mnogoznaiko

6. КАКВА Е ЗАВИСИМОСТТА МЕЖДУ СТРОЕЖА НА ВЕЩЕСТВОТО И ЕЛЕКТРИЧЕСТВОТО ? За да се разбере електрическото състояние на веществата, т. е. възникването на електрическото и магнитното поле, са необходими известни кратки познания за строежа на веществото, в случая на атома. Неутроните, които са без електрически заряд, изграждат ядрото на атома и характеризират само масата му. Протоните имат положителен електрически заряд и се отблъскват помежду си. Протоните и неутроните са свързани взаимно под действието на извънредно големи неелектрически ядрени сили, които могат да се унищожат само когато се разруши ядрото на атома. В нормално състояние всеки атом има еднакъв брой протони и електрони. Между положително заредените протони (в ядрото) и отрицателно заредените електрони (в електронните слоеве) дей-ствуват електрически сили на привличане. Тгзи сили се уравно-весяват с центробежните сили на обикалящите електрони. Отнемането или прибавянето на електрони от външния електронен слой на атома води до наелектризирането му. Например преминаването на електрон от външния слой на атома на натрия към външния електронен слой rta атома на хлора принуждава образувалият се положителен йон на натрия (атом без един електрон) да се привлича от отрицателен йон на хлора (атом с един допълнителен електрон). Това електрическо свързване на атомите на Na и С1 обуславя образуването на молекулата на натриевия хлорид NaCl (фиг. 4). 7. КОИ ЕЛЕКТРОНИ СЕ НАРИЧАТ СВОБОДНИ ? Във външния електронен слой на атома има един или най-много 8 електрона. Да приемем, че броят на електроните от външния слой, които може да се освободят под действието на електрическото поле, е от 1 до 3. Тъй като тези електрони са най-отда-лечени от ядрото на атома, те са свързани по-слабо с него. Това важи особено за металите: мед, алуминий и др. Електроните, които се освобождават леко от притегателната сила на ядрото, се наричат свободни електрони. 8. КАКВА Е РАЗЛИКАТА МЕЖДУ ЕЛЕКТРОННИЯ И ЕЛЕКТРИЧЕСКИЯ ТОК ? Под действието на електрическо поле свободните електрони започват да се движат в определена посока, т. е. протича електронен ток. Свободните електрони преминават през цялото сечение на проводника (фиг. 6), подобно както водата тече през тръбопровода. Посоката на насоченото движение на свободните електрони или посоката на електронния ток в проводника е от полюс минус към полюс плюс на електрическия източник (например батерията). На практика за посока на електрическия ток се приема обратната посока (от полюс плюс към полюс минус на източника). Фиг. 6 9. ОБЯСНЕТЕ ОБРАЗУВАНЕТО НА ПОЛОЖИТЕЛНИ И ОТРИЦАТЕЛНИ ЙОНИ В ТВЪРДИТЕ ВЕЩЕСТВА ! Да разгледаме атома на натрия, който във външния си електронен слой има само един електрон (фиг. 4). Ако този свободен електрон излезе от сферата на привличане на ядрото и се освободи, ще се наруши електрическото равновесие на атома. От него ще липсва един електрон и той ще се наелектризира, т. е. ще притежава елементарен положителен заряд, тъй като в случая протоните са с един повече от електроните в слоевете (11 протона и само Ю електрона). Такъв атом се нарича положителен йон. Атомите на елементи, които на външния си електронен слой имат повече от четири електрона, приемат свободни електрони (например хлорът — вж. фиг. 4). По този начин в атома се получава излишък от електрони и той се наелектризира отрицателно, т. е. превръща се в отрицателен йон. В заключение трябва да се каже, че йоните са заредени атоми или група от атоми, които се характеризират с излишък или недостиг на електрони. 10. КАКВО ЗНАЕТЕ ЗА ОБРАЗУВАНЕТО НА ПОЛОЖИТЕЛНИ И ОТРИЦАТЕЛНИ ЙОНИ В РАЗТВОРИТЕ НА СОЛИ ? Положителните или отрицателните йони се образуват в някои проводими разтвори при разпадане (дисоциация) на молекулите на соли, киселини или основи. Тези йони може да се движат свободно в разтворите и пренасят електрически заряд. Ако движението им е предизвикано от действието на електрическо поле, тогава в разтвора протича електрически ток (например при електролизата). От разпадането (дисоциацията) на молекулите във водния разтвор на готварска сол (NaCl) се образуват положителни йони на натрия Na и отрицателни йони на хлора Cl (фиг. 7). Ако в съда с разтвора потопим два електрода, към които се подава постоянно напрежение, йоните ще започнат да се движат, като положителните йони на натрия Na се привличат от отрицателния електрод, а отрицателните йони а хлора Cl- от положителния електрод. Фиг. 7 11. КАКВА Е РАЗЛИКАТА МЕЖДУ ЙОНИТЕ НА ТВЪРДИТЕ ВЕЩЕСТВА И НА РАЗТВОРИТЕ ? Положителните и отрицателните йони, които се образуват в твърдите вещества, не могат да се движат произволно. Тези йони са свързани помежду си и образуват йонната решетка на веществото. В случая йоните само трептят около постоянните си положения в пространствената решетка и не участвуват при протичането на електрическия ток. Йоните, които се образуват в разтворите на соли, киселини или основи, започват да се движат, когато в разтвора се поставят електроди, които са свързани към източник с постоянно напрежение. Така например положителният електрод (който има недостиг на електрони) привлича отрицателните йони (с излишгк от електрони) и обратно — отрицателният електрод привлича положителните йони. 12. КОГА ВЪЗНИКВА ЕЛЕКТРИЧЕСКИЯТ ТОК ? Свободните електрони и свободните йони носят електрически заряди. Електрическият ток възниква, когато в една посока се движат или свободни електрони (при проводниците), или свободни йони (при електролитите), и то под въздействието на външни причини (например електрическото поле от източник на електрическа енергия). 13. КАКВО ПРЕДСТАВЛЯВАТ ПРОВОДНИЦИТЕ, ДИЕЛЕКТРИЦИТЕ (ИЗОЛАТОРИТЕ) И ПОЛУПРОВОДНИЦИТЕ ? Проводниците са вещества, съдържащи свободни заредени частици, които под действието на външно електрическо поле могат да се придвижват в една или в друга посока. Проводниците се подразделят на: а) проводници с електронна проводимост, в които електрическият ток се обуславя от насоченото движение на свободни електрони; б) проводници с йонна проводимост, в които електрическият ток се дължи на протичането на положителни и отрицателни йони. Към първата група принадлежат металите. При протичане на електрически ток в тях не настъпват химически промени. Към втората група се отнасят електролитите и някои разтопени соли, в които протичането на електрическия ток е съпроводено с химични промени (електролизата). Диелектриците (изолаторите) са вещества, в които практически липсват свободни заредени частици (електрони, йони). В тях не се създават условия за протичане на електрически ток. Такива вещества са: стъклото, слюдата, гумата, хартията, трансформаторното масто и др. Идеален диелектрик е вакуумът, тъй като в него няма никакви веществени частици. Полупроводниците са особена група вещества, при които проводимостта може да се променя в широки граници под действието на външни причини. Те са съединения на различни елементи, особено на въглерод и силиций, различни смеси на неорганични и органични вещества, например селен, силиций, германий и др., които намират юлямо приложение в електрониката. Проводимостта, респективно съпротивлението на телата, зависят от физичните условия, например от температурата, налягането, агрегатното състояние и др.

1. КАКВО Е ЕЛЕКТРОТЕХНИКА? Електротехниката е наука за производството, пренасянето и разпределението на електрическата енергия и практическото й използване във всички области на човешката дейност, като например в промишлеността, селското стопанство, транспорта, съобщенията, бита и др. 2. КАКВО Е ЗНАЧЕНИЕТО НА ЕЛЕКТРИЧЕСКАТА ЕНЕРГИЯ ? Електрическата енергия е най-ефективната форма на енергия. Тя се получава лесно от други форми енергия и обратно може също лесно да се преобразува в друг вид енергия, например в топлинна (електрически нагреватели), механична (електродвигатели) светлинна (електрически лампи), химична (при електролизата), електромагнитна (при радиото, телевизията) и др. Електрическата енергия може да се разпределя и пренася лесно и с малки загуби на големи разстояния. Електрическата енергия освобождава човека от тежкия физически труд, повишава стандарта на живота му и спомага за развитието на стопанството в целия свят. С нейна помощ се осъществява комплексната механизация и автоматизация на производствените процеси и се създава нова прогресивна техника, например електронноизчислителни машини за решаване на сложни математически задачи и др. 3. КАКВО ЗНАЕТЕ ЗА ЕЛЕКТРИЧЕСТВОТО? Не всички ние можем да обясним задълбочено същността на електричеството, но познаваме добре свойствата му. В практиката обаче не е необходимо да знаем точно какво е електричеството. За да си обясним електрическите явления, е достатъчно да си представим електричеството като подвижни заредени частици, които преминават през проводника, както водата протича по тръбопровод. Когато казваме, че натърканата стъклена пръчка се зарежда с определено количество положително електричество (заряд), това означава, че тя се отнася по определен начин спрямо другите тела. Електричеството е причина за придобиване известни свойства на телата, така както топлината обуславя определено състояние на телата, което се характеризира с температурата им. Техническият прогрес при производството и използването на електрическата енергия създаде възможност да се развие и допълни теорията, т. е. знанията и законите за електричеството. 4. КАКВО ОБЯСНЯВА ЕЛЕКТРОННАТА ТЕОРИЯ? Електронната теория обяснява електрическите и магнитните явления в зависимост от строежа на веществото. Атомите на елементите са изградени от елементарни частици: електрони, протони и неутрони. Електронът има елементарен отрицателен електрически заряд, а протонът — положителен. Отрицателният заряд на телата се дължи на излишък, а положителният — на недостиг на електрони. Електронната теория обяснява почти всички известни електрически и магнитни явления въз основа на наличието и свойствата на електроните. 5. ОПИШЕТЕ СТРОЕЖА НА ВЕЩЕСТВОТО С АТОМНИЯ МОДЕЛ НА НИЛС БОР! За да си обясним отчасти същността на електричеството, трябва да се запознаем с основните схващания за строежа на веществото. Всички електрически и магнитни явления потвърждават съществуването на материята. Веществото се състои от малки частици, наречени атоми. За съществуването им се убеждаваме от техните физични и химични свойства. За да обясним строежа на веществото, ще си послужим с атомния модел на Бор от 1915 г. Атомите на химичните елементи се състоят от положително заредено ядро, около което се движат отрицателно заредени електрони, образуващи електронната обвивка на атома. Ядрото се състои от протони и неутрони. Водородът Н като най-прост химичен елемент има атом Н, чието ядро съдържа само един протон (фиг. 1). Броят на протоните в ядрото характеризира атомния номер на елемента. Масата на протона е около 1840 пъти по-голяма, от масата на електрона. Неутронът има практически същата маса, както протонът Неутронът няма заряд, докато положителният заряд па протона, е равен по големина на отрицателния заряд на електрона. Фиг. 1/2/3 Електронът е елементарна частица с най-малък отрицателен електрически заряд. Неутронът характеризира само масата на атома. Химичните свойства на елемента зависят от броя на протоните в ядрото. Съгласно електронната теория електронът обикаля около ядрото със сравнително голяма скорост (няколко хиляди километра за секунда), така че центробежната му сила се уравновесява със силата на привличане между него и протона. Хелият He има атомен номер 2. Това означава, че атомът му се състои от два протона и два електрона, които са в електрическо равновесие. Атомът на хелия съдържа още и два неутрона (фиг. 2). Сумата от масите на протоните и неутроните на практика е равна на масата на атома на химичния елемент. Така масата на атома на хелия е 4 (два протона плюс два неутрона). Атоми, които имат повече електронни слоя (орбитите, по които обикалят електроните), са например атомите на кислорода o (фиг. 3), на натрия Na и хлора (Cl) (фиг. 4). Както се вижда от фиг. 3, атомът на кислорода има ядро с 8 протона и 8 неутрона (т. е. масата на атома е 16) и два електронни слоя К и L с общо 8 електрона, колкото е и броят на протоните. Ядрото на атома на натрия Na (фиг. 4) се състои от 11 протона (колкото са и електроните) и 12 неутрона, като по орбитите на електронния слой К обикалят два електрона, по слоя L — осем електрона, а по външния слой М — само един електрон. Ядрото на атома на хлора С1 (фиг. 4) съдържа 17 протона, колкото са и електроните. В слоя К се движат два електрона, в слоя L — осем електрона, а във външния слой — 7 електрона. Фиг. 4/5 Освен основните градивни частици на атома съществуват и много други елементарни частици, например позитрони, мезони, неутрино и др. Трябва да се каже, че науката за строежа на материята не е окончателно завършена и подлежи на по-нататъшно развитие. Описаният атомен модел на Бор дава задоволителна представа за атомите, молекулите и изобщо за строежа на веществото. Орбитите, по които електроните се движат около ядрото, не лежат в една равнина, а представляват пространствени траектории (вж. фиг. 5).

Един от първа дивизия Автор: Георги Ст. Георгиев В изданието от 1992 година има един чудесен предговор на книгата със заглавие: ПОЕЗИЯТА НА ДЪЛГА Да, книгата „Един от първа дивизия" от Георги Ст. Георгиев учи на дълг към родината. Затова и не беше преиздавана през десетилетията, когато тоталитарните идеолози се опитваха да отнемат паметта на своя народ и бяха почти стигнали до тази историческа амнезия. А това е една от най-хубавите книги, посветени на подвизите на българина по време на войните за национално обединение. Преди 1944 г. творбата на Георги Ст. Георгиев претърпява пет издания за седем години (1935, 1938, 1939, 1941, 1943 г.). За нейните изключителни качества пишат възторжено проф. Михаил Арнаудов, Жорж Нурижан, Димитър Талев и редица още видни личности. Според Михаил Арнаудов тази хроника „е достойна да бъде четена и проучвана от всеки българин", а поетът Калин Донков я определи като „бестселърът на разранената българска душа". Младите поколения днес наистина не знаят какъв дух са носели техните предци по време на войните. Целта да се постигне обединението на всички българи в нашите етнически граници е пулсирала във всяко българско сърце. Нямало е сила, която да попречи на този справедлив устрем. Само така можем да си обясним факта, че през 1909 г. правителството на Александър Малинов дава ултиматум на Турция в срок от три дни да признае нашата държавна независимост и този срок е спазен. Само така можем да си обясним и неудържимата стихия на българската армия, която стига стените на Цариград и оставя в световната история епопеята при Одрин, Булаир и Лозенград На какво се дължи тази масова храброст, която изумява? Само на физическата издръжливост на българина, на неговия неподдаващ се на примирение дух? Не, тя се дължи преди всичко на Неговата справедлива кауза, на факта, че той се бие за родна и върху родна земя и че никога не е участвувал в завоевателни и грабителски войни. Няма по-хубави паметници за войните от скромната фигура на обикновен войник в поза "На нож!", както го изобрази някога големият наш скулптор Иван Лазаров. А под фигурата — карта на Санстефанска България и думите: „За тебе те умряха!" В нашата литература има много книги за воините, но книгата на Георги Ст. Георгиев е една Тя се отличава със своята неподправена и жестока искреност. Поемата на Георгиев, мисля, че с основание може да бъде наречена така, би могла да се сравнява с военните разкази на Йордан Йовков и с фронтовите стихотворения на Димчо Дебелянов. Тя не е толкова хроника на сражения и походи, колкото възпев на изумителния български дух, който се проявява от Добруджанското бойно поле до Битолския фронт, засипван от снарядите на англо-френците. Георги Ст. Георгиев е можел да не бъде на фронта, но като мнозина свои връстници, като Дебелянов, отива доброволец. Това е повелята на дълга, както пише в едно свое чудесно есе, наречено „Слово за дълга": „Щастието е в самите нас." То е в изпълнението на дълга. Дългът е предимство, дългът е превъзходство, дългът е победа. А при изпълнението му и слабият, и скромният, и неграмотният могат да се проявят и отличат." Хиляди български младежи повтарят примера на Донко Влайков (племенник на писателя Тодор Влайков), който плаче, когато военната комисия го определя за негоден да носи военната служба. За да им докаже, че не са познали, отива на бойната линия, където загива като своите връстници. Равен с равните. Нека припомним и думите на майката на младежа Иван Захариев, която го успокоява: „Иванчо, ти си слабичък, но разправят, че на фронта въздухът е чист и ще се поправиш. И сълзите й капят, капят." Тук заслужава да споменем и за примера на Петър Мутафчиев, известния по-късно историк и професор, който спира отстъпващата дружина в едно решително сражение с думите: „Къде отивате, братя, България пропада!" Много от хората, описани в книгата на Георги Ст. Георгиев, са пресъздадени като запомнящи се литературни образи. Такъв е преди всичко полковник Хараламби Тошков. С постоянно незаздравяваща рана на крака той има и постоянна температура. В невъзможност да язди на кон, той командува боя, качен на кабриолет. През цялото време полковник Тошков се бои от едно-единствено нещо — да не би тази течаща рана да стане причина да напусне полка. А то иначе: „Какво ще кажат другарите ми?" Като голям характеролог авторът на книгата "Един от първа дивизия" по следния запомнящ се начин е обрисувал своя герой: • Винаги диетичен, винаги болен, винаги здрав." Доста прекрасни примери могат да се посочат у тоя безукорен командир на полк, Но един от тях е класически в нашата литература. При едно съдбоносно сражение, когато всички са напрегнати до краен предел, тръбачът Петър свири за атака. Начело на веригата застава полковник Хараламби Тошков и румънските сили са пометени. След края на победното сражение командирът се чуди с какво да награди тръбача и като няма какво да му даде, изважда последното шекерче от джоба си и го поднася на своя войник. Такава награда едва ли някой друг е получавал: „Това шекерче — пише Георгиев — днес е в една скромна селска къща, до кандилото, пред иконата. Без цвят, без мирис, то е най-голямата награда, която войната даде." А случаят с кошницата, пълна с храна, която командирът е отказал и върнал обратно през целия фронт, защото е получена неправомерно? Или епизодът, когато синът на полковник Тошков поисква файтона, а той му отговаря: „Син си ми, синко, но не си от моя полк." Тази знаменита фраза повтаряхме с един мой близък приятел в най-грубите тоталитарни времена, когато корупцията и хайдутлукът бяха превърнати в официални норми. Тя ни даваше пример и упование, вяра в по-добри времена за българина. Но кой е Георги Ст. Георгиев, авторът, описващ подвизите на шопите от непобедимата Първа дивизия? Когато умира и в един студен ден на 5 януари 1980 г. го погребват, някакъв непознат господин казва: „Днес погребахме най-храбрия жив българин — сражавал се е доброволец в повече от двайсет патрулни нападения." Като прибавим факта, че е прострелян от картечен куршум до самото сърце и след като оживява се връща отново на фронта, че успява да избяга от заложничество и е носител на три ордена за храброст, става ясно, че не е фанатичен българин, а чисто и просто идеалист, предан единствено на отечеството си. Ако днес потърсите някакви сведения за Георги Ст. Георгиев в българските енциклопедии, няма да откриете нищо. Вярно че донякъде енциклопедистите са си отмъстили, задето този автор постоянно издирваше техните грешки и в обширни статии им ги показваше публично. (Ефрем Каранфилов ми е казвал, че веднъж в редакцията на сп. „Пламък" Георги Ст. Георгиев донесъл критична рецензия от 60 страници за поредната енциклопедия.) На този автор обаче отмъщава самото време, в което живее. Царски офицер, той е бил смятан за същинска бяла врана в онова идеологизирано по сталински образец общество. През 1960 г. Георги Ст. Георгиев написва блестящата статия „В защита на българския език" и между другото отбелязва, че не е печатал 18 години. А преди 1944 г. той е автор на няколко книги, сред които „Госпожа Лaфарж", повестта „Ирен", „Славните водачи на шопите", „Срещите ми". В тях е включил разговори с най-известните френски писатели между двете световни войни, както и няколко тома за знаменити съдебни оратори. Интервютата с. френски писатели предизвикват широк отклик в печата като нещо ново и оригинално в нашата литература. Емануил Попдимитров ги нарича „прелестни анкети-интервюта", в които е проявен тънък вкус, остроумие и психологизъм. Георги Ст. Георгиев умира на 84 години самотен и забравен от съвременниците си. Ето как описва последния му ден Калии Донков: „Лежеше посред зимното гробище, угаснал сам и непримирим, непобедил и непобеден," Но тоя човек е имал чувство за изпълнен дълг, защото зад гърба му е стояла книгата „Един от първа дивизия" — безспорен шедьовър в нашата военна и не само военна литература, която може да бъде наречена и нравствен катехизис на българина. С това преиздаване ,на бестселъра на Георги Ст. Георгиев той отново възкръсва за нашата литература и книгата му вече не може да умре. Дори и да дойдат времена като тези, които описва Рей Бредбъри, и всички книги да бъдат изгорени, все ще се намери някой българин, който да научи „Един от първа дивизия" наизуст и така да я спаси за бъдещето на България. Луко ЗАХАРИЕВ Къде сме ние в тези редове и още има ли го този дух и може ли да се възроди? Питам аз, има ли българи, които да са идеалисти, преданни единствено на отечеството си...???

БЕЗСМЪРТНИЯТ СИРАКУЗЕЦ „Отсега нататък аз искам да вярват на Архимед във всичко, каквото и да каже!" X и е р о н В Александрия имаше чума. Огромният град беше замрял, притиснат от неочаквания ужас. Пазарищата, театрите, баните и градините — всичко беше пусто. Редките минувачи притичваха боязливо по улиците, като се оглеждаха. Вечер хилядният град заспиваше и не знаеше какво ще му донесе утрото. А когато то идваше, живите брояха умрелите и писъците на жените се сплитаха с протяжните викове на хиеродулите (храмови роби в древен Египет), които изнасяха мъртвите. Дворецът на Птоломеите беше изоставен. Фараонът, божественият Птоломей Филаделф, беше заминал за Мемоще с идването на страшната вест. Подир него се беше разпиляла цялата пъстра свита от надменни жреци, царствени роднини и техните роби. Бяха останали само по-низшите придворни и неколцина гости — чужденци, които убиваха времето си в разходки из градината. Между тях често се появяваше един висок слаб мъж с орлов нос и грижливо накъдрени кестеняви коси. Облеклото му и леко напевният елински говор го издаваха веднага — той беше от Сицилийското крайбрежие. Макар че в двора на Птоломеите се гледаше малко отвисоко на елините и на малките сицилийски държавици, около този мъж винаги се струпваха много събеседници, които го слушаха с внимание. Той разказваше увлекателно — беше пътувал и видял много . . . Познанията му бяха необикновени — владееше до съвършенство астрономията и математиката и говореше свободно няколко езика. Тоя чужденец, както винаги, беше излязъл в градината заедно с още двама души. Те вървяха бавно из сенчестите алеи, посипани със златист пясък и украсени с мраморни статуи, като разменяха от време на време по някоя дума. — И все пак, драги Архимед — каза единият от мъжете, — аз мисля, че ти би дал много повече на всички ни, ако се занимаваш само е математиката. Твоите уреди те отвличат от основното — съзерцанието и размисъла, чрез които стигаме до истината. Високият мъж, когото нарекоха Архимед, не отговори. Той вървеше мълчаливо. После изведнъж се обърна и каза: — Истина ли? А ти, Кононе, сигурен ли си, че има истина? Ако има, тя поне не е там, където ние я търсим. — Ти пак започваш със своите странности — каза Конон. — с тях не може да се стигне далеч… Архимед махна с ръка. — Аз самият не знам къде е истината — каза той. — Може би в математиката, а може би и в тези уреди. Хората, които умират долу в града, едва ли се интересуват от нашите размишления. А ако това, което съм намислил, помогне на останалите живи да напояват своите ниви, сигурно тази истина най-много ще им хареса. — Това значи да се отречем от философията — възрази Конон. — Да! — продължи Архимед, който не чу думите на Конон. — Още нещичко не ми достига, за да може моята въртележка да вади водата от Нил и да я изкачва до терасите. Ето къде е нужна математиката, ще трябва наново да проверя изчисленията. Тримата продължиха разходката си. Тук, зад високите стени на двореца, чумата още не беше прескочила и всичко тънеше в лениво спокойствие. Даже робите, които винаги тичаха с някакви поръчки, сега вървяха бавно и оглеждаха с любопитство чужденците. Те не ги познаваха, вероятно бяха нови хора и, както изглежда, философи или учени. Фараонът обичаше да събира такива чужденци в двореца си, макар че не виждаше ползата от тях. Архимед се лъжеше, ако смяташе, че скоро ще свърши със своята „въртележка". Отначало тя го забавляваше, след това започна да го ядосва и накрая го застави да работи с дни и седмици над изчисленията. Щяха да минат месеци и едва тогава да дойде онази блестяща идея, която превърна „въртележката" във „винта на Архимед". Чудният уред стана изведнъж много известен. Архимед го постави отначало в едно от изкуствените езера на двореца, а след това край реката Нил. Бедните лаони (дребни селяни) гледаха с учудване как водата се издига до терасите, където по-рано я носеха на гръб. Скоро към тълпата започнаха да се примесват и други хора. От града идваха богати земевладелци, съпровождани от роби. Те водеха със себе си майстори дърводелци, които гледаха и размерваха. Винтът можеше да се види вече на много места. И това не беше случайно. От него имаше нужда, той заменяше изведнъж десетки роби, които иначе трябваше да бъдат хранени и подслонявани. В друго време „тая машина" едва ли щеше да се прочуе толкова бързо, но сега нуждата я наложи изведнъж. Робите бяха поскъпнали. Чумата беше отнесла със себе си толкова много от тях, че скоро нямаше да бъдат лесно заместени. Архимед беше доволен. Изчисленията му се потвърдиха. Сега неговият неспокоен ум беше зает с други неща. Всъщност, колкото и странно да беше това, той никога не можеше да работи само върху един проблем. Още докато мислеше върху винта, изчисленията будеха нови идеи. Трябваше да се намери начин за измерване на окръжността, това водеше до изчисления върху секторите, а те — до сферите, цилиндрите, и все по-надълбоко в непознатите тайни на математиката. Приятелите му Конон и Ератостен слушаха с удивление новите теореми, които той чертаеше в пясъка пред тях, и се радваха заедно с него в деня, когато Архимед успя да докаже, че обемът на сферата е равен на две трети от обема на цилиндъра, описан около нея. — Слушай, Кононе — каза един път Архимед, — толкова съм доволен от това откритие, че ми идва на ум нещо, което ще те моля да изпълниш. Когато умра, искам на гроба ми да поставите плоча, на която да няма нищо друго освен една сфера с описан около нея цилиндър! Смятам, че бъдещите хора трябва да ме запомнят с това! Но до смъртта имаше много, много време. Сега течеше третата година от сто и тридесет и първата олимпиада (251 г. пр. Хр) и Архимед беше млад, едва на тридесет и шест години. Много папируси щяха да минат под ръцете му и да влязат в хранилищата на Александрийския музеум: за закона на равновесието на плоските фигури, за квадратурата на параболата, за измерението на елементите на кръга и даже един папирус със странното име „Псамит" или изчисление за това, с колко песъчинки може да се изпълни целият видим свят. Щяха да минат столетия и бъдещите учени да се учудват на това, как с песъчинките Архимед беше решавал задачи за безкрайно малките и безкрайно големите величини. Но дотогава имаше много, много време. „Е В РИ К А! Е В Р И КА!" Керван от кораби се плъзга по кобалтовата глеч на морето между Сицилия и древната земя на Египет. Един мъж — висок и строен, загърнат в отвесните дипли на бяла туника, често пътува с някой от тези кораби от Сиракуза за Александрия. Това е великият геометър и физик Архимед. Александрия за него е втора родина — тук той е учил от ранни години, живял е в двора на Птоломеите, където и сега са неговите приятели — прочутите учени Конон и Ератостен. Наистина Архимед се отличава от своите двама приятели. Макар да притежава блестяща мисъл и в творчеството му да е изразена характерната за гръцките учени строга логика, в това творчество преобладава приложното направление. Свързан с живота и народа на своя роден край, той като че ли всякога се стреми да му бъде полезен с нещо. Неговата мисъл търси да разкрие трудните практически проблеми. След винта дойде макарата. Теоретическите изчисления върху лостовете го наведоха на идеята за система от макари, чрез които с малко сила могат да се повдигнат големи тежести. Тая идея така го завладява, че когато я разработва окончателно, Архимед неволно възкликва от радост: — Дайте ми опорна точка и достатъчно дълъг лост и аз ще повдигна Земята! Сега Архимед стоеше на един от корабите и радостна усмивка грееше на лицето му. Напред в далечината се виждаше Александрия — градът на неговата младост. Малко встрани, на малкия остров Фарос, беше изправил гигантската си снага Фароският маяк. Високата постройка сякаш се губеше в облаците. Ненапразно казваха за нея, че е едно от седемте чудеса на света. Корабът се носеше към пристанището и не след дълго Архимед щеше да стисне ръцете на своите стари приятели. За Ератостен той носеше копие от един свой папирус — съчинението „Ефондик", в което разглеждаше прилагането на механическия метод в геометрията. Когато му поднесе папируса си, Архимед му каза сърдечно: — Ето новото ми съчинение, драги Ератостен, посвещавам ти го и те моля да го приемеш! Ератостен благодари, поласкан от вниманието, и попита: — Как е положението в Сиракуза? Сега, след като свърши войната, сигурно всичко е спокойно. - Наистина войната свърши — отговори Архимед. — но това още не значи, че ще имаме дълъг мир. Знаете ли как наричат римляните тази война? Пуническа война. На мен ми се струва, че това е само една от войните, които предстоят между Рим и Картаген. Сега Рим спечели. Битката при Егатските острови реши края. Но и двете страни са толкова уморени от 23-годишната война, че всъщност победата е ничия. — Говорят, че в Картаген има въстание — подхвърли Конон. — Наистина в Картаген въстанаха наемниците и заеха цялото крайбрежие, но самият град е още в ръцете на предишните управници. Те са предали сега командването на Хамилкар Барка. Няма да мине много време и той ще се разправи с въстаналите. След това пак ще има война. А нашата Сиракуза стои между Рим и Картаген, както между чука и наковалнята. — Нямаш ли намерение да дойдеш да живееш в Александрия? — запита Конон. — Сиракуза ми харесва — отговори Архимед. — Не мога да се оплача и от владетеля — Хиерон Втори. Той ми е създал хубави условия за работа, без да заробва духа ми. Обичам Александрия, но нямам намерение да напущам Сиракуза. Само че — прибави той — загрижен съм от оплакването на владетеля Хиерон. Поставен съм пред голяма неразрешима задача. — Как неразрешима? — възкликна Ератостен. — Хиерон ми се оплака от златаря си — отговори Архимед. — Като правил короната му, ограбил златото и прибавил сребро вместо него. Хиерон ме попита как може да се открие злоупотребата, като се запази короната. — А нима Хиерон няма палачи, за да накарат златаря да признае кражбата? — Тук работата не е до палачи. Кой може да установи, че наистина от златото е взето известно количество и същото количество е заменено със сребро? Как, с какви средства? Такава задача още никой не беше разрешавал. Когато Архимед се връщаше от Александрия за Сиракуза, из пътя той мислеше все над този неразрешен проблем. Всъщност вълнуваше го не само злоупотребеното злато от короната на Хиерон. Пред него стоеше проблемът за определяне относителното тегло на веществата. Дните минаваха. Великият учен не преставаше да мисли как да разреши въпроса. Скоро Хиерон щеше да поиска отговора му. Един ден, както всякога, той влезе в банята си. В мраморния басейн се синееше укротена прохладна вода. Той свали бялата си туника и обтегна тялото си във водата. Надарен с остро и живо чувство за наблюдение и самонаблюдение, той забеляза, че крайниците му като че ли олекват, когато са потопени във водата. Защо олекват? Това го озадачи, накара го да се замисли. И ето, в неговия ум се появи проблясък, който доведе до определянето на знаменития закон на Архимед — „Всяко тяло, потопено в течност, губи част от своето тегло, равна на тежестта на обема на изместената от него течност". Радостта от това откритие беше толкова голяма, че Архимед не усети сам как изскочи гол на улицата, като викаше: — Еврика! Еврика! Сега, като намери начин да определя относителното тегло на веществата спрямо водата, за Архимед не беше трудно да определи относителните тегла на златото и среброто поотделно и след това да определи относителното тегло на сплавта, от която беше направена короната. С това той веднага даваше отговора дали има откраднато злато от златаря. Подозираше ли Архимед колко е важен откритият от него закон? Може би! Александрийската библиотека се обогатява с два нови папируса „за плаващите тела", в които са изложени основите на хидростатиката, приложени към условията за равновесието на плаващи тела. В седмото приложение на първия папирус е даден и този закон, който по-късно ще влезе в основата на техниката. Архимед търсеше да установи ръководни идеи и методи в математиката, но не преставаше да мисли и върху проблеми с чисто практическо значение, макар това да беше в пълно противоречие с възгледите на александрийските математици. Техният учител Платон ги караше да смятат недостойни за математическите науки механизмите и инструментите, тъй като „те връщат назад към чувствените вещи, а не издигат към безтелесните идеи, към бога". Архимед отива наново в Александрия. Той разказва на приятелите си за своето откритие. И когато гигантският фар пламва като чудотворен факел пред пристанището, под бледната светлина на лампите с дървено масло в Музеума ученият разгръща старинните папируси и мисли за хората, които някога са живели и завещали на света своите знания. Каква ли ще бъде съдбата на неговите съчинения и на него самия?

БРАТЯТА ОТ АНОНАЙ ЖОЗЕФ МОНГОЛФИЕ Дарина Герова „Който е преживял откриването на балоните, би могъл да свидетелствува какво раздвижване предизвика то в света, какво съчувствие спечелиха първите конструктори, какви мечти събудиха в хиляди сърца". Гьоте Преди два века в колежа на френското градче Турнон стана нещо, за тогава твърде обикновено. Едно момче с вирнат перчем и зачервени от напрежение скули изтърпяваше наказание, съобразено с броя на неговите години — тринадесет. Тринадесет удара с пръчка и лишаване от разходка до голямата поляна в междучасието . . . Необикновеното се случи на другия ден. Малкият Жозеф Монголфие, син на почетния производител па хартия от Анонай, забягна от колежа. Кюретата разгласиха неприятната вест из околните селища, предупредиха бащата на немирника и смирено обърнаха очи към небето да изпросят наказанието му. Но за разлика от всички свои приятели, които се опитваха да бягат от стените на Турнонския колеж, момчето с вирнатия перчем не се върна. Чак след няколко години един обрасъл и изпокъсан скитник донесе в семейството на Монголфие радостната вест, че Жозеф е жив, спи при скитниците в малкото крайморско селце Сент Етиен, лови миди и приготвя лекарства, които сам продава в околиите села, за да се прехранва. Бащата изпрати да приберат непокорния син, когото и скитниците в Сент Етиен вече не знаеха къде се е преместил. Случката В Кафене „Прокоп" Старият Байо беше чуден човек. Знаеше, че всички в парижкото кафене на учените уважават неговите думи — и все пак се съмняваше в хората. Откъде да знае кой какъв е! Току-виж, че някое ухо на Людвиг Ловена донесе на кралската свита за него: „Има в кафене „Прокоп" един стар учен, който цял ден дрънка двусмислици срещу държавната власт и срещу тебе, кралю". А имаше и какво да се донесе. Кафене „Прокоп" по цели нощи „произвеждаше ехидни забележки" и гадаеше в кой ден Людвиг XVI вече няма да е крал на Франция. Бедата на стария Байо беше в това, че живееше откъснато от хората и не знаеше, че ако искаха да спасят краля, приближените на Людвиг XVI трябваше да избесят цялото трето съсловие, цяла Франция. И в онзи паметен ден старецът страдаше от манията, че някой го дебне. Превил дългата си снага над масата, той наблюдаваше под вежди едно одърпано голобрадо момче с вирнат перчем над челото, което режеше тънки парчета сланина и с наслада ги поднасяше към устата си. В кафенето още нямаше никой и Байо сам реши да научи кой седи насреща му. — Вие, господине, не сте ли идвали тука?! — заговори без повод той. — Не съм — съгласи се момчето и продължи да яде. — На път ли се отбихте или близо живеете? Момъкът вдигна глава и старецът веднага разбра измамата си. Гледаха го с признателност откровени, още детински очи. — Благодаря ви! От два дни съм в Париж, господине, но никой не е заговарял още с мене. Старият Байо се ядоса: — Наистина ли? Не се сърдете на Париж, той винаги е зает с държавни дела. Насмешката в очите на момчето го насърчи. — И толкова е зает — продължи той, — че всеки продавач може да ви каже какво е закусвал вчера нашият славен крал и да се радва заедно с вас, че държавният баща е благоволил да има такъв апетит. Когато на масата не остана нито едно парче сланина, Жозеф се премести до стареца, но не успя да размени с него нито една дума. В кафенето един след друг започнаха да влизат странни посетители. Някои бяха облечени просто, с изтрити фракове и старомодни триъгълни шапки, други разгръщаха зимните си пелерини и дълго оглеждаха стола, преди да седнат. Новата касторена шапка върху главата на един нисък господин, обут в светли копринени чорапи, накара Жозеф да свие презрително устни. Той тъкмо се канеше по стар рибарски обичай да подсвирне, когато старият го изпревари: — Представям ви новия член па кафенето. Той сам ще ви разкаже кой е, откъде идва и с какво се занимава. — Жозеф Монголфие — поклони се, като се стъписа, момчето. И правите, и седналите край масите обърнаха любопитни погледи към него. — Родили са ме през 1740 година — продължи той. — Баща ми е богат, аз съм беден. Ида от предградията на Сент Етиен. Мъжете протегнаха ръце и казаха имената си, но Жозеф беше толкова развълнуван, че не успя да ги запомни. Стори му се, че всички окончават на смешната сричка „пре" и са много по-дълги от имената на неговите доскорошни приятели скитници. Те скоро забравиха момчето с перчема. Без да успеят да си кажат „добър ден", започнаха някакъв спор, който беше непонятен за Жозеф. И скитниците в Сент Етиен не умееха така да се карат. Тук, в престрелката от научни догадки, обобщения и доказателства, Жозеф се чувстваше изгубен. Мълчеше, притаен в ъгъла, сякаш се срамуваше да не би да го изгонят. Всички тези хора бяха чели важни книги, знаеха много и вършеха нещо голямо. Скаран от Турпон с богословието, Жозеф обожаваше истинските учени, които не се страхуваха да търсят истината в забранените области, да рушат известното до вчера и да гадаят бъдещето. Зает със своите лечебни съединения в Сент Етиен, той си въобразяваше, че беше стигнал върховете на някаква важна наука, а едва сега му ставаше ясно колко много работа трябва да извърши, за да може един ден да се присъедини поне към спора на тези мъдри мъже. Старият Байо, който на младини беше работил върху тегловната сила на речните води, но отдавна се занимаваше само с изследване влиянието на виното върху вътрешните си органи, забеляза срамежливия интерес на момчето, приближи стола си до неговия и направо попита: — А ти от какво се интересуваш, приятелю? Жозеф си спомни последното, за което говореха, и повтори. — От въздушните пластове. Смехът на масата избухна изведнъж. За да спаси момчето от подигравки, старецът извика: — Чудесно! Чудесно! Искаш ли да узнаеш какво сме направили досега с тези въздушни пластове? — Летели сме! — Байо удари с юмрук по масата и всички престанаха да се смеят. — Човек е летял не само в притчите на старите гърци, господа! Вчера един енциклопедист, който изучава испанските ръкописи, ми разказа за чудната история за испанеца Гусман, който се осмелил да се вдигне във въздуха в присъствието на крал Жан в една конюшня от ракита, покрита с хартия и снабдена с горящ мангал. Байо млъкна и погледна така своите събеседници, сякаш самият той беше направил въздушното пътешествие в Лисабон. — Защо млъкна? — развикаха се учените. — Гусман стигнал до покрива па кралския палат и увисна… на корниза. Свалили го жив и здрав, но . . . — Какво „но"? —Но светата църква го предала на инквизиция. — Това е несправедливо! — извика зачервено и разтревожено момчето. Този път никой не му се изсмял. — Не викай, моето момче, Париж не е глух — продължи Байо. — Но ако наистина се интересуваш от науката, върни се при баща си и започвай работа. Има кой да ни оцени! Учените посрещнаха с възторг думите на стареца. В чест на науката звъннаха пълните чаши. Жозеф запомни срещата в кафене „Прокоп". Запомни я завинаги. Старият Баща Помага Дойде денят, когато намереният син на индустриалеца Монголфие от град Анонай стана глава на семейство, съдружник във фабриката за хартия на баща си и съветник на по-малките си братя. Жозеф умееше да печели приятели между работниците и занаятчиите — кожари, зидари и шапкари, между селяните от околността, които идваха да продават на фабриката слама, между онези, които изпращаха чак от хълмовете на Вавире децата си на училище. Но най-големия приятел Жозеф намери в собственото си семейство. Когато Етиен, неговият по-малък брат, се върна от Париж с диплома на архитект и пълна глава с проекти, двамата за първи път откриха, че цял живот са били нужни един на друг и цял живот са се търсели. Има хора, с които човек не може да не стане по-добър, отколкото е всъщност. Такъв беше Етиен Монголфие. Вроденото му благородство, склонността му към размишления, неговият такт и умение да разговаря с хората от всички слоеве на обществото, обширните му знания по математика, физика и химия бяха едно прекрасно допълнение към смелостта на някогашния скитник. Жозеф с радост прие братската десница, подадена за помощ. В хартиената фабрика започнаха да се появяват новости, за които целият град говореше с интерес. Братята измислили нов апарат за пресушаване на хартията. Братята започнали производство на луксозна и рисувателна хартия, непозната дотогава. Братята щели да наредят по нов начин всички работилници във фабриката, за да съкратят времето за производство. Но осемнадесетият век имаше един закон, който стоеше над всички закони — правото на бащата. Старият Монголфие, който привидно не се интересуваше от работата, докато доходите на предприятието се удвояваха, изведнъж изпита страх от странните проекти на неуморните си синове. „Забранявам ви — произнася той един ден съдбоносните думи — да променяте реда в книжната фабрика, докато съм жив!" Тези думи, които накараха братята да насочат вниманието си извън книжната фабрика, са записани в златните страници на историята на великите изобретения. Хрумването Беше Плод На Много Наблюдения Историята на великите изобретения има едно хубаво качество — не се срамува от обикновеното всекидневие на изобретателите, а напротив, понякога прекалява с любопитните си предположения. Така например за братя Монголфие тя разказва следното: В къщата на Жозеф цяла зима горяла камина. И един ден, а може би вечер, когато четиридесетгодишният индустриалец хвърлил разтворен плик в камината, лютивият дим го издигнал за кратко нагоре, преди да го предаде на пламъците. Жозеф се замислил . . . Веднъж пад същата камина съхнело пране, а братята седели край огъня и пушели лулите си. Неочаквано архитектът забелязал, че една от ризите се издува от топлината и обърнал вниманието на брат си върху това свойство на топлия въздух. Тогава може би Жозеф успял да сподели с него наблюденията си с плика ... И отново двамата запушили лулите си. А една лятна привечер — това вече историята е записала най-точно — братята от Анонай излезли да направят една обикновена разходка в полите на хълмовете на Виваре. От юг духал топъл вятър и гонел бели облаци над планините. Единият брат протегнал ръка и пръв посочил пухкавите пари, които бързо се сгъстявали и издигали над хълмовете, гонени от топлата земя. И тъй като синовете на стария Монголфие не се занимавали с поезия, а с наука, другият правилно разбрал мълчаливия жест на брат си. — Топлият въздух, нали? — Топлият въздух. — Силен е . . . — Силен е, дяволът. Тази привечер братята побързали да се приберат у дома си у тях пламтяло нетърпеливо желание по-скоро да проверят догадката си. Но физическите, химическите и математическите книги в библиотеката на Етиен оставали неми за въпросите на братята. Единствен старият верен закон на Архимед им давал право да предполагат, че както параходите се задържат на повърхността на водата от онази прочута подемна сила, така и едно тяло, пуснато във въздуха, може да се издигне от подемната сила на въздуха, ако предположим, че стане по-леко от изместения въздух. Тази вечер братя Монголфие били сигурни, че за да е леко, летящото тяло трябва да се напълни с топъл въздух. Това откритие правело възможно тяхното изобретение. Лети На 5 юни 1783 година на площада пред колежа в Анонай ставаше нещо необикновено. От всички улички към колежа се стичаха хора, облечени в празнични дрехи. Майки подеха за ръка невръстните си рожби. Старци тропаха по уличките с бастунчета и бързаха да се присъединят към групите, които разпалено коментираха събитието. Дървените пейки отдавна не достигаха. Тук бяха роднините на индустриалеца Монголфие, занаятчиите от работилниците за кожи и шапки, от дараците и дърводелните, работниците от хартиената фабрика, учениците от колежа, лозарите от околността на Анонай и любознателните селяни, пожертвали благоприятния си следобед, за да видят какво ще стане. Тук бяха приятелите на Жозеф и Етиеи Монголфие, които в случай на неуспех се готвеха да ги защитят от дребнавата злоба и насмешките. Когато слънцето започна да слиза на запад, от пътя, който водеше за долината на реката Канс, се зададе странно шествие. Няколко мулета пристъпваха приведени и теглеха широка кола, натоварена догоре. Жозеф тичаше пред животните и проправяше път с едрите си здрави рамене. Той съзря групата приятели, които ги посрещнаха с възторжени викове, и потърси брат си. — Етиен, все едно, че на площада имаме само приятели. — Ех, де да беше тъй . . . Благите очи на Етиен изразяваха смущение и плахост. Жозеф нямаше време да го насърчава. Сега целият им живот беше затворен в безформения пакет от платно и хартия, който мулетата покорно докараха в центъра на площада. Няколко мъже ги подкрепиха да свалят багажа и да освободят животните. Целият площад мълчеше, сякаш се боеше да не развали това, което трябваше да се извърши. Жозеф свали шапка, вдигна ръка и се прекръсти. Отслабнал от недоспиване и тревоги, Етиен последва брат си. На площада лумна огън. Етиен извади от колата един обикновен мангал и го сложи в дъното па голяма телена кошница, пълна с влажна вълна и парчета от хартия. Жозеф му помогна да развият платното от тафта. То шумеше, защото беше подплатено с хартия. Доближиха го до огъня и започнаха да нагряват неголемия отвор. Топлината затрептя в гънките на пакета, после започна да издува краищата му. Братята държаха въжетата, привързали здраво кошницата за дъното на балона, и брояха минутите. Топлият въздух от огъня свободно нахлуваше във вътрешността на необикновения предмет. Той продължаваше да расте — чудноват по своите размери и форма, като изпълваше все по-голяма част от площада. Десетина мъже вече едва удържаха изопнатите въжета. — Режи! — опушен от дима, изкомандва Жозеф. Пакетът се откъсна от земята и стремително се понесе нагоре. — Лети! — пръв се опомни Жозеф. — Лети! — произнесе шепнешком Етиен. Наскачали от местата си, хората стояха като втрещени и никой нямаше желание да говори. Бавно като птица в небето се издигаше изобретението на братя Монголфие, а на площада Анонай още не смееше да ликува, въпреки че този юнски ден го направи известен на историята в света. След няколко минути балонът започна да слиза и бавно се свлече върху зелените ливади извън града. Първият полет бе завършил благополучно. Само след два дни цяла Франция узна за „чудото" на братя Монголфие. Вестниците посветиха първите си страници на „чудесното изобретение", а Людвиг XVI изпрати в Анонай бърз куриер със заповед: „Синовете на индустриалеца Монголфие да покажат своето изобретение в Париж!" Балонът Над Версай Четири месеца след събитието в Анонай Етиен замина за Париж с нов пакет от слама, вълна и платно. Този път балонът трябваше да събере 200 кубически метра въздух и вместо на 500 да се издигне на 1200 метра над земята. Жозеф и Етиен бяха решили да покажат на любопитния Париж нещо ново, затова багажът на Етиен постоянно шаваше и от „дилижанса" на изобретателя долитаха някакви звуци. В уречения ноемврийски ден сякаш целият Париж се беше стекъл да види необикновеното събитие. Къщите и улиците на столицата се изпразниха, от кулоарите и салоните на Версай се проточиха пъстроцветни шествия от фаворити, благородници и слуги. Цялата свита на Людвиг и Мария Антоанета гореше от нетърпение да види по-скоро това „чудо". Учените на Париж, които може би единствени разбираха голямото значение на сполучливия опит в Анонай, нямаха достъп до поляните на кралския парк и заедно с народа на Париж очакваха да видят балона от покрайнините на Турнонския лес. Жозеф и Етиен Монголфие. На Етиен Монголфие да се даде орденът „Свети Михаил", а Жозеф Монголфие да се направи член на Кралската академия на науките! „Ние сме първите откриватели на въздуха. Браво, господа Монголфие"... — писаха още на другия ден вестниците на Париж. Разбира се, френските журналисти тогава не бяха длъжни да знаят за отчаяните опити на десетки човешки поколения, за испанските, английските и немските изследователи… Тези журналисти не можеха да гадаят и бъдещето, за да сложат за заглавие на своите вестници друго мото: Франция откри въздуха и галантно отстъпва реда си. Моля, състезавайте се нататък, господа . .

Не знам...мога само да предполагам за произхода на използваната в съвременната литература "висок" вместо "късен". В интернет се срещат статии, на които заглавията са "Висок (късен) ренесанс", което говори за вече трайното използване на "висок" вместо "късен"... Съгласен съм с Галахад, че в този късен (висок) ренесанс вече се обръща внимание на реформацията...ще пусна след малко и една такава тема

Да, това е интересен въпрос..., в съвременната литература се използва термина "висок", което е от английски, а в по-старата литература се използва "късен". Самият терним "висок", може да се приеме като по съвършен от ранния ренесанс..., този смисъл липсва в "късния" ренесанс..., а вече дали е такъв...е друг въпроса...

БАРОКОВ ТЕАТЪР И МУЗИКА В АНГЛИЯ В английския кралски двор и в замъците често се устройват тържества с пасторали и маски, но те са за малцина избраници. Имало е и други хора, които са проявявали интерес към представленията — студентите. Тази академична младеж е склонна да се съмнява в авторитетите и да се поддава на нови идеи. Студентите в Лондон наемат един манастир и там дават частни представления срещу заплащане, но пак при ограничен достъп на публика. А с какво да се забавляват останалите 200 000 жители на Лондон? Хората са нямали други развлечения освен църквата и пазара, новината за обесен на публично място разбойник или клюката, че някоя придворна дама си купила рокля за 2000 кози и 100 вола. И макар че зрителите с удоволствие се събират по площади и в дворовете на странноприемниците, за да погледат някое зрелище, моралите вече започва да им омръзва. През 1576 г. дърводелецът Джеймс Барбидж изградил, по поръчка на граф Лейстър, една сграда за представления и я нарекъл „Театър". Това било началото на публичния театър в Англия. Скоро той отворил вратите си за всички. От 1580 г. театърът започва да измества църквата и нейното влияние, замества липсата на вестници и книги, извор е на знание и информация. Страстта към театъра обхваща населението. В Лондон усилено се строи. Един след друг никнат обществени театри. Те носят имената „Роза", „Лебед", „Глобус"*, „Фортуна", „Надежда" ... До края на XVI век Лондон вече има осем театъра, в които се дават представления всеки ден без неделя. Публиката се стича масово. Хората тръгват с кошници със закуски и напитки. Ето, зрителите наближават театъра, издигнал флаг със своя емблема. Чуват се фанфари. Те известяват началото на представлението, което започва рано след обяд и трае с часове. Как изглежда самият театър? Отстрани наподобява кръгла кула на пет, шест етажа — дървен е, на каменен фундамент. През вратата се влиза направо в открита зала. Вътре в кулата има галерии за зрителите с малки защитни покривчета от слама и дърво. Един билет е струвал колкото чаша бира. Но годините минават. Кралят Чарлз I е обезглавен. Идва господството на Кромуел. Пуританството надделява над здравия разум. А на 11 февруари 1647 г. Парламентът гласува закон против театъра, закон, според който всички артисти са наказуеми; сцените, галериите, местата и ложите трябва да бъдат разрушени; актьорите признати за виновни и бити с камшик публично; зрителите да плащат глоба от пет шилинга. От историческа гледна точка 15 или 20 години са нищо, но в живота на един човек те са годините, през които детето пораства и възмъжава. В забвение. . . това непременно щяло да наложи своя отпечатък и по-нататък в историята на английския театър. И все пак онова, което английският театър дава за 50 години в края на шестнадесетия и началото на седемнадесетия век, ще остане ненадмината, златна негова страница. В Англия дворцовите поетични драми, адаптирани от италианските дворцови живи картини, играли подобна роля на френските ballet de cour с това, че те прокламирали една идеализирана визия за монархията, представена чрез алегория и мит, изразена чрез елегантни речи, музика и танц. Много от тези поетични драми били създадени за Джеймс I от драматурга Бен Джонсън (1572-1637) и поставени от Иниго Джоунс. През 1642 г., след свалянето на Чарлз I от пуританите — чиито религиозни възгледи изисквали по-сурови социални критерии — всички театри били затворени и нещата си останали така през целия период на Английската република, пуританско управление, водено от Оливър Кромуел; те били отворени отново чак след възстановяването на монархията през 1660 г. Реставрацията, както станало известно властването на новия крал Чарлз II, била период на голяма съзидателност в музиката и театъра. Почти незабавно се появило търсене на нови пиеси, което било удовлетворено от Джон Драйдън (1631-1700), чиято работа била повлияна от Шекспир и от класическите римски автори. Късните пиеси от Драйдън и Уилям Давенант (1606-1668), наследника на Джонсън в двора, са доста приповдигнати, морализаторски трагедии за хора с благороден произход. Комедията постигнала по-голям успех, макар че се придържала към същата цел за морално възпитание. Скитникът: или прогоненият кавалер (1677) от мисис Афра Бен (1640-1689) и Пътят на света (1700) от Уилям Конгрийв (1670-1729) и сър Джон Ванбру (по-известен като архитект на Бленхайм Палас) са весели комедии на обноските, които отразяват цинизма — и онова, което по-късно критиците нарекли безнравственост - на епохата. Реставрацията белязала революция в английския театър: жените не само започнали да пишат пиеси, но те се появили за пръв път на сериозната сцена. Някои постигнали огромен успех: Нел Гуин скоро се оттеглила от сцената, за да стане любовница на Чарлз II. Театърът породил нов тип сценична музика от водещия композитор на Реставрацията Хенри Пърсел (1659-1695). По време на Английската република английските опери били пиеси, пригодени към музика, които успявали да избегнат забраната срещу театъра, защото се смятали за концерти. Тази практика продължила дори по време на Реставрацията. Така Венера и Адонис от учителя на Хенри Пърсел, Джон Блоу (1646-1708), в основата си е поетична драма с маски. Голяма част от творчеството на Пърсел е театрална музика, като Вълшебната кралица (1692), която е свободна адаптация на Шекспировата Сън в лятна нощ (не на епическата поема от Едмънд Спенсър Вълшебната кралица, публикувана през 1596 г., която е алегория за любовта и честта). Пърсел стигнал най-близо до операта с Дидона и Еней (1689), която в основата си е концертна опера и за нея се предполага, че е била композирана за девически пансион, но може би вместо това е дадена за забавление в двора. През следващото десетилетие Пърсел открил свой пламенен сътрудник в лицето на Драйдън, който снабдявал композитора с най-добрите си пиеси, пригодени за музика: особено с Крал Артур (1691), Едип (1692) и Индийската кралица (1695). Блоу и Пърсел също написали множество оди за кралското семейство и за отпразнуване на други случаи, както и много църковни химни и значителен репертоар от камерна музика и клавирни творби.

Откритието на убежната точка При перспективата се използва понятието убежна точка. Линии, които в природата са успоредни и отдалечаващи се от наблюдателя, се приема, че се пресичат в тази точка. Това е основата, която се разглежда от мнозина като „природна" система на перспективата: тя проектира действителността върху равнинна повърхност по начин, за който смятаме, че окото би възприело огледално. Тази система за пръв път била използвана в началото на V в. пр. Хр. в Атина от Агатарк от Самос за театрални сцени. Агатарк написал монография, обясняваща неговия метод, и скоро след това философите Демокрит и Анаксагор отработили и обяснили всички принципи на системата. Предполага се, че Брунелески най-вероятно е изобретил линейната или научната перспектива. Системата е геометричен способ за проектиране на пространство върху равнина, аналогичен на начина, по който лещите на фотоапарата проектират перспективен образ върху филма. Главната й особеност е убежната точка, една единствена точка, към която като че ли се събират множество паралелни линии. Ако тези линии са перпендикулярни на картинната равнина, тяхната убежна точка ще се намира на хоризонта, кореспондираща точно с позицията на очите на зрителя. Откритието на Брунелески само по себе си било по-скоро научно, отколкото художествено, но то веднага станало изключително важно за художниците от епохата на ренесанса. За разлика от интуитивните перспективни практики от миналото, научната перспектива била обективна, прецизна и рационална. Всъщност тя скоро се превърнала в аргумент за повишаване на изящните изкуства в категорията на хуманитарните науки. Докато емпиричните методи също могат да родят поразително живи резултати, чрез научната перспектива е възможно да се представи триизмерното пространство върху плоска повърхност по такъв начин, че всички разстояния да могат да се измерят. Това на свой ред означавало, че чрез обратната процедура планът можел да бъде извлечен от картинната перспектива на сградата. От друга страна, научните изводи от новата перспектива изисквали тя да бъде прилагана последователно, изискване, което художниците невинаги можели да спазят както поради практически, така и поради естетически причини. Тъй като методът изисква очите на зрителя да са на определено място в пространството, една перспективна картина автоматично ни казва къде трябва да застанем, за да я видим правилно. Така художникът, който знае предварително, че неговата творба ще се гледа отгоре или отдолу, а не от обичайното ниво на очите, може да построи перспективата в съответствие с тези условия. Ако обаче те са толкова неестествени, че той трябва да смени ракурса на целия си проект до някаква изключителна степен, той може да ги пренебрегне и да приеме точката на идеалния зрител, разположен нормално. През 1435 г. откритието на Брунелески било описано в De Pictura, първия ренесансов трактат за живописта, от Леон Батиста Алберти, един от значимите архитекти по онова време.

БАРОКОВ ТЕАТЪР И МУЗИКА ВЪВ ФРАНЦИЯ Най-важният факт във френската култура през седемнадесети век било пристрастието към класицизма, който бил установен 50 години по-рано. Плеядата, група поети, водени от Пиер дьо Ронсар (1524-1585), била създадена през 1550 г., за да развие френската литература по пътя на гръцката и римската поезия и драматургия, които били публикувани и започнали да се изучават още в началото на века. Почти по същото време станали популярни дворцовите фестивали, както и intermezzi (наречени също ballets de cour), които съчетавали песни, танци, драма и спектакъл в "античен" маниер. Общественият театър бил монополизиран от Confrerie de la Passion (Братство на Страстите Христови), което получило контрола върху светската драма. (Религиозните,пиеси били забранени през 1548 г.) Тези три фактора — пристрастието към класицизма, към старинните предмети и дворцовото покровителство — оформили решително френския театър и музика. Предпочитанието към класицизма и хуманизма били засилени по време на регентството на италианската кралица на Анри II, Катерина де Медичи (1560-1574). Обаче развитието на изкуствата било разстроено от Религиозните войни между католиците и протестантите, избухнали през 1562 г. Бойните действия продължили, докато протестантите не били победени през 1629 г. от войниците на Луи XIII под ръководството на неговия главен министър кардинал Ришельо (1585-1642). Краят на Религиозните войни дал огромна власт на Ришельо. Високообразован човек, сега той обърнал вниманието си не само към управлението на Франция, но и към покровителството на изкуствата. През 1629 г., същата година, когато били победени протестантите, започнала да се събира Френската академия, малка група интелектуалци, да обсъжда неформално въпросите на литературата. През 1636 г., по нареждане на кардинал Ришельо, тя станала държавна институция, базирана върху италианските модели. Академията изисквала от театъра да дава морални уроци и да се придържа към италианската концепция за правдоподобност. Това била първата от множеството френски академии, които щели да бъдат основани през седемнадесети век, за да насърчават живописта и скулптурата, музиката, архитектурата и дори танца. Тези държавно контролирани академии надзиравали обучението на младите художници и отговаряли за раздаването на държавни поръчки. С времето академиите ставали все по-авторитарни и накрая упражнявали строг контрол върху всички изкуства. Първият значим френски драматург бил Александър Арди (около 1572-1632), плодовит автор, който написал около 700 трагикомедии (пиеси със сериозна тема и щастлив край) и пасторални пиеси за Hotel de Bourgogne, единственият постоянен театър в Париж до края на войните през 1629 г. Иначе пиесите били поставяни на места (jeux de раите), където се издигала платформа вместо сцена. През 1640 г. кардинал Ришельо наредил в двореца му да бъде издигнат театър, първият във Франция, който имал авансцена (арка, разделяща сцената от аудиторията), новост, дошла от Италия и скоро станала стандарт в цяла Европа. Ришельо проявявал особен интерес към драмата и лично наел петима драматурзи да работят под негово ръководство. Единственият, който постигнал трайна слава, бил Пиер Корней (1606-1684), чиито трагедии, взети от древната история и митология, са съсредоточени около героя, който предпочита смъртта пред безчестието. Те са написани на витиеват, емоционален език, който дефинирал френската класическа драма преди 1650 г. Но когато Корней представил Le Cid пред Академията за рецензия в годината, когато тя била основана, пиесата се сблъскала с такава сурова критика, че той престанал да пише за четири години. По-младият брат на Корней, Тома (1625-1709), също бил бележит драматург, чиито най-добри творби датират от 70-те години на XVII век. Френската драма достигнала своя зенит с пиесите на Жан Расин (1639-1699), чиито трагедии в гръцки стил се развивали около конфликта между желание и дълг, изразен с непосредствен, прост език, който бързо заместил претрупания език на Пиер Корней. Пиесите на Расин въплъщават теориите на Никола Боало-Деспрео (1636-1711), който защитавал трите единства — на време, място и благоприличие — в речта, стила и моралното поведение. В началото на кариерата си Расин се сприятелил с Молиер (Жан-Батист Поклен, 1622-1673), чиито пиеси белязали върха във френската комедия. Мизантроп (1666) и Тартюф (1664), повлияни от комедия дел арте, която се радвала на голям успех във Франция, са шедьоври на циничното остроумие, написани в 12-срични александрийски куплети, които се превърнали в стандартна стихотворна форма за френския театър. Комеди Франсез, създадена с кралски декрет през 1680 г. от трупата на Молиер и тази на Hotel de Bourgogne, получила монопол върху всички драми на френски, с единствено изключение за комедия дел арте, която накрая била забранена през 1697 г. заради въображаема обида към любовницата на краля. Кардинал Джулио Мазарини, наследникът на Ришельо, който бил италианец по рождение, изпитвал трайна любов към операта, която поддържал активно. Скоро след като поел юздите на пълната власт след смъртта на Мазарини през 1661 г., Луи XIV започнал строежа на нов дворец във Версай, край Париж. Още преди завършването на двореца през 1682 г. Луи поставял огромни спектакли, като „Удоволствието на омагьосаната земя” (1664), алегория за неговото управление. Изкуствата в епохата на Луи XIV трябвало да прославят краля, а класицизмът щял да изиграе основна роля в това. Класицизмът бил фаворизиран не само поради образования си хуманизъм и извисения си морален тон, но и заради внушението си, че Франция била наследник на Гърция и Рим. В дебатите след 1688 г., известни като Битката между Древните и Модерните, френските академици дори се опитали да покажат превъзходството на френската култура, използвайки я, за да заместят античността като нов критерий. През 50-те години на XVII век Луи XIV се появявал редовно на балетите, които се превърнали в големи спектакли. След това той продължил да се наслаждава на балетите и оперите от своя придворен композитор и танцов майстор Жан-Батист Люли (1632-1687). Първоначално Люли си сътрудничел с Корней и Молиер в комичните балети за двора, но Молиер отказал да работи с Люли през 1672 г. поради неговите безскрупулни действия. Тогава Люли започнал сътрудничество с драматурга Филип Кино (1635-1688), което продължило едно десетилетие, от Атис (1676) до Армида (1686), базирано върху Освободеният Йерусалим от Торквато Тасо. Тяхната работа, която акцентирала върху единството между текста и музиката, била сравнима по характер с трагедиите на Корней и Расин. Тъй като се придържал към флорентинския идеал carnerata за изразително декламиране, Люли композирал музика с отмерена и грандиозна простота. Той също така смятал за революционно въвеждането на допълнителни хорове и балети в операта, което придало на представленията по-голяма пищност, която спечелила много от костюмите, проектирани от Жан Берен (1637-1711). Резултатите били сериозни и пищни, но също така и колоритни — напълно подходящи за живота във Версай. Люли заемал пост във френската музика, който може да се сравни с поста на Шарл Лебрюн в изящните изкуства. Той способствал за основаването на Кралската танцова академия след оттеглянето на краля от активно участие в балетите през 1661 г. През 1672 г. Люли слял академиите за музика и танци, за да създаде предшественика на Opera, националното оперно общество във Франция. Люли определено бил най-мощната сила във френската барокова музика. Единственият му съперник бил Марк-Антоан Шарпентие (1634-1704), ученик на Карисими, който, като музикален диригент на Йезуитския орден в Париж, станал най-великият френски композитор на религиозна музика. Светската музика на Шарпентие също била с високо качество, особено операта „Въображаемата болест” (1673), написана с Молиер, след като той скъсал с Люли. Другата важна фигура бил много по-младият Франсоа Купрен (1668-1733), органист на краля във Версай, чиито сюити за клавесин и оркестър са забележителни със своята витална фантазия. Като композитор той живял в две епохи: най-значимите му композиции били написани при властването на Луи XV, макар че музиката му остава къснобарокова по стил.

ТЕАТЪРА И МУЗИКАТА ПРЕЗ ВИСОКИЯ РЕНЕСАНС Въпреки че терминът се прилага специално към изящните изкуства, Високият ренесанс бил близко свързан с литературата, театъра и музиката. Действително изящните изкуства преди всичко създали културния климат, който направил Високия ренесанс възможен. Началото на шестнадесети век възвестило първата велика епоха в италианската литература от времето на Данте и Петрарка, които творили около 200 години преди това. Водещ представител бил поетът Лудовико Ариосто (1474-1533), чийто шедьовър Orlando Furioso (1532) използвал историята за рицаря кръстоносец Роланд, за да прослави покровителите му, семейство Д'Есте от Ферара. Още през 1508 г. Ариосто написал първата си комедия в класически стих на италиански. Дори Николо Макиавели (1469-1527), който е най-известен със своя трактат за властта и придворния живот, Принцът (публикуван посмъртно през 1532), написал комедията Мандрагора. Първата простонародна трагедия, Sofonisba (1515) от Джанджорджо Трисино (1478-1550), била написана в гръцки стил, за да се пребори с влиянието на Сенека, откривайки по този начин дебат, който бързо бил спечелен от защитниците на латинската драма през 1541 г., когато Orbecche от Джанбатиста Синтио (1504-1573) станала първата действително италианска трагедия. Съответствието на Ариосто в музиката на Високия ренесанс бил фламандецът Жоскен Депре (около 1440-1521), който станал най-прочутият композитор на своето време. Той принадлежал към същото творческо поколение като Леонардо да Винчи, макар че бил по-възрастен. Въпреки неговия артистичен темперамент, който се ползвал с лоша слава, той бил наеман от всички водещи дворове в Италия и Франция и се радвал на покровителството на не по-малко от трима папи. (Той бил във Ватикана, когато Перуджино и Ботичели украсявали стените на Сикстинската капела.) Съвременнците му се отнасяли към Жоскен с почти същата почит като към Микеланджело. Първият истински музикален гений, за когото знаем, Жоскен бил виртуоз както в светската, така и в религиозната музика. Така той намерил идеалния си отдушник в песента (chanson) и в мотета (от френския термин mot за ,дума"), които съставят цяло царство от човешки действия и чувства, оставащи извън обхвата на традиционната Меса. Той развил един спокоен, хомогенен стил, който уместно се сравнява с изкуството на Рафаел като въплъщение на класическия идеал в неговото спокойно, балансирано съвършенство. Той също така има важен принос в извеждането на музиката от системата от модели, използвани през цялото Средновековие и в епохата на Ранния ренесанс. Жоскен станал прочут в цяла Европа благодарение не само на пътуванията си, но и на изобретението на музикалните издания, като използвал подвижната печатница за музикални партитури, направена от Отавиано Петручи (1466-1539) през 1498 г., изобретение, което се оказало толкова революционно като печатарството за книгите и правенето на отпечатъци. Петручи се радвал на такъв успех, че през 20-те и 30-те години на XVI век Франция, Германия и Нидерландия се очертали като съперничещи си центрове на музикалните публикации. Разпространяването на музиката и идеите в печатна форма помогнало за издигането на композиторите в средите на хуманитаристите. Като художниците, сега те станали "учени" и се включили в дебатите по теоретичните въпроси заедно с останалите интелектуалци. Техният статус бил издигнат още повече с появата на първите учебници, които учели аматьорите как да свирят на отделните инструменти и това дало тласък на още една нова вълна от ентусиазъм към музиката. Знак за нарастващото значение на музиката е и това, че дворовете се съревновавали ожесточено за водещите композитори и музиканти, които искали високи заплати, Нещо повече, от идеалния принц или придворен се очаквало да придобие някакви музикални способности в допълнение към другите си таланти. Този съвършен придворен Леонардо да Винчи също така бил и завършен музикант, като Джорджоне и Тициан.

Елементи на електрическата уредба - захранваща линия - потребители - разпределително табло - токов кръг - излаз на токовия кръг Видове ел. инсталации - според предназначението си за осветление силова ел. уредба съобщителна асансьорна - в зависимост от помещението нормална среда влажни помещения протовопожарни за горещи помещения за пожароопасни помещения - според големината на напрежение 3; 6; 10kV за нормално ниско напрежение до 500V за много ниско напрежение 12V - според външния си вид открита с тръби положени открито с тръби положени покрито (под мазилката) скрита под мазилката без тръби полу скрита Условия - целесъобразност - сигурност и безопасност - якост и твърдост - икономичност - естетически вид Открити ел. инсталации - според начина на изпълнение инсталации с голи проводници закрепени върху изолатори инсталации с изолиран проводник върху изолиращи тела инсталации с кабели закрепени на специална носеща конструкция - изработване на инсталцията очертава се мястото (прекъсвач, превключватели и др.) на проводника, който ще се положи или пренесе през стена правят се отвори за закрепващи устройства или пренасяне през стена полагат се закрепващи и изолиращи приспособления монтират се проводниците и кабелите монтират се ел. уредите свързват се с положените проводници и кабели Ел. уредби с тръби - прави се с цел предпазване на проводниците от механични натоварвания - видове уредби с тръби бергманови тръби със стоманено панцерови газови тръби - изиствания в една тръба да се прокарват проводници от един токов кръг съединяването на проводници в една тръба е забранено! всички съоръжения със стоманени или газови тръби да бъдат заземени и занулени естетически вид Направа - определяне и очертаване както на уредите така и за преминаване през стена. Полагане, монтиране и закрепване на тръбите. Изтегляне на проводника. Свързване на уредбите с проводниците. При скрито положени тръби разликата е, че изкопаването на каналите и закрепването им с гипс на някой места.

Електро монтьорски инструменти Видове - Инструменти и приспособления за измерване и разчертаване метър дървен пергел нивелир канап отвес тебешир или молив - инструменти и съоръжения за изходни работи в зидария и бетон чук - пистолет шлосерски секач шило за бетон свредел с различна форма - инструменти за монтаж на ел. уредби и съоръжения отвертки пистолети за изстрелване на закрепващи устройства комплект клещи за огъване клещи за пресоване на кабелни накрайници пружина към изтегляне на проводници електротехнически колан пили ръчна ножовка бензинова лампа - инструменти за замазване и гипсиране шпакла и канче за гипс - уреди за измерване комбиниран измервателен уред ом метър мега ом метър вериго проверител фазумер и много други...

Инсталационни тръби Видове - черни бергманови тръби Изработват се от изолационна хартия и са покрити с битумна смес. Изработват се с диаметър 9; 11; 13,5; 16; 23; 29; 36; използват се за полагане под мазилката. - бели бергманови тръби Изработват се от изолационна хартия и са обвити с пооловна стуманена обвивка изработват се с диаметър 5; 11; 13; 16; 23; 29; 36; Изработват се от три пласта изолирана хартия, използват се както за скрити така и за открити инсталции. Използват се за скрит и открит монтаж. - пластмасови тръби Изработват се от половинилхлорид(pvc). Използват се за открито и скрито полагане където имаме малки меганични въздействия - стоманено - панцерови тръби Изработват се от книжна импрегнирана тръба поставена в безшевна стоманена тръба. Краищата на тръбата са винаги с резба. Използва се за скрито и открито при опасност от механични въздействия. При особено влажни помещения тръбата се асфалтира. - стоманена - газови тръби Това са безшевни стоманени тръби с резба в двата края. При полагането им се асфалтират, а в химически активни помещения и се лакират. Използват се за открито и закрито полагане във влажни и с химически изпарения помещения. Принадлежности към тръбите - конзола Служи за укрепване на прекъсвачите и щепселните кутии. Имат един отвор на свързване на тръбата към конзолата. Използват се за скрит и открит монтаж. - разклонителна кутия Кръгли и квадратни по форма, имат капак, които може да бъде метален или пластмасов, от 1 до 4 отвора монтират се винаги на стената като изпълнението на инсталацията зависи от типа на използваните тръби. Когато се използват стомано-панцерови тръби или стоманено газови разклонителните кутии са направени от чугун и са ляти като предварително имат направени резби на отворите. Съвременните конструкции на конзола и разклонителна кутия са направени от пластмаса и служат както за едното така и за другото.

Разклонители Това са инсталационни материали, които се поставят на определени места. Конструктивни елементи - месингови клеми - отвор за проводници - винтове за закрепване на проводниците - порцеланова основа - кутия Видове - разклонител за подвижна инсталация - разклонител за скрита инсталация - видизащитни Могат да бъдат кръстати, теобразни, ъглови и други по форма. Всички водозащитни разклонителни кутии имат входен комплект, който се състои от нипел, шаиба, уплътнител и входна гайка - полу скрита разклонителна кутия за осъществяване на не подвижна връзка за различните домакински уреди с ел. уреда разклонителна кутия български разклонител

Електрически контактни устройства за присъединяване на ел. съоръжения към токозахранваща мрежа Щепсели служат за пресъединяване на ел. съоръжения към ел. мрежа те биват няколко вида: - токо земащи (щепсели) - токо отдаващи (щепселни кутии (контакти)) Щепселни устройства - силови това са трифазни щепсели, на които заземителният щифт е меден - слаботокови дву полистни за радио точки и за превозни средства (жакове и щифтове) Щепсълни кутии според конструкцията и презначението си биват - за битови нужди за открита уредба за полу скрита уредба за скрита уредба водоустойчиви - силови за открита инсталация за закрита водозащитна Произвеждат се с порцеланова основа върху която имаме контактни гнезда за плиските щифтове и пластмасова кутия слаботокови тялото им е пластмасово, като разтоянието между контактните щифтове е намалено Щекери те са разновидност на щепселите свързват токоизточника с различни подвижни консуматори

МАЧУ-ПИКЧУ Оригинална снимка от 1911 година, преди да започнат модерните реконструкции... През едно юлско утро на 1911 година мъглата пак се кълбяла в теснината, в чиято дълбочина с глух шум се премятали през речните прагове водите на Урубамба. Младият американски археолог Хирам Бингхем и перуанският сержант Караско потрепервали от влагата и студа, гледайки високата скала, на която възнамерявали да се изскачат. Главата се замайвала само при вида на тясната стръмна пътечка, едва забележима по отвесната каменна стена. Но там, на самия връх, както твърдял водачът, се намирали загадъчни развалини. Бингхем бил насочен към долината Урубамба от записките на френския пътешественик Шарл Винер, който споменава в своите записки, че по разказите на индианците в района на планината Мачу-Пикчу се намират загадъчни развалини. . . Бингхем се решил на трудното и опасно изкачване и на височина 600 метра се натъкнал на дялани блокове светъл гранит. Ученият мислел, че градът е погребан сред поникналите храсти под дебелия пласт пясък и прах, но когато се изскачил по-нагоре, видял постройки, с които и след стотици години не могли да се справят нито храстите, нито корените на дърветата, нито лианите. Тук се намирал храм със стени, дебели 4 метра и с дълбоки ниши надлъж по фасадата. Със своята постройка и трапецовиден вход той напомнял храмовете, построени от инките в Куско. Тук имало и двуетажни жилища и някакви постройки с островърхи покриви. А вътре били намерени съдове от печена глина. В града били открити гранитни басейни и улеи, по които от тераса на тераса се стичала вода от пресъхнали днес източници. Но защо е спрял животът в града, където нямало никакви следи от вражески нападения или стихийни бедствия? Отговор на този въпрос трябвало да даде експедицията на Йелския университет, която Бингхем възглавил след една година. Открити били 150 скелета, както погребани, така и останали в самия дворец — построен от грижливо разположени един до друг каменни блокове, а също и по стълбите, които в тоя удивителен град наброяват 3000 стъпала. Като заместват улиците, стълбите частично са изсечени в скалата, частично са направени от огромни каменни блокове с единия край вградени в стената. Скелети са намерени и под вековните наноси в развалините на домовете, и около храмовете, и почти всички скелети, намерени на скалата Мачу-Пикчу, и останките от дрехи били женски. След като освободила постройките от наносите и растителността, експедицията разкрила храма на главния бог на инките — бога на Слънцето (храма, на „Трите прозореца"), разположен така, че от него се виждала цялата долина на свещената река Уруоамоа. В полирания каменен под на това здание се отразявал първият слънчев лъч, който прониквал през пробитите с особена цел прозорци и се плъзгал по мумиите, които съхнели под покрива на храма. По-нататък се намирал и храмът с помещението за свещения ягуар, чийто скелет е намерен на същото място, а още по-нататък имало и нещо като военен плац, мелница и предградие за простолюдието. А скалата в края на пропастта била мястото за изпълнение на смъртни присъди — в скалата има вдлъбнатини за ръцете на осъдения, когото окачвали над бездънната пропаст. Дяланите и шлифовани камъни поразявали със старателната си обработка. Стените, построени от тези камъни, нямали орнаменти, корнизи, рамки на прозорци, нямало никакви релефи нито по домовете, нито в храмовете. В града не били намерени нито статуи, нито следи от живопис. Само олтарът редом с помещението за ягуара запазил следи от червена боя. Съдовете също се отличавали със сурова простота — две-три ивици и примитивни триъгълници по тях, ето цялата украса, която си позволявали обитателите на загиналия град. Само на един съд, подобен на кана, било открито изображение на битка. Империята на Инките Империята на инките се родила в битки. Изглежда че най-напред вождът на някои от племената в района на Куско е придобил власт над своите съседи в южните райони на Перу, а с течение на времето обединението на племената се превърнало в централизирана империя, чиито граници постепенно се разширявали и достигнали бреговете на Тихия океан. Инките успели да завладеят на север голяма част от съвременен Еквадор, Боливия и Перу, а на юг част от територията на Чили. Учените смятат, че Инка Тупак Юпанки е покорил южните племена чак до пустинните пампаси на днешна Аржентина, а неговият наследник Хуайна-Капак е разширил владенията си приблизително до границите на днешна Колумбия. Територията, на която той е царувал, имала 12 милиона жители. Тази странна държава приличала на пирамида. Неин връх бил императорът, Великият Инка. Смятали го за син на самото Слънце — жив бог, господар на живота и смъртта на своите поданици. От Инка като от връх тръгвала и се разклонявала надолу йерархичната стълба на чиновете и длъжностите. Главните длъжности се заемали от хора от дома на Великия Инка, т. е. от негови роднини. Резидентската част от Мачу Пикчу За отличителен знак на аристократите служели огромни обици, за които самият Велик Инка пробивал отвърстия в ушите им. И тези аристократи се наричали „инки". Инките не били народ, а каста, в която влизали потомците на старите племенни вождове. Инките въвели постепенно единния език „кечуа", построили главната столица Куско и протегнали от нея пътища като пипала. Мъжете от 25 до 50 години в тази разноплеменна и все пак единна и могъща страна били разделени на отряди по 100, 500, 1000, 5000 и 10 000 души. Всеки отряд се ръководел от особен вожд или чиновник, който произхождал от знатните родове и бил назначаван от Великия Инка. По заповед на царя отрядът трябвало да се отправи на поход към далечни страни или да тръгне да строи пътища или храм на някой от боговете. Чиновниците следели всеки поданик да обработва строго определен по големина участък земя и да живее в глинено жилище по установени размери. Простият земеделец или занаятчия нямал право да притежава никакво имущество освен предвиденото — никакви други запаси и облекло; в строго определено време той трябвало да предава една трета от реколтата или занаятчийските произведения в хамбара и складовете на бога на Слънцето. Както съобщава испански историк, един от Великите Инки казвал: „Децата на простолюдието не бива да изучават науки, които трябва да знаят само благородниците — тъй като простите хора като невежи не са способни да се издигнат до разбирането на такива неща, а само остават високомерни, позорят и унижават държавата: за тях е достатъчно да изучават занаята на своите бащи". Това означава, че професиите били наследявани. Чиновниците следели сина на земеделеца да бъде земеделец, сина на тъкача — тъкач, на медникаря — медникар. На 25 години, нито по-рано, нито по-късно, индианецът се женел за девойка от същата местност, чиновникът следял женихът и невястата да бъдат от едно съсловие. Земеделецът не можел да мисли за женитба с дъщерята на военачалника, а синът на военачалника за женитба с дъщерята на жрец. Всеки човек бил научен да се труди без умора и безропотно да се подчинява на всички нареждания на господарите си. Всяко нарушение на законите, обичаите или заповедите се наказвало със смърт. В държавата на инките всичко се преброявало — и хората, и земята, и събраната реколта, и дължината на пътищата, и жилищата. Това изисквало сложна система на отчитане и цяла армия преброители, които вършели това с помощта на възли на специални шнурове. С помощта на възли инките можели да предават не само цифри, но и думи и цели фрази, с тяхна помощ записвали закони и разпоредби. Трябва да се предполага, че създаването на империята на инките било болезнен и труден процес. Територията на Перу била така прорязана от планински вериги, речни долини, ивици мъртва солена почва и непроходими гори, че общуването между отделните племена в течение на много векове е било затруднено. Всяко племе имало свой самостоятелен живот, имало свои обичаи, свой език и свое изкуство. Народите в древно Перу говорели на 125 езика и на безчислено множество диалекти. Те имали своя история, предания и закони. В началото на нашата ера културата по долините Наска, Ика и Паска вече брояла близо половин хилядолетие. Жителите на тези долини подобно на египтяните вярвали в задгробния живот и подобно на египтяните балсамирали мъртвите. Мумиите на жителите на тези долини били погребвани в подземия на свещения полуостров Паракас. По пода на издълбаните в скалите пещери все още лежат грижливо наредени мумии, обвити в жълти, червени, сини плащаници от памук и вълна. Нито по-рано, нито по-късно, нито тук, нито в друг кът на земята не е имало тъкачи, които със своето изкуство да превъзхождат майсторите на древно Перу. Гущери и пуми, богове и духове, воини и жреци, предназначени да пазят покойника от демоните на задгробния свят, били втъкани в плата с неповторимо техническо съвършенство от хората, които познавали стотици начини за преплитане на тъканите, които приготвяли бои с около 200 нюанса и които умеели да използват ефекта от съчетанието на фактурите на растително и животинско влакно. Между пети и девети век в Перу живели народи, достигнали удивителни познания в инженерното дело. Аквадуктите и напоителните канали, построени от хора, които не познавали желязото, са действали още в началото на XX век. Народът от долината Моче през първото хилядолетие е създал керамика нямаща равна на себе си в историята на световното изкуство. Хората от тази долина имали обширни познания по математика и астрономия, но подобно на другите американски народи те не били запознати с такава обикновена вещ като грънчарското колело. Своите съдове те лепели така, както лепели и статуетките си. Това са портрети на хора с обветрени татуирани лица с физически недостатъци, какъвто е например - едноокият вожд, волеви образи на гърбоноси воини, скулести старци, сбръчкани старици. Този народ е преживял нов разцвет през XIV—XV в., когато по крайбрежието на Атлантическия океан възникнала мощната държава Чиму със столица Чанчан. В този град стените били украсени с орнаменти подобно на ковьори. В него имало дворци, препълнени с прекрасни съдове и древна пластика, пирамиди и мавзолеи. В градовете, построени от инките, учените почти не намират украсени съдове, скулптури или орнаменти, т. е. нищо от онова, което отличавало страната до времето, когато инките създали своя държава, след като завоювали страната Чиму. Инките се стремели да заличат от паметта на племената тяхното минало, техния особен начин на живот, език и култура. Владичеството на инките довело изкуството, скулптурата, орнамента и подобното на живопис тъкачество до упадък. Изкуството вдъхновява и облагородява човека. Изкуството изразява душата на народа, неговата история, традиции и характер. От всичко това поданиците на Великия Инка трябвало да се откажат. Затова величествените здания, построени от инките, са лишени от украса, а. техните съдове се отличават с пределна простота. Известно е, че Великите Инки притежавали колекции от рисувани таблички и кърпи. Това били документи, написани с йероглифи, но малко преди идването на испанците жреците обявили, че древната йероглифна писменост носи нещастие. Йероглифната писменост била изкуство и в края на краищата тя била забранена. Впрочем инките не навсякъде преследвали изкуството. За знатните деца се правели за игра фигурки от сребро. Смъртта на Великите Инки се съпровождала с изработване на маски и статуи от злато. За мумиите на Великите Инки както в миналото се тъчели живописни одежди. Техният костюм от пера се отличавал с пищност и великолепие. А в техните дворци били окачени картини. Инките признавали изкуството, но го считали за достояние само на тези, които управлявали страната. Първото изображение на инка в Европа. Pedro Cieza de Leon. Cronica del Peru, 1553. ПОТОМЦИ НА БОГОВЕТЕ Малко преди нашествието на европейците Великият Инка Хуайна-Капак по неизвестни досега причини оставил свещената столица Куско и превърнал в своя резиденция крепостта Кито на територията на днешен Еквадор. Преди да умре, в 1527 год., той разделил своята империя на две части. Южната част със столица Куско той предал на един от своите законни синове Уаскар, а северната с град Кито—на Атауалпа, син на Великия Инка и една местна царица. Двамата братя моментално станали врагове. Уаскар изглежда бил протеже на жреците, а Атауалпа —: на военните вождове. Тяхната вражда била израз на борбата вътре в управляващата каста на инките. В 1532 година двамата братя решили да се срещнат в централната част на страната по средата на пътя между двете столици в крепостта Кахамалка. Двамата тръгнали начело на своите армии. Отначало нищо не предвещавало война, но когато Атауалпа видял, че неговата армия е няколко пъти по-силна от армията на Уаскар, той нападнал брат си. Голямата част от привържениците на Уаскар били избити, а сам той попаднал в плен и окован във вериги, бил изпратен в свещената столица Куско. Атауалпа установил военния си лагер при Кахамалка и очаквал придвижването на своя пълководец Руминяуи, за да влезе начело на своята войска в победената от него свещена столица на Великите Инки Куско. Писаро и неговите сто седемдесет и седем сподвижници слезли на територията на днешен Еквадор тъкмо в този драматичен момент. Два месеца били нужни на испанците, за да достигнат Кахамалка. Може би това никога нямало да им се удаде, ако привържениците на Уаскар не им били показали пътеките към висящите мостове. Сред безбрадите с бакърени лица индианци от поколение на поколение се предавала легендата за бога-крал Виракоча с бяла кожа и коси, растящи по брадата. Този бог заминал зад морето и обещал да се върне в години на страшни нещастия, за да помогне на народа си. Кои могли да бъдат тези странни белокожи пришълци с черни и рижи бради, с брони, които греели на слънцето с метален блясък, възседнали страшни четириноги чудовища? Разбира се, това могли да бъдат само богове или пратеници на боговете! Франциско Писаро (1471 —1541) — испански конквистадор, завладял в тридесетте години на XVI век държавата на инките. Това че те за пръв път се появявали в момент, когато в страната избухнала междуособица, означавало, че белите богове искат да помогнат на една от страните. Как да не се надява Уаскар, че боговете са дошли, за да го избавят от неволята? Как да не се утешава Атауалпа с мисълта, че боговете са дошли да осветят триумфалното му влизане в свещената столица Куско? Затова привържениците на Уаскар помогнали на Писаро да стъпи в сърцето на Перу. Затова Атауалпа миролюбиво очаквал пришълците. Кахамалка бил град, разположен на високо планинско плато между централните и източни разклонения на Кордилерите. Склоновете на планините около Кахамалка били укрепени с изкуствени тераси, които се издигали нагоре като гигантска стълба. По тези тераси, създадени от човешки труд, се отглеждали тютюн и царевица. Денят, в който Писаро пристигнал, бил 15 юли 1532 година. Вятърът разклащал по терасите хилядите палатки от лагера на Великия Инка. Кахамалка била изоставена от жителите си и Писаро намерил града празен с отворени порти. По-нататък събитията се развивали с бързината на сменящи се филмови кадри. Писаро се явил пред Атауалпа и поканил Великия Инка на пир. Атауалпа, който гордо казал на Писаро: „Птица не може да литне в небето на моята страна и лист не може да трепне в горите й ако аз не поискам!" — имал 20—30 хиляди воини. Той лесно можел да унищожи шепата испанци. Но за да подчертае своето миролюбие, Атауалпа пристигнал на централния площад в Кахамалка в златни, украсени с пера носилки. съпровождан от великолепна свита. И Великият Инка и неговите велможи дошли без оръжие. Тъкмо това очаквал Писаро. По даден от него знак окованите в доспехи испанци с боен вик „Сант Ято!" нападнали гостите си. Невъоръжените телохранители на Великия Инка били избити, а самият той —пленен. Атауалпа бил затворен в най-отдалечената част на своя собствен дворец Кахамалка. Залавянето на Великия Инка означавало покоряване на неговата държава. От този миг страната се простряла пред нозете на испанския капитан: централизацията, която на инките се струвала сила, станала причина за тяхната гибел. ЗЛАТОТО НА ИНКИТЕ Дните, минавали. Жителите на Кахамалка възстановявали домо вете си. Животът потекъл в своето корито. Народът, поучавай на пасивна покорност дълги векове, безропотно възприел новото положение на нещата. За него това било обикновена смяна на господарите. Новият господар бил ни по-добър, нито по-лош от стария. Перуанците били поразени най-вече от липсата на връзка между поведението на испанците и християнския морал, който те проповядвали. Под властта на Великите Инки индианците смятали за невъзможно да нарушават клетвите си, не познавали грабежите, убийствата, предателствата. Сами завоеватели, инките били свикнали да се отнасят с уважение- към имуществото и обичаите на другите народи. Перуанците съвсем не можели да проумеят защо нечовешки жестоките и отмъстителни испанци проповядват милосърдие, защо крадците повтарят заповедта „не кради", защо клетвопрестъпниците говорят за чест, а разбойниците за добро — и всичко това в името на техния бог Христос. Скоро всичко, което представлявало някаква ценност, било отнето от перуанците и пренесено в испанския лагер. Било конфискувано всичко освен оръдията на труда. Но Писаро смятал, че награбеното е все още малко. Той искал да изпрати отвъд океана такава плячка, каквато дотогава не била изпращана от Америка. Стаята, в която бил затворен Инка. имала размери 4x6 метра и Писаро предложил на Атауалпа, че ще го освободи при условие, че напълни стаята със злато на височина колкото вдигната ръка. Червената черта опасала стените на стаята. Такъв бил фантастичният откуп, който перуанският монарх обещал да плати за своя трон. Златото, с което е така богато Перу не представлявало богатство за индианците. Инките знаели какво значи да бъдеш „могъщ". но понятието „богат" им било неизвестно. Пратеници на Великия Инка незабавно се отправили на път. Те трябвало да обходят цялата империя от Кито до Куско. За да се придвижат по-бързо, те се снабдили с носилки, които носели, тичайки, като се сменяли през определени интервали от време. Пратениците носели „кипи" — цветни шнурчета с възли, чрез които се предавали заповедите. Държавната машина на инките била добре смазана и никой не смеел да се противопоставя на своя господар. Грамадата от злато растяла, но когато двумесечният срок, определен от Пи-саро, изтекъл, уговорената височина не била достигната. Инка се усмихвал: още малко търпение. Нима не е достатъчно това, че всички пътища, които водят за Кахамалка, са пълни с носачи, прегърбени под тежките съдове със злато? Тогава Писаро съобщил на Инка една новина: той успял да се свърже с привържениците на Уаскар. Уаскар обещал на испанците, че ще откупи короната за по-висока цена, отколкото Атауалпа. Уаскар обещал да напълни стаята в Кахамалка не до височината на човешки ръст, а до самия таван. Няколко дни по-късно Уаскар бил убит в затвора Куско по заповед на Атауалпа Юли 1533 година. Условието било изпълнено. Стаята била напълнена със злато и сребро. Писаро станал владетел на съкровища, каквито нямал в своите сандъци нито един от европейските монарси и банкери 52 000 сребърни марки и 1 326 000 златни пезо. Тази грамада метал би струвала в средата на XX век около 3 430 000 долара или 1 225 000 фунта стерлинги. Освен това Франциско Писаро отделно получил от Атауалпа златно кюлче на стойност повече от 196 000 долара по днешния курс. Атауалпа платил, но смятали те да му дадат ако не трон, то поне свобода? Представите на конквистадорите за справедливост били крайно „своеобразни". Плененият и разорен Инка все пак представлявал заплаха за испанското господство. В очите на перуанците той бил син на Слънцето, последен бог и наследник на бога. Не било достатъчно да се заграби неговото кралство, да се опустоши неговата съкровищница, да се подчини неговата армия. Трябвало да бъде унищожен той самият. Какво по-лесно от това да се докаже вината на невинния? Били извикани свидетели. Най-враждебно настроен бил перуанецът Филипило, привърженик на Уаскар. Той служил като преводач при испанците и по тяхна заповед обвинил Атауалпа в бунт срещу краля на Испания, в незаконно заграбване на перуанския престол, в убийство на родния брат, в многоженство, в жертвоприношения, принасяни на лъжливи богове. Трибуналът се съвещавал кратко. Атауалпа трябвало да бъде изгорен жив. В последния момент му предложили покръстване. Той се съгласил и благодарение на това изгарянето било заменено с по-лека смърт. Съпроводен от свещеници и обкръжен от огромна тълпа, ново-покръстилият се християнин Жуан де Атауалпа бил изведен навън. Частицата „де" говорела за дворянско достойнство, а дворяните в Испания не ги бесели, а ги удушвали. На същия площад в Кахамалка, където преди девет месеца се бил появил Атауалпа в блестяща, украсена с пера носилка (паланкин), била устроена гарота. Върху шията на Инка била окачена примка. Започнали да я стягат. Последният Инка умрял, без да сваля очи от Писаро. Бившият испански наемен войник хвърлил краля-бог в тъмница, принудил го да събере невиждано количество злато и за награда го удушил. Мрачната тълпа, която наблюдавала падението на своя цар, не се опитала да попречи на това, което й се струвало неизбежно. ГИБЕЛТА НА КУСКО испанците се втурнали през обзетата от ужас държава в нейната главна столица Куско. Писаро избрал Великия път на инките от Кито за Куско, който минавал по бреговете на езерото Титикака. По този път лесно можели да се движат кавалерия и пехота. По пътя имало складове с провизии и мостове през клисурите и реките. Той бил покрит с трамбована глина, твърда и гладка като дялан камък. Испанците били поразени, като сравнявали този път с калните и изровени пътища на Кастилия. Онези, които посещавали Италия, го сравнявали с пътищата на древните римляни. Като убил Атауалпа, Писаро се убедил, че трудно ще овладее управлението на страната без император. Нужен е нов Велик Инка, който да получи власт от ръцете на Писаро. Такъв трябвало да стане Манко, доведеният брат на Уаскар. Писаро обещал на Манко трон и го взел със себе си в поход. Когато на 15.Х1. 1533 година, два часа преди залез слънце, испанците съгледали Куско, портите на града се оказали отворени. Привържениците на Уаскар очаквали новия господар, в жилите на когото течала свещената кръв на Великите Инки. В Перу всичко водело към Куско — пътища и канали, мисли и молитви. За перуанците Куско бил това, което бил Рим за латин-ците: икономически, политически и религиозен център на света, град на дворците и храмовете. Куско представлявал величествена гледка. Градът се състоял от мрежа правоъгълни квартали. В центъра, обкръжен с храмове, бил огромният „Площад на радостта" и над него, озарен от лъчите на залеза, царял златният покрив на храма на Слънцето. Както всички други постройки на инките храмът бил съставен от многотонни гранитни блокове. Тук нямало нито цимент, нито хоросан, камъните били шлифовани и положени един до друг така, че между тях не можел да се провре и косъм. Такова здание — величествено и сурово, се отличавало с особено качество — то не се бояло от земетресенията. Храмът бил издигнат на постлана с порфир площадка и се състоял от пет части, които напомняли на испанците католическите църквици. Една църква била посветена на Слънцето. Нейният таван и стени били покрити със златни листа, а източната стена покривал златен диск с очи от скъпоценни камъни, който бил обкръжен с лъчи. Това било символ на главния бог на инките — Виракоча. Първият лъч на изгряващото слънце се отразявал в този диск и загадъчните очи от скъпоценни камъни внезапно блясвали в разноцветни пламъчета. Втората църква, облицована със сребро, била посветена на Луната. Третата, със стени, целите покрити с аметисти, топази и други скъпоценни камъни, била посветена на звездите, четвъртата — на дъгата, петата — на мълнията. Към храма имало златна градина. Тук дървета, храсти, птици, всичко било изкусно направено от злато. Това бил златен рай, в който били издигнати златни тронове, върху които били поставяни мумиите на синовете на Слънцето — Великите Инки. Всичко това станало плячка на завоевателите. Над града царувала крепостта Саксаайман, цитадела на столицата и символизираща величието на империята на инките. Отделните дялани камъни с дължина 7—8 метра тежали до 200 тона. Конквистадорите не разбирали по какъв чудотворен начин хора, които не познават нито желязото, нито колелата, могли с математическа точност да издялат, да издигнат на върха на планината и да построят от такива гиганти три реда стени, високи общо колкото шестетажно здание. ПОСЛЕДНОТО УБЕЖИЩЕ НА ИНКИТЕ При разгрома на Куско загинала голяма част от населението на града, но Манко, племенникът на Великия Инка, избягал в планината, отвличайки златните кюлчета, и което за инките било- по-скъпо от златото, жриците на бога на Слънцето. Скоро към неговия неголям отряд се присъединили тези, които успели да избягат в долината Урубамба. Испанските хроники смътно споменават, че Манко организирал съпротива срещу завоевателите. Около, него се сплотили оцелелите воини — гладни, голи, но пълни с омраза към врага. Отрядите на Манко се спускали от планините и нанасяли неочаквани удари на испанците. Те се научили да не се страхуват от конете и да ги изваждат от строя с помощта на „оолла" — две топки, свързани с ремък. Постепенно силите на Манко толкова пораснали, че той нападнал Куско, изгорил половината град и се укрепил в могъщата цитадела Саксаайман. Обаче испанците успели да го прогонят от крепостта и той пак се отдалечил в Кордилерите. Тук Манко обявил за столица зареяната в скалите крепост Виткос, построил укрепления и скрил на тайни места златото, което успял да изнесе от Куско. Старинните испански хроники смътно споменават, че някъде в долината на река Урубамба имало място, където се предавали традициите - на разрушените храмове на Слънцето и където се били укрили оцелелите при разгрома на Куско жрици. Белият каменен град, издигнат високо над пропастта на върха на гранитната скала Мачу-Пикчу като гнездо на кондор1, бил идеално приспособен за тази цел. От трите страни бушуваща река заобикаляла скалата. Само на юг, към града, водел тесен като нож 8—10-метров превал. Достатъчни били двама души, за да го отбраняват от цяла армия. Градът бил укрепен от два реда стени, заобиколени с дълбоки ровове. Около вътрешната стена се проточва дългото здание на казармите. То допира кръглата сигнална кула, от която известявали за противника на другите орлови гнезда, открити неотдавна в същата долина. Олятайтамбо била началото на тази верига крепости. Мачу-Пикчу, Уайнамарка и съвсем наскоро откритите Винай-Яйка и Лоямарка са нейни звена. Всички те са получили днешните си наименования от имената на околните планини. Мачу-Пикчу била най-силната от тези крепости. Тук се намирали два двореца с вътрешни дворове и с подземия. Тук имало храм, иззидан от дванадесеттонни каменни блокове, въплъщаващи сякаш самата вечност. В най-високото място на града се извисявал идеално издяланият „слънчев камък". На инките се струвало, че зиме слънцето отива все по-далече и по-далече. Чрез особени обреди жриците „привързвали" Слънцето към този камък, за да не си отиде завинаги. Както беше споменато, на върха на Мачу-Пикчу бил намерен съд, украсен със сцени на битки и жертвоприношения, който не приличал на съдовете на инките, а също и стени, зидани по начин, който никак не бил познат на инките. Крепостта по всяка вероятност била построена преди първият Инка да е започнал създаването на своята държава, във времена, когато всеки, народ, по-късно покорен от инките, живеел свой отделен живот. Кои са били първите строители на крепостта? Какъв е бил този народ? Каква е била неговата съдба? Учените смятат, че планинските крепости в долината на реката Урубамба са били изоставени в края на първото хилядолетие от нашата ера. Близо 500 години за тяхното съществование знаели само жреците и хората от дома на Великия Инка. След разгрома на Куско тези крепости временно оживели и влезли в състава на държавата Манко. Тогава именно остарелите укрепления били грижливо поправени, а изкуствените тераси по стръмните склонове се превърнали във висящи градини. Следите от бързия ремонт и сега се виждат по кулата и вратите на града.