Б. Киров

Това изравняване на заплатите, според мен, би могло да се получи и то не без търкания, единствено в т.н. "Европа на първа скорост", където доходите и стандарта са относително изравнени, и тогава всички призиви на Макрон си идват на мястото, но имаме Европа 1, Европа 2 и евентуално Европа 3. Скорости за различни групи.

Това за сравнение със средната заплата в Мексико, която е 19.4 щ.долара на ден прави при 8 часов работен ден в американска автомобилна компания 128 щ. долара на ден. Конкуренцията с местния бизнес е убийствена, той ще бъде смазан от високото заплащане на труд от американците. Дори да се конвертира заплащането в покупателна способност, разликата ще остане около два пъти по-голяма при минималните заплати, които се сега.

Цялото изречение от изявлението на Макрон: втората му част за минимална заплата е ясна, всяка страна да я определя сама, но да се "дискутира колективно" вероятно в рамките на ЕС, което пак е двусмислено, защото "колективното дискутиране" може да е вътре в страната между работодатели, профсъюзи и политици, нещо като нашата "тристранка" Но като оставим тази втора част от фразата, има и първа: "Европа, където е създадена социалната сигурност, трябва да въведе социален щит за всички работници, от изток на запад и от север на юг, като гарантира същото заплащане на едно и също работно място," И сега какво излиза: Фолксваген, например, ако открие завод в България, трябва по тази формула да плаща не 1000 или 1500 евро на български работник, а по 3500 евро на български работник, защото толкова плаща и на германския си работник. Тогава защо да идва в България Фолксваген, или в Румъния - ето ги къде са Сърбия и Турция, там може да плаща и по 800 евро и работникът пак ще е щастлив.

Идеите на Макрон и натискът към климатичните промени в икономически аспект са свързани с много големи държавни разходи и развиване на напълно нови масови производства като електроавтомобили и източници за зелена енергия, което според повечето макроикономисти означава големи държавни и корпоративни разходи, откриване на нови работни места, с една дума оживление в икономиката. Това е един от основните лостове да се излезе от голяма криза на задлъжнялост, в каквато са потънали държавите и домакинствата в ЕС и САЩ, когато дългът достигне 3 към едно спрямо доходите имаме Голяма криза, последната от 2008 беше туширана с бързо и ударно печатане на пари от въздуха, но тези пари засега не работят ефективно, те стоят в трезорите и чакат да бъдат задвижени в икономическа активност, затова политиците /държавите/ трябва да създадат условия за такава, а новите производства са такова условие. Тръмп в предизборните си обещание говореше за реновиране на цялата мрежа от магистрали в САЩ и на инфраструктурата, но засега забрави това обещание, демократите обаче не са го забравили и повдигнаха грандиозна програма за цялостно обновление на жп транспорта със скоростни влакове и грандиозна програма за зелена енергия, което е точно такива масирани държавни харчове и нови работни места, по същия начин Рузвелт се справя с депресията през 30-те, с тази разлика, че не печати такива маси пари тогава, дълго време САЩ упорстват да се държат към златния стандарт, този път го направиха, печатането, сега парите следва да се движат бързо и дългът да се връща, за да не се стигне до рецесия и кризи отново.

+ Също го схващам като ляв популизъм, все пак Макрон и движението му идват отляво към центъра, и това според мен, е негов личен и на движението му проблем, той просто запълни вакуум, оставен от управлението на социалистите, вакуум в икономиката най-вече. Показателите по време на Оланд са повече от зле. Проблемът на Макрон е, че той беше част от това управление, а сега не може да скъса категорично с неговите слабости, макар че се опитва, и в резултат на това икономиката на Франция буксува, не постига очакван ръст.

“Jeg elsker dig.” Не ги прекрачих, а само ги превключих към сравнението с Голямата депресия, като сравних как САЩ излизат от икономическа криза, според мен, сходна с тази в Соц блока през 80-те, които не успяха да вземат гладко "завоя".

Ако четем едно от последните изявления на Макрон, което е нещо като манифест за обновена Европа, според мен, има реално възможни неща и откровено нереални: https://www.project-syndicate.org/commentary/three-goals-to-guide-european-union-renewal-by-emmanuel-macron-2019-03 Най-важното в това изявление е призивът за обновление, което чета за себе си като "обновление на елита", това е "революция отгоре-надолу". Кое считам за нереално и добре аранжирана софистика: Europe, where social security was created, needs to introduce a social shield for all workers, east to west and north to south, guaranteeing the same pay in the same workplace, and a minimum European wage appropriate to each country and discussed collectively every year. Едното по дефолт изключва другото, просто е физически невъзможно работник в България или Румъния да бъде заплатен като работник в Германия; още повече, че втората част от същото изречение очевидно отрича първата, минимална работна заплата "съответстваща" на всяка отделна страна априори прави невъзможно "guaranteeing the same pay in the same workplace". Макиавелизмът и йезуитската школа работят в синхрон в такива формули. Но има и реални неща в изявлението, касаещи първия и втория стълб, както ги класифицира Макрон, които представляват интерес за мен: What country can act on its own in the face of aggressive strategies by the major powers? Who can claim to be sovereign, on their own, in the face of the digital giants? Кои са "агресивните стратегии" на "главните сили", кои са най-напред "главните сили" - ако изключим САЩ, който е дефиниран като стратегически военен съюзник на Европа във военната сфера заедно с НАТО и Великобритания, остават двама заподозрени за "главни сили с агресивни стратегии". И открит въпрос, поне за мен, дали единия от тези двама е толкова "главна сила" в глобален мащаб, ако ли не, остава само една "главна сила" и тя е Китай. След като дефинира по този начин "главните сили", Макрон конкретизира общата европейска защита срещу тях, тук нещата са едно към едно, говори финансовият аналитик Макрон: Defend Our Freedom The European model is based on the freedom of man and the diversity of opinions and creation. Our first freedom is democratic freedom: the freedom to choose our leaders as foreign powers seek to influence our vote at each election. I propose creating a European Agency for the Protection of Democracies, which will provide each member state with European experts to protect their election processes against cyber-attacks and manipulation. In this same spirit of independence, we should also ban the funding of European political parties by foreign powers. We should have European rules banish all incitements to hate and violence from the Internet, since respect for the individual is the bedrock of our civilisation of dignity. Тази точка "стълб" в манифеста предшества военната и е идеално описание на термина "мека сила" в дефиницията за война. Следва другият стълб, този за "твърдата сила", европейска армия: тази част е разделена на две, граничен и полицейски контрол под общоевропейско командване и увеличаване на военните разходи и общ Европейски Съвет за сигурност /аз го разбирам общоевропейско военно командване/, в което влиза и Великобритания, но втората част прави много важно уточнение: The same standards should apply to defence. Substantial progress has been made in the last two years, but we need to set a clear course: a treaty on defence and security should define our fundamental obligations in association with NATO and our European allies: increased defence spending, a truly operational mutual defence clause, and the European Security Council with the United Kingdom on board to prepare our collective decisions. Макрон дефинира кръга от съюзници съвършено недвусмислено: НАТО, европейски съюзници в Европа и Великобритания. Доколко Европейско обединено командване и армия са възможни, лично аз съм скептичен, НАТО ще си остане, според мен, основната организация, гарантираща участието на американската военна мощ в Европа, просто се апелира за поемане на голяма част от американското бреме. Още няколко неща за мен са новост и интересни в това програмно изявление: The EU needs to set its target – zero carbon by 2050 and pesticides halved by 2025 – and adapt its policies accordingly with such measures as a European Climate Bank to finance the ecological transition, a European food safety force to improve our food controls and, to counter the lobby threat, independent scientific assessment of substances hazardous to the environment and health. Фолксваген например изцяло обръщат производствените си мощности към електрически автомобили до към 2025, тоест нещата в тази сфера се случват, докато Макрон ги оповестява. Progress and freedom are about being able to live from your work: Europe needs to look ahead to create jobs. This is why it needs not only to regulate the global digital giants by putting in place European supervision of the major platforms (prompt penalties for unfair competition, transparent algorithms, etc.), but also to finance innovation by giving the new European Innovation Council a budget on a par with the United States in order to spearhead new technological breakthroughs such as artificial intelligence. Подчертаното е камък в градинката на Китай, това е в пълен синхрон на новата американска стратегия към Китай. И още "новият курс" към Африка, за който вече има проектобюджет и организация за неговото инвестиране: A world-oriented Europe needs to look towards Africa, with which we should enter into a covenant for the future, taking the same road and ambitiously and non-defensively supporting African development with such measures as investment, academic partnerships and education for girls. Трудно е да тълкуваш думи на политик, още повече йезуит и бивш инвестиционен банкер, но лично аз си превеждам тези витиевати фрази на Макрон към подготовка на човешки капитал в Африка, който може да бъде интегриран по естествен път в застаряващите трудови жили на ЕС. Това не са агресивния тип новоколонизаторски инвестиции на Китай в Африка, друг тип инвестиции са - синхронът в тази сфера с новата политика на САЩ също е виден. Това е на пръв прочит, може да има още много.

Съгласен съм, либералната икономика се движи от инвестициите, които с лекота преодоляват националните граници и закони, а корпорациите са състезателните коне на тези инвестиционни масиви, защото съдбата им да живеят или не се решава на фондовите борси. В света днес циркулират реални и виртуални пари, които надвишават многократно възможностите на която и да е национална икономика, а повечето от тези инвестиционни потоци са концентрирани в съвсем малко ръце и инвестиционни фондове. разделението между богати и бедни е такова, каквото е било преди предишните две големи световни войни, а това винаги поражда конфликт между имащите и нямащите. Макрон и Тръмп са лицата на две движения, създадени с парите на свръхбогатите, тези хора, които финансират подобни движения, също са заинтересовани да няма конфликти и катастрофи, а начините не са много - трябва да се редистрибутира част от богатството надолу по социалната пирамида. Най-добрите инструменти за това са националните държави. И вместо да се конфронтират с недоволните, по-рационалния път е да овладеят недоволството им като го оглавят и управляват.

Някъде от 1994-5 са ми първите спомени да съм ползвал интернет, ако не се лъжа. Тогава по павилионите се продаваха едни лимитирани карти, които се включваха за определено време към телефонната линия и съдържанието се точеше адски бавно, още нямаше Лан и такива глезотии като безжична връзка. доколкото си спомням първите сайтове, които съм ползвал бяха Yahoo! amazon.com ALIWEB The Internet Movie Database Сигурно е имало и други, но докато не се появиха Лан кабеларките всичко ставаше адски бавно и скъпо.

Повтарям си постинга от темата на Атом "Визия за ЕС", за което се извинявам, но е и в тази тема: Като цяло Макрон се определя като центрист. Някои наблюдатели го описват като социален либерал, а други го наричат социалдемократ. По време на своето пребиваване във Френската социалистическа партия той подкрепя центристкото крило на партията, чиято политическа позиция се свързва с политиката на "третия път" на Бил Клинтън, Тони Блеър и Герхард Шрьодер и чийто водещ говорител е бившия премиер Manuel Valls. В миналото Макрон се е наричал социалист, но от август 2015 г. той се нарича центристки либерал. Той отрича обвиненията на критиците му, че е "ултралиберален" икономически. По време на посещението си във Ванде през август 2016 г. той каза, че не е социалист, а само служил в "ляво правителство". Той нарича себе си левичар и либерал в книгата си Революция. Оттогава Макрон е обявен за либертарианец със социално либерална гледна точка. Макрон е създал центристката политическа партия En marche с опит да създаде партия, която може прекрачва партизанските линии. Говорейки за това, защо е сформирал En marche, той каза, че има истинско разделение във Франция между "консерваторите и прогресивните". Политическата му платформа по време на френския президентски избори през 2017 г. той взаимстваше позиции както от дясното крило, така и от лявото крило, което доведе до позиционирането му като "радикален центрист" от Le Figaro. Макрон отхвърля термина "центрист", въпреки че политологът Люк Рубан сравнява платформата му с бившия президент центрист Валери Жискар д'Естен, който е единственият друг френски президент, избран на платформа на центристите. Макрон е сравняван с бившия президент Валери Жискар д'Естен поради способността им да спечелят президентски избори на центристка платформа и за техните подобни управленски стилове. И двамата бяха финансови инспектори, бяха им възложени отговорности за данъци и приходи, и двамата бяха много амбициозни да се кандидатират за президент, като показаха своята острота в началото на кариерата си и и двамата бяха възприемани като фигури на обновление във френския политически живот. Д'Естен дори сам каза през 2016 г., че е "малко като Макрон". https://en.wikipedia.org/wiki/Emmanuel_Macron Много интересна биография има: блестящ като интелект, великолепен като литератор и оратор, възпитаник на Йезуитски колеж, защитил дипломна работа върху Макиавели, препоръчан от Жак Атали https://en.wikipedia.org/wiki/Jacques_Attali за работа в инвестиционната банка на Ротшилд във Франция, станал благодарение на няколко блестящи придобивания от банката /Нестле и др./ мултимилионер, министър в социалистическото правителство, но близък до най-влиятелните банкерски кръгове вдясно, той е продукт на същите кръгове, според мен, които извадиха от шоубизнеса Доналд Тръмп.

Малко офтопик се получава, защото ми се струва, че не изяснявате точно идеята на темата си, но както се казва, в разговорите проблясват фактите, поне ми просветна великата идея на Обамакеър, а именно да се приберат едни пари в бюджета като се разделят със застрахователните компании. За какви пари иде реч, ами някакви около 350 млрд. долара годишно или 10 процента от 3500 млрд., и аз се удивих като видях цифрата, ама това е, 3500 млрд. щатски долара сега се харчат годишно в САЩ за здравеопазване, условно казано де, защото 31 процента са "административни разходи" за чиновници и персонал. Та тези около 10 процента необхванати от схемата "клиенти" според Обамакеър сега ще трябва или: 1. да плащат задължително-доброволно застраховки 2 или да плащат глоби, ако не плащат застраховки 3. като допълнителен лукс разни работещи и по-заможни индивиди и колективи също ще плащат "акцизи", тоест глоби, за това, че са богати Нещата изглеждат графично така: Тези в оранжево са новите абонати на Обамакеър, те вече си плащат, другите в червено още се държат гадовете, не щат да плащат застраховки и плащат глоби, може и по-евтино да им излиза. това са предимно фрилансъри, самонаети и богати индивиди, които си плащат на ръка; бедните не са тук, те са в сивичките сектори на държавното осигуряване, при това "деца" се водят до 26 години, родителското тяло ги осигурява по желание Има едни 155 млн. работещи наемници, които си плащат част от застраховките, другата част им я плаща боса, при тях се получава средно нещо такова на година: Тук растежът на плащанията е виден, горе сивичкото е плащане на ръка, оранжевото си плаща работещия на застрахователя, синьото му го плаща работодателя, както се вижда бурен ръст и в трите секции за десетина години Американците плащат най-много за здраве и живеят най-малко от развитите икономически нации: Това плащат като процент от БВП Толкова съответно живеят. Та идеята на Обамакеър е да се вземат още около 300-400 млрд. долара с данъци, такси и задължително-доброволно осигуряване и глоби при отказ и да се прибавят към сега харчените 3500 млрд. най-общо казано

Не съм много наясно със същността на т.н. Обамакеър, четох доста из различни сайтове и се обърках от противоречивите мнения, но поне ми стана ясно, че работещите американци с доходи над чертата на бедността /а те са почти половината от населението, като изключим възрастни, ветерани и др. чиято застраховка се покрива от другите две здравни програми/ през 2017 са плащали средно по 11 000 долара годишно за здравни застраховки. Какво точно получават срещу това и какво повече или по-малко им дава или взема Обамакеър, не ми стана съвсем ясно.

Май темата беше друга?

В Лос Анжелес има "Малката Одеса", "Малкия Китай", дори българската общност се събираше редовно в двете български църкви, а американци бяха направили кръжок за български танци. Американците от руски произход си издаваха поне два вестника на руски език.

Ами той отдавна е в Калифорния, Скуби, можеш да си попълваш документи на испански и английски по избор.

Бил съм известно време в САЩ и това, което много ме впечатли е ревностното пазене на етническата традиция от общностите, но по-скоро като външни атрибути и народна носия, чисто етнографски. Ето например: https://en.wikipedia.org/wiki/Solvang,_California Солвенг е едно малко градче основано от датчани и сега почти всички негови жители са американци от датски произход. Ако искаш да видиш датски фолклор, това е мястото в Калифорния, там можеш да си купиш датски сувенири, да ядеш датски сладки, да видиш датски носии, къщи и танци, въобще фън. Подобни етно общности има навсякъде, а американците си търсят корените назад, идват в Европа по земите на прадядовците си, учат език и т.н. Но повече като носталгия и пъстрота, отколкото връщане назад към национални особености.

Гуинет Полтроу и Шакира са с родословие като повечето американци с доста смесено родословие няколко поколения назад: Гуинет Полтроу е родена на 27 септември 1972 г. в Лос Анжелис, Калифорния.Баща ѝ Брус Полтроу е режисьор и продуцент, майка ѝ Блайт Данър е актриса, а брат ѝ Джейк Полтроу е режисьор и сценарист. Семейството на баща ѝ са ашкенази имигрирали от Беларус и Полша, докато майка ѝ е потомък на пенсилвански немци и бели барбадосци.Гуинет израства в Санта Моника и учи в „Crossroads School for Arts & Sciences“, а след това учи в девическото частно училище „Спенс“ в Ню Йорк. Когато е на 15 години, учи една година в Испания по програма за ученически обмен, където се научава да говори испански език. Завършва „Спенс“ през 1990 г. По-късно за кратко учи антропология в Калифорнийския университет, но прекъсва обучението си за да преследва актьорска кариера. https://bg.wikipedia.org/wiki/Гуинет_Полтроу Шакира (‘Изящна жена’ в превод от арабски) е родена на 2 февруари 1977 година в Баранкиля, Колумбия. Тя е единственото дете на Нидия Рипол (колумбийка) и Уилям Мебарак Шадид (ливанец). Тя има 8 полубратя и полусестри от предишен брак на баща си.Нейните баба и дядо по бащина линия са емигрирали от Ливан в САЩ, Ню Йорк, където е роден баща ѝ и в резултат има американско гражданство. От майка си тя има испански (каталонски и кастилски) и италиански произход. https://bg.wikipedia.org/wiki/Шакира Затова ако кажеш на някой, че си "чужденец" в САЩ могат да те погледнат доста странно, там всички са чужденци и не са.

Глобалните промени, доколкото чета в медиите, са гвоздей на програмата на Демократическата партия за предстоящите избори с така наречената Нова Зелена програма, крони капитализма търси реванш за предишната си загуба, но, според мен, въпреки социологическите прогнози, които им предричат в кърпа вързана победа /така беше и на предишните избори/, има две неща, които интересуват най-много средния американец - работа и данъци. Ако някой им предложи гаранция за тези две неща, ще спечели. А Нова Зелена програма не ги предлага, прекалено е бомбастична и плаши с данъци като за световно. В момента безработицата е на най-ниско ниво там, данъците също са ниски, икономиката расте реално, останалото са шменти-капели. В ЕС нещата се движат като функция. Ето защо, според мен, освен ако не стане нещо много разтърсващо и необичайно, тенденцията е "демократичния фашизъм" да се отложи за неопределено време.

Според мен, не се задава, освен това ми се струва, че навързвате в едно съвсем противоположни неща, които са несъвместими и нямат общ произход. Но дори и да допуснем, че имат, няма шанс да постигнат "демократичен фашизъм", просто защото не е такова времето и разположението на силата.

Американците, доколкото съм общувал с обикновени американци, имат едно много специфично чувство за национална принадлежност, което може приблизително да се изрази като "моят дом е там, където се чувствам и живея добре"; и тъй като повечето от тях, независимо от раса и наследствена народност, се чувстват добре и живеят добре в САЩ, гледат като на нещо екзотично на национализма на други нации, които го базират на някакви високопарни и измислени ценности като история, идеология и т.н. всякакви -изми.

Това е така, но говорим за развитие във времето на технология, а когато по едно и също време на две различни места имаме разминаване в технологичното развитие примерно с 10-20 години нещата са много сериозни. Такова разминаване технологично се получава през 80-те години между СССР и страните от соц блока от една страна и САЩ и Запада от друга, специално в областта на изчислителната техника и персоналните компютри. СССР по една или друга причина не развиват персоналния компютър по това време, за разлика от САЩ, който го конвертира от военната област в цивилната. Същото е и с големите изчислителни машини за ведомства и военните – руснаците в началото на 80 години копират архитектурата на АйБиЕм изчислителните машини и започват да ги клонират под различни имена в руски вариант; американците са в абсолютно предимствена позиция, защото разработват през това време иновативни архитектури на нови машини, докато руснаците плагиатстват техни остарели модели и се въртят в затворен кръг. Точно с такива допотопни модели е работел Изчислителния център в София през 80-те – цели гардероби струващи стотици хиляди левове, опериращи със скорост 30 000 операции в секунда, https://ru.wikipedia.org/wiki/Минск_(компьютер) http://www.computer-museum.ru/histussr/9.htm докато по това време всеки счетоводител на малка фирма в САЩ може да има за 1500-2000 долара персонален компютър с производителност на процесора над 1000000 операции в секунда; да не говорим за големите корпорации. Затова пиша, че СССР и соцлагера през 80-те пропускат Третата индустриална революция, информационната, а това във финансово и икономическо отношение се оказва критично важно за оцеляването на системата, според мен. Тук има много добра статия на руски за съревнованието в областта на изчислителната техника между САЩ и СССР, аналитична е. https://statehistory.ru/3932/Istoriya-razvitiya-sovetskikh-EVM-do-1980-go-goda/

През 1988 година влязох в Изчислителния център на 4-ти км в София и човекът, който ме разведе из него гордо ми посочи няколко зали с изчислителни машини, които имали революционна мощ и обслужвали Плановия комитет на националната икономика; през 1990 си купих едно малко компютърче Епъл с първия Уиндоус на него, то имаше по-голяма изчислителна мощ на процесора.

Ами Запада има няколко големи кризи след Голямата депресия и по един или друг начин ги тушира, това може да се проследи конкретно. Всъщност от познатите в новото време икономически кризи на капитализма, мнозина автори твърдят, че справянето с последната е било най-ефективно /да чукнем на дърво/ и че бързото реагиране на правителствата в САЩ и ЕС е предотвратило нещо подобно на Голямата депресия. Само искам да уточня, че в двуполюсния свят, полюсът на СССР и неговия блок не беше изолиран от пазара и икономиката, ерго парите, колкото и да се внушава такава идея. Двуполюсен беше светът идейно, политически и военно, но не и пазарно. Ето защо в социалистическия полюс, където също действаха законите на пазара и парите, икономическата криза започна в началото на 80-те и достигна върха си през 90-те, когато системата се разпадна политически.

Моето виждане по така изложената теза на автора е по-различно. Вземам за изходна точка Голямата депресия в САЩ, започнала с финансовата криза от 1929. Със задълбочаването на икономическата криза, нещата в политически план също започват да излизат от контрол - огромната безработица и бедност пораждат стихийни бунтове и левичарското движение набира огромна мощ, както и ултрадесните идеи за фашизъм, може би малцина знаят, но в САЩ по онова време е имало много силни пропоненти на фашизма и съвсем реални планове за фашистки преврат и курс, Форд е един от най-големите почитатели на нацизма и Хитлер, подобни процеси текат успоредно и във Великобритания. С идването на Ф.Д. Рузвелт и неговия Нов курс нещата влизат под контрол, но не по пътя на идейните спорове, а по пътя на реални икономически политики, в този смисъл, според мен, ВСВ и участието на САЩ в нея донякъде тушират крайно левите, крайно десните и националистите и обединяват нацията под идеалите на демокрацията. Но движещата сила не е парата на свирката на локомотива /идейните течения/, а машината на икономическия локомотив, който измъква САЩ от залитане във въпросните крайности. Горбачов и компания не осъзнаха това и по време на реална икономическа криза, която авторът на горецитираната статия, според мен, подценява дълбоко, тръгнаха да работят по идейната перестройка на обществото, докато всичко под краката им се рушеше.

Бобо, Ник ти е отговорил. Ще те върна малко към поста, в който цитира американски автор, публикуван в Foreign Policy през 2011 г. както частично го е цитирал друг български автор, за да подкрепи своя теза. По принцип, когато се цитират откъси избирателно, много лесно се изкривява същността на идеята на оригиналния автор, ето защо поствам тук моя превод на въпросната статия, с която, подчертавам, съм напълно несъгласен като теза и мога да се обоснова. Но статията е великолепно написана и интересна и заслужава внимание: Everything You Think You Know About the Collapse of the Soviet Union Is Wrong *And why it matters today in a new age of revolution. June 20, 2011, 1:58 AM Leon Aron is the director of Russian studies at the American Enterprise Institute and the author, most recently, of Roads to the Temple: Truth, Memory, Ideas, and Ideals in the Making of the Russian Revolution, 1987-1991. Всяка революция е изненада. Все пак, най-новата руска революция трябва да се брои сред най-големите изненади. В годините, които доведоха до 1991 г., на практика нито един експерт, учен, официално лице или политик не предвиждаше предстоящия колапс на Съветския съюз, а с него и падането на еднопартийната диктатура, държавната икономика и контролът на Кремъл над неговата вътрешна и Източноевропейски империи. Нито пък някой от съветските дисиденти, го предвиждаше, ако съдим по мемоарите им, самите те по-късно бъдещи революционери. Когато през март 1985 г. Михаил Горбачов стана генерален секретар на комунистическата партия, никой от неговите съвременници не очакваше революционна криза. Въпреки че имаше разногласия относно размера и дълбочината на проблемите на съветската система, никой не ги смяташе за животозастрашаващи за системата, поне по онова време. Откъде тогава дойде това толкова странно универсално късогледство? Неуспехът на западните експерти да предвидят разпадането на Съветския съюз може отчасти да се дължи на нещо като исторически ревизионизъм - наречете го анти-анти-комунизъм - който има тенденция да преувеличава стабилността и легитимността на съветския режим. Но други, които едва ли биха могли да се смятат за меки по отношение на комунизма, бяха също толкова озадачени от неговата смърт. Един от архитектите на американската стратегия по време на Студената война, Джордж Кенан, пише, че при прегледа на цялата „история на международните отношения в съвременната епоха“ той намира за „трудно да се мисли за някакво по-странно и поразително събитие и на пръв поглед необяснимо, отколкото внезапното и пълно разпадане и изчезване ... на великата сила, известна последователно като Руската империя и след това на Съветския съюз". Ричард Пайпс, може би водещият американски историк на Русия, както и съветник на американския президент Роналд Рейгън, нарече революцията "неочаквана". Колекция от есета за смъртта на Съветския съюз в специален брой от 1993 г. на консервативното списание "National Interest" е озаглавена "Странната смърт на съветския комунизъм". Ако беше толкова лесно да се разбере, този колективен пропуск в преценката на всички социолози и историци, можеше той просто да бъде приписан на техни странности и капризи, и след това да бъде забравен. Но дори и днес, след 20-годишното му разпускане, предположението, че Съветският съюз можеше да продължи да съществува в онази си форма, или най-много, че в крайна сметка щеше да започне дълъг, продължителен разпад, изглежда съвсем рационално заключение. Наистина Съветският съюз през 1985 г. притежаваше много от природните и човешки ресурси, които имаше и 10 години преди това. Разбира се, стандартът на живот беше много по-нисък, отколкото в повечето страни в Източна Европа, да не говорим за Запада. Недостигът на хранителни стоки, дългите опашки в магазините и острия дефицит бяха ендемични. Но Съветският съюз бе преживял много по-големи бедствия и се бе справял с тях, без да пожертва и йота от контрола над държавата върху обществото и икономиката, а още по-малко да го изпусне изцяло. Нито един ключов параметър на икономическите резултати преди 1985 г. не сочи към бързо развиваща се катастрофа. От 1981 г. до 1985 г. ръстът на БВП на страната, макар и да се забавя в сравнение с 60-те и 70-те години, е средно 1,9% годишно. Същата характернаа, но едва ли катастрофална, тенденция продължи през 1989 г. Бюджетните дефицити, които след Френската революция се смятат за видни предвестници на идващата революционна криза, се равняват на по-малко от 2% от БВП през 1985 г. в СССР. Въпреки че дефицитът бързо нараства, разликата остава под 9% през 1989 г. - размер, който повечето икономисти смятат за доста управляем. Рязкото понижение на цените на петрола, от 66 долара за барел през 1980 г. до 20 долара за барел през 1986 г. (по цени от 2000 г.), определено беше тежък удар за съветските финанси. Въпреки това, коригиран спрямо инфлацията, петролът беше по-скъп на световните пазари през 1985 г., отколкото през 1972 г., и само с една трета по-нисък, отколкото през 70-те години. В същото време, през 1985 г. доходите на СССР нараснаха с повече от 2%, а корекциите на инфлацията продължиха да нарастват през следващите пет години до 1990 г. средно с над 7%. Да, стагнацията беше очевидна и тревожна. Но професорът на Уеслианския университет Питър Рътланд отбеляза, че „хроничните заболявания не са непременно фатални.” Дори водещият изследовател на икономическите причини на революциите Андерс Ослунд отбелязва, че от 1985 до 1987 г. ситуацията в СССР „не беше въобще драматична. " От гледна точка на режима политическите обстоятелства бяха още по-малко драматични. След 20 години безмилостно потискане на политическата опозиция, почти всички изтъкнати дисиденти бяха хвърлени в затвора, заточени (както Андрей Сахаров от 1980 г.), принудени да емигрират или починали в лагери и затвори. Нямаше и други признаци на предреволюционна криза, включително и другата традиционно определяна като причина за провала на една държава - външен натиск. Напротив, предишното десетилетие бе преценено като „реализиране на всички основни съветски военни и дипломатически решения“, както е написал американският историк и дипломат Стивън Сестанович. Разбира се, Афганистан все повече изглеждаше като дълга война, но за 5-милионна съветска военна сила загубите там бяха незначителни. Наистина, макар огромната финансова тежест за поддържане на тази война да се превърна в основен проблем в дебатите след 1987 г., цената на самата афганистанска война едва ли беше смазваща: оценена на 4 милиарда до 5 милиарда долара през 1985 г., тя беше незначителна част на съветския БВП. Нито Америка бе катализиращата сила. Доктрината на Рейгън за възпиране, и доколкото е възможно, преодоляване на настъплението на Съветския съюз в Третия свят наистина оказа значителен натиск върху разширяването на империята в места като Афганистан, Ангола, Никарагуа и Етиопия. Но и съветските трудности там също не бяха фатални. Като потенциално много скъпа конкуренция, предложената от Рейгън Стратегическа отбранителна инициатива наистина беше от решаващо значение - но тя далеч не предвещаваше военно поражение, като се има предвид, че Кремъл знаеше много добре, че ефективното разполагане на базирани в космоса защити трае десетилетия. Също така, въпреки че мирното антикомунистическо въстание на полските работници от 1980 беше много тревожно развитие за съветските лидери, подчертавайки несигурността на тяхната европейска империя, до 1985 г. „Солидарност“ изглеждаше изтощена. Съветският съюз като че ли се бе приспособил към кървавите “умиротворявания” в Източна Европа на всеки 12 години - Унгария през 1956 г., Чехословакия през 1968 г., Полша през 1980 г. - без особено внимание към световното мнение. С други думи, това е Съветски съюз в разгара на глобалната си сила и влияние, както от собствената си гледна точка, така и с оглед на останалия свят. "Ние сме склонни да забравяме," написа по-късно историкът Адам Улам, "че през 1985 г. нямаше правителство на голяма държава да изглежда толкова твърдо на власт, като това на СССР." Разбира се, имаше много структурни причини - икономически, политически, социални - които се изтъкват като аргумент защо Съветският съюз трябваше да се срине, както го е направи, но те не успяват да обяснят напълно как се е случило това. Как, в периода между 1985 и 1989 г., в отсъствието на рязко влошаване на икономическите, политическите, демографските и други структурни условия, държавата и нейната икономическа система изведнъж започват да се възприемат като срамни, нелегитимни и непоносими от достатъчно мъже и жени, дотолкова че да станат обречени? Както днешните модерни виртуални революции, последната руска революция започна с колеблива либерализация “от горе” - и нейната обосновка се простираше далеч отвъд необходимостта да се коригира икономиката или да направи международната среда по-благоприятна. Ядрото на започнатото от Горбачов бе безспорно идеалистично: той искаше да изгради по-морален Съветски съюз. Защото макар икономическото му усъвършенстване да е било негово знаме, няма никакво съмнение, че Горбачов и неговите поддръжници насочиха вниманието си към изправяне на морални, а не икономически, грешки. Повечето от онова, което те казаха публично в първите дни на перестройката, сега изглежда не повече от израз на тяхната мъка за духовния упадък и разяждащите ефекти на сталинското минало. Това беше началото на отчаяно търсене на отговори на големите въпроси, с които започва всяка голяма революция: Какво е добър, достоен живот? Какво представлява справедлив социален и икономически ред? Какво е достойна и легитимна държава? Какви трябва да са отношенията на такава държава с гражданското общество? "В страната се оформя нова морална атмосфера", заяви Горбачов пред Централния комитет на срещата през януари 1987 г., където обяви, че гласността - откритост - и демократизация, е в основата на неговата перестройка или преструктуриране на съветското общество. "Преоценката на ценностите и тяхното творческо преосмисляне е в ход." По-късно, той си припомня чувството, че "вече не можехме да продължим така, и трябваше радикално да променим живота си, да се откъснем от миналите злоупотреби", това е неговата “морална позиция”. В интервю от 1989 г. "кръстникът на гласността" Александър Яковлев припомни, че след завръщането си в Съветския съюз през 1983 г. след 10 години като посланик в Канада, той усеща, че моментът е повратен, когато хората му заявяват: "Достатъчно! Вече не можем да живеем по този начин. Всичко трябва да се направи по нов начин. Ние трябва да преосмислим нашите концепции, нашите подходи, нашите възгледи за миналото и нашето бъдеще ... Разбрахме, че е просто невъзможно да се живее, както сме живели преди - неприемливо, унизително." За министър-председателя на Горбачов, Николай Рижков "моралното [нравствено] състояние на обществото" през 1985 г. бе неговата "най-ужасяваща" черта:[Ние] крадяхме от себе си, вземахме и давахме подкупи, лъжехме в докладите, във вестниците, от високите подиуми, бяхме се овъргаляли целите в нашите лъжи, закачахме си медали един на друг. И всичко това - отгоре надолу и отдолу нагоре." Друг член на първия екип от либерализаторите на Горбачов, външният министър Едуард Шеварднадзе, беше също толкова болезнено отвратен от вездесъщото беззаконие и корупция. Той си спомня как казал на Горбачов през зимата на 1984-1985 г .: „Всичко е гнило. Трябва да се промени. " През 50-те години на миналия век, предшественикът на Горбачов Никита Хрушчов вижда от първа ръка колко несигурна е сградата на къщата, която Сталин е построил върху основа на ужас и лъжи. Очакванията за „съществени промени бяха във въздуха“, припомни си друг свидетел, и те създадоха значителен избирателен потенциал за радикални реформи. Наистина очакванията, които посрещнаха идването на власт на Горбачов, бяха толкова силни и нарастващи, че оформяха неговата реална политика. Внезапно самите идеи станаха материален, структурен фактор в разгръщащата се революция. Достоверността на официалната идеология, която според думите на Яковлев държеше цялата съветска политическа и икономическа система заедно „като обръчи от стомана“, бързо отслабваше. Новите възприятия допринесоха за промяна в отношението към режима и „промяна в ценностите“. Постепенно легитимността на политическите договорености започна да се поставя под въпрос. В случая в сила влезе безсмъртната „теорема на Томас” на Робърт К. Мертон - „Ако хората определят ситуациите като реални, те стават реални в последствията си” - действителното влошаване на съветската икономика стана следствие и след фундаментална промяна в начина, по който ефективността на режима се възприемаше и оценяваше. През 1987 г., един съветски журналист нарича ставащото около него „радикален прелом в съзнанието“. Ние знаем, че той е бил прав, защото революцията в Русия е първата голяма революция, чийто курс е отразен в проучвания на общественото мнение още от началото й. Още в края на 1989 г. първото представително национално проучване на общественото мнение установи огромна подкрепа за конкурентни избори и легализация на партии, различни от съветската комунистическа партия - след четири поколения под еднопартийна диктатура и с независими партии, все още незаконни. До средата на 1990 г. повече от половината от анкетираните се съгласиха, че "силна икономика" е по-вероятна, ако "правителството позволява на хората да правят каквото желаят". Шест месеца по-късно едно изследване в цялата Руска федерация показа, че 56 процента от анкетираните искат бързо или постепенно преминаване към пазарна икономика. Измина още една година, а делът на про-пазарните анкетирани се увеличи до 64%. Онези, които внушиха този забележителен „пробив в съзнанието“, не се различаваха от онези, които извършиха другите класически революции на съвременността: писатели, журналисти, артисти. Както отбелязва Алексис де Токвил, такива мъже и жени „помагат да се създаде общото съзнание за неудовлетвореност, оформат общественото мнение, което ... създава ефективно търсене на революционна промяна. Изведнъж „цялото политическо образование“ на нацията става „работа“ на неговите хора на перото. " Така беше и в Съветска Русия. Опашките на вестникарските павилиони - понякога тълпи, които се образуваха в шест сутринта, с ежедневен вестник, продаван в целия си тираж за два часа - и растящите абонаменти за водещите либерални вестници и списания свидетелстват за опустошителната сила на най-известните есеисти на гласността, или в думите на Самуел Джонсън, „учителите на истината”: икономистът Николай Шмельов; политическите философи Игор Клямкин и Александър Ципко; блестящи есеисти като Василий Селюнин, Юрий Черниченко, Игор Виноградов и Алес Адамович; журналистите Егор Яковлев, Лен Карпински, Федор Бурацки и още поне две дузини. За тях бе важно моралното възкресение. Това означаваше не просто преразглеждане на съветските политически и икономически системи, не само възпитание на социални норми, а революция на индивидуално ниво: промяна в личния характер на руския човек. Както Михаил Антонов обяви в едно есе от 1987 г. "Какво се случва с нас?" в списание "Октябрь", "хората трябваше да бъдат спасени - не от външни опасности, а повечето от самите себе си, от последствията от деморализиращи процеси, които убиват най-благородните човешки качества". Като направи възникващата либерализация съдбовна, необратима - не краткотрайното „размразяване“ на Хрушчов, а промяна на целия климат в обществото. И какво би гарантирало тази необратимост? Преди всичко, появата на свободен човек, който би бил "имунизиран от повторенията на духовното робство". Обхватът на това разсъждение - да се спасят хората, трябваше да спаси перестройката, но перестройката можеше да бъде спасена само ако тя можеше да промени човека „отвътре” - а точно това не изглеждаше да тревожи никого. Това, което имаше значение, беше да се върнат хората към гражданството от оковите на “крепостничество” и “робството”. “Достатъчно!”, - заяви Борис Василиев, автор на популярин роман за периода на Втората световна война, който беше и филмиран. - Достатъчно лъжа, достатъчно слугинство, достатъчно страхливост. Нека си припомним най-накрая, че всички ние сме граждани. Горди граждани на горда нация! " Като споменава причините за Френската революция, де Токвил отбеляза, че режимите, свалени с революции, са по-малко репресивни от предшестващите ги. Защо? Защото де Токвил предполага, че хората „могат да понесат все по-малко страдание“, тяхната „чувствителност се задълбочава“. Както обикновено, Токвил беше открил нещо изключително важно. От бащите-основатели до якобинците и болшевиките, революционерите са започвали борбата си винаги с едно и също знаме: издигане на човешкото достойнство. В съвременния свят икономическият прогрес не е заместител на гордостта и самоуважението на гражданството. Ако не помним това добре, ще продължаваме да бъдем изненадани от „цветните революции” в постсъветския свят, арабската пролет и, рано или късно, неизбежния демократичен катаклизъм в Китай - точно както бяхме в съветска Русия. https://foreignpolicy.com/2011/06/20/everything-you-think-you-know-about-the-collapse-of-the-soviet-union-is-wrong/