашето национално съзнание и на начало на действителното българско оригинално творчество според Борис Тричков: „След епохата на подражателство, когато чуждото у нас бе господар и култ, когато като същински деца започнахме да грабим с пълни шепи евтините безделици на европейската култура, фалшивата й бижутерия, сега навлизаме в период на завръщане към родното, на едно истинско откриване на България.”[7] Според някои изкуствоведи проблемът на “родното” битува в сюжета. “Българското изкуство от 20-те години е пълно с овчари и невести, гъдулари и орачи, селяни и селянки, видени в труд, в тъга и в празник. Те са изобразени не в битовата баналност, а извисени и опоетизирани като в свещенодействие – символи на българския дух.” [8] Това “родно” е търсене на корена в легендата, приказката, народната песен, носията. “Лайтмотив в пейзажната живопис от онова време са манастири и църкви, български старини. Паралелно с историческата ни наука изобразителното изкуство открива за себе си този богат на внушения и образен подтекст материал. Миналото подхранва изкуството и с други образи – на ханове и князе, на светци и народни будители.”[9] Но обръщането към този вид сюжети спонтанно ли е или е плод на съзнателно насочване? Съществува и още една възможност. Политическото насочване, естествено. В България социалнополитически и културно-психологически идеи, поставящи земята, селското стопанство и селянина в центъра на своето внимание и възлагащи му историческа стабилност и да укрепи разколебаните от нови тенденции в следосвобожденския ни живот нравствени добродетели на българина, започват да навлизат още в началото на XX век. Създаването на Българския земеделски съюз като организация на селяните, нейното все по-нарастващо участие в обществено- политическата ни действителност несъмнено според Димитър Аврамов оказва влияние за формирането на една социална психология, според която селото, селянинът, земеделският поминък са единствени източници на ново народностно възраждане. [10] Случайно или не точно по времето на Земеделското управление (1919 -1923) се изявяват първите симптоми на осъзнато възвръщане към родното в националната ни култура и изкуство. Тогава се създава и дружеството „Родно изкуство” (1919). Но наистина ли е свързана тенденцията за завръщане към родното с политическа платформа и идеология? [1] Аврамов, Д. Майстора и неговото време, изд. Български художник, С. ,1989. [2] Пак там. [3] Пак там. [4] Сирак Скитник, Тайната на примитива. Сп. Златорог, 1923, год. IV, кн. 1, В: Аврамов, Д. Майстора и неговото време, изд. Български художник, С. ,1989. [5] По едноименната статия на Борис Тричков, която ще бъде упомената по-долу. [6] Аврамов, Д. Майстора и неговото време, изд. Български художник, С. ,1989. [7] Тричков, Б. Пред истински национален изгрев. , сп. Златорог, 1920, год. I, кн. 10. В: Аврамов, Д. Майстора и неговото време, изд. Български художник, С. ,1989. [8] Маринска, Р. 20-те години в българското изобразително изкуство, изд. Отворено общество, С., 1996. [9] Пак там. [10] Аврамов, Д. Майстора и неговото време, изд. Български художник, С. ,1989.

Понятието за култура в оста на напрежение между антропология и феноменология. От философска антропология към екзистенциална онтология на културата. Най-общо казано, антропологията е наука за човека и човечеството в цялата им сложност и многопластовост (от гръцката дума anthropos – човек). Изучаването на човека като цяло е свързано, от една страна, с физическите му характеристики на животно, а от друга страна, с уникалната му небиологична същност, наречена култура. С последния проблем се занимава най-вече дялът от антропологията, наречен културна антропология. В него под култура се разбира съвкупността от идеи, ценности, модели на поведение и материални проявления, които обединяват обществата и им придават тяхната уникална идентичност или, с други суми – културата е специфичният начин на живот, присъщ на дадено общество. Антрополозите наричат системата от идеи , чувства и стратегии на оцеляване на една конкретна група хора – културата на тази група. Културната антропология се интересува от правилата, които ръководят културите и изучава обичаите на човешките общества, за да открие, какво поражда приликите и разликите между тях, както и да ги опише. Културната антропология приема, че културата е едно сложно цяло с множество съставни части. Има обаче две мнения по въпроса, доколко тези отделни проявления са взаимосвързани: според някои изследователи всяка промяна в някоя от частите неминуемо води до промяна и в цялото (Лесли Уайт), а според други (Тейлър) – всяко отделно проявление е само за себе си и се развива независимо. Важно е да се отбележи, че от антропологична гледна точка културата е система от идеали на поведение, които хората невинаги изпълняват точно, т.е. има разлика между идеалната и реалната култура. Идеална култура е това, което хората описват като свой начин на живот, а реалната е действителното им поведение. Ако това разграничение не съществуваше, културите никога нямаше да се променят. Феноменологията пък е дял от философията, основан от немския философ Едмунд Хусерл, живял в края на XIX и началото на XX в. Най-общо казано, феноменологията е наука за „феномените”, т.е. нещата такива, каквито са, приети от съзнанието без предпоставки и предварителни очаквания. Неслучайно мотото на феноменологията, такова, каквото го определя самият Хусерл, е „Назад към самите неща!”. Това е противопоставяне на разпространеното дотогава мото „Назад към Кант!” или „Назад към Хегел!”, т.е. феноменологията е връщането към първичния опит, към трансценденталното. Хусерл си поставя за цел да създаде универсална наука, която да може да обясни всичко в света. Според него именно това е задачата на феноменологията. За него единствената достъпна на човека реалност е реалността на неговите непосредствени преживявания – онова, което той вижда, чува, усеща, т.е. неговият непосредствен опит, постигнат чрез уникалната способност на мислещите същества (т.е. на хората) интенционалността (от латинската дума intention – намерение, стремеж) – насоченост на съзнанието към виждането на смисъла на нещата. За Хусерл цялото човешко знание се крие именно в опита. Задачата на феноменолога е да се научи да приема нещата такива, каквито са, без да им налага собствените си представи за тях, т.е. да „заскоби” своята индивидуалност и да наблюдава феномените безпристрастно. Това може да стане единствено чрез интенционалността, основаваща се на идеята, че мисълта на човека винаги е насочена към нещо, т.е. към нещото, за което мисли (Мисълта не съществува сама по себе си). Феноменологията на Хусерл се противопоставя на господстващата дотогава представа във философията, че културата е изначалната основа на човешкото битие, като казва, че не културата, а самият човек със своето съзнание и интенционалност е изначалният елемент на битието, а културата е неговият вторичен елемент, конструиран от самия него. Постепенно, под влияниетo на идеите на Хусерл във философията се обособяват две тенденции: от една страна, опити цялото битие да бъде обосновано през самия човек (философска антропология), а от друга – опити човекът да бъде поставен на заден план и битието да бъде обяснено чрез самото себе си (екзистенциална онтология). Спорът за това, дали човекът определя битието или битието определя човека, не е решен и до днес. Философската антропология е философско учение за същността на човека, повлияно до голяма степен от феноменологията на Хусерл, макар и самите философски антрополози да претендират, че са създали изцяло нова наука, а не просто дял от философията, която ще се превърне в цялостно, универсално учение за човека. Философската антропология се концентрира главно върху човека и приема, че той е първичният елемент на битието и че той определя културата, а не обратното Онтологията (от гръцките думи onto - онова, което съществува – и logos – наука) е, най-общо казано, наука за онова, което съществува, т.е. за битието във всичките му проявление – и материални, и духовни. Онтологията е развивана още от античността, но добива широка популярност едва през XX век, когато е създадена и т. нар. „екзистенциална онтология”, с която се занимава ученикът на Хусерл Хайдегер. Той оспорва темата на Хусерл, че феномените сами по себе си са си самодостатъчни, защото според Хайдегер феномените са част от битието, т.е. то е изначалният обек, с който трябва да се заеме ученият, а човекът е едва вторичен негов елемент.

Ирландският елк (Irish Elk), наричан също гигантски елен или ирландски елен, научно известен като Megaloceros giganteus, е изчезнал вид и е един от най-големите елени, живели някога. Ирландският елен е живял през епохата на плейстоцена (преди около 400 000 до 10 000 години) и е населявал голяма част от Европа и Сибир. Въпреки името си, той не е присъствал само в Ирландия, а е бил разпространен в различни региони. Ареалът му се простира от Ирландия до езерото Байкал в Сибир. Най-новите останки от вида са въглеродни, датирани преди около 7700 години в западна Русия. Една от най-известните характеристики на ирландския елен са големите му извити рога. Те са били най-големите рога сред всички известни животни и могат да достигат дължина до около 4 метра и са тежали около 40 кг. Самият елен е достигал височина до рамото над 2 метра и е тежал до или над 700 кг. Днес, ирландският елен е една от най-иконичните изчезнали животински видове и е привлякъл интереса на учени и любители на природата. Множество скелетни останки и фосило на рогата му са били изложени в музеи и научни институции по целия свят, като помагат да се възстанови образът на този великолепен изчезнал вид. Изчезването на този мистичен гигант е обект на дебати и спекулации. Една от теорийте е, че те са изчезнали поради климатични промени, след края на последната ледникова епоха и преминаването към по-топлата климатична фаза на планетата. Други теории включват изчезването на техния хабитат, преследване от хора и конкуренция с други видове елени. Преди много години бях чул теория, в която се даваше пример с този елен за това, как еволюцията убива най-добрия екземпляр. Тъй като женските са се чивтосвали само с тези мъжки екземпляри, които имат най-големи роги, то природата до такава степен е увеличавала рогата на мъжките, че мъжките с най-големи рога не са могли да се хранят и умрели. А тези мъжки, с по-малки рога просто не са били привликателни за женските и поколенията са изчезнали.

Ето някои от широко търсените теми в интернет: Здраве и медицина: информация за болести, симптоми, лекарства, хранителни режими, фитнес и здравословен начин на живот. Технологии и гаджети: нови продукти, смартфони, компютри, технологични новости и ръководства за употреба. Пътувания и туризъм: дестинации, хотели, билети, промоции, летища и опити на пътуващите. Кулинария и рецепти: готвене, рецепти, хранителни продукти, диети и кулинарни тенденции. Спорт и фитнес: спортни новини, тренировки, диети, спортни събития и съвети за фитнес. Развлечения и култура: филми, сериали, музика, игри, книги, концерти, изложби и културни събития. Социални медии и комуникация: платформи за социални медии, блогове, онлайн комуникация, маркетинг в социалните мрежи и персонални профили. Финанси и инвестиции: банки, кредити, инвестиции, икономически новини, пазарни трендове и съвети за лични финанси. Образование и обучение: училища, университети, онлайн курсове, езикови програми и академични ресурси. Мода и красота: модни тенденции, козметика, грим, прически, обувки и аксесоари. Това са само някои от общите теми, за които хората търсят информация в интернет. Тъй като предпочитанията и интересите на потребител

Руската армия използва различни видове оръжия, като ще се опитаме тук да представим някой от най-известните и широко използвани от тях: Автомат Калашников АК-47 и неговите модификации (например, АК-74 и АК-12) - известен като един от най-разпространените автомати в света. Снайперският комплекс СВД (Снайперская Винтовка Драгунова) - полуавтоматична снайперска винтовка. Танкове Т-90 и Т-14 Армата - модерни руски танкове с висока мощност и напреднала броня. Зенитни ракетни комплекси С-300 и С-400 - системи за противовъздушна отбрана, предназначени за защита срещу въздушни атаки. Ракетни комплекси "Искандер" - оперативно тактически комплекс за ударни ракети, предназначен за нанасяне на прецизни удари в различни условия. Балтийска ракетна система "Калибър" - ракетна система, която може да носи както конвенционални, така и ядрени бойни глави и да се изстрелва от кораби, подводници и наземни позиции. БМП-2 (Боевая Машина Пехоты) - боен пехотен автомобил, предназначен за транспортиране на пехота и поддръжка на бойните операции. Сухой Су-35 - многоцелеви изтребител с висок маневрен потенциал и модерна система. Балтийска ракетна система "Бук" - зенитна ракетна система, предназначена за противовъздушна отбрана и ударна сила. Балистични ракети "Топол-М" - междуконтинентални балистични ракети, които могат да носят ядрени бойни глави. МиГ-29 и Сухой Су-27 - изтребители, които се използват за въздушен бой и защита на въздушното пространство. Това е само малка част от оръжията, които са използвани от руската армия. В тази класация липсват още много оръжия, но се надявам с ваша помощ да развием темата и да съберем повече информация, снимки и видеа.

Американската армия разполага с мощна и разнообразна гама от оръжия, които се използват в различни операции и мисии по целия свят. Тези оръжия се разработват и модернизират, за да отговорят на изискванията на съвременната военна стратегия и предизвикателствата на бойното поле. В следващата статия ще разгледаме някои от най-използваните оръжия от американската армия. M4 карабин е модернизираната версия на M16 карабина, която се използва от американската армия и други военни сили по света. Това компактно автоматично оръжие е леко, надеждно и ефективно на кратко разстояние. M4 карабинът се отличава с висока прецизност, простота на използване и гъвкавост на конфигурация. M249 SAW (Squad Automatic Weapon) е лек автомат с голяма скорост на огън, който се използва за подкрепа на стрелбището на отделение. Това оръжие може да бъде използвано както като автоматично, така и като полуавтоматично, като осигурява многострелбова подкрепа на отделението. M240B е калибриран на 7,62 мм лек пулемет, използван от американската армия. Той е надежден и ефективен при предоставяне на огнева подкрепа, както на ниво отделение, така и на ниво компания. M240B е популярно оръжие за подкрепа на пехотата и се отличава с висока точност и добра устойчивост на външни условия. M2 Browning е калибриран на .50 (12,7 мм) тежък пулемет, използван от американската армия от Втората световна война насам. Той е мощно оръжие, което се използва за борба срещу бронирани цели и въздушни превозни средства. M2 Browning е изключително надеждно и ефективно, като може да пробива броня и да причинява сериозни щети на противника. M203 гранатомед е подцепяем гранатомет, който се прикрепя към предната част на M16 карабина или M4 карабина. Той позволява на войниците да стрелят гранати срещу врага на сравнително кратко разстояние. M203 е надеждно оръжие, което предоставя значителна огнева мощ и гъвкавост на пехотата. Javelin е преносим противотанков изстрелвач, който се използва за унищожаване на бронирани цели. Той е на въоръжение в противотанковите отряди и предоставя висока прецизност и пробивна способност. Javelin използва топлоизточваща система, която гарантира успешно пробиване на бронята на вражеските танкове. AH-64 Apache е атакуващ хеликоптер, използван от американската армия. Този хеликоптер е оборудван със силно въоръжение, включително 30-мм пушка, ракети и противотанкови управляеми снаряди. AH-64 Apache е едно от най-икономичните и ефективни оръжия за изпълнение на бойни задачи във въздушното пространство. M16A4 е автоматична винтовка, която се използва от американската армия и други военни сили. Тя е стандартното оръжие за пехотата и се отличава със своята надеждност и прецизност. M16A4 е лека и лесна за употреба, със сменяеми капаци, което позволява стрелците да използват различни видове патрони и аксесоари. Mk 19 гранатомет е автоматичен гранатомет, използван за противопехотна и противоминна подкрепа. Той може да стреля автоматично гранати на голямо разстояние и предоставя силен огънен удар срещу вражески цели. Mk 19 е ефективно оръжие при атаки срещу статични позиции на противника и предоставя голяма огнева мощ. M777 тежка полева артилерийска пушка е 155-мм тежка полева артилерийска пушка, която се използва за подкрепа на пехотата и други войскови единици. Това оръжие е изключително маневрено и леко за своя клас, което го прави подходящо за бързо и лесно използване на различни терени и места. M777 може да стреля с различни видове артилерийски снаряди на голямо разстояние и с висока прецизност. Тези 10 оръжия представляват само малка част от широкия спектър от оръжия, използвани от американската армия. Всяко от тях е специално проектирано и използвано за определени цели и ситуации на бойното поле. Военните технологии продължават да се развиват и модернизират, за да отговарят на съвременните предизвикателства и да осигурят висока бойна готовност на американските военни сили. В тази класация липсват още много оръжия, но се надявам с ваша помощ да развием темата и да съберем повече информация, снимки и видеа.

Културният фронт – форми, функции и общи тенденции в развитието на институциите за управление на културата през времето на комунизма. „Културен фронт” – тежко агитационно-пропагандно клише, изкарано през първите дни и удържало се в постоянно обращение до пропадането на режима. Веднага след идването на власт на комунистическия режим в България през 1944 г. е създадено т. нар. Министерство на пропагандата, несъмнен знак за новоизгряващата Отечестенофронтовска ера. В него културата във всичките и измерения придобива една неприсъща и дотогава функция – тя се превръща в средство за пропаганда. Първостепенно място е отдадено на политическата пропаганда. Непосредствено след нея се нарежда военната пропаганда. Изобщо, темата на всеки проектиран сюжет, бил той върху картички, пощенски марки, дори на гърба на билетите за кино и театър, е в пряка връзка с правителствената идеология. В първите следвоенни години тя естествено е възстановителна икономическа и обхваща широк кръг сюжети, третиращи индивидуалното гражданско поведение, човешките взаимоотношения, личната и обществена хигиена и т.н. Пример за лозунг от това време: „Нито педя неизползвана земя”. Още на следващата година обаче Министерство на пропагандата е преименувано в Министерство на информацията и изкуствата, а след това и в Комитет за наука, изкуство и култура. Въпреки промяната в името обаче, дейността на преименуваните организации си остава същата – ръководство, планиране, съгласуваност и контрол на научно-изследователската и художествено творческата дейност в страната или с други думи - изграждане на културата на България така, че да е удобна и да служи на режима. Крайната цел е пълна централизация на институциите, управляващи културата. Най-високите партийни органи с насоченост към контрол и ръководене на културата в непосредственото следдеветосептемврийско време се намират в структурата на отдел „Пропаганда и агитация” на ЦК на БКП. Това за пореден път показва обвързаността на културата с пропагандната и агитационна дейност в разбиранията на комунистическите управници. Това обаче в никакъв случай не означава, че културата е омаловажавана. Напротив, тя е смятана за важна част от градежа на комунистическото общество. Именно поради изключителната важност на отдела, неговото ръководство е поверено не на кого да е, а на секретаря на ЦК. В края на 1945г. започва организирането на т.нар. културни клубове в провинцията, „клубове за наука и изкуство” или наричани още „ клубове за народна култура”, които просъществуват до 1948г. Целта на тези клубове е всеобща мобилизация. Хората във всеки един състав в определен клуб имат един и същ профил и статус. Тези клубове провеждат алтернативна на държавата културна политика. До средата на ноември 1944г. са проведени своеобразни „революции” в експертните и културни сдружения. Съюзите вътрешно се реорганизират и си избират ново ръководство. През периода художцествения труд не е платена и гарантирана от държавата работа. У много хора сътрудничеството с новата власт е отзвук на нагласата, че творческият труд трябва да бъде подпомаган от държавната власт. Народът е съставен от съпринадлежащи си един на друг, трудещи с ехора. Призивът за новата истинска народна култура, дава възможност за достъп до различни обществени среди. Това е политическа мобилизация на масите и на цялото общество. Този призив има за цел да разбие асиметрията между различните среди и така да се постигне приобщаване на обществото. Народната култура е функция на политическата пропаганда. Клубовете събират интелектуалците, регламентирайки местата за тези събирания. Създават се нови привилегировани и престижни, официални места, на които да се събират културните елити. Наред с това се осъществява масовизация на образованието, разширяване на читалищната мрежа, кинефикация, радиофикация като всички тези процеси са израз на политиеска мобилизация. Това е институционалната система, в която функционира културата. Създават се нови места на публичен културен обмен като място за разгръщане на социалистическата културна политика – инструмент за обществена мобилизация. Устойчив елемент на социалистическата публична култура е ритуалното постигане на пределната съборност. Да вземем за пример изложбената зала – това е ново място на официалната социалистическа публична култура, на което се събират партийно ръководство, държавно – административно ръководство, художници от СБХ, представители на аморфната публика (неексперти), наблюдатели, слушатели и др. Новите места, аранжирани с адекватен реквизит представляват новата политестетика. Тя е свързана с убеждението, че партията трябва да излезе между хората и да задгърби практиката отпреди войната само елитът да представлява социалистическата партия. Партията трябва да стане масова и да се свърже с масовия трудов български народ. Базовите стойности на социалистическата политестетика са: „нескончаем митинг”, публичен официалне спектакъл и др. Не само високите културни форми се третират като инструмент за идеологическа пропаганда. Малките изкуства, практикувани от неспециалисти, в известна степен „сами” се задължават да внесат в програмите си „актуалните” за онова време политически теми. В края на 40-те и началото на 50-те години в страната окончателно се налага сталинисткият модел на социализъм. Опозицията е ликвидирана и БКП на практика става единствената политическа сила, а нейната идеология – марксизмът-ленинизмът – се превръща в официална държавна идеология. Комунистите подчиняват цялото общество чрез насилие, масова пропаганда и тотален контрол върху всички сфери на живота. В изпълнението на тази задача културата се оказва от голяма помощ. Комунистическото правителство прокарва монолитната визия за „народна култура” – пресечна точка на култура и пропаганда. Още от първите следреволюционни дни се разгръща мотивът за третирането на творческата дейност като платена и гарантирана от държавата професионална работа. Произвежда се официална масова култура, която трябва да покаже протеклите промени дълбоко в основите на българското общество и с пропагандна яснота да отрази пътя към тържеството на социалистическата революция. За налагането и обаче е необходимо да бъдат създадени и нови места за потребление на културата и културен обмен. В такива места се превръщат творческите съюзи. Членството в такъв съюз постепенно се превръща в условие за изява. Акцентът пада не толкова върху естетическата и уникалната стойност на произведенията на изкуството, колкото върху идеологическата и професионалната. В областта на науката са предявени изисквания за политическа ефективност на научното знание. През 1954 г. Комитетът за наука, изкуство и култура е закрит и на негово място се появява Министерството на културата. На практика промяната обче не е голяма. МК се различава от КНИК главно по засилената активност по подобряване на материално-техническата база (изграждане на кина, театри, библиотеки и т.н.) и по детайлизацията на административните звена в системата на висшето образование. През 1957 г., в резултат на сливане на две министерста МК прераства в Министерство на просветата и културата. Причина за сливането е стремежът за намаляване на бюрокрацията и оптимизиране функциите на просветното и културно ръководство. Промени в идеологическите основания обаче няма. Културата и идеологията стават все по-трудно различими. Пример за това е участието на творците в предизборната агитация от 1958 г. През 1963 г. Министерството отново се разделя на две – на Просветно министерство и на Комитет по културата и изкуството, чиято задача е да регулира културната дейност в страната на основата на вече узрелия социалистически реализъм. Новото е, че Комитетът е изграден на принципа на „обществено-държавното начало”, т.е. с представители на видни дейци на културата и изкуството. Той ръководи радиото и новопоявилата се Българска телевизия, киноизкуството, театрите, оркестрите, изобразителното изкуство в цялата им широта (образование, професионални организации, творчески съюзи, социални придобивки и т.н.). От края на 50-те и началото на 60-те години Бълария навлиза в периода на т. нар. „зрял социализъм”. В тези условия културата се приема като социална придобивка, но и притежание на всеки отделен човек, измеримо според неговото „културно потребление”, т.е.броя на посещенията му на концерти, кино, театър и др, начинът, по който се облича и прекарва свободното си време, пътуванията му или, с други думи, културата се превръща в социалистически начин на живот. И така, от края на 50-те до началото на 70-те години на XX век, въпреки многократните преструктурирания и преименувания на културните институции в България, тяхната основна дейност и идеология е статична. През 70-те години обаче започва промяна. Тези промени са израз на усилието да се обхванат множащите се нови обществени среди и културни аудитории. Управлението на културата се превръща в управление на диференциирани социални процеси. Целта е те да бъдат „споени” – да се произведе идеологическа хомогенност на културната идентичност на българското общество. Появяват се т. нар. „всенародни” програми за развитие на културата, чиято цел е управлението на културата да бъде възможно най-централизирано. Като лидер в културната сфера се изявява дъщерята на Тодор Живков Людмила Живкова (от 1975 до 1981 г. тя е председател на Комитета за култура, т.е. на практика министър на културата). Нейното управление изиграва важна роля за отварянето на България в културно отношение към несоциалистическия свят – прокарва идеята за създаването на Галерията за чуждестранно изкуство в София, както и за редица чуждестранни изложби и мероприятия. Прави много опити и за популяризирането на българското изкуство зад граница. Също така, заедно с професор Александър Фол, развива науката тракология. По нейна инициатива са организирани мероприятията около честването на „1300 години България”, построяването на комплекса „Камбаните” в Младост 4, както и на НДК. Противниците и в България обаче я критикуват поради огромните средства, които харчи за изпълнението на амбициозните си проекти, както и поради това, че „неудобните” на режима творци са игнорирани и репресирани дори и по време на нейното управление на културата. След смъртта на Людмила Живкова нейните идеи се приемат като неимзенен ориентир за бъдещото развитие на културната политика, т.е. продължават услията за „свръхцентрализация” на културата. Продължена е и политиката на разбирателство на творците, при която е позволена известна самоизява и уникалност на твореца, но в никакъв случай не в разрез с идеологията на властта. Въпреки непрестанните услия политиката на Живкова да бъде продължена обаче, целта никога повече не бива изпълнена напълно. 80-те години са белязани главно от т. нар. „възродителен процес” – политика на асимилация на небългарското население в България. Мерките за прокарването на тази политика се състоят в принудителна смяна на арабско-турксите имена с български, ограничения в използването на родния език на представителите на определените небългарски групи, насилствено ограничаване на техните традиционни ритуали и обичаи и изповядването на тяхната религия. Тези действия биват силно компрометирани и получават широк отрицателен отзвук в Европа. Всичко това, съчетано с настъпващите промени в останалите социалистически страни, води до постепенното загниване на управлкението на Тодор Живков. Краят на социалистическата епоха в България настъпва на 10 ноември 1989 г.

Етапи в развитието на херменевтиката. Теории за интерпретацията. Херменевтика и хуманитаристика. Херменевтиката е изкуството на тълкуване и разбиране на различни текстове, което през XIX век се превръща в неразделна част от историята, а през XX век - и дял от философията. Първоначално херменевтиката се е занимавала главно с тълкуването на религиозни текстове и създаването на правила за това. Вилхелм Дилтай е първият херменевт, който казва, че херменевтиката може да послужи като основа на всички „науки за духа”, т.е. хуманитарните науки и да превърне тяхното знание в научно знание, подобно на знанието в точните науки. И все пак, основите на херменевтиката се забелязват още в античността и са свързани с интерпретацията на митовете, а за първо херменевтично съчинение може да се приеме трактатът на Аристотел „За тълкуването” (Peri Hermeneias). За него „тълкуването” се приравнява с „увъншняване на вътрешното” – изразяване на мислите чрез думи. Самият термин „херменевтика” произлиза от старогръцката дума hermeneutike – тълкуване (на латински се превежда като interpretation). Той е използван и от Платон, но по-скоро в смисъл на „гадание”, „предсказване”. За следваща много важна стъпка в развитието на херменевтиката се смята интерпретацията на свещените текстове на християнството, най-вече изразяващи се в стремежа да се намери приемственост между Стария и Новия завет (в Стария завет да се намерят намеци за предстоящите събития, описани в Новия завет). През средновековието в Светото писание се обособяват четири смисъла: буквален, алегоричен, морален и мистичен. Първият се отнася към реалните събития; вторият – към изводите, които вярващият трябва да си прави от тях; третият – към начина, по който трябва да се постъпва в различните ситуации, описани в библията, а четвъртият – към онова, към което трябва да се стреми всеки вярващ (той се открива само на най-усърдните във вярата). Изключително добре разработено херменевтично учение е книгата на Августин „За християнското учение” (De Doctrina Christiana), представляваща своеобразно учебно пособие по тълкуване на Библията. В епохата на Реформацията херменевтиката се превръща в основа за преосмислянето на теологията. Според реформаторите Библията има само един – буквален смисъл и няма нужда от задълбочени тълкувания – тя сама е ключ към себе си. Появява се идеята за свързаността на отделните части на текста с неговото цяло. Голям поврат и развитие в херменевтиката се обособява с работата на Шлайермахер по темата. Неговата изключително важна роля е обособена от това, че той е първият херменевт, поставил си за цел да създаде правила за разбиране на текстовете (Verstehen), т.е. да сведе до минимум възможността за допускане на грешно разбиране (Missverstehen) на авторовата идея. Целта на херменевта е да разбере автора на даден текст по-добре, отколкото той сам се е разбирал – херменевтиката придобива психологически аспект. Шлайермахер си е давал сметка и за кръговия характер на процеса на разбирането – от частите към цялото и от цялото към частите на текста, но тази концепция е доразвита по-късно и е наречена с термина „херменевтичен кръг”. В този смисъл, едно антично произведение например трябва да бъде тълкувано през призмата на античния начин на мислене и начин на живот, а не да бъде изолирано до самото себе си. Античният начин на мислене пък трябва да бъде тълкуван и обясняван през античните произведения поотделно. Шлайермахер обаче е имал малко по-различноа идея за кръговия процес на разбиране – той е обособявал обективно и субективно тълкуване на текста. Обективното е жанрът на произведението и историческото време, към което то принадлежи, а субективното – индивидуалността, душевният свят на автора. Друг основополагащ за херменевтиката автор е Вилхелм Дилтай, който си поставя за цел да разработи методология на хуманитарното знание (науките за духа). Според него основният метод в тези науки е „разбирането”, за разлика от науките за природата, където основният метод е „обяснението”. С това разделение Дилтай ни внушава, че науките за духа трябва да се освободят от сремежа си да следват науките за природата. Разбирането е невъзможно без тълкуване, т.е. херменевтиката се превръща в основа на науките за духа. Разбирането може да бъде по-силно или по-слабо, в зависимост от интереса – отново психологически аспект, но този път у интерпетатора. Хайдегер определя разбирането като основна характеристика на човешкото битие като цяло, а не само по отношение на текстовете. Той разработва идеите си в книгата „Битие и време”. Той също така доразвива и идеята за херменевтичния кръг, като казва, че разбирането на дадено цяло е невъзможно без разбиране на всяка една негова част потделно и обратно – разбирането на частите е невъзможно без разбиране на цялото. Според него този принцип обхваща човешкото познание изобщо, следователно херменевтиката е универсална, приложима навсякъде методология. Човекът, който превръща херменевтиката в дял от философията и може би я развива най-много обаче е Гадамер с труда си „Истина и метод” от 1960 г. Той отново задава изначалните херменевтични въпроси, без обаче да омаловажава значението, дадено на херменевтиката от Хайдегер. И макар да е последовател на Шлайермахер и Дилтай, Гадамер не споделя докрай техните възгледи, а открива нови хоризонти пред херменевтиката. Според него единственото битие, което може да бъде разбрано, е езикът, а човекът има осъзнат свят, защото има език. Според Гадамер разбирането е по-важно от познанието, защото не би могло да има познание без разбиране. Именно Гадамер определя и решаващата роля за разбирането на даден текст на самия интерпретатор, дотогава бил пасивна фигура. Гадамер е първият, който казва, че процесът на разбиране не е просто пренасяне в хоризонта на автора, а сливане на авторовия и интерпретаторския хоризонт. За него интерпретацията е процес на задаване на въпроси и получаване на отговори, а езикът на интерпретацията не е нито езикът на автора, нито езикът на интероретатора, а хибрид между тях. Много важна роля в този процес се отдава на предразсъдъците – те може да бъдат както позитивни, така и негативни. Те са условие за разбирането – то не се появява от нищото, а от някакви предварителни представи и очаквания, които интерпретаторът има за текста – предразсъдъци. Изключително важно е интерпретаторът да си дава ясна сметка за тяхното съществуване и да не попада изцяло в техен плен, а да позволи на текста да изкаже своето изначално значение, неговият език да бъде преведен на съвременния език. Езикът на интерпретацията трябва да бъде прозрачен като светлината – идеята е, че светлината е прозрачна, но благодарение на нея ние виждаме света около нас.

Точно последното изречение дава яснота как се приема случването тогава. Колко резки и колко плавни са се случили може да се спори Смятам, че нещата са се случвали на пластове, тези които са имали възможност да пътуват и да четат са били хората, които са виждали модерния свят и са го показвали на другите българи. За мен много хубаво е показано в "Железният светилник" как протича това възрождение и този модернизъм

Модернизация и институционално развитие на българското общество през Възраждането. Промени в бита и градския живот. Поява и етапи в обособяването на новите институции. Местни и общонационални институции. Институциите и формирането на националната идентичност. Религията и новите институции. Възраждането е една от най-забележителните епохи в българската история. Тя е белязана от настъпването на дълбоки обществени промени, които отбелязват прехода от Средновековието към Новото време. Възрожденските българи отхвърлят наложения им ориентализъм, в голяма степен преодоляват вековното изоставане от европейската цивилизация и отново придобиват съзнанието за пълноценни участници в нея. Ето защо Българското възраждане е преломна епоха, която предопределя цялото по-нататъшно развитие на българския народ. С вяра в своето настояще и бъдеще той успява да извърви трудния и трънлив път до свободата и възстановяването на собствената си държава. Първите забележими признаци на Възраждането датират още от XVII в. и са свързани със започналия разпад на военно-ленната система в Османската империя. Столетия наред главният имперски източник на приходи е плячката от опустошителните войни. От XVII в. обаче Османската империя понася тежки поражения във войните с Австрия и Русия и военните и приходи спират. Това е причината за настъпилия упадък на империята – армията е деморализирана, финансовата криза се задълбочава, беззаконието и корупцията обхващат всички нива – анархията става неконтролируема, а опитите за възстановяване на реда в държавата чрез реформи се оказват безрезултатни. Резултат от това е децентрализацията на властта и появата на местните управители аяни, които на практика узурпират местната власт. Мюсюлманският елемент на Балканите чувствително намалява, отслабен от войните с Русия и чумните епидемии. За сметка на това българското християнско население добива числено надмощие в повечето райони на българските земи. Основното мнозинство от населението в българските земи съставляват селяните, които се занимават главно със земеделие и животновъдство. В тази сфера възрожденските процеси намират израз в две противоположни тенденции – разпадане на османския модел на земевладение и зараждане на частната собственост. Макар че формално земята продължава да се смята за собственост на държавата, на практика селяните започват да се разпореждат с нея. Постепенно обемът на производство по българските земи видимо нараства и се обособяват райони, специализирани в производството на определени култури – Добруджа – зърно; Пловдив и Пазарджик – ориз; Подбалкана – рози и т.н. Значителен подем настъпва в скотовъдството. Появяват се първите чифлици – своеобразни селскостопански владения от фермерски тип, които използват наемна работна ръка и производството им е пазарно ориентирано. Подемът в селското стопанство и увеличеният обем на производството създават условия за по-разгърната обмяна на стоки между града и селото, т.е. стимулират и развитието на градовете. Развиват се занаятите. Занаятчиите от отделните браншове са обединени в еснафи, чиято цел е да защитават професионалните им интереси. Стимулира се развитието на търговията и се създават условия за обособяването на единен общобългарски национален пазар в рамките не Османската империя. Панаирите се превръщат в средища за размяна с национално значение. Нараства търговският обмен и с европейските държави. Очертават се по-заможните прослойки на земеделци и животновъдци, търговци и занаятчии. Именно от тях произлиза първата българска буржоазия. Появили се цели чисто български, процъфтяващи търговско-занаятчийски градчета – Панагюрище, Копривщица, Банско, Калофер и др. Около тях постепенно се оформили и християнски общини, които сплотявали и организирали българите. Постепенно именно от средите на по-заможните българи се заражда и друга нова прослойка – чорбаджиите. Това наименование се използва като уважително обръщение към по-изтъкнати личности. Голяма част от заможните българи се стремят да укрепят социалния си статут и с поклонение до Божи Гроб в Йерусалим, след което започват да се именуват хаджии. Така, макар и бавно, социалният статус на българина се променя, появяват се по-имотни прослойки, които в перспектива се оказват и първите носители на новите обществени идеи. Стопанското развитие изменило облика на българския град. Големи частни и обществени сгради, строени на няколко ета­жа, с еркери и богата резба, украсили българските квартали. Израснали нови църкви, училища, бани, мемориални градски чешми, кервансараи, ханове и редица други обществени сгра­ди. По градските чаршии вече кипяла оживена стопанско-търговска дейност. Търговските къщи строели магазини, бе­зистени. Особено интересни и богати по уредба и архитекту­ра възрожденски градове били Пловдив, Търново, Велес, Од­рин, Котел, Русе, Свищов, Копривщица, Карлово, Сливен. Наред със създаването на градската буржоазна материал­на база градовете се превръщали и в средища на духовния живот на българските земи. Постепенно разделяйки се със своя селски манталитет, обичаи и привички, новият градски жител започнал да живее с ритъма и настроението на голямо­то селище. Появили се нови потребности, нов бит и култура, нов буржоазен морал. Общувайки със света, градският човек подхранвал у себе си нови мисли и идеи, едно по-модерно светоусещане. Той се устремявал към образование и наука, проявявал интерес към изкуството, книгата, музиката, театъ­ра, към светски развлечения. Новите потребности на градския живот предизвикали ре­дица обществени изяви. Постепенно градът се превръщал в център и на обществения живот. Този процес бил канализи­ран, когато след 1839 г. турското правителство официално признало правото на градското население да има свои пред­ставители пред местните власти. В резултат на това възникна­лите по-рано български общини се утвърдили като органи на местното самоуправление, т.е. извършвал се особен преход на прераждане на старата църковна община в българско наци­онално самоуправление със засилени стопански и културно-просветни функции. Общините се избирали пряко или чрез представители на населението за една година. Те поели гри­жата за образованието, за църквите, за общественото строи­телство. Те бдели за реда, обичаите и морала на населението, имали съдебно-помирителни функции, упражнявали известен контрол над еснафските организации, раздавали заеми под лихва. На някои места общините били натоварени да събират данъците от българското население. Постепенно властта на градските общини, макар и некодифицирана от специален закон, се разпространила и върху близката селска провинция. Така общините се налагат като посредници между българско­то население, от една страна, и турските държавни и гръцките църковни органи, от друга. Постепенно чорбаджиите били изтикани от об­щинските органи и господствуващият елемент в тях станало „третото съсловие" на търговците, занаятчиите и национал­ната интелигенция. Най-често решаваща роля в градския жи­вот имали големите и влиятелни еснафски организации. Така на форума на градския обществен живот се проявява­ли новите тенденции в българското развитие, тържествуващи на базата на утвърждаващите се буржоазни отношения. Заед­но с това в общините се ковели първите обществени, политически и организационни навици на българското общество. Общинското самоуправление станало люлка на демократизма на българите. Християнската църковна организация в условията на османско владичество също е заразена от общата болест на османското общество – корупцията. Църковните длъжности се продават и купуват, което дистанцира българите от висшето духовенство и засилва влиянието на т. нар. простонародно християнство – стриктно спазване на някои основни християнски изисквания и обичаи, но и с доста елементи, които се различават сериозно от официалните канони на църквата, но са свързани тясно с народната култура. В него се срещат различни еретични идеи и езически ритуали. Тази смесица от вярвания създава и духа, в който българите живеят в продължение на столетия. Пример за този синтез е народният календар, в който празници на християнски светци са изпълнени с езически обичаи (например Трифон Зарезан, Еньовден, нестинарството и др.). Именно недоволството от изключително корумпираната църковна организация е и основната причина в епохата на своето пробуждане българинът да потърси начин да излезе от това установено от векове положение. Друга основна причина за зараждането на движението за самостоятелна българска църква е това, че цариградските духовници стават проводници на т. нар. „мегали-идея” – пропагандиране на възстановяването на предишната Византийска империя в границите от епохата на най-голямото й могъщество, които естествено включват и българските земи, както и на гръцко влияние – ръководителите на българските епархии се набират главно от средите на гръцкото духовенство, в богослужението се използва гръцки език и гръцка богослужебна литература и т.н. Тези явления са изключително опасни за една неукрепнала още нация и именно против тях се обявяват както Паисий, така и всички следващи възрожденци. По своята същност църковно-националната борба е движение за признаване на българската нация като самостоятелна единица в Османската империя. Извоюването на независима българска църква обаче се оказва труден и продължителен процес. Неговата организираност започва през 30-те години на XIX в. и се увенчава с успех през 1870 г., когато султанът официално признава правото на българите да имат своя църква, независима от Цариградската патриаршия. Това е и най-значимото постижение на българския народ в епохата преди Освобождението. Със създаването на Българската екзархия българската нация получава признание не само в рамките на Османската империя, но и в международен план. Основната цел на българския политическо живот през Възраждането е освобождението. В рамките на българското общество възникват множество идеи и различни виждания за пътищата, по които тази цел трябва да бъде постигната. Различията във възгледите довеждат до възникването на различни организации: Добродетелната дружина, Одеско-българско настоятелство, БРЦК и др. Именно тези организации имат изключителни заслуги за налагането на идеята за всеобща революция като единствен път за решаването на българския въпрос. В дейността на тези организации се проявяват и трите най-големи личности в българското националноосвободително движение – Васил Левски, Любен Каравелов и Христо Ботев, помогнали неимоверно много за развитието на българската политика, публицистика, литература и много други сфери на обществения живот.

Културата в съвременния свят: масова култура, субкултури, младежки култури. Дебати за произхода и характера на масовата култура. Думата „култура” произлиза от латинския глагол colere, който означава „култивирам”, „обработвам” и се е употребявала в този си смисъл (обработване главно на земята, но и на ума) чак до началото на XVIII в. По-късно „култура” започва да се употребява и във връзка с хора, които са начетени, образовани и се отличават с изящни маниери. Това е и едно от значенията, които днес влагаме в тази дума – „културен” е човек с добро възпитание и образование. Но това в никакъв случай не е единствената употреба на думата „култура” в съвременния свят. Под „култура” се разбират също така и убежденията, ценностите, изразните средства, общи за някаква дадена група хора, които регулират поведението им и им помагат да се разграничат от останалите, непринадлежащи на тяхната култура, хора. В наши дни думата „култура” се употребява и по отношение на един широкоизвестен съвременен феномен, наречен „масова култура”. Най-общо казано, това е популярната, преобладаващата сред широките слоеве на населението, култура. Тя включва в себе си явления като музика, кино, литература, изобразително изкуство и навлиза във всички сфери на обществения живот – работа, развлечения, бит, спорт и т.н. Самият термин „масова култура” се появява през 40-те години на миналия век в текстовете на Хоркхаймер, посветени на критика на телевизията и получава широка популярност благодарение на Франкфуртската социологическа школа. Масовата култура е обратното на традиционната, високата култура. През XX век масовото общество и съпровождащата го масова култура стават поле на широки изследвания от редица мислители: Хосе Ортега-и-Гасет, Бодриар, Шпенглер, Ясперс, Умберто Еко и др. Хосе Ортега-и-Гасет например говори за наличието на „творчески елит”, съставляващ малцинство сред населението, и „маси” – основната, нетворческа част от населението. В този смисъл е възможно да се направи разграничение между културата на елита – елитарната, висока култура – и културата на масите – масовата култура, имаща много по-ниско качество и стойност от елитарната. Постепенно изкуството започва да се превръща в стока за развлечение, контролирана от различни тенденции, имащи главно комерсиална цел. Печалбата, а не съдържанието започват да играят водеща роля при определянето качеството на произведенията. От естетическа гледна точка произведенията на масовата култура никога не могат да бъдат оценени като „шедьоври” (каквито са произведенията на високата култура), а като посредствени произведения, дължащи своята популярност не на качествата си, а на средствата за масова комуникация. Главната функция на масовата култура е да манипулира масовия човек, както и да компенсира неговия емоционален дефицит. Масовата култура довежда до появата на друг съвременен феномен, наречен от Хоркхаймер и Адорно „културна индустрия”. Като всяка друга индустрия, и тази е изцяло пазарно ориентирана и произвежда стоки, които да бъдат купувани и да генерират печалба. Целта е създаването на „масов човек”, чието мислене е изцяло повлияно от средствата за масова информация. Той се превръща в пасивен консуматор, една атрофирала личност. Масовата култура приписва определени норми и ценности на поведение на масите. За тази цел тя активно въздейства на психиката на хората, особено на областта на подсъзнателното, стимулирайки определени инстинкти. Масовата култура винаги изглежда поучителна, естетична, забавна, интригуваща. Най-важната и функция е да запълва свободното време на хората – ние се превръщаме в доброволни пленници на тази култура, разпространявана активно от средствата за масова комуникация. Свободното ни време се оказва регламентирано от обществото, което създава у всеки индивид илюзията за свобода на избора. Каква идеология изповядва масовата култура? Тя стъпва навърху икономически тенденции и произтичащата от тях промяна на структурата на обществото. На лице е значителен ръст на благосъстоянието , както на западното общество като цяло, така и на конкретните му членове. Хората получават свободно време и ресурси , които да потребяват. Съществуването им започва да се реализира през консумацията на блага. Това портажда явлението, което Едгар Морен нарича „митология на щастието”. Всеки човек живее, за да бъде щастлив. Това може да изглежда като очевидна истина днес, но през по голямата част от съществуването на човечеството не е било така. Вече смисълът на човешкия живот престава да бъде дългът към рода и отечеството. Добродетелта и почитта към предците, престава да бъде ценност. А само чистото, неподправено лично щастие. Щастието като консумация – на храна, вещи, услуги, дори изкуство. Появата на масовата култура несъмнено е свързана с научно-техническата революция и развитието на средствата за масова комуникация, създали нови начини за производство, разпространение и потребление на културата. Има обаче и няколко други теории за възникването на масовата култура. Според една от тях предпоставка за нейната поява е разпространението на книги като „Библия за начинаещи”, написани на по-достъпен език така, че да може да се четат и да бъдат разбирани от по-голяма аудитория. Друга възможна предпоставка е появата на авантюристичните романи в Европа през XVII – XVIII в. Пример за такъв е романът на Даниел Дефо „Робинзон Крузо”, написан на разбираем език и отпечатан в голям тираж. И все пак това е само предисторията, докато истинската масова култура, такава, каквато я разбираме днес, се появява едва в края на XIX - началото на XX век и може би най-главната предпоставка за появата и е комерсиализацията на всички видове обществени отношения. За това говори и Карл Маркс в съчинението си „Капиталът”. Той нарича с името „стока” цялото многообразие от социални отношения в буржоазното общество. Стремежът тази „стока” да обхване и изкуството довежда до появата на масовата култура. За първи път в историята художествените произведения започват да достигат до всички, независимо от тяхното образование, доходи, обществено положение. Дори и най-бедните работници могат да си закупят вестник, в който пък се публикуват романи-подлистници, или пък да отидат на кино. Този всеобщ достъп до произведения на изкуството неминуемо води до тяхното опростяване, посланията им стават елементарни, достъпни за всеки – цялото съдържание се свежда до набор от базови, клиширани послания. Произведенията на масовото изкуство имат къс живот (но затова пък бурен). Те трябва да завладеят човека максимално, а после може спокойно да се отправят към небитието, защото ги чакат стотици заместници. Ролята на масовото изкуство е да утвърди новия вид морал – консуматорския. В съвременния свят думата „култура” се употребява и по отношение на един друг термин – „субкултура”, съчетаващ я с латинското sub – под. Субкултура е термин, обозначаващ културата на обикновено неголяма група хора, отличаващи се с нещо от пробладаващото мнозинство от обществото. Субкултурата може да се отличава от доминиращата култура по различни признаци, сред които поведение, облекло, език, ценности и много други аспекти, заедно или поотделно. Британският социолог Дик Хебдидж прави изключително подробен анализ на явлението „субкултура” в книгата си „Субкултурата. Значението на стила”. Според него субкултурите обединяват хора със сходни интереси и вкусове, които не са удовлетворени от преобладаващата култура. Но единствено сходните интереси не са достатъчни за формирането на субкултура – тя е повече от просто група хора, например харесващи определен стил музика. За да се определи дадена група хора като субкултура, трябва да са налице и други черти, обединяващи ги като например сходен начин на живот, стил на обличане, жаргон и т.н. Именно това са маркерите, отделящи представителите на дадена субкултура от останалата част от обществото. Най-често имиджът е с особено голямо значение, тъй като чрез него всеки отделен член демонстрира пред света своята принадлежност към дадено общество. С времето обаче отделни елементи от стиловете на различни субкултури навлизат и в общоприетата, масовата култура. Типичен пример за това са да кажем кубинките Dr Martens, които преди са били запазена марка на скинхедовете, а днес се носят от доста по-широк кръг от хора. Традиционно определението за субкултура се изгражда през пространствената й обособеност и предполага спецефични места , в които групата комуникира. Счита се, че тези топоси носят определени характеристики и са част от конструираната идентичност, като стават ключови фактори за възможността индивидът да се идентифицира с другите, да определя граници, да създава йерархии, да натрупва „субкултурен капитал” (Сара Торнтън) И все пак, за основаването на нова субкултура определено допринасят сходните интереси в различни сфери: от музикални предпочитания до политически възгледи и дори сексуална ориентация. Най-често субкултурите са затворени и странят от обществото. Това се дължи именно на стремежа им да се противопоставят на масовата култура, да се разграничат от нея. Те често дори влизат в конфликт с масовата култура, нерядко имащ агресивен характер. Едни от най-ярките и известни субкултурни общности са младежките движения, свързани с някакъв определен, предпочитан от всичките им представители музикален стил. Най-често имиджът, поддържан от представителите на тези субкултури, наподобява или направо копира сценичния имидж на популярни в дадената субкултура изпълнители. Едно от първите подобни движения е небезизвестното хипи-движение, чиито представители са млади пацифисти, които харесват рок музиката и употребяват различни наркотични вещества. Много от отличителните черти на хипитата са взети и при формирането на други младежки движения. Друга изключително популярна субкултура е растафарианството, произлизащо от Ямайка. Отличителни черти на растафарианците е не само предпочитаният от тях музикален стил (реге), а също и специфичните прически, пацифизма, определени религиозни убеждения, употребата на марихуана. През 70-те и 80-те години на миналия век се появяват и други основни младежки субкултури – метализма и пънкарството, втората от тях с ярко изявена политическа позиция – пропагандирането на анархията като единствената правилна алтернатива на съществуващия в света социален ред. Множество субкултури се основават също така и на някакво хоби, ако не на увлечение по определен стил в изкуството. Пример за такава субкултура е субкултурата на футболните фенове или хакерството, макар и това да е спорно, тъй като хакерите обикновено практикуват увлеченията си самостоятелно и нямат пряка връзка с други хакери, но пък споделят приблизително еднакъв начин на живот и убеждения. Между някои субкултури се наблюдава вражда. Пример за такъв антагонизъм е конфликтът между металистите и рапърите например. Въпросът с младежките култури е доста сложен и неедностранчив. Може би основната причина за това е нееднозначността на самото понятие „младост”. Най-общо казано, това е периодът от живота на човек, в който той преминава от своето детство в зрялата си възраст. Може би основната задача, която стои пред всеки „младеж” е неговата социализация и осъзнаване на мястото му в света и обществото. Сложността на проблема идва главно от нееднозначността на младежите, тъй като единственият отличителен белег на тази група е възрастта, която също е спорна – ако преди няколко десетилетия се е смятало, че човек става възрастен около двадесетата си година, когато навлиза в „света на възрастните” или трудовия свят, то днес младостта е доста по-дълъг период от живота на човек и продължава някъде до към 28-мата или дори 30-тата година. Това, разбира се, се свързва главно с удължаване на образователния период от живота на човек. Това показва, че в наши дни младежта е изключително многочислена социална група, което неминуемо прави ролята и в обществения и културен живот изключително важна. И така, младежките култури са основният метод за социализация на младежта. Те се появяват благодарение на стремежа на всеки млад човек да се самоосъзнае и самоутвърди, изразявайки своята същност, нейните артистични, организационни и други заложби. Често пъти те остават недобре приети сред широката общественост и на отделните младежи се налага да търсят и организират други, по-малки общества от съмишленици, с които да се разбират и поддържат. Много изследователи намират обяснение за появата на феномена „младежки култури” във вечния и непреходен конфликт между поколенията – между родители и деца, стари и млади, професори и студенти. Тази теория звучи сравнително правдоподобна, имайки предвид факта, че по-възрастното поколение е преминало своята социализация 25-30 години преди по-младото. Понякога условията, в които са се социализирали едните и другите се оказват толкова различни, че между тях се появява нравствена пропаст, която пък поражда различни конфронтации. Същевременно с това не бива да забравяме и че възрастните хора донякъде са загубили способността си за адаптация към новостите, с които изобилства светът на младежда. Най-често конфликтът се таи в това, че младежта не споделя йерархията на ценностите на по-възрастните – младите винаги поставят на първо място нравственността, докато възрастните отделят повече внимание на различните институции, управляващи живота на човек – образование, законодателство и т.н. Младежите също така винаги подхождат емоционално и изключително енергично към проблемите, което не се харесва на по-възрастното поколение. Всичко това кара младежите да се обединяват около своите „общи врагове” – родители, учители, политици, масовата култура или дори други младежки култури, създавайки си свои общества от съмишленици, в които се чувстват разбрани и подкрепяни. Културата на тези общества до известна степен напомня на народната култура – нерядко тя не се отличава с особени естетически качества, което обаче се компенсира с непресторена искреност и емоционалност. Друга обща черта между младежките култури и народната култура е това, че в общия случай и двете са противопоставени на масовата култура. Както субкултурите, така и младежките култури освен със свои произведения на изкуството, разполагат и със свой жаргон, начин на обличане, начин на прекарване на свободното време, дори начин на живот. В този смисъл, младежката култура и субкултурата до голяма степен се припокриват като понятия. Днес съществуват две основни концепции за разбирането на субкултурните общества. Едната, представен от Бирмингамският център за културни изследвания е тази, в чийто център се поставя бунтът , отказът и вечната опозиция на част или група от обществото, която е винаги срещу доминиращата култура, класа, власт. Според Д. Хебдидж (той описва пънк културата, като възникнала от една недоволна част от работническото общество в Англия) стилът на дадена субкултура, е своеобразен опит за комуникация едновременно (отрицателна) с доминиращата класа и (положителна) с тази, към която индивидът се самоопределя, като поддържа позициите си там, споделяйки не само общото недоволство, но и изразявайки го със стила на останалите от групата. Постмодерната гледна точка определя другата концепция за разбирането на съвременните субкултури.. Според Дейвид Мъгълтон в днешните общества се забелязва размиване на границите и различията между различните класи, а доминиращата култура става все по-трудна за определяне. Тези процеси на сливане, размиване и преобръщане правят почти невъзможно удържането на границите на дадена субкултура и определянето й като такава. Според статиите с изследвания на някои съвременни субкултурни групи у нас обаче, поместени в книгата „Новите млади и новите медии” (2009) днес се наблюдава своеобразен разпад на субкултурните общества, все по-често преминаване от група в група и все по-голяма невъзможност на младите да се самоопределят като принадлежащи само към една група. Основната причина за този културен феномен се обяснява с появата на новите неограничени възможности за комуникация (реална или не), предизвикващи тази множественост на индивидите, които по всяко време, независими от пространството и неговите граници, могат да бъдат каквито поискат, принадлежащи на множество различни субкултури и едновременно с това - на нито една.

„Употреби” на византийското в средновековна България (865 – 1396 г.). Словото и Образът (богословски, дидактически и естетически аспекти на културата). Идеите за спасението и Царството. Окончателното формиране на средновековната българска култура се осъществило по време на т. нар. преславско-охридски период, продължил условно от приемането на християнството за основна религия и славянската писменост за официална до падането на България под византийска власт. В този период българската култура окончателно се откъсва от азиатските си корени, за да се приобщи към европейската цивилизация. Първостепенен фактор за формирането на българската култура по това време била новата обществена институция – църквата, чиято основна грижа е да възпитава, съхранява и обновява християнския мироглед. За тази цел тя широко използва възможностите за въздействие върху хората, които предлагат различните изкуства. Така църквата се превръща в основен поръчител и вдъхновител на културата. От особено значение в това отношение е фактът, че тя обхващала цялата българска територия, т.е. нейните послания се разпространявали повсеместно. Това, разбира се, не довежда до пълното обезличаване на своеобразните местни традиции, но все пак църквата е носител на византийски влияния, което малко или много заплашва българите с етнокултурно обезличаване. Неутрализирането на тази опасност става чрез приемането на славянската писменост и утвърждаването на славянския език като официален. Освен неутрализирането на византинизма, това действие има и друга изключително важна положителна черта – то способства за окончателното премахване на славяно-българския дуализъм в Средновековна България. Българските владетели си давали ясна сметка за това и се превърнали в покровители на културата. И ако за княз Борис славянската култура гарантирала цивилизационна еднаквост с Византия, но църковна и езикова независимост, то за цар Симеон тя вече била цивилизационно и политическо равенство – той се амбицира един ден да се титулува „Цар на българи и ромеи”, а българският църковен глава да стане патриарх. Символ на новия, християнски облик на българската държава станала новата столица Преслав. Тя е няколко пъти по-малка от старата, което ясно сочи окончателното скъсване с номадските традиции. Нещо повече, в представите на Симеон Преслав трябвало да бъде нов Константинопол. Той е първият богато украсен български столичен център откъм детайли, за разлика от Плиска, където се е наблягало на мащабността за сметка на детайлите. С най-голямо значение от всички постройки в Преслав бил дворцовият комплекс, чиято архитектура и богата украса говорят за целенасоченото подражание на византийската култура. Непосредсвено до двореца се намирали палатът на патриарха и голямата дворцова базилика. В съзвучие с политическите амбиции на Симеон Преслав да се превърне във втори Константинопол, в него било отдадено предпочитание на модерния и във Византия кръстокуполен план на църковните сгради. Своеобразен връх в църковната архитектура на Преслав била т. нар. Кръгла църква, наричана още и Златна, тъй като куполът и най-вероятно бил покрит със злато. По обясними причини непосредствено след покръстването настъпил подем и в строителството на църкви и манастири. Старите езически светилища били превърнати в храмове на новата вяра. Като символ на нейната истинност и могъщество в Плиска била издигната Голямата базилика, която обаче за съжаление пострадала от действията на сина на Борис – езичника Владимир-Расате. Строят се също така и голям брой манастири. По византийски модел, това били градски манастири, предназначени за малък брой монаси, напомнящи по-скоро на светско имение, отколкото на манастир в истинския смисъл на думата. Именно в тях се осъществявала усилена книжовна дейност и различни художествени занаяти. Нуждата от издигането на нова столица, както и украсяването на новите сгради предизвикали подем на приложните изкуства. Той най-ясно личи в каменната пластика и преславската керамика, имащи главно декоративно приложение. Каменните изображения пресъздавали стилизирани животински фигури, растителни и геометрични орнаменти и др. В тях ясно се вижда силното византийско влияние, а чрез него – и влиянието на елинизма. Преславската керамика пък служела преди всичко за подови настилки, облицовки на колони и др. Керамичните плочки се превърнали в платно за рисуване на икони – от тази странна симбиоза се родил един от най-големите шедьоври на българската средновековна култура – керамичната икона на св. Теодор Стратилат. Приемането на славянската писменост предопределя невиждан дотогава бум на книжовната дейност в България. Тя била съсредоточена в два главни центъра – Плисковско-Преславски и Охридски. По обясними причини книжовната дейност била пряко свързана с църквата и нейната основна цел била да и осигури необходимата богослужебна литература и да разясни и разпространи у новопокръстения народ християнския мироглед и етика. За тази цел най-разпространеният жанр в средновековната българска книжовна традиция били поученията и проповедите – жанрове, които вече имали няколковековна традиция във Византия със своите майстори и образцови произведения. Българските книжовници черпели вдъхновения именно от тези образци, като, едновременно с превеждането им, създавали и свои, оригинални произведения. Може би най-значимият български автор от това време е Климент Охридски, който създал множество разбираеми за всеки творби, с което безспорно допринесъл за разпространението на християнската вяра. По-различен характер имали произведенията на Йоан Екзарх (пример – „Шестоднев” – разказ за сътворението на света в шест дни). Те били доста по-изящни, а тематиката им засягала по-сложни проблеми. Логично е да предположим, че той е пишел за аристокрацията. Особено внимание заслужават и произведенията на Константин Преславски и Черноризец Храбър, който според някои изследователи всъщност бил самият Симеон. Всички изброени автори черпели идеи и вдъхновение от византийски литературни образци, но със сигурност добавяли и по нещо оригинално към произведенията си. През 1018 г. България била изцяло подчинена на Византийската империя. Ромеизацията на българите обаче се оказала непосилна задача поради силната държавнополитическа традиция на българския народ, при това дълги години стимулирана именно от противоборството с Византия. В книжовността обаче естествено настъпил спад, тъй като официалният език на църквата отново станал гръцкият. Разбира се, част от българската аристокрация се ромеизирала, но като цяло българите останали самобитна етническа общност, която пазела своите културни и политически традиции. Основни книжовни центрове през този период били манастирите и най-вече Рилският и Бачковският. Наред с богослужебните книги, в тях били съставени и редица жития, но може би най-силно разпространение добили апокрифите по византийски първоизточници, но с редица добавки и антивизантийски мотиви. През този период вероятно били създадени и основните съчинения на богомилите, които обаче са достигнали до нас в латинските версии на западноевропейските катари. Особен интерес предизвикват Солунската легенда и Българският апокрифен летопис, представляващ легендарен разказ за политически независимото минало, което било силно идеализирано. След възстановяването на българската държава в резултат на въстанието на братята Асен и Петър се създали условия и за нов подем на книжовността, макар и в по-скромен обем. Основен книжовен център станала столицата Търново. Оттам произхождат Търновското евангелие, Бориловият синодик, както и различни жития на светии, включително и това на Иван Рилски. Появил се и нов жанр – историческият разказ. Книжовният живот до голяма степен минавал под знака на официалната църковна доктрина във Византия и България по това време – исихазма, според която вярващият може да постигне единение с Бог само чрез усилена молитва и вглъбяване. Исихастите допринесли за възраждането и развитието не само на монашеския живот, но и на литературната дейност в манастирските и църковни центрове. Създавали се нови и се възраждали стари книжовни центрове. Водеща фигура в оформилата се Търновска книжовна школа бил патриарх Евтимий Търновски – изключително авторитетен духовен и книжовен водач в целия православен свят. Безспорните му литературни шедьоври са житията на св. Иван Рилски и св. Петка. Паралелно с Търново се развили и други книжовни центрове, сред които особено важна роля играел Видин (Бдин). Тясно свързана с църковните произведения била и музиката. Сред средновековните български композитори най-силно с е откроява Йоан Кукузел. Макар и българин по произход, той обаче творил във Византия. Във връзка с църковното строителство, през Второто бъгарско царство се развивала и живописта. Според повечето автори дори може да се говори за наличието на специфична Търновска живописна школа. Към нея се отнасят и стенописите в Боянската църква, чиито портрети се характеризират с ярка индивидуалност и психологизъм. И така, през средните векове културата на българската държава преживява множество възходи и успява да създаде своя самобитност, макар и да се намира под постоянното влияние на Византийската империя. Това развитие обаче било прекъснато от османското нашествие в края на XIV век, което задълго спряло българските земи от естественото им възходящо развитие.

Културата като символен свят. Понятие за символ. Основни концeпции за символната природа на културата. Възприемането на културата като символен свят се свързва със семиотичните употреби на понятието култура, а в семиотиката под „култура” се разбира почти всичко. Не е възможно да се мисли каквато и да било съзнателна човешка дейност извън контекста на културата. Всичко, което ни отличава като хора, е културно обосновано. Без култура изобщо не бихме могли да съществуваме като членове на обществото. Човек без култура не съществува. Хората се раждат с естествена предразположеност да поемат огромна по обем културна информация. Едно от основните понятия, които обясняват същността на културата, е семиозисът. Това е процесът, при който от натуралното (естественото) се генерира културното (придобитото, изкуственото). Семиозисът е процесът на означаване. Благодарение на него човекът е способен да формира една сложна картина на заобикалящия го свят. Семиозис имаме, когато даден предмет или ситуация започнат да присъстват в съзнанието на индивида в моменти, когато не ги възприема със сетивата си. Тогава той работи с техните значения – значенията присъстват вместо самите предмети и явления. Когато в съзнанието се натрупат безброй такива значения, индивидът се оказва в състояние мислено да симулира света, да борави с него. Именно въпросният набор от значения е културата. Всяка отделна култура ни дава съответна картина на света. Но значенията не се появяват само когато сме имали директен опит с тях, те могат и да ни бъдат предадени. Тук достигаме и до друг много важен процес, обуславящ културата – комуникацията. Тя може да достави значения на нашето съзнание също както и директният опит. Когато имаме комуникация, ние не възприемаме обекта директно, а нещо друго, което го замества – неговия символ. Именно това е и вторият елемент, допълващ процеса на семиозиса. Той ни освобождава от необходимостта да възприемаме самия обект, за да получим неговото значение. Именно ролята на символа е фундаментална за зараждането и функционирането на културата. Само чрез него е възможна комуникацията, която е условието за най-важната страна на културата – нейната социална същност. Чрез символите се натрупва опит, който може да бъде съхраняван и предаван. Ако нямаше символи, по-голямата част от културния опит нямаше да може да бъде предавана, т.е. щеше да се изгуби. Така се очертава и ролята на символите като посредници. Макс Вебер определя културата като паяжина от смисли, която човек сам си е изплел и от която не може да се освободи. Изобщо, символ имаме, когато даден предмет означава нещо извън самия себе си и независимо от самия себе си. Езикът, например, е най-съвършената система от символи – всяка дума от езика е символ на нещо – предмет, действие, състояние. В мисленето си, точно както и в комуникацията, също си служим със символи, дори и в несъзнателната си дейност като сънищата. Следователно човешкият свят е символен свят, а символният свят е културен свят. Самата дума „символ” идва от гръцката дума symbolon, означаваща сливане, съпоставяне на две части. През древността се използва само в буквалното си значение, например, медальон/договор от две части. В Късната античност обаче това значение се разширява – под символ вече се разбира и нещо нагледно, видимо (знак, предмет, изображение), което замества нещо невидимо. Така например кръстът става символ на християнството, лъвът на царствеността и силата и др. Символът е единството между образ, идея и смисъл. Символът е отражение на реалността – предава нея и опита за нея в синтезиран вид. Освен че я отразява обаче, той може и да я формира – той не само кодира познатото, но прави възможен и нов опит, създава нови връзки. Той действа едновременно и в ретроспектива, и в перспектива. Една от основните характеристики на символа е, че той представлява концентрация на смисъл – нещо просто замества нещо много по-сложно. Друга важна характеристика е това, че той е мултивокален, т.е. един и същи символ може да означава много различни неща. Но символът е и неопределен – той няма едно точно, крайно значение, а винаги може да се променя. Символите могат да служат и като посредници между хора от различни култури, когато те не говорят един и същи език, защото символите предават не само познание, но и определена чувствителност, емоционална натовареност. Причината за това е именно многозначността, мултивокалността и неопределеността на символите. Те не могат да се оспорват, но все пак могат да бъдат интерпретирани по различен начин. Когато говорим за символите като посредници, трябва да имаме предвид и ролята им на посредник между индивида и групата, обществото. Тази негова роля е разгледана от социолога Емил Дюркем в книгата му „Елементарни форми на религиозния живот”. В нея става дума за тотемизма на австралийските племена, изразяващ се в почитането на тотем, който най-често е някакво животно. То е почитано като божество, символичен прародител на съответния род, т.е. тотемът е своеобразен символ на клана – почитането му осигурява приобщаването на индивида към групата. Символът замества абстрактната идея. Според Дюркем единствено хората имат способността да заместват света на реалността с различен, мисловен свят. Символът е своеобразен обединителен център, изграждан и почитан чрез определени ритуали, чиито смисъл е заздравяване връзката между индивида и символа, т.е. между индивида и общността (връзката между символ и ритуал може ясно да бъде видяна в самото определение за ритуал: социално стандартизирано и повторяемо символно поведение). Ритуалите са структурирани, стандартни последователности от символни действия. При тях има специални места или моменти, натоварени със символно значение. Ритуалите са изградени от символи, които пораждат и поддържат определени представи за света. Същевременно те активират тези символи и обединяват членовете на общността чрез емоционално наситени действия. Същото може да се каже и за празниците – те също са своеобразна система от активни символи, които обединяват обществото, но и ни дават информация за социалната му структура. Освен гореспоменатита учени, има и много други, които разбират културата като символна система. Примери за такива са Зигмунд Фройд, Лесли Уайт, Ернст Касирер и много други. Според Фройд например символите са ключов елемент за тълкуването на сънищата; на тяхното явно и скрито значение. Лесли Уайт пък смята, че символът е основна единица на културата и самата и поява е свързана със способността на човека да произвежда символи. Но символите не са вечни. Те също могат да бъдат променяни или направо разрушавани. Този процес се нарича десакрализация на символите. Понякога се случва даден символ да загуби значението си за общността и да бъде изтласкан от друг символ. Пример за такъв случай е десакрализацията на комунистическите символи след падането на режима.

Ще‌ ‌Продължи‌ ‌ли‌ Турската‌ ‌Лира‌ ‌да‌ ‌бъде‌ ‌Магнит‌ ‌за‌ Форекс‌ ‌Трейдърите‌ ‌през‌ ‌2021?‌ В средата на миналия месец турският президент Ердоган каза, че високите лихвени нива не помагат на Турция. Само седмица след това, на своето последно заседания централната банка на Турция запази основната лихва на 17.00%. През януари инфлацията в страната се ускори до 14.97%. Създава ли текущата икономическа обстановка в Турция потенциал за ново поскъпване на турската лира или ще станем свидетели на нова обезценка на валутата? Турска лира – исторически данни През последните десет години турската лира поевтинява спрямо долара. Това поевтиняване е изразено като покачване при валутната двойка USD/TRY (американски долар/ турска лира). В момента на форекс пазара валутната двойка се търгува на нива от 7.17 лири за един долар.http://karollbroker.bg/blog/wp-content/uploads/2021/02/grafika-usdtry-istoricheski-danni-karoll-metatrader4.jpg Графика: Форекс USD/TRY Източник: МТ4 В същото време инфлацията в страна се покачва от 5.00% през 2011 година до малко над 25.00% през 2018 година. От следващата графика може да проследите как се е движила инфлацията съпоставена с основната лихва. Последното покачване при инфлацията до 14.97% все още не е отразено на графиката.http://karollbroker.bg/blog/wp-content/uploads/2021/02/turska-lira-inflaciya-procent.jpg Източник: https://tradingeconomics.com/turkey/inflation-cpi Каква е прогнозата на Goldman Sachs за турската лира? Инвестиционната банка Goldman Sachs каза, че тримесечната и прогноза за турската лира е да се търгува в диапазон 7.00 до 7.50 лири за долар. Според банката в по-продължителен период поскъпването на турската лира може да бъде лимитирана поради опита на централната банка да попълни валутните си резерви, съобщава Reuters. Какво да следят трейдърите на форекс пазара, който искат да търгуват USD/TRY? Цялата статия: https://karollbroker.bg/blog/turska-lira-fundamentalen-analiz-forex-pazar/

Как XXI век оформя поведението на хората Кризата с Covid-19, от която вече с нетърпение очакваме да излезем, ни даде поле за размишления какво ще е бъдещето и това на децата, израстващи дълго време в условия на изолация. Наближаващият край на годината постави и някои интересни въпроси - например, как ще се казва и какво ще бъде поколението след поколението “Z”, щом това е последната буква в латинската азбука? Как ще се отрази изолацията, липсата на социален живот и прекомерния контакт с технологиите в следствие на Covid-19 на родените след 2012 г.? Ами на бъдещето на тези, родени след 1981 г.? Предстои да видим. Но погледът към минали процеси и събития и ефектите, които са оставили върху хората, може да се окаже добър начин за предвиждане на бъдещето. От десетилетия изследователите събират данни и правят анализи на поведението на хората, родени в различни периоди от време. Така днес имаме информация за спецификите на осем поколения: Изгубеното поколение - навършилите пълнолетие по време на Първата световна война. Представителите му са дълбоко разочаровани, обезсърчени и непокорни в следствие на видяното по време на войната.Великото поколение - родените в периода 1901 - 1927 г.. Деца на изгубеното поколение. Живели по време на Голямата депресия и двете световни войни. Тихото поколение - родените в периода 1928 - 1945 г. Деца на великото поколение. Свидетели на залеза на нацизма, катастрофалните последици от атомната бомба в Хирошима и изгрева на СССР.Бейби-бумъри - родените в периода 1946 - 1964 г.. Високата раждаемост непосредствено след Втората световна война води до появата на поколението на бейби-бумърите.Поколението “Х” - родените в периода 1965 - 1980 г. Поколение, при което в детска възраст се наблюдава намаляла родителска грижа. Това е резултат от процентното увеличение на разводите, все по-големия брой работещи майки и възможността за осигуряване на детегледачка. Поколение “У” (Милениъли) - родените в периода 1981 - 1996 г. Характеризират се с повишено ползване на интернет, мобилни устройства и социални медии, поради което често се наричат “дигитални пионери”.Поколение “Z” - родените в периода 1997 - 2012 г. Първото поколение, при което притежаването на смартфон е широкоразпространено. Може да се каже, че те са “родени с дигитални знания”, дори и да нямат такова образование. Поколение “Alpha” - родените в периода 2012 - 2024 г.. Поколението израснало в условия на световна пандемия, управлението на Доналд Тръмп, Брекзит и онлайн образование. Броят им скоро ще надмине този на Бейби-бумърите, ще живеят по-дълго и ще бъдат най-многобройното поколение в историята. Ситуацията с Covid-19 вероятно е най-голямото социално, икономическо и здравно изпитание, с което трудоспособните поколения трябва да се справят, но жертвите, които дават в името на излизане от кризата, са далеч по-леки от тези на първите три поколения. И все пак подобна криза се отразява под различни форми на поведението, образованието, работата и възприятието за света и е от особена важност как ще се справят с нея тези, от които зависи бъдещето и които ще са родители на следващите поколения. Тепърва предстои да разбираме повече за бъдещето на поколението “Alpha”. Най-общо казано поколението “Z” в момента има представители на възраст 8-23 г., а Милениълите са 24-39-годишни. Какво е характерно за “Z” и “Y”, кои са най-силните им качества, какво очакват от кариерата си и какво е важно за тях в обществото, в което живеят? Какво да очакваме от най-младите? Z-ърите - пестеливи фрийлансъри Covid-19 постави под въпрос дали работното място някога ще се върне към стария си вид или много професии ще продължат да се работят изцяло дистанционно. Ще останат ли много офиси завинаги затворени? Пандемията например ускори затварянето на много редакционни офиси на вестници в САЩ поради финансови причини, същото се случи и с много други бизнеси. Според проучване на CGK, лидер в поколенческите проучвания, 77% от представителите на поколението “Z” изкарват парите си сами чрез работа на свободен принцип (т.нар. фрийланс) или чрез почасова работа. Резултат, който показва, че за тях не е задължително да имат офис за работа. В друго проучване се вижда, че 57% от тях предпочитат да спестяват пари, вместо да харчат. По-младото поколение е склонно да работи усърдно, за да постигне финансова стабилност и това вероятно се дължи на световната криза 2007-2008 г., която застигна всички и много от децата във вече съзнателна възраст за разбирали през какво минават родителите им, за да запазят дома, работата и стандарта си на живот. Въпреки дигиталната грамотност на младото поколение, то все пак предпочита срещите на живо не само в личния си живот, но и на работното място. Това звучи като чудесен стимул за създаване на стабилни екипи и насърчаването на работата в екип, особено когато 77% от Z-ърите са наясно, че ще трябва да полагат повече усилия в работата си от предшествениците си. Някои изследователи сравняват поколението Z с тихото поколение (родените 1928 - 1945 г.) - и двете групи ценят семейните връзки, пестеливи са и са оптимисти, може би защото са израснали по време на тежки икономически кризи. Източник: BusinessInsider, The Drum, Think With Google, Wpengine Откакто технологиите съществуват… Безспорно технологиите или по-точно бързото развитие на начина, по който хората общуват и взаимодействат, са формиращ поколенията фактор. Бейби-бумърите израстват по време на възхода на телевизията, Милениълите стават пълнолетни при възхода на интернет, а поколението “Z” - с компютърната революция. Уникалното за младото поколение е, че и трите изброени технологични епохи са били част от живота му от самото му начало. Дебютът на iPhone е през 2007 г., когато най-възрастният Z-ър е 10-годишен. В тийнейджърските си години представителите на това поколение използват като основно средство за комуникация смартфони, WiFi и клетъчна цифрова мобилна комуникационна услуга с много висока честота, както и социални мрежи. При Милениълите използването на тези дигитални услуги започва, когато навършват пълнолетие и те са по-скоро задължени да се адаптират към тях. Майкъл Димок, председател на изследователския институт “Пю”, пише в сайта на институцията, че последиците от израстването във “винаги включена” технологична среда тепърва ще се проявяват. Споделя, че последни проучвания показват значителни промени, както положителни, така и тревожни, в поведението на младежите, навършили пълнолетие в периода 1996-2012 г.. Все още не се знае обаче дали това са трайни поколенчески отпечатъци или са юношески характеристики, които ще отшумят с влизането в зряла възраст. В проучване на “Пю” от 2018 г. се разглеждат нагласите на тийнейджърите към социалните мрежи и технологиите. 95% от американските тийнейджъри (13-17 г.) потвърждават, че имат достъп до смартфон, а 45% споделят, че са онлайн “почти постоянно” (за сравнение, процентът при проучване от 2014 г. е 21). Най-използвани сайтове и платформи са YouTube, Snapchat и Instagram. Facebook обаче е назад и това е една от големите тревоги на гиганта - губи интереса на тийнейджърите и младите потребители с почти постоянно темпо. Интересен акцент от резултатите е, че тийнейджърите от семейства с по-ниски доходи предпочитат Facebook пред тези от семейства с високи доходи. Вероятно причината е, че Instagram, Snapchat, а вече и TikTok са медии за споделяне на съдържание, докато Facebook е социална мрежа. Първите дават по-лесни, бързи и ясни опции за споделяне на визуално съдържание, което най-често изразява личния живот на използващите ги. Проучването установява и че младежите нямат реална представа от ефекта, който социалните мрежи имат върху живота им. 45% казват, че той е нито положителен нито отрицателен, 31% смятат, че е положителен, а 24%, че е отрицателен. “Y” и “Z” са със сходни виждания по ключови въпроси В друго проучване на “Пю” се разглеждат общите черти между Милениълите и Z-ърите. Най-общо казано тези, които в момента са на 15-23 години, отразяват вижданията на Милениълите по ключови социални и политически въпроси като ролята на правителствата за справяне с расовото неравенство и климатичните промени и управлението на отиващия си президент на САЩ Доналд Тръмп. По всичко личи, че разбиранията им са много сходни в сравнение с тези на представителите на другите поколения. И въпреки сходните черти, в проучването се коментира, че поколението “Z” е най-широкоскроено, когато става въпрос за проблемите, свързани с расата и многообразието. Младото поколение е по-склонно да каже, че при онлайн профилите трябва да има опции различни от “мъж” или “жена”. Шест на всеки десет от тях смятат така. При Милениълите процентът е 50, а при Бейби-бумърите, поколението “Х” и Тихото поколение четири или по-малко на всеки десет отговаря така. Интересен е и резултатът, че младите поколения имат различно виждане за САЩ като държава, в сравнение с други. Милениълите и Z-ърите са много по-малко склонни да кажат, че САЩ е по-добра от всички други страни. Възможно е това да се дължи именно на технологиите и социалните мрежи, в които подрастващите могат да видят как и по какъв начин живеят хората на други места, а дори и да говорят или чатят с тях, което помага за изграждане на собствена позиция. “Alpha” децата на изолацията Засега знаем малко за поколението “Alpha”, те са в детските или тийнейджърските си години. Все пак има проучвания, които очертават основните им характеристики. Британската консултантска агенция за потребителско поведение Canvas8 съобщава, че поколението “Alpha” ще възприема изолацията като нещо нормално не само заради Covid-19, но и заради политиката на Доналд Тръмп и Brexit. Австралийската изследователска компания McCrindle също е събрала и анализирала информация за най-младото поколение. Те са деца на Милениълите и 2.8 млн. от тях се раждат всяка седмица по света. Това е първото поколение, което е израснало изцяло в новия век, а също и най-материално обезпеченото и технологично грамотното в историята на човечеството. В инфографики на McCrindle се виждат основните разлики в поколенията от Тихото поколение досега. Агенцията обобщава Милениълите като “уверени”, Z-ърите като “състезатели”, а “Alpha” поколението като “вземащи решения”. Източник: McCrindle * Първата година на поколението “Alpha” се различава с тази в текста, поради разминавания в годините при различните изследователски компании. Можем само да си представяме какво ще бъде поколението “Alpha” в зрелите си години. Но, ако финансовата криза през 2008 г. е създала упорити, пестеливи и оптимистични хора, то може да се надяваме, че младите ще вземат правилни решения и здравната криза ще ги мотивира да добавят към пакета с личностни качества емпатията и грижата за ближния. Източник: https://www.karieri.bg/news/38437_pokoleniyata-x-y-z-a-posle

Хората с нисък рейтинг не могат да си намерят на нормална работа, на тях не им се дават кредити, не им продават билети за обществения транспорт и дори им се отказва да вземат велосипед под наем. Спазването на всички закони, честността и дори личното поведение са най различните страни от живота на гражданите, които се следят от китайската Система за социален рейтинг, която често се нарича и Социален кредит на доверие. В Китай от първи януари 2021 година влезе в сила новият граждански кодекс, който официално узакони китайската Система за социален рейтинг. Тази идея на китайските специалисти, които много внимателно са изучили чуждестранния опит в тази област, е да дадат на гражданите точно определен брой точки. Тази първоначална сума от точки гарантира на всички китайци еднакви стартови условия и може както да расте, така и да намалява, в зависимост дали този човек е вършил нещо полезно или вредно. Аналогичната система действа и при юридическите лица – компаниите най-внимателно се проверяват дали спазват екологическите, юридическите и други норми. При предприятията се оценяват условията и безопасността на труда, както и тяхната финансова отчетност. Сега се появи нова информация, че всеки китайски гражданин започва със стартов рейтинг от 1000 точки. Единен информационен център с мощни сървърни системи анализира всеки китаец по твърде сериозните 160 000 различни параметри, подавани от 142 държавни учреждения. Мениджъри на записите в тази огромна база данни, които имат право да дават оценки и да намаляват точки от рейтинга, са Националната комисия за развитие и реформи на Китай, съдебната система на страната и Народната банка на Китай. Те управляват базите данни въз основа на данните, които постъпват от финансовите, съдебните и правителствените документи, от органите за регистрация на семейните отношения и от кредитните платформи. Вземат се под внимание и различните аспекти на участие в обществения живот – от поведението в социалните мрежи до написаното в трудовата книжка. Ако рейтингът ти е над 1050 точки, то системата те счита за образцов гражданин и те маркира с индекс ААА. С точно 1000 точки индексът е вече А+, а при 900 – индексът става В. Ако рейтингът ти е под 849 точки, то вече си твърде подозрителен представител на категорията С, който свободно може да бъде уволнен от държавните и общинските структури. А тези, които имат 599 точки и по-ниско, попадат в група D, което е един черен списък, и ако някой китаец е стигнал до толкова малко точки от кредитния рейтинг, не го взимат за работа дори и като таксиметров шофьор. Хората с рейтинг D не могат да си намерят нормална работа, банките не им дават кредити, на тях не се продават билети за обществения транспорт и дори им се отказва даването на велосипед под наем. За сравнение, хората с рейтинг А+ мога да вземат същия велосипед за определено време без да плащат каквото и да било и дори могат да пробват велосипеда дали им харесва в продължение на половин час без да платят нито един китайски юан. Хората са среден рейтинг С могат да вземат същия велосипед под наем от 200 юана. С хората от категория D останалите дори се страхуват да разговарят, понеже някой може да съобщи на властите, че си общувал с човек от черния списък, Аюа това води до понижаване на рейтинга. И още, твърде ниският рейтинг води до публично порицаване и масово осмиване. Намиращите се наоколо хора дори получават в смартфоните си съобщения, че се намират твърде близо до човек с нисък рейтинг. Възможно е излизане от черните списъци. За тази цел е необходимо за определен срок от време да се поддържа добра кредитна история и разбира се, да се изплатят всички кредити и дългове или най-малкото да се наваксат закъсненията по вноските. Но това се отнася само за незначителните провинения. При сериозните нарушения това няма как да стане. Според новия кодекс китайците ще получават точки за: Участие в благотворителна дейност Грижа за възрастните членове на семейството Добри отношения със съседите и оказване на помощ на бедните Кръводаряване Поддръжка на правителството в социалните мрежи Наличието на добра финансова и кредитна история Извършването на каквото и да било геройска постъпка И други Според същия кодекс точките от социалния кредит се намаляват за: Нарушение на правилата на Закона за движение по пътищата Участие в протести срещу властта и поместване на антиправителствени съобщения в социалните мрежи Неудовлетворителна помощ на възрастните родители Разпространение на слухове и фалшиви новини в интернет Неискрени извинения за извършено престъпление Участие в секти и мошеничество в онлайн игрите И други И други държави обмислят въвеждането на подобен социален рейтинг. Тази идея активно се обсъжда например в Русия. Чрез различни съвременни компютърни технологии руското общество все по-бързо се приближава към необходимостта от създаване на Единен цифров профил на всеки жител на Руската Федерация. Така например, през месец септември 2020 година руската Сбербанк, която е аналог на Банка ДСК, представи своя система за оценка на хората, които искат да започнат работа в тази банка. Във Сбербанк няма да бъдат взети на работа хора, които: Имат големи кредити Имат просрочени кредити, като някои от тях са вече изискуеми и се събират от съдиите-изпълнители В момента ги съдят Вече са осъждани, независимо че присъдата е изтекла Казано с други думи, хората за които важат тези няколко точки, се считат за неблагонадеждни и са образно казано утайките на обществото. Има и други държави, които обмислят въвеждането на близки по идея системи за поощряване и наказване на гражданите. Източник: https://www.kaldata.com/it-новини/китай-официално-узакони-системата-за-353165.html