mnogoznaiko

Ето колко щеше да е голямо слънцето ако Луната беше голяма един пиксел Повече:http://joshworth.com/dev/pixelspace/pixelspace_solarsystem.html

По време на първоначалия хаос в Слънчевата система Юпитер е запратил безброй комети и няколко планети към дълбокия Космос. Тези космически тела били едва закрепени към Слънцето и образуват около познатата ни Слънчева система сферичен облак — Облак на Оорт. За Облака на Оорт се предполага, че има форма на сфера съдържаща комети и обгръщаща Слънцето на разстояние от около 50 000 до 100 000 АЕ, разстояние приблизително равно на 1000 орбитални радиуса на Плутон или почти еднасветлинна година (¼ от разстоянието до най-близката звезда Проксима Кентавър). Най-вътрешната част от облака на Оорт е разположена в равнината на еклиптиката близко до пояса на Кайпер. Въпреки че все още няма директни наблюдения, за него се предполага, че е източник на почти всички комети навлизащи във вътрешността наСлънчевата система. За някои късопериодични комети се смята, че произхождат от пояса на Кайпер. Досега са открити само два обекта, чиито орбити се предполага, че принадлежат на облака на Оорт: 90377 Седна и 2000 CR105. Орбитално разстояние на 90377 Седна варира от 76 до 840 АЕ и за него се смята, че принадлежи към вътрешния слой на облака. След откриването на Седна изчисленията за плътността на облака на Оорт бяха завишени и неговото разстояние до Слънцето — занижено. Също така се смята, че Слънцето се е формирало в гъст звезден куп, който е въздействал интензивно на обектите изхвърлени от вътрешността на ранната Слънчева система от газовите гиганти. Всеки от двата открити обекта е бил небесно тяло в облака на Оорт, разрушени при преминаването на звезда близко до Слънчевата система, или техните орбити са разрушени от все още непознато тяло с размери на планета в облака. Диаграма показваща предполагаемите размери на облака на Оорт спрямо останалата част на Слънчевата система

След победата над арабите от крал Карл Мартел при Поатие и хан Тервел при Константинопол в стария континент си давали сметка, че са спасили Европа от голямо нашествие. Триумфа на Тервел го прави много известен в Западна Европа, тръгва мълвата като "спасител на Европа", както и имаме данни за канонизирането на името му в св. Тривелий Теоктист или Требелиус. Тук може да се поспори доста за това дали съвременниците му го обявяват за спасител на Европа, но това не е предмет на тази тема. Идеята за поръстването и евентуалното му канонизиране е разпространена в края ня XV в. от италианския историограф Марко Сабелико, той пише: "Както се говорило, първият български крал кръстител е Требелиус." Имаме подобни сведения и от бенедиктински менологий от XVI в., където обаче историята се смесва между тази на Тервел и Борис. Още за св. Требелиус се споменава в "Царството на славяните" от Мавро Орбини, както и във френските йезуити от XVII-XVIII в., А при нас светеца се соменава от Христофор Жефарович, Спиридон Габровски и Паисий Хилендарски. Икони на св. Тривелий могат да се видят в църкви в Самоков, Панагюрище, с. Дрен и Старо село, както и в Преображенския манастир, Зографския манастир и др. Икона от Преображенския мнастир на св. Тривелий Името на свети Тривелий Теоктист - цар Български е записано в „Списък на българските православни светци”. Там се казва, че светецът се почита от Българската православна църква на 4 януари и 3 септември по църковния календар.

Жените от маргиналната група падонг в Мианмар носят на вратовете си пиринчени обръчи. За тях това е белег на красота и племенна гордост. От най-ранна възраст украсяват шиите им с нови и нови халки от мед или бамбук. Освен на шията те ги поставят и по краката и ръцете. Халките избутват надолу ключиците и ребрата и ги деформират по такъв начин, че ръменете се смъкват дръстично, а вратът изглежда дълъг. Тези жени ги наричат "жени жирави" заради удължените врътове, но най-лошото е че живеят в живи зоопаркове, където туристите отиват да ги видят и да се снимат с тях. Младите поколения негодуват срещу тази традиция, която ги прави живи експонати. Насилието по тези места кара по-възрастните да се продържат към традициите и да не напискат селата в провинция Мае Хонг Сон, където туристите си купуват билети, за да ги видят. Това ли е единственият им шанс за препитание?

Всички знаем, че млечните зъби създават проблеми на много хора и съответно те си ги вадят. Те поникват приблизително между 17 и 25 годишна възраст и за това се казват "мъдри", защото тогава помъдряваме. В Румъния ги наричат "умни зъби", в Турция "20 годишни зъби", в Япония "непознати на родителя зъби", а в Корея "любовни зъби". Изваждането на мъдреците има голям риск от различни нежелани ефекти като инфокции и нервни увреждания. Нашите предци не са имали този проблем, техните челюсти са били широки, за да могат да смелят жилавата храна, която са консумирали. Третите кътници са можели да компенсират загубата на други зъби. Еволюционно ние достигаме до момент, в който не ни трябват тези зъби и реално си ги отстраняваме хироргически. До момента, в който няма д ани поникват...интересно колко много подобни неща ние не забелязваме в промените на нашето тяло...

Много станаха публикациите в интернет и мненията за това как не трябва да бъде археологическия обект в центъра на София. Ще ми се да видя други места в Европа, а и не само в Европа как е реставриран подобен археологически обект. Намерих малко за Помпей, но там мащаба е доста по-различен.

Викаш - така и така навсякъде чалга и кючех се чува, защо не и в БАН

От създаването на тоалетната чиния ние хората сме започнали да ходим до тоалетна по грешен начин без дори да го осъзнаваме. Ето няколко илюстрации, които показват кое правим грешно и защо и коя е правилната стойка.

100-годишният капитан Васил Вълчанов е жива легенда. През 1960 г. с кораба си "Бреза" успява да пробие френската блокада на Средиземно море и доставя 240 тона тротил, противосамолетни оръдия, картечници и друго оръжие и муниции на бойците от Алжирския фронт за освобождение. След обявяването на независимостта през 1962 г. алжирците го обявяват за герой. И още не са го забравили. Онзи ден в резиденцията на алжирския посланик в София му бе връчен втори медал от президента на републиката Абделазиз Бутефлика по случай 60-годишнината на алжирската революция и неговия вековен юбилей. Целият живот на капитан Вълчанов е изпълнен с невероятни обрати и силни преживявания. През юни 1941 г. по време на Втората световна война италианският танкер, на който служи е торпилиран от британска подводница. Оцелява само той, след като пет часа плува със счупен крак и почти ослепял. 9 септември 1944 г. го заварва като помощник директор на пристанище Кавала, където е създал организацията Беломорски корабен риболов. Не му остава нищо друго освен да предаде всичко на гърците и да си тръгне. През 1947 г. отново е на вода. И отново оцелява на косъм. Като капитан на 180-тонния кораб "Пирин" е заловен от гърците и обвинен в саботаж. Чака го смъртна присъда. От затвора чрез нелегални куриери успява да изпрати писмо до българските власти. По онова време България и Гърция все още нямат подписан мирен договор след войната, затова освобождаването му е уредено чрез югославски дипломатически демарш. Част от историите си Васил Вълчанов разказва в книгата си "Секретни доставки на оръжие". Всички имена на хора, кораби, населени места, дати, факти и събития са достоверни. Измислено е само едно име - това на полковника от тайните служби, възложил му операцията с оръжието за Алжир. Макар оттогава да е минал повече от половин век и освен него всички важни действащи лица вече да са мъртви, 100-годишният капитан смята, че не трябва да разкрива името, защото е обещал да го пази в тайна завинаги.

Наскоро Доц. Георги Милошев обяви, че Е-тата в храните увреждат ДНК на човека. http://www.btv.bg/video/shows/lice-v-lice/videos/doc-d-r-georgi-miloshev-za-opasnite-hranitelni-dobavki-i-ocvetiteli.html И веднага след това БАН се разграничи от неговото твърдение и го отлъчиха от института... И по този повод започнаха доста да се пише в социалните медии и хората се зачудиха какво точно се случва и кои лъже?!? Ето една хубава статия в 24 часа: http://www.24chasa.bg/Article.asp?ArticleId=4899244 Ще дам само един цитат от нея: Защо се говори много, а малко се действа, а тук просто ние трябва да вземем решението за себе си. Когато излезе преди няколко седмици идеята за данък "вредни храни" всички скочиха и казаха, че те могат сами да избират какво да ядат и "знаят", кои са вредните храни, не им трябва някой, които да им казва, а сега излиза, че точно това ни трябва...

Летището е струвало 1 милиард евро за да бъде построено през 2008 година, а го подадоха за 10 000 - да бяха казали, щяхме и 20 000 да дадем :D :D http://www.bbc.com/news/world-europe-33578949?ocid=socialflow_facebook

Смокинята е известна с уникалния си вкус и текстура, но едва ли знаете, че това се дължи на една специална съставка. Любителите на плода, както и вегетарианците, могат да се погнусят, когато разберат, че луксозният вкус се дължи на разложена оса във всяка една смокиня. Смокините са на практика обърнати навътре цветя, които съхраняват прашеца в себе си. Когато женската оса се промъква през тесния отвор на смокинята, крилата й се откъсват, тя снася яйцата си и успешно опрашва плода. Загубила способността си да лети, осата умира в смокинята, където специални ензими я разграждат на протеин. Буквално смокинята смила мъртвото насекомо и го прави част от узрелия плод. Биолозите наричат тази специална симбиоза „задължителен мутализъм“ и е факт от 34 милиона години. Има около 900 вида оси и всеки вид е отговорен за опрашването на 1 или 2 вида смокини. Въпреки че смокинята не може да се възпроизвежда без този смъртоносен цикъл, много вегани и вегетарианци отказват да консумират смокини. В някои страни, консумацията на инсекти е честа практика, тъй като те са отличен източник на качествен протеин. И ако това не Ви е достатъчно, трябва да знаете, че по изисквания кетчупът трябва да съдържа „не повече от 30 плодни мушици в 100 грама продукт“, консервираните гъби съдържат червеи и има гъсеници в спаначената Ви салата.

http://www.infograf.bg/article/1435207060497 България поддържа по-висок стандарт на живот от 115 от 190-те страни по света, за които Световната банка има сравними данни за 2013 година Един от може би безспорните факти за мнозина е твърде ниският стандарт на живот в България – показател, по който едва ли някой се съмнява, че изоставаме значително от другите страни. Проблемът с този всекиму известен факт е, че той не е верен. Ето и няколко примера: Българите са по-богати от 74,4% от хората по света (като тук влизат, разбира се, жителите на Индия и Китай); България поддържа по-висок стандарт на живот от 115 от 190-те страни по света, за които Световната банка има сравними данни за 2013 г.; Стандартът на живот в страната е с 62,7% по-висок от този в държавите със среден доход (според класификацията на Световната банка); Стандартът на живот в България е цели 8 пъти по-висок от този в държавите с нисък доход (според класификацията на Световната банка). Звучи повече от невероятно, но това показват данните на Световната банка, визуализирани на първата графика. За да сравним стандартите на живот между отделните страни и региони по света, се спряхме на индикатора БВП на човек от населението по паритет на покупателната способност[1]. С други думи, това е доходът, който изработва средностатистическият жител на съответната държава, като показателят взема предвид и разликата в цените на стоките и услугите във всяка една страна[2]. Вероятно погрешното разбиране за това реално колко нисък е стандартът на живот в България произлиза от постоянните сравнения с държавите от Европейския съюз (ЕС). Един от най-ярките примери за това е небезизвестният факт, че България е най-бедната страна в ЕС. И макар това наистина да е така, трябва да се отбележи, че ЕС представлява един своеобразен клуб на богати страни. Всъщност, в основната си част представлява клуб от много богати страни. Така например средният стандарт на живот в еврозоната е близо 4 пъти по-висок от този в страните от групата със среден доход и близо 20 пъти по-висок от стандарта на живот в държавите с нисък доход (да, 20 пъти!). Да си последен в клуба на богатите може би далеч не е най-завидната позиция. Обективният прочит на проблема обаче показва, че България далеч не е сред най-бедните страни в света, макар все още да изостава значително от развитите икономики. Добрата новина е, че доходите в страната продължават да се покачват и разликата със средните нива за ЕС се свива (виж втората графика). Ако през 2000 г. доходът на човек в България е бил едва 29% от средното ниво в ЕС, то в края на 2013 г. той достига 45%. [1] Причините за избора на този индикатор са основно две: 1) това е стандартен индикатор, който се изчислява за почти всички страни по света; 2) един от малкото индикатори, които се доближават до концепцията за среден доход на човек от населението, позволява сравнение между страните по света и съществува надеждна база от данни със сходна методология за отделните страни. [2] Международният долар е условна разчетна парична единица, която се използва от Световната банка, Международния валутен фонд и други организации при сравняване на макроикономически показатели на различни страни на света.

В навечерието на 70-тата годишнина на Голямото бягство, Гай Уолтърс, автор на книга за известното бягство от немски военнопленнически лагер, развенчава някои от погрешните схващания за случилото се. Една късна мартенска нощ през 1944 г., 76 съюзнически пилоти бягат от лагер за военнопленници в Пошла чрез тунел. Целта им е не само да се върнат във Великобритания и да се включат отново във войната, но и да причинят колкото се може повече вреда на германската военна машина. Само след няколко дни, всички освен 3-ма затворници са хванати и върнати. Залавянето им се дължи на лоши документи, лошо време и още по-лош късмет. Бягството толкова разгневява Хитлер, че той нарежда 50 от затворниците да бъдат убити. Бягството от военнопленническия лагер бива популяризирано с филма „Голямото бягство“ от 1963 (базиран на спомените на Пол Брикхил, военнопленник), бягството представя и героизма на съюзниците и злото на нацистите. Но колко от това което знаем е истина? Мит 1: Съюзническите пилоти са били длъжни да избягат от военнопленническия лагер. Един от най-продължителните митове за Голямото бягство, е че затворниците са имали дълг да избягат. Краткия отговор на това е, че е нямало никаква такава концепция. Когато са свалени, от пилотите наистина се е очаквало да избягат арест, но един път попаднали в ръцете на врага не е имало някакво формално очакване те да се опитват да избягат. Вместо това, както казва един бивш военнопленник: „Имаше нещо като линия на поведение в която ни беше дълг да играем роля в опитите за бягство.“ С други думи дълга за бягство е било нещо като модел според който пилотите да се държат-вместо очакването да са смели, няма и нищо в кралските устави, което да задължава мъжете да бягат. Всъщност, учудващо две трети от пленници са имали малък или никакъв интерес да бягат, и са се отнасяли към бягствата с предпазливост – отношение което противоречи с показваното на съюзнически пленници във филмите, отчаяни да избягат. Много от тях са се радвали, че не е трябвало да се бият повече и, че са свършили своята част във войната. Други са смятали, че им липсват уменията нужни за да избягат – знание за езика, или просто физическа сила. Дори е имало напрежение между тези които са искали да останат и тези които са искали да избягат. В един от лагерите враждата нарастнала до толкова, че един от пленниците хвърлил консерва през оградата за да уведоме немците, че се изгражда тунел. Мит 2: Голямото бягство е осъществено при добри метеорологични условия. Във филма Голямото бягство действието се развива под лъчите на пролетното слънце, за да може да се покаже цветовата стойност на филма. Но в реалността бягството е осъществено при лоши метеорологични условия, температурите гравитирали около нулата и дебел пласт сняг покривал земята. Според един от военнопленниците е била една от най-студените зими претърпявани за последните 30 години в тази част на Полша, тези условия са усложнили бягството повече от всичко друго. Много от затворниците са носели неподходящи дрехи, панталони от тънък плат, които се давали само при бой в пустинни условия и ботуши които бързо подгизвали докато избягалите бродели из горите и потоците. Голяма част от избягалите са били близо до измръзване и били принудени да спят в плевни, което само увеличило шанса да бъдат хванати. Мит 3: Избягалите отворили нов фронт във вътрешността на Германия Една от целите на Голямото бягство е да подпомогне съюзническата кампания като лишава немците от ресурси и човешка сила- ресурси които, ако не са насочени към хващане на затворниците ще бъдат насочени към фронтовите линии. За съжаление такива планове са обречени на провал. Когато немците търсили за избягалите те използвали само наличните им хора вътре в Райха. Определено не са викали хора обратно от бойното поле за да се включат в търсенето. Бягството в действителност подпомогнало немските военни усилия за спечелване на войната, тъй като при широкомащабния лов много други затворници са попаднали в мрежата на немците. Факт е, че като резултат от Голямото бягство, нацистите са затегнали контрола си върху вътрешната сигурност на Райха, и по този начин са направили положението за другите съюзнически военнопленници опитващи се да избягат по-лошо. Мит 4: Голямото бягство е било уникално по рода си Не е било. По време на войната е имало доста масови бягства организирани от съюзниески военнопленници. Имало е поне 11 "велики бягства" осъществени от британски военнопленници преди март 1944 г. Пример за това е мартенското бягство от лагера в Сзубин, Полша през 1943, в което 43 пилоти от антантата са си прокопали път към свободата. Всеки един от мъжете е заловен повторно освен един, който за съжаление се удавил. Немците са осмивали масовите бягства, считайки ги за безплодни актове на ненужна смелост – увеличената охрана следствие от бягствата е направила бъдещите такива по-малко вероятни. В някои лагери немците дори съветвали пленниците да бягат по двойки или тройки за да увеличат шанса си да оцелеят. Мит 5: Имало е преследване с мотоциклети От всички сцени в Голямото бягство, има една запомняща се в която Върджил Хилтс, игран от Стийв Макуин, се опитва да прескочи оградата на границата с мотоциклет, докато бива преследван от въоръжени до зъби войници. Определено е вълнуваща, но няма реална основа върху която да се базира. Нито един от мъжете избягал от лагера Сталаг Луфт 3 не е използвал мотоциклет. Сцената с мотора е толкова далече от истината, че бивши военнопленници са освирквали гледайки филма. Националността на Хилт също осветлява още един мит – американците са имали пръст в бягството. Въпреки, че щатски пилоти са наблюдавали за патрулиращи немци по време на конструкцията на тунела, коменданта ги е преместил в разлино отделение няколко месеца преди бягството. Тъй като Голямото бягство е американски филм не е изненадващо, че героя е обикновено американско момче, но в реалността не е имало никакъв Върджил Хилтс. http://www.historyextra.com/feature/five-myths-ww2-great-escape

Теорията, че коренното население на Северна Америка е произлязло от античните евреи, египтяни или гърци, е била спорна от векове. Джеймс Адайр, колонист от 18 век търгувал със индианците 40 години, пише, че езиците им, обичаите и социалните структури са близки до тези на евреите. Той пише в книгата си „история на американските индианци“: „Много е трудно да се отърсим от своите, камо ли да отърсим другите от предразсъдъци и необективни мнения, и аз очаквам да бъда цензуриран от някои които не подкрепят моите нетрадиционни виждания заради това, че се меся в конфликт който тлее от откриването на Америка.” В по-съвременното време, сходни наблюдения е направил доктор Доналд Пантър- Йейтс, сблъсквал се е с отрицателно отношение, и по-точно това което той определя като “писма на омразата” от местни професори. Най-разпространената теория за произхода на индианците, е че произлезли от монголите. През 2013 г. изследване публикувано в журнала ‚Nature‘ потвърждава, че някакво европейско потекло е възможно да има. ДНК-то от труп намерен в Сибир на възраст 24 хиляди години е анализирано. Направения анализ не показва прилика с азиатски популации, само с европейски, и все пак показва връзка с коренното население на С. Америка. Но преобладаващата част от учените са далеч от това да приемат теорията, че индианците са произлезли от антични близко източни или гръцки хора. Теория подкрепяна от хора като Йейтс. Йейтс има чероки корени, изкарал докторат по класически науки и е откривател на център за генни изследвания. Тези три факта му предоставят уникална гледна точка върху историята на индианците, и как ДНК анализа може да подкрепи теоретичната връзка на индианците с античните култури. Генетични прилики За индианците се смята, че могат да принадлежат към пет генетични групи, познати като хаплотипове, всяка група е означена с буква от азбуката: A, B, C, D Йейтс показва в своята дисертация озаглавена „ДНК наследството на Чероки“ това което той нарича заблудата зад много генетични анализи: „Генетиците казват“ групите А, B, C, D, X са индиански, следователно всички индианци произтичат от тези групи. Заблудата зад такова мислене е очевидна, може да бъде перифразирана и по следния начин: „Всички хора са двукраки; следователно тъй като скелета който изровихме е двукрак, то той принадлежи на човек” Да, но може да принадлежи и на кенгуру, допълва Йейтс.“ Всяко отклонение от обикновените хаплотипове обикновено е приписвано на смесване на расите след европейската колонизация, не на гени които са били в генетичния „резервоар” на индианците. След направен анализ на Чероки ДНК, Йейтс заключва „Не може да има такова смесване на гените в „резервоара” на чероките след 1492.“ “Така, че откъде идват нашите не-европейски, не-индиански елементи?“ пита той. „Нивата на хаплогрупа Т в чероките са 26.9% което е близко до египетското 25%. ” Йейтс се фокусира върху хаплотип X заради „относителното му отсъствие в Монголия и Сибир, и наскоро доказания център на разпръскване в Ливан и Израел.“ През 2009, Лиран Шлуш от израелския институт по технология, публикува статия в списанието PLOS ONE твърдейки, че X хаплотипа се е разпръснал в света от хълмовете на Галилея в северен Израел и Ливан. Йейтс пише: „Единственото друго място на земята където ѝ е намерен освен при индианските племена, е при хълмовете на Галилея.” Културни и Лингвистични Прилики Въпреки, че много от културата на Чероки е изгубена, Йейтс отбелязва в книгата си „Чероки кланове“, че разкритото от легенди досега загатва, че предци са дошли отвъд морето и чийто език е бил подобен на античния гръцки. Някои лингвистични паралели също са били забелязани между индианските езици и египетския и еврейския. Бялото полубожество на чероките, Мауи може да има корени в либийски военоначалник пратен от фараона Птолемей 3 преди 230г. пр.хр , Йейтс обяснява. „Мауи“ звучи близко до египетските думи за „водач“ или „навигатор“ . Чероките са вярвали, че Мауи е донесъл всички блага на цивилизацията, той е дал на чероките титлата на главен вожд, Аматойхи или Мойтой, казва Йейтс, тези думи се превеждат, като „моряк“ или „адмирал.“ Той разказва легенда от чироки клана на вихрушката в, която бащата на Мауи е назован с името Таноа. Йейтс предполага, че думата може да се отнася за грък. „Таноа е бил бащата на всички светлокоси деца и идва от земя наречена Атия,“ допълва той. Атиа може да се отнася за Атика, исторически регион заобикалящ гръцката столица, Атина. Атия било място пълно с „високи алабастрени храмове,“ „един от които бил много просторен и построен за да се срещат боговете и хората.“ На това място са се осъществявали спортни състезания, игри, пирове в чест на боговете, срещи на велики вождове, от това място идва и войната накарала хората да се разселят отвъд Пасифика. “Едва ли някой може да съчини по-прилягаща приказка за гръцката култура,“ пише Йейтс. „хавайската дума която резюмира този изгубен свят е кариой, почивка, отпускане,” буквално същата дума в гръцки означаваща забавления.” Йейтс отбелязва и безброй други лингвистични прилики. “Според старейшините на обществото Кетоа, чироки преди са говорили не индиански език, подобен на Хопи, но се отказали от него и приели Мохиканския за да продължат съвместния си живот с Иракоите. Старият език изглежда е имал много елементи от гръцкия, езика на Птолемейски Египет и древните юдеи,“ казват от обществото. Отбелязват също така лингвистичните прилики между индианските езици и иврита. Както и в иврита, индианските съществителни имена нямат нито падежи, нито склонения. Друга прилика е липсата на сравнителни или суперлативни степени. „Няма нито един език, освен иврита и индианския говор, който да няма много предлози. Индианците, точно както евреите нямат никакви. Свързват определени символи към думи за да наваксат дефицита,“ споделят още членове на обществото. Перспектива от миналото Адайр от 18 век, предлага перспектива върху културата, която Йейтс не може да предостави. Адайр общува усилено с индианци преди стотици години, когато традициите им все още са били в разцвет. Разбира се степента, в която може да ги е разбрал погрешно като чужденец трябва да се вземе под внимание. “От най-точните ми наблюдения, които успях да направя през времето в което търгувах с индианците, заключих, че те дължат произхода си на израелтяните, когато те са били морска сила или скоро след робството им,“ пише Адайр. Те имат близка племенна организация, казва той. Начина, по който определят времето е близък , както и обичая им да имат светая светих и висши жреци. Адайр дава пример за сходни обичаи: „Кореспондиращ обичай на пречистването на жена след пътуване, при индианците е следния- индианските жени се отделят от съпрузите си и останалата част от обществото за дълъг период от време.” Той обяснява липсата на обрязване сред индианците така: „Израелтяните са бродили из пустошта и не искали да подновят болезнения ритуал на обрязването, направили го чак когато Йешуа ги накарал; поради вече назованите трудности и премеждия, които примитивните американци трябва да са срещнали при пристигането им в огромния пущинак, е много вероятно да са забранили обрязването, така продължавайки принципа на праотците им.” Изглежда, че хората чероки са имали смесени чувства относно работата на Йейтс. Докато уебсайта на Чероки (Central Band of Cherokee website) е представил резюмирана версия на изследването на Йейтс, то някои коментари са скептични относно теориите му. Йейтс заявява, че: Някои от племето са практикували юдаизъм, въпреки, че Обединената Китоа (чироки организация) отрича това.

Мечките са между най-застрашените азиатски животни Азиатската традиционна медицина включва различни съставки и препарати от редки и застрашени от изчезване едри бозайници - слонове, носорози, лъвове, тигри, мечки и др., поради което тяхната численост вече е критично намаляла в цяла Азия. Почти всички едри азиатски бозайници са включени в най-строгите международни списъци на забранените за отстрелване животни и продажба на органи и препарати от тях. Но независимо от това, и в началото на XXI в. тяхното съществуване все още е под силна заплаха от пълно изтребване и изчезване. Така например едно съвременно 12-годишно системно наблюдение и проучване върху числеността на мечките в 17 азиатски страни, извършено през периода от 2000 до 2011 г. от голям екип специалисти от тези страни показва, че само през този период в изследваните страни са убити и продадени под формата на органи и медицински препарати общо 2801 мечки. Най-голям брой азиатски мечки са уловени и използвани за различни цели в Камбоджа (190 бр.), Китай (145 бр.), Виетнам (102 бр.) и пр. Малка част от тях са уловени и препродавани като танцуващи мечки, но огромната част са отстреляни и използвани за различни цели, включително и за храна. Основното средство, добивано от тях за традиционната азиатска медицина, са жлъчният мехур и жлъчката. Резултатите от извършеното проучване, обобщени и публикувани през 2014 г. в широко разпространявания орган на Международния съюз за защита на природата (IUCN) и Световния фонд за дивата природа (WWF) - TRAFFIC BULLETIN, са предоставени на всички международни природозащитни организации за информация и действия за опазване на уникалната азиатска фауна. Накрая, авторите на изследването заключават, че ако с такива темпове продължава унищожаването на дивата азиатска бозайна фауна и през XXI в., тя едва ли ще дочака XXII в. По "TRAFFIC BULLETIN"

Руините на кулата в Алоа, Шотландия, е всичко, което е останало днес от огромно имение, наследствена резиденция на рода Ърскин, графовете Map. Съдбата на мястото е преплетена с тази на хората, живели там, не само защото те обитават имението поко­ления наред, но и заради проклятието, което предрича и води до гибелта на семейството и на седалището на властта им. Смята се, че проклятието е изречено през XVI век от абата на Камбъскенет срещу граф Map. С унищожаването на абатството Кам­бъскенет графът несъзнателно подпечатва съдбата на рода си през идващите години, тъй като много от предсказанията, макар и изречени неясно, се сбъдват. Удивително е, че за шотландските прокля­тия по онова време е обичайно да пророку­ват страдания, които ще продължат няколко поколения напред, но точно това проклятие е много конкретно по отношение на опреде­лени неща. Най-важното, което е характер­но изобщо за проклятия от този род, е, че родът Ърскин ще изчезне - съдба, която е най-голямото нещастие за едно потомстве­но аристократично родословие. По-нататък проклятието продължава така: преди семей­ството да изчезне, всички негови имоти и цялата му собственост ще попадне в ръцете на непознати - отново ужасяваща перспек­тива за род от земевладелската класа. Сигурно очакванията са, че гневът на абата ще спре дотук, но проклятието продължава. То предсказва, че бъдещ член на рода Ърскин ще доживее да види как домът му е погълнат от пламъци, докато съпругата му гори вътре, а три от децата му никога няма да видят слънцето. Нещо повече, за още по-голям позор на Ърскин големият салон на семейния дом ще бъде използван като конюшня, а в голямата гостна ще работи тъкач от нисшата класа. Предвижда се проклятието да приклю­чи едва когато всичко това стане реалност и фиданка на ясен пусне корени най-отгоре на кулата. Въпреки че проклятието със сигур­ност е разтревожило граф Map, той успява да изживее живота си, без да види сбъдването на нито едно от предсказаните събития и на смъртното си легло вероятно си е мислел, че семейството се е отървало от гневните излия­ния на абата. Но много е грешал. Това проклятие явно било „търпеливо“, защото минава известно време, преди опре­делени събития да започнат да разкриват истината зад предсказанията. През 1715 г. следващият граф Map се заклева във вярност на Джеймс Стюарт, син на краля на Шот­ландия Джеймс VII, известен като „Стария претендент“. Графът предвожда провалилия се бунт на якобитите срещу короната в опит да помогне на Джеймс Стюарт да се качи на кралския трон. Той е победен и за наказание земите и титлите на рода са отнети. По този начин част от проклятието се сбъдва. Не е известно дали графът наистина е приписал това на предреченото, или просто е гледал на събитията като на наказание за действия­та си. Но след няколко поколения още пове­че от предсказанията излизат наяве. Почти един век по-късно, през 1801 г., Джон Франсис Ърскин има лошия късмет да понесе основната тежест на пророчест­вото и така да плати цената за грешките на предците си. Като за начало три от децата му са родени напълно слепи - така както предсказва проклятието, те „никога не виж­дат слънцето“. На следващо място, кулата в Алоа - всичко, което е останало от минала­та слава на рода - е унищожена от пожар и съпругата на Ърскин загива в пламъците. Така се сбъдва основната част от прокля­тието и остават да бъдат изпълнени само подробностите. Наистина един кавалерий­ски взвод използва полуразрушения салон като подслон за конете си, докато войниците обикалят из страната. Впоследствие бездо­мен тъкач се подслонява в развалините на сградата и упражнява занаята си в близкия град. Около 1820 г. малко ясеново дърво е видяно да пуска корени в руините на кулата в Алоа. Сега вече проклятието е изпълнено до последния детайл. Първият въпрос, който изниква в съз­нанието около този случай, е свързан със съществуването на проклятието. Дали то наистина е било изречено, или е измислено след събитията, за да обясни и потвърди края на рода Ърскин и за да послужи като полезно предупреждение към други евенту­ални непокорни земевладелци? Разбира се, както историческият факт, така и местна­та легенда свидетелстват, че проклятието е истинско, но винаги съществува вероятност, вместо да има силата да предизвика такива ужасни събития, абатът просто да е притежа­вал удивителни пророчески способности. В този случай съществува както едната, така и другата вероятност. Може би абатътнаистина е имал силата да подпечата съд­бата на рода Ърскин чрез проклятие или гадателските му способности са били про­рочески, макар това да е явно единственият пример за такова предсказание от страна на абат. Каквато и да е истината по въпроса, изглежда, че тайнствените умения на абата на Камбъскенет са били толкова големи, че се помнят и до днес.

В продължение на много години районът на Западна Вирджиния, известен като Пойнт Плезънт, е обект на редица бедствия и нещастия. Въпреки възможността това да се дължи на лош късмет, някои хора при­писват събитията на древно проклятие на предаден индиански вожд. За да разберем характера и силата на про­клятието, трябва да се запознаем с предис­торията. Едва тогава ще можем да отсъдим дали има основателна причина за наличието на евентуална отмъстителна сила. Историята на конкретния случай датира отпреди повече от 200 години, от 70-те години на XVIII в., когато американските заселници водят война с индианците, опитвайки се да се придвижат на запад, а по-късно се бият срещу британци­те, за да отвоюват независимостта си. Когато американските заселници си про­правят път към земите около река Охайо, днес Западна Вирджиния, те срещат яростна съпротива от страна на индианските племе­на, някои от които се обединяват, за да обра­зуват силен съюз. Това обединение е ръково­дено от вожда на племето шоуни - мъж на име Кей-таг-гуа (Корнстолк или Царевично стъбло). През 1774 г. американските заселници и индианците водят битка помежду си и двете страни понасят тежки загуби. Индианците са принудени да се оттеглят на запад, тъй като заселниците завземат земята и правят укрепления. След като разбира, че трудно би победил толкова добре въоръжени мъже, Корнстолк решава да сключи мир с тях. Няколко години по-късно пак настъпват неприятности, защото британците започват да подклаждат интриги срещу непокорни­те заселници. Те се опитват да привлекат на своя страна колкото е възможно повече индианци и няколко племена от бившия съюз на Корнстолк се присъединяват към тях в подготовката за нападение срещу заселените територии. Вместо това Корнстолк решава да спази сключения мир и затова той и Ред Хок (Червения ястреб) - вожд на племето делауер - отиват при американското укрепление, за да обсъдят ситуацията. При пристигането им американците вземат вождовете като заложници, защото смятат, че индианците не биха атакували, ако вождовете им са задържани. Докато Корнстолк е в плен, отношението към него е добро и той дори помага на американските заселници да пла­нират тактиката си срещу британците. След няколко дни младият син на Корнстолк, Елиниписко, идва в укреплението, за да предаде новини на баща си, и той също е пленен. Скоро след това събитията търпят драма­тичен обрат към по-лошо. Няколко американ­ски войници, които отишли на лов за дивеч, попадат на засада и са убити от индианци. Когато случаят се разчува, дисциплината в укреплението се разпада и разгневена тълпа нахлува при пленниците с цел да ги убие. Мъжете не проявяват никаква милост към Корнстолк и младия му син, който е застре­лян пред очите му. Именно този акт на убий­ство и предателство предизвиква Корнстолк да изрече могъщото си проклятие - думи, които, изглежда, оказват влияние върху райо­на в продължение на стотици години. Според легендата той казва: „Дойдох в това укрепление като ваш приятел, а вие ме убихте. Убихте рамо до рамо с мен младия ми син. Затова нека проклятието на Великия дух да се настани в тези земи. Дано приро­дата ги погуби. Дано надеждите им бъдат разбити.“ След тези трагични събития Корнстолк е удостоен с подобаващо погребение близо до укреплението, където е убит. Но той така и не получава възможност да почива в мир, защото тленните му останки са изкопавани на два пъти и са премествани заради строежа на нови сгради и паметници - първо през 1840 г. и след това през 1950 г. И ако първоначалното предателство не е било достатъчно, за да обезпечи силата на проклятието, в такъв слу­чай оскверняването на гроба със сигурност е. Този район става известен като Пойнт Плезънт и едва ли не напук на проклятието жителите решават да издигнат паметник в чест на войниците, победили Корнстолк в първата битка през 1774 г. Любопитно е, че този паметник два пъти е поразен от светка­вица - първо през 1909 г., което забавя цере­монията по откриването му, и след това през 1921 г., когато са нанесени сериозни щети. Но тези случки не представляват нищо в сравнение с редицата бедствия, които спо­летяват тази относително малка общност. През 1880 г. огромен пожар опустошава цял блок в центъра на града, а през 1907 г. най- тежкото произшествие в мина в Америка отнема живота на 310 мъже. През 1967 г. при срутването на моста „Силвър Бридж“ загиват 46 души. Това съвпада със странни видения в околността - светлини в небето и редовни появявания на тайнствения човек пеперуда, познат като Мотман. Скоро след това, през 1968 и 1970 г., няколко самолета се разбиват в района и над 100 пътници загиват. През 1978 г. дерайлирал товарен влак причинява огромен разлив на токсични химикали, които отравят почвата и водоизточника на района, унищожавайки всички местни извори. Смята се, че тази екологична катастрофа може да е природната гибел, спомената в проклятието на Корнстолк, докато разби­тите надежди явно се проявяват в слабата икономика на Пойнт Плезънт. Мнозина твърдят, че когато човек или общност бъдат сполетени от бедствие, става въпрос само за нещастие. Според тях пред­положението, че това е резултат от прокля­тие, трябва да се отдаде на древни суеверия, които нямат място в съвременния свят. Но когато настъпи такава голяма поредица от бедствия, какъвто е случаят с Пойнт Пле­зънт, трудно е да не се признае, че може би в крайна сметка отговорно е наистина про­клятие.

Трепанация Практикуването на трепанация - срязва­не или пробиване на дупка в черепа на пациента - може да бъде проследено назад във времето до дните, когато са живели древните ни предци. Макар и в ограничени размери то продължава и днес. Въпреки че целта й е предимно медицинска, може да се каже, че трепанацията има както научно, така и мистично измерение, а също и духов­но приложение. Някои от най-ранните примери на тре­панация са отпреди 4000 години, когато тя е практикувана от ранните перуански инди­анци от обществата на инките и преди тях. При откриването на първите черепи с дупки първоначалното предположение е било, че са резултат от фатални рани в главата, получени при сблъсък. При по-внимателно разглеждане обаче археолозите си дават сметка, че някои от тези черепни отвори са срязани с голяма прецизност, а много от тях имат белези на костна регенерация, което означава, че въпросният човек е оцелял при процедурата. Археолозите разбират, че тези хора са били подложени на вид хирургическа интер­венция, въпреки че е повече от забележи­телно как примитивният човек е успял да постигне това с инструменти, направени от камък и кремък и без никаква анестезия. Фактът, че черепи с издайнически отвори на трепанация са открити на почти всич­ки континенти, свидетелства не само колко широко разпространена е била тази неверо­ятно опасна практика, но също и че човекът е станал много опитен в нея предвид многото пациенти, които очевидно са оцелели след хирургическата намеса. До началото на XX в., когато практиката на трепанация доста зачестява, техниката напредва толкова много, че специално за целта са изработени прецизни инструменти. За намаляване на вероятността от разтрошаване на костта или увреждане на мозъка по време на операцията редовно започват да се използват скалпели и кръгли бургии. През вековете трепанацията е извършвана по редица причини, някои от които са валид­ни и днес. На първо място, имало е чисто медицински форми на трепанация, които са извършвани, за да се намали налягането върху мозъка и по този начин да се спаси животът на пациента. Например по този начин може да е лекуван воин с рана в главата. Този вид хирургия, която днес е практикувана като спешна процедура, свидетелства за забеле­жителното ниво на познанията по анатомия и медицина на примитивния човек. На второ място, някои трепанации са пра­вени в опит да бъдат излекувани свързани с главата заболявания като мигрена, епилеп­сия или психическо разстройство. При тази практика няма истинско разбиране за съще­ството на болестта, а по-скоро е опит да се изгонят демоните или злите духове, които се е смятало, че са се настанили в главата на страдащия. Това съответства на известните днес факти за схващанията на примитивния човек за обладаването от демони. Смята се, че именно поради тези причини операцията продължава да се практикува в Европа до края на Средновековието. Възможно е дори все още да се извършва от отдалечените цивилизации в някои части на света. На трето място, има зловещи доказател­ства, показващи, че трепанацията е извърш­вана с такива цели като направата на бижу или магически инструмент, и може да е пра­вена на хора, които не са я искали, например затворници. В Боливия и Перу са открити талисмани, състоящи се от няколко кръгчета от човешки череп - излъскани, продупчени и след това нанизани на гердан, който по всяка вероятност е носел силата да предпаз­ва този, който го носи. На последно място, трепанацията е извършвана по псевдорелигиозни причини като опит да се разшири съзнанието, веро­ятно за да се придобият тайнствени спо­собности. Знае се, че предвид интереса на нашите предци към шаманизма и жертво­приношенията те са имали особено силно развито чувство за свръхестественото, и е много вероятно трепанацията да е извърш­вана като част от ритуал, чиято цел е промя­на на душевното състояние. Днес се наблюдава известно възраждане на интереса към това последно приложение, като някои хора успешно си правят самотрепанация, за да постигнат просветление, как­вото е търсел и примитивният човек. Има няколко документирани случая на такава практика, включително пробиване на дупки в главата с електрическа бормашина. Макар процедурата да е критикувана от медицина­та, защото поставя човека в риск от кръвно натравяне, церебрален менингит, лоботомия и дори смърт, ентусиастите говорят с въоду­шевление за нея, твърдейки, че тя всъщност издига нивото им на съзнание. Основен привърженик на самотрепанацията е холандец на име Барт Хюс, основател на Ново световно движение за трепанация. Той успешно си прави самотрепанация през 60-те години на XX в., след като си измисля собствена теория за функциите на мозъка. Както много хора с наклонности към духовното преди и след него, Хюс търси да открие по-високо ниво на съзнание, което той свърз­ва с психичното състояние през детството. Според него децата имат по-добро въобра­жение и възприятие и причината за това се крие в структурата на черепите им. Когато детето се роди, черепът му е обра­зуван от няколко черепни кости, които се уго­лемяват през детството, за да дадат възмож­ност за растеж. Едва когато човек достигне зрелост, черепът се втвърдява и закоравява. Хюс поддържа, че вкостеняването на черепа възпрепятства някои мозъчни процеси, като намалява притока на кръв и кислород към мозъка. Той смята, че чрез самотрепанацията е освободил мозъка и съзнанието си от ограничителния си череп, и твърди, че вед­нага е почувствал ползите - пак се чувствал като дете, тъй като мозъкът му имал място да пулсира заедно със сърдечния ритъм. Хюс толкова е очарован от откритието си, че излага ползите му пред световната общест­веност на една пресконференция. Това предиз­виква загриженост у властите и впоследствие Хюс е настанен в психиатрична институция за наблюдение. Но това не спира редица хора да последват убежденията му и да повторят експеримента вкъщи върху самите себе си. Въпреки че медицинските институции отхвърлят духовните ползи от трепанацията, изтъквайки, че те не са нищо повече от леку­ване чрез вяра, може би тя наистина може да подсили съзнанието, концентрацията и интелигентността на човека, както се твърди.

В историята на човечеството винаги е имало хора, които са се отличавали от останалите заради изключителните си физи­чески аномалии. Въпреки че в миналото обществото често е осмивало и се е отна­сяло зле към тези, които изглеждат толкова различно, днес подобно отношение изобщо не се толерира. Но безкрайният апетит на света за нещо странно и необичайно изкарва много такива хора под прожекторите и някои дори стават знаменитости. Един такъв пример е т. нар. „човек слон“. Историята понякога създава необикновени личности, чието съществуване е пълна загадка. Такъв е Паскал Пинон, който добива известна слава в началото на XX в. В про­дължение на три години той сполучливо изпълнява ролята на звезда в атракцията на цирка „Селс-Флото“ благодарение на факта, че има две глави - състояние, познато като „краниопагус паразитикус“. Вместо да има две шии, втората му глава стърчи от горната част на черепа му и е около два пъти по-малка от основната му глава. В рекламите на пътуващото шоу Пинон е мексикански работник, който избягал от родината си, като последвал генерал Пършинг до Тексас, след като нашествията на мексиканския бунтовник Панчо Вила уни­щожават прехраната му. Пинон твърди, че втората му глава можела да функционира независимо от другата, както и че зрението и обонянието й функционирали. Той поддържа и че до 20-ата си годишнина можел да гово­ри с устата на втората си глава, но тогава претърпял удар, след който главата му оста­нала неподвижна и в състояние на атрофия. Медицинската наука се отнася с подозре­ние към твърденията му, тъй като те значи­телно се различават от наблюдаваното до този момент или след това. Макар да има и други случаи на хора, родени с две глави, не е известно те да са съществували в този вид физическо образувание. В много редките случаи, когато това се е случвало в минало­то, втората глава винаги била разположена наобратно върху основната глава, така че двата черепа били свързани. Пример за този ефект на „огледалния образ“ може да бъде видян в смайващото „двуглаво момче от Бенгал“ и в по-скорошния случай на момиче, родено в Доминиканската република - Ребе­ка Мартинес. Затова учените стигат до заключението, че Пинон или е необичаен нов случай, веро­ятността за което не трябва да бъде прене­брегвана предвид рядката природа на тези състояния, или по някакъв начин лъже за аномалията си. Но ако е вярно второто пред­положение, той трябва да е положил доста усилия, за да изфабрикува този много убе­дителен външен вид с две глави. Според една възможност издатината върху черепа му може изобщо да не е била втора глава, а нео­бикновен вид тумор. След това той може да е направил восъчно лице на предната страна на тази голяма издатина и да си е измислил любопитна история за младостта си. Ако Пинон е украсил деформацията си, за да увеличи възможностите си за печалби, тогава той не е първият човек, действал по този начин. Друга звезда от атракцията в цирк е Уилям Дъркс, чиито твърдения не са за две глави, а за две лица. Но в действител­ност Дъркс има заешка устна и цепнат нос. Въпреки че само едното му око функционира нормално, той си прибавя трето фалшиво око по средата на лицето и така създава ефект, че има две лица. Някои хора нямат нужда от такова нагласяване на физическия си вид, за да смаят публиката. Сиамските (сраснали) близнаци са рядка природна аномалия, резултат от непълното разделяне на една оплодена яйцеклетка в матката. Терминът произлиза от първия широко оповестен случай на такива близнаци - Чанг и Енг, които са родени в Сиам и стават известни личности, изпълня­вайки номера през XIX в. Близнаците живеят повече от 60 години, като и двамата се женят и стават бащи на общо 21 деца. Най-известният европеец от този период на историята, който е в подобно състояние, е Джийн Либера. Роден през 1884 г. в Рим, Либера изпълнява номера под прозвището „мъжът с двете тела“. В някои случаи на сраснали близнаци непълното разделяне на оплодената яйцеклетка в утробата води до раждането на един човек с нормални разме­ри, а другият близнак не успява да се развие напълно до отделен индивид. Именно такова е и състоянието на Либера - той има едно почти напълно оформено тяло, прикрепено към неговото от раменете надолу. Закърнелият близнак е прикрепен към тялото на Либера за врата и раменете, като в самото тяло на Либера има малък полуоформен череп. Медицинската наука нарича втория близ­нак „епигастричен паразит“, защото, макар да е съставен от жива тъкан, той оцелява, като се храни от организма на Либера. Все още предстои да се узнаят много неща за функциите на човешкото тяло, което е толкова сложна машина, че понякога е неразбираемо. От векове човечеството се удивлява на загадки, скрити в телата ни, и може би от всички велики неизвестни факти именно те са най-необичайните.

Синдромът „Скачащият французин от Мейн“ е особено състояние, при което пациентът има засилени рефлекторни реак­ции в резултат на тревога или паника, пре­дизвикани дори от най-малки сътресения. Типичният отговор включва скачане, пищене, размахване на ръце, а в някои случаи пациен­тът застава в ембрионална поза. Всички тези реакции по принцип изобщо не съответстват на причинения шок. Състоянието за пръв път е диагности­цирано през 1878 г. от американския лекар доктор Биърд, който описва откритията си в доклад до Американската асоциация по неврология. Той основава диагнозата си на проучвания върху малък брой канадски дървосекачи от френски произход от района на езерото Мусхед в щата Мейн, САЩ. Оттук произлиза и част от наименованието на диа­гнозата. Доктор Биърд забелязва и друга странна реакция у пациентите - неволево рефлек­торно подчинение на внезапни или остри команди. Например страдащите веднага биха изпълнили нареждането да ударят някого, без да се замислят за последствията от дейст­вието, дори то да е насочено срещу техен приятел или член на семейството. Пациен­ти, които страдат от тази чудновата болест, често повтарят изречените от другия думи. Някои правят това дори когато им се говори на чужд език и веднага повтарят фразата, без да разбират смисъла й. Установено е, че при голяма част от стра­дащите проявата на симптомите започва скоро след като са започнали да работят като дървосекачи, което навежда на мисълта, че състоянието може по някакъв начин да е предизвикано от работата. Изследванията на тази очевидна връзка се опитват да открият невротоксини в рас­тителността и гъбите в гората или насекомо, което може да е причината за необичайното поведение. Но до днес не е открито нищо, което да доказва такава връзка, макар това да си остава евентуално обяснение. Сега лекарите считат, че синдромът няма неврологичен произход, а всъщност е психо­логическо състояние. В началото на проуч­ванията се е смятало, че той има връзка със синдрома на Турет, но макар да има опре­делени прилики между двете разстройства, синдромът „Скачащият французин от Мейн“ е отделно състояние. След като са направени сравнения между симптомите на този синдром и симптомите на войниците от Първата световна война, стра­дащи от поствоенен стрес, при които силни звуци провокират същия отговор, е изказано предположение, че причина за състоянието може да е изключителният стрес. Но тази теза е отхвърлена, защото в заобикалящата среда на дървосекачите няма нищо, което видимо може да предизвика такъв стрес. По-вероятно е синдромът да има гене­тичен произход, тъй като по-голяма част от засегнатите хора произхождат от малка, изолирана общност, в която може да е имало бракове между родственици, като например дървосекачите от Мейн и напоследък мъже­те, живеещи в района Бос в Квебек. Докато не бъдат открити и проучени пове­че случаи на това рядко състояние, вероят­ността да бъде намерено истинското обясне­ние за необичайното страдание е нищожна. Засега причината за разстройството, също като самоличността на първия „ска­чащ французин от Мейн“, остава загадка. Повече: http://lifeasahuman.com/2012/mind-spirit/psychology/the-jumping-frenchmen/

Особеното състояние, познато като „синд­рома „Алиса в страната на чудесата“, драстично влияе върху зрителните и психиче­ските възприятия на страдащия. За симптома са характерни изкривено чувство за време, разстояние, големина и пространство и със­тояние на сериозен дистрес. За причината, водеща до това състояние, се знае твърде малко, макар лекарите да смятат, че то може да бъде свързано по определен начин с някои по-добре познати страдания. За пръв път синдромът е диагностициран през 1955 г. от английския психиатър Джон Тод. При откриването на симптомите на болестта той я кръщава на известната книга на Луис Карол, въпреки че състоянието поня­кога е наричано и „лилипутска халюцинация“ - на дребните герои от книгата на Джонатан Суифт „Пътешествията на Гъливер“. Фактът, че и двете наименования са взаимствани от фентъзи романи, свидетелства за странната природа на болестта. Пациент със синдрома „Алиса в страната на чудесата“ обикновено страда и от мигренозни пристъпи, които са свързани по няка­къв начин със състоянието. Странно е, че има сведения, че самият Луис Карол всъщ­ност е страдал от силна мигрена през целия си живот. Възможно ли е самият Луис Карол да е страдал от това състояние и собстве­ните му симптоми да са го вдъхновили да напише класическия роман? Изглежда вероятно, тъй като редица от симптомите на състоянието са отразени в историята на Алиса. Точно както Алиса става много малка, а след това по-голяма от къща, след като изпива и изяжда две различни магически смеси, така и хората, страдащи от синдрома, могат да изпитат подобни деформации - форма на зрителна и сетивна халюцинация може да ги накара да почувстват, че цялото им тяло, а понякога само части от него, са пораснали или са се свили. Проблемите, които следват от това, като например чувство за неуязвимост или параноя могат да поставят пациента в сери­озна опасност. Пълно обяснение на това състояние не е предложено и до днес, въпреки че теорията, която го свързва с мигренозните пристъпи, се смята за логична. Както и при други странни медицински феномени една от пречките за провеждане на изследвания е редкостта на случаите. В света са съществували толкова малко хора с този синдром, че е много трудно да се срав­нят различните случаи. Без съмнение това е едно от най-необичайните състояния, което е поставило на изпитание силата на меди­цинската наука. Ще могат ли учените през следващите години да го разрешат?

Днес също така се празнува и денят на Европа Този ден е доста интересен, забелязах доста хора във фейса, които се дистанцираха от руското отбелязване, даже по радиото чух, че цяла вечер пазили паметника на руската армия в София, да не би някой да го оскверни, а в интернет бил "осквернен онлайн"...

Много интересно ми стана, кой са тези ветерани и кой как ги определя като такива...и ето че се появи една хубава статия по този въпрос: http://www.dnevnik.bg/sviat/2015/05/09/2529338_shte_se_iznenadate_kogo_smiatat_v_rusiia_za_veteran_ot/ Интересно определение

Много техника много нещо! Много ме впечатлява авиацията...и показват как се зареждат във въздуха Парада завърши! Честит празник на всички! ))