mnogoznaiko

Последните вълнести мамути са били изненадващо кръстосани, но това не ги е убило “Най-вероятно е било някакво случайно събитие, което ги е довършило.” The Wrangel Island mammoths likely started with as few as 8 individuals. Credit: Beth Zaiken Въпреки множеството опити да се възкресят вълнестите мамути, древният вид в момента остава изчезнал. Последната им известна популация – група, изолирана от повишаването на морското равнище на остров Врангел край сибирското крайбрежие – успява да оцелее 6000 години, преди окончателно да изчезне преди около 10 000 години. Но за разлика от динозаврите, причината за окончателната смърт на мамутите от Врангел остава загадка. Благодарение на нов анализ на 21 отделни мамутски генома обаче, поне една теория вероятно е окончателно опровергана: ниското генетично разнообразие. Според изследване, публикувано на 27 юни в Cell, изследователи от Шведския природонаучен музей и Стокхолмския университет, сътрудничещи в Центъра за палеогенетика, вече могат да заключат, че вълнестият мамут никога не е бил "обречен да изчезне поради генетични причини". "Вече можем уверено да отхвърлим идеята, че популацията е била просто твърде малка", продължава в придружаващо изявление старшият автор и еволюционен генетик Любов Дален. "Това означава, че вероятно е било просто някакво случайно събитие, което ги е довършило, и ако това случайно събитие не се беше случило, щяхме да имаме мамути и днес." Изненадващо кръстосване и устойчива популация В контекста на статията, "кръстосани" се отнася до факта, че индивидите в популацията са се чифтосвали помежду си в продължение на много поколения, което води до намаляване на генетичното разнообразие. Това е известно още като инбридинг. Инбридингът може да доведе до редица проблеми, включително повишен риск от генетични заболявания и намалена способност за адаптиране към променящите се условия на околната среда. Въпреки това, в случая с мамутите от остров Врангел, изглежда, че популацията е успяла да се справи с тези предизвикателства и да поддържа стабилен размер в продължение на хиляди години. Това обаче не означава, че последните мамути не са били впечатляващо кръстосани към момента на тяхната смърт. За да стигнат до заключението си, екипът оценява геномни проби от 14 мамута от Врангел, наред с други 7, събрани от мамути от континента, които са живели преди изолацията на острова. 21-те индивида обхващат приблизително последните 50 000 години от съществуването на вида, предлагайки ценна информация за последните им генерационни промени преди изчезването. След преглед на събраните данни, Дален и сътрудниците му установяват, че популацията на Врангел първоначално е започнала с най-много 8 мамута, но въпреки ясните признаци на кръстосване и ниско генетично разнообразие, е успяла да нарасне до 200-300 животни в рамките на 20 поколения. Екипът открива също така намалено разнообразие в така наречения главен комплекс за хистосъвместимост, генетичен набор, който е от решаващо значение за имунния отговор на гръбначните животни. Въпреки това размерът на популацията изглежда е останал до голяма степен стабилен до последните дни на мамута - индикация, че многобройните вредни мутации, произтичащи от кръстосването, са били отстранени през поколенията. "Ако даден индивид има изключително вредна мутация, той по същество не е жизнеспособен, така че тези мутации постепенно изчезват от популацията с течение на времето", казва в изявление Мариан Дехаске, първи автор на доклада и изследовател в Центъра за палеогенетика." Но от друга страна, виждаме, че мамутите са натрупвали леко вредни мутации почти до момента на изчезването си." Освен че зачеркват от списъка поне една теория за изчезването, изследователите твърдят, че генетичният анализ на мамутите може да се окаже полезен за усилията за опазване на днешните застрашени видове. "Мамутите са отлична система за разбиране на продължаващата криза на биологичното разнообразие и на това какво се случва от генетична гледна точка, когато даден вид премине през "тясно гърло" на популацията, защото те отразяват съдбата на много съвременни популации", продължава Дехаске. Последни стъпки в разгадаването на мистерията В бъдеще екипът възнамерява да изследва геномни проби от някои от последните вълнести мамути, живели някога на Земята, до последните 300 години от съществуването им. По-нататъшната информация може най-накрая да приключи случая с това, което е обрекло мамутите, но Дален предупреждава, че експертите може никога да не стигнат до окончателен отговор. Въпреки че екипът смята, че това е било "нещо внезапно", той добавя, че "това, което се е случило накрая, все още е загадка". "Бих казал, че все още има надежда да разберем защо са изчезнали, но няма обещания", казва Дален. По материали от: https://www.popsci.com/science/woolly-mammoth-inbred/ https://www.popsci.com/environment/colossal-de-extinction/

Е хайде сега. Писъл съм го преди много години за университета. Идеята ми беше да се създаде дискусия по темата, а и търсих и не намерих подобна тема.

Проблеми на властта в средновековна България (VII – XIV в.). Елементи на владетелската доктрина. Властови топоси (дворецът, столицата, храмът) и инсигнии. Сключването на съюзен договор между прабългари и славяни през 681 г. е повратна точна в европейската история – на политическата карта на Европа се появява нова държава, която постепенно ще започне да набира мощ и да става все по-важен фактор в международните отношения. Преди това, на територията на някогашната Римска империя, са създадени множество подобни варварски държави, но сякаш само България и Франкското кралство успели да устоят на атаките на своите противници и времето, което доказва неимоверната жизненост и значимост на тези две държави. Непосредствено след основаването си българската държава на практика представлява обединение на двата основополагащи български етноста – славяни и прабългари – срещу общия им враг – Византийската империя. След преминаването си на юг от Дунав прабългарите се заселили на територията на днешна Добруджа, където установили управление съгласно традициите си – територията, населявана от тях, била разделена на център, ляво и дясно крило. Прабългарският хан притежавал върховната власт в новоформирана държава, но само що се отнася до въпросите за военната и външната политика. Славяните запазили своята автономия начело със собствени князе. Византийските автори забелязали това и с името България обозначавали само Добруджа, докато за останалите земи употребявали термина „славинии”, т.е. територии, обитавани от отделните славянски племена. С други думи, прабългарите и славяните се обединили в съюз, в който запазвали собствената си самобитност. Това дава основание до средата на IX в. държавата да бъде наричана „съюзническа, славяно-българска”. Веднага след възникването и, пред младата държава се обособяват две главни цели. Първата е устояването на натиска на враждебна Византия, а втората – централизиране на държавния апарат. Успешното изпълнение на тези две задачи е причина за голямата устойчивост на българската държава и превръщането и от варварска политическа структура в държава с тринадесетвековна история. Изпълнението на първата задача претърпява два стадия – първоначално България заемала пасивноотбранителна позиция и реакциите и били просто ответни реакции срещу предизвикателствата на Константинопол, след което в началото на IX в. при управлението на хан Крум България започва да взема инициативата в свои ръце и предприема целенасочено и системно настъпление. Търсеният резултат бил отказване на империята от амбициите да завладее България. Изпълнението на втората цел също протичало на две равнища: премахване на племенната автономия в устройството на държавата и замяната и с единна административнотериториална система под прякото ръководство на хана, както и преодоляване на етническия дуализъм и изравняване на славяни и прабългари като поданици на една обща държава. Първото равнище започнало по време на управлението на хан Крум и е завършено успешно от Крумовия син Омуртаг. Цялата територия на държавата била разделена на области, наречени комитати. Те не съвпадали по териториален обхват със съществуващите дотогава славянски племенни територии и били управлявани от комити, назначавани лично от хана. Върховната власт в държавата се държи от хана, който е и главният военен предводител. Пръв след хана и пръв негов помощник е кавханът. Военните му задължения били особено големи: вероятно той командвал личната дружина на хана и го замествал в поход. След него се нареждал ичиргубоилът, чиято главна задача вероятно била охраната на крепостните стени и крепостта в столицата. Административните кадри в държавата били набирани главно от кръговете на прабългарската аристокрация, чието високо социално положение се основавало както на благородството на кръвта, така и на заеманата служба в държавата, т.е. имало двоинствен характер. Аристокрацията се деляла на родове (например Дуло, Вокил и др.). Достъпът в нея бил ограничен, а принадлежността се предавала главно от баща на син. Също така, тя била разделена на две подсъсловия. Първото съсловие, наричано боили, заемало по-високо място в обществото и изпълнявало най-важните и отговорни държавни служби. Второто носело наименованието багаини и към него спадали по-нисши по ранг лица. Освен централизирането на властта в лицето на хана, пред българската държава стояла и друга необходимост – приобщаването на славянското население към властта с цел да се намали рискът от откъсване му от държавата в знак на несъгласие с подронените позиции на славянската племенна аристокрация след въвеждането на комитатната система. Важна стъпка в тази насока е законодателството на хан Крум, което въвежда общи закони за славяните и прабългарите, които защитавали частната собственост от посегателство, подобрили съдебната система и т.н. Постепенно славяните достигнали до висшите етажи на държавната йерархия. В резултат на политиката на централизация през IX в. ханът се утвърдил като централен ръководен фактор в обществения живот, неограничен господар на своите поданици. Нарасналата обществено-политическа роля на хана личи най-ясно от прибавянето към дотогавашната титла „хан ювиги” на израза „от Бога поставен”. Политическото състояние на обществото е отразено и от грандиозното строителство на хан Омуртаг и наследниците му – признак на престиж, авторитет и нараснали възможности на държавата. Столицата Плиска постепенно придобива облика на средновековен град. В нея са открити хански палат, тронна зала, болярски жилища, храмове на Тангра и други монументални постройки. В нея няма как да няма и храм, тъй като ханът е смятан и за върховен жрец. Може би най-важният монументален архитектурен комплекс на прабългарите е този край Мадара, чиито сгради и култови съоръжения били разположени под величествения мадарски конник. Наред с Плиска през езическата епоха били изградени и други укрепени пунктове, които трябвало да осигурят охраната на границите и стратегическите зони. Няма как да не споменем и прабългарските каменни надписи – неоценим извор за българската история. Въпреки че са съставени на гръцки език, те включват и множество прабългарски думи, което разширява познанията ни върху езика на тези далечни наши предшественици. Следващата ключова промяна във властовия топос на България настъпва заедно с покръстването на българите и приемането на славянската писменост, случили се през управлението на княз Борис, както и последвалото преместване на столицата на държавата от Плиска в Преслав – символ на новия облик, християнски на държавата. Новата столица е няколко пъти по-малка от старата, което ясно сочи окончателното скъсване с номадските традиции. Нещо повече, в представите на Симеон Преслав трябвало да бъде нов Константинопол. Той е първият богато украсен български столичен център откъм детайли, за разлика от Плиска, където се е наблягало на мащабността за сметка на детайлите. С най-голямо значение от всички постройки в Преслав бил дворцовият комплекс, чиято архитектура и богата украса говорят за целенасоченото подражание на византийската култура. Непосредсвено до двореца се намирали палатът на патриарха и голямата дворцова базилика. В съзвучие с политическите амбиции на Симеон Преслав да се превърне във втори Константинопол, в него било отдадено предпочитание на модерния и във Византия кръстокуполен план на църковните сгради. Своеобразен връх в църковната архитектура на Преслав била т. нар. Кръгла църква, наричана още и Златна, тъй като куполът и най-вероятно бил покрит със злато. Приемането на християнството била решаващата крачка към превръщането на ханската власт в безусловен обществен авторитет, поради факта, че това е монотеистична религия, а един от основните и принципи бил, че всяка власт е дадена от Бога. В този смисъл, на земята трябвало да има един господар така, както на небето има един Бог и който не се подчинява на този господар, не се подчинява на Бога. Друг положителен ефект от приемането на задължителна за всички религия и писменост е способстването им за премахване различията между двата етноса, съжителстващи в българската държава по това време – славяни и прабългари. И не на последно място, християнизацията на дотогава езическа България я приобщило към европейската християнска цивилизация. Тези две мерки в крайна сметка довеждат до сливането на славяни и прабългари в едно етническо цяло и образуването на българска народност. По-късно, в резултат на политическите и военни действия на Симеон, през 927 г. Византия отстъпила на българския владетел правото да се титулува с титлата „цар”. Това е променената според удобството на славянското произношение латинска титла Caesar, т.е. наименование на императорска власт. Така България става третата империя в християнското средновековие след Византийската и Франкската. И все пак, Византия допускала съществуването на втори император, но само с уговорката, че той стои по-долу от византийския, който е негов духовен баща – ако властта на византийския монарх идва пряко от Бога, то българският цар носел титлата си по благоволение на императора в Константинопол. Въпреки изброените ключови промени в устройството на България, тя все пак продължила да носи някои характеристики от езическия си период. Създадената държавно-административна уредба в България обаче е унищожена с налагането на византийска власт в българските земи. Езическите остатъци биват отхвърлени напълно и заменени със славяно-византийски във втората българска държава. Всички владетели в нея се титулували с титлата цар. Втората титла след царската била тази на севастократора, а по-късно и на деспота. Севастократори обикновено били царските братя. Също така били познати и титлите на съвладетелите и регентите (при малолетие на законния цар). Дворецът в столицата Търново бил устроен по византийски модел, а ръководните длъжности в него били заемани от представители на аристокрацията (болярите). Най-важна била длъжността на великия логотет – нещо като пръв министър, а армията била поверена на т.нар. пръв воевода. Съществувал е и болярски съвет, чиято функция уж била само на съвещателен орган на царя по важни въпроси, но на практика царската власт до голяма степен била ограничавана от него. Първоначално във Втората българска държава се възприело византийското териториално-административно устройство, което разделяло територията и на три големи части, но в процеса на уголемяване на държавата, тя започва да се дели на области, наречени хори. Във всяка от тях имало главен град, чието име обилновено носела и цялата хора. Нейното управление се намирало в ръцете на областен управител, назначаван от царя. Столицата на Второто българско царство Търново обхващала хълмовете Царевец, Трапезица, както и някои съседни хълмове и местности. Това е много здраво укрепен столичен център, но ниските му части все пак са били лесни за превземане. Около столицата се оформила верига от манастири, позната като Търновска Света гора. Приема се, че в Търново се формира и т. нар. Търновска архитектурна школа, чиито основен елемент е кръстокуполната църква. От XIV в. натам се появява и камбанарията, непозната дотогава. С други думи, държавно административната уредба и културата наСредновековна България преминават през сложна еволюция.

Образователният проект през Възраждането. Преход от религиозно към светско образование. Институционално развитие и етапи. Учебникарска литература. Учителят в социалната структура на обществото. Възраждането е една от най-забележителните епохи в българската история. В нея настъпват необратими обществени промени, които отбелязват прехода от Средновековието към Новото време. Възрожденските българи отхвърлят наложения им ориентализъм, в голяма степен преодоляват вековното изоставане от европейската цивилизация и отново придобиват съзнанието за пълноценни участници в нея. Ето защо Българското възраждане е преломна епоха, която предопределя цялото по-нататъшно развитие на българския народ. С вяра в своето настояще и бъдеще той успява да извърви трудния и трънлив път до свободата и възстановяването на собствената си държава. Процестите, протекли по време на Възраждането до голяма степен са следствие и на реформите, подети в Османската империя. Българският елит успява в максимална степен да се възползва от законовите промени в Османската империя. В края на 17в. Османската империя престава да разширява своите територии. През 1699г. е подписан Карловатския мирен договор, който се явява повратен момент в Европейската история – Европа вече е променена и гледа на Османската империя като на необятен пазар. Това прави възможно включването в стопанския живот на отделни прослойки от християнския свят. Тези процеси обуславят началото на градеж на нов тип социална тъкан. Появява се групата на едрите търговци – хора, замогнали се икономически. В същото време самата империя се опитва да модернизира икономиката си. Започва откупуването на правото да събираш данъци като по този начин се увеличават забогателите хора. Последните са основна предпоставка за съставяне на елити. Те по една или друга причина осъществяват контактите си с външния свят. Макар и неуки тези хора стигат до идеята, че техните наследници трябва да имат подготовка, базисни умения, знания, които да им позволят да осъществяват подобни контакти с външния свят. Така постепенно се достига до идеята за нуждата от образование. Елитите са тези, които задават парадигмата на цялата общност, което е много далеч от западноевропейския модел. С модернизирането на занаятчийската сфера в османската империя и включването на българския елит в икономическата сфера започва едно ново социално развитие, което превръща българското общество в европейски тип общество. Това са хората, които започват да инвестират в образование, възстановяване на храмове. Тези хора постепенно добиват самочувствие и са уважавани ори от османските власти. Доказателство за това е, че в началото на 19 век османската държава дава големи права на самоорганизация на българите. Империята вижда в тях вече не поданик, а достоен съюзник. От началото на 18 в. започват да се усещат нови потребности от образование. Те са предизвикани преди всичко от нуждите на появяващите се за обществен живот буржоазни сили, от започналите промени в стопанското и духовно развитие на Османската империя, от връзките на българските земи с Европа. За духовното пробуждане важна роля играе появата на националното съзнание. Силен подтик към просвета и образование дават ренесансовите и просвещенските идеи. Интересът към образованието е предизвикан и от влиянието на гръцката просвета, която през 18 в. извършва прехода към светското образование. Неотменима част от този сложен и дълъг процес представлява образователният проект и движението за новобългарска просвета и култура. В условията на османско владичество българската книжовна традиция се е запазила благодарение на манастирите и килийните училища. Макар че давали само най-елементарни, религиозни познания, в първите няколко века на османското владичество килийните училища подготвяли грамотни по старобългарски език българи, някои от които ставали свещеници или учители в същите тези училища. Обучението в тях се осъществявало по богослужебни книги и с крайно опростена организация – то не било съобразено с възрастовите особености на учениците – те не се разделяли на отделения, а учителят преподавал индивидуално на всеки ученик. Още през XVIII век обаче започват да се появяват нови обществени нужди – обществото вече имало нужда от по-задълбочени познания, които килийните училища не можели да му дадат. Постепенно нараствал броят и на младите българи, които получили по-високо образование в учебни заведения извън българските земи. Така около 1800 г. бил достигнат апогеят в развитието на килийното образование, което скоро след това започнало да запада, поради очевидно консервативния си характер. Новото възрожденско общество изпитвало остра нужда от модерно светско образование, което да съответства на Европейското просвещение. Началото на XIX в. е и времето, когато в университетите на Европа се появили и първите български студенти, които след завършване на образованието си започнали да играят важна роля в културния, политическия и социалния живот на българското общество. Именно те били носителите на просвещенските идеи по българските земи. И така, тъй като килийните училища вече не отговаряли на нарасналите изисквания, занаятчиите и търговците били принудени да дадат децата си в чужди училища, най-много от които били гръцките. Те отговаряли в по-голяма степен на назрелите нужди на българското общество, отколкото наличните килийни училища. Заплахата от елинизиране обаче (за която говори и самият Паисий Хилендарски) наложила някои от тях да се трансформират в елино-български. Именно тези училища бележат прехода от старото религиозно към светско образование. В тях, наред с гръцки език, било въведено и изучаването на църковнославянски и новобългарски език, а също и френски, турски и други езици. Този модел на просвета обаче бързо изчерпал своите възможности за развитие, загубил значението си и бил заменен с новобългарското взаимно училище. Пръв изразител на идеята за създаване на светско българско училище, което да е основано на взаимоучителния метод, бил д-р Петър Берон. Именно той успял да изгради принципите на новата учебна система, съответстваща на духовните потребности на възрожденското българско общество. Тя се състояла в това, един учител с помощта на по-напредналите ученици да обучава много деца, което компенсирало липсата на достатъчен брой подготвени учители. Петър Берон издал и първия учебник за българските училища – т. нар. Рибен буквар. Идеите на Петър Берон били доразвити от Васил Априлов, който казал, че има нужда от изграждането на едно централно училище, където новият метод да бъде въведен и да бъдат подготвени учители, които да разпространяват новобългарската просвета. Априлов, заедно с други патриоти, събрал средства и през 1835 г. било открито Габровското взаимно училище (днешната Априлова гимназия) – първото светско модерно българско училище, основано на взаимоучителния метод. За пръв учител и директор в него бил назначен големият възрожденски просветител Неофит Рилски. Само след 4 години взаимни училища по същия модел били открити и в други населени места. Малко по-късно била усетена и нуждата от развитие и на девическо образование и през 1840 г. в Плевен е открито и първото новобългарско девическо училище. Взаимните училища постепенно прераснали в класни училища (аналог на днешния V до VIII клас). Първото самостоятелно класно училище било открито в Копривщица през 1846 г. През 1850 г. пък е открито прочутото Пловдивско класно училище, наречено на светите братя Кирил и Методий. В него малко по-късно започнал да се чества празникът на светите братя, който се превърнал в първия истински национален празник на българите още в епохата на Възраждането. С изграждането и развитието на просветната мрежа в българските земи започнало да се развива и издаването на учебници. Появили се значителен брой учебници по български език, история, математика, география и др. След Рибния Буквар на П. Берон може би най-известният сред тях бил „Болгарска граматика” на Неофит Рилски. Други популярни заглавия са: „Аритметическое руководство”, „Математическа география”, „История на славянобългарския народ”, „Царственик” и много други. И така, през първата половина на XIX век били положени основите на мрежата от новобългарски (взаимоучителни и класни) училища, чрез които се осъществил преходът от средновековно, религиозно към светско и национално по характер образование. В новобългарските училища се формирала многобройна интелигенция, която, за разлика средновековната, била светска по характер. Именно нейните представители и оглавили националноосвободителното движение. След Кримската война се създали още по-благоприятни условия за развитието на новобългарската просвета и нейното проникване дори и в най-отдалечените части на българските земи. Тази тенденция била продиктувана от прочутия Хатихумаюн и нарасналите икономически възможности на българите. В страната се изгражда изключително гъста мрежа от класни и взаимни училища, в които проникват и нови методи на преподаване. Отворени са и няколко гимназии и специални училища. Априловото училище в Габрово прераснало в гимназия. В навечерието на Освобождението дори се коментирала идеята за откриване на български университет, но тя така и не се реализирала. Поради тази причина българската интелигенция получавала висшето си образование в чужбина – най-голямата част в Русия, но и във Франция, Германия, Австрия, Чехия, Англия и др. По този начин в българската култура навлизат постиженията на различни чужди школи, което стимулира бързия напредък. Решаваща роля за подема на образователния проект през Възраждането несъмнено изиграва и ролята на учителя. Новите учители пренасят сред българското общество разбиранията за ново светско образование, модерна педагогика и взаимоучителна методика. Те играят голяма роля за пробуждането на българския народ и оформянето му в нация. Пръв изразител на порасналото самочувствие на българина и идеолог на националноосвободителното движение става Паисий Хилендарски. Той е роден през 1722 година. Неговата „История славянобългарска” се превръща в програма на борбата за национално освобождение. В нея той поставя пред българския народ три задачи: борба за национална просвета, за църковно-национална независимост и за политическо освобождение. Чрез своя труд Паисий Хилендарски утвърждава и говоримия език като основа на новобългарската книжовност. Най-виден продължител на Паисиевото дело бил Софроний Врачански. Повлиян от неговите идеи, той съставя първия препис на „История Славяноболгарская” през 1765 г., като по-късно прави още един. Под влияние на нейните идеи и будната котелска среда Софроний се обрича на просветата и цели 20 години учи котелските деца на четмо и писмо, като подготвя десетки свещеници и учители. Друг именит поддръжник на просветния подем през Възраждането е Неофит Рилски. Той е съставил първата българска граматика, речник на българския език, христоматия по литература. Тя се ползва като учебник в почти всички български училища през 30-те години на ХІХ в. По онова време учебните програми се определяли от самите учители. Всичко в крайна сметка зависело от възможностите на учителите. Неофит Рилски дава насоките за замяна на старите училища с нови светски модерни учебни заведения, за изхвърлянето на богослужебните книги от учебния процес и употребата на специално подготвени учебници и помагала и доказва необходимостта от установяване на българския език като основен в учебния процес. Новите учители пренасят сред българското общество разбиранията за ново светско образование, модерна педагогика и взаимоучителна методика. Те играят голяма роля за пробуждането на българския народ и оформянето му в нация. Фигурата на учителя е образът на балканската интелигенция. Попът е традиционна фигура, представител на религиозната идентичност, кметът е представител, старейшина на традиционната местана общност. Тук се намира и фигурата на учителя - слабо заплатен и неговото съществуване се лута между книгата, нивата, лозето. Затова не може да се приравнява към европейския интелектуалец. Това са хора, които принадлежат на традицията, но започват да се занимават и с други дела. Социалното разслоение на бг общество обозначава само условно буржоазия и интелигенция, но не и в този им вид, заложен от западно европейските обшества.

Ето какво казва Тръмп: Той казва: "And then I see the disinfectant, where it knocks it out in one minute. And is there a way we can do something like that, by injection inside or almost a cleaning, because you see it gets in the lungs and it does a tremendous number on the lungs, so it’d be interesting to check that, so that you’re going to have to use medical doctors with, but it sounds interesting to me. So, we’ll see, but the whole concept of the light, the way it kills it in one minute. That’s pretty powerful." Автоматичен превод: „И тогава виждам дезинфектанта, който го унищожава за една минута. И има ли начин да направим нещо подобно, чрез инжектиране вътре или почти почистване, защото виждате, че попада в белите дробове и прави огромно номер на белите дробове, така че би било интересно да проверим това, така че ще трябва да използвате лекари, но ми звучи интересно, така че ще видим, но цялата концепция на светлината , начинът, по който го убива за една минута, е доста мощен." Кой разбрал - кой не разбрал - имаше след това много репортажи, как хората пият белина.

Как така обвиняваш човека, че лъже без да си проверил дали е така или не е така? Ето ти няколко източника: https://www.nytimes.com/2020/04/24/us/politics/trump-inject-disinfectant-bleach-coronavirus.html https://www.politico.com/news/2021/04/23/trump-bleach-one-year-484399 Културата винаги е личен избор. Независимо дали е в либерални или толитариални условия. Религията е част от кулгурата, образованието също е част от културата, семейството и т.н. Ще дам пример. Ако си част от партията, то имаш по-голям избор от култура, дори може и да имаш достъп до забранена култура. Ако си на много ниско ниво в ерархията, примерно селски работник, то ти си част от твоята локална култура, която може да е на светлини години от тази в съседния град примерно. Културата се предава и развива през поколенията, тя е част от нас и ние сме част от нея.

Защо си заслужава да гледате анимационните филми на Уес Андерсън? Уес Андерсън е режисьор, който не се нуждае от представяне. Неговите филми са известни със своя уникален стил, ярки цветове и запомнящи се герои. Но знаете ли, че Андерсън е създал и няколко анимационни филма, които са също толкова впечатляващи, колкото и игралните му произведения? Всеки анимационен филм на Андерсън е резултат от усърдната работа на стотици специалисти Режисьорът използва техниката на стоп моушън анимация (stop-motion), която изисква огромно количество време и усилия. Малко режисьори се осмеляват да създават такива филми, тъй като това е изключително трудоемко. Например, снимките на "Островът на кучетата" са отнели 87 седмици. А за да се изобразят емоциите на героинята Трейси, са били създадени 74 различни лица! Отличителна черта на неговите творби е леката "дърпаност" на движенията. За да изглеждат движенията на героите по-плавни, повечето режисьори на куклена анимация използват 16 кадъра в секунда. Андерсън обаче умишлено нарушава това правило и използва 12 кадъра в секунда. Така ние виждаме всяко движение на героите. Ръчно изработените дрехи на героите, реалистичните текстури и сложните декори – всичко това вдъхва живот на световете, които режисьорът създава. При това той почти не използва компютърна графика. Андерсън е майстор на препратките! Например, в "Островът на кучетата" той се обръща към японската култура, по-специално към филмите "Пияният ангел" на Акира Куросава и "Порко Росо" на Хаяо Миядзаки, а в "Фантастичният господин Фокс" – към криминалните комедии и уестърните. Всичко това насища филмите с допълнителни значения. Ако все още не сте гледали анимационните филми на Уес Андерсън, горещо ви препоръчвам да го направите. Гарантирам Ви, че ще останете очаровани от уникалния им стил, вниманието към детайла и интересните истории. Тези филми са подходящи както за деца, така и за възрастни, и със сигурност ще Ви накарат да се замислите, да се посмеете и да се удивите на въображението на режисьора. Анимационните филми: Фантастичният господин Фокс (2009): Един от най-популярните анимационни филми на Андерсън, базиран на едноименната книга на Роалд Дал. Филмът разказва историята на мистър Фокс, който се опитва да осигури прехраната на семейството си, като краде от трима зли фермери. Островът на кучетата (2018): Този филм ни пренася в Япония, където всички кучета са изпратени на отдалечен остров заради епидемия от кучешки грип. Едно момче на име Атари се отправя на опасно пътешествие, за да открие своето куче Спотс. Игрални филми: Bottle Rocket (1996) Rushmore (1998) The Royal Tenenbaums (2001) The Life Aquatic with Steve Zissou (2004) The Darjeeling Limited (2007) Moonrise Kingdom (2012) The Grand Budapest Hotel (2014) The French Dispatch (2021) Asteroid City (2023) https://www.imdb.com/name/nm0027572/ https://bg.wikipedia.org/wiki/Уес_Андерсън

Т.е. ти няма да потърсиш сам? Ето: https://bg.wikipedia.org/wiki/Канибализъм При липса на храна животните често нападат себеподобни. Например гладен хамстер изяжда малките си или друг хамстер. Канибализмът е разпространен сред много голям брой месоядни животни. Среща се и сред редица групи от птиците. Най-често е наблюдаван сред дневните грабливи птици и совите.[1]

Текста е писан много преди да се появи сегашния AI. A Оруел е писал за комунизма и сега Русия изпълнява всичко, което е в книгата 1984. "Войната е мир. Свободата е робство. Невежеството е сила." Както в текста пише - масова култура с ниска стойност. Финансирането е за повишаване на стойността на културата, която се разпространява и се поглъща от масите. В България масите слушат чалга, която е финансирана от частни инвеститори, но в народния театър се правят постановки като "Животът е прекрасен". За да може масата да може да гледа и висока култура. Сега лятото в народния театър има билети по 5 лв. Всеки може да гледа постановките на високата култура, която също е масова култура.

Как така отричаш неща, които са доказани от науката? Отричаш избирателно неща, които не ти харесват и смяташ, че знаеш - а истината е че не знаеш. Никой не знае всичко, но се опитваме да учим и да се образоваме. Ето една статия (научно популярна): https://www.nationalgeographic.bg/a/kanibalizmt-pri-zivotnite-e-po-cesto-sreshhan-otkolkoto-si-mislite Ако потърсиш има и много научни трудове по всички теми, които отричаш - може да потърсиш. Но моля, не казвай че няма такова нещо - за нещо, което е научно доказано. Ако нямаш друго доказателство, то значи се осланяш на доказателството, което има. Или просто не пишем, че няма - защото има!

Модернизация и институционално развитие на българското общество през Възраждането. Промени в бита и градския живот. Поява и етапи в обособяването на новите институции. Местни и общонационални институции. Институциите и формирането на националната идентичност. Религията и новите институции. Възраждането е една от най-забележителните епохи в българската история. Тя е белязана от настъпването на дълбоки обществени промени, които отбелязват прехода от Средновековието към Новото време. Възрожденските българи отхвърлят наложения им ориентализъм, в голяма степен преодоляват вековното изоставане от европейската цивилизация и отново придобиват съзнанието за пълноценни участници в нея. Ето защо Българското възраждане е преломна епоха, която предопределя цялото по-нататъшно развитие на българския народ. С вяра в своето настояще и бъдеще той успява да извърви трудния и трънлив път до свободата и възстановяването на собствената си държава. Първите забележими признаци на Възраждането датират още от XVII в. и са свързани със започналия разпад на военно-ленната система в Османската империя. Столетия наред главният имперски източник на приходи е плячката от опустошителните войни. От XVII в. обаче Османската империя понася тежки поражения във войните с Австрия и Русия и военните и приходи спират. Това е причината за настъпилия упадък на империята – армията е деморализирана, финансовата криза се задълбочава, беззаконието и корупцията обхващат всички нива – анархията става неконтролируема, а опитите за възстановяване на реда в държавата чрез реформи се оказват безрезултатни. Резултат от това е децентрализацията на властта и появата на местните управители аяни, които на практика узурпират местната власт. Мюсюлманският елемент на Балканите чувствително намалява, отслабен от войните с Русия и чумните епидемии. За сметка на това българското християнско население добива числено надмощие в повечето райони на българските земи. Основното мнозинство от населението в българските земи съставляват селяните, които се занимават главно със земеделие и животновъдство. В тази сфера възрожденските процеси намират израз в две противоположни тенденции – разпадане на османския модел на земевладение и зараждане на частната собственост. Макар че формално земята продължава да се смята за собственост на държавата, на практика селяните започват да се разпореждат с нея. Постепенно обемът на производство по българските земи видимо нараства и се обособяват райони, специализирани в производството на определени култури – Добруджа – зърно; Пловдив и Пазарджик – ориз; Подбалкана – рози и т.н. Значителен подем настъпва в скотовъдството. Появяват се първите чифлици – своеобразни селскостопански владения от фермерски тип, които използват наемна работна ръка и производството им е пазарно ориентирано. Подемът в селското стопанство и увеличеният обем на производството създават условия за по-разгърната обмяна на стоки между града и селото, т.е. стимулират и развитието на градовете. Развиват се занаятите. Занаятчиите от отделните браншове са обединени в еснафи, чиято цел е да защитават професионалните им интереси. Стимулира се развитието на търговията и се създават условия за обособяването на единен общобългарски национален пазар в рамките не Османската империя. Панаирите се превръщат в средища за размяна с национално значение. Нараства търговският обмен и с европейските държави. Очертават се по-заможните прослойки на земеделци и животновъдци, търговци и занаятчии. Именно от тях произлиза първата българска буржоазия. Появили се цели чисто български, процъфтяващи търговско-занаятчийски градчета – Панагюрище, Копривщица, Банско, Калофер и др. Около тях постепенно се оформили и християнски общини, които сплотявали и организирали българите. Постепенно именно от средите на по-заможните българи се заражда и друга нова прослойка – чорбаджиите. Това наименование се използва като уважително обръщение към по-изтъкнати личности. Голяма част от заможните българи се стремят да укрепят социалния си статут и с поклонение до Божи Гроб в Йерусалим, след което започват да се именуват хаджии. Така, макар и бавно, социалният статус на българина се променя, появяват се по-имотни прослойки, които в перспектива се оказват и първите носители на новите обществени идеи. Стопанското развитие изменило облика на българския град. Големи частни и обществени сгради, строени на няколко ета­жа, с еркери и богата резба, украсили българските квартали. Израснали нови църкви, училища, бани, мемориални градски чешми, кервансараи, ханове и редица други обществени сгра­ди. По градските чаршии вече кипяла оживена стопанско-търговска дейност. Търговските къщи строели магазини, бе­зистени. Особено интересни и богати по уредба и архитекту­ра възрожденски градове били Пловдив, Търново, Велес, Од­рин, Котел, Русе, Свищов, Копривщица, Карлово, Сливен. Наред със създаването на градската буржоазна материал­на база градовете се превръщали и в средища на духовния живот на българските земи. Постепенно разделяйки се със своя селски манталитет, обичаи и привички, новият градски жител започнал да живее с ритъма и настроението на голямо­то селище. Появили се нови потребности, нов бит и култура, нов буржоазен морал. Общувайки със света, градският човек подхранвал у себе си нови мисли и идеи, едно по-модерно светоусещане. Той се устремявал към образование и наука, проявявал интерес към изкуството, книгата, музиката, театъ­ра, към светски развлечения. Новите потребности на градския живот предизвикали ре­дица обществени изяви. Постепенно градът се превръщал в център и на обществения живот. Този процес бил канализи­ран, когато след 1839 г. турското правителство официално признало правото на градското население да има свои пред­ставители пред местните власти. В резултат на това възникна­лите по-рано български общини се утвърдили като органи на местното самоуправление, т.е. извършвал се особен преход на прераждане на старата църковна община в българско наци­онално самоуправление със засилени стопански и културно-просветни функции. Общините се избирали пряко или чрез представители на населението за една година. Те поели гри­жата за образованието, за църквите, за общественото строи­телство. Те бдели за реда, обичаите и морала на населението, имали съдебно-помирителни функции, упражнявали известен контрол над еснафските организации, раздавали заеми под лихва. На някои места общините били натоварени да събират данъците от българското население. Постепенно властта на градските общини, макар и некодифицирана от специален закон, се разпространила и върху близката селска провинция. Така общините се налагат като посредници между българско­то население, от една страна, и турските държавни и гръцките църковни органи, от друга. Постепенно чорбаджиите били изтикани от об­щинските органи и господствуващият елемент в тях станало „третото съсловие" на търговците, занаятчиите и национал­ната интелигенция. Най-често решаваща роля в градския жи­вот имали големите и влиятелни еснафски организации. Така на форума на градския обществен живот се проявява­ли новите тенденции в българското развитие, тържествуващи на базата на утвърждаващите се буржоазни отношения. Заед­но с това в общините се ковели първите обществени, политически и организационни навици на българското общество. Общинското самоуправление станало люлка на демократизма на българите. Християнската църковна организация в условията на османско владичество също е заразена от общата болест на османското общество – корупцията. Църковните длъжности се продават и купуват, което дистанцира българите от висшето духовенство и засилва влиянието на т. нар. простонародно християнство – стриктно спазване на някои основни християнски изисквания и обичаи, но и с доста елементи, които се различават сериозно от официалните канони на църквата, но са свързани тясно с народната култура. В него се срещат различни еретични идеи и езически ритуали. Тази смесица от вярвания създава и духа, в който българите живеят в продължение на столетия. Пример за този синтез е народният календар, в който празници на християнски светци са изпълнени с езически обичаи (например Трифон Зарезан, Еньовден, нестинарството и др.). Именно недоволството от изключително корумпираната църковна организация е и основната причина в епохата на своето пробуждане българинът да потърси начин да излезе от това установено от векове положение. Друга основна причина за зараждането на движението за самостоятелна българска църква е това, че цариградските духовници стават проводници на т. нар. „мегали-идея” – пропагандиране на възстановяването на предишната Византийска империя в границите от епохата на най-голямото й могъщество, които естествено включват и българските земи, както и на гръцко влияние – ръководителите на българските епархии се набират главно от средите на гръцкото духовенство, в богослужението се използва гръцки език и гръцка богослужебна литература и т.н. Тези явления са изключително опасни за една неукрепнала още нация и именно против тях се обявяват както Паисий, така и всички следващи възрожденци. По своята същност църковно-националната борба е движение за признаване на българската нация като самостоятелна единица в Османската империя. Извоюването на независима българска църква обаче се оказва труден и продължителен процес. Неговата организираност започва през 30-те години на XIX в. и се увенчава с успех през 1870 г., когато султанът официално признава правото на българите да имат своя църква, независима от Цариградската патриаршия. Това е и най-значимото постижение на българския народ в епохата преди Освобождението. Със създаването на Българската екзархия българската нация получава признание не само в рамките на Османската империя, но и в международен план. Основната цел на българския политическо живот през Възраждането е освобождението. В рамките на българското общество възникват множество идеи и различни виждания за пътищата, по които тази цел трябва да бъде постигната. Различията във възгледите довеждат до възникването на различни организации: Добродетелната дружина, Одеско-българско настоятелство, БРЦК и др. Именно тези организации имат изключителни заслуги за налагането на идеята за всеобща революция като единствен път за решаването на българския въпрос. В дейността на тези организации се проявяват и трите най-големи личности в българското националноосвободително движение – Васил Левски, Любен Каравелов и Христо Ботев, помогнали неимоверно много за развитието на българската политика, публицистика, литература и много други сфери на обществения живот.

Модели на взаимодействие между държавата и културната сфера. Сфери на културната политика. Основни принципи. Държавна намеса и автономия: централизация и/или децентрализация, субсидиране и/или пазар, елитарно и/или местно Отношението политика-култура е една от малкото винаги актуални за обсъждане теми. "Културната политика е нещо много повече от финансирането на една или друга културна дейност" (проф. Знеполски) Под политика би следвало да се разбират механизмите за управление – набор от правила и мерки, които са пряко насочени към постигането на определени цели в културното развитие. Преди да започнем да говорим конкретно за България, трябва да споменем двата световните модела на отношения между държава и култура и възможните роли на държавата: Национално-консервативен – Мисли културата като притежание и достижение на нацията, поради което тя трябва на всяка цена да бъде насърчавана и закриляна. Този модел се ангажира с производството на нова култура и опазване на старата, противодействайки на двете постоянни заплахи за националните култури: глобализацията и комерсиализацията на културата (довеждаща до разпространение главно на масова култура). Най-големият недостатък на национално-консервативния модел обаче се състои в това, че той определя една културна форма като основна (най-често националната) и и дава множество привилегии, пренебрегвайки останалите. Най-известният пример за държава, практикуваща този модел, е Франция – френските телевизии и радиа например имат квоти за това, колко френска музика трябва да се излъчва. Българската културна политика е по-скоро от този тип – наследство от комунизма, когато националната култура се е използвала с пропагандни цели. Либерален – в центъра на политиката се поставя индивидът, а не общността – държавата се стреми да осигури свобода на реализация на всеки индивид. Пазарът е единственият регулатор за стойността на даден културен продукт. Намесата на държавата в културата е минимална. Най-показателният пример за държава, практикуваща този модел е САЩ, където дори няма МК. В подобна посока е структуриран и културният модел на Великобритания – държавата дава част от приходите си за култура, но не се намесва пряко. В културната политика съществуват редица нeуправляеми стратегически дилеми, с които се сблъскват всички страни, въпреки че все повече се оформя поредица от принципи въз основа на най-добрата текуща практика. Част от тях наблягат на въпросите за възможностите, достъпа и справедливостта във връзка с културното разнообразие – интеркултурализма – като ценности и стимул за постижения. Централизация и децентрализация: Процесът на децентрализация означава отказване от власт, но дългосрочната цел е постигане на по-голяма ефективност, отколкото би могло да се постигне с централизирани средства. Ако МК прехвърли права на по-долните равнища, то ще може да наблегне навърху основната си дейност, а именно да осигурява структурата в рамките, на която функционира културата. Основните принципи на българската културна политика са описани като раздържавяване, децентрализация и икономическо управление (Доклад на Чарлз Ландри) . Това означава , че политиката е насочена главно към децентрализация, както на власт, така и на стопански контрол. Обичайният начин на мислене обаче, реалната практика и политическата воля отклоняват МК и свързаните с него организации от така обявения курс. Министерството трябва да намали своите отговорности и където е възможно да сключи договори с външни изпълнители за дейности, които те биха извършили по-добре. Много важен принцип е т. нар. „принцип на субсидиарността” – по-високите звена на властта да не се месят в решенията по-нисшестоящите. Субсидиране и пазар: В сферата на културата съществуват два вида финансиране: Публично и частно. Публичното финансиране се извършва от държавата (национално-консервативен модел), а частното, от своя страна, също се дели на два вида: нестопанско (non-profit) или безвъзмездно финансиране (меценатство) или комерсиално, пазарно финансиране – според много автори води до масова култура с ниска стойност. Друг аспект на дилемите на културното развитие са елитарна /престижна/ 'голяма' култура и/или ориентирана към дадена общност/местна/'малка' култура: От 80-те години насам е подета дискусия за възстановяване на местните общности, което насочва вниманието към художествените програми, основаващи се на местното начало. Следователно, ако се предвижда осъществяването на престижни проекти, от значение е да се спечели широка обществена подкрепа за техните мероприятия, чрез допитвания и други начини за въвличане на местните граждани.

Не знам, кой е поръчал статията или е интересна на автора, но важното е тук да се види какво може да се случи. Може и да не се случи. Лично за мен темата с Йелоустоун си е интересна и като видях статията реших да я споделя тук.

Наскоро публикувана илюстрация ни отвежда на едно хипотетично пътешествие – в Черно море, но без вода. Разкрива се поразителна гледка – странно познат пейзаж, наподобяващ огромна индустриална кариера. Паралелно с тази илюстрация, виждаме реална снимка на гигантска кариера, създадена от човешка ръка. Сходството между подводния релеф на Черно море и изкопаното от човека място е поразително. Хипотезата, която изследователите излагат, е че уникалната морфология на дъното на Черно море е резултат от движението на тектоничните плочи. Това движение е довело до образуването на дълбока депресия, която поразително напомня на кариера. Възниква въпросът: Дали дъното на Черно море е изцяло продукт на природни процеси или носи следи от древна човешка дейност? Подобни въпроси излизат от рамките на познатата ни наука и ни отвеждат към научно фантастичните филми и конспиративни теории, но много хора се привличат от подобни идеи. Независимо дали дъното на Черно море е дело на природата или на древни хора, то представлява ценен източник на информация за нашето минало и бъдеще. Топографска карта на черно море:

Геноцидът в Сребреница: какво се случи Избиването на над 8 хил. босненски мюсюлмански мъже и момчета през 1995 г. от босненските сръбски сили се смята за най-лошото еднократно зверство в Европа след Втората световна война Клането в Сребреница е определено като акт на геноцид от Международния наказателен трибунал за бивша Югославия © Reuters Общото събрание на ООН обяви 11 юли за международен ден в памет на жертвите на геноцида в Сребреница от 1995 г. в резолюция, срещу която Сърбия, босненските сърби и Русия категорично се противопоставиха. Избиването на над 8 хил. босненски мюсюлмански мъже и момчета през 1995 г. след превземането на зоната на ООН за сигурност от босненските сръбски сили се смята за най-лошото еднократно зверство в Европа след Втората световна война. Резолюцията, инициирана от Германия и Руанда и междурегионалната основна група от 17 държави членки, включително САЩ и България, беше одобрена с обикновено мнозинство от 84 гласа в 193-членното Общо събрание. Резолюцията "решава да определи 11 юли за Международен ден за размисъл и възпоменание на геноцида в Сребреница от 1995 г., който да се отбелязва всяка година". https://www.capital.bg/politika_i_ikonomika/sviat/2024/06/04/4631908_genocidut_v_srebrenica_kakvo_se_sluchi/

Изследователите предлагат нова стъпка в тектоничното разместване, което превръща морското дъно в планини Дълбоко в недрата на Земята се крият тайни за формирането на планините. Изследователи от Тексаския университет в Остин разкриват нова и пренебрегвана досега стъпка в този процес, която може да промени разбиранията ни за тектониката на плочите и геоложката еволюция на планетата. Учените използват миниатюрни минерали, наречени циркони, като своеобразни геоложки часовници. Тези кристали, често не по-големи от песъчинка, запечатват в себе си химическия състав на средата, в която са се образували. В ново проучване, публикувано в списание Geology, изследователите анализират циркони от Андите в Патагония, за да разкрият неочаквана връзка между раздалечаването и сблъсъка на тектоничните плочи. Цирконите, образувани при сблъсъка на тектоничните плочи, изненадващо носят химическия подпис на процес, типичен за раздалечаването на плочите. Това откритие поставя под въпрос досегашните модели за формиране на планините и предполага съществуването на допълнителна, непозната досега стъпка в този процес. Изследователите предлагат нова теория, според която океанската кора навлиза в магмената камера, където се образуват цирконите, преди континенталната кора. Този процес, наречен "геологично изтичане на сок", променя химическия състав на магмата и оставя своя отпечатък върху цирконите. Новата теория има важно значение за разбирането на формирането на басейни на задната дъга – геоложки структури, които се образуват между океанските и континенталните тектонични плочи. Тези басейни играят ключова роля в оформянето на релефа, геоложките записи и регулирането на климата на планетата. Когато плочите се раздалечават, басейнът се отваря и се образува нова океанска кора. Когато плочите се сблъскат отново, басейнът се затваря, а океанската кора се издига и образува планини. Този процес изнася на повърхността геоложки записи, които предоставят ценна информация за историята на Земята. Изветрянето на океанската кора, издигната в планините, играе важна роля в естественото съхранение на въглероден диоксид. Този процес, макар и бавен, е от съществено значение за регулирането на климата на планетата. Изследователите са събрали циркони от скални и седиментни проби в Патагония, които обхващат целия цикъл на отваряне и затваряне на басейна Rocas Verdes. Анализът на тези циркони разкрива неочаквания химически подпис и води до формулирането на новата теория. Източник: https://www.sciencedaily.com/releases/2024/04/240402192616.htm

Хидротермална експлозия е по-вероятна от вулканично изригване Йелоустоун, известен със своите гейзери, горещи извори и вулканична активност, крие по-голяма опасност от предполагаемото. Ново изследване разкрива, че макар вулканично изригване да е малко вероятно в близко бъдеще, нарастват доказателствата за възможността от мощна хидротермална експлозия. Какво представлява хидротермалната експлозия? Хидротермалните експлозии, наричани още парни експлозии, се случват, когато кипяща вода под земята внезапно се превръща в пара. Това бързо разширяване на обема може да доведе до катастрофални експлозии, които изхвърлят скали, кал и гореща вода на големи разстояния. Защо Йелоустоун е податлив на такива експлозии? Йелоустоун е разположен върху гигантска магмена камера, която нагрява подземните води до екстремни температури. Тези води циркулират през сложна система от пукнатини и канали, създавайки перфектните условия за хидротермални експлозии. Какви са доказателствата? Учените са открили доказателства за минали хидротермални експлозии в Йелоустоун, включително кратери с диаметър до 1,5 километра. Тези кратери са се образували в рамките на последните 14 000 години, което показва, че такива събития са сравнително чести в геоложки мащаб. Какви биха били последствията? Хидротермална експлозия в Йелоустоун би имала опустошителни последствия. Тя би могла да унищожи големи площи от парка, да предизвика горски пожари и да изхвърли огромни количества пепел и отломки. Освен това, горещата вода и парата биха представлявали сериозна опасност за хората и животните в района. Въпреки че хидротермалните експлозии са по-вероятни от вулканичните изригвания в Йелоустоун, те все още са сравнително редки събития. Учените наблюдават внимателно парка за признаци на повишена активност и са разработили системи за ранно предупреждение. Източник: https://www.sciencenews.org/article/yellowstone-hydrothermal-explosion-volcano-steam Снимка: MARTIN RUEGNER/GETTY IMAGES / sciencenews.org Районът около гейзерния басейн West Thumb и езерото Йелоустоун (на заден план) е свидетел на много хидротермални експлозии, които се случват, когато гореща вода под повърхността внезапно се превърне в пара.

Културмениджмънт. Структурен модел на културмениджмънта. Култура и пазар – фактори и характеристика. Маркетинг на културата. Културни индустрии. Методи и методики за набиране на информация, формиране на проблемни масиви, прогнозиране, проектиране, планиране, вземане на решения, оценка и контрол. Думата мениджмънт идва в българския от английския език (management) и означава управление за постигане на някаква определена цел. Мениджмънтът като цяло обхваща планирането, организирането, управлението и контролирането на дадена организация/сфера за постигане на някаква цел, а също и управление според пазарното търсене. Мениджърът първо трябва да проучи търсенето на пазара (маркетинг), а след това да реализира своя продукт. Същото важи и за културмениджмънта – той е управление на културата в смисъл на изкуства и културно-историческо наследство. Както всеки друг вид мениджмънт, така и културният мениджмънт бива стопански и нестопански. Стопанският мениджмънт цели печалба на пазара – колкото по-голяма е тя, толкова по-успешен е бил мениджмънтът. Нестопанският мениджмънт пък си поставя идеални цели – той не се стреми към реализиране на печалба Културмениджърът се занимава с т. нар. „културни продукти”, които разпространяват културата на общността или организацията, за която работи мениджърът. Културмениджърът не е изкуствовед – той не прави оценка на естетическите качества на даден културен продукт, а преценява възможностите му за реализация. За тази цел културмениджърът трябва да спазва известна дистанция с продуктите, които реализира на пазара. Той е своеобразен диригент, който си дава ясна сметка за възможностите и талантите на всеки член на оркестъра, както и за качеството на всяка изсвирена творба. Доцент Попов е създал изключително приложим структурен модел на действие на културмениджъра. Той трябва да се разполага по средата между т. нар. „три сфери”: собствена, ресурсоотдаваща и потребителска. Собствената сфера е сферата на твореца. Ангажиментът на културмениджъра в тази сфера е да намери продукт, който да има потенциал да бъде реализиран на пазара, т.е. културмениджърът трябва непрестанно да поддържа контакти с творци – той трябва да бъде допуснат до тяхните ателиета, клубове, репетиционни и т.н., т.е. той трябва да спечели тяхното доверие, за да може да наблюдава и оценява продуктите, преди реализацията им – той трябва да определи, какви са възможностите им за реализация. За тази цел мениджърът може да се допитва до мнението на различни изкуствоведи. Ресурсоотдаващата сфера е сферата на ресурсите – финансови, времеви или човешки. Понякога липсата на финансови ресурси може да се компенсира увеличаване на времевите и човешките такива. Потребителската сфера е сферата на потребителите – на публиките. Културмениджърът трябва да е наясно с потенциалните и реалните публики на всеки културен продукт. Само при наличие на тази информация, е възможно да се направи ефективна реклама. За тази цел на помощ на мениджъра идва маркетингът. Именно той се занимава с проучване на пазара с оглед на търсенето и предлагането на определени стоки. В процеса на работата на маркетолозите се формират целеви групи, към които да бъде насочен конкретният продукт, обект на мениджмънта. След като тази работа е свършена, идва ред и на рекламата и PR-а да поддържат интереса на публиките. Методите за набиране на информация, която да послужи в културмениджмънта, са няколко: наблюдение на съществуващите тенденции (тук на помощ идва интернет, който до голяма степен помага на мениджъра да разбере актуалното състояние на пазара и нагласите на потребителите); анкетиране и интервюиране на потенциални и реални публики; анализ и сравняване на получените данни и правене на изводи. В крайна сметка е важно да се направи и някакъв проект за бъдещото развитие на публиките и културните продукти. Това става чрез поставяне на цели и определяне на пътищата за постигането им. Дори и в крайна сметка те да се окажат неуспешни или непостижими, културмениджърът трябва да е в състояние да си направи необходимите изводи, които да му помогнат да реализира успешно бъдещите си цели. Освен с реализиране на културни продукти и предлагането им на готови публики, маркетингът и мениджмънтът може да се занимават и с култивиране на пазара и на публиките. Това става изключително трудно и отнема много време, тъй като често се налага да се променят ценностните нагласи на потребителите. Поради това много е важно маркетингът и мениджмънтът в сферата на културата да се стремят да изграждат трайни аудитории. От голяма важност за това е изграждането на аудотории още от ранна детска възраст (например образователни културни програми в училище). Маркетингът и мениджмънтът в сферата на културата се характеризират с голяма степен на непредвидимост, което често отблъсква инвеститорите. Нерядко се случва даден културен продукт да не се реализира успешно, въпреки положените множество усилия. Това е така, тъй като самите културни продукти имат преди всичко символна стойност, а не икономическа, а оценяването им зависи най-вече от ценностните нагласи на потребителите. Друг проблем, много затрудняващ прогнозирането в културмениджмънта, е прогресивно намаляващото свободно време на индивидите, съчетано с прогресивно нарастващото предлагане на най-различни продукти. Потребителите често оценяват самата възможност да потребяват културни продукти, без реално да осъществяват потребление (немалко хора предпочитат да живеят в град, в който например има опера, защото това повдига самочувствието им, но да я посещават изключително рядко или дори никога). Културмениджмънтът е може би най-широко приложим в сферата на културните индустрии. Културните индустрии са онези сфери от културата, които успяват да се самоиздържат, без финансиране от страна на държавата или меценати. Пример за културна индустрия е например филмовата или музикалната индустрия. Условие за културните индустрии е техническата възпроизводимост на културните продукти.

Християнската империя – Византия. Християнизация на имперските институции. Императорската власт във Византия – римска и християнска традиции. Вселенските събори и взаимоотношенията между Църква и Държава. Приемането на християнството за официална религия в Римската империя и пренасянето на столицата и в градчето Византион, преименувано на Константинопол или Новият Рим от император Константин през 330 г. е повратна точна в световната история. Преди това да се случи, християнизацията на Римската империя е протичала в условията на нелегалност и е имала преди всичко стихиен характер. Влиянието на християнството върху начина на живот на римското общество е било незначително. Това обаче се променя коренно след 313 г., когато Константин легализира християнството. От този момент нататък Римската империя започва да се превръща в християнска империя и християнството започва да оказва влияние върху абсолютно всички сфери на живота на поданиците си. Между 313 и 380 г. обаче християнизацията е имала бавни темпове и е протичала доброволно. През 380 г. християнството е обявено за задължителна религия от император Теодосий и започва да се разпространява насилствено. Това крие големи рискове – насилственото покръстване на огромни маси хора рязко снижава нивото на съзнателното християнство и се появяват много нови ереси, с които църквата се бори постоянно. Именно с тази цел се свикват и първите вселенски събори – те трябвало да определят догмите, които да бъдат следвани от абсолютно всички поданици на империята. Вселенските събори представляват събиране на епископи от всички области на Римската империя по инициатива на императора с цел да се обсъдят и изяснят някакви въпроси на вярата. Смятало се, че те са непогрешими, тъй като са водени от Светия дух, а взетите решения са имали статута на закон. Окончателното разделение на християнската църква на православна и католическа през 1054 г. обаче довежда до множество разногласия по отношение на съборите и взетите от тях решения и в крайна сметка за неоспорими събори и от двете църкви се смятат седем от общо над двадесетте проведени събора. Първият вселенски събор изобщо се провежда още през 49 г. Той представлява окончателно скъсване на християнството с юдейството – отменени са множество задължителни юдейски практики като например обрязването. Първият действително вселенски събор обаче е Никейският събор от 325 г., свикан именно поради голямото разпространение на нови ереси. Основните решения, взети от него, осъждат арианството като ерес, определят 20-те канона на църквата и определят, кога трябва да бъде празнуван Великден. Целият век след приемането на християнството за официална религия е белязан от опити за определяне на най-ефикасната форма на съюз между църквата и държавата. В крайна сметка във Византия се установява т. нар. цезаропапизъм или отношение между църква и държава, при което цезарят има по-голяма власт от главата на църквата, т.е. държавата стои над църквата, като църквата на практика е държавна институция, легализираща и подпомагаща имперската власт. Този модел се установява още при император Теодосий и укрепва окончателно при Юстиниан (VI век). Римското право на практика е „преведено” на християнски език. Обратното на цезаропапизма е папоцезаризма, който е доминиращият модел в Западната църква, особено след разкола от 1054 г. При него на практика папата управлява империята – императорът не е император, освен ако папата не го признае за такъв. Формирането на църковните институции в Римската империя е протичало на базата на многовековния държавен опит, но е било пряко свързано и с формирането на църковната идеология. Християнската идеология и политиката се преплитат по необикновен начин. Римските бит и право се прилагат с пълна сила, но по нов, християнски начин. Единствената съществена разлика между старата и новата, християнската Римска империя е това, че центърът и е изтокът – Константинопол. Тази приемственост се дължи на изначалната готовност на Римската империя да се променя и нагажда, за да може да оцелее. Християнството е просто ново предизвикателство, застанало на пътя на Римската империя и тя успява да го нагласи така, че да действа в нейна полза. Римската идея за императорска власт се слива с християнството по уникален начин. Императорът се превръща в защитник и покровител на всички християни. Нещо повече, владетелят на практика е обожествен – той се явява като посредник между Бога и хората. Като наследник на Рим, Византия възприема чувството за избраност и неповторимост, което се засилва още повече след залеза на западната част от империята. По тази логика, устройството на Византия трябва да наподобява божието царство. Властта на императора става свещена – тя е проявление на Божията воля. Целият дворцов церемониал се стреми да покаже връзката между императора и бога. Но този култ не е насочен към някой конкретен император, а към императорската власт като цяло. Периодът между 476 г. (падането на Западната римска империя) и 800 г. (основаването на Свещената римска империя от Карл Велики) е наречен Тъмни векове за Римската империя. Това обаче е неточно, тъй като се отнася само за една малка нейна част – Галия, където действително се наблюдава упадък. Погледнато по-общо обаче, т. нар. Тъмни векове са период на възход за Източната римска империя – просто центърът на империята се е изместил. Периодът между 476 и 800 г. не може да бъде наречен нито край на Античността, нито начало на Средновековието, защото той е по малко и от двете – да, средновековието започва в Запда, но Античността продължава с пълна сила в Изтока.

Класификация на религиите: политеизъм, монотеизъм, дуализъм. Политеизъм (от гръцките думи polys – много и theos – бог) – „многобожие”, религиозен възглед, според който съществува повече от един бог, който управлява света. В своята основа политеизмът е поклонение на природните сили, които биват олицетворявани в живи същества, имащи определена персоналност. Тези същества обикновено имат определена йерархия и по-голяма или по-малка мощ. Според много изследователи политеизмът е най-древната форма на религиозния живот и предшества монотеизма. Сръхестествените същества в политеистичните религии често имат антропоморфни или животински образи. На върха на йерархията често стои едно, най-силното божество, но въпреки това полтеистичните вярвания са далеч от монотеизмите (В древногръцката митология например начело на божествената йерархия стои Зевс – бог на небето, в древноримската – Юпитер – прототипът на Зевс; в египетската – Ра – бог на слънцето и т.н.). Ритуалите на политеизмите най-често целят установяване на контакт с дадено божество и получаване на определена помощ от него в замяна на жертвоприношение. Политеистичните религии се основават на определени митологии, представляващи набор от разкази за живота и делата на божествата. Затова изучаването на политеизмите е тясно свързано с изучаването на тези митологии. Терминът монотеизъм идва от гръцките думи monos – един, и theos – бог, т.е. буквално се превежда „единобожие”. Това определение е изключително точно – монотеизмът е вяра в един единствен бог. Монотеизмът е най-характерен за авраамическите религии (юдаизъм, хриястиянство и ислям), но се среща и в други религии под една или друга форма, например някои форми на индуизма. Най-общо казано, монотеизмите се характеризират с вяра в някаква висша трансцендентална сила, първопричина за всичко, случващо се в света. Нещо повече, тази сила се явява създател на света и негов управник. Монотеистичните религии обикновено се основават на божествено откровение, дадено на някой, избран от самия бог, човек. Една от най-древните монотеистични религии, както и най-старата монотеистична религия, съществуваща и до днес, е юдейството – религия на избраността. Бог е избрал юдейския народ като специален, единствено достоен народ за истинната вяра, чиято цел е да я разпространи сред цялото човечество. Самите юдеи често чувстват тази избраност като бреме. Много важна особеност в юдейството е забраната за изобразяване на бога, защото това би означавало той да бъде приравнен с човека, а той е непознаваем и недостижим. В основата на юдейството стои тяхната свещена книга Тората (Моисеевото Петокнижие; ТаНаХ), която бог Яхве (Йехова) разкрива на пророка Моисей. В днешно време именно Тората е единственият източник за миналото на юдейския народ и затова е трудно да се определи, кое в нея е легендарно и кое – истинно. Сравнено с юдейството, християнството би могло да се нарече религия на любовта. Християнството се основава на учението на Исус Христос, описано в Новия Завет. Християнството не отрича старозаветното учение на юдеите, а го допълва и доразвива. Християните вярват, че Исус от Назарет е Син Божи и спасител на човечеството. Той е в еднаква степен и човек, и бог. Християнството възниква през I в. в Палестина, намираща се тогава в пределите на Римската империя. Първоначално се разпространява сред евреи, но още през първите десетилетия от съществуването си привлича на своя страна и хора от други народности. В наши дни християнството е най-разпространената религия. Самият Христос е бил юдеин – той обаче не смята, че само евреите са достойни да изповядват правата вяра – неговото учение е универсално и той го разпространява сред всички хора. То се основава на приемственост и толерантност. Християнството привнася към монотеизма идеята за триединството на Бог – Отец, Син и Светия Дух. Друга особеност само на християнството е това, че неговият пророк не е просто богоизбран човек – той е син на самия Бог. За християните човекът е създаден по образ и подобие на Бога и най-голямото доказателство за това е, че, подобно на него, и човекът е създаден, за да обича и да бъде обичан. Ислямът възниква през VII век и се основава, както на юдаизма, така и на християнството. Мюсюлманите смятат, че именно те изповядват правилната религия на Авраам, разяснена им от пророка Мохамед (неговите предшественици не са разбирали правилно авраамовите предписания и са ги изповядвали грешно). Ислямът е религия на пълното покорство. Той вярва, че е последната и най-чиста религия. Ислямът е най-радикалната монотеистична религия – Бог е само един, а човекът е негов вечен роб. Човекът няма как да придобие ни най-малка част от божествеността. Бог не трябва да бъде обичан, защото това би означавало към него да се изпитват човешки, т.е. недостойни, чувства – човек трябва единствено и само да се подчинява на Бог и да го слуша безрезервно. Израз на божиите закони е шериатът. Той не трябва да бъде осмислян и тълкуван, а само следван. Свещената книга на исляма е Коранът, за който се вярва, че е продиктуван на Мохамед от самия Аллах. Коранът се състои от 114 сури (глави), представляващи предписания към вярващите. Всеки мюсюлманин трябва сам да се запознае с Корана – четенето му няма нужда от посредници и от тълкуване. Дуалистична е религия, в която съществуват две изначални, напълно независими и антагонистични (намиращи се в постоянна борба помежду си) начала: добро и зло, светлина и тъмнина, материално и духовно. Дуализмите решават един от най-необяснимите за монотеизмите въпроси, каращи много вярващи да се отвърнат от тях, а именно: Как всемогъщият, добър бог допуска злото? Първата дуалистична религия е зороастризмът, датирана още към X в. пр. Хр. Основната идея на зороастризма е, че в света съществуват две вечно враждуващи сили - доброто начало, олицетворено от Ахурамазда, и лошото начало, олицетворено от Ариман. Друга дуалистична религия, която се появява по българските земи през X в. е богомилството, според което плътта е дело на Дявола, а духът – на Бог.

Религиозни вярвания и практики: вяра, мит и ритуал. Религията е съвкупност от чувства и действия, знаци, езици, които се отнасят до свръхестественото, до това, което трансцендира, надхвърля силата на реалното (например ясно отчетливо е при нирваната в будизма). Религията е различно равнище на реалност, в което се влиза чрез митове, ритуали, традиции и вярвания. Отношението към трансцендентното се изразява в ритуала, а се подхранва от митовете и разказите (например Библията). Във всичко религиозно се проявява релационната същност на човека. Да вярваш в нещо, означава да го смяташ за истинно, без някаква особена предварителна фактическа или логическа проверка, а по силата на някакво вътрешно, необяснимо и субективно усещане (когато са налице доказателства, вече не говорим за вяра, а за знание – никой не „вярва”, че 2+2=4 – това се знае). Всяка една религия се основава преди всичко на вярата, разбрана по този начин. Има мнения, според които вярата е универсална особеност на човешката природа и човек без вяра в нещо просто не съществува. Вярата прониква във всички аспекти на човешкия живот и произлиза от необходимостта на всеки индивид да обменя опит и преживявания с останалите индивиди, т.е. тя е условие за социалната природа на човека – вярата е своеобразна колективна представа за света. Вярата дори се смята за една от трите най-важни добродетели в християнството – вяра, надежда и любов. Тя се приема като общуване, съединение с бога. Всички вярвания разделят света на две основни неща – свещено и профанно. Етимологията на думата „вяра” идва от староиранския глагол var – избирам, т.е. вярата е не само доверие, но и избор и решение на всеки отделен индивид. Тя няма как да бъде наложена насила, защото тогава няма как да е истинска. Вярата е усещането за съществуването на свръхсетивното, на божественото. Тя влага в опита някакъв по-висш от самия него смисъл, дава силата злото да бъде понесено, а доброто – постигнато. Ницше казва, че вярата се поражда от склонността на хората да объркват желанията си с истината. Вярата и разумът не си противоречат, а взаимно се допълват. В религията вярата не е знание, защото Бог не е нещо осезаемо, обективно, тя е риск, скок в тъмното, порив към абсолютното, онова без което не мога да живея. Вярата е изложена на постоянна опасност и за това трябва да се подкрепя всеки един миг. Двете страни на вярата са доверие и решение – те не са противоположни – когато решим ние се основаваме на изначалното доверие (майката). То е основата на фундаменталната доброта за света, въпреки всички проявления като смъртта и болестта. Според Киркегор „скокът на вярата е скок в неизвестното”. Това ни плаши, ето защо често превръщаме вярата в нещо сигурно, но така рискуваме да станем суеверни (тези, които се боят) – идва от superstition – «стоя от горе”, „вися над”. Суеверният е обсебен от мрачни предчувствия, връща се към магическото мислене – това ражда религиозният фанатизъм. Винаги има риск вярата да се превърне в суеверие. Вярата е изпълнена с доверие, бъдеще, надежда. „Аз ти вярвам” означава, че „ти се откривам” – основава се на взаимно отдаване. Вярата е надежда, любов и знание (но не рационално знание, а чрез желанието, ние нямаме обяснение за него). Освен от вярата, религията се крепи и от мита (това, което се разказва) и ритуала (това, което се прави). Вярата се закрепя от различни митове (от гръцката дума mythos – разказ), стоящи в основата на религиозните вярвания. Митът е разказ за делата на богове и герои, за създаването на света, за произхода на природните стихии и др. Той носи в себе си сакралност и е обект на почит. Митът не е плод на индивидуалното въображение, той няма автор и се предава устно. Важното е не това, което един мит разказва, а това, което обяснява. Митът винаги се приема за реален в културата, която го е създала. Той едновременно е и рационален, и ирационален: митът дава обяснение на обстановката в света, но неговата истина няма как да бъде проверена и доказана (никой не е виждал как Зевс хвърля гръмотевици например). Митът изпълнява важната роля на регулатор на социалните отношения. Той създава връзка между миналото и настоящето – той е поглед в миналото, който обяснява настоящето. Митът разделя реалността на опозиции: добро-зло, черно-бяло, светло-тъмно, сакрално-профанно, живот-смърт, свои-чужди и т.н. Митовете не говорят за това, което се е случило като историята,а за това, което винаги се случва. Те казват дълбоката истина. Митът, за разлика от вярата, не познава съмнението – той винаги е сигурен. Прави разказите безвъпросни, за това премахва условностите. Митът не е илюзия или фантастичен продукт, той е автономен, самодостатъчен разказ, осъществява единството между езика и реалността. Той проектира друг свят – свят, в който хората виждат себе си на разстояние. Митовете функционират точно тогава, когато са безвъпросни, самоочевидни истини. Ето защо разпознаването на собствения мит като мит, а не като реалност е трудно. Ето защо разпознаваме митовете на другите. Митът е свещен, отнася се до свръхестествените същества, той е разказ за делата на свръхестественото, той е без автор с архетипно значение, свързан е с ритуала и легитимира съществените дейности от живота на хората. Самата митология е съвкупност от разкази и образува символична система. Митология = мит + логос. Основната функция на мита е даването на сигурност чрез овладяването на неизвестното. Митичният разказ е логичен, той подрежда света и живота. Структурата и езикът на тази логика са различни от нашата логика. Различни теории за мита: Рационалистична (19в. Тайлър, Фрейзър) – митовете са неверен опит за обяснение и овладяване на природата при липса на научни знания за нея. Според Фрейзър митът оцелява и до днес, защото мисленето на първобитните е същото като нашето, само че по – несъвършено. Модерността произвежда своите митове. Според символичната теория на Касирер митовете не са погрешни обяснения на действителността, а те обясняват трансцендентни състояния. Те са усещане на връзка със света. Митът притежава своя логика на символа, която е несъвместима с научната логика. Чрез символа човек успява да свърже своя ограничен опит с трансцендентното. Психоаналитична теория на Юнг и Фройд – Митът при Касирер е действително спящ, обвързан със сетивните данни - казва Хегел в „Спящо понятие”. В мита образът не е знак, а символ. Чрез мита се изразяват етапите на развитие на човека. Юнг придава още по – голямо отношение на мита катого нарича „резервоар на колективните емоции. Структуралистична теория – митовете са когнитивни структури, чрез тях хората мислят. Значението не се намира в повърхността на разказа, а е в ядрото на структурата. Според Леви –строс митът се отнася до структурата на човешкото мислене. Митовете не са продукт на човешкото въображение. Първобитните хора наистина са създали митове. Митът е интелектуален феномен, той е пъзел за отгатване.Митът не е по – малко научен от сегашната наука. Митът също така дава логически модел, който неутрализира (Смъртта не може да бъде преодоляна, но мислите за нея – страхът и истерията – могат да бъдат овладяни). В „Митологии” Леви – строс разлага всеки мит до митеми. Според него в мита всички тези противоположности се свеждат до една – „природа/култура”. За Леви – срос митът е затворена система, елементите в нея могат да се разместват, но не може да се излезе от системата. Още Аристотел в „Поетика” определя разказа като строга поредица от действия. Трябва да обръщаме внимание на религиозния мит.Митът е разказ за нещо съществено за общността. Легендата е по- ясно локализиран разказ. Епосът е устен разказ – делата на човеците са в основата на съдържанието му. Руталът е съвкупност от повторяеми символни действия, лишени от непосредствен практически смисъл, но имащи за цел да закрепят определени социални отношения и/или религиозни представи, т.е. ритуалът има преди всичко две функции – социална и психологическа. Много важни за всеки ритуал са всеобщото участие и социалната ангажираност. Всеки ритуал създава чувство на принадлежност към групата и укрепва определени вярвания – именно в ритуалите се закрепя вярата, че религиозните концепции са истинни. Религиозните ритуали имат три основни функции: да обединят емоционално общността, да изобразят някакъв важен момент от митологията или да въздействат върху природата в полза на хората (пример: ритуалите за дъжд, които се изпълняват по време на суша. Този тип ритуали са наследство от езическите времена, когато самите природни сили са били обожествявани). Ритуалите са струткуроопределящи и за психиката на човека. Това важи с пълна сила най-вече за ритуалите на прехода, които често съвпадат с определени моменти от физиологическото развитие на човек. Те служат за легитимиране пред групата и пред самия себе си на преминаването от един статус в друг. В живота на хората от всички култури обикновено има 4 такива ритуала: за даване на име на новороденото, с което се легитимира неговото встъпване в света на хората; ритуали, легитимиращи прехода от юношество в зряла възраст; встъпване в брачен съюз и погребение. Голям недостатък на модерните западни общества е липсата на ритуал на преход от юношество в зряла възраст, което довежда до т. нар. „криза на идентичността” у голяма част от младите хора (объркване на ролите, които трябва да изпълняват в обществото). Освен ритуали на прехода съществуват и ритуали за свързване със свръхестествените сили; за прогонване на сръхестествени, най-често зли, сили; за въздействие върху свръхестествените сили (например ритуали за дъжд); ритуали, извършвани по някакъв конкретен повод (например война, болест, бедствие) и т.н. Общото между всички тях е, че дават трансцендентален смисъл на живота и легитимират съществуващия ред. Всеки ритуал раздробява и преподрежда всекидневните практики – общоприетият ред не важи по време на самия ритуал, но това е само за да бъде приложен с още по-голяма сила след неговия край. Всеки ритуал се характеризира с предлиминален период, който представлява отделяне от общоприетите правила и норми, лиминален период, който е и същинската част – маргиналното, алтернативно на всекидневното състояние – и постлиминален период, когато редът е преподреден и се връща към своето нормално състояние. Ритуалите се извършват на определено място, в определено време и чрез строго определен ред. Нарушаването на тези условия се наказва със санкции. Ритуалът според Леви – Строс е раздробяване и пренареждане на всекидневните практики. Така той им дава нова стойност, освен това е характерно и повторение. Ритуалът със своите модели формира колективния и индивидуалния опит. Ритуалът се свързва със свещеното, защото е безвъпросен, както свещеното е абсолютно сигурно. Според Мирча Елиаде ритуалът е средство за поддържане на социалната връзка. Според Мери Дъглас той е средство за запазване на традицията, според Малиновски – средство за овладяване на ужаса, на страха от смъртта, а според Касирер той е средство за производство на матрица от символни форми. За всички тези изследователи безспорно важно е, че ритуалът е матрица за изработване на парадигми за смисли и действия. По този начин се дава висш, трансцендентен ход на нещата. Според социолозите всяко действие може да се ритуализира. От религиозна гледна точка съществено за ритуала е оношението към изцяло другото, това отношение е асиметрично и парадоксално. Ритуалът е сложно символично действие, той е автономен сам по себе си, „знаещ”. Той е действие, отклоняващо се от посредственото човешко действие. Има жестове на властване и подчиняване, съединява се противоположното (напр. тъмнината и светлината). Ритуалът не е теория, а практика и прагматика. Интонацията и жестът подтикват към висшето и отвъдното. Ритуалът изисква влизане във връзка с Бога. Чрез разказа и мита тези ритуални действия се обясняват. Танцът например в някои култури събира, за да индивидуализира. Групата се отчленява от околния свят и се установява идентичността на членовете.

Индивидът и групата. Как групите прокарват граници между свои и чужди? Разбирането на другия: проблемът на културния релативизъм в глобалния свят. Полови, етнически, религиозни, национални, социални идентичности. Под „индивид” (от латинската дума individum – неделим) в хуманитарните науки обикновено се разбира отделният човек като уникално съчетание от неговите вродени и придобити качества. Групата пък е обединение на два или повече индивида по някакъв определен общ признак. Отношенията между отделните индивиди и правилата в групата винаги са управлявани от някакъв предводител или регламент. Престъпването на тези правила винаги води или до поощряване (в този случай правилата се променят) или до изключване от групата. Една от най-разпространените класификации на групите ги дели на големи, средни и малки. Под големи групи се разбират групи, които обхващат големи части от обществото или цялото общество: например социални класи, професионални групи, етнически групи (нации, народности), възрастови групи (младежи, пенсионери) и т.н. Средни групи са например жителите на даден град или село, служителите на дадена фирма, студентите на даден университет и т.н., а малки са групите, чиито членове имат непосредствен контакт и междуличностни отношения помежду си (семейства, приятелски групи, съседски групи и т.н.). Всяка група разполага със свои общи интереси, общи ценности и общ морал, които превръщат групата в устойчиво социално формирование. Членовете на дадена група обикновено имат определен начин на общуване със „своите” хора, който не прилагат, когато общуват с „чужди” хора. Всяка група също така разполага и със своя символика, обичаи и практики, които я отличава от останалите и най-вече от противниковите групи. В днешно време групите се характеризират с откритост – индивидът е свободен да членува в много различни групи, да преминава от група в група и т.н. Например всеки индивид е свободен да членува в дадена професионална група, която да удовлетворява неговите професионални амбиции; в дадена емоционална или духовна група, която да удовлетворява неговите духовни потребности, и в друга група, която да запълва свободното му време и да му донася удоволствие (например в фен-клуб на дадена музикална група, в група по определен спорт и т.н.). Приобщаването на индивида към дадена група винаги става посредством процеса на социализация, т.е. процеса на усвояване от индивида на система от знания, ценности, норми, начин на поведение, които да го превърнат в пълноправен член на дадена група. С други думи, социализацията е процесът на формиране на личността на индивида. Социализацията се случва на два етапа – първичен и вторичен. Първичната социализация се случва в семейството, а вторичната – в обществото. Първичната социализация се случва в най-ранните години от живота на човек и завършва, когато пред него, освен семейството и най-близките му хора, се открие и обществото. Вторичната социализация е свързана с определен език, навици и начин на поведение. Вторичната социализация е въпрос на избор, за разлика от първичната. Тя е и много по-лесно разрушима и преходна от първичната. Всеки индивид може да преживее множество вторични социализации, като всеки път преосмисля старите. Всяка нова социализация вкарва индивида в определена група и му дава нова идентичност, роля в групата. Чрез идентичностите хората се самоопределят и се различават от останалите. Всеки индивид се отъждествява в различна степен със своите идентичности, но никога напълно. Пълната идентификация би била възможна, само ако човек членуваше в една единствена група, което е невъзможно. Много важно условие за идентификацията е нейното признание от останалите, т.е. индивидът не би могъл сам да се идентифицира с дадена роля – самоидентификацията винаги трябва да бъде призната и отвън. Това важи за абсолютно всички видове идентичности, били те полови, етнически, религиозни, национални, социални или каквито и да било други. Групите винаги се основават на базата на някаква групова, колективна идентичност, която едновременно обединява членовете на групата и ги отделя от другите групи. Различията между отделните групи неминуемо пораждат различни трудноразрешими конфликти, породени от непрестанното сравнение с другите групи и оценяването им обикновено като по-низши (пример – европейският колониализъм). Тези конфликти често имат пагубни последици. Има ли този на пръв поглед изключително сложен проблем решение? Да – системата от възгледи, наречена културен релативизъм, според която всяка култура има свои собствени уникални особености и разбирания, които могат да бъдат разбрани само в нейния собствен контекст. Тази теория е приложима с пълна сила и по отношение на групите. Особеностите на дадена група не могат да бъдат преведени в контекста на друга група, от което следва, че това не трябва да бъде правено изобщо. Всяка група е самодостатъчна сама на себе си и не трябва да бъде оценявана и съдена по никакъв начин от външни хора. Този възглед е създаден от бащата на американската антропология Франц Боас и популяризиран от неговите ученици в началото на XX век. Те определят и ролята на науката антропология, призвана да пази правото на всяка култура да бъде уникална сама за себе си и казват, че антропологът никога не трябва да се намесва в чужди култури, да се стреми да ги променя, както и да им дава морални оценки. Приватизираната от индивида или от дадена група култура днес се нарича идентичност. Тя се налага успоредно с глобализацията и отделянето на човека от собственото му място. Подобна приватизирана култура от индивида или групата се превърща в силна форма на легитимация. Национални, етнически, религиозни групи, малцинства от всякакъв род – всички те днес формулират борабата си за освобождение и равенство през понятието за своята идентичност. Тук се използва думата «своята» понеже не става дума за принадлежност към дадена общност или съхраняване на традиции, а за собственост на определен набор от културни черти, които съвременният човек носи със себе си. Където и да се засели, индивидът владее пространството със своята музика, своя език и т.н. Идентичността - това е културният контекст, който сме приватизирали, така че да сме съпроводени от него като от сянка където и да сме. Постепенно тази наша идентичност се превръща и в жизнен стандарт. Този процес е познат от феномени като модата и стиловете на живот: Цялата енергия, която индивидът влага в своята специфика, се обуслявя от желанието да се разграничи от другия. Ако разгледаме понятието назад в историята, от съвременно виждане изглежда, че индивидът от край време е «облечен» със своята идентичност. Индивидът от преди обаче никога не е бил собственик на своя културен контекст – тогава той принадлежи на една или друга общност, която му налага своята култура, а не обратаното. () . Докато идентичността в пост-модерния свят не е наложена върху индивида от дадена общност или група - тя е въпрос на избор, индивидите искат и имат потребност да имат идентичността точно така, както имат потребност от дрехи или жилище. Идентичността е култура, възгледи, традиции, но всъщност функционира като материален факт. Тя е част от стандарта, луксозна екстра. В този смисъл дебатът за идентичността разграничава две съвсем различни употреби на понятието – моята и твоята идентичност. От пъравата следват позици като тези на Тейлър, който говори за една нова политика, основана върху признаване на твоята «моя идентичност». Много важен автор разглеждал идентичността е Ерик Ериксон, той достига до проблема за идентичността и през теренната си работа върху индиански племена в резерватите в Южна Дакота и севррна Калифорния. Наблюденията му го убеждават, че техните психични проблеми се дължат много повече на чувството за «изкорененост» от собстената традиция, отколкото на сблъсъка м-у нагони и норми. Обитателите на резерватите се оказват разкъсвани между преданиаята, вярванията, митовете на своите племена и печалната реалност на настоящето. Това измеренеие в американското мислене за идентичността ще се запази и до днес. Според примера на Ериксън американската групова идентичност подкрепя индивидуалната идентичност тогава, когато човек може да уверява себе си, че всяка стъпка в живота му е негов личен избор, независимо дали продължава напред или завива на 180 градуса, дали успява или се проваля. В този смисъл един щастлив индивид, който се гордее с изборите, които е направил, и един друг индивид, който се укрепва за тях са, в един по-общ план , еднакво «валидни» в културната матрица. Идентичносттта е винаги загубена, съществува винаги в криза. Един друг поглед към проблема ни дава Хосе Ортега-и-Гасет. Масоявият човек, който той описва, до голяма степен се приближава към онова, което се нарича модерна идентичност, той отхвърля другия, който го превъзхожда , което го кара да не слуша, да не поставя под съмнение своите възгледи и да не се съобразява с другите.

Концепцията на Сосюр за природата и структурата на езиковия знак. Отношението между линвистика и семиология. Философията на прагматизма в основата на Пърсовата семиотика. Триадичността на Пърсовия знак. Концепцията за семиозиса и проблемът „безкраен семиозис”. Швейцарският лингвист Фердинанд дьо Сосюр е първият основоположник на семиотиката. Макар и да е лингвист, той бележи до такава степен бъдещото развитие на лингвистиката и семиотиката, че днес е абсолютно невъзможно да си ги представим без него. Той пръв от колегите си насочва своето внимание към условията за функционирането на езика като такъв, а не се ограничава само в сравнителния анализ на различни езици, с каквото са се занимавали лингвистите дотогава. Макар и Сосюр да не се смята за създател на семиотиката, той дефинира с голяма точност, с какво точно тя трябва да се занимава и определя метода и на изследване. Сосюр е първият учен, който разделя езиковата способност на хората на език (онази абстрактна система, която няма физическо проявление, а съществува само в главите на хората) и речева дейност (т.е. самият акт на говорене/писане/слушане/четене на даден език – неговото физическо проявление). Именно това разделение на абстрактна система и конкретна дейност бележи началото на модерната лингвистика, а в последствие - и на семиотиката, която самият Сосюр определя като семиология, т.е. наука, занимаващи се с всички видове знакови системи (освен езика такива са и азбуката на глухонемите, светският етикет, военните сигнали и много други). Всеки отделен език не е просто набор от думи (както се е смятало дотогава в лингистиката), а е уникална система, в която реалността е изразена по определен начин и свързана с конкретните знаци в тази система (с думите). Доказателство за това, че езикът е уникална система, а не просто набор от думи, е фактът, че когато човек учи чужд език, ученето просто на лексика не е достатъчно и е необходимо да се учи и граматика, защото граматиката например в българския език не е приложима дори към близките до него, славянски езици. Сосюр създава и класическото определение за знак. Той е съставна единица на абстрактната система – на езика - и има две неразделни части: означаемо (психичният образ) и означаващо (акустичен, физически образ). В този смисъл, означаемото е идеята за знака, а означаващото е неговото физическо провление (било то дума, картинка, жест и т.н.). Пърс е вторият велик основоположник на семиотиката. Спорът за това, дали той или Сосюр е по-важен за развитието и, никога не е бил еднозначно решен. Около идеите и на двамата са се формирали цели направления, които са в процес на постоянно развитие. „Студената война” в семиотиката противопоставя най-вече подръжниците на Сосюр (френската школа в семиотиката) и тези на Пърс (американската школа). Резултат от нея е най-вече непознаването и игнорирането от едната школа на идеите и достиженията на другата. През 60-те и 70-те години на миналия век превесът е бил на страната на френската школа, поддръжник на структурализма. Тя обаче навлиза в криза и американската школа започва да доминира, най-малко заради по-голямата си издателска активност. Основната заслуга за победата на Пърсовата семиотика обаче е на небезизвестния учен и писател Умберто Еко – най-авторитетният Пърсианец, удостоен с титлата доктор хонорис кауза и от Софийския Университет. За разлика от Сосюр, който е лингвист, Пърс е преди всичко философ и учен, т.е. той е заинтересуван от същността на човешкото познание и мехнизмите на мисълта, а не толкова от езиковото им проявление. Без да употребява понятието култура в смисъла, който ние влагаме в него, той е доловил, че знаковостта е основната характеристика на познанието. Прозрял е, че нито едно значение не ни е дадено наготово, а винаги е сформирано благодарение на посредничеството на знаците. Той разширява Сосюровата идея за знак и вижда мисленето като трансформация на един тип знаци в друг. Всеки подобен преход се нарича интерпретация, а полученият резултат от него – интерпретанта, която става изходна точка за следващата интерпретация и така може да продължи до безкрай. Този характерен за мисленето процес Пърс нарича „безкраен семиозис”. В този смисъл, знакът е нещо, което представя нещо друго – интерпретанта – изходен знак за формирането на нови знаци. Пърс е основоположник и на философското течение прагматизъм – възможно най-практически насочената философия. Основната теория на този дял от философията е теорията за вярата и съмнението, която е пряко свързана с проблема за знаците. Според Пърс основният мотор на човешката мисъл е стремежът му да излезе от положението на съмнение (нестабилно и подтискащо) и да влезе в положение на вяра, отъждествяващо се с чувството за сигурност. Именно това чувство е най-търсеното състояние на нашето битие. Именно това е двигателят на безкрайния семиозис, който е и същността на културата. Културата според Пърс е натрупване на общовалидно познание, благодарение на което се осъществява социалният живот на хората. Той също така смята, че именно знаците дават граници на мисълта и интелекта на хората, т.е. че знаците мислят човека, а не човекът мисли знаците. Цялата доктрина на Пърс за знаковата същност на културата е съпроводена от доста сложна система на класифициране на различните типове и видове знаци, като най-общо те могат да бъдат сведени до три основни категории: икони, символи и индекси. * Иконичният знак има видима и лесноустановима прилика с означавания обект, т.е. иконичните знаци са картинки, макети, диаграми. Не е нужна предварителна уговорка с останалите членове на обществото относно това, какво точно означава даден иконичен знак – той е достатъчно разбираем (пример: знак No Smoking); * Символните знаци нямат пряка връзка с означавания обект – тяхното разбиране е въпрос на договорка. Пример за символен знак е да кажем „сърп и чук” – сам по себе си той не ни навежда на мисълта за комунизъм, правилното му разбиране е въпрос на договореност в обществото. Кръстът, по същия начин, е символ на християнството, полумесецът – на мюсюлманите, белият гълъб – на мира и т.н.; * Индексалните знаци (от индекс – показалец) имат причинно-следствена връзка с означавания обект. Пример за такива знаци са стрелките (наляво; надясно и т.н.); пушекът като знак на огън; стъпките – на човешко или друго присъствие.

Тайните на Неандерталците Този документален филм се върти около скорошни разкопки в пещерата Шанидар в Кюрдистанския регион на Ирак. Следваме екип от археолози, ръководени от ентусиазирания професор Грем Баркър. Открит е забележително добре запазен неандерталски скелет - първият от този вид в региона за повече от 25 години. Това откритие е основната сюжетна линия, която проследява и разглежда живота на неандерталците през погледа на този ново открит индивид. Онова, което издига "Тайните на неандерталците" на ново ниво, е фокусът му върху разобличаването на остарели стереотипи. Неандерталците вече не са изобразявани като груби и глупави същества, а доста по-умни и живеещи в малки групи. Филмът ефективно подчертава използването на сложни инструменти, погребални ритуали и потенциалната способност за символично мислене при тях. Този ревизиран образ е подкрепен от впечатляващи CGI реконструкции, които вдъхват живот на тези древни хора. Като цяло, "Тайните на неандерталците" е солиден и информативен документален филм. Той служи като навременен напомнящ сигнал, че разбирането ни за човешката праистория непрекъснато се развива. Макар и да не е революционен шедьовър, това е завладяващ филм за всеки, който е любопитен за нашите загадъчни предци.

Ван Гог е известен със своята страст към слънчогледите. Тези слънчеви цветя се появяват в много от неговите творби, превръщайки се в емблематичен символ на неговото творчество. Но какво точно крият слънчогледите на Ван Гог? В писмо до брат си художникът споделя: "Слънчогледът в известен смисъл е мой." Тази фраза разкрива дълбоката му връзка с цветето. За Ван Гог слънчогледът не е просто красив предмет, а отражение на живия свят, на неговата душа. В картините си Ван Гог показва различните етапи от живота на слънчогледа – от цъфтяща младост до увяхнала старост. Така той ни показва, че животът е цикъл, в който смъртта е последвана от ново раждане. Слънчогледът умира, но от неговите семена се прави масло, което ни дарява със светлина и топлина. "Слънчогледите" са не само символ на живота, но и платно за цветови експерименти. Ван Гог вижда в тях "симфония на цвета", където жълтото доминира, но се пречупва в различни нюанси на фона. Той се стреми да постигне ефекта на стъклопис, сякаш слънчогледите сияят божествено в готическа църква. Чрез слънчогледите Ван Гог ни показва не само красотата на природата, но и нейната дълбочина и философски смисъл. Тези цветя се превръщат в прозорец към душата на художника, разкривайки неговата визия за света и мястото на човека в него.