mecho1

Ама въпросът не е като съм жив, а като съм умрял. Нали търсим обективното, а не това, което субективното ми съзнание субективно решава. Като съм умрял, не е ли разумно да предположим, че вече не съм човек и нямам съзнание, или поне не човешко съзнание. Но ако трябва да си призная, аз не съм нито привърженик на обективното съществуване на его и обективна реалност нито съм противник на съществуването на его и обективна реалност. Съмнявам се в тяхното обективно съществуване. И на мене си и на обективната реалност.

Не е смислено, ако съмнението е в обективността, да го определяме твърдо като субективен елемент. Това ми се струва безкритично отношение. Един вид забраняваме всяко съмнение в обективното съществуване на АЗА и околната среда. В такъв случай отговорът е ясен. АЗЪТ и околната среда съществуват обективно. Но какво ни дава отказът от критично мислене и до какво води това, как можем да знаем ?

Или никаква реалност. Добре, да речем, че обозначава обективната реалност, каквото и да означава това. Но това са само думи, чието значение няма как да знаем. "Какъв е светът преди да се родя и след като умра" Дзен въпрос Да речем, че съм седнал на стол. И умра. Докато съм жив, столът е стол. След като умра, столът какво е. 1. Стол 2. Сбор от молекули. 3.Сбор от атоми 4. Празно пространство. 5. Тъмна материя 6. Или хиляди други знайни и незнайни възможности 7. Нещо огромно ли е или нещо миниатюрно.

Интересно, как би звучало удовлетворително определение на понятието обективен критерий

Зависи, какво приемаме за дадено както и какво разбираме под обективен критерий. Какво означава обективен критерий не мога дори да си представя. Разбира се, ако някой даде определение, може да поразсъждаваме над казуса възникващ вследствие на това определение. Лично моето разбиране е, че не е смислено да давам определение на понятието "обективен критерий" във философски смисъл. Мога да кажа, че нямам удовлетворяващ ме критерий по който мога да преценя, дали околната среда съществува вън и независимо от моето съзнание. Ако приема за дадено, че аз самия съществувам обективно, за мен това автоматично означава, че и околната среда съществува вън и независимо от моето съзнание. В този случай примера с влака, който ме блъска е до голяма степен адекватен, защото все пак изисква доста усилия да се защити теза, как въображаемия влак ме размазва, макар и да не е невъзможно. Във вариантите, които предлагаш като възможни, липсва варианта, който на мен най ми харесва 5. Съмнявам се както в своето обективно съществуване, така и в обективното съществуване на околната среда. Интуицията и опитът ме карат както да се доверявам на усещанията си, така и да се съмнявам в тях.

Имам предвид, че не ни е дадена способността да си представим що е то обективно съществуване. Ако съм откровен пред себе си какво мога да кажа. Усещанията ми диктуват, че както аз така и околната среда съществуваме. Каквото и друго да кажа, ще излъжа. Мога да се осъмня в усещанията си, но да се осъмня в едните, а да не се осъмня в другите не само, че е изкуствено, но е и невъзможно.

Не може да приеме това само относно усещанията насочени навън. Това е немислимо. Психически здравия човек може или да приеме, че усещанията насочени навън и навътре го убеждават, че както той, така и околната среда обективно съществуват, или да се съмнява в усещанията насочени както навън, така и навътре, което означава да се съмнява както в собственото съществуване, така и в съществуването на околната среда. Трето не се дава. Някои твърдят, че съществуват и нихилисти, които си мислели, че както те, така и околната среда не съществува, но аз лично жив нихилист не съм виждал. Макар, че нихилизмът не е логически неиздържан както е при солипсизма, и това, че не съм виждал, може би все пак не означава, че не съществуват нихилисти.

Зависи, какво разбираме под "съществува". Солипсизмът не е вътрешно убеждение, а интелектуална игра. Не е възможно да има психически здрав човек, който да е убеден солипсист. Не ни се дава такова мислене. Не мога аз да вярвам в "когито ерго сум", и същевременно да вярвам, че околната среда не съществува. Това е абсурд. Всеки психолог и психиатър, ще каже, че лъжа, ако твърдя подобно нещо. Мога обаче, ако не съм откровен пред себе си, хем да вярвам, че несъмнено съществувам обективно, хем да си мисля, че съм способен да се усъмня в обективното съществуване на околната среда. Мога само да си мисля обаче, че съм способен да се усъмня. Де факто, не съм способен дори да се усъмня, защото не ми се дава такова мислене. Мисленето на човека не го позволява това. Мога само да се заблуждавам, но ако тръгна търся аргументи, аз несъзнателно ще ги търся избирателно в полза на подкрепа на тезата, че околна среда несъмнено съществува. Съществува и Съществува не е едно и също. Истината ни се дава задължително в контекст. Съществуването ни се дава в контекст. Ние на практика не познаваме друго съществуване освен в контекст. В този смисъл АЗ-ът да си мисли, че не съществува, далеч не е безсмислена теза.

Да речем, че е друг тип, макар, че зависи какво разбираме под "друг тип", това каква гаранция дава, че усещането не може да лъже ? "Когито ерго сум" И все пак, ако твърдим, че мисленето доказва съществуване на "отвътре", то в такъв случай то не доказва ли автоматично и съществуването на "отвън", като допълнение на отвътре. В смисъл, "какво е отвътре, ако няма отвън, от което да го различим". Защото ако изследвам мисленето си, не ми се дават вън без вътре, светло без тъмно, голямо без малко. За мен е невъзможно да се усъмни в етернализма човек, който приема на доверие "когито ерго сум", а може само да си мисли, че се съмнява, а в същност да е убеден в обективното съществуване на "отвън", като без да усеща търси избирателно аргументи, които по скоро демонстрират това, а разсейват съмнението.

Има много просветлени философи, но най известен поради щастливото стечение на историческите обстоятелства е безспорно Буда. На второ място авторът на "Философия на Средния Път" Нагарджуна На трето място, безспорно най великия философ и учен на ХХ век Нилс Бор

Според мен понятието "диалектически материализъм" излъчва философска немощ. Диалектика означава промяна. Нещо се променя в такова каквото не е, в своето допълнение. Значи от една страна обожествяваме промяната, като обективно съществуваща, от друга страна обожествяваме материята като обективно съществуваща. Казваме материята е първична, а идеята е вторична, каквото и да означава това. Какво става обаче, когато божествената промяна превърне материята в нейното допълнение идеята. Много нескопосана метафизика ми се вижда, хем диалектика, хем материализъм. Каша. Но за лозунги и за насъскване на пролетариата става, исторически доказано е.

Ама сетивата ти са сетива на човек, а не на бог или на пророк способен да "усеща" божията обективна истина. Макар, че кой знае.

Според мен не идва. Не идва, защото усещането за себе си като някакъв, например човек, е усещане подобно на другите усещания за околна среда. Тук изборът дали ме има защото се усещам, или ме няма, защото сетивата ме лъжат е също 50:50 както и усещанията за околна среда и съответния избор дали да съм солипсист или да не съм. Дали мнозинството или малцинството са "прави" и доколко може да се говори за правота, по отношение на нещо независимо от човешкото съзнание, няма как да знаем. В приказката "Царят е гол" казусът е интересен, макар и да е приказка. Няма как да знаем и до каква степен реалността е илюзия. Естествено голотата на царя е нещо, което уж се възприема от сетивата и пак нещата са сложни, какво остава за обективното и независимото от съзнанието, доколкото обективно има или няма такова. С другите хора можем да се договорим каква е истината, но истината, такава, каквато сме способни да видим с подобните си човешки сетива. За това някои философи наричат видимата истина конвенционална истина, а човекът мяра за всички неща, за тяхното съществуване и несъществуване.

Не виждам основания да заемам крайни позиции, че съществувам или, че не съществувам.

Така определено егото, доколко е реално. Може би дотолкова, доколкото са реални другите неща, които възприемаме. Мога да кажа, че усещам, че съществувам, но доколко това означава, че съществувам обективно, според мен не ми е дадено да знам с някаква сигурност.

Скоростта се счита за относителна. Така, че е редно да отчитаме, че забавяне на времето има в която и да е от двете системи спрямо другата. Възможно ли е да има разлика в показанията на хронометрите, ако и двете системи се приведат отново в състояние на относителен покой. И има ли такива експерименти ?

Абсолютните неща, или по скоро пророческата увереност, че съществуват такива (щото няма как да знаем), са плод на неразбиране на контекста, в който ни се дава собственото съществуване. Плод на неспособността да се разбере относителното съществуване на аза или егото или собственото съществуване.

Условията не са смислени, защото нямаш логическа основа върху която да ги осмислиш. Не, че не можем да спекулираме, но е безсмислено. За това се казва, че човекът е носител на интелекта. Не в смисъл, че животни или извънземни не могат да мислят.

А според тебе логическите закони съществуват ли вън и независимо от субекта ? Ако отговорът ти е, че са независими, въпросът ти или няма отговор или отговорът е безкрайна регресия, която наричаш рекурсия. Ако отговорът е, че не знаеш, което според мен е правилния отговор, щото и аз не знам, в такъв случай въпросът за първопричината може би не е толкова важен, колкото си мислим, че е, както и безкрайната регресия не е чак такъв проблем, какъвто си мислим, че е. След като е възможно да си измисляме както логиката, така и като следствие безкрайната регресия.

Тук се говори за въображение и за възможностите на въображението. Четох наскоро, че топологията на въображението е с 0 измерения и е суперметрична и напълно симетрична. Въображението може да създаде абсолютно всичко. Обаче има едно условие. Всяко нещо, което въображението създава, то го създава едновременно с неговото допълнение (неговото антинещо). Или създавайки нещото, въображението създава едновременно с това и антинещото от което може да го отличи. По отношение на геометрията, това означава, че създавайки кълбо, въображението създава едновременно с това и допълнението на кълбото - безкрайноголяма фигура с кълбовидна дупка по средата. Измеренията са 0 защото създавайки всичко, въображението създава и нищото, което е с 0 измерения, а за въображението всяко нещо заедно с неговото допълнение са едно и също. Всичко е нищо и има 0 измерения.

За водата. Брус Ли има предвид осъзнаването, че всичко тръгва от симетричното несъзнателно, където симетрията е пълна и потенциала за действие е пълен. Там няма ограничения. То е източника на волята, която създава ограничения. След акта на волята, вече не си вода. Ти си вода, която се стоварва или заема формата на съответният съд. Ако осъзнаеш, че си вода, ти осъзнаваш своите пълни възможности, пълния си потенциал. Заеми формата на съда или пък се стовари, и след това отново стани вода, за да събираш сили и да разполагаш отново с пълния си потенциал.

Съгласен съм с Гравити за журналистиката. Но като осъзнат субективист, веднага започват да ме глождят следните въпроси: 1. Журналистите от кого вземат интервюта, когато се канят да пишат на научни теми. ? 2. Ако статиите са поръчкови, до кого се допитват поръчителите, преди да ги поръчат ?

Това е философски въпрос. Не физически. Развитието на науката физиката няма отношение към отговорите на основните философски въпроси. От интерпретациите на учените физици разбира се има много които са философски издържани. За мен най добрият философ сред физиците е Нилс Бор. Той нарича основните философски въпроси "дълбоки истини". И казва така "Ако едно твърдение е дълбока истина, то и неговото противоположно, също е дълбока истина." Смисълът на това е, че ако твърдението "вселената е крайна" е вярно, то едновременно с това задължително е вярно, че "вселената е безкрайна".

Забелязал съм, че при някои от физиците има едно желание, да се опитват, чрез постиженията на физиката да доказват философски тези. Как така преди 500 години, философските идеи породени от квантовата механика да не са били постижими за хората. От философска гледна точка идеите на квантовата механика не са нови. Физиката категорично не определя метафизиката. За мен като субективист, интерпретациите на Буда и Рене Декарт, по нищо не отстъпват на интерпретацията на Бор във философски смисъл. И трите интерпретации са еднакво завършени и за мен лично съвършени. Бор и сам го е казал за собствената си интерпретация. При Буда и Рене Декарт я има същата убеденост, че не могат да бъдат оборени. Те все още не са оборени. И тримата. И няма как да бъдат оборени, защото философските им интерпретации са абсолютно издържани и съвършени. Чомски се лута. Той не е напълно самоосъзнат.

Имайки предвид използваната субективистка математическа логика от една страна, и изключителните успехи на прилагането на математически методи в развитието на науката от друга, предполага по скоро, че изчисляваме воля и интереси, отколкото ненарушими природни закони.