Б. Киров

Според мен, най-вече като идеология, колега. Болшевизмът изкривява марксизма и социализма, най-вече с идеологията за партията-държава, която поражда чудовището Номенклатура. Точно номенклатурата като класа - тя нито е работническа нито селска - извършва всички античовешки престъпления срещу съветските граждани. Обособяването на Трети комунистически интернационал и еднопартийната система наложена от болшевиките изолира съветския комунизъм от всички леви партии и движения в света; те не членуват във Втория Интернационал, нито в Социалистическия интернационал https://bg.wikipedia.org/wiki/Социалистически_интернационал в който членуват повечето европейски леви партии и днес и чиято практика прави от ЕС един съюз на социално ориентирани държави - социалдемокрацията и християндемокрацията имат допирни точки помежду си, но нямат такива със съветския тип военен комунизъм. Всичко това естествено се отразява и в икономиката - в предишни постове бях привел екстраполирани данни на руски икономисти, какво би било развитието на съветската икономика, ако тя бе продължила по пътя на НЕП, страната е щяла да бъде с почти двойно по-ускорено икономическо развитие, но НЕП е мерксизъм, а сталинизмът е диктатура над работниците и селяните от класата на номенклатурата, която притежава средствата за производство и цялата неограничена власт.

Според мен темата, както е формулирана и в раздела, който е, все още не е в кереча. Основният проблем по мое мнение пред запазването на бившия СССР беше платформата на КПСС и нейната невъзможност да се реформира като демократична социалистическа партия или социалдемократическа партия. Генезисът на това е в Руската революция от 1917 и разцеплението на РСДРП /руските социал-демократи/ на две основни фракции - меншевики /социалдемократи/ с ляво крило есери /Керенски и неговата социалистическа революционна партия, опираща се на масата на селячеството/ и болшевиките /комунисти/ на Ленин. Историята на това разцепление накратко е описана тук, и което е парадокс, идването на Горбачов като ирония на историята повтаря ситуацията от предреволюционния перод 1903-1917, с тази разлика, че Горбачов по същество предложи една социалистическа и социалдемократическа платформа на КПСС: "Както и преди, и двете фракции вярваха, че Русия не е достатъчно развита, за да направи социализма възможен и че поради това планираната от тях революция, целяща да свали царския режим, ще бъде буржоазно-демократична революция. И двете фракции /болшевики и меншевики/ вярваха, че работническата класа трябва да е основен двигател за тази революция. След 1905 г. обаче, меншевиките бяха по-склонни да работят с либералните буржоазни демократични партии, като например конституционните демократи, защото ги възприемаха като "естествените" лидери на буржоазната революция. За разлика от тях, болшевиките вярваха, че конституционните демократи не са способни на достатъчно радикална борба и настояваха за съюзи с представители на селяните и други радикални социалистически партии като социалистическите революционери. В случай на революция, това трябваше да доведе до диктатура на пролетариата и селяните, които да доведат буржоазнодемократичната революция до край. Меншевиките се застъпваха предимно за легални методи и профсъюзна работа, докато болшевиките подкрепяха въоръженото насилие. Някои от тях напуснаха партията / РСДРП / след поражението от 1905 г. и се присъединиха към легалните организации на опозицията. След известно време търпението на Ленин се изчерпва с компромиса и през 1908 г. той ги нарича ликвидатори. През 1912 г. в РСДРП има окончателно разделение, като болшевиките формират Руската социалдемократическа работническа партия (болшевики) и меншевиките Руската социалдемократическа работическа партия (меншевики). Фракцията на меншевиките се разцепи още през 1914 г. в началото на Първата световна война. Повечето меншевики се противопоставиха на войната, но гласуващото мнозинство в партията им я подкрепи като "национална отбрана". След свалянето на династията Романови от Февруарската революция през 1917 г., ръководството на меншевиките, начело с Ираклий Церетели, настоява правителството потърси "справедлив мир без анексии", но междувременно подкрепя военните усилия под лозунга за "защита на революцията ". Наред с другата голяма руска социалистическа партия, социалистическите революционери (есери), през по-голямата част от 1917 г., меншевиките имаха мнозинство в зараждащата се мрежа от Съвети, особено Петроградския съвет в столицата. С падането на монархия много социалдемократи гледаха на предишни тактически различия между меншовики и болшевики като минало и се сляха в редица местни партийни организации. Когато лидерите на болшевиките Лев Каменев, Йосиф Сталин и Матвей Муранов се завръщат в Петроград от сибирско заточение в началото на март 1917 г. и поемат ръководството на болшевишката партия, те започват да изследват идеята за пълно повторно обединяване на болшевиките и меншевиките на национално ниво, което обединение лидерите на меншевиките бяха склонни да обмислят. Ленин и неговият заместник Григорий Зиновиев се завръщат в Русия от изгнание в Швейцария на 3 април и отново поемат контрола над болшевишката партия до края на април 1917 г., като я насочват в по-радикална посока. Те призовават за незабавна революция и прехвърляне на цялата власт на съветите, което прави невъзможно всяко повторно обединение с крилото на меншевиките. През март-април 1917 г. ръководството на меншевиките подкрепя новосформираното либерално руско временно правителство. След разпадането на първото Временно правителство на 2 май заради въпроса за анексиите, Церетели убеждава меншевиките да укрепят правителството в името на "спасяването на революцията" и да влязат в социалистически-либерална коалиция със социалистите революционери /Керенски, есери/ и либералните конституционни демократи, което те правят на 17 май 1917. Когато Мартов /лидер на меншевиките/ се връща от европейското изгнание, левичарите в партията му оспорват политиката на Церетели на първата конференция след революцията на 9 май, но дясното крило надделява с гласуване 44- 11. Оттогава, меншевиките имат поне по един представител в Временното правителство, докато то не бъде свалено от болшевиките по време на Октомврийската революция. С разделянето социалдемократическата партия на малшевики и болшевики, руските социалдемократи, завръщащи се от изгнание в Европа и САЩ през пролетта и лятото на 1917 г., бяха принудени да вземат страна. Някои от тях отново се присъединиха към меншевиките. Други, като Александра Коллонтай, се присъединиха към болшевиките. Значителен брой от тях, сред които и Леон Троцки и Адолф Йофе, се присъединиха към не-фракционната петроградска антивоенна група, която се сля с болшевиките през август 1917 г. Малка, но влиятелна група от социалдемократи, свързана с вестника на Максим Горки Новая Жазнѝ (Нов живот) отказа да се присъедини към някоя от страните. Това разделение на партията през 1917 г. осакатява популярността на меншевиките и те получават 3,2% от гласовете по време на изборите на Руската учредителна асамблея през ноември 1917 г. в сравнение с 25% от болшевиките и 57% от социалистическите революционери. Меншевиките се противопоставиха на военния комунизъм и през 1919 г. предложиха алтернативна програма. Меншевиките бяха обявени извън закона след Кронщатското въстание от 1921 г. След него повечето видни фигури от меншевишката партия емигрираха. Мартов заминава за Германия, където основава вестника Социалистически известия. Той почина през 1923 година.През 1931 г. Сталин, започва голямата чистка с "Процеса срещу меншевиките". https://en.wikipedia.org/wiki/Mensheviks Всъщност партията на Керенски, чието Временно правителство управлява 9 месеца и е свалено с въоръжен преврат в Петербург /подобно на Горбачов/ има икономическа програма подобна на НЕП на Ленин от 1921 /отдаване на земята и одържавените предприятия на работниците и селяните на концесия/; но радикализирането към военен комунизъм довежда сталинизма като доминираща икономическа платформа след 1928. Керенски не е имал никакво намерение да разпада Русия в границите й на Руска империя, обединяващата идеология е била социализма, както комунизма е покрива на Китай като държава от много различни националности. Неговата програма може да се прочете на този линк: https://dlib.rsl.ru/viewer/01004097304#?page=17

Бобо, далече съм от идеята да се надскачаме в стил "затапване", нито пък съм пропонент на някакви предпоставени тези, че всичко в България е цъфнало и вързало след падането на командно-административния държавен капитализъм, погрешно етикиран като "реален социализъм"; нещата са много по-сложни и с различни измерения, не се свеждат до брой консумирани яйца и килограми захар. Ето ти линнк към една съвсем друга гледна точка, този икономист е десен либерал, така бих го определил, но повече прагматик, и си е дал труда да направи, според мен, обективен анализ на покупателната способност на българите в периода 1989-2013, а и някои други обективни показатели, адмирирам подхода му, защото е комплексен и според мен безпристрастен: https://www.cls-sofia.org/blog/?cat=1 тук, ако продължим линията на заплатите и пенсиите до 2018, ще получим най-малкото изравняване и надминаване на тези от 1989; проблемът е в разпределение, имам цяла тема за социална пирамида в България, процентът на бедността е ужасно висок, изтеглянето на високите доходи към върха също ужасно стръмно, по този показател нашата "елитна класа" се доближава до тази в САЩ, като трупане на богатство - горниите 10 процента държат около 100 млрд. долара богатство, останалите 90 процента около 20 млрд., като имаш предвид, че над 80 процента имат собствени жилища, тоест "богатство". Има и други графики, можем да ги коментираме.

Няма затапване, изясняваме ситуацията, само числа. Професорът ги цитира коректно от статистиката, но манипулира публиката като премълчава важни факти. Примерно: месо 1989 - 75 кг. на човек; през 2014 - 32 кг. Да, ама не, защото статистиката от 2014 не отчита в "месо" малотрайни и трайни колбаси, консерви и т.н., разделя ги, докато тази от 1989 ги събира в "месо" Още по-важно, статистиката от 2014 не отчита консумация на месо в ресторанти, заведения за бързо хранене и т.н., тоест, ако изям един дюнер, това не се отчита. И за да сме съвсем прецизни, специално сметката за месо може да се направи много по-лесно: "През 2016 г. у нас са произведени 346 980 тона. В същото време вносът на месо нараства от 135 000 тона през 2009 г. на 141 000 тона през 2013 г., а износът на месо за същите години намалява от 9630 тона на 7645 тона. " http://www.vestnikataka.bg/2018/10/защо-не-си-произвеждаме-храната-а-тряб/ https://nbox.bg/economy/item/22898-svinskoto-ni-ot-ispaniya-govezhdoto-ot-arzhentina-a-ribata-ot-aziya.html Вземи едно калкулаторче, събери произведеното месо в България, извади изнесеното от това количество и прибави внесеното, след което раздели на броя на населението и ще получиш консумацията на месо, реалната, не тази, която твърди г-н Ангелов, моите уважения към него, но премълчаването на фактите не е коректно, той е професионалист и много добре разбира какво прави. ще те улесня: 68.5 кг през 2014 срещу 75 кг. през 1988 г. Но не 32 срещу 75 кг. Същия манипулативно-премълчаващ подход има при млякото: там не са включени млечните произведения отделно през 1988, докато през 2014 те са показани - сирене, кашкавал, кисело мляко и др. млечни продукти - 1 кг. сирене се прави от 7-9 л. мляко, 1 кг. кашкавал от 7-10 л. и т.н. Искам да кажа, когато работиш с числа, трябва да ги използваш коректно, а не като бухалки.

Ха, Бобо, ако повториш 10 пъти едно и също нещо, мислиш ли, че то ще стане по-вярно отколкото, ако го кажеш веднъж? Тезата за невярната теза е невярна и веднага ще ти посоча къде: "Затова и неадекватни са твърденията, че социализмът се е провалил, защото е загубил икономическата си жизнеспособност. Не може да се каже, че се е провалил в икономическото съревнование с капитализма. До 70-те години той успешно се развива с по-високи темпове от развитите западни държави и имаме тенденция на сближаването им. След това имаме забавяне, тъй като западните държави успяват преди него да започнат третата индустриална революция, но такъв процес е започнал и в Източна Европа и може да се очаква, че след неговото завършване би могло да има ново ускорение. Това се вижда и от примера на Китай, който успешно не само продължава своето съревнование с развитите западни държави, но и извършва преход към технологиите на третата индустриална революция." Усещаш ли тънкия момент "до 70-те години", после пропускат третата индустриална революция. Ами върви се състезавай с каруца срещу автомобил, колкото и да шибаш кончето, машината ще те изпревари. И още "това се виждало от Китай", да ама китай направи реформата си точно от началото на 80-те, когато разреши частната инициатива и нейният двигател изтегли икономиката му нагоре, а Брежнев и компания се целуваха и си раздаваха ордени през това време. Той, авторът си го знае, ама опитва.

Една визия за глобално управление на световната плутокрация, което де факто се осъществява и днес чрез силата на капитала изглежда по този начин: 1 процент от световното население притежава 48 процента от световното богатство, изчислено на $93,170 U.S. трлн. / или близо 5 пъти БВП на САЩ следващите 9 процента притежават 37 процента от това богатство или обобщено първите 10 процента са собственици на 85 процента от цялото богатство останалите 90 процента притежават 15 процента от богатството, като махнем сравнително тънкия слой на средната класа, за тези отдолу 80 процента остават по малко от 1 процент https://www.cnbc.com/2018/11/07/how-much-money-you-need-to-be-in-the-richest-10-percent-worldwide.html И сега парите, реалното богатство от икономиката, се акумулират най-вече през турбините на инвестиционните фондове, наричани от някои "банки в сянка" Първите 25 по големина инвестиционни фондове разполагат с активи над 30 трлн. долара, като първите 10 оперират с активи за 25 трлн. долара, а над 20 процента от тези 25 трлн. са само за първия, който има по-голяма инвестиционна мощ от Китай https://www.ipe.com/reports/special-reports/top-400-asset-managers/top-400-asset-managers-2018-10-years-of-asset-growth/10025004.article Богатството на горния 1 процент преминава през тези глобални машини на капитализация, същото важи и за следващите 19 % от богатите и част от средната класа

Само като офтопик и мое мнение: това ми се струва Парадокс 22 или Ахил и Костенурката: индивидуализмът и колективизмът са двете лица на една и съща човешка природа. Бъдещата глобална Мрежа на ИЕ в момента се разработва от свръхиндивидуалистични личности, подобни на Стив Джобс и Илън Мъск, които са заклети индивидуалисти, и се финансира от не по-малко егоцентрични мултимилиардери с вселенски огромно Его. Създаването на Мрежа за индивидуален контрол над всяка индивидуална мисъл и вплитането й в едно глобално интелектуално пространство е също толкова рисково за човешкия род, колкото оръжието за масово поразяване, атомната бомба, защото ще се контролира от подобни свръхиндивидуалисти, тя е тяхно творение, точно каквото са и световните капиталови и стокови борси. Но човечеството продължи да съществува и след откриването на атомното оръжие, това оръжие за масов геноцид даже елиминира Третата световна война и не от някакви хуманни подбуди, а от най-чист индивидуалистичен атавистичен инстинкт са оцеляване на индивидуално биологично ниво; защо човекът да не го направи отново и след интегрирането на човешкия интелект с глобален изкуствен интелект. Освен ако по някаква причина не реши да се самозаличи като еволюционен вид доброволно. Според мен, това практически е невъзможно, защото в реалността Ахил винаги настига Костенурката, освен в логически/релативисткия парадокс, където тя го изпреварва неизменно и това също е логически вярно.

Релативно погледнато, лапландец, това е напълно възможно. Проблемът с релативното мислене е, че го упражняват субекти, с индивидуална гледна точка и вродени по природа човешки слабости. От тази гледна точка марксизмът е релативно верен като теория с неговата основна идея за обществена собственост върху средставата за производство и премахването на частната собственост върху тях, както и премахването на експлоатирането на наемния труд. Но пак остава въпросът за индивида/индивидите/, който ще гарантира функционирането на такава система/обществена корпорация в отделна страна, група държави или глобално. И между теорията и практиката зейна непреодолима пропаст на човешкия фактор. Защото, ако всички средства за производство са обществена собственост, кой/кои индивиди/ ще разпределят и управляват ресурсите на тази собственост безкористно в обществен интерес и съществуват ли по принцип такива и каква е системата, изключваща злоупотреби, осъществявана от хора с вродени по природа слабости. Защото всички без изключения са такива, няма съвършени хора. Моето мнение по въпроса с рухването на Съветския блок е, че освен външните фактори, които се опитах да анализирам /технологично изоставане и погрешно насочен обществен ресурс в нерантабилна сфера на тежката индустрия, водещо до задлъжняване отвън/ двигателят на разпада и заличаването на тази система/пореден експеримент/ е човешкият фактор, тя бе разрушена от нейните администратори и охранители и то на най-високо ниво, отвътре по тяхна воля. Самите те пожелаха и инициираха унищожаването й, водени от личните си интереси, най-общо от тяхната страст към власт и пари. Може и да се крият зад други идейни мотиви, но това е основният двигател, според мен. Проблемът с утопичните модели е на личностно ниво. Той е като земното притегляне.

В случай на провал на преговорите за връщане на заемите, кредиторите губят капиталовложенията си, т.е парите си, носейки за своя сметка риска от инвестицията. Дефиницията е проста и ясна. Държавата може просто да вдигне ръце и да спре да плаща, без да понесе никакви последици. http://socbg.com/2016/04/трите-фалита-на-нрб-за-които-дори-и-кос.html Това е най-голямата простотия, която съм чел за дефолт по дълга. Дори разгромената през ПСВ германия си плаща непосилните репарации до пълна хиперинфлация, само и само за да не бъде изолирана от кредитните пазари. Простотията на "финансовия експерт" е завоалирана, той практично премълчава третия фалит и цифрите при него, които доведоха да хиперинфлация през февруари 1997 до курс 1 долар за 2937 лева. Ако си бил малък тогава, аз помня, заплатата ми беше 15 долара месечно, и сутринта ако изкарах някой лев, веднага тичах до чейнчбюрото да го обърна в марка или долар, защото на другия ден щеше да е наполовина по-малко: http://www.prehod.omda.bg/page.php?tittle=Лев_-_долар_от_1991-2001&IDMenu=776&IDArticle=2166 Това са го преживявали малко страни в света, но доцент-финансовия експерт не пише за този фалит.

Това не е отговор: даваш ми два линка с пълни простотии написани в тях, аргументите в които не издържат логическо мислене на първокласник.

„През 1989, когато отново бях върнат като председател на плановия комитет за около два месеца, поисках справка от БНБ за състоянието на външния ни дълг, за да работя върху плана за следващата ни година, и тогава видях цифрата от 10.4 млрд. долара външен дълг.” Кирил Зарев, цитиран в „Тайните фалити на комунизма”, авт. Хр. Христов, изд. Сиела, 2007, стр. 316 Ето какво пише Емил Христов, бивш председател на Съвета по управление на икономиката към Държавния съвет на НРБ за вътрешния дълг, за източването на ДСК, за печатането на пари и за реалната заплата по време на комунизма: „Вътрешният дълг на държавния бъджет към банките /БНБ и ДСК/ възлиза на 26.5 млрд. лева. Формирането на бюджетните дефицити е водело до неконтролирана емисия парични знаци. Тегленето на влоговете от ДСК от спестителите се е покривало в недостигащата част с нова емисия на пари. Така например от началото на 1989 до 8 август с.г. са емитирани книжни пари на сума около 1.36 млрд лева.” Емил Христов, цитиран в „Тайните фалити на комунизма”, авт. Хр. Христов, изд. Сиела, 2007, стр. 356-357 1989 г.: БВП по текущи цени - 39579 млн. лева, 1998г.: БВП по текущи цени - 21577 млн. лева, Валутен курс за 1989г.: 1.817 лева за долар. НСИ,: "Основни макроикономически показатели", София, 1999 Любен Беров е министър-председател от 1992-1994. По негово време курсът на долар-лев официално е 28 лева, като в края на управлението му, когато подава оставка на 6 септември 1994 г. е 1 щатски долар за 60 лева. При външен дълг от над 10 млрд. долара при курс 60 лева за долар /600 млрд. лева/ и БВП от под 30 млрд. лв. и при наличието на вътрешен дълг от около 30 млрд. лева, тоест съотношение на дълг БВП 20:1 съвършено ясно е, че икономиката е фалирала, съотношението на дълг-БВП и в Гърция беше 3:1, когато тя стигна до дефолт, невъзможност да обслужва този дълг, България през 1994 вече е била надскочила това съотношение шесткратно, което резултира обаче ударно с хиперинфлация три години по-късно Няма нищо общо тук Студената война, става въпрос за задлъжнялост в чужда валута, която не може да се манипулира с печатане на местна валута и се стига да хиперинфлация, както в България, така и в СССР. Имаме класическо надуване на балон от свръхинвестиране в тежка промишленост, захранвана с полезни изкопаеми като нефт и въглища, надуване на този балон с концентриране на БВП до 70 % в него няколко десетилетия наред, което в крайна сметка при надценена възвръщаемост и достигане на съотношение дълг към производителност 3:1 резултира в хиперинфлация и фалит на цялата икономика на соцлагера.

Не искам да кажа това, ти си мислиш, че искам. Без статистика не можеш да продаваш и слънчогледови семки на сергия, но дерзай.

Няма значение кой конкретно е, говорим за Системата. Конкретната личност в нея не променя принципа й. Частната собственост /не лична/ и частната стопанска инициатива - това беше Рубикон, който страните от Съветския блок не поискаха да прекрачат, и когато решиха да го направят, беше много късно. Дън Сяопин каза "няма значение каква е котката - черна или бяла - важното е да лови мишките." и го направиха.

Държавен капитализъм, съгласен съм, но какво казва Краля-Слънце: "Държавата това съм Аз." Всички знаеха кой е Човека, в името и за благото на който се работеше.

Има случаи при които и някои затворници тъгуват по затвора, защото навън животът е по-сложен и труден, познавам военни, които като се пенсионират, преживяват голям стрес при срещата си с "цивилизацията", където нещата не са така просто регламентирани като в казармата, дори Ремарк описва реакцията на концлагеристи от нацистки лагери, които не са желаели да излязат зад телените мрежи. Страхът от свободата.

Системата като икономика няма нищо общо със социалдемокрация, социализъм и марксизъм - тя беше феодална икономика /цялата собственост на номенклатурна класа от боляри с цар батюшка-секретар на партията на номенклатурата/. Не че не можеше да просъществува като Северна Корея, но беше отживелица като икономическа ефективност, нямаше никаква перспектива след ВСВ в този й застинал вид, каквито и вътрешни перестройки и реанимации да й правят номенклатурната класа; то затова втория ешалон от чекистите взе властта и първата му работа беше да забрани със закон КПСС, ако си спомняте тази подробност.

Като цяло Макрон се определя като центрист. Някои наблюдатели го описват като социален либерал, а други го наричат социалдемократ. По време на своето пребиваване във Френската социалистическа партия той подкрепя центристкото крило на партията, чиято политическа позиция се свързва с политиката на "третия път" на Бил Клинтън, Тони Блеър и Герхард Шрьодер и чийто водещ говорител е бившия премиер Manuel Valls. В миналото Макрон се е наричал социалист, но от август 2015 г. той се нарича центристки либерал. Той отрича обвиненията на критиците му, че е "ултралиберален" икономически. По време на посещението си във Ванде през август 2016 г. той каза, че не е социалист, а само служил в "ляво правителство". Той нарича себе си левичар и либерал в книгата си Революция. Оттогава Макрон е обявен за либертарианец със социално либерална гледна точка. Макрон е създал центристката политическа партия En marche с опит да създаде партия, която може прекрачва партизанските линии. Говорейки за това, защо е сформирал En marche, той каза, че има истинско разделение във Франция между "консерваторите и прогресивните". Политическата му платформа по време на френския президентски избори през 2017 г. той взаимстваше позиции както от дясното крило, така и от лявото крило, което доведе до позиционирането му като "радикален центрист" от Le Figaro. Макрон отхвърля термина "центрист", въпреки че политологът Люк Рубан сравнява платформата му с бившия президент центрист Валери Жискар д'Естен, който е единственият друг френски президент, избран на платформа на центристите. Макрон е сравняван с бившия президент Валери Жискар д'Естен поради способността им да спечелят президентски избори на центристка платформа и за техните подобни управленски стилове. И двамата бяха финансови инспектори, бяха им възложени отговорности за данъци и приходи, и двамата бяха много амбициозни да се кандидатират за президент, като показаха своята острота в началото на кариерата си и и двамата бяха възприемани като фигури на обновление във френския политически живот. Д'Естен дори сам каза през 2016 г., че е "малко като Макрон". https://en.wikipedia.org/wiki/Emmanuel_Macron Много интересна биография има: блестящ като интелект, великолепен като литератор и оратор, възпитаник на Йезуитски колеж, защитил дипломна работа върху Макиавели, препоръчан от Жак Атали https://en.wikipedia.org/wiki/Jacques_Attali за работа в инвестиционната банка на Ротшилд във Франция, станал благодарение на няколко блестящи придобивания от банката /Нестле и др./ мултимилионер, министър в социалистическото правителство, но близък до най-влиятелните банкерски кръгове вдясно, той е продукт на същите кръгове, според мен, които извадиха от шоубизнеса Доналд Тръмп.

В началото на 90-те празни магазини, в края на 90-те празни банкови сметки, това можеше да се снима

Дефицит на стоки имаше винаги - телевизор, цветен, и кола се купуваха със записвания, конфекцията беше ограничена, в плод-зеленчук и месарницата се пазаруваше с връзки, банани и портокали само за нова година и то в "показния", хайде сега да не изпадаме в пасторални спомени колко хубав е бил животът. В Съветския съюз беше още по-трагично отколкото в България, хората се редяха на дълги опашки стотици метри без да знаят какво са "пуснали" в магазина, просто се надяваха да купят нещо, това съм го виждал лично и не само аз. Но не е работата само в дефицитът, съществуваше огромна скрита безработица, тоест работеше се да го преместим от единия крачол в другия и да отчетем изпълнение на плановете. Раздути щатове до уродливи размери, огромна бюрокрация. Всичко това си беше факт.

Не мисля, че това е каша, повече ми изглежда на контролиран хаос: Това е конфигурацията на сегашния евро-парламент това е прогнозата на Политико /които почти точно познаха изборите в САЩ/ за следващия. Общо взето "погледнал се Илия пак в тия" - може да се формира управляващо мнозинство между партията на Макрон, либералите, социалдемократите и ЕНП, което е между 55-60 % мнозинство, сега това мнозинство е 62 %, без партията на Макрон, тя е новия балансьор. Според мен много зависи дали това мнозинство ще е стабилно от предстоящите избори в САЩ - в случай, че там се запази статуквото, то ще е стабилно; в случай на победа на демократическата партия ще се разпадне. Новата визия на интеграция с Африка, според мен, също следва инициативата на САЩ за по-големи инвестиции на континента с идеята да се блокира китайската инвестиционна инвазия там, но китайците имат предимство в инфраструктурните проекти и бързото предоставяне на финансови заеми, с които до голяма степен корумпират правителства и личности.

Има 60 главни стокови борси в света с обща капитализация 69 трлн. долара; между другото една от големите, но не най-големи 16 с капитализация над 1 трлн., е Московската стокова борса с капитализация над 447 млрд. долара /около 25 % от БВП на Русия/, в балканските страни само в Турция има сравнително значителна стокова борса. Според мен стоковите борси са двигателите на растежа на капитала, респективно принадената стойност от неговото инвестиране, защото където има стокова борса има инвестиране на меритократичен принцип, това е истинската реална конкуренция за жизнеспособността на фирмите, опериращи с капитал, там става гласуването с пари за тях. Да, стоковите борси не са безопасно място, нито пък интернет е такова, но те са необходимо за меритократичен растеж на икономиките място, без тях капитализма /а развития социализъм беше държавен капитализъм/ изпада в летаргия, вкостенява се и в крайна сметка изтича в канала, отнесен от конкуренцията.

Нищо лично, но не е коректен примера. Стойността на ресурса, примерно, за строителя е 150 К, той я продава на лицето Х за 200 К. Строителят е създал добавена стойност към стойността от 50 К, това е част от БВП. Лицето Х продава къщата за 250 К на лицето У, само или чрез посредник без значение, лицето Х създава от този имот добавена стойност още 50 К, върху която си плаща всички данъци, това вече е добавена стойност в областта на услугите /търговия/; лицето У прави някакви подобрения или се възползва от пазара на недвижимост и продава на лицето Зет къщата за 275К, то вече реализира добавена стойност 25 К, които също се облагат с данъци и влизат в БВП; Сумираме - 50 + 50 + 25 К = 125 К добавена стойност върху стойността от 150 К, тези 125 К влизат в БВП, а не 725 К, както пишете вие; при това първите 50 К от строителя са производствена дейност, вторите 75 К са от услуги, сделки с имоти "Облага се разликата между цената на продажбата и цената на придобиване на имота. Понякога имотът е купен много отдавна и съответно цената остава твърде ниска спрямо днешните реалности, или пък не можете да докажете покупната цена с документи. Тогава се облага разликата между продажната цена и данъчната оценка. От така определения доход се приспадат 10% присъщи разходи и едва тогава се изчислява дължимият данък в размер на 10%. Примерно – ако сте продали имот на стойност 100 000 лв., който е придобит за 70 000 лв., то реализираният доход е 30 000 лв. Присъщите разходи са 3 000 лв. (10%). Облагаемият доход остава 27 000 лв. Дължимият данък от 10% е съответно 2 700 лв." https://investtime.bg/blog/%D0%B4%D1%8A%D0%BB%D0%B6%D0%B8%D0%BC%D0%B8-%D0%B4%D0%B0%D0%BD%D1%8A%D1%86%D0%B8-%D0%BF%D1%80%D0%B8-%D0%BF%D1%80%D0%BE%D0%B4%D0%B0%D0%B6%D0%B1%D0%B0-%D0%BD%D0%B0-%D0%B8%D0%BC%D0%BE%D1%82/ В методиката за изчисляване на БВП услугите, в това число търговията, са голям дял, в развитите икономики над 60-70 % от БВП се формира от услуги, а не от производство, в България също е голям дял: https://ime.bg/bg/articles/v-bylgariya-nishto-ne-se-proizvejda/ Виждате тук, в официалната статистика на НСИ, сделките с недвижими имоти заемат 10.3 % от БВП на България през 2017, индустрията е 24.1 %, строителството 14.1 %, тоест строителството и сделките с имоти са повече като БВП от индустрията. Това че в "реалния социализъм" статистиката не е отчитала продажбите като принадена стойност, не означава, че те не са същестувували обективно като такива - държавният домостроителен комбинат е строил един апартамент за 5000 лева себестойност, примерно, но го е продавал на гражданина Х за 12 000 лева, ерго БВП на соц.държавата е нараствал от тази сделка с 7000 лева, тя е принадена стойност за държавата-собственик. За борсите е съвсем друга тема, там също може да се пише много.

Има една особено важна причина за кризата в съветската икономика от втората половина на 80-те, която остава в сянка, но според мен е в основата. Това е достигането на световен пик в добиването на нефта и огромната зависимост - външна и вътрешна - на съветската икономика от нефта и производните му продукти. Във вътрешен план тежката индустрия, която дава 75 процента от целия БВП, енергийно основно е била базирана на добива на нефт. Във външен план достъпът до конвертируема валута /долари, защото от 70-те години нефтът се търгува само в долари/ също е зависимо от количествата на износа на нефт и от международните цени на нефт. Тази графика нагледно илюстрира тоталната зависимост на съветската планова икономика от количествата на добивания нефт както във вътрешен план, така и във външен, червените колонки индикират износа през годините, сините добива, съответно вътрешното потребление. През 70-те години лесното добиване на нефт на територията на СССР в общи линии приключва, трябвало е да се правят все по-скъпи инвестиции за дълбоко сондиране и внос на западни технологии за целта. Вносът е зависел от наличието на западна валута, а над 50 % от целия износ на СССР по второ направление е въглеводороди. През 80-те години обаче страните от ОПЕК рязко вдигат производството и цената на нефта пада двойно след 1986. Точно тогава съветската икономика преживява нефтен шок - от една страна им се налага да правят все по-големи инвестиции за добив на нефт, от друга приходите им отвън от износ на нефт падат двойно, от трета бълващата тежка промишленост на плановата икономика иска все повече енергия, тоест нефт, който се добива все по-скъпо. Ситуацията е класическа криза с надуване на балон, в случая нефтения балон, който поглъща най-големите инвестиции в СССР, но дава все по-малка възвръщаемост. Надуването до спукване на този балон съвпада с годините на разпада на СССР - края на 80-те и началото на 90-те. 55 млрд. щатски долара външен дълг през 1990 г. по разменния курс за рубла долар, определен от ЦБ тогава от 27 рубли за един долар и означавал, че да закупи тези пари от външните борси СССР е трябвало да отпечати 1500 млрд съветски рубли, след като целият му брутен продукт е бил по официален курс около 1500 млрд. съветски рубли; класически финансов балон, който е бил решен с пускането на инфлационната машина на печатницата на пари; ситуацията се утежнила още повече от стагнацията на плановата икономика, блокирана от скъпата цена на енергията и невъзможността й да произвежда достътчно стоки, за да се купуват с огромния излишък на фиатни пари печатани от въздуха. Всичко това рефлектира като спукване на балона през 90-те. Трябва да се има предвид и факта, че през 1988 СССР задължава страните членки от СИВ да си плащат съветския нефт в твърда валута, а не в преводна рубла - това води до ефекта на доминото и в техните икономики, фактически ги изправя пред банкрут заради скъпата енергия /нефт/ и дизентеграцията на СИВ следва.

Ето фиксираната статистика за икономиката на СССР от 1991, каквато е била в цифри, ще направя само няколко коментара след нея: Общ преглед: Първите шест години преструктуриране (икономическо и политическо преструктуриране) подкопават институциите и процесите на съветската планова командна икономика, без да ги заменят с ефективно функциониращи пазари. При липсата на ефективна пазарна дисциплина, резултатът е изчезването на стоки с ниска цена, прекомерното увеличение на заплатите, още по-голям обем недовършени строителни проекти и като цяло продължаващата икономическа стагнация. Режимът на Горбачов е направил поне четири сериозни грешки в икономическата си политика през тези шест години: 1. непопулярната и краткотрайна кампания за алкохол; 2. рязко намаляване на вноса на потребителски стоки; 3.неспособност да се действа решително за приватизацията на селското стопанство; 4.натрупването на масирано количество от неизразходвани рубли в ръцете на домакинствата и предприятията. Режимът се колебаеше да изпълни редица амбициозни предписания за икономическа политика, предложени от водещи икономисти и политически лидери. Плановете варират от предложенията за (а) бърза пазарна реформа на икономиката; б) постепенно въвеждане на пазарна икономика; в) период на подготовка, за да се осигури стабилна основа за бъдещо преминаване към пазарна реформа; и (г) връщане към дисциплинирано централно планиране и разпределение. Икономиката, разпъната между две системи, страда от още по-големи несъответствия между това, което се произвежда, и това, което ще служи на интересите на предприятията и домакинствата. Междувременно проблемите, свързани с националността, изместват регионалните модели на икономическа специализация и представляват допълнителна сериозна заплаха за перспективите за растеж през следващите няколко години. Според официален съветски статистически доклад БНП е намалял с 2% през 1990 г., но реалният спад е значително по-голям. Каквато и да е цифровата загуба, тя не обхваща нарастващите несъответствия в икономиката, доказани от все по-празни рафтове, по-дълги опашки, увеличени бартери и широко разпространени стачки. БВП: приблизително 2,660 милиарда щатски долара, на глава от населението 9,130 долара; темп на реален растеж - 2.4% до - 5.0% /това не са тирета а минус/(1990 г. въз основа на реконструкция на официалната съветска статистика); Забележка - поради пълен хаос в съветския икономически и статистически контрол, оценката подлежи на още по-голяма несигурност, отколкото в предишни години; Доларовата оценка оценява най-вероятно преувеличен съветски БВП до известна степен поради непълното занижени критерии за качество, тесен асортимент и ниски характеристики на съветските стоки и услуги; - 2.4% растеж е базиран на прилагането на обичайните методи за оценка на ЦРУ, докато - 5,0% цифрата е коригирана поради условията, които се влошиха рязко през 1990 г. Инфлация (потребителски цени): 14% (1990 г.) Бюджет: приходи 422 млрд. Рубли; разходи 510 млрд. рубли, включително капиталови разходи от 53 млрд. рубли (1990 г.) Износ: 109.3 милиарда щатски долара (f.o.b., 1989); стоки - петрол и петролни продукти, природен газ, метали, дървесина, селскостопански продукти и голямо разнообразие от промишлени стоки (предимно капиталови стоки и оръжия); партньори - Източна Европа 46%, ЕС 16%, Куба 6%, САЩ, Афганистан (1989) Внос: 114,7 милиарда щатски долара (c.i.f., 1989); стоки - зърно и други селскостопански продукти, машини и оборудване, стоманени продукти (включително тръби с голям диаметър), потребителски стоки; партньори - Източна Европа 50%, ЕК 13%, Куба, Китай, САЩ (1989) Външен дълг: 55 млрд. Долара (1990 г.) Промишлено производство: темп на растеж - 2.4% (1990 г.) Индустрии: диверсифицирани, високо развити капиталови стоки и отбранителна промишленост; сравнително по-слабо развити индустрии за потребителски стоки Селското стопанство: представлява около 20% от БНП и работната сила; производство, основано на големи колективни и държавни ферми; неефективно управление; широка гама от култури с умерен климат и добитък; третият по големина производител на зърно след САЩ и Китай; недостиг на зърно, маслодайни семена и месо; световен лидер в производството на дървесина; годишният улов на риба сред най-големите в света Незаконни наркотици: незаконен производител на канабис и опиев мак, предимно за вътрешно потребление; правителството е започнало програма за ликвидиране и контрол на отглеждането; използвана като страна за трафик на незаконни наркотици в Западна Европа Икономическа помощ: донор - разширен за слабо развитите страни (1954-89), 49,6 млрд. Долара; и за други комунистически страни (1954-89), 154 млрд. долара Валута: рубла (множествено число - рубли); 1 рубла (R) = 100 копейки Валутни курсове: рубли (R) за US $ 1--0.580 (1990); бележка - от 1 април 1991 г. официалният обменен курс остава административно определен; не трябва да се използва статистически за конвертиране на национални рубли в долари; през ноември 1990 г. СССР въведе търговски курс от 1,8 рубли към долара, използван за счетоводни цели в рамките на СССР и който все още е в сила на 1 април 1991 г .; на 1 април 1991 г. СССР въведе нов валутен пазар за чуждестранни дружества и физически лица; цената ще бъде фиксирана два пъти седмично въз основа на търсенето и предлагането; към 4 април 1991 г. ставката е 27,6 рубли спрямо долара; Съветските граждани, пътуващи в чужбина, са ограничени да купуват по 200 долара на година при преобладаващи цениИнфлация (потребителски цени): 14% (1990 г.) https://www.theodora.com/wfb1991/soviet_union/soviet_union_economy.html Моят коментар към тези цифри: при официален курс US $ 1--0.580 (1990) и реален пазарен 27.6 рубли за 1 долар това е тотално рухнала и финансово фалирала икономика още през 1990 /рублата е фалирала валута/ забележете - 14 процента инфлация, през следващите 10 години инфлацията удря 140 процента Бюджетни разходи 510 млрд рубли, при положение, че това е по официален курс, по този курс БВП е около 1000 млрд. рубли, при това дефицит над 10 процента Отрицателно търговско салдо В доклада не е отразено, но през тази година в ЦБ има 2-3 млрд долара резерви, а външният дълг е 55 млрд. По същото време върви бързо печатане на пари, в хората има между 300 и 500 млрд. рубли, с които те няма какво да си купят стоки

1. Либералната геоикономическа стратегия Либералната геоикономическа стратегия е стратегия на "краткосрочна отбрана, дългосрочна атака". При нея капиталовите и ресурсни потоци се контролират от пазарните сили. Чрез механизма за печалба, пазарите естествено ще насочат капитала към най-богатите на капитали сектори и пазари и ще разпределят капитала в съответствие с най-способния да направи печалба от своя капитал. Поради това фирмите се интересуват от непрекъснато насочване към богатите на капитали сектори, богатата на капитали позиции по веригата на създаване на стойността в тези сектори и богатите пазари. В дългосрочен план това създава хиперконкурентна икономика, която естествено ще доминира в икономическите сектори и пазари, като носи значителни геоикономически и геополитически ползи за държавата. Държавната подкрепя в тези фази следва да се състои главно като намесата за ограничаване на пазарни трудности, тоест предоставяне на обществени блага и инфраструктура, както и напреднали изследвания в области, в които пазарът все още не е развит. Моля, имайте предвид, че една либерална геоикономическа стратегия не означава държава, която се отказва от всякакъв контрол върху пазара, а ролята на държавата става първостепенна роля във фазата на създаване на условия за съответните стратегически сектори. Това е така, защото либералната стратегия се основава на свободни и справедливи пазари: всяка фирма, без значение колко хиперконкурентна е, може да се конкурира в условия на свободен пазар без измама. Следователно държавата трябва да използва средствата за регулиране, с които разполага, за да създава, прилага и актуализира набор от правила, които биха увеличили ефекта от либералната й стратегия: вътрешно трябва да насърчава развитието на такива неща като конкурентоспособност, свободно движение на капитали и труд и др., като използването на стандарти за насърчаване на иновациите и модернизацията в икономиката. Външно - което е по-важното - държавата трябва също така да настоява, че единственият начин другите да се конкурират на равна основа е да спазват правилата на държавата. В идеалния случай изборът за конкурентите е да се откаже от геополитическата си победа в държавата в замяна на участие в икономическата динамика на самата държава-домакин или да се откаже и загуби в дългосрочен план от един благословен пазар. По този начин държавата не бива да се колебае да създаде защитен пазар, който да ограничава нереформираните конкуренти, като в същото време не бива да се отклонява от финансовата подкрепа за собствените си компаниии, което е неблагоприятно за външния им конкурент. Този проект може да се разглежда като версия на предложените транс-тихоокеански и трансатлантически партньорства за свободна търговия, които се стремят да създадат блок за свободна търговия, принуждаващ геополитическите конкуренти или да приемат западни икономически и геополитически норми, или да не могат да се възползват от западните пазари. Либералната стратегия е доста проста, но не и без недостатъци. Ключът е в това, че в либералната стратегия държавата има ограничен контрол над посоката на движение на капитала. На практика държавите запазват много инструменти за стимулиране на пазарните сили в желаната геоикономическа посока, но като цяло те имат малък контрол върху това къде отива специфичният капитал. Това, разбира се, се превръща в проблем, когато става въпрос за бедните, но стратегически важни сектори и пазари, където липсата на пазарен интерес създава вакуум, който по-малко съзнателен опонент може да използва. Свободните пазари са средство, а не цел и трябва да бъдат ограничавани, когато се намесват други геоикономически или геополитически цели. Номерът при тази стратегия е да се намери златно сечение, където най-ефективните фирми започват офанзива благодарение на здравословните пазарни сили и са защитени от по-малко ефективните и нечестно играещи чрез държавна намеса. 2. Геоикономическа стратегия на планирано развитие Контрастът с либералната стратегия е планирана стратегия за развитие, която се практикува в икономиките на Германия и Източна Азия. Тук държавата насочва капитала към привилегированите "национални шампиони", насочва ги към конкретни цели и ги подкрепя, за да могат да запазят позициите си в дългосрочен план. Накратко, това е стратегия на „краткосрочна офанзива, дългосрочна отбрана”. Стратегията за планирано развитие е особено важна, когато свободният пазар не желае или не е в състояние да постигне геоикономически цели. Видяхме как пазарите могат да игнорират геополитически значима, но бедна на капитал територия. В бедните, слабо развити страни, пазарите може дори да не са в състояние да концентрират капитала, за да постигнат значителен икономически растеж. Следователно намесата на правителството е алтернатива. Средствата се използват широко, за да захранят избрани шампиони с капитал. Пазарите с външна и вътрешна защита позволяват на шампионите да извличат възможно най-голям капитал от обществеността. Пряката държавна подкрепа ще бъде финансирана чрез данъчно облагане или с отрицателен режим на реални лихвени проценти при капитализирането на тези фирми шампиони. Това превръща спестяванията на населението в използваем за тях капитал. И в двата случая държавата потиска вътрешното потребление и прехвърля спестените пари като инвестиции към тези фирми. В замяна на подкрепата, шампионите трябва да следват насоките и целите на държавата за конкретни отрасли. Компетентната бюрокрация ще постави цели да фокусира капитал в богати на капитали или геоикономически значими сектори, които са в рамките на технологичните граници на шампионите. И тъй като шампионите не могат да разчитат на депресирания вътрешен пазар, за да продават стоките си, те трябва да изнасят в чужбина продукцията си, което в случая на Източна Азия означаваше износ за САЩ. Предвид многото предимства на своите източници за капитализиране, шампионите могат сравнително лесно да елиминират фирмите-конкуренти на таргетирания от тях пазар и бързо да станат доминираща сила в техния сектор. Печалбите, които те реализират, ще бъдат използвани за инвестиране в собственото им развите и за развитие на веригата на добавената стойност, или ще бъдат върнати на държавата, която ще използва парите, за да подхранва друг свои фирми или собствения си бюджет. С подходящо държавно финансиране и лидерство, повечето шампиони лесно могат да доминират в сегментите на веригата на стойността въз основа на ценово предимство. Но така създадените шампиои на чужди пазари винаги са уязвими от политически или пазарни събития, които могат да ги изместят оттам много бързо. Следователно, за да се запази позицията на държавата в този сектор, фирмата трябва да продължи да получава постоянна подкрепа, докато се опитва да се качи нагоре по веригата на стойността. Необходима е известна степен на иновации, за да се движи по веригата на стойността. В дългосрочен план това изисква държавата да инвестира допълнителен капитал в създаването на необходимите знания и образователни структури; междувременно националните шампиони могат да се конкурират помежду си за субсидии или заеми, премахвайки тези, които са непригодни за процеса. Освен това държавата може да подкрепи своите шампиони чрез принудителен трансфер на технологии и индустриален шпионаж, за да бъдат в крак с последните новости. Повторете този цикъл достатъчно пъти и в крайна сметка шампионът ще достигне до мащаб и позиция на веригата на стойността, в която може да започне да реализира реални печалби и да започне да допринася за държавната хазна. Метеоритният възход на Япония, Южна Корея и сега Китай е доказателство за силата на този план. Но той има и очевидни недостатъци: Първо, намесата на правителството в такъв мащаб и време създава значителни пазарни изкривявания. Трябва да се очаква кронизъм и неефективност, но за да се увеличи капиталът, да се стимулират шампиони, държавите или ще поемат огромен дълг, или ще манипулират валути и капиталови потоци, за да получат реалните лихвени проценти, които искат. И едва няколко държави успяха да се противопоставят тези опасности: от японския балон на активите в края на 80-те до азиатската финансова криза от 1997 г. до днешните китайски дългови задължени, това е цевана на създаването на такива фирми шампиони в свръхтежка категория. Ключовата стъпка в тази стратегия е правителствата да получават капитал чрез износ на чужди пазари. Всъщност фокусът на либералната стратегия на „свободните и справедливи пазари“ се противопоставя точно на такъв вид стратегия. По време на Студената война САЩ толерираха практиките на Япония и Южна Корея, защото техният растеж им носеше висока геополитическа печалба. Това не важи за Китай и съответно толерантността на САЩ се изчерпва. Не е ясно дали планираната стратегията за развитие ще бъде толкова успешна в една по-малко безусловно отворена търговска среда. Освен това държавата не може да пренебрегва икономическата логика толкова дълго, за да не се върне най-сетне болезнено в реалността под формата на икономическа криза.