mnogoznaiko

Понятие за култура. От термина към понятието: развитие на разбиранията за култура от Античността до Просвещението. Еволюционисткото понятие за култура; „културата” с малко и главно „К”. Понятие за цивилизация. Понятието за култура е изключително многопластово и с множество нееднозначни дефиниции, поради което много трудно би могло да бъде подложено на единно определение. Именно поради тази си сложност културата се явява предмет на изследвания на множество дисциплини: философия, история, изкуствознание, лингвистика, политология, етнология, психология, икономика, разбира се, културология и много други. Самата идея за култура е много стара – тръгва още от Древна Гърция, където съществува терминът paidea, означаващ възпитание, култивирано човешко поведение. Paidea също е и специфичен начин на живот и поведение, основаващ се на вежливост и толерантност в отношенията с другите. Думата „култура” пък идва от латинската дума colere – обработвам, усядам, обитавам; от нея идва и colonus – населявам и cultus – обработвам. За първи път в латинските източници думата „култура” се среща в трактата за земеделие на Марк Порций Катон Старши De Agri Cultura (ок. 160 г. пр. Хр.). Той е посветен не само на обработването на земята, но и на грижата за нея, предполагаща особено отношение. За Катон е много важно обработваният участък да е харесван от собственика си, защото в противен случай той няма да се старае да го обработва както трябва. Тук се долавят зачатъци на смисъла, който ние влагаме в думата „култура” днес. В латинската традиция тя е употребявана винаги в словосъчетания, означаващи подобряване, усъвършенстване на това, с което се съчетава: cultura juries – изработка на правила за поведение; cultura lingual – усъвършенстване на езика и т.н. Според Цицерон философията е cultura animae - усъвършенстване на ума. Той твърди, че човек трябва да усъвършенства ума си така, както земеделецът обработва земята (cultura agri). През Средновековието възниква понятието cultus dei – културата като почит към Бога. От тук произлизат и двете средновековни разбирания за културата: религиозно и светско.Религиозното вижда Бог като регулатор на отношенията между хората (cultus dei), а светското представлява етикет, норми на поведение в обществото. През Ренесанса се появява свобода на употребата на термина. Културата започва най-често да се свързва с изкуството. Съществуването на човека постепенно започва да се разграничава от Бога, той сам се превръща в източник на творчески сили. Данте Алигери въвежда понятието civilita – справедливо и благородно поведение на индивида, което има връзка с древногръцката paidea. Освен идеята за усъвършенстване на духа, място си намира и идеята за развитие чрез образование. Античната култура е високо ценена, а средновековната е смятана за варварска. Постепенно се осъществява преходът към модерна култура (от XVII век натам) – развиват се хуманизъм, рационализъм, историзъм. Изключително важни за този процес са идеите на редица просветители: Френсис Бейкън, Джон Лок, Волтер, Дидро, Русо. От много голямо значение е приносът на представителите на Немското просвещение, сред които Аделинг, Пуфендорф, Хердер и много други, които придават на думата култура и статус на научно понятие. Терминът „култура” започва да се употребява самостоятелно, извън словосъчетания, за първи път от юриста Пуфендорф относно т.нар. „изкуствен човек”, т.е. възпитаният в обществото човек, противопоставен на „естествения”, т.е. необразования, човек. Сходна е и гледната точка на Хердер, който противопоставя т. нар. status culturalis или общественото, култивирано състояние на човека, на status naturalis, т.е. неговото естествено състояние. Според него посредством традициите, ценностите и нормите, предавани от поколение на поколение, човек се превръща от натурално в културно същество. Характерна за Френското просвещение е употребата на думата „цивилизация” вместо „култура”, което представлява изместване на вниманието от индивида към обществото, но за това – малко по-късно. Френсис Бейкън пък е първият философ, който включва културата в цялостна философска система, въвеждайки понятията „материална култура” – въздействие на човека върху природата – и „духовна култура” – въздействие на човека върху самия себе си. В средата на XIX в. се появява и т. нар. еволюционистко разбиране на културата, за чиито основоположник се смята Едуард Тейлър. Според него съществува универсален закон за развитието на обществата, състоящ се в еволюция на културата от низши към висши форми, т.е. от дивачество към цивилизация. Според този възглед всички хора имат сравнително еднакви умствени способности и в едни и същи ситуации биха реагирали по аналогичен начин. Различията, които се наблюдават между отделните народи, се дължат не на различия между хората, а на особеностите на средата, в която са поставени. Еволюционистите разглеждат безписмените народи като народи, намиращи се в много по-ранен стадий на развитие от народите, разполагащи с писменост. Последователи на този възглед са Лесли Уайт, Херберт Спенсър, Джулиан Стюард и др. От всичко казано дотук, бихме могли да направим извод, че „Култура” с голямо „К” е нормативното понятие за културата – сбор от произведения на духа, били те художествени, научни или други; докато „култура” с малко „к” е описателно понятие – културата като тип поведение, начин на взаимодействие на човека със себе си, околните и природата. От съществена важност за настоящата тема е и отношението между „култура” и „цивилизация”. „Цивилизация” като цяло е по-старо понятие от „култура” – идва от латинската дума civis, означаваща „гражданин”, а от нея произлиза и civilitas – гражданство. През XVIII век понятията за култура и цивилизация започват да се приравняват като антипод на понятието за „природа”. Това се случва най-вече във Франция, където терминът „цивилизация” се използва вместо „култура” и означава възпитание на светски обноски, които да потиснат лошата „човешка природа”. Появява се терминът civilite, означаващ именно изтънченост, любезност, светски обноски. Постепенно идеята за цивилизация започва да се свързва и с държавността, като задължително условие за наличието и. Според американския учен Луис-Хенри Морган всички култури преминават през три етапа на развитие: дивачество, варварство и цивилизация. Първият етап се характеризира с наличието на събирачество, лов и риболов, но отсъствие на частна собственост. Вторият етап – с наличието на частна собственост, а третият – с появата на държавност, класово общество, писменост, градове и др. Тази теория е еволюционистка. За цивилизация може да се мисли и като локална култура, например Византийска култура, Китайска култура, Японска култура и т.н. Този възглед за цивилизация и култура служи за опора на национализмите. Представителите на Франкфуртската школа смятат, че цивилизацията и културата са две различни неща. Според тях цивилизацията са средствата за контрол над природата, т.е. тя е материална, докато културата е духовна и включва в себе си ценности, норми. Културата се отнася до по-висшите проявления на човека, докато цивилизацията е царство на необходимостта. Културата е целите, а цивилизацията – средствата. И така, най-общо казано, под „култура” се разбира дейността на човека във всичките и разностранни проявления – както материални, така и духовни. Съществуват обаче няколко типа понятия за култура: · Дискриптивни (описателни) – пример за такова е описанието на Едуард Тейлър от края на XIX в. Той казва, че културата е сложно цяло, включващо знания, вярвания, изкуство, морал, закони, обичаи и т.н. Макар и революционен за времето си (това е едно от първите определения на това, какво точно е културата), този възглед има сериозен недостатък – определението, дадено от Тейлър е просто един списък, който никога не може да бъде изчерпан. · Аксиоматични (разбиращи се от само себе си) - културата е съвкупността от ценностите и нормите на дадена общност, нейните общи сценарии на поведение. Така е определена от Жан Жак Русо в „Обществения договор”. Недостатъкът на този тип определения е, че ограничават сферата на културата до нещо строго определено. · Педагогически – културата е придобитото поведение на всеки индивид, постигнато чрез възпитание. Това определение ограничава културата само до човека. · Исторически – пример за такова определение е даденото от Маргарет Мийд. За нея културата е поведенческият модел, който се предава от поколение на поколение и се основава на приемственост. Това поведение акцентира главно върху общността като цяло, но не и върху отделния индивид, откъдето идва и основният му недостатък. · Хуманитарни – разбират културата като творчество и я противопоставят на „цивилизацията”. Пример за мислител с такива възгледи е Кант, според когото цивилизацията е царство на необходимостта, а културата – на свободата. Той смята, че един от сериозните проблеми на човечеството е това, че цивилизацията се развива много по-бързо от културата. · Семиотични – културата е система, основаваща се на знаци. За Макс Вебер тя е „паяжина от смисли”.

Microsoft Excel е невероятен софтуер, който ви позволява да управлявате големи количества данни с относителна лекота. Той е на пазара вече около 35 години и няма изгледи скоро някой да замени всички възможности и функционалности, които той предлага. За годините на своето съществуване и развитие Excel е преминал през множество промени, което е довело до натрупването на множество интересни факти, свързани с програмата и нейната история. Ето и някои от тях! 1. Първоначално Excel е бил Mac-ексклузивен продукт Доминиращата PC платформа през 80-те без съмнение е Mac и е напълно разбираемо, че всяка нова или доказана софтуерна компания е искала да пише софтуер за нея. По същия начин стоял и въпросът със софтуера за електронни таблици. Microsoft пускат Excel през 1985 г. Доминиращата програма по това време била Lotus 123, но тя не била налична за Mac компютрите. Затова Lotus решили да напишат нова програма, която се казвала Jazz, но в крайна сметка тя била огромен провал. Тук компанията на Бил Гейтс успяла да сключи ексклузивно партньорство с Mac и така Excel бил пуснат като Mac-ексклузивна опция. Две години по-късно обаче – през 1987 г. Microsoft пуснали версия на Excel и за собствената си операционна система. Що се касае до Lotus и Jazz – много експерти и до днес предполагат, че ако Lotus бяха пуснали Lotus 123 за Mac, вместо да работят по Jazz, то е много вероятно водещият табличен софтуер днес да е Lotus 123. Но както знаем историята не признава „ако“. 2. Създателят на Excel е Чарлз Симони Създател на Excel е Чарлз Симони по рождение унгарец, който работи на непълен ден като пазач на компютърна лаборатория в късните си ученически години. Именно там се запалва интересът му към компютрите и той започва да се самообразова в тази посока. На 17-годишна възраст заминава за Дания, а скоро след това от там – за САЩ. През 1981 г. става част от Microsoft, където Бил Гейтс му възлага задачата да оглави екип, който ще работи по различни приложения за нуждите на компанията. Първият му проект в Microsoft е WYSIWYG препроцесор (акронимът идва от „What You See Is What You Get“). Скоро след това Симони създава екипа, който работи по два от най-популярните и доходоносни продукти на компанията – програмите Word и Excel, както и по Multiplan – предшественика на Excel. 3. Ексел е важна част от днешната икономика В световен мащаб продуктът на Microsoft се използва от над 750 млн. души. На практика всяка една фирма използва по един или друг начин Excel. Това означава че уменията за пълноценна работа с този софтуер са крайно необходими и широко търсени. Именно поради тази причина организираме модула „Microsoft Excel – април 2020“. Той е подходящ както за напълно начинаещи, така и за хора, които имат базови знания и умения, и желаят да ги надградят. Затова не пропускайте този шанс и се запишете още днес. Очакваме ви! Източник: https://softuni.bg/blog/interesting-facts-about-microsoft-excel

Икономистът Янис Варуфакис разяснява грешките при създаването на еврото и проблемите, пред които то е поставило редица държави от еврозоната преди и след избухването на световната криза през 2008 г. Този погрешен дизайн на европейската валута би засегнал и България в случай, че тя бъде приета и у нас. Източник: https://www.dokumentalni.com/archives/9354

Регионализацията на Средиземноморието и раждането на Европа. Структура на кастеланството и „съсловните нации”. Изтокът и Западът, Северът и Югът в историческото развитие на Европа. Хората от Стария свят (преди Новото време) никога не са живяли в историята в смисъла, който ние влагаме в това понятие днес. Те са живяли в истории – имали са представа само за близкото минало, от което има живи свидетели. По-старата история най-често е била легендарна, защото се е предавала единствено устно. Съзнанието, че светът се намира в една обща историческа памет се появява едва през Новото време и е следствие от разширяването границите на света и постепенната глобализация след откриването на Новия свят (1492 г.). Преди това историческата сцена на Стария свят (Евразия) е почти неизменна – има 3 резистиращи исторически свята, в които стават промени, но които не се променят цялостно: Европа, Предна Азия и Степта. Античността и Средновековието биха могли условно да бъдат наречени „период на историите”, последван от „период на историята” и накрая – „световна история”. Преди Колумб трите основни исторически свята съществуват паралелно един с друг и си противостоят. В Европа древните гърци са първите хора, които престават да живеят просто по природному, а обръщат внимание и на духа. Те създават полиси и закони, които постепенно, с изгрева на Рим, започват да се обединяват – образува се урбанистичният свят на гръко-римското човечество, по-късно станало християнско. Античната цивилизация обаче в никакъв случай не може да бъде наречена „европейска” в смисъла, който ние влагаме в тази дума – тя е средиземноморска, тъй като именно морето играе решаваща роля за античните държави, а тяхните центрове са пристанищните градове. Затова в центъра на античната карта трябва да е Средиземно море, а сушата около него не трябва, както днес, да е разделена на 3 континента, а на един континент, който условно можем да наречем Медитерания. Тя не е нито европейска, нито азиатска, нито африканска. Във вътрешността на сушата са разположени само крепости, колонии, служещи за защита от варварите. Една от основните причини за разпадането на Медитерания е загубването на африканския бряг, превзет от арабите. Морето започва постепенно да се затваря, а Римската империя започва да се обръща към сушата, за разлика от Византия, която остава предимно морска държава чак до XIII век. Рожденото място на Европа в днешния смисъл на понятието е Галия, чиито връзки с морето са прекъснати от арабите. Тя е принудена да насочи вниманието си към вътрешността на континента и да стане земеделска. Постепенно се формира феодалната система, която е преди всичко съсловна, в никакъв случай национална. Стопанският живот се свежда до самозадоволяване и самоуправление на всеки отделен замък или крепост и прилежащите им територии, които по-късно прерастват в градове (от там идва срещаната в названията на много европейски градове думичка burg). Замъкът най-често се разполага на някакво възвишение, а земите около него се обработват от прилежащите селяни, които, освен да обработват земята, се задължават и да плащат данъци на своя сеньор и на църквата, а сеньорът се задължава да ги охранява. Първоначално феодите се дават на кастеланите в замяна на военна служба за определен период от време, но в последствие започватд а се предават по наследство, което довежда до силна децентрализация на властта. Първоначално феодите представлява просто дом на сеньора (замък), но постепенно той започва да се разраства и се превръща в град, в който се съсредоточават занаятчии, търговци и селяни. Появяват се множество микровладения, които нямат единна етническа същност. Това довежда до появата най-вече на съсловни различия, а не на етнически. Обособяват се три съсловия – свещеници, аристократи и трето съсловие, съставено от селяни и буржоа, като принадлежността към всяко от тях се предава по наследство и не може да бъде променяна. И така, макар и отделните кастеланства на практика да се самоуправляват, самите кастелани имат йерархия помежду си – всеки кастелан може да е зависим от няколко други кастелани, както и да управлява други кастелани. Начело на всички обаче стои кралят, чиято власт задължително трябва да бъде призната от папата, за да се смята за легитимна. Цялата структура на феодалното общество се крепи на най-ниското и най-многобройно съсловие – селячеството. Селяните нямат право на лична свобода и да напускат своя сеньор. Те отдават по-голямата част от произведеното на своя сеньор и на църквата. Буржоата пък се делят на чираци, калфи и майстори от всички занаяти. Постепенно те започват да се надпреварват, кой каво ще направи за своя град (строят се катедрали, дворци и др.) – появява се традиционната западноевропейска градска култура. Именно такова е устройството и на Франкската държава, която през 800 г. създава т. нар. Велика Римска Империя, начело на която застава Карл Велики. Около нея се оформя западното ядро на Европа. Империята на Карл Велики обаче е бицентрична. Държавният и център се намира на територията на днешна Германия (Аахен), а църковният – в Рим. Второто, източното ядро на Европа е Източната римска империя – Византия. Тя обхваща южната част на Балканския полуостров, Мала Азия и Черно море и е много по-антична, в сравнение със Запада. Неин център е Константинопол. Във Византийската цивилизация се наблюдава също и много по-голямо единство между светска и църковна власт. Различията между Изтока и Запада постепенно се задълбочават. Апогеят им е достигнат през 1054 г., когато е обявена и Великата схизма – Европа е окончателно разделена – появяват се два вида християнство: православно и католическо. Разделението на Европа на Север и Юг до голяма степен е обусловено от варварските племена, наречени викинги. Първоначално те живеели на Скандинавския полуостров, но населяваните от тях територии постепенно се пренаселват и те са принудени да търсят нови местообитания. Първите им набези имали стихиен характер, но постепенно стават организирани и те успяват да завладеят големи части от Англия, Франция, Германия, Италия (дори има теория, според която викингите откриват Америка 500 години преди Колумб). Постепенно се създават големи викингски обединения (те дори имали амбицията да обединят Франция под своя власт). Причината за това е нарастващото могъщество на германските народи, на които викингите искали да се противопоставят. Викингите обаче са победени и основното разделение в Европа си остава на Запад и Изток.

Новините за нарастващото неравенство в обществото ни карат да се притесняваме. Но защо? Дан Ариели разкрива някои нови, изненадващи изследвания за справедливото, според хората, разпределение на богатството в обществото. А след това ни показва каква е реалната картина.

Благодаря за видеото и перфектния превод! Това е въпрос, който започва да се задава от известно време и се чака едва ли не всеки момент да дойде следващата криза. До колкото разбрах в САЩ вече взетите кредити надвишават парите, които се изкарват и отново влизаме в онези моменти от 2008 година. Всичко това води до доста притеснителни мисли и ако не много скоро - то скоро ще сме свидетели на новата криза. Само се надявам да не е толкова голяма колкото преди 10 години. Замислих се, че не съм срещал никаква или поне нищо адекватно като критика на капитализма такъв какъвто е в момента и как всички икономисти работят да градят системата, но никой не я критикува и никой не говори за промени. Струва ми се, че от както Русия и въобще комунистическите режими прегърнаха всичко свързано с Маркс и неговата критика на капитализма, никой не иска и да чуе за Маркс и не смее да критикува открито.

Документален филм от: http://www.dokumentalni.com/archives/8245 Египетските пирамида са на 5 000 години, а най-старата пещерна рисунка е едва на 30 000 години. Можем ли тогава да прогнозираме и да гадаем какви ще бъдат хората след 100 000 години, 3 000 поколения след нас? „Във вечността“ е необикновен документален филм за това какво ядрено наследство може да намери цивилизацията на земята толкова надалеч в бъдещето, колкото е животът на отпадъка, който оставяме след нас. В света в момента, коментира един от учените във филма, има между 200 000 и 300 000 тона ядрени отпадъци, които се съхраняват във временни хранилища. Това са хранилища, които не са защитени от големи катаклизми или човешка глупост. Документалната история на датския режисьор Майкъл Мадсън разказва за първото и засега единствено постоянно хранилище в света, Онкало („място за криене“ от финландски) на 300 км от Хелзиники. През 2020 година Онкало ще стартира и ще бъде запълнено и запечатано с ядрен боклук до 2100 година. Времето, през което този отпадък ще бъде опасен за живите същества, е 100 000 години. Още за филма тук: Горичка

Someone in Sri Lanka figured out a way to make a 100% eco friendly paper out of....elephant poop! And after paying them a visit, I love it! This family business helps the local community, local animals, and the country. I am so glad we made this video!You can find out more about them herehttp://www.ecomaximus.comThank you Ismail for making the connection and thank you Maximus for giving me a tour!

Просто невероятно, как може да се допускат такива неща в това време, в което живеем. Говорим за свърх технологии, реформи във всеки отрасъл - навсякъде се траби за ракови заболявания и накрая излиза, че има държави в ЕС където няма нормално здравеопазване. А къде е България в тази ситуация? Имаме ли адекватно лечение на онкоболните?

В Румъния лекарствата за химиотерапия не се предлагат безплатно, както предполага закона, нито могат да бъдат купени в аптеките. Единственото решение на проблема е хората, които разполагат със средства, да ги купуват от чужбина. Тези, които нямат такава възможност, отлагат лечението си, провеждат го неефективно или просто не го започват. Много от пациентите, които опитват да се доберат до медикаментите, срещат подкрепа единствено в тайна мрежа от хора, които ги закупуват в чужбина и ги изпращат в Румъния през приятели, познати и туристи. Членовете на мрежата не се облагодетелстват от тази „търговия“, а го правят, за да помогнат. Документалният филм проследява пътя на лекарствата от една от най-старите аптеки във Виена до пациент в Румъния.

Шоколада и виното изчезват! Цeнитe нa шoĸoлaдa и винoтo нямa дa cпpaт дa пocĸъпвaт. Πpoгнoзитe ca, чe зapaди пo-виcoĸитe тeмпepaтypи и пo-мaлĸoтo вaлeжи oтглeждaнeтo нa ĸaĸao щe cтaнe пoчти нeвъзмoжнo. Изcлeдвaния coчaт, чe дo 2050 г. шoĸoлaдът мoжe дa изчeзнe. Kaĸaoвитe зъpнa мoгaт дa pacтaт caмo в тpoпичecĸитe peгиoни oĸoлo 20 гpaдyca ceвepнo oт eĸвaтopa във влaжнo вpeмe и бoгaтa нa aзoт пoчвa. Близo пoлoвинaтa oт шoĸoлaдa в cвeтa идвa oт Koт д'Ивoap и Гaнa. Pacтeниятa мoгaт дa живeят нa нa нaдмopcĸo paвнищe дo 250 мeтpa, нo pacтящитe тeмпepaтypи щe пpeмecтят oптимaлнaтa зoнa двoйнo пo-виcoĸo. Tъpceнeтo нa шoĸoлaд вeчe нaдxвъpля пpeдлaгaнeтo. Πpeз 2013 г. cвeтът e ĸoнcyмиpaл oĸoлo 70 000 мeтpични тoнa ĸaĸao пoвeчe, oтĸoлĸoтo ca били пpoизвeдeни. A в cлeдвaщитe гoдини пpeдлaгaнeтo мoжe дa нaмaлee вce пoвeчe, ĸoeтo щe пpeдизвиĸa pъcт нa цeнитe. Koмпaнии ĸaтo Маrѕ Іnс., пpoизвoдитeл нa Ѕnісkеrѕ, пpeдвиждa, чe дo 2020 г. цeнaтa нa шoĸoлaдa щe cĸoчи двoйнo. Зa дa ce cпpaви c ĸpизaтa, eĸип oт yнивepcитeтa в Бъpĸли paбoти зaeднo c ĸoмпaниятa, ĸoятo щe инвecтиpa 1 милиapд дoлapa в битĸa c пpoмянaтa нa ĸлимaтa. Учeнитe пъĸ ce нaдявaт дa ycпeят дa paзpaбoтят гeнeтичнo pacтeния, ĸoитo щe бъдaт пo-cилни и нямa дa измpaт нa нaдмopcĸaтa виcoчинa, нa ĸoятo бивaт глeдaни в мoмeнтa.Πpeз 2018 г. щe ce нaблюдaвa и cĸoĸ в цeнaтa нa винoтo. Πpичинaтa e в лoшoтo вpeмe пpeз минaлaтa гoдинa във Фpaнция, Итaлия и Иcпaния, oтĸъдeтo идвaт гoлeми ĸoличecтвa oт нaпитĸaтa. Ужacявaщитe пoжapи в Kaлифopния cъщo щe ce oтpaзят в цeнaтa. https://money.bg/panorama/skoro-shte-plashtame-poveche-za-shokolad-i-butilka-vino.html

Силата на една усмивка

Точно в този смисъл ми се струва, че самото използване на думи, които не са сред дневната употреба са по-лесни за използване за конкретния случай. Ето както в статията пише, сърбите вече използват съвременната форма

Христос воскресе! Воистину воскресе! Това е нашият победен поздрав за Възкресение Христово. Обикновено го казваме в тази му форма на църковнославянски език. Няма да е лошо да се мине на новобългарската форма:Христос възкръсна! Наистина възкръсна! Но засега е по-силна инерцията да се ползва формата, която се и пее многократно, хилядократно през тези 40 дена от Възкресение до Възнесение Христово. Има сякаш и психологически проблем: по-лесно ни е да кажем нещо на език, който не стига автоматично до съзнанието ни, но не е толкова лесно да го кажем на нашия говорим език, когато директно, дори почти без замисляне си го разбираме. Опитайте да го направите и сами ще видите резултата. Накарайте и другите около вас да го правят и ще се убедите. А съседите сърби отдавна го правят и то много успешно. Някой може да ме заподозре в недобри намерения: „Какво рови сега този навръх Възкресение Христово?!” (такива хора обикновено не казват „Великден”, те са уставни!). А въпросът не е маловажен. Когато ползваме даден език, добре е да го правим по правилата, а не като хора от неуките малцинства. За какво става дума ли? За това, че ако погледнете във форумите тези дни, ще видите, че повече от половината поздрави са граматически сбъркани. Без да знаят и без да са научени, мнозинството от българите, първо, пишат и казват поздрава с погрешно „з”: „Христос возкресе! Во истина возкресе!”. Които пък го съобразяват това „з”, изключително често бъркат наречието „воистину” и пишат: „во истина” или „воистина”. Всеки малко запознат с граматиката знае, че това е наречие, което на български се превежда с „наистина”. То е превод от гръцкото наречие alithos (αληθώς), което се превежда „наистина”. Но на църковнославянски то звучи „воистину” – нито повече, нито по-малко! Вярно е, че произлиза от „во истину”, но то си е минало още в онзи старинен книжовен (комай никога неговорен) език в едната дума на наречието „воистину”. А словосъчетанието „во истина” или думата „воистина” просто не съществуват освен в устата на хора, които все още не са се научили да изговарят правилно един от най-любимите поздрави на православните християни. Източник: https://dveri.bg/948ax --- Интересно е защо продължаваме да използвате тази остаряла форма на поздрав и защо не можем да кажем "Христос Възкръсна", някак ни е много странно ли или сякаш казвайки го ще излезе като истина. Имам чувството, че този поздрав е като някакъв стар обичай, в който никой не вярва, но всички спазваме.

Темата стана много интересена и пълна с информация. Но нещо ми се вижда, че всички клипчета, които се качват показват колко са адекватни полицаите в Америка и колко са адекватни и няма никакви проблеми, но в действителност не е точно така и има прекалено много полицейски произвол. YouTub е пълен с видеа, които показват произвола на полицаите - с причина и без причина не мисля, че е уместно да се случват подобни неща. Не разбирам на половината защо трябваше да им се случат тези нещастия. Покрай темата се зарових доста и гледах доста интересни филми за мафията в Америка и бандите в момента, които като се замисля за толкова големи и действат толкова брутално в градове като Лос Анджелис и Ню Йорк, където всички мечтаем да отидем и това са най-популярните дистинации в САЩ. И още нещо ме озадачава, какъв е процента на хората, които използват нарокотици и толкова ли е силна в действителност тази индустрия?

Интересен документален филм описващ проблема със затворниците в САЩ и конкретно умишленото вкарване на огромно количество хора по затворите. САЩ приютява 5% от световното население, но 25% от затворниците по света. През 1972 г. броят на затворниците в САЩ е 300 хиляди, а днес те са 2.3 милиона. Източник на филма: http://www.dokumentalni.com/archives/7903

От фб:

Н 15 март 2018 г. беше открита изложбата "Златното руно. Пътят на Аргонавтите" - колекция Васил Божков, като част от програмата Европейска година на културното наследство 2018. Това събощиха от пресцентъра на фондация Тракия. Софиянци и гости на столицата ще имат възможността да посетят събитието от 16 март, до 10 юни 2018 г. в Национална галерия - Двореца. 62 експоната от Колекция Васил Божков ще поведат посетителите на приказно приключение с аргонавтите. Те включват златни и сребърни източни съдове, ритони, червенофигурни вази, ритуални сребърни позлатени съдове, погребални дарове, обредни сервизи и др. 16 от предметите ще бъдат изложени пред публика за пръв път – по-значимите от тях са сребърният ритон със скулптирана фигура на стар Силен, възлегнал върху винен мях от кожата на пантера – блестящ пример за изтънчено произведение на лукса, два сребърни съда с образа на Тезей – най-известният герой на Атика в Античността, масивен златен кантарос от ХІІ-Х в. пр. Хр., сребърна амфора-ритон със зооморфни дръжки, произведение на Западноанатолийско ателие от края на VI в. пр. Хр., сребърен позлатен кантарос с изображение на Херакъл и централният предмет в експозицията – непубликуван досега сребърен кантарос със златни детайли, със сцена, изобразяваща жертвоприношение на овен. Текст и снимки: https://www.24chasa.bg/ojivlenie/article/6763427

Как капитализмът се самоубива – Ричард Улф / How Capitalism is Killing Itself (2016) Защо капитализмът е предразположен към кризи, а в крайна сметка и към своето самоунищожение ? Аби Мартин и проф. Ричард Улф разговарят за начина, по който изглежда икономическата система днес – какви реакции, решения и алтернативи ражда, през погледа на нейния най-голям анализатор и критик, Карл Маркс.

Интересно тогава от къде идват конете и ако се смяташе, че единствените диви коне са конете на Пржевалски, то всичко това става много интересно. Ако можеш да следиш темата и да ни ъпдейтваш ще е чудесно

Фолклоризъм, етнография, етнология и антропология? Интерес към чуждото и към своето. Особености на антропологическата практика и знание: локален контекст, описание и интерпретация, участващо наблюдение. Пример за някои от големите теми на антропологията – родство, даров обмен, легитимност. Фолклоризъм е науката за фолклора, т.е. за легендите, музиката, шегите, поговорките, танците, обичаите, приказките и т.н. на дадена група хора, както и практиките, чрез които те биват споделяни, т.е. фолклоризмът е наука за народното творчество. Обикновено се наблюдава известна приемственост и между фолклора и митологията. Терминът „фолклор” се появява през XIX в. и произлиза от думите folk – народ и lore – мъдрост. Научната дисциплина фолклоризъм в началото се занимава само с творчеството на цели народи и нации, а след това обхваща творчеството и на по-малки групи хора, имащи нещо общо помежду си (например субкултури, младежки култури, дори отделни семейства). Обикновено фолклорните произведения нямат автор или той е неизвестен, т.е. налице е съавторство на членовете на дадената група, нa която принадлежи фолклора, т.е. авторството се приписва „на народа”. Обикновено произведенията се разпространяват устно, но с възникването идеята за „нациите”, те започват да се записват и разпространяват като уникална черта на нацията. Братя Грим са своеобразните пионери в тази дейност, като събират и записват дотогава само устно предавани германски приказки, след което ги публикуват. Макар че смята себе си за отделна научна дисциплина, фолклоризмът все пак използва етнографски и етноложки методи за своите изследвания. Първи Йохан Готфрид фон Хердер препоръчва записването и запазването на фолклора, за да се документира автентичният дух, традиция и идентичност на германския народ. Фолклористиката като академична дисциплина търпи силно развитие през 20. и 21. век в Европа, Азия, а в останалите части от света. Самият термин „етнография” идва от древногръцките думи etnos – народ, племе – и grapo – пиша, т.е. на български би могъл да се преведе като „народоописание”. С други думи, етнографията е наука, занимаваща се с етносите – техният произход, начин на живот, състав, особености и материална и духовна култура, т.е. всички страни на живота на даден етнос. Макар и етнологията да се е обособила като отделна наука едва в средата на XIX в., интерес към чуждото се наблюдава още от древността (Древен Египет, Елада и Древен Рим разполагат със съчинения, описващи чужди етноси). Той обаче се засилва изключително много по време на Великите географски открития и появата колониализма, защото тогава необходимостта да разбираме другия придобива съществено значение. Като тенденция се обособява стремежът колонизираните етноси да се представят като намиращи се на по-ниска степен от развитието си и имащи нужда от „цивилизоване” – по този начин колониализмът обосновава себе си. Наравно с интереса към чуждото се появява и интерес към своето – възниква преди всичко в Германия, тъй като тя няма колонии, а се опитва да обоснове наличието на единна германска нация, състояща се от съществуващите дотогава множество по-малко политически образувания на територията на днешна Германия. В науката съществува и терминът „етнология”, които в някои традиции е равнопоставен с етнографията, а в други се приема за по-теоретична и аналитична дисциплина, за разлика от етнографията, която се приема за чисто описателна. И все пак, съществена разлика между двете дисциплини няма. Те споделят приблизително еднакви методи за изследванията си, а именно: непосредствено наблюдение и описание на начина на живот на даден етнос, анализиране на получените данни, както и сравнение на два и повече етноса, с цел да се създадат някакви закономерности относно развитието на етносите по света изобщо. Непосредственото наблюдение на дадена група хора се нарича теренно изследване и може да бъде както продължително, така и експедиционно. И двата варианта имат своите предимства и недостатъци: ако при продължителното наблюдение изследователят има възможността да се запознае по-добре с различните аспекти от живота на изследвания етнос, то от друга страна той не е мобилен и възможностите му за сравнителен анализ са силно ограничени, то при експедиционното наблюдение (с продължителност от седмица до няколко месеца) обратно – изследователят има повече възможности за сравнителен анализ, но пък получените данни могат да бъдат непълни и/или неточни. И в двата вида теренни изследвания методите за наблюдение са еднакви: непосредствено наблюдение и включване в различните практики, разпитване, интервюиране, анкетиране, изобщо, събиране на всячески данни за изследвания етнос, включително снимки, видео материали и т.н. Много е важно изследователят да спечели доверието на хората, за да е сигурен, че те се държат по обичайния си начин, без да отчитат факта, че някой ги наблюдава постоянно. И така, макар и етнографията и етнологията да се смятат за най-вече исторически дисциплини, виждаме, че те имат много общо и с други главно хуманитарни дисциплини: културология, социология, психология, философия и най-вече антропология. Антропологията е наука за групи хора, за тяхното поведение и производство. Специфичният и предмет е взаимодействието м/у биологичното у човека и социалното и историческото у него. Цел на антропологията е интерпретацията на онези явления, в които се включват както вродениете органични фактори, така и социалните или придобити фактори. Антропологията е уникален подход към разбирането. Антрополозите искат да разберат човешката природа също като изследователите от много други области, но антропологията също така се различава от всяка друга дисциплина, която изучава човешките същества. Антропологията е както естествена наука, която се занимава с организацията и функционирането на духа. Неин предмет е човекът, който е както част от екологията на природата, така и малко вероятно отклонение от това, което можем да очакваме в царството на природата. Той е животното, което има култура, т.е. животно, снабдено със способността да измисля и използва символи за създаването на нови, изкуствени светове, негова собствена направа. Също както е двойнствен предметът на антропологията, така е двойствена и задачата на антрополога: той трябва да посредничи между човешката биология и екология, от една страна, и изучаването на човешкия разум от друга. По необходимост той трябва да бъде и външен наблюдател, и участник във вътрeшните диалози между изследваните от него хора. Затова по дефиниция антропологията е по – малко предмет и повече обединение на предмети и антропологът се оказва винаги в положение да превежда от една област в друга. Антропологията има холистична преспектива, тя има по-широк обхват от повечето науки. Намерението е да се нарисува холистична картина на човешката ситуация-как се отнасят един към друг различните аспекти на това да бъдеш човек и как си влияят. Методите на антропологичното изследване са теренно изследване и сравнителен метод, или включено наблюдение и междукултурно сравнение. Теренното изследване е изследване, което се извършва на терена за непосредствено наблюдение. Прякото наблюдение в естествената среда е общото в събирането на данни от всички видове антрополози. Тази черта контрастрира с работата на други представители на социалните науки и науките за поведението, които по традиция събират данните си в изкуствена лабораторна среда или чре непреки техники на събиране данни като въпросници и регистри. Антрополозите използват и така нареченото наблюдение на участник. Антропологът не изучава хората отдалеч посредством въпросници и регистри. Той или тя отива при тях на терена и остава да живее сред тях за продължителен период от време, така че да спечели нужното доверие, за да се държат по обичайните си начини в отсъствие на чужденци, туристи или външни хора. Дори никога да не се стигне дотам на изследователя да се гледа като на един от своите, неговото или нейното продължително присъствие може да е достатъчно да подхрани толерантността в поведението на хората, за да се върнат те към установените си начини на действие, които обикновено следват в отсъствието на външни хора. Антропологическотро наблюдение се нарича наблюдение на участник, защото не се ограничава с пасивно възприемане и водене на бележки. Антрополозите се опитват колкото е възможно повече да се придържат към местните обичаи, за да «почувстват начина им на живот, което има помага да го разберат така, както самите хора, които са обект на тяхното изследване. Антрополозите, научавайки местния език, извършват пряко разпитване по начини, достатъчно систематични, за да разкрият скрити и имплицитни, но обикновено неподлагани на обсъждане начини на живот, които иначе биха могли да останат неоткрити. Задаването на едни същи въпроси на много информанти осигурява получаването на информация, типична за идеите, които се изразяват в общността като цяло. Другият компонент на антроп. Изследв. Е междукултурното сравнение – изучаване на разнообразните начини, по които в множество различни култури се третира опредлена страна на човешкия живот. Потапянето на антрополозите в един особен начин на живот им дава възможност да забелязват как една част на една култура влияе върху друга. Все пак, за да се получат наистина полезни обобщения за начините, по които функционира културата, е необходимо да се покаже, че връзките, които, изглежда, са налице при една култура,, ще се получат и при други в подобни обстоятелства. (примери – дали войната – по –вероятна в по – бедни райони). Двойнственият характер на антропологията се изразява в това, че тя притежава характеристики както на хум. дисциплини, така и на науките. Съществуват два вида анализи: емикален анализ - обрисува една к. и нейния смисъл, така както човек я разбира отвътре. Етикален анализ - създава модел на к-та, като използва кроскултурално валидни категории, които са от полза за описанието на всяка к. Така к-та се описва по начини, които изглеждат чужди на участващите в нея, но се олесняват сравненията м/у културите. Антропологията е хум. дисциплина що се отнася до нейната цел да разшири нашето разбиране за к-та като осмислена система. Антропологияtа се характеризира и с известен структурализъм, който се изразява в идеята, че в дълбочина под културното многообразие лежи единство, което е израз на склонността на човешкия ум да мисли 1. чрез контрасти и противополжности и 2. да разрешава дилемите които създават някои противоположни идеи. В този смисъл Леви-Строс разглежда символната дуалност във всички аспекти на чов. к. Според Мери Дъглас - реда, който лежи в основата на човешката културна символика се основава на понятията за чисто и мръсно. Интерпретативната антропология е подход, близък до този на превода - опитва да обясни как всеки елемент на една култура е свързан смислово с оригиналния си контекст. Всяка к-ра се разглежда като отделна конфигурация от смисъл. Кл. Гиърц. пр. петелът за бой е символ на понятието за мъжественост на о. Бали. Херменевтичната антропология - ударение върху експлицитното представяне на процеса, чрез който антропологът успява да разбере чуждата култура. Разглежда двупосочното въздействие на наблюдателя върху наблюдавания, изследовател и информант. От тук идва и теренната диалектика- взаимните усилия на теренния изследовател и неговия информант всеки да разбере другия. Етнонаука или когнитивната антропология представлява културна интерпретация с ударение върху лингвистичния анализ. Задачата е да се опише една к-ра така както я възприемат нейните участници чрез разкриване на лингвистичните категории, които използват информантите за собствената си култура. За разлика от всички изброени досега дисциплини, антроплогията е много по-обща и има много по-голямо поле на изследванията си. Грубо казано, антропологията е „наука за човек” в цялата му многополастовост – от чисто биологическата му, „животинска” същност до уникалната му надбиологична същност, наречена „култура”. Самият термин идва от гръцките думи anthropos – човек и logos – наука. Макар и толкова обща обаче, методите на антропологията са същите като методите на гореизброените дисциплини, а именно теренно изследване и сравнителен анализ на получените данни. Едни от големите теми, занимаващи антрополозите от цял свят са родството, даровият обмен и легитимността. Под родство се разбира определено отношение между индивиди, основано на произход от някакъв общ прародител и обособяващо определени връзки. Тези връзки обаче са конструирани от културата, към която принадлежат дадените индивиди. Дори предаването на родството е конструирано от културата. В някои общества, например еврейското, родството се предава по майчина линия (матрилинейни общества), докато в други, като повечето страни в Европа например, това се случва от бащата (патрилинейни общества). Съществува също и билатерален (родството се предава и от двамата родители) и амбилинеен (човек сам избира, към кой род да принадлежи) произход. Според начина, по който живеят обществата и по който родството бива предавано, могат да бъдат откроени 6 или 7 системи за родство, като по-разпространеният модел е този с 6 типа: судански, хавайски, ескимоски, ирокезки, тип омаха и тип кроу. Родството се определя и според определени степени. В нашето общество доминира „кръвното родство”, като всички останали типове родства са вторични по отношение на него – тъща, зет, снаха и т.н. не са просто думи, а термини, обозначаващи определени родствени отношения. Именно терминологията на родството и начинът, по който хората говорят за семейните отношения символично предават разграниченията между роднините, които са от значение за техния живот. Друг много важен за антропологията процес е процесът на даряване или обменът на материални или други блага, който образува определен тип отношения между индивидите и групите. С тази проблематика изключително подробно се занимава френският изследовател, племенник и ученик на Емил Дюркем Марсел Мос. Той прави разграничение между традиционно и модерно общество според принципа на размяната, практикуван в него. Мос казва, че в традиционните общества размяната на дарове се основава на солидарност на индивидите и винаги установява лични отношения. Смисълът на даряване е строго морален, докато в модерните общества размяната на дарове е изключително стоково-парична. Всеки се ръководи от личен интерес и в акта на даряване няма солидарност, а само материален интерес. В този смисъл, Мос нарича модерните хора homo economicus. Той обаче не казва, че традиционният вид даряване е изчезнал напълно в модерните общества – той все пак присъства във формата на благотворителна, социална и други типове дейности. И третото ключово понятие в антропологията е понятието „легитимност” или правилата и принципите, чрез които функционира дадено общество. Те могат да бъдат, както писани – закони – престъпването на които води до определени юридически наказания, така и неписани, доброволно одобрени и поддържани от членовете на обществото – моралът – престъпването на които води до отхвърляне и/или изгнание от обществото. Тази концепция е разработена от немския социолог Макс Вебер. Той казва, че съществува и парадокс, при който легитимността може да бъде едновременно зачитана и отхвърляна. Пример за това са действията на престъпника, който първо извършва някакво престъпление (пристъпва легитимността), след което се крие от органите на реда (признава легитимността).

Попаднах на една статия на Росен Петров в 24 часа: https://www.24chasa.bg/mnenia/article/6735634 Много интересен въпрос задава и ми е странно наистина какъв е нашият проблем, че само гледаме да ги отбележем, че са минали, аз така и не веидях веднъж истинско честване и национално празнуване на някой от празниците ни. Нова година е може би най-големият ни празник, където всички с голяма радост посрещаме и всички се поздравяваме, а някой от нашите гордости в историята остават за псевдо патриотите и за тези, които изкарват пари от това. Вчера попаднах на много хубав статус във фб на проф. Александър Кьосев: Някъде много дълбоко в нас спи едно желание да се отворим към света и не можем. Трябва да излязат някакви маймуни по телевизията и да ни накарат да се събудим или тези маймуни да ни покажат онази си работа, за да се засегнем и да излезем да протестираме. Иначе всичко ни е наред, но всичко идва от самата идентичност, а нея сякаш я няма или ако е някъде там я крием та сакън някой да не я видим.