Забелязахме, че използвате Ad Blocker

Разбираме желанието ви за по-добро потребителско изживяване, но рекламите помагат за поддържането на форума.

Имате два варианта:
1. Регистрирайте се безплатно и разглеждайте форума без реклами
2. Изключете Ad Blocker-а за този сайт:
    • Кликнете върху иконата на Ad Blocker в браузъра
    • Изберете "Pause" или "Disable" за този сайт

Регистрирайте се или обновете страницата след изключване на Ad Blocker

Отиди на
Форум "Наука"

mnogoznaiko

Потребители
  • Брой отговори

    863
  • Регистрация

  • Последен вход

  • Days Won

    11

ВСИЧКО ПУБЛИКУВАНО ОТ mnogoznaiko

  1. В продължение на много години районът на Западна Вирджиния, известен като Пойнт Плезънт, е обект на редица бедствия и нещастия. Въпреки възможността това да се дължи на лош късмет, някои хора при­писват събитията на древно проклятие на предаден индиански вожд. За да разберем характера и силата на про­клятието, трябва да се запознаем с предис­торията. Едва тогава ще можем да отсъдим дали има основателна причина за наличието на евентуална отмъстителна сила. Историята на конкретния случай датира отпреди повече от 200 години, от 70-те години на XVIII в., когато американските заселници водят война с индианците, опитвайки се да се придвижат на запад, а по-късно се бият срещу британци­те, за да отвоюват независимостта си. Когато американските заселници си про­правят път към земите около река Охайо, днес Западна Вирджиния, те срещат яростна съпротива от страна на индианските племе­на, някои от които се обединяват, за да обра­зуват силен съюз. Това обединение е ръково­дено от вожда на племето шоуни - мъж на име Кей-таг-гуа (Корнстолк или Царевично стъбло). През 1774 г. американските заселници и индианците водят битка помежду си и двете страни понасят тежки загуби. Индианците са принудени да се оттеглят на запад, тъй като заселниците завземат земята и правят укрепления. След като разбира, че трудно би победил толкова добре въоръжени мъже, Корнстолк решава да сключи мир с тях. Няколко години по-късно пак настъпват неприятности, защото британците започват да подклаждат интриги срещу непокорни­те заселници. Те се опитват да привлекат на своя страна колкото е възможно повече индианци и няколко племена от бившия съюз на Корнстолк се присъединяват към тях в подготовката за нападение срещу заселените територии. Вместо това Корнстолк решава да спази сключения мир и затова той и Ред Хок (Червения ястреб) - вожд на племето делауер - отиват при американското укрепление, за да обсъдят ситуацията. При пристигането им американците вземат вождовете като заложници, защото смятат, че индианците не биха атакували, ако вождовете им са задържани. Докато Корнстолк е в плен, отношението към него е добро и той дори помага на американските заселници да пла­нират тактиката си срещу британците. След няколко дни младият син на Корнстолк, Елиниписко, идва в укреплението, за да предаде новини на баща си, и той също е пленен. Скоро след това събитията търпят драма­тичен обрат към по-лошо. Няколко американ­ски войници, които отишли на лов за дивеч, попадат на засада и са убити от индианци. Когато случаят се разчува, дисциплината в укреплението се разпада и разгневена тълпа нахлува при пленниците с цел да ги убие. Мъжете не проявяват никаква милост към Корнстолк и младия му син, който е застре­лян пред очите му. Именно този акт на убий­ство и предателство предизвиква Корнстолк да изрече могъщото си проклятие - думи, които, изглежда, оказват влияние върху райо­на в продължение на стотици години. Според легендата той казва: „Дойдох в това укрепление като ваш приятел, а вие ме убихте. Убихте рамо до рамо с мен младия ми син. Затова нека проклятието на Великия дух да се настани в тези земи. Дано приро­дата ги погуби. Дано надеждите им бъдат разбити.“ След тези трагични събития Корнстолк е удостоен с подобаващо погребение близо до укреплението, където е убит. Но той така и не получава възможност да почива в мир, защото тленните му останки са изкопавани на два пъти и са премествани заради строежа на нови сгради и паметници - първо през 1840 г. и след това през 1950 г. И ако първоначалното предателство не е било достатъчно, за да обезпечи силата на проклятието, в такъв слу­чай оскверняването на гроба със сигурност е. Този район става известен като Пойнт Плезънт и едва ли не напук на проклятието жителите решават да издигнат паметник в чест на войниците, победили Корнстолк в първата битка през 1774 г. Любопитно е, че този паметник два пъти е поразен от светка­вица - първо през 1909 г., което забавя цере­монията по откриването му, и след това през 1921 г., когато са нанесени сериозни щети. Но тези случки не представляват нищо в сравнение с редицата бедствия, които спо­летяват тази относително малка общност. През 1880 г. огромен пожар опустошава цял блок в центъра на града, а през 1907 г. най- тежкото произшествие в мина в Америка отнема живота на 310 мъже. През 1967 г. при срутването на моста „Силвър Бридж“ загиват 46 души. Това съвпада със странни видения в околността - светлини в небето и редовни появявания на тайнствения човек пеперуда, познат като Мотман. Скоро след това, през 1968 и 1970 г., няколко самолета се разбиват в района и над 100 пътници загиват. През 1978 г. дерайлирал товарен влак причинява огромен разлив на токсични химикали, които отравят почвата и водоизточника на района, унищожавайки всички местни извори. Смята се, че тази екологична катастрофа може да е природната гибел, спомената в проклятието на Корнстолк, докато разби­тите надежди явно се проявяват в слабата икономика на Пойнт Плезънт. Мнозина твърдят, че когато човек или общност бъдат сполетени от бедствие, става въпрос само за нещастие. Според тях пред­положението, че това е резултат от прокля­тие, трябва да се отдаде на древни суеверия, които нямат място в съвременния свят. Но когато настъпи такава голяма поредица от бедствия, какъвто е случаят с Пойнт Пле­зънт, трудно е да не се признае, че може би в крайна сметка отговорно е наистина про­клятие.
  2. Трепанация Практикуването на трепанация - срязва­не или пробиване на дупка в черепа на пациента - може да бъде проследено назад във времето до дните, когато са живели древните ни предци. Макар и в ограничени размери то продължава и днес. Въпреки че целта й е предимно медицинска, може да се каже, че трепанацията има както научно, така и мистично измерение, а също и духов­но приложение. Някои от най-ранните примери на тре­панация са отпреди 4000 години, когато тя е практикувана от ранните перуански инди­анци от обществата на инките и преди тях. При откриването на първите черепи с дупки първоначалното предположение е било, че са резултат от фатални рани в главата, получени при сблъсък. При по-внимателно разглеждане обаче археолозите си дават сметка, че някои от тези черепни отвори са срязани с голяма прецизност, а много от тях имат белези на костна регенерация, което означава, че въпросният човек е оцелял при процедурата. Археолозите разбират, че тези хора са били подложени на вид хирургическа интер­венция, въпреки че е повече от забележи­телно как примитивният човек е успял да постигне това с инструменти, направени от камък и кремък и без никаква анестезия. Фактът, че черепи с издайнически отвори на трепанация са открити на почти всич­ки континенти, свидетелства не само колко широко разпространена е била тази неверо­ятно опасна практика, но също и че човекът е станал много опитен в нея предвид многото пациенти, които очевидно са оцелели след хирургическата намеса. До началото на XX в., когато практиката на трепанация доста зачестява, техниката напредва толкова много, че специално за целта са изработени прецизни инструменти. За намаляване на вероятността от разтрошаване на костта или увреждане на мозъка по време на операцията редовно започват да се използват скалпели и кръгли бургии. През вековете трепанацията е извършвана по редица причини, някои от които са валид­ни и днес. На първо място, имало е чисто медицински форми на трепанация, които са извършвани, за да се намали налягането върху мозъка и по този начин да се спаси животът на пациента. Например по този начин може да е лекуван воин с рана в главата. Този вид хирургия, която днес е практикувана като спешна процедура, свидетелства за забеле­жителното ниво на познанията по анатомия и медицина на примитивния човек. На второ място, някои трепанации са пра­вени в опит да бъдат излекувани свързани с главата заболявания като мигрена, епилеп­сия или психическо разстройство. При тази практика няма истинско разбиране за съще­ството на болестта, а по-скоро е опит да се изгонят демоните или злите духове, които се е смятало, че са се настанили в главата на страдащия. Това съответства на известните днес факти за схващанията на примитивния човек за обладаването от демони. Смята се, че именно поради тези причини операцията продължава да се практикува в Европа до края на Средновековието. Възможно е дори все още да се извършва от отдалечените цивилизации в някои части на света. На трето място, има зловещи доказател­ства, показващи, че трепанацията е извърш­вана с такива цели като направата на бижу или магически инструмент, и може да е пра­вена на хора, които не са я искали, например затворници. В Боливия и Перу са открити талисмани, състоящи се от няколко кръгчета от човешки череп - излъскани, продупчени и след това нанизани на гердан, който по всяка вероятност е носел силата да предпаз­ва този, който го носи. На последно място, трепанацията е извършвана по псевдорелигиозни причини като опит да се разшири съзнанието, веро­ятно за да се придобият тайнствени спо­собности. Знае се, че предвид интереса на нашите предци към шаманизма и жертво­приношенията те са имали особено силно развито чувство за свръхестественото, и е много вероятно трепанацията да е извърш­вана като част от ритуал, чиято цел е промя­на на душевното състояние. Днес се наблюдава известно възраждане на интереса към това последно приложение, като някои хора успешно си правят самотрепанация, за да постигнат просветление, как­вото е търсел и примитивният човек. Има няколко документирани случая на такава практика, включително пробиване на дупки в главата с електрическа бормашина. Макар процедурата да е критикувана от медицина­та, защото поставя човека в риск от кръвно натравяне, церебрален менингит, лоботомия и дори смърт, ентусиастите говорят с въоду­шевление за нея, твърдейки, че тя всъщност издига нивото им на съзнание. Основен привърженик на самотрепанацията е холандец на име Барт Хюс, основател на Ново световно движение за трепанация. Той успешно си прави самотрепанация през 60-те години на XX в., след като си измисля собствена теория за функциите на мозъка. Както много хора с наклонности към духовното преди и след него, Хюс търси да открие по-високо ниво на съзнание, което той свърз­ва с психичното състояние през детството. Според него децата имат по-добро въобра­жение и възприятие и причината за това се крие в структурата на черепите им. Когато детето се роди, черепът му е обра­зуван от няколко черепни кости, които се уго­лемяват през детството, за да дадат възмож­ност за растеж. Едва когато човек достигне зрелост, черепът се втвърдява и закоравява. Хюс поддържа, че вкостеняването на черепа възпрепятства някои мозъчни процеси, като намалява притока на кръв и кислород към мозъка. Той смята, че чрез самотрепанацията е освободил мозъка и съзнанието си от ограничителния си череп, и твърди, че вед­нага е почувствал ползите - пак се чувствал като дете, тъй като мозъкът му имал място да пулсира заедно със сърдечния ритъм. Хюс толкова е очарован от откритието си, че излага ползите му пред световната общест­веност на една пресконференция. Това предиз­виква загриженост у властите и впоследствие Хюс е настанен в психиатрична институция за наблюдение. Но това не спира редица хора да последват убежденията му и да повторят експеримента вкъщи върху самите себе си. Въпреки че медицинските институции отхвърлят духовните ползи от трепанацията, изтъквайки, че те не са нищо повече от леку­ване чрез вяра, може би тя наистина може да подсили съзнанието, концентрацията и интелигентността на човека, както се твърди.
  3. В историята на човечеството винаги е имало хора, които са се отличавали от останалите заради изключителните си физи­чески аномалии. Въпреки че в миналото обществото често е осмивало и се е отна­сяло зле към тези, които изглеждат толкова различно, днес подобно отношение изобщо не се толерира. Но безкрайният апетит на света за нещо странно и необичайно изкарва много такива хора под прожекторите и някои дори стават знаменитости. Един такъв пример е т. нар. „човек слон“. Историята понякога създава необикновени личности, чието съществуване е пълна загадка. Такъв е Паскал Пинон, който добива известна слава в началото на XX в. В про­дължение на три години той сполучливо изпълнява ролята на звезда в атракцията на цирка „Селс-Флото“ благодарение на факта, че има две глави - състояние, познато като „краниопагус паразитикус“. Вместо да има две шии, втората му глава стърчи от горната част на черепа му и е около два пъти по-малка от основната му глава. В рекламите на пътуващото шоу Пинон е мексикански работник, който избягал от родината си, като последвал генерал Пършинг до Тексас, след като нашествията на мексиканския бунтовник Панчо Вила уни­щожават прехраната му. Пинон твърди, че втората му глава можела да функционира независимо от другата, както и че зрението и обонянието й функционирали. Той поддържа и че до 20-ата си годишнина можел да гово­ри с устата на втората си глава, но тогава претърпял удар, след който главата му оста­нала неподвижна и в състояние на атрофия. Медицинската наука се отнася с подозре­ние към твърденията му, тъй като те значи­телно се различават от наблюдаваното до този момент или след това. Макар да има и други случаи на хора, родени с две глави, не е известно те да са съществували в този вид физическо образувание. В много редките случаи, когато това се е случвало в минало­то, втората глава винаги била разположена наобратно върху основната глава, така че двата черепа били свързани. Пример за този ефект на „огледалния образ“ може да бъде видян в смайващото „двуглаво момче от Бенгал“ и в по-скорошния случай на момиче, родено в Доминиканската република - Ребе­ка Мартинес. Затова учените стигат до заключението, че Пинон или е необичаен нов случай, веро­ятността за което не трябва да бъде прене­брегвана предвид рядката природа на тези състояния, или по някакъв начин лъже за аномалията си. Но ако е вярно второто пред­положение, той трябва да е положил доста усилия, за да изфабрикува този много убе­дителен външен вид с две глави. Според една възможност издатината върху черепа му може изобщо да не е била втора глава, а нео­бикновен вид тумор. След това той може да е направил восъчно лице на предната страна на тази голяма издатина и да си е измислил любопитна история за младостта си. Ако Пинон е украсил деформацията си, за да увеличи възможностите си за печалби, тогава той не е първият човек, действал по този начин. Друга звезда от атракцията в цирк е Уилям Дъркс, чиито твърдения не са за две глави, а за две лица. Но в действител­ност Дъркс има заешка устна и цепнат нос. Въпреки че само едното му око функционира нормално, той си прибавя трето фалшиво око по средата на лицето и така създава ефект, че има две лица. Някои хора нямат нужда от такова нагласяване на физическия си вид, за да смаят публиката. Сиамските (сраснали) близнаци са рядка природна аномалия, резултат от непълното разделяне на една оплодена яйцеклетка в матката. Терминът произлиза от първия широко оповестен случай на такива близнаци - Чанг и Енг, които са родени в Сиам и стават известни личности, изпълня­вайки номера през XIX в. Близнаците живеят повече от 60 години, като и двамата се женят и стават бащи на общо 21 деца. Най-известният европеец от този период на историята, който е в подобно състояние, е Джийн Либера. Роден през 1884 г. в Рим, Либера изпълнява номера под прозвището „мъжът с двете тела“. В някои случаи на сраснали близнаци непълното разделяне на оплодената яйцеклетка в утробата води до раждането на един човек с нормални разме­ри, а другият близнак не успява да се развие напълно до отделен индивид. Именно такова е и състоянието на Либера - той има едно почти напълно оформено тяло, прикрепено към неговото от раменете надолу. Закърнелият близнак е прикрепен към тялото на Либера за врата и раменете, като в самото тяло на Либера има малък полуоформен череп. Медицинската наука нарича втория близ­нак „епигастричен паразит“, защото, макар да е съставен от жива тъкан, той оцелява, като се храни от организма на Либера. Все още предстои да се узнаят много неща за функциите на човешкото тяло, което е толкова сложна машина, че понякога е неразбираемо. От векове човечеството се удивлява на загадки, скрити в телата ни, и може би от всички велики неизвестни факти именно те са най-необичайните.
  4. Синдромът „Скачащият французин от Мейн“ е особено състояние, при което пациентът има засилени рефлекторни реак­ции в резултат на тревога или паника, пре­дизвикани дори от най-малки сътресения. Типичният отговор включва скачане, пищене, размахване на ръце, а в някои случаи пациен­тът застава в ембрионална поза. Всички тези реакции по принцип изобщо не съответстват на причинения шок. Състоянието за пръв път е диагности­цирано през 1878 г. от американския лекар доктор Биърд, който описва откритията си в доклад до Американската асоциация по неврология. Той основава диагнозата си на проучвания върху малък брой канадски дървосекачи от френски произход от района на езерото Мусхед в щата Мейн, САЩ. Оттук произлиза и част от наименованието на диа­гнозата. Доктор Биърд забелязва и друга странна реакция у пациентите - неволево рефлек­торно подчинение на внезапни или остри команди. Например страдащите веднага биха изпълнили нареждането да ударят някого, без да се замислят за последствията от дейст­вието, дори то да е насочено срещу техен приятел или член на семейството. Пациен­ти, които страдат от тази чудновата болест, често повтарят изречените от другия думи. Някои правят това дори когато им се говори на чужд език и веднага повтарят фразата, без да разбират смисъла й. Установено е, че при голяма част от стра­дащите проявата на симптомите започва скоро след като са започнали да работят като дървосекачи, което навежда на мисълта, че състоянието може по някакъв начин да е предизвикано от работата. Изследванията на тази очевидна връзка се опитват да открият невротоксини в рас­тителността и гъбите в гората или насекомо, което може да е причината за необичайното поведение. Но до днес не е открито нищо, което да доказва такава връзка, макар това да си остава евентуално обяснение. Сега лекарите считат, че синдромът няма неврологичен произход, а всъщност е психо­логическо състояние. В началото на проуч­ванията се е смятало, че той има връзка със синдрома на Турет, но макар да има опре­делени прилики между двете разстройства, синдромът „Скачащият французин от Мейн“ е отделно състояние. След като са направени сравнения между симптомите на този синдром и симптомите на войниците от Първата световна война, стра­дащи от поствоенен стрес, при които силни звуци провокират същия отговор, е изказано предположение, че причина за състоянието може да е изключителният стрес. Но тази теза е отхвърлена, защото в заобикалящата среда на дървосекачите няма нищо, което видимо може да предизвика такъв стрес. По-вероятно е синдромът да има гене­тичен произход, тъй като по-голяма част от засегнатите хора произхождат от малка, изолирана общност, в която може да е имало бракове между родственици, като например дървосекачите от Мейн и напоследък мъже­те, живеещи в района Бос в Квебек. Докато не бъдат открити и проучени пове­че случаи на това рядко състояние, вероят­ността да бъде намерено истинското обясне­ние за необичайното страдание е нищожна. Засега причината за разстройството, също като самоличността на първия „ска­чащ французин от Мейн“, остава загадка. Повече: http://lifeasahuman.com/2012/mind-spirit/psychology/the-jumping-frenchmen/
      • 4
      • Upvote
  5. Особеното състояние, познато като „синд­рома „Алиса в страната на чудесата“, драстично влияе върху зрителните и психиче­ските възприятия на страдащия. За симптома са характерни изкривено чувство за време, разстояние, големина и пространство и със­тояние на сериозен дистрес. За причината, водеща до това състояние, се знае твърде малко, макар лекарите да смятат, че то може да бъде свързано по определен начин с някои по-добре познати страдания. За пръв път синдромът е диагностициран през 1955 г. от английския психиатър Джон Тод. При откриването на симптомите на болестта той я кръщава на известната книга на Луис Карол, въпреки че състоянието поня­кога е наричано и „лилипутска халюцинация“ - на дребните герои от книгата на Джонатан Суифт „Пътешествията на Гъливер“. Фактът, че и двете наименования са взаимствани от фентъзи романи, свидетелства за странната природа на болестта. Пациент със синдрома „Алиса в страната на чудесата“ обикновено страда и от мигренозни пристъпи, които са свързани по няка­къв начин със състоянието. Странно е, че има сведения, че самият Луис Карол всъщ­ност е страдал от силна мигрена през целия си живот. Възможно ли е самият Луис Карол да е страдал от това състояние и собстве­ните му симптоми да са го вдъхновили да напише класическия роман? Изглежда вероятно, тъй като редица от симптомите на състоянието са отразени в историята на Алиса. Точно както Алиса става много малка, а след това по-голяма от къща, след като изпива и изяжда две различни магически смеси, така и хората, страдащи от синдрома, могат да изпитат подобни деформации - форма на зрителна и сетивна халюцинация може да ги накара да почувстват, че цялото им тяло, а понякога само части от него, са пораснали или са се свили. Проблемите, които следват от това, като например чувство за неуязвимост или параноя могат да поставят пациента в сери­озна опасност. Пълно обяснение на това състояние не е предложено и до днес, въпреки че теорията, която го свързва с мигренозните пристъпи, се смята за логична. Както и при други странни медицински феномени една от пречките за провеждане на изследвания е редкостта на случаите. В света са съществували толкова малко хора с този синдром, че е много трудно да се срав­нят различните случаи. Без съмнение това е едно от най-необичайните състояния, което е поставило на изпитание силата на меди­цинската наука. Ще могат ли учените през следващите години да го разрешат?
      • 2
      • Upvote
  6. Днес също така се празнува и денят на Европа Този ден е доста интересен, забелязах доста хора във фейса, които се дистанцираха от руското отбелязване, даже по радиото чух, че цяла вечер пазили паметника на руската армия в София, да не би някой да го оскверни, а в интернет бил "осквернен онлайн"...
  7. Много интересно ми стана, кой са тези ветерани и кой как ги определя като такива...и ето че се появи една хубава статия по този въпрос: http://www.dnevnik.bg/sviat/2015/05/09/2529338_shte_se_iznenadate_kogo_smiatat_v_rusiia_za_veteran_ot/ Интересно определение
  8. Много техника много нещо! Много ме впечатлява авиацията...и показват как се зареждат във въздуха Парада завърши! Честит празник на всички! ))
  9. В Русия по историческа традиция нещата се стичат така, че самолетите получават името на създателя си, по-точно на конструкторското бюро, където той е бил разработен, а цифрите им са номерът на разработката. При това изтребителите, щурмовите самолети и прихващачите основно получават нечетни цифри, макар и в това правило да има изключения – бомбардировачът Ту-95 или например транспортният самолет Ан-125. Ако става дума например за изтребителя Су-27, „Су“ означава съкращението от названието на конструкторското бюро, разработило самолета – „Сухой“, а 27 е номерът на разработката. Често след цифрата следват още букви. На първо място се появява буквата „С“, която свидетелства за това, че самолетът се произвежда серийно. След това в зависимост от развитието си и по-нататъшната работа над модела той получава и буквата „М“, което означава „модернизиран“. След това може да следва поредният номер на модернизацията. Например Су-27СМ3. Освен това се среща буквата „К“, което означава „комерсиален“ (в смисъл „търговски“ – бел. ред.), тоест предназначен за износ. Буквите „УБ“ означават „учебно-боеви“, а „П“ – че даденият самолет е реализиран в модификация „прихващач“. При създаването на изтребител на базата на самолет бомбардировач или на принципно нов по отношение на бойните му възможности, се сменя и цифровото обозначение. Така например направеният на базата на Су-27 фронтови бомбардировач получава обозначение Су-34, а самолетът от поколение 4++, представляващ по същество много дълбока модернизация на Су-27, започва да носи името Су-35. Бронята е здрава Извън зависимостта от конструкторското бюро и завода, в които машината е била разработена и се произвежда, присъства универсален индекс „Т“, което означава „танк“. По-нататък следва годината, в която машината е била готова за предаване на армията. Танкът Т-72 е постъпил на въоръжение през 1973 г., Т-64 и Т-62 – в началото на 60-е г. До включването си в армията всяка бронетанкова техника носи името „обект“, към който се добавя заводският индекс. Така най-новият руски танк „Армата“ засега носи названието „обект 148“, но след приемането на въоръжение в армията ще бъде официално наречен „Т-14“, тъй като за първи път в готов вид прототипът е бил демонстриран на армейското началство именно през 2014 г. При буквите, които следват след цифрите, ситуацията е подобна на тази при самолетите, само че тук, поради голямото количество модернизации и с цел тяхното обозначение, освен буквата „М“ се използват още „А“ и „Б“ или при глобална модификация – „У“. Освен това „К“ е обозначение за командирски танк, а „С“ – за експортен. Трябва да се отбележи, че най-продаваният в света от 2001 до 2010 година танк Т-90 е бил приет на въоръжение под нов индекс едва след идването на тогавашното ново ръководство на страната (след разпада на СССР – бел. ред.). В същността си този танк е модернизация на Т-72 и е трябвало да приет на въоръжение под названието Т-72БУ Букет за врага Артилерията има твърде специфични обозначения. Всичко, което започва с „9К“, стреля с ракети и реактивни снаряди (РСЗО – реактивна система за залпов огън); всичко, започващо с „2С“, се отнася към САУ (самоходните артилерийски установки), а с „2Б“ са минометите, бойните машини за залпов огън. С ракетното въоръжение и противовъздушната отбрана (ПВО) ситуацията е по-сложна. Даденото съоръжение работи в рамките на система и названието на конкретна машина често представлява специализиран индекс, който рядко се среща в популярните публикации. Така в системата на ПВО С-300 влизат обзорни радиолокационни станции, станции за съпровождане и осветяване на целта, различни ракети, зареждащи машини и т.н. При С-300 и С-400 цифрата след „С“ означава максималната далекобойност. Извън буквено-цифрените обозначения на номенклатурата имена на въоръжението се дават от гледна точка и на други традиции – например според асоциациите, които предизвиква едно или друго оръжие: преносим ракетно-зенитен комплекс „Игла“, „Стрела“. Или конструкторите измислят цяла серия синонимични названия. Така серията САУ получава освен буквите и цифрите и имена на цветя: „Божур“ („Пион“), „Зюмбюл“ („Гиацинт“), „Лале“ („Тюльпан“), „Хризантема“. И по-красиво звучи, и по-добре се запомня. Източник: http://bg.rbth.com/2015/04/17/hrizantema-ili-9k123-9m123-kak-se-davat-imenata-na-ruskite-orzhiya_94675
  10. Тази година се навършват 70 години от День Победы и по този случай нещата около подготовката и самият парад са грандиозни. На Червения площад в Москва се очаква да се проведе най-мащабният за цялата история военен парад. Ще вземат участие 194 единици бронирана техника, 150 авиационна техника, 14 хиляди военнослужещи (от който 1500 гостуващи военнослужещи от бившите съветски държави). Миналата година парадът бе доста по-скромен със само 11 хиляди души, 151 единици техника и 69 самолета и вартолета. Пет новости в областта на бронетехника, които ще покажат на Парада на победата Предвижда се на Парада на Победата на 9 май да бъдат показани най-новите образци руска военна техника, някои от които преди това не са били показвани пред широката публика. „Руски дневник“ избра пет от тези новости на руското оръжие, които в близко бъдеще ще бъдат приети на въоръжение. Т-14 Танкът Т-14 е разработен на основата на платформата „Армата“. Той ще бъде приет на въоръжение като новия основен танк на руските съхопътни войски. Основната харектеристика на Т-14 е неговият необитаем купол, а тримата члена на екипажа се намират в специална бронирана капсула под купола. Новата машина е въоръжена със 125 мм оръдие 2A82A, зареждането става автоматично, има сдвоена 7,62 мм картечница ПКТМ и 12,7 мм картечница „Корд“. Техниката на базата на платформата „Армата“ е конструирана на модулен принцип, т.е. ремонтът може да се извърши като просто се маха повреденият агрегат и се заменя с нов. Това ще опрости значително извършването на ремонт на бойното поле. Освен това всички нови бронирани машини ще могат да бъдат доставяни на бойното поле по въздуха или с влакове. А за сметка на най-новото бордово оборудване бронираните машини ще могат да се интегрират в информационното пространство на автоматизираната система за управление на войските и оръжието, което ще им даде възможност да водят и мрежово-центрични войни. Коалиция-СВ Самоходната артилерийска установка, която ще замени известната САУ МСТА-С, също е на базата на платформата „Армата“. „Коалиция“ също има необитаем боен отсек, където е мониран пневматичен механизъм за зареждане, гарантиращ висок темп на стрелбата. Новата САУ може да води бърз огън и да поразява наземни цели на разстояние до 70 км. Новата технология за презареждане дава възможност за бърза подготовка за стрелба, а артилерийската установка може да сменя мястото си всяка минута. Основното въоръжение е разположено в купола, където е инсталирана сдвоената артилерийска установка и се намира механизмът за зареждане заедно с боекомплекта. Двигателят е разположен в задната част на установката. Курганец-25 „Курганец-25“ е универсална, средна верижна платформа, на базата на която се предвижда да се създаде бойна машина на пехотата, бойна машина за десантните части, верижен бронетранспортьор и противотанкова самоходна установка. „Курганец-25“ е първата руска БМП, в която екипажът е отделен от модула на въоръжението и боеприпасите. „Курганец - 25“ е снабден с необитаем боен модул „Епоха“, който се създава и за новите бронетранспортьори „Бумеранг“. Този модул се управлява дистанционно от командира и мерача и не заема място вътре в самата бойна машина. В комплекта на въоръжението на модула влизат 30 мм автоматично оръдие 2А42, сдвоена с него 7,62 мм картечница и противотанков ракетен комплекс „Корнет-ЕМ“ (4 ракети в две пускови установки от двете страни на купола). Бумеранг „Бумеранг“ е средна унифицирана платформа, на базата на която ще бъде разработена цяла серия бойни и вспомагателни машини. Колесната платформа „Бумеранг“ трябва да стане основа за създаването на бойни машини (БМП, БТР, колесни танкове, а така също и на техника със специално предназначение). „Бумеранг“ е изпълнен по формулата 8х8, разполага с дистанционно управляем модул на въоръжението и керамична бронезащита. В лекия и среден модел той може да преодолява и водни прегради. Източник: rbth.com и http://www.ntv.ru/
  11. Едва ли има човек, който в даден момент от живота си да не си е мечтал да има свръхестествени способности. Наистина е изумително, че такива дарби действително съществуват извън света на художествената измислица и ги има дори и днес. В историята на човечеството някои воини са си спечелили страховита репутация бла­годарение на невероятната им сила и неуяз­вимост. Без съмнение те са се наслаждавали на този си имидж и са се възползвали от психологическото си предимство на бойното поле. В много случаи обаче репутацията им се е основавала на наистина необикновени способности. Берсерките са едни от най-страховитите бойци, водили някога война в Европа - поня­тието „берсерк“ идва именно от неописуема­та им свирепост. Берсерките произхождат от Скандинавия и са елитната бойна сила на викингите, прочута с недосегаемостта си спря­мо оръжията. За да демонстрират неуязви­мостта си, те се впускат в битките без доспехи или ризници и се бият като диви зверове. Няма съмнение, че до голяма степен ста­тусът, на който се радват берсерките, се дължи на несравнимата им ярост в битките. Воини, които пренебрегват раните си, без значение колко сериозни са те, и продължа­ват да се бият, със сигурност са страховит противник. Но напълно е възможно тези бойци в действителност да не са усещали раните си, изпитвайки такава жажда за кръв, че са можели да пренебрегнат наранявани­ята си, докато битката свърши и излязат от състоянието си на гняв. От друга страна, е възможно неуязвимост­та на берсерките в битките да е била пости­гана с магии или ритуали преди схватката с врага. По този начин те може да са изпадали в състояние, подобно на транс, при което не усещат болка или поне отлагат усещанията за известно време. Но по какъвто и начин да са постигали необичайните си способности, със сигурност е бил много ефективен, както свидетелстват разказите на победените им врагове. Берсерките не са единствените воини, прочули се с недосегаемостта и неуязви­мостта си към оръжията. Дервишите рифаи са почитани както от приятелите, така и от враговете си и свидетелство за репутацията им е обезсмъртяващото название „виещи дервиши“, което описва свирепостта и агре­сивността им. Тези думи загатват и за извора на способ­ностите им, които според надеждни източни­ци са в резултат на религиозни ритуали, при които воините се довеждат до състояние на религиозен делириум или екстатичен транс, познато като „хала“. Във френетична възхва­ла на способността си да отричат болката, дервишите изпълняват широко разпростране­ната традиция да се самонараняват. Те могат да държат нажежено до бяло желязо или да слагат горещи въглени в устата си, които излъчват светлина, докато дишат. Говори се, че дори се пробождат със специални остри­ета. След тази екстатична лудост започва лечебен ритуал, при който шейхът духа върху раните на всеки мъж и изрича молитви. След ден дори най-опасните са излекувани. Дервишите влизат в битките като изклю­чително уверени бойци, със силна вяра в собствената си неуязвимост. Това е особено предимство в сюблимния момент на битка­та, тъй като бойците не обръщат внимание на раните си и по този начин си спечелват репутация на изключително храбри мъже. Но бойното поле не е единствената арена, където подобни свръхестествени способности биват демонстрирани. Понякога те могат да бъдат приложени по много по-мирен начин. Духовни фигури като тибетските монаси и индийските йоги могат да контролират тела­та си по начин, който не се поддава на никак­во обяснение. Зяпачите са пленени от нео­бикновеното им умение да останат живи при най-сурови условия или от демонстрацията на удивителни физически способности. Някои от монасите в тибетските Хималаи могат да издържат на изключителен студ. Чрез система, позната като „тумо“ (вътрешен огън), те се подлагат на интензивно обучение под формата на няколкочасова медитация на ден, като внимателно се съсредоточават върху топлия пламък в телата си. Когато бъде сче­тено, че са овладели напълно умението, мона­сите се подлагат на ужасен тест, който може да се окаже фатален, ако не са достатъчно подготвени. Въпреки че той не включва нищо повече от мълчалива медитация, истинското предизвикателство е мястото на провеждане­то му. Монасите медитират навън на зверски студ в планините, носейки само тънка туника, потопена в леденостудена вода. Проверката изисква монахът да изсуши туниката напълно само с топлината на тялото си. Едва когато монахът постигне това на пръв поглед невъзможно нещо три пъти в един сеанс, се счита, че той е издържал теста. Той продължава да носи единствено тънката си туника, демонстрирайки, че няма нужда от по- топло облекло. Фактът, че човешки същества могат да изпълнят подобна задача, е наисти­на невероятен, но все пак практиката изисква нещо повече от акумулиране на топлина. Цялата система сама по себе си предста­влява философска нагласа. Монасите вярват, че чрез освобождаване на топлината от телата си изгарят духовни токсини като злоба и неве­жество и освежават духа си. Те поддържат тезата, че здравият дух води до здраво тяло, и в много отношения са доказали, че имат право. Въпреки по-дълбокия смисъл, който се крие зад упражнението, остава факт, че тези свещени мъже напълно променят границите на възможното за човешките същества. Много от най-необичайните свидетелства за необикновени способности идват от йоги­те в Индия. През 50-те години на XX век изследователи от фондацията „Менинджър“ в Канзас, САЩ, попадат на йога, който може да предизвиква волева сърдечна фибрилация с 306 удара в минута. Подобни честоти рядко са записвани при хора дори в момент на върховно напрежение с високи стойности на адреналин. Същият йога има такъв неве­роятен контрол над невидимите функции на тялото си, че може също така радикално да промени температурата си. При една изуми­телна демонстрация той успява да затопли до максимум дланта си, докато опакото на ръката му посинява от студ. Фактически той предизвиква температурна разлика на ръка­та си от 12°С. Друг още по-известен пример за умения­та на йогите се съдържа в публикувана през 1974 г. снимка, на която йога е очевидно жив, но главата му е заровена в пясък. Спо­ред очевидци той напълно спрял да диша и намалил пулса си до два удара в минута. В това състояние можел да оцелее със зарове­на глава дни наред. Този стриктен контрол над рефлекторни­те реакции е считан за невъзможен до сре­дата на XX век, когато науката най-накрая дава обяснение. Йогите могат да постигнат всички тези неща единствено чрез силата на медитацията, която им дава възможност да забавят метаболизма си, да контролират телесната температура, сърдечния пулс и дори електрическата активност на мозъка си. Има сведения, че определени йоги могат и да се издигат над земята. Подобни драматични прояви на контрол показват тайнствената сила на човешкия мозък, която е достижима за онези, които са посветили живота си на постигането на висше състояние на медитация. Тази свръхчовешка способност дава на останалите представа за смайващия потенциал, който се спотайва в най-отдалечените кътчета на човешкото съзнание и който засега е недос­тъпен за по-голяма част от човечеството.
  12. Тайнствената фигура на шамана съществу­ва в човешката култура от хиляди години на почти всички континенти и все пак при­родата на шаманските способности остава необяснена. Въпреки че шаманизмът е широ­ко отхвърлян от научната общност, остава факт, че той играе важна роля както в леку­ването, така и в гадателството и продължава да я изпълнява и до днес в някои отдалечени части на света като джунглите на Амазонка и населени от племена райони на Монголия. Въпреки че думата „шаман“ произлиза от тунгуския език на сибирска Русия, практи­куването на шаманизма се разпростира из целия свят. Някои практики могат да бъдат определени като тюркски, монголски, тунгускоманджурски, корейски, японски, угрофински, индиански, келтски и африкански. Всички те са създадени на основата на едни и същи основни принципи. Възприеман днес като знахар, шаманът се радва на важна позиция в древното общество като лечител и съветник и в много отношения е вид примитивен психотерапевт. Хората се съветват с шамана, за да бъдат излекувани от физическите си, душевните или емоцио­налните болки или за да открият тайните на бъдещето или миналото. Шаманът успява да изпълни тези функции, като изиграва ролята на душевен мост между този и другия свят. Централно място в принципите на шама­низма заема идеята за „полета на душа­та“. Всеки лечител, чиято практика се върти около полета на душата, е определян като шаман. Тези хора вярват, че част от човеш­ката душа може с лекота да напусне тялото, например в състояние на транс. За да помог­нат на другите, шаманите първо трябва да се заемат с освобождаването на собствената си душа чрез процес, описван като „състояние на екстаз“. Това състояние на променено съзнание може да бъде предизвикано по редица начи­ни, които често се прилагат в комбинация, като например монотонно пеене, барабане­не или медитация. Шаманът има обширни познания за природата, особено за ботаника­та, и също така използва растения или гъби, за да провокира състояние на халюцинация. Тези субстанции често са изключително отровни, затова шаманът е подложен на риск от кома, колапс или смърт. След като изпадне в състоянието на транс, шаманът може да общува с невидимия свят на духовете. Вярвайки, че знанието се съдържа в самата природа, той се съветва със скалите, дърветата и почвата и говори с могъщите духове на животните, за да стигне до полезната мъдрост. Това вярване в силата на животните е неразделна част от шаманската практика. Според концепцията, която е близо до иде­ята за ангела пазител, силните животни са духовни пазители, които закрилят душите на всички хора. Шаманът вярва, че всеки човек има свое духовно животно, чиито черти се проявяват в личните качества. Например мечият дух дава на човека меча мъдрост, която може да се долови в поведението му. След като се консултира със земята или животните духове, шаманът вече може да помогне на хората с определен проблем или да ги излекува. Ако човек поиска съвет за трудно решение, шаманът може да се посъветва с неговите лични животни духове. Ако има зараза или болест по земята, шаманът бива помолен да влезе в контакт със земята, за да открие причината и да намери лек. В случай на болести като депресия или кома шаманът отдава тези състояния на факта, че част от душата на човека се е изгубила. Зада­чата на шамана е да влезе в духовния свят и да напъти душата. Концепцията за „полета на душата“, която е толкова фундаментална за шаманизма, е често срещана. Например схващането, че е погрешно да събудиш сомнамбул, идва от езическото вярване, че душата се е отделила от тялото и ако сомнамбулът бъде събу­ден преждевременно, душата няма да може да намери правилния собственик, за да се върне. Интересно е, че разкази за полусмъртни или „извън тялото“ преживявания често са описвани от гледна точка на отделянето на душата от тялото. Хора, имали такива преживявания, често разказват за усещане, че са били отделени от тялото си и впослед­ствие отново са се слели с него. Когато общуването с духовния свят при­ключи и шаманът се събуди от подобното си на транс състояние, той споделя прежи­вяването с племето чрез песни, танци или разказване на истории. Ако преди това е ял халюциногенни гъби, понякога шаманът може да реши да включи и други хора в пре­живяването си по доста необичаен начин. Тъй като активната съставка на тези силно действащи гъби не може да бъде разградена от човешкото тяло, тя преминава в урината му. Шаманът разрежда урината и дава на други членове на племето. По този начин всеки може да преживее част от „екстаза“, почувстван от шамана. Някои смятат, че ролята на шамана може да бъде сравнена с тази на лечител с молит­ви, защото пациентите толкова силно вяр­ват в мистичната способност на шамана да ги излекува, че в действителност те сами подобряват състоянието си. С други думи, настъпва вид автохипноза. Има обаче мне­ния, че може би е време да преоценим сила­та на нашето наследствено знание предвид невероятния успех на шаманите през изми­налите хилядолетия. Разбира се, те твърдят, че е основана на нещо по-солидно от обик­новено психосоматично вярване. Някои смятат, че шаманът може да има вид психична връзка със земята, която е непозната на съвременния свят. Шаманските практики са широко разпространени сред обществата, изхранващи се с лов и събира­не на диворастящи растения, сред хората, които живеят близо до природата, и сред хората, чийто живот е в зависимост от смя­ната на сезоните. С разширяването на земеделието човек вече може да контролира определени еле­менти от природата, като например реколта­та, и след като това се случва, вече съществу­ва по-малко страх и суеверие по отношение на могъществото на природата. Възможно е, прекъсвайки връзката си с природата, да сме изгубили жизненоважни запаси от знания, които са били добре познати на шаманите по целия свят. Какъвто и да е източникът на необикно­вените дарби на шамана, истина е, че много хора днес силно вярват в духовните си спо­собности, както и в силата на духовете от природния свят. Ако можем да хвърлим поглед към мина­лото, вместо да се концентрираме върху бъдещето, има вероятност да открием, че в края на краищата нашите предци изобщо не са били толкова примитивни.
  13. През 1985 г. в Япония е направено откри­тие, което и до днес озадачава научните среди. Японският гмуркач екскурзовод Киха- чиро Аратаке се отдалечава от района, в който се гмурка обикновено, до остров Йонагуни (Yonaguni), близо до Окинава. На около 30 м под повърхността той открива странна форма, която при по-внимателен оглед изглежда като построена от човек пирамида. Оттогава откритието на Йонагуни е източ­ник на разпалени дискусии. Специалистите не могат да постигнат съгласие по въпроса дали то представлява изработена от човека структура или просто е необикновено природно образувание. Ако бъде доказано, че е дело на човека, това безспорно ще преобър­не начина, по който възприемаме историята на нашия биологичен вид. Учените са единодушни, че заради покач­ващото се ниво на океана този район от бре­говата ивица е останал под водата преди поне 10 000 години. След края на последната ледникова епоха се наблюдава огромно по размерите си глобално топене, което изключително много променя света и с течение на времето нивото на океана се вдига с около 30 м. Това означава, че всички цивилизации, съществува­ли тогава на това място, са били унищожени, погълнати от издигащите се води, и всички следи са останали скрити до днес. Нещо повече, знае се, че в продължение на хиляди години човешките цивилизации процъфтяват по бреговете, защото океанът не само е отличен източник на храна, но и защото улеснява важни дейности като тър­говията и транспорта. Затова Йонагуни е идеално място за появата на селище. Но такива цивилизации са предхождали всич­ки познати култури с хиляди години, тъй като се счита, че най-старият известен град е Шумер в Месопотамия, който датира от около 5000 години. Удвояването на прие­тия времеви отрязък на човешкото разви­тие означава огромен скок. Това обаче не е невъзможно, особено ако има реални факти, които да го подкрепят. Йонагуни може да се окаже именно такова доказателство. Учените са още по-изумени от откритите прилики между конструкцията на Йонагуни и архитектурата, открита по бреговете на Перу. И все пак даже най-старата от тези перуански структури, изградена от мочите, е на най-много 2000 години и това отваря необяс­ним отрязък от много хилядолетия. Спорове възникват и по отношение на външния вид на построението в Йонагу­ни. Подводните снимки на мястото показват съществуването на наклони, тераси и стъпала. Докато американските геолози поддържат, че те не са нищо повече от естествени формирования, японските учени твърдят, че могат да бъдат открити следи от оръдия, което предполага човешка намеса. Но един човек, изглежда, приема и двата аргумента, изказвайки мнението, че струк­турата е както естествена, така и направена от човека. Доктор Робърт М. Шох, геолог, който често се гмурка до мястото, предполага, че по-голямата част действително е естествено образувание, но впоследствие е открита и модифицирана от хората - процес, познат като „тераформиране“. Откриването на малко стълбище е основното доказател­ство за такива промени. Намирането на структури под водата винаги предизвиква интерес и вълнение и често се появяват хора, които обявяват, че е открита изгубената Атлантида. Но като се има предвид местоположението на Йонагуни, вероятността това да е Атлантида е малка. По-скоро изглежда, че има близки прилики с изчезналите континенти Му и Лемурия, тъй като и за двата се счита, че са съществували в района на Азия и са се простирали съот­ветно в Тихия и в Индийския океан. Въпреки че относително новата наука тек­тоника напълно отхвърля идеята, че някога е имало „изгубени континенти“, мнозина счи­тат, че те наистина са съществували. Смята се, че Лемурия и Му са унищожени от грандиозни природни бедствия, които са погъл­нали континентите. Не е изключено древ­ните митове за края на цели цивилизации да са променени и доукрасени с течение на времето, за да се включи в тях и унищожени­ето на континенти. В този смисъл е напълно възможно краят на културата Йонагуни да е митологизиран или преувеличен в история като тази за Лемурия. Прокарвайки паралелите между Йонагуни и митичните континенти, специалистите се надяват да постигнат напредък по отноше­ние на теорията, че в Тихия океан има велика изгубена култура. Мистериозните каменни глави на Великденския остров и устните тра­диции на Полинезийските острови предла­гат любопитен поглед към това. Очевидните прилики между Йонагуни и каменните струк­тури на Хаваите и Тонга предлагат културен мост между праисторическа Япония и брега на Южна Америка. Тази теория се опитва да обясни и при­ликите между различни световни култури, много от които вярват в астрономията и възприемат пирамидата като предпочитана форма на строителство. Някои теоретици, като например Греъм Ханкок, считат, че това е доказателство за древна морска кул­тура, която е разпростряла мъдростта си из целия свят. Сигурно е обаче, че ще са нужни още доказателства, преди скептичният свят на археологията да приеме подобно смело тълкувание на ранната човешка история. Може би ако мястото около пирамидата бъде подложено на още изследвания, в края на краищата тези доказателства ще бъдат открити. Ако ли не, възможно е доказател­ствата да бъдат намерени при други образувания, открити на морското дъно, близо до японските острови Керама и Чатан и в Тай­ванския пролив. Сега, когато технологията е в състояние да разкрие все повече и пове­че неща за глобалните промени, настъпили след края на ледниковата епоха, съществува голяма вероятност да бъдат направени нови подобни открития в плитките крайбрежни шелфове по света. Това ни предлага вълнуваща перспекти­ва от възможни отговори за произхода на човешката цивилизация, но както винаги всяко откритие има вероятност да повдигне още въпроси. Например защо пирамидата е била толкова почитана в коренно различ­ни култури в различни епохи от човешката история? Отговорът на този въпрос, изглежда, ще остане една от най-големите загадки на древния свят.
  14. mnogoznaiko

    Нюгрейндж

    Мегалитните гробници на Нюгрейндж в Ирландия са на повече от 5000 годи­ни и следователно предхождат египетските пирамиди и дори пристигането на келтите в Ирландия. Както често се случва с подобни древни паметници, до днес не е останало почти нищо, което да ни даде представа за голямата цел, криеща се зад построяването им, и този чудесен некропол от каменната ера е източник на много дискусии и интерес по целия свят. Разположени близо до бреговете на река Бойн, на изток от Слейн, гробниците Нюгрейндж са познати като Бру На Бойн, както са наричани на местния праезик. Спо­ред езическите вярвания Нюгрейндж е било селището на Енгус - бога на любовта. Мяс­тото е свързвано и с тайнственото племе на богинята Дану, позната също като Туата де Данан. Според местните вярвания тези оби­чащи природата езичници са оставили част от духа си в пейзажа наоколо и се смята, че легендарният келтски герой Кухулин е заче­нат в Нюгрейндж. Говори се, че в гробницата Нюгрейндж са погребвани кралете на Тара. Прахът на тези водачи се намира в големи съдове във всяка една от трите ниши на погребалната зала. Макар тази зала да е описвана с формата на кръст, като се има предвид фактът, че гробницата предхожда раждането на Хрис­тос с около 3200 години, по-вероятно е това разположение да е отражение на формата на детелината, която е широко разпространена в древното ирландско изкуство. Строителите на гробниците са демон­стрирали необикновена всеотдайност към построеното. Първо, те са използвали мате­риали, които не се откриват лесно - кварцът сигурно е добит и пренесен от планините Уиклоу, намиращи се на значително разсто­яние от Нюгрейндж. На второ място, строи­телите са се заели с огромен проект - изчис­лено е, че за построяването на монумента е била нужна работната сила на 300 мъже в продължение на 20 години. Също както в други древни култури живо­тът на общността в Нюгрейндж е бил вни­мателно направляван от естествените ритми и цикли на Земята, като лятното и зимното слънцестоене са имали основно значение. По време на зимното слънцестоене в Нюгрейндж сутрешните слънчеви лъчи проникват през един отвор над входа, минават през къс и прав участък и достигат до погребалната зала, осветявайки сложните резби, които изо­бразяват Слънцето и Луната. Интересно е, че подобен ефект може да бъде открит и в Стоунхендж, в пирамидите на майте и ацтеките и в Хеопсовата пирами­да в Египет, където по време на слънцестоенето в гробницата прониква сноп светлина. Не е ясно обаче дали проникването на лъчи­те не е направено с цел душата на краля или фараона да се издигне в небето. Дали тези култури споделят обща духовна идентичност, или човешката природа инстинктивно намира смисъл в движение­то на звездите и в циклите на планетата? Тези древни земеделски общества са имали знания и прозрения, които са изпреварвали времето им. Не е възможно да не се възхи­щаваме на уменията, които са позволили на тогавашните хора да направят точните изчисления, необходими за подреждането на коридорите на гробницата в съответ­ствие със светлината на слънцето и звез­дите.
      • 2
      • Upvote
  15. От хиляди години в Баалбек, Ливан, се издигат храмове, устоявайки на упра­влението на различни цивилизации и на пок­лонничеството на много сменящи се богове. Те са били променяни, но благодарение на невероятната им красота и величие нико­га не са разрушени. Всъщност това, което провокира такъв интерес и почуда, е самият размер на храмовете. Археолозите от целия свят са озадачени как такива впечатляващи конструкции може да са били построени преди толкова много време. Първоначално Баалбек е финикийско сели­ще, което в резултат на завоевателни набе­зи последователно попада в гръцки, римски, византийски и след това в арабски ръце. Гър­ците завладяват града през 331 г. пр. Хр. и го преименуват в Хелиополис (град на слънце­то). Разположен на кръстопътя на основните търговски пътища, градът процъфтява и се превръща в голямо религиозно средище. Обикновено такива многовековни кон­струкции, издържали на напора на времето, са построени от камък с очевидното намере­ние да се славят с дълготрайност и Баалбек не прави изключение. Всъщност този градеж е осъществен с най-големите дялани камъни в света. Някои от тях са толкова големи и са добити от толкова далеч, че експертите са озадачени не само как са пренесени, но и как е построен храмът. Причината за изключителната големина на камъните се крие във финикийската традиция, която налага платформата да се със­тои от не повече от три слоя камъни. Когато за построяването на този храм е предложена обширна площадка, древните архитекти си дават сметка, че им предстои работа в нечу­ван дотогава мащаб. Всяващият страх обхват на задачата изобщо не ги възпира и те се заемат с дялането на това, което всъщност представлява колосал­ни тухли, изсечени от солидни скали. Някол­ко от тези камъни се намират на западната страна на платформата, в част, наречена „Трилитон“, кръстена на трите най-големи каменни блока. Камъните са дълги около 20 м, високи - 4,5 м и широки - 3,6 м, като всеки един от тях тежи около 800 тона. За сравне­ние тези камъни са четири-пет пъти по-големи от камъните в Стоунхендж и приблизи­телно триста пъти по-тежки от използваните за построяването на египетските пирамиди. Удивителното е, че най-големият от камъ­ните е даже още по-тежък - повече от 1000 тона. С теглото и размерите си този „камък на бременната жена“ би могъл да подложи на изпитание дори най-големите кранове, съществуващи днес. Но той остава на място­то си, тъй като строителните работи спират, преди да бъде използван. Освен факта, че огромните каменни блоко­ве са транспортирани на повече от километър от каменоломната и след това са издигнати на повече от 7 м височина до окончателното си местоположение, те са съпътствани и от още една загадка. Демонстрираното май­сторство при изграждането на конструкция­та е изключително - камъните са подредени толкова прецизно, без изобщо да е използван хоросан, че между тях е невъзможно да бъде подпъхнат и най-тънкият предмет. Мащабът на Баалбек до такава степен разпалва въображението на хората, че всяка от последователно установилите се култури на това мястото свързва „Трилитон“ с някой популярен мит - за исполини, за библейски фигури или дори за извънземни същества. Каквото и да е обяснението за построява­нето на този огромен монумент, вероятно Баалбек и за в бъдеще ще продължава да привлича безброй посетители. Те както хиля­дите преди тях ще се учудват на красотата на този забележителен древен монумент, който внушава доста предположения за възмож­ностите на човешките способности.
  16. Дълбоко в сърцето на Южна Африка е жива традицията за лекуване и гадаене, която е неразривна част от африканската култура и продължава да бъде уважавана както преди хиляди години. Необикновените умения на сангомите или шаманите са почитана алтернатива на съвременната медицина, а предсказанията им са удивително точни. Изчислено е, че днес има около 200 000 такива гадатели, които помагат на 84% от южно-африканското население. Ролята на сангомите е разнообразна и те могат да бъдат разделени на две основни категории, въпреки че в никакъв случай не са строго разграничени. Основният вид сангоми са наследствени гадатели, които общуват с предците, като обикновено изпадат в транс, за да предскажат бъдещето. Вторият тип сангоми са знахари или лечители, които използват традиционни методи, за да лекуват болните, и не са спохождани от предците. Но тези граници в много случаи са размити, тъй като наследствените гадатели често са и знахари и се съветват с предците за напътствия при лекуването. Начинаещите започват обучението си, като издържат на „посветителскта болест“. Това дава знак, че предците или духовете на починалите са ги посветили в занаята им. Връзката между начинаещия и предците се засилва през възстановителния период от болестта и човекът приема нова идентичност и роля в живота. Наследствената връзка е изключително важна за леченията и тълкуванията, които ще направят сангомите, тъй като според вярванията предците са пратеници на по-висшата сила - „Върховното същество“ - и играят роля на връзка между божеството и човека. Сангомите от своя страна стават „говорители“ на оракулите и изпълняват техните инструкции по почти същия начин, както сибилите от римски времена предават пророчествата на Аполон. Предаването на предсказанията има основна социална и политическа функция, защото пророчествата осигуряват поле за дискусии по въпроси, които иначе са табу или политически опасни. Предсказанията обхващат най-различни въпроси - от състоянието на реколтата и времето до лични и здравословни проблеми. Сангомите твърдят, че болестите се дължат на една от три основни причини - предците, магьосничество или „замърсяване“ (например менструация или аборт). След като източникът на болестта бъде установен, процесът на лечение може да започне. Състоянието на транс, в което изпада гадателят, обикновено е централната част от процеса на предаване на пророчеството. Това състояние се постига чрез най-разнообразни ритуални методи, включително ритмично барабанене, пляскане с ръце и танцуване, вдишване на изпарения от лековити билки като например емфие, горене на тамян. Облеклото на сангомите също е много важно. Те често носят натруфени украшения за глава от щраусови пера и привързват към телата си дрънкулки и мъниста. След като изпаднат в транс, сангомите обикновено започват да треперят и дишането им се учестява, докато предците влизат в телата им. В резултат от ритмичните ритуали настъпва хиперстимулация на тялото, а неравномерното дишане предизвиква хипервентилация. Смята се, че тези две състояния „отварят“ тялото и духа, за да бъде осигурен достъп за предците. След това мъжете използват „кокали“ (черупки, монети, зарове и пръчки) като част от гадателския ритуал, които биват хвърляни върху кожа от африканска антилопа. После сангомите тълкуват местоположението и подреждането на разхвърляните предмети, които им осигуряват нужната информация, за да бъде предадено пророчеството или излекуван пациентът.
  17. Висторията, както и в редица разкази от класическата митология, ролята на ора­кула изпъква ярко. От всички прочути ора­кули може би най-известният и уважаван е този, който е открит в Делфи, Гърция. Делфийският оракул се намира в свети­лището на Аполон - гръцкия бог на изку­ствата и пророчествата. Разположен високо на склона на планината Парнас, той заема видно място - израз на почитта, с която се ползва в гръцката култура. Според легендата Аполон завзема Парнас като дете, убивайки огромния змей Питон в битката между боговете на небето и на земята. След това Аполон се преобразява в делфин (на гръцки: Δελφοί , откъдето све­тилището получава името си) и се спуска в океана, за да хване няколко моряци, които да назначи за свои първи жреци. Аполон прави пророчествата си в Делфи чрез различни пророчици, наричани още жрици. Жриците, които без изключение са зрели и девствени жени, се наричат питии - на името на убития от младия Аполон Питон. Когато се правят пророчества, Пития изпада в транс и възпроизвежда загадъч­ни и неразбираеми предсказания. След това думите й биват тълкувани от жреците и пре­давани на чакащите поклонници. При пристигането си в Делфи тези поклон­ници молители се регистрират и плащат такса, за да си уговорят среща. После от тях се изис­ква да се пречистят в Касталския извор, къде­то все още съществува корито за къпане. След това тръгват по Свещения път към храма. Там се прави жертвоприношение с овца или коза и жреците преглеждат вътрешностите на животното за предзнаменование. Когато най-после стигнат до жрицата, поклонниците влизат един по един и задават въпросите си, за да направи тя предсказанието. Останките от древния храм на Аполон в Делфи Делфийският оракул е посещаван в про­дължение на почти 2000 години и през този период са направени безброй предсказания по най-различни питания - от военни и дър­жавнически въпроси до проблеми, свързани с личния живот, раждания и смърт. Молите­лите са от почти всички прослойки на обще­ството - факт, който показва с какво внима­ние се ползва пророкуването в ежедневния живот на хората през онези времена. Сила­та и влиянието на оракула могат да бъдат забелязани и в изкуството и литературата от този период. Той не само че присъства в „Енеида“ на Вергилий и в Омировата „Оди­сея“, но в историята за цар Едип на Софокъл оракулът предсказва на царя и царицата на Тива, че синът им Едип ще убие баща си и ще се ожени за майка си. Когато драматич­ните събития се разиграват, пророчеството се изпълнява и поражда въпроси за съдбата и морала, актуални и до днес.
  18. Езекил Свещената Библия изобилства от вълну­ващи разкази за човешки постъпки. Сред тях особено ярко изпъкват историите за геро­изъм, войни и предателство. Но преди всичко между страниците й могат да бъдат открити пророческите думи на Бог. Повечето етични и религиозни послания на многото книги на Библията са представени чрез пророци от Стария завет като Езекил и Йеремия. Библията съдържа няколко основни про­рочески книги и във всяка една от тях има поредица от „Пророчества срещу чуждите народи“. Тези стилизирани и поетични части съдържат божии предсказания за съдбата на онези народи, които извършват престъпле­ния срещу човечеството или прегрешения спрямо Бог. Едно от най-известните от тези осъждания може да бъде открито в книга­та на Езекил и то е особено забележително предвид факта, че е датирано, и по този начин може да бъде свързано с историче­ските обстоятелства около произнасянето и изпълнението му. Пророчеството срещу островния град Тир, съдържащо се в Езекил 26, е от 586 г. пр. Хр. и е резултат от бурните събития в Израил към края на VII и началото на VI в. пр. Хр. По това време Вавилон, под внушителното покровителство на Навуходоносор, е в процес на консолидация и разширяване на импери­ята в Източното Средиземноморие и има за цел да установи контрол над Египет. От друга страна, Израил отслабва и става уязвим след несполучливите опити за рефор­ма на Йосия през 621 г. пр. Хр. Това води до поредица от неорганизирани и безбожни водачи, които подкопават предаността на народа към Бога и го правят глух за потре­саващите предупреждения на пророци като Езекил и Йеремия. Израил е мостът между Вавилон на изток и Египет на запад и затова нахлуването е неизбежно. То се случва през 606 г. пр. Хр., когато Израил става васална държава на Вавилон. В резултат на това в страната се надигат недоволство и националистически настроения, които накрая излизат на повърх­ността под формата на мащабно въстание срещу вавилонските сили. Но то бързо е потушено и много от израилските водачи, включително Езекил, са изгонени през 598 г. пр. Хр. Няколко години по-късно, точно преди разрушението на Йерусалим от вави- лонците, Езекил прави своето прочуто про­рочество срещу Тир. Разположен много близо до брега на дне­шен Ливан, град Тир е значимо финикийско пристанище, което свързва морските пътища на цялото Средиземно море с керваните от Арабия, Вавилон, Персия и Индия. Езекил предсказва, че въпреки силната му отбра­нителна позиция Тир, както и разположени­те на континента негови „дъщерни“ селища ще бъдат напълно унищожени. Той проро­кува: „Защото така казва Господ БОГ: Ето, Аз довеждам против Тир вавилонския цар Навуходоносор от север, царя на царете, с коне, с колесници и с конници, с голямо мно­жество народ... Той ще убие с меч дъщерните ти градове на полето.“ Езекил пророкува след изгонването му от вавилонцитею И наистина тези предсказания се сбъдват отчасти. Историческите записки, включител­но тези на еврейския историк Йосиф Флавий, разказват, че Навуходоносор разрушава континенталните части на града и поставя остро­ва под обсада в продължение на тринадесет години. Въпреки че тя се оказва неуспешна, Тир действително става васален град на Вави­лон в резултат на преговорно споразумение. Поражението на Йерусалим и разклаща­нето на властта в Тир е разглеждано като божествено отмъщение на Езекил и Иере­мия. В техните очи държавата Израил се раз­колебава във вярата си и престава да служи на Бог и затова заслужава наказание от ръце­те на Навуходоносор. В замяна, изглежда, че вавилонците са наградени за наказателните си действия, като постигат амбициите си да нахлуят в Египет. Макар много от детайлите от пророчест­вото на Езекил да не са се случили точно както са предсказани, неговото послание остава пределно ясно, като фактическите подробности имат сравнително малко зна­чение. Фактът, че Тир в крайна сметка е унищожен много години по-късно, през 332 г. пр. Хр. от Александър Велики, придава на пророчеството срещу Тир продължителен резонанс и е още едно доказателство за изу­мителната сила на пророкуването Езекил Свещената Библия изобилства от вълну­ващи разкази за човешки постъпки. Сред тях особено ярко изпъкват историите за геро­изъм, войни и предателство. Но преди всичко между страниците й могат да бъдат открити пророческите думи на Бог. Повечето етични и религиозни послания на многото книги на Библията са представени чрез пророци от Стария завет като Езекил и Йеремия. Библията съдържа няколко основни про­рочески книги и във всяка една от тях има поредица от „Пророчества срещу чуждите народи“. Тези стилизирани и поетични части съдържат божии предсказания за съдбата на онези народи, които извършват престъпле­ния срещу човечеството или прегрешения спрямо Бог. Едно от най-известните от тези осъждания може да бъде открито в книга­та на Езекил и то е особено забележително предвид факта, че е датирано, и по този начин може да бъде свързано с историче­ските обстоятелства около произнасянето и изпълнението му. Пророчеството срещу островния град Тир, съдържащо се в Езекил 26, е от 586 г. пр. Хр. и е резултат от бурните събития в Израил към края на VII и началото на VI в. пр. Хр. По това време Вавилон, под внушителното покровителство на Навуходоносор, е в процес на консолидация и разширяване на импери­ята в Източното Средиземноморие и има за цел да установи контрол над Египет. От друга страна, Израил отслабва и става уязвим след несполучливите опити за рефор­ма на Йосия през 621 г. пр. Хр. Това води до поредица от неорганизирани и безбожни водачи, които подкопават предаността на народа към Бога и го правят глух за потре­саващите предупреждения на пророци като Езекил и Йеремия. Израил е мостът между Вавилон на изток и Египет на запад и затова нахлуването е неизбежно. То се случва през 606 г. пр. Хр., когато Израил става васална държава на Вавилон. В резултат на това в страната се надигат недоволство и националистически настроения, които накрая излизат на повърх­ността под формата на мащабно въстание срещу вавилонските сили. Но то бързо е потушено и много от израилските водачи, включително Езекил, са изгонени през 598 г. пр. Хр. Няколко години по-късно, точно преди разрушението на Йерусалим от вави- лонците, Езекил прави своето прочуто про­рочество срещу Тир. Разположен много близо до брега на дне­шен Ливан, град Тир е значимо финикийско пристанище, което свързва морските пътища на цялото Средиземно море с керваните от Арабия, Вавилон, Персия и Индия. Езекил предсказва, че въпреки силната му отбра­нителна позиция Тир, както и разположени­те на континента негови „дъщерни“ селища ще бъдат напълно унищожени. Той проро­кува: „Защото така казва Господ БОГ: Ето, Аз довеждам против Тир вавилонския цар Навуходоносор от север, царя на царете, с коне, с колесници и с конници, с голямо мно­жество народ... Той ще убие с меч дъщерните ти градове на полето.“ И наистина тези предсказания се сбъдват отчасти. Историческите записки, включител­но тези на еврейския историк Йосиф Флавий, разказват, че Навуходоносор разрушава континенталните части на града и поставя остро­ва под обсада в продължение на тринадесет години. Въпреки че тя се оказва неуспешна, Тир действително става васален град на Вави­лон в резултат на преговорно споразумение. Поражението на Йерусалим и разклаща­нето на властта в Тир е разглеждано като божествено отмъщение на Езекил и Иере­мия. В техните очи държавата Израил се раз­колебава във вярата си и престава да служи на Бог и затова заслужава наказание от ръце­те на Навуходоносор. В замяна, изглежда, че вавилонците са наградени за наказателните си действия, като постигат амбициите си да нахлуят в Египет. Макар много от детайлите от пророчест­вото на Езекил да не са се случили точно както са предсказани, неговото послание остава пределно ясно, като фактическите подробности имат сравнително малко зна­чение. Фактът, че Тир в крайна сметка е унищожен много години по-късно, през 332 г. пр. Хр. от Александър Велики, придава на пророчеството срещу Тир продължителен резонанс и е още едно доказателство за изу­мителната сила на пророкуването. Пророчествата на Валаам Eдин от най-противоречивите гадатели от Стария завет е Валаам - варварски пророк, чието име означава „някой, който изпояжда хората“. Макар да е руган и често в равинската литература да му е прикрепян епитетът гавра - „злия“, - възхвалата, която тази митична фигура получава сред езични­ците, понякога е считана за равна с постигнатия от Мойсей възторг сред „избраните“. Докато някои източници обявяват Валаам за един от седемте езически пророци, сред които е и баща му Йов, други твърдят, че той произхожда от Веор и че живее в Петор в Месопотамия. Пророкът често е описван като сляп с едното око и куц с единия крак, а последователите му са отличавани единстве­но по достойнството да притежават трите порока: зло око, надменност и алчност. Първоначално Валаам е тълкувател на сънища, след което става магьосник, а най-накрая пророк. Пророческата дарба му дава възможност да предскаже точния момент, в който ще се разрази Божият гняв, и по този начин способностите му се оказват изключи­телно ценни за света като цяло. Репутацията му на надежден оракул е толкова голяма, че хора от различни краища твърдят, че „оня, когото ти благословиш, е благословен, а когото прокълнеш - е проклет“. Нетърпелив да си осигури услугите на Валаам, Валак - поклонник на бог Ваал и цар на Моав, езическа държава, въвлечена по това време в кървава битка с израилтяните - изпраща пратеници да извикат гадателя с лоша слава. Валак, чието име означава „уни- щожител“, заема властническата си позиция в Моав след унищожението на аморитите по времето на Мойсей. Валаам обаче, след като се съветва с Бог и получава забрана да се върне с пратениците на Валак, отказва да тръгне. Отчаяно искай­ки да се сдобие с помощта на Валаам, за да победи израилтяните, царят опитва още веднъж, като изпраща още емисари с по-щедри обещания за богатства и власт. Валаам е изкушен от съблазнителното предложение на Валак и отново се съветва с Бог. Този път получава разрешение да се върне с пратениците, при условие че обещае да направи само каквото Бог нареди. Валаам се съгласява и потегля на магаре към Моав. Според историята Бог е разгневен от алчните мотиви на Валаам и подозира, че той няма да се подчини на заповедта му. Един ангел Господен, невидим за човешко­то око, е изпратен след Валаам и магарето, което може да забележи небесното създание, отказва да помръдне. Валаам се вбесява и започва да бие животното, но без никакъв резултат. Тогава магарето е дарено с човеш­ки глас и упреква пророка за действията му. В отговор Валаам казва, че ако има възможност, ще убие магарето. В този момент ангелът става видим. Вала­ам се прекланя пред божествения пратеник, признава му греховете си и предлага да се върне в родната си страна. Ангелът му отго­варя, че може да продължи пътуването си, но само ако удържи на обещанието си към Господ. Валаам се съгласява и продължава пъту­ването си към Моав. Там, в отговор на божи­ите повели, той казва на Валак да направи жертвоприношение от седем вола и седем овена на седем олтара, които са издигнати високо и гледат към земята на Израил. Валак се съгласява и двамата мъже пътуват заедно до Вамот-Ваал, откъдето може да се види по-голямата част от Израил. На това място, покорен на Бог, Валаам предава първото от четирите известни пророчества в полза на Израил. Очаквайки, че Валаам ще произнесе про­клятие, а не благословия към врага му, Валак се ядосва на това, което чува. Въпреки всич­ко той пътува с гадателя до второто издигна­то място - връх Фасга, откъдето се виждат израилските земи. Гневът на Валак нараства, когато Валаам отново говори в полза на израилтяните, като този път ги възхвалява още повече. Той срав­нява мощта им със силата на лъв, казвайки: „Ето, людете ще въстанат като лъвица и ще се дигнат като лъв; няма да легнат, докато не изядат лова и не изпият кръвта на убитите.“ Като чува второто предсказание, Валак отправя молба към Валаам да не изрича нищо повече. Валаам обаче заявява, че тряб­ва да изпълни обещанието си. След това двамата отиват до връх Фегор, който също гледа към Израил, и на това място Валаам произнася третата присъда, която предсказ­ва несекващата плодовитост на израилската земя. В този момент Валак пламва от гняв и се опитва да отпрати гадателя, но е спрян от последното и най-зловещо пророчество на Валаам. Гадателят говори за надигането на израилтяните и за победата им над Моав, над съседната страна Едом и над кенейците. Потресен от чутото, Валак позволява на гадателя да се върне в родната си страна, където на 33-годишна възраст той е пребит с камъни, удушен, обезглавен и изгорен заради многото си зли дела. В резултат на чутото Валак спира нападе­нията си срещу израилтяните. Въпреки това по-късно пророчеството на Валаам се сбъд­ва и Моав пада в ръцете на израилския цар Давид. Не само че предсказанието на Валаам се оказва напълно точно, но забележителни­те способности на пророка са толкова силни, че коренно повлияват на постъпките на един от най-могъщите владетели в света.
  19. http://nauka.bg/a/%D0%BE%D1%82%D0%BA%D1%80%D0%B8%D0%B2%D0%B0%D0%BD%D0%B5-%D0%BD%D0%B0-%D0%B8%D0%B7%D1%86%D1%8F%D0%BB%D0%BE-%D1%80%D0%B5%D0%BA%D0%BE%D0%BD%D1%81%D1%82%D1%80%D1%83%D0%B8%D1%80%D0%B0%D0%BD%D0%B0%D1%82%D0%B0-272-%D1%80%D0%B0-%D0%B0%D1%83%D0%B4%D0%B8%D1%82%D0%BE%D1%80%D0%B8%D1%8F-%D0%BD%D0%B0-%D1%81%D1%83
  20. 16 април 2015 г. 23:05 ч. "Хюстън, имахме проблем тук" - това са знаменитите думи, произнесени от астронавта Джак Суайгърт, след като искра запалва един от кислородните резервоари на космическия кораб "Аполо 13" и настъпва експлозия, която унищожава въпросния резервоар и една от трите горивни клетки. Разбира се, поп културата преиначава не съвсем правилно думите на астронавта на "Хюстън, имаме проблем". Но тогава надали астронавтът се е замислял, че произнася нещо, което ще остане в историята до ден днешен. Всичко това се случва на 13 април 1970 година. Това означава, че вече са изминали 45 години от провеждането на тази историческа мисия. Нормално инциденти от този тип биха били в състояние да доведат до смъртта на екипажа. Но ръководителите на полета на НАСА успяват да овладеят ситуацията. Астронавтите са прехвърлени от командния в лунния модул, който играе ролята на спасителна лодка. Чрез двигателя на лунния модул са проведени успешно и корекции на полета. http://www.cosmos.1.bg/portal/2014-10-24-21-14-43/855-2015-45-yrs-ap-13
  21. Пясъчна буря прикрива напълно слънцето. http://time.com/3826166/storm-black-sky-belarus-haboob-tatooine/
  22. https://www.youtube.com/watch?v=_XGab1AtmDo
  23. Лично аз съм скептичен към това твърдение, вие какво мислите?
  24. "Идзин“, или „Книгата на промените“, и днес се ползва със същата важност както при появата си преди 5-8000 години. Съдържайки основополагащите принципи на китайската философия, тази книга заедно с Библията и Корана е една от най-изучаваните творби в света и е почитана заради великите проникновения между страниците й. „Идзин“, която представлява пътеводител за предсказване и морален съветник, е цен­трален елемент в китайската и другите азиат­ски култури. Тази книга и основните даоистки принципи, които са опора на философията й, също така формират значителна част от учението фън шуй, китайската медицина и повечето бойни изкуства. Чрез тълкуване на „Идзин“ могат да бъдат взети ключови реше­ния за войната, любовта, търговията и много други лични и политически проблеми. Според даоистките принципи във вселе­ната съществува непознатото, което се нари­ча дао и е представено от символ, който включва основната универсална противопо­ложност на Ин и Ян. Тези две универсални сили са обединени от вечна промяна и пред­ставляват идеята, че дуализмът и поляр­ността постоянно са в движение и промяна – нищо не е само добро или лошо, всички неща се движат неспирно. За даоистите истинската добродетел се появява в резултат на баланса и хармонията във вселената – идея, която се съдържа и в будистките вярвания. Структурата и възпри­етите практики на „Идзин“ водят началото си от Ин и Ян – Ин е представен от две къси линии, а Ян от една по-дълга и по-плътна линия. Най-ранните записки за практикуването на „мъдрото предсказание“ в Китай включ­ват не само разчитане на пукнатините по кости, които са били хвърлени в огън, но също и тълкуване на резките върху коруба на костенурка. Тези резки съдържат аналогии с подреждането на линиите на Ин и Ян и на първата черупка от костенурка разположението на линиите образува осем триграми. Тези триграми представят осемте основни сили във вселената. Когато бъдат умножени по осем, те представят всички възможни взаимодействия между силите. Тези шестде­сет и четири фигури от линии, представящи реалността на всички нива, са познати като куа. „Идзин“ включва глава за всеки един от възможните изходи, обяснявайки значението на моделите и давайки възможност за поглед в бъдещето. Някои вярват, че първият човек, който раз­познава и разбира тази „линейна символна система“ от осем триграми върху черупка от костенурка, е Фуси – легендарният първи император на Китай. Други истории разказ­ват, че Фуси за пръв път забелязва тази систе­ма не върху черупка от костенурка, а отстрани на кон-дракон, който се появява от Жълтата река. Отбелязванията били записани като Хъ Ту, или „карта на Жълтата река“, и тълкувани според едно ранно симетрично подреждане на осемте триграми. Тази система е моди­фицирана от друг митичен император - Ю, който забелязва същата шарка върху черупка­та на костенурка в река Ло. Тогава тази „Луо Шу“ карта е тълкувана според по-късна неси­метрична система, която включва четирите сезона и петте елемента и се отнася до реда на промяната във видимия свят. Без значение кое е вярно, и двете истории са единодушни, че следващата модификация на системата става в династията Шан между 1766 и 1121 г. пр. Хр. Уън'уан, обикновено наричан „крал Уън'уан“, е могъщ феодал, който е хвърлен в затвора и осъден на смърт от императора на Шан Джоу Син. Говори се, че докато линее в затвора, той изучава триграмите и ги комбинира, за да образуват хексаграми и куа. След това назовава шестдесетте и четири хексаграми и ги организира в сегашния им начин на подредба, а също така осигурява и голяма част от придружа­ващия обяснителен текст. След като прекарва една година в затвора, крал Уън'уан е освободен и разкрива открити­ята си и модификациите на сина си. По-късно синът му ги добавя към съществуващата сис­тема, а самият той става основател и упра­вител на династията Джоу, след като сваля от трона Джоу Син. Затова тази версия на книгата обикновено е наричана „Джоу'и“, или „Книга на промените на династията Джоу“. Последната модификация и съответно днешното наименование се установяват през 5 г. пр. Хр. Кунфудзъ (Конфуций) изучава „Джоу'и“ и добавя допълнителен философ­ски коментар, като по този начин подплатява даоистките принципи с конфуцианските идеи. Съществуват два основни метода за чете­не на „Идзин“, като и двата съдържат в основата си случайно генериране на двойни избори. Традиционният метод е сложен про­цес, включващ боравене с петдесет изсъхнали клечки, като получените форми обозначават определена последователност от хексаграми. Простият и по-често използван метод включва хвърлянето на монети. Горната стра­на на монетата, след като тя падне, се свързва с Ин или Ян линия, която на свой ред представлява последователност от хексаграми. Въпреки че около двете системи има много спорове, защото те предлагат много различаващи се модели на разпределение на линиите на Ин и Ян, и двете техники са почитани и широко използвани като методи за предсказване и напътствие. За пръв път Западът се запознава с „Идзин“ през 1882 г., когато Джеймс Лег прави първия превод на английски език. Но Лег не е съгласен с оракулската функция на книгата и тя не предизвиква особен интерес, докато Юнг не спира вниманието си върху нея. Юнг открива, че консултирането със свещена­та книга по най-различни въпроси води до смислени и изненадващо точни проникнове­ния. Впоследствие той записва тези открития във въведението към немския превод на кни­гата от 1929 г. Когато най-после е преведена на английски език под заглавието „Идзин“, или „Книга на промените“, през 1949 г., тя е приета с голям ентусиазъм и все още е широко използвана и изучавана. Днес „Идзин“ продължава да бъде високо ценена по целия свят заради забележителните й пророчески и напътстващи качества. Макар че ранната й история е предмет на дискусии, това не повлиява на популярността й и вероятно това древно източно пророческо писание ще продължава да бъде обект на интерес в продължение на дълги години от страна на търсачи на истината заради мистичната мъдрост, която се съдържа в него. КНИГА НА ПРОМЕНИТЕ ГАДАЕНЕ ПО И ДЗИН: http://www.virtualnabiblioteka.com/images/upload/books/Drugi/gadaene.pdf
  25. След Втората световна война срещите с извънземни са сред най-често срещаните форми на преживяване на паранормален контакт. Сред тях на преден план излизат сведенията за отвличания. Много хора предлагат своя собствен разказ за извънземна активност и по този начин предизвикват големи спорове по отношение на хипотезите за извънземни същества. Дали такива създания наистина съществуват, или има друго обяснение за тези събития? Интересно е, че много различни разкази за отвличания от извънземни имат някои основни прилики, което им придава известна доза достоверност. Много от похитените описват как са били транспортирани от обичайната им среда до извънземно летателно средство с помощта на ярка светлина, която ги е закрепила в снопа лъчи. Вече озовали се при извънземните, те са били подложени на някакъв вид физически експеримент и мнозина говорят за телепатично общуване с временните си извънземни домакини. Докато някои хора твърдят, че историята им е особено мъчителна, и описват реакциите си на болката и на други по-необичайни стимули, които са тествани, други разказват за съпричастност и разбиране от страна на похитителите. Според всички извънземните са дошли на Земята, за да се намесят в проблемите и конфликтите й и по този начин да предпазят човечеството да не предизвика собствения си край. Но в някои по-зловещи разкази похитените описват как в тях са били имплантирани малки устройства, които в повечето случаи са били поставяни в мозъка през носа или устата. Други твърдят, че от репродуктивните им органи е бил събран материал, което води до идеята за хибридна извънземно-човешка раса и дори до някои по-конспиративни теории за извънземно проникване сред по-силните правителства на Земята. Макар преживяванията на похитените да имат някои общи основни черти, което при-дава достоверност на теорията за извънземни, все пак някои фактори сочат обратното. На първо място, повечето от похитените са били сами по времето на инцидента, което означава, че е извънредно трудно историите им да бъдат потвърдени. На второ място, вместо да има единодушие по отношение на външния вид на извънземните, съществуват твърдения за срещи с много различни видове извънземни същества. Макар най-често описваният извънземен да е „сивото човече“ - малко сиво същество с голяма глава и огромни очи, има сведения и за безброй други форми, размери и цветове на извънземни, като често описанията са съпроводени от различни разкази за местата, откъдето произхождат извънземните. Изтъкнато е, че макар да е възможно интелигентна извънземна раса да влезе в контакт със Земята, шансовете няколко различни извънземни вида да извършват един и същ тип отвличане са наистина много малки. Това е подкрепено от липсата на сведения за физически доказателства освен филмовата лента за предполагаема аутопсия на извънземно от мистериозния инцидент „Розуел“. Много скептици заявяват, че феноменът „извънземно отвличане“ е нещо като съвременен фолклор. Древният фолклор съдържа много истории за отвличания от странни митични същества като феи и таласъми. Част от тези предания имат поразяващи прилики с разказите за похищения от извънземни. Например и при двата вида се наблюдава изкривяване на времето - похитеният има чувството, че е отсъствал няколко часа, но се връща в предишната си среда само след няколко минути. Има предположения, че извънземните сигурно са съвременна версия на тези мистични същества, родени както от склонността на човека да се очарова от суеверията и фантазиите, така и от технологичния напредък на човечеството. Разбира се, преди настъпването на космическата ера сведенията за извънземна активност на Земята са много малко. Предполага се също така, че отвличанията от извънземни всъщност не са резултат от външна сила, а произлизат от колективното човешко подсъзнание. Това не прави преживяванията по-малко мистериозни, но поне може да обясни многото несъответствия между разказваните истории като например огромните разлики между срещнатите извънземни раси. Ако пътуванията не се случват наистина във физическата реалност, а по-скоро във „вътрешния космос“, в такъв случай какво включват те? Разказите за преживяванията на похитените имат много общи черти с разказите на онези хора, които са били подложени на дълбок транс с халюцинации. Точно както похитените описват случаи на телепатично общуване с извънземните си похитители, така и онези, които са надарени със способността да контактуват с духовния свят, говорят за въображаеми преживявания с други същества. Така например приликите между разказите за отвличания от извънземни и разказите на шаманите изобилстват. С помощта на отрови или халюциногени шаманът изпада в състояние, наподобяващо дълбок транс, напуска пределите на Земята и навлиза в духовния свят. Там той общува с нечовешки духове, които притежават забележителни способности като летене и телепатия. Често преживяването може да включва някакъв вид физически преглед, а понякога тялото на шамана е отваряно и органите му биват заменени с нови, за да има той по-големи способности. Миналите култури обясняват преживяванията на шамана и на други надарени индивиди от гледна точка на природните духове и митичните същества, които са широко разпространени в културата по онова време. Ако тези събития бъдат транспонирани в съвременната ни култура, тогава вероятно при връщането си от такова проникновено изживяване човешкото съзнание ще се опита да намери начин да обясни случилото се. Може би най-лесният начин за описание на събитията е от гледна точка на среща с извънземни отколкото като духовна среща. Този аргумент придобива все по-голяма популярност сред скептично настроените към идеята за интелигентна извънземна намеса. Ако е вярно, че тези съвременни похитени всъщност осъществяват по-скоро психично отколкото паранормално пътуване, отново много въпроси не намират отговор. Защо този вид изживяване се случва спонтанно на хора в момент, в който те са сами? Какво е значението на тези събития? Възможно е тези преживявания да представляват пътуване към духовното минало на човечеството или в колективното подсъзнание, след което човек се чувства някак си променен. Много хора обясняват, че след отвличането си те остават в контакт със същите извънземни, които често им дават съвети за човечеството. Може би вместо да осъществяват комуникация с извънземни, тези хора общуват с духовните водачи в колективното човешко подсъзнание, което се изразява чрез няколко чувствителни човешки индивида. Възможно е в нашия съвременен технологичен и духовно разстроен свят да сме изгубили някаква жизненоважна връзка с по-дълбоките аспекти на човешкото съзнание и именно тя да се показва на повърхността при тези срещи. Не се знае дали отговорът на загадката се крие, както някои хора вярват, в далечния космос или в дълбините на сложния човешки мозък. Разбира се, разказите за срещи с извънземни същества са толкова широко разпространени, че те не трябва да бъдат пренебрегвани, но в същото време не трябва и да подценяваме психичните способности на нашия интелигентен биологичен вид. Предвид факта, че се намираме на прага на нова ера на космически изследвания и развитие, вероятно тези въпроси ще намерят отговор по-скоро, отколкото си представяме. Дали ще ни хареса това, което ще чуем?

За нас

"Форум Наука" е онлайн и поддържа научни, исторически и любопитни дискусии с учени, експерти, любители, учители и ученици.

За своята близо двайсет годишна история "Форум Наука" се утвърди като мост между тези, които знаят и тези, които искат да знаят. Всеки ден тук влизат хиляди, които търсят своя отговор.  Форумът е богат да информация и безкрайни дискусии по различни въпроси.

Подкрепи съществуването на форумa - направи дарение:

Дари

 

 

За контакти:

×
×
  • Create New...
×

Подкрепи форума!

Дори малко дарение от 5-10 лева от всеки, който намира форума за полезен, би направило огромна разлика. Това не е просто финансова подкрепа - това е вашият начин да кажете "Да, този форум е важен за мен и искам да продължи да съществува". Заедно можем да осигурим бъдещето на това специално място за споделяне на научни знания и идеи.