Б. Киров

Колега, всичките примери, които давате са от епохата на робовладелското и феодалното общество. Единствената "суперсила" с тоталитарно управление в модерните времена на капитализма като начин на производство беше СССР и трябва да уточня, че Съветския блок, дори с присъединяването на Източна Европа след ВСВ , никога съвкупно не е достигал повече от 50 % паритет по отношение на БВП спрямо САЩ; Китай в момента има БВП паритетен с този на САЩ и потенциал да го утрои в следващите 30 години. Това не означава, според мен, че гарантирано ще го постигне, ако не промени основно досегашния си модел на развитие. Между другото самите китайци, китайски теоретици, го осъзнават и работят усилено по този въпрос. Тук ще цитирам една статия от двама китайски по етнически произход, но западни автори, която е обобщено изследване от 2016 г. на мненията на 141 китайски автори на различни публикации по темата, изследващи перспективите на Китай като глобална сила. Китайската гледна точка обобщена. Поне към 2016, година, откогато изтече много историческо време до днес. China's ‘new type of Great Power relations’: a G2 with Chinese characteristics? JINGHAN ZENG Lecturer in Politics and International Relations in the Department of Politics and International Relations at Royal Holloway, University of London SHAUN BRESLIN Professor of Politics and International Relations at the University of Warwick International Affairs, Volume 92, Issue 4, July 2016, Pages 773–794 Published: 20 June 2016 Възходът на Китай преобръща начина, по който страната вижда собствената си роля в света. Китай става все по-готов да премине от ролята му на нормативен и системен обект към такава на нормативен и системен субект и създател на норми. Пример за това е популяризираните от Xi Jinping „нов тип отношения между Великите сили“, предназначени да създадат стратегическо пространство, в което те ще функционират". Като използваме смесен количествено / качествен анализ, ние анализираме 141 китайски статии, озаглавени с „нов тип отношения между Великите сили“. Ние откриваме, че въпреки че китайските анализатори и създатели на политики отхвърлиха идеята за Г-2 през 2009 г., основният дискурс бързо се прехвърли към това, което ние наричаме "Г-2 с китайски характеристики", което показва фундаментална промяна в китайската оценка на категорията "Велика сила" сама по себе си. Докато някои китайски учени смятат, че Китай вече е постигнал статута на световната № 2 или дори суперсила, основният дискурс разглежда Китай като едновременно "Велика сила и нарастваща сила" едновременно. Смятаме, че това смекчава очакванията за това, което Китай може и трябва да направи, за да разреши глобалните проблеми, въпреки статута си на велика сила. Когато идеята за Г-2 се появи за пръв път след глобалната финансова криза от 2008–2009 г., тя срещна сериозно подозрение - а понякога и откровена опозиция - в Китай. По същество, имаше чувството, че от Китай се очаква да прави неща в глобален мащаб, които една страна с нейното ниво на развитие няма нито способността, нито отговорността да предприеме. В отговор на това скептичните китайски анализатори и официални лица твърдяха, че въпреки че Китай (по това време) е втората по големина икономика в света, „голяма“ не е същото като „богата“ (да не говорим за мощна). По показател БВП на глава от населението Китай все още бе сравнително бедна страна, като около 150 милиона души живееха в бедност и следователно, според китайските автори, трябваше да се очаква от Китай да се държи съответно на световната сцена като развиваща се и / или възникваща сила 1. Това скептично приемане се дължеше на подозрението, че западните страни по някакъв начин се опитват да стоварят последицата от финансовата криза в глобалните дисбаланси и върху други страни като Китай, вместо да предприемат болезнени структурни финансови реформи. 2. Защо Китай трябва да поема по-голяма тежест при решаването глобални проблеми, които не са били причинени от Китай, вместо да се фокусира своите ресурси за справяне със собствените си предизвикателства пред вътрешното развитие 3. Освен това идеята за създаване на специален съюз с вече съществуващата суперсила, излъчваше тревожност в китайските анализи на (и надежди) относно променящата се природа на глобалния ред. Комбинацията от спад на американската мощ, възхода на нововъзникващите сили и разпространението на такъв тип глобализация, която подкопава авторитета на държавите да контролират собствената си икономическа активност, означаваше за китайските автори, че светът навлиза в нова ера. 4. Както тогавашният премиер Уен Джиабао отхвърли концепцията за Г-2: "Някои казват, че световните дела ще се управляват единствено от Китай и САЩ. Мисля, че тази гледна точка е неоснователна и погрешна ... Не е възможно за няколко държави или група от големи сили да разрешат всички глобални проблеми. Мултиполяризацията и многостранността изразяват по-добре новата тенденция и воля на народите." 5. Сега, три години след тези първи реакции на Китай, виждаме едно много различно разбиране за състоянието на китайската глобална роля (и отношенията на Китай със САЩ) и това е очевидно, когато Xi Jinping предложи да се създаде "нов тип отношения между двете Великите сили" (xinxing daguo guanxi), като впоследствие повтори концепцията по време на срещи на високо равнище между американски и китайски политически фигури. Тази нова връзка отчасти имаше за цел да осигури основа за решаване на двустранни проблеми между Китай и Съединените щати, но вече от една по-симетрична позиция от преди. Със сигурност в повечето китайски очи Съединените щати остават доминиращата глобална сила и ще продължат да го правят за известно време. Но сега това е по-скоро връзка между две велики сили, отколкото между една велика сила и една развиваща се икономика. Друг въпрос, който не беше толкова очевиден през 2012 г. е, че при Xi Jinping Китай изостави стратегията си за „запазване на нисък профил“ и вместо това активно започна да се стреми да създаде „благоприятна международна среда“. Промяната се основава отчасти на преоценката, че докато страната все още не може да оспорва Съединените щати като доминираща глобална сила в света, тя вече е постигнала статут на Велика сила и сега има период на стратегическа възможност, в която да упражнява тази власт в служба на на китайските интереси. Първоначално този период на „нова стратегическа възможност” обикновено се описваше като първото десетилетие на ХХІ век. Вече минаваме средата на второто десетилетие, а някои твърдят, че моментът на възможностите все още е там, но Китай трябва да действа бързо, тъй като Съединените щати се опитват да създадат нова, базирана на Вашингтонските интереси глобална структура на управление, противоположна на китайските интереси - например чрез създаването на Транс-тихоокеанското партньорство. И докато Китай е само една от многото нововъзникващи сили, които стават все по-подготвени да оспорват легитимността на съществуващия световен ред, неговото все по-доминиращо положение го поставя поне на първо място сред равни, и това го прави вече глобален № 2. Докато идеята за Китай като велика сила е широко приета в самия Китай, следва да се опитате да откриете какво всъщност означава Великата сила, и тогава широкият консенсус сред китайските автори се заменя с неяснота и несигурност. Именно тази липса на яснота е във фокуса на тази статия. Като анализирахме 141 статии на китайски език, ние виждаме, че докато някои китайски учени смятат, че Китай вече е постигнал статута на No. 2 в света или дори свръхсила, основният дискурс разглежда Китай като едновременно велика сила и растяща сила. Именно тази двойна идентичност (или може би объркване на идентичността) прави трудно да се определи какво точно е Великата сила (било то нова или не) за китайските анализатори. Тъй като границата между Велика Сила и не-Велика сила не е ясна, тази концептуална неяснота е направила стратегическите намерения на Китай по-трудни за прогнозиране. Има и някои разногласия по въпроса дали само Съединените щати се квалифицират като "велика сила", с която Китай трябва да установи нов тип взаимоотношения, или дали този статут се прилага и за други страни (и ако да, кои). Но несъгласието по този въпрос е ограничено: по-голямата част от китайските учени изграждат своя анализ единствено около китайско-американските отношения. Съответно, ние предполагаме, че основният дискурс на тази концепция се движи към това, което бихме могли да наречем „G2 с китайски характеристики“. Това е отношението към G2, дефинирано от гледна точка на и за китайските интереси, а не от външна гледна точка. В това отношение Китай може да се разглежда като все по-често претендиращ за ролята на нормотворец, а не обект на външно нормотворчество. Важно е още в самото начало да се каже, че това е разнообразен дебат с множество различни мнения и мнения. Разбира се, природата на китайската политика поставя определени ограничения върху това, което може да се обсъжда; не е лесно, например, да се намерят призиви за тайванска независимост. Но докато се зачитат основните интереси на Китай, има достатъчно място за различни гледни точки за това какво е мястото на Китай в света днес, какво би могло или трябва да бъде в бъдеще, и най-добрият начин за постигане широко съгласие относно необходимостта от по-нататъшно национално възраждане. Има някои широки области на консенсус. Първато е убеждението, че налице е значителна промяна в разпределението на силите в световният ред (особено след световната финансова криза) и че Китай е един от основните бенефициенти на тази промяна. Важно е да се отбележи тук, че това не означава, че Китай скоро ще замени САЩ като доминираща сила в света; всички промени, за които Китай настоява, ще трябва да се осъществяват в рамките на съществуващата структура доминирана от САЩ, което поставя значителни ограничения върху това, което Китай може да постигне и как може да функционира. Вторият консенсус е, че Китай (или, може би, по-правилно, китайското ръководство) не е подготвен за това бързо издигане в статута си и сега се опитва да научи как най-добре да оцени, упражнява и използва новата си сила по начини, които водят до реално влияние и промяна. Както каза заместник-министърът на външните работи Фу Йин, "Китай се нуждае от време, за да израстне в ролята си на гражданин на света“. Третият широк консенсус се основава на признанието, че сегашният международен ред е служил на Китай доста добре след края на Студената война, осигурявайки международна среда, която е улеснила растежа и възраждането на Китай като глобална сила. Със сигурност съществуват опасения относно разпределението на властта в настоящите институции на глобалното управление и някои от нормите, които ги подкрепят. Те са свързани с убеждението, че на гласа на Китай не се дава толкова голяма тежест, колкото би трябвало да бъде в световната политика. Това означава, че Китай ще настоява за програма за реформи, вместо да се стреми да замени сегашния световен ред с нов синоцентричен ред; и че се стреми да постигне тази реформа по начини, които не разрушават съществуващата система и в противен случай само ще вредят на собствените интереси на Китай. Според повечето китайски анализатори, това сложно начинание ще бъде затруднено от вече възприетия от САЩ модел при формирането на нови правила за икономическо управление, осъществявани чрез предполагаеми нови институции като Транс-Тихоокеанското партньорство, което отново ще постави Китай като аутсайдер. Докато Китай следва линия на това, което вицепремиерът Уанг Янг нарича „Китай нито има способността, нито намерението да оспорва ролята Съединените щати и да премахне сега съществуващия световен ред". Четвъртият консенсус сред кинайските автори е, че в момента в Китай е по-склонен да предявява своите интереси и да предприема действия за коригиране на съществуващите неравенства и пропуски в усветовното управление, чрез увеличаване на „институционалния глас“ на Китай (zhiduxing huayuquan) . Това става под формата на предоставяне на нови лостове на управление, например, Азиатската инвестиционна банка за инфраструктура и новата банка за развитие BRICS. Макар да е твърде рано да се разбере как ще се развият инициативата „Пояс и Път път на двадесет и първи век“, тя е широко възприемана от китайците като прояви на нов проактивен Китай, който се стреми да се утвърди като голям глобален актьор.Тази проактивност се наблюдава и при създаването на широк спектър от различни видове взаимоотношения с други държави, в зависимост от нивата на развитие на партньорите и / или привеждането им в съответствие с Китай по основни области на политиката. Целта е в центъра да се създаде мрежа от глобални партньорства с център в Китай. Например една такава връзка е между Китай с други развиващи се икономики, които изразяват недоволство от темпото и обхвата на реформата на глобалните институции за управление. Друга е между Китай чрез по-патерналистко партньорство за развитие с африканските държави, което е отразено във Форума за сътрудничество между Китай и Африка. И в собствения си регион Китай, изгражда друго отделно партньорство на споделена търговия и финансови фючърси с държави от Югоизточна Азия (и АСЕАН като организация), както и друг набор от отношения със съседите на север и северозапад през Шанхайската Организация за сътрудничество. Същият проактивен подход води до изграждане на различни видове отношения с другите велики сили. Остава отново откритият въпрос, каква според китайските автори е дефиницията на "велика сила." https://academic.oup.com/ia/article/92/4/773/2688082 следва...

Статистиката за абортите в България през последните около 60 години е меко казано стряскаща. От 1953 г., когато за първи път имаме статистика за легални аборти „по желание“, броят започва да нараства рязко. По време на почти целия тоталитарен режим на комунистическата партия, след официалното узаконяване на на абортите, броят аборти на година не слиза под 100 000, а за определени години броят на легалните аборти достига около 160 000. (При това в статистиката не са включени нелегалните аборти, които по сметка на АГ специалисти са около 30% от посочените легални.) https://www.abort.bg/за-абортите/статистика-за-абортите/ Толкова за връзката между либералната демокрация, социализЪма и абортите в България

Едно виждане на британски теоретик, което е контрапункт на първия постинг в тази тема. Накратко аргументите на тази кратка статия във „Файненшъл таймс“ са базирани върху тезата, че Китай не може да постигне статут на глобална суперсила, защото еднопартийната му държавна система не позволява необходимите реформи това да стане реалност. Греъм Алисън, американският теоретик и президентски съветник по въпросите за Китай, развива огледалната си теза в първия постинг, че Китай вече е постигнал де факто такъв статут на глобална суперсила. Реалностите вероятно, според мен, са по средата на двете сблъскващи се една с друга тези. Днешният Китай никога няма да бъде суперсила Чарлз Партън е старши сътрудник на Кралския институт на обединените служби, съветник на британския комитет на Комисията по външните работи за Китай Китай иска да бъде свръхсила или дори глобалната суперсила до средата на този век. Това е смисълът на „вековната цел“ на Xi Jinping: да стане „силна, демократична, цивилизована, хармонична и модерна социалистическа страна“ до 2049 г., 100-годишнината от основаването на Китайската народна република. Но няма да е така. Независимо дали се придържаме към най-тясната дефиниция за статут на суперсила - наличност на превъзхождаща останалите военна сила и способност да я проектира в световен мащаб - или разширеното й значение, към което се включва икономическа, политическа, културна и разузнавателна сила, както и способността да се формира международно лидерство, и в двата случая трябва да е налице дългосрочен капацитет за покриване на тези критерии. Днешният капацитет на Китай е сравнително скромен в сравнение с този, които ще му бъде необходим в продължение на десетилетия - за да се наложи като суперсила. Китайските военни разходи са далеч по-ниски от американските. Във вътрешен план се смята, че разходите за репресии и стабилност са дори по-големи от бюджета на Народна освободителна армия. Застаряващото население от 1,4 млрд. души изисква всеобхватна система за социална сигурност. Разходите за коригиране на околната среда са невероятно големи. Да приемем, че няма растеж в САЩ до 2049 г., а БВП на Китай ще расте с почти 6% всяка година, то дори това би довело единствено през 2049 китайският доход на глава от населението да съответства на дохода на глава от населението в САЩ през 2018 г. Такъв гладък растеж от 6 процента в Китай и 0 в САЩ обаче противоречи на всички емпирични данни. Джордж Магнус, в своята отлична книга „Червени знамена“, излага защо високият темп на растеж ще се пречупи в рамките на следващите пет години. Това е така, защото Китай е достигнал вече до икономически сляпа улица и трябва да намери нов път. Ето поради какво през 2013 г. Xi Jinping стартира своята програма за реформи, заявявайки, че икономическият модел на времето е “некоординиран, небалансиран и неустойчив” - думи, използвани по-рано от бившия премиер Уен Цзябао и повторени през 2017 г. от члена на политбюро Янг Джичи. Тази година, мозъчен тръст на Китайската комисия за национално развитие и реформи описва напредъка на реформите като минимален. Това не е изненада. В основата на реформата има противоречие, между ленинистката необходимост да се задържат лостовете на икономическата власт (за да се избегне възникването на икономически интереси, които биха могли да надигнат политически вълни на недоволство от вида "ние сме данъкоплатци без политическо представителство") и да дадат по-голяма роля на пазара. Освен реформата, съществуват още три пречки пред дългосрочния икономически растеж на Китай. Първата е проблемът с дълга. На някакъв етап разходите за дълга трябва да се поемат, независимо дали от хора, компании или правителството, и дали чрез увеличаване на дълга, увеличаване на данъчното облагане или намаляване на публичните инвестиции и разходи. Втората е демографията. Въпреки че населението на Китай ще продължи да расте още десетилетие, работната му сила вече се свива рязко. Официалната раждаемост на Китай от 1,6 деца на жена е една от най-ниските в света. Разходите за социална сигурност, грижа за възрастните хора ще бъдат огромни. Производителността на труда трябва да се повиши много бързо. Друг демографски факт е тревожен от гледна точка на нестабилност е дисбаланс между половете. Третият проблем, а може би и най-големият, е задаващата се водна криза в 12 северни провинции, които представляват 41% от населението на Китай, 38% от селското стопанство, 46% от индустрията и 50% от производството на електроенергия. Нито прехвърлянето на вода, нито обезсоляването могат да предотвратят сериозно икономическо, социално и политическо разстройство. Това, което се изисква, ако вече не е твърде късно (изменението на климата вероятно ще направи регионите по-сухи), са огромни промени в селското стопанство, промишлеността и начина на живот на хората. Основен инструмент ще бъде правилното ценообразуване на водата. Но повишаването на цената й многократно, както е предложил ръководителят на една от пекинските компании за вода, е политически невъзможно: китайската комунистическа партия (ККП) се опасява, че произтичащата от това инфлация ще предизвика размирици. Често се казва, че ако някое правителство е способно да прокара промяната, колкото и непопулярна да е тя, това е ККП. Но ако това беше така, г-н Xi нямаше да изразходва толкова много енергия, за да наказва и размества партийни функционери и служители за неизпълнени от тях задачи. Самият модел на управление е погрешен: 1,4 милиарда души не могат да бъдат управлявани с помощта на фитинг отгоре надолу и инспекция, като се избягва саморегулирането. Въпреки това г-н Xi специално обърна гръб на четири полезни съюзници: върховенството на закона и независимата съдебна система, което е от съществено значение за доверието на бизнеса и частния сектор; свободна преса, например за подпомагане на разкриването на корупцията или злоупотребата с околната среда; гражданското общество, от където идват идеи, иновации и поток на натиск; и някакъв вид политическа отговорност, за да насърчи служителите да работят в полза на хората, а не за самите тях или на партията им. Липсата на всеки един от тези четирима съюзници отслабва партийния контрол и рискуват да доведат в крайна сметка до плуралистична система, подкопавайки еднопартийното управление. ККП ги отхвърля. Към горепосочените фактори може да се добави липса на доверие от страна на хората в ККП. Национализмът е неадекватен заместител. Да дадем един пример за тази липса на доверие, помислете за интернационализацията на китайската валута. Една суперсила трябва непременно да има валута, която се търгува свободно в целия свят. Но какво ще стане, ако Китай отвори своята капиталова сметка? Тъй като хората не вярват на партията, днешното изтичане на капитал ще се превърне в наводнение. Инвеститорите ще изоставят сегашното си пристанище за спестяванията си на вътрешния пазар на жилища. Неговият колапс ще ускори рецесията и безработицата. А страх на партията номер едно е нестабилността, причинена от безработицата. Възможно ли е иновациите да дойдат като спасителен пояс на ККП? Високотехнологичното общество с висока производителност може да помогне на Китай да излезе от дълга, да има по-малко работници и да се справи с оскъдицата на вода. Самият г-н Xi в реч през януари 2016 г. заяви, че „иновациите са ахилесовата пета на Китай“. Може и да е прав. Предоставянето на големи ресурси за научни изследвания може да помогне на Китай да произвежда вълнуващи технологии. Но това би могло, както се случи в бившия Съветски съюз, да бъде правено на твърде тесен фронт. Много учени (разбира се, западни) са стигнали до извода, че двигателят за възхода на Европа е свободният поток от идеи. Вкусът към иконоборството и отказът да се приеме конвенцията също може да са помогнали. Контролът на ККП не е съпричастен към нито едно от тях. Културата, подсилена от политиката, не благоприятства неконвенционалните идеи и хора. И при приоритизирането на държавните предприятия над частния сектор, добавено към затягане на партийния контрол над бизнеса, образованието и обществото, легитимно е да си зададем въпроса: дали в бъдеще иновативни корпорации подобни на Huawei, Alibaba и Tencent ще се появят толкова лесно? Някои посочват като контра-аргумент гъвкавостта на ККП: през 1978 г. кой би могъл да си представи, че ще партията ще се откаже от толкова много догми? Но има важна разлика между първите 30 години на реформата и последните 10 години. По-рано интересите на реформата и на членовете на партията се движеха в същата посока: много пари можеха да бъдат направени законно и не толкова законно, като се следваше реформата. Сега, дори и с ограничена роля за пазара, те се движат в противоположни посоки. Войната с корупцията подкрепя това. Вероятно развитието на Китай е достигнало своя „връх Xi“ или може би своето „плато Xi“, което означава, че Китай ще продължи да бъде велика страна. Или както каза неотдавна Чен Деминг, министър на търговията до 2013 г .: „Не приемайте за даденост, че Китай е номер две и не приемайте за сигурно предположението, че рано или късно ще бъдем номер едно.“ Какво означава това за либералните демокрации? Ако възходът на Китай не е неумолим или неговият колапс не е неизбежен: той ще остане велика сила; междувременно ние трябва да бъдем по-решителни в защитата на нашата сигурност, интереси и ценности. Трябва да насърчаваме това, което е от съществено значение за дългосрочния просперитет на Китай, не на последно място зачитането на международното право, което Китай може да продължава да нарушава, тъй като проблемите му се увеличават. В обобщение, въпреки нашите настоящи проблеми, ние трябва да имаме повече вяра в нашите системи. Тяхната добродетел не е английски дъб, а по-скоро китайски бамбук: те се огъват в буйните ветрове, но не се чупят. Онези, които казаха, че възходът на Китай ще доведе до неговото сближаване с либералните демокрации, сега са обвинени, че са се заблудили. Но обратната страна на същата монета е, че ако Китай не промени системите си, той няма шанс да бъде суперсила, и тя също може да е валидна.

Моето обяснение, не претендирам че е вярно, е в интереса на Индия /и САЩ, който съвпада с този на Индия в случая/ да получи правата над това иранско пристанище Чабахар, съседно на Гуадар в Пакистан и по този начин да контролира с флота си оттам трафика на Китай от Африка и Персийския залив към Пакистан. Този трафик е нещо като морски байпас за Китай в случай на блокиране на пътя през Южнокитайско море. Затова и Иран слагат на масата като предложение оферта за пристанището си "в случай че Индия се оттегли" - да, ама Индия не се оттегля, вероятно са си вързали нещата и с договори, а Китай не скача с бутонките напред срещу САЩ и не се конфронтира. И статуквото си остава - че Индия заявила, че ще купува ирански нефт, още не са го направили, това ако всички останали спазват ембаргото, няма да спаси Иран - Индия едва ли ще се ангажира да им изкупи целия износ, но няма да даде повод да бъде изритана от пристанището си там. Каквото и когато да стане в Иран, дори аятоласите да не са вече на власт един ден там, пристанището си остава индийско /с американско рамо/ и е трън в транспортния коридор на Китай.

На този линк има статия с резонно обяснение на причините Китай да спре вноса на нефт от Иран /след като от началото на годината е купувал двойни количества на обичайните/: Американските войски продължават да пристигат в региона на Персийския залив, заплашвайки Иран. Натискът върху Иран се увеличава ежедневно. Китай даде ясно да се разбере, че може да купи ирански петрол, ако може да плати в юани или евро, но не иска да направи Иран част от спора си със САЩ. В Пекин липсва апетит за добавянето на Иран като още един залог върху масата за преговори със САЩ. Пекин не е готов да предостави на Иран своя щит. Китай построи голямо пристанище в Гуадар, Пакистан, което имаше за цел да заобиколи дългия транзит на стоки (и петрол) от Персийския залив през пролива Малака до Южнокитайско море. На 150 километра западно от Гуадар е иранското пристанище Чабахар, разработено с помощта на Индия. Съединените щати - по искане на афганистанското правителство - подкрепят участието на Индия в това пристанище, което включва транспортни линии до афганистанската граница през Иран. Иран е сигнализирал, че ще бъде заинтересован да даде на Китай роля в това свое пристанище, ако Индия започне да се оттегля от участие в него. Китай увеличи ангажираността си в Западна Азия, но не и до степен да бъде засмукан в конфликт, който той счита за вреден. Това означава, че Иран не може да разчита изцяло на Китай. И все пак, Китай е единствената противоотрова срещу задушаващата хватка на САЩ върху Иран. Световното производство на петрол е високо, както и запасите от петрол. Цените на петрола, следователно, са ниски и вероятно ще бъдат намалени от намаленото глобално търсене. Прогнозираните ниски цени на петрола би трябвало да предизвикат повече тревоги в Техеран, тъй като иранските външни приходи ще намаляват и също така ще имат значение за китайските вносители. Единствената причина Китай да вдигне щит около Иран е да защити инициативата си „Пояс и път“. Не и нефта. https://www.commondreams.org/views/2019/05/28/does-irans-economic-fate-depend-lifeline-china Индия обаче е декларирала, че ще продължи да купува ирански нефт, сложна игра , единствено Индия.

Това са данни в американски долари държавни разходи за начално, средно и висше образование на ученик/студент; България не само че отделя най-малко от тези страни, някои от които са с много по-нисък БВП на човек по доход, но отделя, според мен, най-недалновидно, като пропорция към висшето образование, там отиват най-малко от и без това малкото държавни субсидии за образование, в сравнение с началното и средното: България Government expenditure per primary student 1428 Government expenditure per secondary student 1504 Government expenditure per tertiary student 1209 Украйна Government expenditure per primary student 1304 Government expenditure per secondary student 1164 Government expenditure per tertiary student 1764 Румъния Government expenditure per primary student 1073 Government expenditure per secondary student 1277 Government expenditure per tertiary student 2217 Сърбия Government expenditure per primary student 3158 Government expenditure per secondary student 809 Government expenditure per tertiary student 2470 Турция Government expenditure per primary student 1574 Government expenditure per secondary student 1123 Government expenditure per tertiary student 2532 Полша Government expenditure per primary student 3470 Government expenditure per secondary student 3058 Government expenditure per tertiary student 2902 Гърция Government expenditure per primary student 4203 Government expenditure per secondary student 4659 Government expenditure per tertiary student 5483 Финландия Government expenditure per primary student 10326 Government expenditure per secondary student 15995 Government expenditure per tertiary student 17538 САЩ Government expenditure per primary student 10237 Government expenditure per secondary student 10879 Government expenditure per tertiary student 10090 https://tradingeconomics.com/united-states/government-expenditure-per-primary-student-us$-wb-data.html

Интересна хипотеза /не е моя, вече е направена от други/ е предположението, че в Голямата стратегия на САЩ към глобалната експанзия на Китай е налице основна промяна след 2016 година към нов бъдещ световен ред, да го наречем условно G-2 /вместо сега съществуващата G-7 или G-8/; ако допуснем че с хоризонт 2050 БВП на Китай ще бъде приблизително 2 пъти по-голям от този на САЩ по покупателна способност /такива са прогнозните изчисления/, а неговата военна мощ най-малко равностойна на американската, то алтернативата на САЩ да задържат позицията си на глобален лидер в тяхната сфера е тясната им икономическа, политическа и военна интеграция с ЕС и обединяването на Запада като едната равностойна и равнотежаща част от G-2; тогава вместо сблъсък и конкуренция /Капан на Тукидид/ би могло да има разделяне на две равнопоставени сфери за двата конкуриращи се модела – Китай от поне от десет години разчита, инвестира и работи за своята нова глобална роля предимно на два континента – Югоизточна Азия и Африка. Като замисъл глобалната китайска инициатива Пояс и Път плътно включва и обвързва в китайската сфера на влияние тази геополитическа част от света с общо население от над 2.5 млрд. души, което би осигурило на Китай в перспектива от следващите 30 години, в случай че няма глобален конфликт със Запада вътре в китайската сфера, равностойна позиция с неговия конкурент и партньор от равнопоставената група на двете велики икономически, военни и политически сили G-2 .

Като гледам схемата, всички пътища водят към предсрочни избори за нов парламент, обаче там, ако са сега... https://yougov.co.uk/topics/politics/articles-reports/2019/05/17/voting-intention-conservatives-25-labour-25-13-14- Между другото, Корбин се превъртя като палачинка спрямо манифеста си и изведнъж направи силно изявление, че е за втори референдум; о Времена, о Нрави

China vs. America Managing the Next Clash of Civilizations By Graham Allison, 2017 Много американци, осъзнавайки как Китай набира мощ, конкурирайки се днес със САЩ във всички области, се забавляват с идеята, че когато Китай стане още по-богат и по-силен, ще последва стъпките на Германия, Япония и други страни, претърпели дълбоки трансформации и станали напреднали либерални демокрации. По думите на бившия заместник държавен секретар Робърт Зелик, вълшебният коктейл на глобализацията, пазарното потребление и интеграцията в световния ред, основан на определени правила, в крайна сметка ще доведе Китай до демократизация и страната и ще стане "отговорен акционер в световната политика". Самуел Хънтингтън не е съгласен с тези заключения. В есето "Сблъсъкът на цивилизациите", публикуван в списание "Foreign Affairs" през 1993 г., той твърди, че културното разделение не само ще разпадне глобалния либерален ред, но и ще се превърне в определяща черта на света след края на Студената война. Аргументът на Хънтингтън днес отново става актуален най-вече, защото той пръв още тогава предвиди конфликта между "западните и мюсюлманските цивилизации", което най-ясно бе демонстрирано в атаките на 11 септември и техните последствия. Но Хънтингтън предвижда също така, че пропастта между Запада под ръководството на САЩ и китайската цивилизация ще бъде еднакво дълбока, дълготрайна и ще има важни последствия. Както той каза, "самата идея за съществуването на" универсална цивилизация "е западната идея, която пряко противоречи на национализма на повечето азиатски общества с акцент върху разграничаването на един народ от друг." Изминалите години затвърдиха констатациите на Хънтингтън, а следващите десетилетия още по-убедително ще докажат тяхната валидност. Съединените щати олицетворяват това, което Хънтингтън смята за западна цивилизация. Противоречията между американските и китайските ценности, традиции и философии ще изострят фундаменталните структурни напрежения, които възникват винаги, когато нарастващата сила, като Китай, заплашва да притисне установена, като САЩ. Причината, поради която такива промени често водят до конфликт, е капанът на Тукидид, кръстен на древногръцкия историк, който наблюдава опасна конфронтация между изгряващата Атина и управляващата Спарта. Според Тукидид "укрепването на Атина причинява страх в Спарта, което прави войната неизбежна". Ясно е, че изгряващите сили имат право да изискват повече влияние и уважение. Установените сили, изправени пред предизвикателни нови сили, изпитват страх, опасения, несигурност, което ги принуждава да приемат отбранителна позиция. При такива обстоятелства недоразуменията се увеличават, съчувствието става невъзможна мечта; събития и действия на трети страни, които иначе биха били считани за незначителни или под контрол, могат да доведат до нежелани враждебни действия за водещите играчи. В случая със САЩ и Китай, рисковете от Капан на Тукидид се усложняват от цивилизационната несъвместимост, която влошава конкуренцията и допълнително усложнява сближаването. Това несъответствие се наблюдава най-лесно в дълбоките разногласия на американците и китайците при оценката на ролята на държавата, икономиката, личността, отношенията между страните и природата на понятието време. Американците третират държавата като необходимо зло и вярват, че си струва да се страхуват от склонността на държавата към тирания и злоупотреба с власт, ограничавайки я. За китайците държавата е необходимо добро, фундаментална основа, която осигурява реда и предотвратява хаоса. В капитализма на свободния пазар по американски модел, държавата определя правилата и осигурява тяхното спазване; държавната собственост и държавната намеса в икономиката понякога се случват, но това са нежелани изключения. Китай е изградил държавна пазарна икономика, където правителството поставя цели, избира и субсидира индустрии, които се нуждаят от развитие, подкрепя националните шампиони и изпълнява важни дългосрочни икономически проекти за благото на страната. В китайската култура американският индивидуализъм не е добре дошъл. Китайската дума gezhenzhui, която описва "индивидуализъм", предполага егоистично противопоставяне на личните интереси на обществените. Китайският еквивалент на уловната фраза "свобода или смърт" звучи така: "хармонично общество или смърт". За Китай най-високата стойност е редът, а хармонията се осигурява от йерархия, чиито членове се съобразяват с първото изискване на Конфуций: знайте мястото си. Това се отнася не само за китайското общество, но и за световната политика, където официалното мнение е, че правилното място на Китай е на върха на пирамидата; други държави трябва да бъдат подчинени поданици. Американците имат различен поглед. Поне от края на Втората световна война Вашингтон се опитва да предотврати появата на "равноправен съперник", способен да оспори военното превъзходство на САЩ. Но следвоенният възглед на Америка за световния ред също подчертава необходимостта от основана на правила световна система, която се дирижира от САЩ. И накрая, американците и китайците имат различни идеи за времето и неговите измерения. Американците са склонни да се съсредоточават върху днес и често отмерват с часове и дни. А китайците са по-скоро обърнати към историята и често мислят за десетилетия и дори векове. Разбира се, това са широки обобщения, които не отразяват голямото разнообразие на американското и китайското общество. Но те също служат като важно напомняне, че американските и китайските политици не трябва да ги губят от поглед, ако искат да контролират засилването на конкуренцията, без да се стигне до война. Културните различия между Съединените щати и Китай се изострят от една забележителна черта, която е обща за двете държави: комплекс на превъзходството в най-екстремните размери. Всяка страна счита себе си за изключителна, несравнима. Но само един може да бъде номер едно в света. Бившият премиер на Сингапур, Лий Куан Ю, изрази съмнения относно способността на САЩ да се адаптират към нарастващия Китай. „Емоционално е много трудно за Америка да се съгласи, че именно един презрян азиатски народ ще го надмине (макар и не в света като цяло, а само в западната част на Тихия океан). В края на краищата американците пренебрегваха Китай, считайки го за изостанала, слаба, корумпирана и неспособна страна", каза той в интервю от 1999 година. "Чувството за американско културно превъзходство прави изключително трудно адаптирането." В известен смисъл китайската изключителност е по-изразена от американската. „Китайската империя вижда себе си като център на една цивилизована вселена“, пише историкът Хари Гелбър в своята книга от 2001 г. „Nations Out of Empires“. В епохата на империализма китайският чиновник не си е представял „Китай” или „китайска цивилизация” в съвременния смисъл на думата. За него са съществували единствено хората от Хан и варвари живеещи извън територията на Хан. Всичко, което не е принадлежало на цивилизацията Хан, по дефиниция се е смяталоза варварско. " И до днес китайците се гордеят със своите цивилизационни постижения. „Нашата нация е велика нация“, заяви китайският президент Си Дзинпинг в реч, изнесена през 2012 г. По време на съществуването и развитието на нейната цивилизация, т.е. за повече от пет хилядолетна история, китайската нация е направила незаличим принос към цивилизацията и развитието на човечеството." В книгата си "Управление на Китай", публикувана през 2014 г., Си твърди, че "непрекъснатостта на цивилизацията в Китай е уникално световно явление и уникално постижение в световната история." Американците също се възприемат като авангард на цивилизацията, особено що се отнася до политиката. Страстта към свободата е залегнала в основния документ на американското политическо кредо, Декларацията за независимост, която провъзгласява че "всички хора са създадени равни" и "са надарени от Създателя с определени права, които не подлежат на отнемане". Декларацията уточнява, че правата включват „живот, свобода и стремеж към щастие“ и заявява, че това са въпроси, които не могат да бъдат обсъждани, тъй като „взето за даденост“ е истина. Както пише американският историк Ричард Хофстадер, "съдбата на нашата страна не е да имаме идеология, а да бъдем идеология". За разлика от Америка, основната политическа стойност за китайците е редът, който е следствие от йерархията. Свободата на личността, както разбират американците, подкопава йерархията, което от гледна точка на китайците води до хаос. Тези философски различия са отразени в концепцията за управление, разработена от всяка от двете страни. Въпреки че бащите-основатели на Съединените щати бяха водени от дълбоко недоверие към властта, те признаха, че обществото се нуждае от правителство. В противен случай, кой би защитил гражданите от заплахи от чужбина или от нарушаване на правата им от престъпници в родината им? Те обаче отчаяно се опитват да разрешат дилемата: правителството, достатъчно силно, за да изпълнява необходимите функции, ще бъде склонно към тирания. За да се справят с това предизвикателство, те замисляха правителство с „разграничени институции, между които властта е разделена“, както го описва историкът Ричард Нойстад. По този начин те съзнателно позволиха постоянна борба между изпълнителната, законодателната и съдебната власт, което водеше до търкания, задънена улица и дори причиняваше функционално увреждане. Но също така създаде система от проверки и баланси, които обезсърчават злоупотребите. Китайците имат диаметрално противоположно мнение за правителството и неговата роля в обществото. Както Ли отбелязва: „Историята и културната хроника на страната показват, че когато има силен център (Пекин или Нанкин), в страната цари мир и просперитет. Когато центърът е слаб, провинциите и техните райони се управляват от местни военни феодални князе. " Съответно, един вид силно централно правителство, което е неприемливо за американците, изглежда на китайците като основен източник за ред и обществено благо в страната и чужбина. От гледна точка на американците, демокрацията е единствената справедлива форма на управление: властите получават легитимност чрез съгласието на управляваните. Тази гледна точка не е популярна в Китай, където се смята, че правителството придобива или губи политическа легитимност в зависимост от постигнатия успех. В провокативна реч на конференцията TED през 2013 г., рисковият капиталист от Шанхай, Ерик Ли, се съмняваше в предполагаемото превъзходство на демокрацията. „Веднъж ми зададоха въпрос:„ ККП не гласува на открити избори. Къде е източникът на неговата легитимност? ”, каза той. „Отговорих: какво ще кажете за компетентността?” Той напомни на публиката, че през 1949 г., когато китайската комунистическа партия завзе властта, „Китай е затънал в тресавище на гражданска война, разкъсан е от чужда агресия, а средната продължителност на живота е 41 години. Днес Китай е втората по големина икономика в света, индустриална суперсила и китайският народ става по-богат. " Вашингтон и Пекин също имат напълно различни подходи за насърчаване на основните политически ценности в света. Американците вярват, че правата на човека и демокрацията са универсални стремежи; за да победят във всички страни, всичко, което се изисква, е да се следва примерът на САЩ, а понякога и да се помогне в тази посока с лек тласък в духа на неоимпериализма. Както писа Хънтингтън в книгата си "Сблъсъкът на цивилизациите", Съединените щати са "мисионерска страна", водена от убеждението, че дори "нациите, които не принадлежат към западната цивилизация, ще трябва да декларират своята ангажираност със западните ценности рано или късно ... в техните държавни институции. " Повечето американци вярват, че демократичните права са полезни за всеки, без значение къде живее. В продължение на няколко десетилетия Вашингтон провеждаше външна политика за разпространение на демокрацията. Понякога той дори се опитваше да го наложи на тези, които доброволно отказват да я приемат. Китайците, въпреки че вярват, че другите могат да ги видят като модел за подражание, да се възхищават на техните добродетели и дори да се опитат да копират поведението си, никога не са се занимавали с прозелитизъм. Както отбеляза американският дипломат Хенри Кисинджър, империалистическият Китай „не изнася идеите си, а дава възможност на другите да реализират своята стойност и да се стремят към тях“. Не е изненадващо, че китайските лидери са дълбоко подозрителни към опитите на САЩ да ги обърнат ввъв вярата в техните ценности. В края на 80-те години Дън Сяопин, който ръководи Китай от 1978 до 1989 година и който започна процеса на икономическа либерализация, се оплака в разговор с високопоставен чужденец, че западните разговори за „човешките права, свободата и демокрацията имат за цел само да защитят интересите на силните, богати страни, които използват силата си за сплашване на слабите страни; в действителност те търсят хегемония и следват политика от позиция на силата. " Американците и китайците имат напълно различни идеи за миналото, настоящето и бъдещето. Американците с гордост отпразнуваха 241-та годишнина на своята страна; китайците обичат да припомнят, че тяхната държавна история обхваща над пет хиляди години. Американските лидери често говорят за „американския експеримент“, а понякога случайните и лошо обмислени техни политики отразяват това отношение. Напротив, Китай вижда себе си като вечно присъствие на тази планета: винаги е бил и ще бъде. Благодарение на широкото разбиране на времето, китайските лидери ясно разграничават обострянето и хроничното състояние, като отделят спешните временно неща от важните въпроси.Трудно е да си представим, че американски политически лидер ще предложи да отложи решението на сериозен външнополитически проблем за цяло едно поколение. Но точно това направи Дън през 1979 г., когато оглави китайската делегация за преговори с Япония за оспорваните острови Сенкаку и Дяою, като се съгласи на отложено решение на този спор, вместо да търси незабавно решение. Все по-чувствителни към информационния поток и общественото мнение, американските политици се обръщат към Twitter или импулсивно обявяват спешен план за действие, обещавайки бързи решения. Китайските лидери, напротив, показват стратегическо търпение: тъй като общите тенденции са благоприятни, те не виждат нищо лошо в изчакването и намирането на решение в дългосрочен план. Американците виждат себе си като решаващи проблеми. При провеждането на политика за извличане на краткосрочни ползи, те се опитват да решат конкретен проблем възможно най-скоро, за да преминат към следващите въпроси. Американският писател и историк Гор Видал някога нарича своята страна "Съединените щати на Амнезията" - това е мястото, където всяка идея е иновация и всяка криза е безпрецедентна.Това е точно обратното на дълбоко историческата и институционалната памет на китайците, които вярват, че няма нищо ново под слънцето. В действителност, китайските лидери са склонни да вярват, че много задачи не могат да бъдат решени и трябва да бъдат управлявани вместо това. Те виждат предизвикателствата в дългосрочен план като нещо циклично; проблемите, с които се сблъскват днес, са резултат от процеси, които са се развивали през последната година, десетилетие или век. Политическите стъпки, които се предприемат днес, ще допринесат за по-нататъшното развитие. Например от 1949 г. Тайван е управляван от хора, които Пекин смята за измамени китайски националисти. Убедени, че Тайван остава неразделна част от Китай, китайските лидери преследват дългосрочна стратегия, включително все по-тесни социални и икономически връзки с Тайван, за постепенно връщане на този „блуден остров“ към „семейството“. Сблъсъкът на цивилизациите, поради който за Вашингтон и Пекин ще бъде трудно да избегнат Капана на Тукидид, произтича от техните конкуриращи се идеи за световния ред. Отношението на китайските лидери към своите гражданите демонстрира план за изграждане на отношения на силен Китай със слабите съседни страни. Китайската комунистическа партия поддържа ред чрез задължителна авторитарна йерархия, която изисква уважение и лоялност от гражданите. Поведението на Китай на международната сцена отразява подобни очаквания за създаване на йерархичен ред. По време на среща на страните от Югоизточна Азия през 2010 г., тогавашният китайски външен министър Ян Цзечи отговори на оплаквания за дръзкото поведение на Китай в Южнокитайско море, като съобщи на регионалните си колеги и държавния секретар Хилари Клинтън, че „Китай е голяма страна, други страни са малки; това е просто факт". За разлика от китайските, американските лидери се опитват да установят предимството на международното право, което по същество е да се прехвърли вътрешната сила на закона върху отношенията между страните. В същото време те признават реалността на властта в джунглата в света, според Хобс, където е по-добре да бъдеш лъв, отколкото агне. Вашингтон често се опитва да примири това противоречие, като рисува свят, в който Съединените щати са доброжелателен хегемон, който играе едновременно ролята на законодател, полицай, съдия и съдебно жури. Вашингтон призовава други сили да приемат основан на правила световен ред, който той създава и наблюдава. Но в очите на китайците това изглежда, че Вашингтон определя правилата, а други изпълняват неговите заповеди и правила. Генерал Мартин Демпси, бивш председател на Обединения комитет на щабовете, лично срещна възмущението на китайците по този въпрос. „Когато започвах разговор с китайците за международни норми или правила за поведение на международната арена, те неизменно посочваха, че тези правила са установени, когато те не са били участници в световната политика, и тази тяхна последователност е едно от онези неща, които с които те ме очароваха ”, кавза Демпси в интервю за Foreign Affairs миналата година. В продължение на почти три десетилетия САЩ останаха най-силната страна в света. През това време влиянието на Вашингтон върху световната политика беше важен фактор, който позволи на елитите и лидерите на други страни да разберат американската култура и американския подход към стратегията. От друга страна, американците често си мислеха, че могат да си позволят да не се съобразяват прекалено много с мирогледа на хората в други страни по света. Такава липса на интерес се подхранваше от убеждението, че останалата част от света макар и бавно, но сигурно ще стане като Съединените щати. През последните години обаче растежът на Китай оспори това безразличие. Американските политици започват да осъзнават, че трябва да разберат по-добре Китай - особено стратегическото му мислене. По-специално, американските политици започнаха да се ровят в отличителните черти на мисленето на китайските си колеги относно използването на военна сила. Решавайки дали да атакуват вражеските сили, кога и как да го направят, китайските лидери са предимно рационални и прагматични. Но в допълнение към това американските политици и анализатори са намерили пет предположения и показатели, които позволяват по-добро разбиране на вероятното стратегическо поведение на Китай в случай на конфронтация. Първо, във военно време и в мирно време движещата сила на китайската стратегия е политическият прагматизъм; като същевременно с него китайците не са обременени от сериозната нужда да оправдават поведението си от гледна точка на международното право или етичните норми. Това позволява на правителството да бъде безкомпромисно гъвкаво, защото не се чувства задължено да се съобразява с дадените по-рано обяснения и, като цяло, е неуязвимо за критики за непоследователност. Например, когато Кисинджър пристигна в Китай през 1971 г., за да започне тайни преговори за американско-китайското сближаване, той установи, че преговарящите му партньори отдавна са се отървали от идеологическите си наочници и са изключително откровени за националните интереси на Китай. Докато Кисинджър и президентът Ричард Никсън смятаха за необходимо да оправдаят постигнатия компромис от необходимостта да се сложи край на Виетнамската война с „достоен мир”, китайският лидер Мао Цзедун не изпитваше никаква нужда да претендира, че като установява отношения между капиталистическите САЩ с комунистически Китай това по някакъв начин укрепва по-широкия международен социалистически фронт. Но не само практичният подход към световната политика дава на Китай предимство пред Съединените щати, същото може да се каже и за манията на Китай за цялостен стратегически светоглед. Китайските стратези виждат връзката на всичко с всичко. Развиващият се контекст, в който възниква определено стратегическо положение, китайците наричат с думата "чи". Този термин не подлежи на директен превод на английски език, но може да бъде наречен „потенциална енергия“ или „динамика“, присъщ на всяко обстоятелство в даден момент. Тази концепция включва географските характеристики на района, метеорологичните условия, баланса на силите, фактора на изненада, морала и много други елементи. "Всеки фактор влияе на другите", както пише Кисинджър в книгата си "За Китай" (2011), "генерирайки едва забележими промени в динамиката и предоставяйки относително предимство." Така опитен китайски стратег прекарва по-голямата част от времето си „търпеливо да наблюдава промяната и да подкрепя печелившите промени в стратегическия пейзаж“; той започва да действа само когато всички фактори са оптимални. Тогава той нанася бърз удар. Войната за китайските стратези е преди всичко психологическа и политическа конфронтация. Според мисленето на китайците възприятието на фактите от противника може да е не по-малко важно от истинските факти. Имперски Китай, създава и поддържа образ на цивилизация, толкова по-висша от всички останали, че тя представлява "центъра на Вселената", като по този начин възпира враговете си дори да не мислят за предизвикателството на китайското господство. Днес мантрата за неизбежната възход на Китай и необратимият залез на САЩ играят подобна роля. Традиционно, китайците се стремят да постигнат победа не в една единствена решителна битка, а чрез поредица от последователни стъпки, предназначени да подобрят позициите им. Дейвид Лай, специалист по азиатска военна политика, илюстрира този подход, като сравнява западната игра на шах с китайския й еквивалент на veitzi (или go). В шахмата играчите са склонни да заемат центъра на дъската, за да победят противника. В veitzi играчите искат да обграждат врага. Ако гросмайсторът-шахматист изчислява всичко пет или шест хода напред, майсторът veitz вижда възможно развитие на събития в 20-30 хода. Като следи всички компоненти в широк контекст на отношенията с врага, китайският стратег се противопоставя на изкушението да бърза преждевременно към победата, вместо да се стреми към постепенно изграждане на предимство. „В западната традиция акцентът е върху използването на сила; изкуството на войната до голяма степен е ограничено до бойните полета, а начинът на битка е сила срещу сила - пише Лай в анализа си от 2004 г. за Института за стратегически изследвания към Военната колегия на армията на САЩ. За разлика от този подход, "философията, която стои в основата на китайската стратегия... е да се конкурираме за относително предимство, вместо да се стремим към пълно унищожаване на вражеските войски". Лай предпазливо напомня, че "е опасно да играеш срещу такава стратегия, и да имаш манталитет на шахматист." Вашингтон трябва да обърне внимание на това предупреждение. През следващите години всякакви горещи точки биха могли да предизвикат криза в отношенията между САЩ и Китай, включително продължаването на териториалните спорове около Южнокитайско море и напрежението около разширяващата се севернокорейска програма за ядрени оръжия. Тъй като ще отнеме още едно или две десетилетия преди военните способности на Китай да са равни на тези на САЩ, китайците ще продължат да се държат предпазливо, като внимават да не използват груба военна сила срещу американците. Пекин ще разглежда военната сила като подчинен инструмент в своята външна политика, чиято цел не е да спечели битката, а да постигне националните цели. Той ще засили дипломатическите и икономическите връзки със съседните страни, ще задълбочи тяхната зависимост от Китай и ще използва икономически инструменти, за да насърчи (или да ги принуди) да си сътрудничат по други въпроси. Въпреки че Китай традиционно смята войната за последна мярка, ако реши, че дългосрочните тенденции се движат в неблагоприятна посока и губи способността да диктува условия, е възможен ограничен военен конфликт, чрез който Пекин ще се опита да насочи тези тенденции в правилния път за себе си. Последният път, когато Съединените щати се сблъскаха с изключително високи рискове да бъдат хванати в Капан на Тъкидид по време на Студената война беше кубинската ракетна криза. Размишлявайки върху тази криза няколко месеца след резолюцията си, американският президент Джон Кенеди очерта бъдещето: „Първо, в защита на жизнените си интереси ядрените сили трябва да избягват подобна конфронтация, която поставя врага пред избор: унизително отстъпление или ядрена война.“ Въпреки суровата реторика на Москва, съветският премиер Никита Хрушчов в крайна сметка заключи, че може да направи компромис с разполагането на ядрени оръжия в Куба. По подобен начин Кисинджър и Никсън впоследствие откриха, че китайският идеолог Мао е много склонен да прави отстъпки, ако е в интерес на Китай. Xi и Доналд Тръмп правят максималистични изявления, особено когато става дума за ситуацията в Южнокитайско море. Но и двамата са магьосници. Колкото по-добре администрацията на Тръмп разбере как Пекин оценява ролята на Китай в света и ключовите интереси на страната, толкова по-добре ще се подготви за бъдещи преговори. Проблемът е в психологическата прогноза: дори ветерани от Държавния департамент твърде често изхождат от погрешното предположение, че жизнените интереси на Китай са огледално отражение на интересите на САЩ. Длъжностни лица от администрацията на Тръмп, които разработват политика към Китай, ще трябва да концентрират вниманието към написаното от древния китайски философ и стратег Сун Дзъ: “Ако познавате врага и знаете себе си, не трябва да се страхувате от изхода на стотици битки. Ако знаете себе си, но не познавате врага, тогава всяка победа, която сте спечелили, ще ви струва и едно поражение. Ако не познаваш нито врага, нито самия себе си, тогава ще загубиш всички битки. " https://www.foreignaffairs.com/articles/united-states/2017-08-15/china-vs-america

В другата тема за Брекзит бях дал прогнозата на Политико за следващия Европарламент: Както се вижда нищо не става - ЕНП, социалистите и партията на Макрон правят мнозинство с 420 от 750, Орбан е в ЕНП. Ще се вдига голям шум от популисткия блок и толкова. Това е с участието на британските евродепутати - ЕНП, Социалистите и Либерал-Демократите имат 418 места от 751

Никъде не съм затънал, даже не съм ги чел. В темата говорим за "Капан на Тукидид", което недвусмислено означава война между Китай и САЩ - няма други значения. Единственият случай, когато се стига до възможност за война между САЩ и СССР е Карибската криза и става въпрос за мащабен сблъсък тогава, за ядрена война. Между две такива държави като Китай и САЩ би могло да има локални конфликти, които да се решат бързо политически, например отделни инциденти в Южнокитайско море, но ако, не дай си боже, се стигне до мащабна война с разгръщане на големи военни сили, тя ще ескалира в ядрена, просто такава е логиката на такива войни. Това за което ти намекваш е хибридна война - тя не е спирала никога, но е извън темата.

Съгласен съм, но преди Първата и преди Втората световни войни не е съществувало това: Това е ядреният потенциал на Китай, а това е обсега на този потенциал Няма да има победител в Трета световна война и политиците, и военните го знаят - затова нямаше война и между СССР и САЩ, няма да има мащабна война и между Китай и между САЩ.

КГ125, това не е нов тип капитализъм, според мен, а присаден върху добре познатата ни от миналото държавна планова икономика добър стар класически капитализъм. Имаме еднопартийна система и корпоративен собственик на 70 процента от средствата за производство в лицето на ККП и върху тази основа ашлъдисан /присаден/ 30 процентов слой от класически американски капитализъм на свободни частни предприемачи, притежаващи останалите 30 процента от средствата за производство. Имаме назначени партийни милиардери, обвързани с произхождащи от партийната номенклатура. Всичко става по волята на партията, оглавявана от тесен кръг висши номенклатурчици /политбюра ЦК/, издигащи на върха един вожд /Генерален секретар/ с правомощията на цар или император. Това е. Добра или лоша е тази система – "няма значение дали една котка е черна или бяла, важното е да лови мишките", за китайците може и да е най-добрата възможна, ако „лови мишките” и решава проблемите им. Фундаменталната разлика с класическия западен тип капитализъм, който работи понастоящем в ЕС и САЩ, въпреки някои различия в пропорциите помежду им, правото на отделният индивид да има свой независим живот от държавата, от което произтича и правото му на неприкосновена и защитена от посегателствата на държавата частна собственост. Китай изповядва по силата на историческата си съдба колективното право над индивидуалното право – това е то прословутия „вертикал на властта”, който понастоящем работи и в Русия, но в друга разновидна от китайската форма – един Генерален секретар на Една управляваща партия от колективни политически организирани собственици на основните средства за производство в държавата, индивидът и частната му собственост в тези системи са поставени под чертата на колективните и партийни интереси. Западът още с оформянето на ценностната си система от времената на Ренесанса и Просвещението е построен върху структурно различна ценностна основа – там индивидуалните права са наравно поставени с колективните /държавните, партийните, църковните/ и затова частната собственост и личната свобода са неприкосновени територии, защитени и отделени от закона и конституцията от колективния /държавен, партиен, църковен/ диктат и терор върху тях. Коя е по-добрата система на капитализъм – западната индивидуалистична; или източната колективистична? Няма отговор с „да” или „не” на този въпрос, според мен – за източните общества очевидно по-ефективно работещата система на капитализъм е колективистичната му версия с елементи на индивидуална свобода; за западните – индивидуалистичната с елементи на колективни задължения. Двете системи не са нещо „ново под Слънцето”, цялото историческо развитие на Западната и Източната цивилизация ги предопределят като ценностни системи за различен тип общества и човешки индивиди. Въпросът е в изборът, което прави едно общество, и в избягването на разрушителен конфликт на идеологически ценностни ситеми, заложен в тях. В крайна сметка може би някога ще имаме конвергенция или „социална осмоза” и взаимно изравняване и балансиране между двете ценностни и социални системи, но е въпрос на историческо време.

Ами да, симпатични са, те са се възползвали от ситуацията така както и Сингапур през 60-те години, както и Люксембург през 70-те и 80-те - когато потоците инвестиции и пари по една или друга причина сменят посоките и каналите си на движения, такива предприемчиви страни успяват да изсипят златен дъжд върху себе си и своите граждани - едни го могат други не. При някаква голяма промяна на геополитическата и икономическа карта в света, може да има и пренасочване или спад на тези потоци, но страните, които един път са успели да се вдигнат върху гребена на вълната в повечето случаи остават близо до върха й, защото вече са диверсифицирали икономиките си и са ги направили независими от временната ситуация с прилива - така е Сингапур, така ще стане и с Ирландия и Люксембург, дори при фундаментална промяна на инвестиционните потоци, защото вече имат стабилно изградени инфраструктури. Но засега, според мен, промените в ЕС с каналите за инвестиции няма да бъдат толкова драстични, още повече, ако Великобритания остане в ЕС, ще има само конструктивни реформи.

Ако говорим за съпоставителни мащаби, съществуват три големи суперсили в световен мащаб като БВП и търговски потоци: ЕС, Китай и САЩ Това е диаграма на Евростат за дял от световната търговия през 2016 – от общата търговия САЩ, Китай и ЕС заемат 46 процента от световната търговия като: Износ – Китай има 17 процента, ЕС 16, САЩ 14 Внос – САЩ – 18, ЕС – 15 – Китай – 12 Русия влиза в „други” с под 3 процента Между Русия и Китай няма „специални” търговски отношения – в листата на китайския внос и износ Русия заема 11-то място: Китайски износ: Китайски внос: Най-голям търговски партньор за Китай като държава е САЩ с общ обем „внос-износ” над 580 млрд. долара, Русия за сравнение има общ търговски стокооброт с Китай за същата година 83 млрд. долара Като обем търговия с Китай, ако приемем ЕС за единен субект обаче е изпреварва САЩ: Общия стокообмен за 2017 между ЕС и Китай е над 570 млрд. евро, като Китай изнася за ЕС за над 370 млрд. евро /предимно машини и манифактура/ и внася за 200 млрд. евро – тоест има голямо положително салдо Китай към 2014 е надминал като дял от световната търговия ЕС – той има 18 процента от този дял срещу 15 за ЕС, САЩ са 13 Как е съизмерима Русия с ЕС в търговски план при износ /където делът на Русия е по-голям от внос/ сравнително за света: Обективно ЕС е най-важният и голям търговски партньор за Русия: 47 процента от целия внос и износ на Русия е с ЕС, докато Китай е едва 16 процента, три пъти по-малко; реципрочно за ЕС русия е 6 процента от външнотърговския стокообмен, Китай 15 процента, САЩ 17 процента По друг начин тези цифри изглеждат така, като пак се вижда, че за Русия търговските взаимоотношения с ЕС са жизнено важни и необходими И по трети начин представено това отново е очевидно – най-голямото положително салдо във външната търговия на Русия е от износ на нефт и газ към ЕС, говорим за 120 млрд. евро годишно Това са само цифрите за външната търговия в стоки и услуги, цифрите за движението на световните инвестиционни потоци от пари, които в момента са над 80 трлн. долара /колкото приблизително е световния БВП/ са в съвсем друга пропорция, като там близо 60 процента са за САЩ и ЕС, в следващите 10-20 години предстои голямо движение на тези потоци активи към Азия с все по-голям дял на Китай, но това е друг аспект на темата

Залците са огромни: "Ситуацията в Ирландия се дължи на: политически компромиси, произтичащи от историческата американска "световна" корпоративна данъчна система, която превърна американските мултинационални компании в най-големите потребители на данъчни убежища и BEPS инструменти в света. В Ирландия загрижеността за американските корпорации е обоснована от това че ползите за страната са: 80% от ирландския данък, 25% от ирландския труд, 25 от топ 50 ирландски фирми и 57% от добавената стойност в Ирландия се дължат на американските корпорации." https://en.wikipedia.org/wiki/Ireland_as_a_tax_haven

+ Проблемът, според мен, е че литературата и историята не би трябвало да се оценяват като математика, физика и химия, където нещата са точни. Така както са дефинирани въпросите би могло да се направи тест за вземане на шофьорска книжка, но определено не по литература или история, според мен. По хуманитарните предмети тежестта на оценката би следвало да се премести 80 процента върху способността да се мисли самостоятелно и пише свободно, а не върху зазубрянето на "материал"; но като си пишем тук, кой ли ни чете, още повече на кого ли му пука - мелницата за правене на пари от уроци, помагала и учебници си работи и "парите следват ученика".

Абсолютно точно - няма проблем да се каже, например за конкретния случай с Епъл в Ирландия, всички ще плащате 12.5 процента корпоративен данък, какъвто е официалния данъчен закон, проблемът става, когато чрез "премаршрутизиране" Епъл ефективно плаща 0.005 процента данъчна ставка, при това с активното съдействие на данъчните закони и власти в Ирландия. Тази схема е наречена The Double Irish /аналогия с "двойно ирландско уиски" може би/, а икономиката на Ирландия иронично "икономика на лепреконите" /лепрекон е митологично зелено джудже, което живее под четирилистни детелини раждащи щедър дъжд от злато/. Схемата де факто е много сложна, но в най-изчистен вид изглежда така: Епъл регистрират свой клон в Ирландия, в който се стичат приходите от всичките им европейски продажби, после превеждат на "пощенска кутия" в офшор на хартия цялата печалба по силата на Capital Allowances for Intangible Assets ("CAIA") BEPS tool (also called the Green Jersey), специално отворена данъчна врата за тях като "заплащане за интелектуални права /патент/, разход освободен от данъци, остава една нищожна част за облагане, което именно е 0.005 процента. След като се вдига ужасен шум около тази пре-маршрутизация, схемата се променя, от подобна схема се възползва и Майкрософт и т.н. Същественото е, че много голяма част от печалбата остава реално в офшорна зона с 0 данъчно облагане и тези пари никога не се връщат да работят или дори да се харчат нито в ЕС, нито в САЩ, те са натрупано богатство за някои акционери /личности/ увеличаващо класовото разслоение между свръх-богати и бедни. Тези схеми са в основата на крони капитализма и раждат сегашната ситуация на силна поляризация между ляв и десен популизъм.

Съгласен съм, от формална гледна точка като процент на корпоративен данък, България също би могла да бъде причислена към категорията "данъчен оазис", но на практика /за съжаление, може би/ не се получава така, защото въпреки ниския данък потоците на чуждестранен капитал не идват тук по ред причини, което е отделна тема. За това кои са "данъчните оазиси" в Европа, не официално обозначени като такива, но на практика функциониращи в това си качество, ето част от една интересна и провокативна публикация, която, разбира се, може да бъде оспорвана: Are there tax havens in the heart of the European Union? "Има много доказателства, че чуждестранните инвестиции преминават през малки страни като Ирландия и Люксембург, без никаква връзка с действителната дейност на фирмите. Така например втората най-малка държава от ЕС след Малта по размер и население, Люксембург, е магнит за пари. Там работят 137 банки от 28 държави, а инвестиционните фондове управляват активи на стойност 4.2 трилиона евро - почти четири пъти по-висок от БВП на Испания. Финансовият сектор представлява една трета от нейното богатство, което е много по-голям дял, отколкото строителната индустрия в Испания по време на бума. А гиганти като Amazon - най-голямата компания в света по пазарна капитализация - разполагат с европейска централа тук. Но защо всички тези пари се движат през тази микро-държава, просто петънце на картата между Белгия, Германия и Франция? „В действителност, това е много просто: ако сте член на европейския единен пазар“, казва Никола Макел, изпълнителен директор на Люксембург за финансите, лобито на финансовия сектор. - Много е важно, ако сте големи или малки. Мисленето от гледна точка на националната държава е логика от 19-ти век. ЕС има пазар от 500 милиона потребители. Испания изнася вино и маслини. Направихме финансовата индустрия нашата основна услуга. " Правителството на Люксембург е използвало лобито, за да подобри репутацията, която бе силно опустошена от скандала "Luxleaks", когато разследването, започнато през 2014 г. от Международния консорциум на разследващите журналисти, разкрива специално разработени данъчни решения, които позволяват на около 350 мултинационални компании да спестят милиарди евро , Откровението изпрати алармен звън през Европа след кризата и външният натиск тласна правителството на Ксавие Бетел да сложи край на десетилетия банкова тайна. Или поне така изглеждаше. „Правителството се чувствало задължено да действа“, казва Диего Веласкес, журналист от Le Luxemburger Wort. "И се представи като страна, която си сътрудничи и иска да осъществи реформи, но не се заблуждавайте, това е само един разговор." Дейвид Вагнер, член на парламента за демократичната социалистическа партия от левицата, казва, че е имало някакво объркване с данъчната система, но предполага, че нейната порьозна природа е това, което поддържа икономиката жизнена. "Люксембургският закон допуска огромен брой данъчни освобождавания, които големите консултантски фирми използват, за да намалят данъчните сметки до абсурдни суми", казва Вагнер, чиято партия е единствената в Люксембург, която говори ясно. - Колкото по-голяма е компанията, толкова по-ниска ще бъде обложена с данък тя. Да, това е данъчен рай за мултинационалните компании." Брюксел също не е удовлетворен от реформите в Люксембург. Миналата година европейският комисар по икономическите и финансови въпроси Пиер Московичи посочи задълбочено проучване, което показва, че Белгия, Кипър, Унгария, Ирландия, Малта, Нидерландия и Люксембург имат агресивни данъчни практики, които могат да подкопаят баланса на вътрешния пазар и да увеличат тежестта на средния данъкоплатец. Междувременно, говорител на финансовото министерство в Люксембург отрича, че страната е данъчен рай, и международните списъци с данъчни убежища го подкрепят по този въпрос - нито Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР), нито ЕС я класифицират като такива. Въпреки това има много хора, които се съмняват относно валидността на критериите на ЕС. Временната комисия на Европейския парламент по въпросите на изпирането на пари и данъчните измами искаше да се състави списък, надявайки се, че експозицията ще подтикне онези, които се появиха в нея, да се поправят. Но изглежда, че това би могло да бъде самозалъгване. Когато имената бяха публикувани през 2017 г., само американска Самоа, Гуам, Самоа, Тринидад и Тобаго и Вирджинските острови бяха включени в черния списък. Много членове на Европейския парламент изразиха недоволство от липсата на ясни критерии. „[Списъкът] следва да включва европейски страни; има много доказателства, че чуждестранните инвестиции минават през малки страни като Ирландия и Люксембург, без никаква връзка с действителната дейност на фирмите” казва холандският евродепутат Пол Танг, социалдемократ. Изправено пред липсата на строга отчетност, сдружението с нестопанска цел Intermon Oxfam е съставило свой собствен списък. И в него нямаше изненади: страните, които приложиха огромен политически натиск, за да избегнат появата в списъка на ЕС - а именно Холандия, Люксембург, Ирландия и Кипър - всички бяха представени на видно място. На булевард "Франклин Д. Рузвелт", в покрайнините на столицата на Люксембург, към декоративната стъклена гора е добавена масивна нова стъклена сграда. Това е европейската централа на Amazon. През 2017 г.централата на Амазон в Люксембург бе задължена от Европейската комисия да върне на Люксембург обратно 282 млн. евро неплатени данъци, получени от използването на незаконни данъчни облекчения. Правителството обжалва решението и парите в момента са паркирани по сметка, която очаква решение на Европейския съд. Седалището на Амазон е открито неотдавна и въпреки че коридорите му са пусти, около 2000 служители се трудят в него. Това е дом на техническия екип на Amazon, човешките ресурси, адвокатите и изпълнителните директори. Въпросът е, защо не Париж или Берлин, където пазарите са по-големи? "Има няколко причини", казва източник на компанията. „Това е многоезична среда, изпълнена с експерти. И, разбира се, данъчната структура е привлекателна и Amazon взема предвид това, както всяка друга компания. " В Брюксел не е само Амазон, който трябва да връща данъци. Комисията на ЕС също така разпореди възстановяването на милиарди евро от Fiat и Engie в Люксембург; Starbucks в Нидерландия; 35 мултинационални компании в Белгия и няколко фирми в Гибралтар. Но многонационалната компания, която беше най-силно засегната, беше Apple, на която бе наредено да върне до 14,2 милиарда евро в Ирландия с включени лихви. Всяка участваща страна привличаше инвестиции, като предлагаше данъчни облекчения за мултинационалните компании. Има разгорещен дебат между законността и етиката. Държавите гледани под микроскоп често твърдят, че имат законно право да се конкурират фискално и не са склонни да слушат предложения, включващи схема за данъчно облагане. "Всяка страна трябва да бъде свободна да определя данъците, според своите национални приоритети", казва говорител на Министерството на финансите на Люксембург. "Конкуренцията е здрава. И това е законно. Съгласуването на правилата със сигурност ще увеличи данъчното облагане. И това не е непременно най-подходящото нещо ”, казва Макъл от финансовото лоби на Люксембург. В действителност малцина вярват, че държавите-членки на Европа ще постигнат консенсус по отношение на данъците. „Европа е сума от национални его-та“, казва Жан Артюс, френски евродепутат от движението „Ен Марше“ на Емануел Макрон. - Ние се състезаваме един срещу друг. Когато [Жан-Клод] Юнкер щеше да се кандидатира за Комисията, той дойде в офиса ми и аз го попитах, ‘Жан-Клод, каква е фискалната ви визия за Европа? Защото вие сте председател на Еврогрупата [както и тогавашен финансов министър на Люксембург] и в това си качество на сутринта ни напомняте за необходимостта да балансираме публичните си сметки, но следобед изпразвате нашите с данъчните Ви политики. " https://elpais.com/elpais/2019/02/05/inenglish/1549361631_980045.html

Наистина британците няма какво ново да предложат, нито ЕС има какво ново да им предложи, освен още едно удължаване в случай на втори референдум. От друга страна този британски парламент вече гласува срещу "Брекзит без сделка" и сега този път през него е отрязан. Така че, според мен, който и да е новият лидер на торите, каквото и да говори той, няма да може да докара нещата до брекзит без сделка. А това означава еднопосочен билет към нови избори или нов референдум, което, по мое мнение е една и съща дестинация. Theresa May was broken by Brexit, it is likely to break her successor too The UK's departure of the EU is a problem delayed not resolved, and the battle to come will be bloodier still. By Beth Rigby, political editor Saturday 25 May 2019 05:16, UK Тереза Мей беше премиер с прякор "Мeйбот" заради нейните роботизирани и шаблонни публични изяви. И въпреки това, след 20 години на политическата сцена, тя завършва кариерата си по най-човешки начин: разкъсваща се в сълзи, когато се сбогуваше с работата, която обича. Тя финално рухна след разгорещена битка с нейния кабинет и нейната партия. Г-жа Мей пренебрегваше политическите конвенции, докато воюваше за доверие; преживя три парламентарни загуби на вота на нейното ключово Brexit законодателство; и две удължавания на срока на Brexit. Всяко едно от тези неща би било достатъчно, за да свали един министър-председател, но тя се противопоставяше на политическата гравитация. Най-сетне комбинацията от двете удължавания на срока за Brexit, междупартийните разговори с лидера на труда Джереми Корбин и опитът да се върне сделката за четвърти път с перспективата за втори референдум се оказаха твърде много за нея. Тереза Мей обяви, че ще подаде оставка като лидер на консерваторите на 7 юни, давайки с това стартов изстрел за надпреварата за лидерското надбягване в нейната партия. Нейното управление ще бъде описвано като провал и безспорно мнозина ще я посочат с пръст като главен виновник за цялата тази бъркотия. Можете да видите лесно грешките й: г-жа Мей начерта нейните червени линии на Brexit - не на единен пазар, не на митнически съюз, не на свободно движение, не на юрисдикция на ЕС в Обединеното кралство - тя направи това твърде рано и твърде строго. Тя беше едновременно и непримирима, и неубедителна, и твърде тромава, за да приспособи политическите реалности към едно правителство на малцинството, каквото беше нейното. Накрая тя остана изправена пред единствената възможност да достави Brexit върху гърба на някакъв междупартиен компромис. Но тя напусна тези преговори твърде късно. Сега този вакуум в ръководството в Консервативната партия служи само за калциране на архи Brexiteer и архи Remainer позиции, тъй като и двете страни се окопаха в траншеите си по-дълбоко, без да си оставят междинна полоса за компромис. Но тя също беше получила тежко наследство. Тя никога не е имала числата, които да й осигурят нейната Brexit сделка чрез парламента. Дейвид Камерън не само й завеща една страна, която е разполовена от референдум, но и мнозинство от само 12 депутати през 2016 г. Тя загуби окончателната си сделка с 58 гласа. Тридесет и четирима консерватори гласуваха против нея. Г-жа Мей също така беше изправена пред тежка опозиция. В лицето на Джеръми Корбин тя имаше като политически опонент един от най-племенните лидери на труда от времето на Майкъл Фут; шотландският първи министър Никола Стърдън се зае да използва Brexit като средство за започване на кампания за независимост; и либералдемократическата партия, която никога няма да бъде изместена от позицията й за оставане в ЕС. Марк Рът, нидерландският премиер и един от истинските съюзници на г-жа Мей в Европа, описва ситуацията: "Проблемът не е Тереза Май ... проблемът е ситуацията да се работи в реалностите на Споразумението от Страшния петък, а Обединеното кралство не желае да остане член на митническия съюз и не иска да остане членов на европейския пазар и всички тези червени линии, беше почти невъзможно да се измисли нещо, което можеше да управлява мнозинство в Камарата на общините." И докато хората бързат да я преценят като "най-лошия премиер някога" - бих предупредил какво ще стане след нейната оставка. Съюзниците на премиера ми казаха, че е тя е блокирала Brexit "без сделка" поради последиците, които това би могло да има за Обединеното кралство и разпадането на съюза. Като министър-председател на Консервативната партия и Юнионистката партия, г-жа Мей принципът на компромиса, за който тя говори, е единственият път през безизходицата Brexit. Този принцип ще бъде още по-неизбежен при нов премиер-консерватор. В предстоящото състезание, което ще замени Тереза Мей, партията ще се поляризира по-нататък в два лагера на "без сделка" срещу "сделка". И всеки, който иска да спечели лидерския пост, знае твърде добре, че поддържането на "твърд Brexit" е най-близкият път към сърцата на членската маса на Tory. Както ми каза един депутат в часовете, след като г-жа Мей обяви, че си подава оставката на 7 юни: "Нищо не се променя. Не и в Европа. Не и в математиката в парламента. Единственото, което ще се случи сега, са избори. Нищо друго." Крилата на партията остават непримирими както винаги. Твърдолинейните ще приемат единствено "чист Brexit". Парламентът няма да приеме Brexit без сделка. Ако бъдещият министър-председател се опита да извади Обединеното кралство без сделка на 31 октомври, ще се опита ли парламентът да срине правителството? Ако новият премиер реши да отложи допълнително Brexit, "спартанците" Brexiteers няма ли да се опитват да направят същото? И битката, която предстои, ще бъде още по-кървава. https://news.sky.com/story/theresa-may-was-broken-by-brexit-it-is-likely-to-break-her-successor-too-11728055

САЩ според мен не импровизират с привидно неориентираните ходове на администрацията на Тръмп. Зад импулсивността в някои действия все пак личи добре обмислено придвижване към организирана смяна на цялата външна политика. По отношение на данъчната политика САЩ направиха основна промяна, която изтегля американските капитали вътре в страната или поне това е идеята в перспектива. Имам предвид смяната на облагането на американските корпорации в световен мащаб с единен национален данък, т.н. световна данъчна система - те го промениха в територална данъчна система, което на практика означава - облагат те примерно с 12 процента в Ирландия и това е, останалата част от капитала сега може да се върне в САЩ без допълнително облагане до 21 процента. Целта е да се амнистират трилиони изнесени американски капитали по офшоркитеи да се върнат обратно в САЩ, за да работят и да се харчат там. Това донякъде обезмисля места като Люксембург, Малта и Ирландия за правене на данъчни схеми. За мен това е знак, че САЩ вече ще гледат по различен начин на ЕС, тоест Съюзът им е по полезен като съюз от отделни партньори, а не като блок-държава. Ето защо, според мен, те ще го държат в относително разединена форма с идеята да преговарят с отделни негови членове, а не с цяла структура. Тези писания на Греъм Алисън, който е бил съветник по въпросите на Азия от Рейгън до Обама, въобще не са бла-бла интелектуални упражнения на отвеян харвардски чудак, каквито опити срещам по нашите медии да се изкарат. В тях има прагматизъм по отношение на избягването на военен конфликт с Китай в Азия - защото всички конфликтни точки са там с Китай. Затова и Тръмп се втурна да решава въпросите с малкия диктатор от Северна Корея на пожар. На САЩ не им е нужен военен конфликт в Азия, те залагат на дългосрочно изтощително състезание с китайския държавен капитализъм, нещо като маратон в който "по-добрата система да се докаже", надявайки се на вътрешни конфликти в Китай и саморазпад от вида на този, който имплодира съветската система. Дали е успешна стратегия? Според мен не особено, имайки предвид 5000-годишния имперски опит на Китай, чиято държавна доктрина е коренно различна от онази на Съветска Русия, както и от тази на комунизма. Но това е дискусионен въпрос.

Според мен е пресилено да говорим за "война", дори за "студена война", мисля че по-скоро става въпрос за някакво осъзнаване и ограничаване на сфери на влияние що се касае за външната политика на САЩ. Китай си следва неговата глобална политика с инициативата "Един пояс Един път", но след идването на Тръмп на власт политиката на САЩ рязко се промени към "изтласкване" на Китай от зони считани за "национална сигурност" от САЩ, а такива са всички останали без Югоизточна Азия /като изключим Индия, Южна Корея и Япония/ и Африка; в общи линии, това което виждам е опит на САЩ да ограничат влиянието на Китай извън параметрите на техните "зони за национална сигурност" без да са особено активни в другите. Преди не беше така, те оказваха много силен натиск в това число и военен в Югоизточна Азия, сега се оттеглиха тихо оттам, но затова пък блокират силно присъствието на Китай в Европа, дори оказвайки силен натиск върху партньорите си от ЕС да ги последват в този натиск за затваряне. Как този издигащ се Китай влияе върху САЩ? Отговорът е - по всеки възможен начин. За да го видите ярко погледнете този анимационен филм. Направих този анимационен филм за Комитета по въоръжените сили на сенатор Джон Маккейн през 2014 г., за да им помогна да разберат контекста на голямата инициатива на администрацията на Обама към Азия. Каква беше основната инициатива на администрацията на Обама към Азия? Понякога се нарича „ребалансиране”, но и "голям завой към Азия". Бях сравнил САЩ и Китай с две деца на детската площадка, които сядат на противоположните краища на една люлка, като всеки от тях е представен от размера на техния БВП по паритет на покупателната способност. През 2004 г. китайците са били наполовина по-малки от САЩ, през 2014 г. Китай е бил малко по-голям от САЩ и до 2024 г. по текущата траектория на развитие Китай ще бъде с 50 процента по-тежък от САЩ. И така по терминологията наречена "ребалансиране", това би означавало, че ако ние американците преместим тежестта на левия си крак от Близкия изток, за да поставим по-голяма тежест към десния си крак в Азия, където се намира бъдещето, люлката ще смени положението си на равновесие и в резултат на това и двата ни крака ще увиснат вдигнати във въздуха. Това е по законите на земното притегляне, гравитацията действа така, заради тежестта на БВП. Това сравнение с люлката и относителната тежест на БВП обобщава цялата нова стратегия на САЩ за балансиран изолационизъм - дали е копи-пейст на старата доктрина за "мирно съвместно съществуване", прилагана към блока на СССР предстои да се види, но според мен, спрямо Китай няма да сработи, най-малко по причина, че потенциалът му за икономически растеж е в пъти по-голям от този на бившия съветски блок.

Книгата на Греъм Алисън "Предопределени за война: могат ли САЩ и Китай да избегнат Капана на Тукидид", публикувана през 2017 е бестселър номер 1 в класацията на "Ню Йорк таймс" за годината и бестселър номер 1 в класацията на Амазон. Тя поставя пръст в раната на най-важният проблем на нашето време, според мен, може ли да има Трета световна война между САЩ и Китай за световно лидерство и може ли такъв конфликт да бъде избегнат. Греъм Алисън е директор Harvard Kennedy School’s Belfer Center for Science и един от ключовите съветници на американското правителство по стратегически въпроси за политиката на САЩ в Азия, а неговата специалност е Китай. Тук публикувам запис от негова лекция, изнесена пред смесена китайско-американска публика в Пекин през март тази година, по повод на започналата китайско-американска търговска война. От това къде са днес тези отношения, и какви ще бъдат утре, според мен, до голяма степен зависи и стабилността в света. Escaping the Thucydides Trap Mar 29 , 2019 Graham Allison, Director, Harvard Kennedy School’s Belfer Center for Science На 22 март Центърът за Китай и Глобализацията (CCG) бе домакин на Форума за публична политика на Harvard Alumni за 2019 г. в неговата централа в Пекин на тема „Глобалната търговска война и приспособяването на обществената политика”. Бившият декан на школата Харвард Кенеди, проф. Греъм Алисън, изнесе реч на тема „Как да избягаме от капана на Тукидид”. Ако наблюдавате какво се случва в отношенията между САЩ и Китай през последните няколко години, вероятно сте малко объркани, тъй като във Вашингтон тази страна, която четвърт век е била смятана за приятел, сега се разглежда като враг. Китай е страна, която Обама, когато напусна поста си, нарича "стратегически партньор"; по същия начин я наричаше и президентът Буш; по същия начин наричаше Китай и президентът Клинтън; сега официалното определение на правителството на САЩ за Китай е „стратегически противник”. И това е мнението не само на администрацията на Тръмп, но и на цялата политическа класа във Вашингтон. Това е едно от малкото неща, за които демократите и републиканците са почти единодушни. За да се опитам да ви помогна да разберете какво се случва, ще представя една голяма идея, която всъщност е идеята в моята книга, https://www.amazon.com/Destined-War-America-Escape-Thucydidess-ebook/dp/B01IAS9FZY а след това едно още по-голямо предизвикателство, на което, ако знаех отговора, щях да ви го кажа. Но когато се съгласих с моя приятел, г-н Уанг, да споделя с вас какво мисля в момента, но не съм напълно доволен от това, което имам като отговор, така че се надявам някой тук да има по-добри идеи от моите. Президентът Xi e човек, който ясно разбира Капана на Тукидид. Както той често казва, предизвикателството за САЩ и Китай е да се изгради нова форма на отношения между две велики сили. И ако успеем да изградим нова форма на отношения между две велики сили, бихме могли да избегнем Капана на Тукидид. Причината да търсим нови форми на отношения е, защото знаем, че старата форма следва по стъпките, извървяни от толкова много различни страни до конфликт през вековете, често катастрофален конфликт, и това не е точката до където искаме отношенията между САЩ и Китай да стигнат. За да предотвратим това, трябва да имаме нова форма отношения между две велики сили. Каква е голямата идея? Дали Китай расте и се издига? Как възходът на Китай оказва влияние върху САЩ и световният международния ред, в който САЩ е бил главният архитект и настойник? Как може динамиката в "Капана на Тукидид" да доведе до война, особено до война, която никой не иска? Война между САЩ и Китай неизбежна ли е? Днес докъде е валидна тази история на Тукидид за САЩ и Китай? И накрая, как да избегнем капана на Тукидид? Каква е голямата идея? Капанът на Тукидид е опасната динамика, която се случва, когато издигаща се сила заплашва да измести доминиращата дотогава сила. Помислете днес от тази гледна точка за Китай и САЩ. Дали Китай расте или се издига? Да, растежът на Китай е по-бърз от този на която и да е друга държава в историята. Как това се отразява на САЩ? Докато Китай реализира собствената си мечта, това неизбежно засяга позициите и прерогативите, на които САЩ са свикнали на върха на световния ред. Как една такава динамика може да доведе до война? Как Китай и САЩ се озоваха във война през 1950 г.? В динамикана на Капана на Тукидит това съперничество създава уязвимост при външни действия, несвързани с пряко съперничеството между двете страни, а предизвикана от някаква трета страна неволно, при такъв конфликт някой от главните съперници, се чувства длъжнен да отговори, създавайки спирала, която често свършва в конфликт, дори катастрофален конфликт. Война между САЩ и Китай неизбежна ли е? Не, позволете ми да кажа това три пъти бързо. Не, не е неизбежна, не, не е неизбежна. Тази книга не казва, че войната е неизбежна. Целта на книгата е да се предотврати война, а не да се предскаже война, и не да се предполага, че една война би била добра идея. Война ще бъде луда идея, ще бъде катастрофална идея. И ако настъпи война, държавниците няма да могат да се оправдават с някакъв железен закон на историята, заради неуспехите им да предприемат действия, които биха могли да предотвратят войната. Целта на тази книга е да се опита да мотивира мисленето на китайците и мисленето на американците и мислещите хора в други части на света. Какво можем да направим, за да предотвратим поредица от събития, които биха могли да завършат с война. Това би било катастрофално за всички. Къде днес стои това съперничество? Точно на пътя. Ако Тукидид наблюдаваше, щеше да ни каже: "Това ми изглежда като най-великата изгряваща сила, насочваща се към директен сблъсък с най-колосалната управляваща сила, която някога светът е виждал. Класическа ситуация - имаме неудържима мощ на една нова устремена към върха сила и непоклатима мощ на друга преграждаща пътя й към върха сила. Очаквам с нетърпение да видя най-великия сблъсък на всички времена." Мисля, че това щеше да каже. Както ми каза моят домакин д-р Ван, мислех за девет възможни начина за бягство, но имам нужда от нещо по-добро от всички други, които вече имам в списъка си. Но ще се опитам да стимулирам въображението ви. Тукидид е считан за баща и основател на историята, написал първата книга за историята. Нарича се "Историята на Пелопонеската война". И става дума за войната между Атина и Спарта, която разрушила двете големи водещи градове-държави в Класическата Гърция. Капан на Тукидит е термин, който измислих преди осем години, за да изградя ясна представа за Тукидид. Това е негова идея, не моя. Идеята е, че когато издигаща се сила заплашва да измести от позицията й утвърдена сила, резултатът често е война. Дали Китай расте или се издига? Отговорът е да. Направих тази кратка презентация и графика за моята ТЕД реч, но всъщност това е вариант на моя статия, което написах за China Daily, когато те ме попитаха какво се е случило в Китай, което ви впечатлява най-много през 40-те години от неговото ново начало, започнало през 1978 година. По онова време на началото, какъв процент от китайците са се борели да оцелеят с по-малко от два долара на ден? Това е най-ниската степен на бедност по критериите на Световната банка. Предположете какъв е верния отговор? Какъв процент китайци са имали по-малко от два долара на ден? Деветдесет процента, девет от всеки десет. И ако имате два долара на ден, по-голямата част от деня ви минава, като се опитвате да намерите достатъчно храна, за да изхраните вас и вашето семейство, като под "изхраните" се разбира да оцелеете. Сега, 2018 г., четиридесет години по-късно, това, което се е случило е че тези деветдесет процента станали един процент. До днес деветдесет и девет процента от китайците са били повишени над това ниво. Това е около осемстотин милиона души. Никога досега в историята не сме виждали такова чудо в обръщане на пирамидата на бедността и Си Дзинпинг каза, че до края на 2020 г. броят на тези бедни хора ще бъде нулев, напълно премахнат. Изгряваща или издигаща сила ли са Китай? За тази аудитория от Харвард някои от вас могат да си спомнят този мост точно пред училището Кенеди и бизнес училището. Виждам го от офиса си. Изграждането на този мост започна, когато бях декан на школата Кенеди. Проектът започна през 2012 г. Това беше двугодишен проект, за който се твърдеше, че ще бъде завършен до 2014 г., но казаха, че ще отнеме още една година. Чак през 2017 г. мостът беше окончателно завършен с три пъти над бюджета. Тук в Пекин има мост, който се нарича мост „Санюан“, по него има около два пъти повече трафик. През 2016 г. правителството на Пекин реши да го обнови. Колко време отне да се обнови моста Санюан? Можете да отидете на YouTube и да видите това, отговорът е четиридесет и три часа, 43 часа. И така, както казах на [пекинския] заместник-кмет, докато ми гостуваше в Школата Кенеди на Харвард, казах му да доведе строителната си група в Харвард и да завърши най-после Харвардския мост. Как този издигащ се Китай влияе върху САЩ? Отговорът е - по всеки възможен начин. За да го видите ярко погледнете този анимационен филм. Направих този анимационен филм за Комитета по въоръжените сили на сенатор Джон Маккейн през 2014 г., за да им помогна да разберат контекста на голямата инициатива на администрацията на Обама към Азия. Каква беше основната инициатива на администрацията на Обама към Азия? Понякога се нарича „ребалансиране”, но и "голям завой към Азия". Бях сравнил САЩ и Китай с две деца на детската площадка, които сядат на противоположните краища на една люлка, като всеки от тях е представен от размера на техния БВП по паритет на покупателната способност. През 2004 г. китайците са били наполовина по-малки от САЩ, през 2014 г. Китай е бил малко по-голям от САЩ и до 2024 г. по текущата траектория на развитие Китай ще бъде с 50 процента по-тежък от САЩ. И така по терминологията наречена "ребалансиране", това би означавало, че ако ние американците преместим тежестта на левия си крак от Близкия изток, за да поставим по-голяма тежест към десния си крак в Азия, където се намира бъдещето, люлката ще смени положението си на равновесие и в резултат на това и двата ни крака ще увиснат вдигнати във въздуха. Това е по законите на земното притегляне, гравитацията действа така, заради тежестта на БВП. Какво означава това? Отговорът е голям ефект навсякъде. Един пример е търговията. В началото на века САЩ бяха доминиращият търговски партньор на всяка азиатска държава. През 2017 г. Китай вече е доминиращият търговски партньор на всяка азиатска държава. Тъй като Китай се издига, той неизбежно измества американските предложения и прерогативи, с които САЩ са свикнали. В настоящия дебат дали Китай може да бъде изолиран от САЩ или от глобалната икономика, контрааргументът е: какво реално означава това в свят, в който Китай всъщност е доминиращ търговски партньор в Азия? Трудно е дори да се даде някакво съдържание на идеята. Това е тест, който давам на моите студенти в Харвард: питам ги кога може Китай да стане номер едно? И студентите трябва да попълнят дясната колона. Имам 46 индикатора, така че те пишат 2020, 2030, различни отговори. И тогава им показвам истинското състояние на нещата, което фиксира статистически, че всички тези неща вече са факт. Китай вече има най-голямото производство. Китай вече има най-голямата средна класа и вече има най-много милиардери. Китай вече има най-големия БВП, измерен чрез паритет на покупателната способност. Най-дълбокият анализатор и познавач на Китай до смъртта му през 2015 г. беше основателят и строителят на Сингапур, Ли Куан Ю. Той беше и мой учител за Китай. Имах голямо щастие да го познавам в продължение на много десетилетия и прекарах много време с него. Всъщност написах книга за него. Един от въпросите ми към него в тази книга е: сегашните лидери на Китай, това е Си Цзиняпин и Комунистическата партия, сериозни ли са за изместването на САЩ като доминираща сила в Азия в обозримото бъдеще? Китайците обикновено намират този въпрос много неудобен. Китайските учени го смятат, че е още по-неудобен. Така че не можете да накарате повечето китайски учени да отговорят на този въпрос. Лий Куан Ю беше на осемдесет и осем години. Той просто казваше нещата, както ги вижда. Какво казва той? Разбира се. Защо не? Кой може да си представи иначе? Как може Китай да не се стреми да бъде номер едно в Азия сега? В книгата си изследвам последните петстотин години история. Има 16 пъти, 16 случая, когато една изгряваща сила заплашва да измести доминиращата сила. 12 от тези случаи приключват с война, четири не. В книгата ги обсъждам. Всъщност, ако отидете на уебсайта Thucydides trap, просто го сложете на екрана си. Ще видите случаите и източниците и има спорове за тях. https://www.belfercenter.org/thucydides-trap/case-file Това, което е интересно в различните 12 случаи е, че резултатът е насилствен конфликт. Но в четири от случаите няма война. Да се каже, че войната е неизбежна е голяма грешка, тя не е неизбежна. Да се каже, че има много сериозна опасност от война е правилно. Всъщност войната е резултатът в 75 процента от случаите и е избегната в 25 процента от тях. Това е сложно и всеки случай е различен, но по принцип има три слоя на историята. Първият слой е материалният, който Маркс би нарекъл "обективни условия". Вторият слой е възприятия, емоции и психология, което Маркс би нарекъл "субективно". И трето е политиката, борбата на всяка държава за могъщество. Нека вземем за пример Китай днес, който осъзнава мечтата си да бъде отново велик, голямото възраждане на великия китайски народ. Тук не става въпрос за САЩ, не говорим още за изтласкване на САЩ. Тук просто установяваме факта, че Китай взема огромна маса крайно бедни хора и ги прави по-малко бедни. И след това тези хора с относително малко пари ги прави ниска средна класа и от ниска средна класа в перспектива ги прави по-богата средна класа. Стремежът на китайците да станат богати е благороден, разумен и разбираем стремеж. Но въздействието на това върху Америка, тъй като тя е свикнала да бъде на върха на хранителната верига в света, най-големият търговски партньор, най-големият брой милиардери, лидерът на информационните технологии или нещо друго, за Америка това е неприемливо. По същия начин, както и за Великобритания беше, когато Германия започна да става силна, същото беше и за Спарта, когато Атина става по-силна. Така че в това, първо, имате реалност, обективните условия. Второ, обективните условия се обработват чрез възприятия, емоции и психология, което често води до погрешни схващания. В линията на Тукидид това беше страхът на Спарта от изгряващата мощ на Атина. Комбинация от възприятие и емоция и психология, която често се превръща в погрешно схващане и дори погрешно изчисление. И накрая, в сферата на политиката, в която всяко едно правителство не иска да има някакъв противник на правото си по въпроса за националната сигурност. Всеки се бори да бъде по-твърд от политическите си опоненти. И всъщност в настоящия дебат във Вашингтон можете да видите позицията на демократите да подкрепят мълчаливо Тръмп срещу Китай, което изглежда трудно да се повярва. Но така работи политиката, особено политиката по въпросите на националната сигурност. Затова подреждайте тези три неща едно върху друго, реалността, възприятията и политиката, това като комплекс създава огромна уязвимост от някакво външно действие на трета страна, което действие може да се се превърне в спусък, освобождаващ един механизъм на спирала, водеща до война. Нека ви припомня какво се случи през 1914 г. Имаше съперничество между Германия и Великобритания. Един ерцхерцог, второстепенна фигура в Австро-Унгария, е убит в Сараево през юни 1914 г. Той не е свързан с Великобритания. Не беше свързан и с Германия. Но това действие и реакциите в рамките на шест седмици доведоха до война в цяла Европа. И за четири години тази война унищожи цяла Европа и позицията на Европа като лидер на света по това време. Така че действия или злополуки от трети страни, външно поведение, могат да произведат този набор от реакции, особено в периода на уязвимост. И аз бих казал, че като гледам на сегашните отношения между САЩ и Китай, имам такава глава в книгата, съществуват пет потенциални такива спусъка за война. Двата най-тревожни в момента са Северна Корея и Тайван. Позволете ми да споделя моето мнение как можем да избягнем Капана на Тукидид. Досега съм намерил девет възможни начина за бягство. Ще спомена два от тях, само за да стимулирам въображението ви. Надявам се, че ще чуя някои други. Така че според мен първото и най-важно е признаването. Това дойде като идея от мой китайски приятел. Той каза, защо просто не си признаем, че ние сме заплашени от Капана на Тукидит? И двете ни държави са изправени пред състояние, структурно състояние, в което Китай се издига и ще продължи да се развива за своя собствена изгода, а не за вас. И вие ще продължите, американците, да се опитате да запазите лидерство си в международния световен ред, защото това ви осигуряваше седем десетилетия без голяма война на върха на световния ред и това беше страхотно и вие сте убедени, че това е вашата мисия. Това съперничество, ние признаваме, създава уязвимост и за вас, и за нас. Да вземем това като един сложен пъзел и да се запитаме как в една нова форма на отношения между две велики сили можем да се справим с тази уязвимост, за да предотвратим някои трети страни да ни провокират по начин, който води до война. Какво би означавало това? Първо, признаване на системната заплаха. Това е системна заплаха, която идва от структурната реалност, а не от намерението на някоя от страните. Второ, съвместно предотвратяване на кризата. Така че предприемане на съвместни действия за предотвратяване на кризи. Например, са се запитаме как може Тайван да направи нещо, което да ни завлече във война? И след това, какво можем да направим сега, преди това да се случи, за да го предотвратим? Да се запитаме, как биха могли събитията в Северна Корея да доведат САЩ и Китай до война? Какво можем да направим днес, за да се справим с това? Как може един инцидент в Южнокитайско море да доведе до ескалация? Какво можем да направим днес, за да се справим с това? По принцип идентифицирайте 1/какви са възможните пътищата към война, 2/ какви са начините за предотвратяване на кризи и 3/ какви са начините за управление на кризи, Подгответе се за криза, защото знаем, че въпреки нашите най-големи усилия да предотвратим криза, ще се случи все нещо. И така, когато нещата се случват, искате да имате установени линии на комуникация. Искате линии за комуникация на няколко нива. Бихте искали да имате пряка комуникация и между вашите военни, така че те да могат да говорят помежду си много откровено. Това са три елемента на това, което по същество определят справянето с кризи. Втората идея за деветте пътя на бягството, която отново дойде от китайски колега в Шанхай, е комбинация от китайска идея и американска идея. Китайската идея идва от династията Сун. Това е преди около хиляда години. Тогава Сун се бори с едно северно манджурски племе, наречено Ляо, и двете страни в крайна сметка сключват договор. Да имат това, което наричат "партниращо си съперничество". Съперничество от една страна и партньорство от друга. Как можете да бъдете в съперничество и партньорство? Отговорът е, добре, в живота понякога имате сложни отношения. Така е при Apple и Samsung, тези две компании са жестоки конкуренти, продаващи смартфони, и всъщност Samsung е победил Apple внастоящата надпревара за продажба на смартфони. Но също така Samsung е най-големият доставчик на Apple. Така че има партньорство в някои отношения и съперничество в други. Какво е това? Това всъщност не е толкова различно от идеята, която Джон Кенеди измисли след кубинската ракетна криза. Не забравяйте, че при кубинската ракетна криза почти имаше ядрена война, която можеше да бъде унищожителна за стотици милиони хора. Кенеди тогава смяташе, че светът едва е оцелял. Така че след това той беше убеден, че не можем да си позволим да продължим по този път отново. Трябваше да намерим някаква алтернатива. И тогава той изнесе известната си реч, четири месеца преди да бъде убит, речта му в един американски университет, в която той каза, че ще трябва да се съгласим да живеем в „един свят, отворен за разнообразието, отворен за разообразието, но в който аз ще продължавам да бъда убеден анти-комунист. Все още вярвам, че Съветският съюз е империя на злото. Все още вярвам, че правителството на Америка и американската форма на управление са най-подходящата форма на управление, но аз трябва да намеря някакъв начин да живея със Съветския съюз, макар и да не го приемам за нещо добро." Така че, дали бихме могли да вземем тези две идеи и да ги обединим, за да произведем някаква концепция, която би била стратегическа обосновка за отношенията между САЩ и Китай. Не знам. Всеки един от деветте пътища за бягство, които съм идентифицирал, има своите плюсове както и своите недостатъци. Никой от тях не ми изглежда на сто процента убедителен в този момент. Ето защо продължавам да търся. На този етап само съм сигурен, че имаме голямата идея на Тукидид за едно голямо предизвикателство. Имам и молив, надявам се да напиша някои добри идеи с него. https://www.chinausfocus.com/foreign-policy/escaping-the-thucydides-trap

4. Новият курс на Фр.Д. Рузвелт От самото начало на президентската му кампания Рузвелт започна с реч срещу злоупотребите с ценни книжа и призова за федерален контрол върху акциите и стоковите борси. Имаше предположения, че той подкрепя обезценяването на долара, което повиши натиска върху валутата. За да успокои тези страхове, Рузвелт каза, че няма да извади страната от златния стандарт, но инвеститорите не останаха убедени в това. Възобновеният натиск върху банковия сектор се увеличи през ноември. Точно преди изборите Невада обяви първия щатски ден на затворени банки, класически отговор на широко разпространените банкови декапитализации. Въпреки че Невада успя да предотврати фалита на основната си щатска банка, затварянето й за определен срок предизвика национална паника. Опасявайки се, че тяхната банка може да бъде следващата, вложителите ускориха изтеглянето на парите си. Динамиката на кризата започва да се връща. Крахът на икономиката през 1932 г. е спираща дъха. Потребителските разходи и производството паднаха с повече от 20%, а безработицата се увеличи на повече от 16%. Сериозната дефлация се задържа и цените падаха с почти един процент всеки месец. Разчитането на политиците на дефлационните лостове за намаляване на дълга доведе до тежка депресия. Тъй като номиналните лихвени проценти бяха над номиналните проценти на растеж, дългът нарасна по-бързо от приходите и дълговите тежести се повишаваха въпреки фалитите. Но докато инвеститорите се тревожеха за последиците от президентството на Рузвелт, популистката природа на кампанията му (заедно с ужасните икономически условия) го тласкаше към изборна победа. Рузвелт беше избран през ноември 1932 г., като спечели 22,8 милиона гласа срещу 15,8 милиона за Хувър, най-масовите гласове, спечелени някога от кандидат за президент дотогава. Подхранван от слаби икономически условия, неравномерно възстановяване и неефективните политици, популизмът е глобален феномен в междувоенния период (1920-те и 30-те години), водещ до промени в режима не само в САЩ, но и в Германия, Италия и Испания. В Съединените щати неравенството (както в доходите, така и в богатството) достигна своя връх в началото на 30-те години на миналия век, но остава високо през останалото десетилетие. По време на изборите на Рузвелт 10-те най-богати процента от американците са печелили 45% от доходите и са притежавали 85% от богатството в страната, докато безработицата е над 20%. Тези условия накараха Рузвелт да основава кампанията си на "Нов курс", който обеща големи промени за работниците, длъжниците и безработните. Европа имаше сходен набор от икономически условия. Германия бе изпитала както хиперинфлация, така и началото на Голямата депресия през предходните 15 години. Неравенството също беше високо - най-богатите 10% печелеха около 40% от доходите, докато безработицата бе над 25%. Това постави основата за възхода на нацистката партия. Златото продължаваше да изтича от САЩ в очакване на политиката на Рузвелт, а Рузвелт отказа да потвърди ангажимента си към златния стандарт. Около него се опитаха да го убедят да успокои пазарите. Сенатор Картър Глас, който бе вероятно кандидатът на Рузвелт за секретар на Министерството на финансите, заяви, че няма да приеме поста, ако Рузвелт не може да гарантира, че страната ще остане на златния стандарт. Хувър написа изпрати открито писмо до Рузвелт, в които го призоваваше да изясни неговите политики. Европейските инвеститори в долари бяха притеснени. Но Рузвелт остава безмълвен. През февруари кризата се задълбочи. Пред банкрут, най-голямата финансова институция в щата Мичиган, Guardian Detroit Union, поиска заем от RFC. Групата имаше малко добро обезпечение, така че RFC не можеше, по силата на своя мандат, да му предложи голям заем. Може би по-важното е, че основният акционер на Guardian Group е бил милионерът производител на автомобила Хенри Форд. Не искайки да осигуряват повече ползи за „дебелите котараци”, RFC предложи да отпусне заем, ако Форд също предостави известна подкрепа. Но Форд отказа. The Union Guardian Trust и Guardian National Bank of Commerce, две от банките на Guardian Group, бяха допуснати да фалират, а Мичиган беше принуден да обяви банкова ваканция в целия щат. Когато политиците не успяват да спасят системно важни институции, вълните могат бързо да се разпространат по цялата система. Тъй като Мичиган беше част от американския индустриален център, въздействието върху други щати се усети особено силно. Домакинствата и компаниите се втурнаха да изтеглят спестяванията си от банки в цялата страна. Охайо, Арканзас и Индиана пострадаха от банкови несъстоятелности. Мериленд обяви банкова ваканция на 25 февруари, а до 4 март имаше ограничения за изтегляне в повече от 30 щата. Потокът от злато изтичащо от страната се превърна във вълна. През последните две седмици на февруари, Ню Йорк-Фед загуби $ 250 милиона, почти една четвърт от своите златни резерви. Изправен пред този натиск върху златните резерви, Хувър се опита да се позове на Закона за военните сили и да въведе контрол върху капитала, класически, но неефективен отговор на натиска на платежния баланс, но демократите не му позволиха. Икономиката изнемогваше. През март бизнесът се забави до шокираща степен. Тази година Брутният национален продукт достигна най-ниската си точка за целия период на Депресията на 55,6 млрд. долара, което бе с 31,5% под нивото от 1929 г. в постоянен долар. В неделя, 5 март, в деня след встъпването си в длъжност, Рузвелт обяви национална четиридневна ваканция на банките, прекрати износа на злато (ефективно разделящо долара от златото) и състави екип за работа по спасяването банковата система. Беше обещано да се направи колкото се може повече за най-кратко време. Преди банките да бъдат отворени отново на 9 март, Конгресът прие Закона за спешното банкиране от 1933 г. Актът удължи банковата ваканция и даде на Фед и Министерството на финансите безпрецедентни правомощия да предоставят ликвидност и капитал на банковата система. Най-важното е, че актът предоставя на Фед способността да емитира нови долари, които бяха подкрепени от банкови активи, вместо от злато, което разчупи връзката между долара и златото и позволи на Фед да печата пари и да осигури ликвидността, от която банките отчаяно се нуждаеха. За да може Фед да печата пари, без да се лиши от златните си резерви, Рузвелт забрани износа на злато по силата на 1917 Trading with the Enemy Act. Одиторите започнаха да работят над отчетите на всяка американска банка, като се започне от най-големите банки и тези, за които се знаеше, че са най-безопасните. Когато одиторите установяваха, че банката е недостатъчно капитализирана, те биха могли или: (а) да рекапитализират банката чрез издаване на привилегировани акции на RFC, (б) да я обединят със здрава банка или (в) да я затворят. Системно важните банки винаги са били подкрепяни, докато по-малките банки често са били оставяни да фалират. След като одиторите решеха, че една банка е стабилна, тя щеше отвори наново с възможността да заема от Фед, използвайки някой от активите му като обезпечения. Като част от Закона за банките от 1933 г., Министерството на финансите се съгласи да покрие всички загуби, направени от Фед. Гарантираха се задълженията на всяка банка, която те са избрали да оставят отворена. В неделя, 12 март, в нощта, преди първата вълна от банки да бъде отворена, Рузвелт даде радио-адрес на национално ниво, като обясни плана за банките и се стремеше да възстанови доверието в банковата система: " Това е стабилна валута, защото е подкрепена от реални, добри активи… Мога да ви уверя, че е по-безопасно да пазите парите си в отворена банка, отколкото под матрака." Тъй като банките в дванадесет града бяха готови да отворят в понеделник, политиците и инвеститорите изчакаха нервно да видят как обществото ще реагира. Вместо банкови източвания, публиката депозира повече от 1 милиард долара в банките, което е класически пример за това как проблемите с дълга и ликвидността, могат да бъдат коригирани чрез осигуряване на ликвидност, вместо рестриктивност. Банките продължиха да се отварят отново в следващите дни, а в рамките на един месец банките-членки, които представляваха 90% от депозитите в системата, бяха отворени. Когато пазарите най-накрая отвориха в сряда, Dow скочи с 15,3%, а цените на акциите също излетяха нагоре. За да получат всички тези пари, връзката със златото трябваше да бъде прекъсната. Но с цялото това печатане стойността на долара се понижи и спрямо другите валути и спрямо златото. В рамките на две седмици след напускането на златния стандарт Федералният резерв успя да намали ликвидните си инжекции; Dow прибави още 100% през следващите четири месеца. Тези ходове приключиха с депресията на парите. Повечето хора погрешно смятат, че депресията е продължила през 1930-те г. до Втората световна война, така че искам да съм ясен какво точно се е случило. Вярно е, че до 1936 г. БВП трябваше да се възстановява до нивото си от 1929 г. Но когато погледнете цифрите можете да видите, че оставянето на златния стандарт е било повратна точка, и точно тогава всички пазари бяха се сринали до дъното, но това бързо възстановяване е облагодетелствало богатите повече от бедните, така че периодът след 1933 г. остана труден за много повече хора, отколкото показват средните стойности, което навярно кара хората често да си мислят, че Депресията продължава през цялото десетилетие. Изоставянето на златния стандарт, печатенето на пари и предоставянето на гаранции бяха сред най-ефективните политически действия, които Рузвелт направи, но те бяха само първите от лавината от политики, които той разгърна през първите шест месеца от управлението му. Рузвелт предприе допълнителни стъпки, за да раздели долара от златото. Първо, той обяви извън закона собствеността върху монетарното злато чрез изпълнителна заповед. Две седмици по-късно той обяви за незаконно частния износ на злато и посочи подкрепа за законодателство, което би му позволило да определи цената на златото (девалвиране и отпечатване на пари) Конгресът прие Закона за ценните книжа от 1933 г., който ще регулира продажбата на ценни книжа (увеличено регулиране). Конгресът забрани сравнително обичайните „златни клаузи“ в договорите, разпоредба, която позволяваше на получателя да избере да бъде платен в злато. Тъй като златото се бе повишило по стойност след разделянето на долара от него, това представлява голямо преструктуриране на дълговете. Home Owner’s Loan Act учреди Корпорацията за заем на собствениците на жилища (Home Owner’s Loan Corporation HOLC), за да подпомогне рефинансирането на жилищни ипотеки. Между 1933 и 1935 г. един милион души са получили дългосрочни заеми чрез агенцията. (преструктуриране на дългове) Законът за банките от 1933 г. (т.е. Glass-Stegall II) осигури застраховка на депозити до 2500 долара чрез новосформираната Federal Deposit Insurance Corporation (FDIC). Той също така упълномощи Фед да регулира лихвените проценти по депозитите за срочни и спестовни влогове (Регламент Q); наложи строги правила за банките; и изискваше разделяне на инвестиционните и търговските банкови функции. (установяване на застраховане на депозити, повишено регулиране) Рузвелт обяви и нови федерални агенции и програми, които допринасят за безпрецедентен фискален стимул. Федералните разходи бяха паднали с повече от 1 млрд. долара през 1932 г., когато Хувър затегна фискалната политика в опит да балансира бюджета. Въпреки че първоначално провеждаше кампания за балансиране на бюджета, политиките на Рузвелт след това ще доведат до увеличаване на годишните разходи с 2,7 млрд. долара (5% от БВП) до 1934 г. Създаден е Корпусът за гражданска защита (CCC). , която ще наеме 2,5 милиона души в проекти за обществени поръчки през деветте си години на съществуване.. Създаден е Федерален закон за спешна помощ за предоставяне на финансова подкрепа на домакинства с първоначално финансиране от 500 милиона щатски долара. The Tennessee Valley Authority (TVA) предприе мащабни инвестиции в инфраструктура, осигурявайки електрификация, контрол на наводненията и напояване в един от регионите, най-засегнати от Голямата депресия. The National Industrial Recovery Act (NIRA) създаде Public Works Administration (PWA), която разполагаше с 3,3 милиарда долара, за да ги похарчи за мащабни обществени дейности. В резултат на това стимулиране дефлацията се превърна в по-скоро приемлива, отколкото ужасна инфлация. Намаляването на дълговете стават „красиви”, когато има достатъчно стимулиране за компенсиране на дефлационните сили и за привеждане на номиналния темп на растеж над номиналния лихвен процент. Икономиката възкръсна за живот през следващите три месеца, като като ужасно депресираните нива на активност бързо станаха по-малко ужасни. Поръчките за тежки машини се покачиха със 100%, а промишленото производство се увеличи с почти 50%. Между март и юли манифактурата нараства с 35%, а трайното производство - с 83%. Безработицата спадна и през следващите три месеца цените на едро скочиха с 45 процента. Всички те се възстановиха от много депресираните нива и се хранеха от собственото си развитие, за да направят „красиво намаляване на задлъжнялостта”. Годините 1934-1935 бяха т.н. Период на златоглава/ The Goldilocks Period . „Икономиката на златоглава” е икономика, която не е толкова гореща, че предизвиква инфлация и не е толкова студена, че предизвиква рецесия. Терминът описва икономика, която работи в оптимално състояние чрез осигуряване на пълна заетост и икономическа стабилност. Икономистите понякога не са съгласни с характеристиките на „икономиката на златоглава”, но тя често се характеризира с ниска безработица, увеличаване на цените на активите (акции, недвижими имоти и др.), ниски лихвени проценти, оживен, но стабилен ръст на БВП и ниска инфлация. Регулаторите използват фискални инструменти и инструменти на паричната политика, за да се опитат да създадат икономика с тези условия. Икономическите условия в чужбина и реакциите на регулаторите към тях също влияят върху това дали дадена икономика може да постигне състояние на „златоглав”. Това състояние е идеално за инвестиране, тъй като компаниите растат и генерират положителен ръст на печалбата, акциите се представят добре. При липса на инфлация инвестициите с фиксиран доход като облигациите ще запазят стойността си. Ако обаче БВП расте твърде бързо и инфлацията се покачва прекалено бързо, икономиката може да прегрее и да се получи провал, тъй като цените на активите се надценяват. Централните банкери ще реагират чрез увеличаване на лихвените проценти, за да се опитат да спрат инфлационния натиск. Повишаването на лихвените проценти прекъсва един от ключовите стълбове на „икономиката на златоглавите” и обикновено е предшественик на неговия край. Икономиката и пазарите в САЩ продължават да се възстановяват през 1934 г. и през 1935 г., когато Федералният резерв започна да планира затягане на паричната политика още веднъж. До 1935 г. икономиката се възстанови, дефлацията изчезна и цените на акциите се покачиха в резултат на предишните политики на Фед. По това време цените на жилищата нарастват по-бързо от 10% годишно, а възстановяването на цените на акциите е дори по-бързо. Увеличаването на богатството беше голямо, въпреки че богатството и икономическата продукция останаха под нивата преди Депресията. През пролетта на 1935 г. Фед става все по-загрижен за увеличаването на свръхрезервите. Страхуваше се, че нарастването на свръхрезервите може да доведе до разширяване на кредитите и инфлацията в бъдеще. През октомври друг меморандум та Фед изрази засилена загриженост относно свръхрезервите, размишлявайки за подходящото време за тяхното намаляване и дали да го направи чрез: 1) продажба на активи или 2) увеличаване на задължителните резерви. В прессъобщението си от 22 ноември Фед обсъди бума на фондовия пазар и изрази загриженост относно инфлацията. Опасенията за подхранване на балона бяха широко разпространени, тъй като редица политици, включително Рузвелт, си спомниха, че балонът от края на 20-те години е причинил издуването на пазара на акции, което е допринесло за Депресията. В резултат на това те бяха много разтревожени, че рязкото покачване на фондовия пазар през 1935 г. (почти четирикратно!) би могло да предизвика повторение на целия цикъл. Ноемврийското прессъобщение от Министерството на финансите не се съгласи с тези опасения, отбелязвайки, че инфлацията все още е далеч. Дебатът продължи в началото на 1936 г. Рузвелт искаше да сигнализира за загриженост около инфлацията преди изборите, така че той настоя задължителните резерви да бъдат затегнати тази пролет. Председателят на Фед Ексълс се притесняваше, че банките ще натрупат много облигации и заеми на ниски лихвени проценти и след това ще се изгорят от инфлацията. Между август 1936 г. и май 1937 г. Фед удвои изискванията за резерви от около 8 на 16%. Първото затягане на паричната политика, през август 1936 г., не засегна цените на акциите или икономиката.Обикновено първото затягане не вреди на акциите и икономиката. Тъй като затягането нямаше ефект, резервите бяха затегнати повече в две допълнителни фази, първата през март 1937 г. и втората през май 1937 г. В резултат на затягането на резервите, свръхрезервите спаднаха от 3 млрд. долара на по-малко от 1 млрд. долара. Затягането на паричната политика беше засилено от девалвацията на валутите на Франция и Швейцария, които продължаваха битката за официални девалвации, за да спечелят ценови и търговски предимства. През септември 1936 г. тристранното споразумение бе постигнато между Съединените щати, Великобритания и Франция, които по същество заявиха, че всяка страна ще се въздържа от конкурентни девалвации при обмен. Дотогава стана ясно, че всички държави могат също толкова лесно да девалвират своите валути в отговор на други девалвации, създавайки огромно количество икономически сътресения. В края на деня всички валути девалвираха много спрямо златото, но не толкова една срещу друга. През 1936 г. в Европа назряваше война, което водеше до изтичане на капитали в САЩ, и това злато продължава да стимулира растеж в акциите и икономиката. През тази година президентът и другите политици все повече се тревожеха от притока на злато (което позволи по-бърз растеж на парите и кредитите). За да неутрализира ефектите от тези притоци, през декември Рузвелт нареди да започне "стерилизация". Обикновено, когато хората продават златото си на американското правителство в замяна на долари, броят на доларите се увеличава (т.е. печатат се пари), което, предвид силното икономическо възстановяване, не се счита за желателно. Вместо това, започвайки от 23 декември, вливането на злато / новодобивното злато беше стерилизирано - буквално, Министерството на финансите изкупи притока на злато като вписа паричната му стойност в сметката на Федералния резерв, вместо да печата пари. От края на 1936 г. до юли 1937 г. Министерството на финансите стерилизира около 1,3 млрд. златни вливания (приблизително 1,5% от БВП) . Федералният резерв също затегна резервните изисквания, за да извади парите от обръщение, както видяхме. Икономиката остана силна в началото на 1937 г. Пазарът на акции продължаваше да расте, промишленото производство остава здраво, а инфлацията достига около 5%. Освен това имаше фискално затягане. Разходите на федералното правителство са намалели с 10% през 1937 г. и с още 10% през 1938 г. Законът за приходите от 1937 г. увеличи федералния данък върху доходите за най-високи доходи до 75%. Дефицитът на федералния бюджет се сви от около 4% от БВП до нулев. Ликвидирането на бюджетния дефицит през 1937 г. е следствие от голямото нарастване на данъците, най-вече от повишаването на социалноосигурителния данък, както и от значителните, но по-малки съкращения в разходите. Налице е значителен натиск върху правителството да прокара политика на преразпределение, тъй като възстановяването досега се възприемаше като несправедливо (т.е. в полза на елитите над обикновения човек). След като пазарите и икономиката тръгнаха надолу през 1937 г., Федералният резерв започна да прави малка част от нетни покупки на активи. До края на годината Министерството на финансите започна да преустановява програмата си за стерилизация в партньорство с Fed. Нарастването на паричната маса отново започна през 1938 г. и продължи да нараства с обратната стерилизация и подновяването на печатането на пари. През пролетта на 1938 г. Фед добави стимули, намали резервите си до нивата от 1936 г., като освободи около 750 млн. долара. Кредитните потоци и икономиката също се възстановяват през 1939 г., следвайки стимулите и влизането във войната. Връзките между икономическите условия и политическите условия, както в САЩ, така и между Съединените щати и други страни - най-важните са Германия и Япония - не може да бъде пренебрегната, защото икономиката и геополитиката бяха много преплетени по това време. Най-важното е, че в Германия и Япония съществуваха силни вътрешни конфликти между „имащите” десни и „неимащите” леви, което доведе по-популистки, автократични, националистически и милитаристични лидери със специални автократични правомощия, които управляваха икономиките им зле. Те се сблъскаха и с външни икономически и военни конфликти, тъй като тези две държави станаха съперници на икономическите и военните световни лидери от ПСВ. Случаят е и добър пример за т.н. Капан на Тукидид, където съперничеството между страните води до войни, за да се установи коя страна е по-силна, след което следват периоди на мир, в които доминиращата сила / власт може да определи правилата, защото никоя страна не може да се бори с нея, докато не се появи нова съперничеща сила, и това се повтаря отново и отново. Докато 1939 и 1941 г. са известни като официалното начало на войните в Европа и Тихия океан, то войните в действителност започнаха около 10 години преди това, тъй като икономическите конфликти, които първоначално бяха ограничени, постепенно прераснаха във Втората световна война. Тъй като Германия и Япония станаха по-експанзионистични икономически и военни сили, те все повече се конкурираха с Обединеното кралство, САЩ и Франция за ресурси и влияние върху територии. Това в крайна сметка доведе до войната, която завърши с яснотата коя страна (САЩ) има властта да диктува новия световен ред. Това донесе период на мир под този световен ред и ще продължи дотогава, докато същия процес се повтори отново.

Embattled May dangles promise of new Brexit vote Updated May 22, 2019, 6:21 a.m. | By AFP Британският министър-председател предлага нов пакет с подсладители, на които тя се надява да разрешат кризата в Brexit. Мей вече заяви, че ще напусне поста си малко след като мерките, които тя посочи във вторник, бъдат подложени на гласуване в началото на следващия месец - независимо от резултата на гласуването. Най-атрактивното е обещанието да се даде възможност на депутатите да гласуват за потвърдителен референдум за каквато и да е версия на Brexit, която те евентуално ще одобрят в следващите седмици или месеци. "Признавам искренота и силно желание в цялата страна по този важен въпрос" каза Мей в национален телевизионен адрес. - Ето защо правителството ще включи в Законопроекта за оттегляне въвеждането на изискване да се гласува дали да се проведе втори референдум", каза тя и добави - Това трябва да стане преди Споразумението за оттегляне да бъде ратифицирано." Мярката е ключово изискване на основната опозиционна Партия на труда. Но на тази мярка остро се противопоставят консерваторите, подкрепящи Brexit, от чиито гласове Мей също се нуждае, ако иска да бъде приет нейния законопроект. Британският паунд рязко поскъпна в отговор на съобщението на Мей. ТМ каза, че нейните предложения са "последен шанс" на този парламент да сложи край на политическата безизходица, която вече отложи Brexit след първоначалния срок и предизвика огромен обществен гняв. Правителството се стреми законът да бъде одобрен до началото на лятната ваканция на парламента на 20 юли, което ще позволи на Великобритания да напусне ЕС в края на този месец - ако депутатите отхвърлят втори референдум. В противен случай процесът може да бъде отложен до 31 октомври - крайния срок, определен от ЕС - или дори по-късно, ако лидерите на ЕС предоставят на Великобритания още едно отлагане. Може да се определят 10 нови инициативи, които ще бъдат включени в нов законопроект за Brexit, който се очаква да се появи за гласуване през седмицата след 3 юни. Мерките ще дадат възможност на парламента да одобри временен митнически съюз с останалите 27 държави.Те също така задължават правителството да запази правата на европейските работници и да спазва екологичните стандарти на ЕС.Това са всички основни изисквания на труда. Но тези нови мерки заплашват само да засилят съпротивата в редиците на нейната Консервативна партия. Бившият министър на външните работи Борис Джонсън, фаворит, който най-вероятно ще замени Мей в конкурса за лидерство, заяви в Twitter, че няма да подкрепи новото превъплъщение на сделката, като ще гласува против него за последен път в парламента. "Законът е пряко против нашия манифест - и аз няма да гласувам за него. Можем и трябва да постигнем по-добро - и да постигнем това, за което гласуваха хората", каза той, като отхвърли идеята за митнически съюз или втори референдум. Мей предупреди евроскептиците в партийните й редици, че отхвърлянето на последното й предложение заплашва да унищожи Brexit завинаги. Това компромисно решение "е практично", каза Мей. - Отговорно е. То е осъществява Брекзит. И точно сега то се изплъзва от нас." Повечето анализатори и британските вестници все още дават на Мей малък шанс да спечели този вот. Според британски медии една трета от членовете на нейния кабинет или открито са заявили амбициите си да станат министър-председател или подготвят кампаниите си. https://www.jacarandafm.com/news/news/embattled-may-dangles-promise-new-brexit-vote/ Консерваторите губят, Джеръми Корбин спечели. Той на практика направи нещо като голямата рокада в шаха при това заплаши с топа си противниковия цар Имам предвид че успя да си пробута точката за референдум: с това, според мен, нещата отиват към предсрочни избори и идването на лейбъристите на власт като шансовете да няма Брекзит стават все по-големи. Но ще видим какво ще се случи след 3 юни.