Б. Киров

Някъде от 1994-5 са ми първите спомени да съм ползвал интернет, ако не се лъжа. Тогава по павилионите се продаваха едни лимитирани карти, които се включваха за определено време към телефонната линия и съдържанието се точеше адски бавно, още нямаше Лан и такива глезотии като безжична връзка. доколкото си спомням първите сайтове, които съм ползвал бяха Yahoo! amazon.com ALIWEB The Internet Movie Database Сигурно е имало и други, но докато не се появиха Лан кабеларките всичко ставаше адски бавно и скъпо.

Повтарям си постинга от темата на Атом "Визия за ЕС", за което се извинявам, но е и в тази тема: Като цяло Макрон се определя като центрист. Някои наблюдатели го описват като социален либерал, а други го наричат социалдемократ. По време на своето пребиваване във Френската социалистическа партия той подкрепя центристкото крило на партията, чиято политическа позиция се свързва с политиката на "третия път" на Бил Клинтън, Тони Блеър и Герхард Шрьодер и чийто водещ говорител е бившия премиер Manuel Valls. В миналото Макрон се е наричал социалист, но от август 2015 г. той се нарича центристки либерал. Той отрича обвиненията на критиците му, че е "ултралиберален" икономически. По време на посещението си във Ванде през август 2016 г. той каза, че не е социалист, а само служил в "ляво правителство". Той нарича себе си левичар и либерал в книгата си Революция. Оттогава Макрон е обявен за либертарианец със социално либерална гледна точка. Макрон е създал центристката политическа партия En marche с опит да създаде партия, която може прекрачва партизанските линии. Говорейки за това, защо е сформирал En marche, той каза, че има истинско разделение във Франция между "консерваторите и прогресивните". Политическата му платформа по време на френския президентски избори през 2017 г. той взаимстваше позиции както от дясното крило, така и от лявото крило, което доведе до позиционирането му като "радикален центрист" от Le Figaro. Макрон отхвърля термина "центрист", въпреки че политологът Люк Рубан сравнява платформата му с бившия президент центрист Валери Жискар д'Естен, който е единственият друг френски президент, избран на платформа на центристите. Макрон е сравняван с бившия президент Валери Жискар д'Естен поради способността им да спечелят президентски избори на центристка платформа и за техните подобни управленски стилове. И двамата бяха финансови инспектори, бяха им възложени отговорности за данъци и приходи, и двамата бяха много амбициозни да се кандидатират за президент, като показаха своята острота в началото на кариерата си и и двамата бяха възприемани като фигури на обновление във френския политически живот. Д'Естен дори сам каза през 2016 г., че е "малко като Макрон". https://en.wikipedia.org/wiki/Emmanuel_Macron Много интересна биография има: блестящ като интелект, великолепен като литератор и оратор, възпитаник на Йезуитски колеж, защитил дипломна работа върху Макиавели, препоръчан от Жак Атали https://en.wikipedia.org/wiki/Jacques_Attali за работа в инвестиционната банка на Ротшилд във Франция, станал благодарение на няколко блестящи придобивания от банката /Нестле и др./ мултимилионер, министър в социалистическото правителство, но близък до най-влиятелните банкерски кръгове вдясно, той е продукт на същите кръгове, според мен, които извадиха от шоубизнеса Доналд Тръмп.

Малко офтопик се получава, защото ми се струва, че не изяснявате точно идеята на темата си, но както се казва, в разговорите проблясват фактите, поне ми просветна великата идея на Обамакеър, а именно да се приберат едни пари в бюджета като се разделят със застрахователните компании. За какви пари иде реч, ами някакви около 350 млрд. долара годишно или 10 процента от 3500 млрд., и аз се удивих като видях цифрата, ама това е, 3500 млрд. щатски долара сега се харчат годишно в САЩ за здравеопазване, условно казано де, защото 31 процента са "административни разходи" за чиновници и персонал. Та тези около 10 процента необхванати от схемата "клиенти" според Обамакеър сега ще трябва или: 1. да плащат задължително-доброволно застраховки 2 или да плащат глоби, ако не плащат застраховки 3. като допълнителен лукс разни работещи и по-заможни индивиди и колективи също ще плащат "акцизи", тоест глоби, за това, че са богати Нещата изглеждат графично така: Тези в оранжево са новите абонати на Обамакеър, те вече си плащат, другите в червено още се държат гадовете, не щат да плащат застраховки и плащат глоби, може и по-евтино да им излиза. това са предимно фрилансъри, самонаети и богати индивиди, които си плащат на ръка; бедните не са тук, те са в сивичките сектори на държавното осигуряване, при това "деца" се водят до 26 години, родителското тяло ги осигурява по желание Има едни 155 млн. работещи наемници, които си плащат част от застраховките, другата част им я плаща боса, при тях се получава средно нещо такова на година: Тук растежът на плащанията е виден, горе сивичкото е плащане на ръка, оранжевото си плаща работещия на застрахователя, синьото му го плаща работодателя, както се вижда бурен ръст и в трите секции за десетина години Американците плащат най-много за здраве и живеят най-малко от развитите икономически нации: Това плащат като процент от БВП Толкова съответно живеят. Та идеята на Обамакеър е да се вземат още около 300-400 млрд. долара с данъци, такси и задължително-доброволно осигуряване и глоби при отказ и да се прибавят към сега харчените 3500 млрд. най-общо казано

Не съм много наясно със същността на т.н. Обамакеър, четох доста из различни сайтове и се обърках от противоречивите мнения, но поне ми стана ясно, че работещите американци с доходи над чертата на бедността /а те са почти половината от населението, като изключим възрастни, ветерани и др. чиято застраховка се покрива от другите две здравни програми/ през 2017 са плащали средно по 11 000 долара годишно за здравни застраховки. Какво точно получават срещу това и какво повече или по-малко им дава или взема Обамакеър, не ми стана съвсем ясно.

Май темата беше друга?

В Лос Анжелес има "Малката Одеса", "Малкия Китай", дори българската общност се събираше редовно в двете български църкви, а американци бяха направили кръжок за български танци. Американците от руски произход си издаваха поне два вестника на руски език.

Ами той отдавна е в Калифорния, Скуби, можеш да си попълваш документи на испански и английски по избор.

Бил съм известно време в САЩ и това, което много ме впечатли е ревностното пазене на етническата традиция от общностите, но по-скоро като външни атрибути и народна носия, чисто етнографски. Ето например: https://en.wikipedia.org/wiki/Solvang,_California Солвенг е едно малко градче основано от датчани и сега почти всички негови жители са американци от датски произход. Ако искаш да видиш датски фолклор, това е мястото в Калифорния, там можеш да си купиш датски сувенири, да ядеш датски сладки, да видиш датски носии, къщи и танци, въобще фън. Подобни етно общности има навсякъде, а американците си търсят корените назад, идват в Европа по земите на прадядовците си, учат език и т.н. Но повече като носталгия и пъстрота, отколкото връщане назад към национални особености.

Гуинет Полтроу и Шакира са с родословие като повечето американци с доста смесено родословие няколко поколения назад: Гуинет Полтроу е родена на 27 септември 1972 г. в Лос Анжелис, Калифорния.Баща ѝ Брус Полтроу е режисьор и продуцент, майка ѝ Блайт Данър е актриса, а брат ѝ Джейк Полтроу е режисьор и сценарист. Семейството на баща ѝ са ашкенази имигрирали от Беларус и Полша, докато майка ѝ е потомък на пенсилвански немци и бели барбадосци.Гуинет израства в Санта Моника и учи в „Crossroads School for Arts & Sciences“, а след това учи в девическото частно училище „Спенс“ в Ню Йорк. Когато е на 15 години, учи една година в Испания по програма за ученически обмен, където се научава да говори испански език. Завършва „Спенс“ през 1990 г. По-късно за кратко учи антропология в Калифорнийския университет, но прекъсва обучението си за да преследва актьорска кариера. https://bg.wikipedia.org/wiki/Гуинет_Полтроу Шакира (‘Изящна жена’ в превод от арабски) е родена на 2 февруари 1977 година в Баранкиля, Колумбия. Тя е единственото дете на Нидия Рипол (колумбийка) и Уилям Мебарак Шадид (ливанец). Тя има 8 полубратя и полусестри от предишен брак на баща си.Нейните баба и дядо по бащина линия са емигрирали от Ливан в САЩ, Ню Йорк, където е роден баща ѝ и в резултат има американско гражданство. От майка си тя има испански (каталонски и кастилски) и италиански произход. https://bg.wikipedia.org/wiki/Шакира Затова ако кажеш на някой, че си "чужденец" в САЩ могат да те погледнат доста странно, там всички са чужденци и не са.

Глобалните промени, доколкото чета в медиите, са гвоздей на програмата на Демократическата партия за предстоящите избори с така наречената Нова Зелена програма, крони капитализма търси реванш за предишната си загуба, но, според мен, въпреки социологическите прогнози, които им предричат в кърпа вързана победа /така беше и на предишните избори/, има две неща, които интересуват най-много средния американец - работа и данъци. Ако някой им предложи гаранция за тези две неща, ще спечели. А Нова Зелена програма не ги предлага, прекалено е бомбастична и плаши с данъци като за световно. В момента безработицата е на най-ниско ниво там, данъците също са ниски, икономиката расте реално, останалото са шменти-капели. В ЕС нещата се движат като функция. Ето защо, според мен, освен ако не стане нещо много разтърсващо и необичайно, тенденцията е "демократичния фашизъм" да се отложи за неопределено време.

Според мен, не се задава, освен това ми се струва, че навързвате в едно съвсем противоположни неща, които са несъвместими и нямат общ произход. Но дори и да допуснем, че имат, няма шанс да постигнат "демократичен фашизъм", просто защото не е такова времето и разположението на силата.

Американците, доколкото съм общувал с обикновени американци, имат едно много специфично чувство за национална принадлежност, което може приблизително да се изрази като "моят дом е там, където се чувствам и живея добре"; и тъй като повечето от тях, независимо от раса и наследствена народност, се чувстват добре и живеят добре в САЩ, гледат като на нещо екзотично на национализма на други нации, които го базират на някакви високопарни и измислени ценности като история, идеология и т.н. всякакви -изми.

Това е така, но говорим за развитие във времето на технология, а когато по едно и също време на две различни места имаме разминаване в технологичното развитие примерно с 10-20 години нещата са много сериозни. Такова разминаване технологично се получава през 80-те години между СССР и страните от соц блока от една страна и САЩ и Запада от друга, специално в областта на изчислителната техника и персоналните компютри. СССР по една или друга причина не развиват персоналния компютър по това време, за разлика от САЩ, който го конвертира от военната област в цивилната. Същото е и с големите изчислителни машини за ведомства и военните – руснаците в началото на 80 години копират архитектурата на АйБиЕм изчислителните машини и започват да ги клонират под различни имена в руски вариант; американците са в абсолютно предимствена позиция, защото разработват през това време иновативни архитектури на нови машини, докато руснаците плагиатстват техни остарели модели и се въртят в затворен кръг. Точно с такива допотопни модели е работел Изчислителния център в София през 80-те – цели гардероби струващи стотици хиляди левове, опериращи със скорост 30 000 операции в секунда, https://ru.wikipedia.org/wiki/Минск_(компьютер) http://www.computer-museum.ru/histussr/9.htm докато по това време всеки счетоводител на малка фирма в САЩ може да има за 1500-2000 долара персонален компютър с производителност на процесора над 1000000 операции в секунда; да не говорим за големите корпорации. Затова пиша, че СССР и соцлагера през 80-те пропускат Третата индустриална революция, информационната, а това във финансово и икономическо отношение се оказва критично важно за оцеляването на системата, според мен. Тук има много добра статия на руски за съревнованието в областта на изчислителната техника между САЩ и СССР, аналитична е. https://statehistory.ru/3932/Istoriya-razvitiya-sovetskikh-EVM-do-1980-go-goda/

През 1988 година влязох в Изчислителния център на 4-ти км в София и човекът, който ме разведе из него гордо ми посочи няколко зали с изчислителни машини, които имали революционна мощ и обслужвали Плановия комитет на националната икономика; през 1990 си купих едно малко компютърче Епъл с първия Уиндоус на него, то имаше по-голяма изчислителна мощ на процесора.

Ами Запада има няколко големи кризи след Голямата депресия и по един или друг начин ги тушира, това може да се проследи конкретно. Всъщност от познатите в новото време икономически кризи на капитализма, мнозина автори твърдят, че справянето с последната е било най-ефективно /да чукнем на дърво/ и че бързото реагиране на правителствата в САЩ и ЕС е предотвратило нещо подобно на Голямата депресия. Само искам да уточня, че в двуполюсния свят, полюсът на СССР и неговия блок не беше изолиран от пазара и икономиката, ерго парите, колкото и да се внушава такава идея. Двуполюсен беше светът идейно, политически и военно, но не и пазарно. Ето защо в социалистическия полюс, където също действаха законите на пазара и парите, икономическата криза започна в началото на 80-те и достигна върха си през 90-те, когато системата се разпадна политически.

Моето виждане по така изложената теза на автора е по-различно. Вземам за изходна точка Голямата депресия в САЩ, започнала с финансовата криза от 1929. Със задълбочаването на икономическата криза, нещата в политически план също започват да излизат от контрол - огромната безработица и бедност пораждат стихийни бунтове и левичарското движение набира огромна мощ, както и ултрадесните идеи за фашизъм, може би малцина знаят, но в САЩ по онова време е имало много силни пропоненти на фашизма и съвсем реални планове за фашистки преврат и курс, Форд е един от най-големите почитатели на нацизма и Хитлер, подобни процеси текат успоредно и във Великобритания. С идването на Ф.Д. Рузвелт и неговия Нов курс нещата влизат под контрол, но не по пътя на идейните спорове, а по пътя на реални икономически политики, в този смисъл, според мен, ВСВ и участието на САЩ в нея донякъде тушират крайно левите, крайно десните и националистите и обединяват нацията под идеалите на демокрацията. Но движещата сила не е парата на свирката на локомотива /идейните течения/, а машината на икономическия локомотив, който измъква САЩ от залитане във въпросните крайности. Горбачов и компания не осъзнаха това и по време на реална икономическа криза, която авторът на горецитираната статия, според мен, подценява дълбоко, тръгнаха да работят по идейната перестройка на обществото, докато всичко под краката им се рушеше.

Бобо, Ник ти е отговорил. Ще те върна малко към поста, в който цитира американски автор, публикуван в Foreign Policy през 2011 г. както частично го е цитирал друг български автор, за да подкрепи своя теза. По принцип, когато се цитират откъси избирателно, много лесно се изкривява същността на идеята на оригиналния автор, ето защо поствам тук моя превод на въпросната статия, с която, подчертавам, съм напълно несъгласен като теза и мога да се обоснова. Но статията е великолепно написана и интересна и заслужава внимание: Everything You Think You Know About the Collapse of the Soviet Union Is Wrong *And why it matters today in a new age of revolution. June 20, 2011, 1:58 AM Leon Aron is the director of Russian studies at the American Enterprise Institute and the author, most recently, of Roads to the Temple: Truth, Memory, Ideas, and Ideals in the Making of the Russian Revolution, 1987-1991. Всяка революция е изненада. Все пак, най-новата руска революция трябва да се брои сред най-големите изненади. В годините, които доведоха до 1991 г., на практика нито един експерт, учен, официално лице или политик не предвиждаше предстоящия колапс на Съветския съюз, а с него и падането на еднопартийната диктатура, държавната икономика и контролът на Кремъл над неговата вътрешна и Източноевропейски империи. Нито пък някой от съветските дисиденти, го предвиждаше, ако съдим по мемоарите им, самите те по-късно бъдещи революционери. Когато през март 1985 г. Михаил Горбачов стана генерален секретар на комунистическата партия, никой от неговите съвременници не очакваше революционна криза. Въпреки че имаше разногласия относно размера и дълбочината на проблемите на съветската система, никой не ги смяташе за животозастрашаващи за системата, поне по онова време. Откъде тогава дойде това толкова странно универсално късогледство? Неуспехът на западните експерти да предвидят разпадането на Съветския съюз може отчасти да се дължи на нещо като исторически ревизионизъм - наречете го анти-анти-комунизъм - който има тенденция да преувеличава стабилността и легитимността на съветския режим. Но други, които едва ли биха могли да се смятат за меки по отношение на комунизма, бяха също толкова озадачени от неговата смърт. Един от архитектите на американската стратегия по време на Студената война, Джордж Кенан, пише, че при прегледа на цялата „история на международните отношения в съвременната епоха“ той намира за „трудно да се мисли за някакво по-странно и поразително събитие и на пръв поглед необяснимо, отколкото внезапното и пълно разпадане и изчезване ... на великата сила, известна последователно като Руската империя и след това на Съветския съюз". Ричард Пайпс, може би водещият американски историк на Русия, както и съветник на американския президент Роналд Рейгън, нарече революцията "неочаквана". Колекция от есета за смъртта на Съветския съюз в специален брой от 1993 г. на консервативното списание "National Interest" е озаглавена "Странната смърт на съветския комунизъм". Ако беше толкова лесно да се разбере, този колективен пропуск в преценката на всички социолози и историци, можеше той просто да бъде приписан на техни странности и капризи, и след това да бъде забравен. Но дори и днес, след 20-годишното му разпускане, предположението, че Съветският съюз можеше да продължи да съществува в онази си форма, или най-много, че в крайна сметка щеше да започне дълъг, продължителен разпад, изглежда съвсем рационално заключение. Наистина Съветският съюз през 1985 г. притежаваше много от природните и човешки ресурси, които имаше и 10 години преди това. Разбира се, стандартът на живот беше много по-нисък, отколкото в повечето страни в Източна Европа, да не говорим за Запада. Недостигът на хранителни стоки, дългите опашки в магазините и острия дефицит бяха ендемични. Но Съветският съюз бе преживял много по-големи бедствия и се бе справял с тях, без да пожертва и йота от контрола над държавата върху обществото и икономиката, а още по-малко да го изпусне изцяло. Нито един ключов параметър на икономическите резултати преди 1985 г. не сочи към бързо развиваща се катастрофа. От 1981 г. до 1985 г. ръстът на БВП на страната, макар и да се забавя в сравнение с 60-те и 70-те години, е средно 1,9% годишно. Същата характернаа, но едва ли катастрофална, тенденция продължи през 1989 г. Бюджетните дефицити, които след Френската революция се смятат за видни предвестници на идващата революционна криза, се равняват на по-малко от 2% от БВП през 1985 г. в СССР. Въпреки че дефицитът бързо нараства, разликата остава под 9% през 1989 г. - размер, който повечето икономисти смятат за доста управляем. Рязкото понижение на цените на петрола, от 66 долара за барел през 1980 г. до 20 долара за барел през 1986 г. (по цени от 2000 г.), определено беше тежък удар за съветските финанси. Въпреки това, коригиран спрямо инфлацията, петролът беше по-скъп на световните пазари през 1985 г., отколкото през 1972 г., и само с една трета по-нисък, отколкото през 70-те години. В същото време, през 1985 г. доходите на СССР нараснаха с повече от 2%, а корекциите на инфлацията продължиха да нарастват през следващите пет години до 1990 г. средно с над 7%. Да, стагнацията беше очевидна и тревожна. Но професорът на Уеслианския университет Питър Рътланд отбеляза, че „хроничните заболявания не са непременно фатални.” Дори водещият изследовател на икономическите причини на революциите Андерс Ослунд отбелязва, че от 1985 до 1987 г. ситуацията в СССР „не беше въобще драматична. " От гледна точка на режима политическите обстоятелства бяха още по-малко драматични. След 20 години безмилостно потискане на политическата опозиция, почти всички изтъкнати дисиденти бяха хвърлени в затвора, заточени (както Андрей Сахаров от 1980 г.), принудени да емигрират или починали в лагери и затвори. Нямаше и други признаци на предреволюционна криза, включително и другата традиционно определяна като причина за провала на една държава - външен натиск. Напротив, предишното десетилетие бе преценено като „реализиране на всички основни съветски военни и дипломатически решения“, както е написал американският историк и дипломат Стивън Сестанович. Разбира се, Афганистан все повече изглеждаше като дълга война, но за 5-милионна съветска военна сила загубите там бяха незначителни. Наистина, макар огромната финансова тежест за поддържане на тази война да се превърна в основен проблем в дебатите след 1987 г., цената на самата афганистанска война едва ли беше смазваща: оценена на 4 милиарда до 5 милиарда долара през 1985 г., тя беше незначителна част на съветския БВП. Нито Америка бе катализиращата сила. Доктрината на Рейгън за възпиране, и доколкото е възможно, преодоляване на настъплението на Съветския съюз в Третия свят наистина оказа значителен натиск върху разширяването на империята в места като Афганистан, Ангола, Никарагуа и Етиопия. Но и съветските трудности там също не бяха фатални. Като потенциално много скъпа конкуренция, предложената от Рейгън Стратегическа отбранителна инициатива наистина беше от решаващо значение - но тя далеч не предвещаваше военно поражение, като се има предвид, че Кремъл знаеше много добре, че ефективното разполагане на базирани в космоса защити трае десетилетия. Също така, въпреки че мирното антикомунистическо въстание на полските работници от 1980 беше много тревожно развитие за съветските лидери, подчертавайки несигурността на тяхната европейска империя, до 1985 г. „Солидарност“ изглеждаше изтощена. Съветският съюз като че ли се бе приспособил към кървавите “умиротворявания” в Източна Европа на всеки 12 години - Унгария през 1956 г., Чехословакия през 1968 г., Полша през 1980 г. - без особено внимание към световното мнение. С други думи, това е Съветски съюз в разгара на глобалната си сила и влияние, както от собствената си гледна точка, така и с оглед на останалия свят. "Ние сме склонни да забравяме," написа по-късно историкът Адам Улам, "че през 1985 г. нямаше правителство на голяма държава да изглежда толкова твърдо на власт, като това на СССР." Разбира се, имаше много структурни причини - икономически, политически, социални - които се изтъкват като аргумент защо Съветският съюз трябваше да се срине, както го е направи, но те не успяват да обяснят напълно как се е случило това. Как, в периода между 1985 и 1989 г., в отсъствието на рязко влошаване на икономическите, политическите, демографските и други структурни условия, държавата и нейната икономическа система изведнъж започват да се възприемат като срамни, нелегитимни и непоносими от достатъчно мъже и жени, дотолкова че да станат обречени? Както днешните модерни виртуални революции, последната руска революция започна с колеблива либерализация “от горе” - и нейната обосновка се простираше далеч отвъд необходимостта да се коригира икономиката или да направи международната среда по-благоприятна. Ядрото на започнатото от Горбачов бе безспорно идеалистично: той искаше да изгради по-морален Съветски съюз. Защото макар икономическото му усъвършенстване да е било негово знаме, няма никакво съмнение, че Горбачов и неговите поддръжници насочиха вниманието си към изправяне на морални, а не икономически, грешки. Повечето от онова, което те казаха публично в първите дни на перестройката, сега изглежда не повече от израз на тяхната мъка за духовния упадък и разяждащите ефекти на сталинското минало. Това беше началото на отчаяно търсене на отговори на големите въпроси, с които започва всяка голяма революция: Какво е добър, достоен живот? Какво представлява справедлив социален и икономически ред? Какво е достойна и легитимна държава? Какви трябва да са отношенията на такава държава с гражданското общество? "В страната се оформя нова морална атмосфера", заяви Горбачов пред Централния комитет на срещата през януари 1987 г., където обяви, че гласността - откритост - и демократизация, е в основата на неговата перестройка или преструктуриране на съветското общество. "Преоценката на ценностите и тяхното творческо преосмисляне е в ход." По-късно, той си припомня чувството, че "вече не можехме да продължим така, и трябваше радикално да променим живота си, да се откъснем от миналите злоупотреби", това е неговата “морална позиция”. В интервю от 1989 г. "кръстникът на гласността" Александър Яковлев припомни, че след завръщането си в Съветския съюз през 1983 г. след 10 години като посланик в Канада, той усеща, че моментът е повратен, когато хората му заявяват: "Достатъчно! Вече не можем да живеем по този начин. Всичко трябва да се направи по нов начин. Ние трябва да преосмислим нашите концепции, нашите подходи, нашите възгледи за миналото и нашето бъдеще ... Разбрахме, че е просто невъзможно да се живее, както сме живели преди - неприемливо, унизително." За министър-председателя на Горбачов, Николай Рижков "моралното [нравствено] състояние на обществото" през 1985 г. бе неговата "най-ужасяваща" черта:[Ние] крадяхме от себе си, вземахме и давахме подкупи, лъжехме в докладите, във вестниците, от високите подиуми, бяхме се овъргаляли целите в нашите лъжи, закачахме си медали един на друг. И всичко това - отгоре надолу и отдолу нагоре." Друг член на първия екип от либерализаторите на Горбачов, външният министър Едуард Шеварднадзе, беше също толкова болезнено отвратен от вездесъщото беззаконие и корупция. Той си спомня как казал на Горбачов през зимата на 1984-1985 г .: „Всичко е гнило. Трябва да се промени. " През 50-те години на миналия век, предшественикът на Горбачов Никита Хрушчов вижда от първа ръка колко несигурна е сградата на къщата, която Сталин е построил върху основа на ужас и лъжи. Очакванията за „съществени промени бяха във въздуха“, припомни си друг свидетел, и те създадоха значителен избирателен потенциал за радикални реформи. Наистина очакванията, които посрещнаха идването на власт на Горбачов, бяха толкова силни и нарастващи, че оформяха неговата реална политика. Внезапно самите идеи станаха материален, структурен фактор в разгръщащата се революция. Достоверността на официалната идеология, която според думите на Яковлев държеше цялата съветска политическа и икономическа система заедно „като обръчи от стомана“, бързо отслабваше. Новите възприятия допринесоха за промяна в отношението към режима и „промяна в ценностите“. Постепенно легитимността на политическите договорености започна да се поставя под въпрос. В случая в сила влезе безсмъртната „теорема на Томас” на Робърт К. Мертон - „Ако хората определят ситуациите като реални, те стават реални в последствията си” - действителното влошаване на съветската икономика стана следствие и след фундаментална промяна в начина, по който ефективността на режима се възприемаше и оценяваше. През 1987 г., един съветски журналист нарича ставащото около него „радикален прелом в съзнанието“. Ние знаем, че той е бил прав, защото революцията в Русия е първата голяма революция, чийто курс е отразен в проучвания на общественото мнение още от началото й. Още в края на 1989 г. първото представително национално проучване на общественото мнение установи огромна подкрепа за конкурентни избори и легализация на партии, различни от съветската комунистическа партия - след четири поколения под еднопартийна диктатура и с независими партии, все още незаконни. До средата на 1990 г. повече от половината от анкетираните се съгласиха, че "силна икономика" е по-вероятна, ако "правителството позволява на хората да правят каквото желаят". Шест месеца по-късно едно изследване в цялата Руска федерация показа, че 56 процента от анкетираните искат бързо или постепенно преминаване към пазарна икономика. Измина още една година, а делът на про-пазарните анкетирани се увеличи до 64%. Онези, които внушиха този забележителен „пробив в съзнанието“, не се различаваха от онези, които извършиха другите класически революции на съвременността: писатели, журналисти, артисти. Както отбелязва Алексис де Токвил, такива мъже и жени „помагат да се създаде общото съзнание за неудовлетвореност, оформат общественото мнение, което ... създава ефективно търсене на революционна промяна. Изведнъж „цялото политическо образование“ на нацията става „работа“ на неговите хора на перото. " Така беше и в Съветска Русия. Опашките на вестникарските павилиони - понякога тълпи, които се образуваха в шест сутринта, с ежедневен вестник, продаван в целия си тираж за два часа - и растящите абонаменти за водещите либерални вестници и списания свидетелстват за опустошителната сила на най-известните есеисти на гласността, или в думите на Самуел Джонсън, „учителите на истината”: икономистът Николай Шмельов; политическите философи Игор Клямкин и Александър Ципко; блестящи есеисти като Василий Селюнин, Юрий Черниченко, Игор Виноградов и Алес Адамович; журналистите Егор Яковлев, Лен Карпински, Федор Бурацки и още поне две дузини. За тях бе важно моралното възкресение. Това означаваше не просто преразглеждане на съветските политически и икономически системи, не само възпитание на социални норми, а революция на индивидуално ниво: промяна в личния характер на руския човек. Както Михаил Антонов обяви в едно есе от 1987 г. "Какво се случва с нас?" в списание "Октябрь", "хората трябваше да бъдат спасени - не от външни опасности, а повечето от самите себе си, от последствията от деморализиращи процеси, които убиват най-благородните човешки качества". Като направи възникващата либерализация съдбовна, необратима - не краткотрайното „размразяване“ на Хрушчов, а промяна на целия климат в обществото. И какво би гарантирало тази необратимост? Преди всичко, появата на свободен човек, който би бил "имунизиран от повторенията на духовното робство". Обхватът на това разсъждение - да се спасят хората, трябваше да спаси перестройката, но перестройката можеше да бъде спасена само ако тя можеше да промени човека „отвътре” - а точно това не изглеждаше да тревожи никого. Това, което имаше значение, беше да се върнат хората към гражданството от оковите на “крепостничество” и “робството”. “Достатъчно!”, - заяви Борис Василиев, автор на популярин роман за периода на Втората световна война, който беше и филмиран. - Достатъчно лъжа, достатъчно слугинство, достатъчно страхливост. Нека си припомним най-накрая, че всички ние сме граждани. Горди граждани на горда нация! " Като споменава причините за Френската революция, де Токвил отбеляза, че режимите, свалени с революции, са по-малко репресивни от предшестващите ги. Защо? Защото де Токвил предполага, че хората „могат да понесат все по-малко страдание“, тяхната „чувствителност се задълбочава“. Както обикновено, Токвил беше открил нещо изключително важно. От бащите-основатели до якобинците и болшевиките, революционерите са започвали борбата си винаги с едно и също знаме: издигане на човешкото достойнство. В съвременния свят икономическият прогрес не е заместител на гордостта и самоуважението на гражданството. Ако не помним това добре, ще продължаваме да бъдем изненадани от „цветните революции” в постсъветския свят, арабската пролет и, рано или късно, неизбежния демократичен катаклизъм в Китай - точно както бяхме в съветска Русия. https://foreignpolicy.com/2011/06/20/everything-you-think-you-know-about-the-collapse-of-the-soviet-union-is-wrong/

Това явление, миграция на младите в чужбина, пораждащо по-малка раждаемост и по-голяма смъртност, го има във всички страни от бившия социалистически лагер /лагер щото беше затворен за лагерниците да не бягат/. При соца всъщност раждаемостта пада силно - Бобо е плейснал една графика от годините на соца, ама е забравил да постави до нея годините от Освобождението до 1944, ако я беше сложил там, щеше да се види как в годините на соца, въпреки затворените граници, раждаемостта пада силно в сравнение с предходните години, които за разлика от соца са били с отворени граници. Но тогава младите българи са отивали в Европа, получавали са образование и са се връщали пак в България да се реализират, а сега не е така. При соца някъде до началото на 80-те години селското и градско население е фифти-фифти, тоест България е аграрна страна, заради ТКЗС-тата, което удържа селяните по селата в комбинация с изискване на "гражданство" за да работиш на друго място, дар от крепостното право. После, след 1989, процесът на изкуствено задържана урбанизация се отприщва, в съчетание с излизане на млада работна ръка.

+ И аз си го запазих в архива, за да го гледам пак; имам такива филми, не са много. Ник, още днес ще си намеря първите части от поредицата и ги започвам. По принцип не съм много голям фен на историческите сериали, но напоследък се отворих на британски исторически филми, предимно за техните крале и кралици и си промених покрай това коренно вкусовете към историческото кино. Убедих се, че там всичко или много зависи най-вече от актьорите, а не толкова от режисьорите.

Баладата за Бъстър Скръгс Номиниран за 6 Оскара и спечелил 28 награди, този филм на братята Коен е всичко друго, но не скучен. Разпространява се от Нетфликс, братята нарочно са избрали, сполучливо, не някои от традиционните заподозрени в бизнеса. Бил е замислен като 6 отдели епизода, но накрая Коен ги обединяват в едно цяло от 2 часа и 13 минути - шест отделни филма в една балада за Дивия Запад. За мен Баладата на Коен има много общо със "Сънища" на Куросава от 1990 - само че от гледна точка на западния човек, животът е само сън, в който границите между смешното и тъжното се преливат като в акварелна рисунка, смъртта и животът се оценяват в кратките мигове на просветление, напълно рафинирано светоусещане и претопяване на материята в нещо друго - музика и светлина. При това нито за миг Коен не изпускат нишката на сюжета и са в границите на класическия уестърн, където се стреля много и бързо, а правосъдие се раздава светкавично и на място. Първата история е на самия Бъстър Скръгс, един пътуващ самотен пеещ каубой-стрелец, вечно усмихнат и галантно вежлив, докато не го предизвикат да извади пистолетите - след което идват местните гробари, за които е отворил работа. Класика, леко изместена от традиционния сюжет на побеждаващия Добър, докато облечения в бяло ангел Бъстър не среща своя антипод - облечения в черно по-бърз Стрелец, леко подценяване на противника и душата на Бъстър полита с песен към небесата през дупката пробита в бялата му каубойска шапка, Бъстър Скръгс си отива в един друг свят също толкова весело, колкото е живял в света на Дивия Запад, без съжаление. В „Близо до Алгодонес”, един банков обирджия започва обир в сърцето на нищото, една сюрреалистична банка сред полето на американския Запад, за да завърши на бесилото с щастлива усмивка, след третото му залавяне, изпратен от съчувстващия поглед на едно малко момиче в тълпата зрители, осъзнал, че това е най-красивото нещо в окаяния му живот дотогава. „Билет за храна” е почти шекспирова драма - един инвалид без крака и ръце и неговия "импресарио" пътуват из Дивия запад, за да изнасят представления на дивите американски каубои, по-точно представленията ги изнася човекът без крака и ръце, а импресариото събира подаянията и му осигурява храна. Докато не намира по-евтини изпълнители - кокошки, - които ще храни с по-малко пари от човекът с душа, и...съдбата на човека е да бъде удавен, за да не тежи на кесията. „Златният каньон” – в едно девствено и невидяно от човек кътче на планинине се появява Златотърсач, той говори със Земята и Златната Жила като с живи същества и накрая намира това, което търси. След което оставя всичко както си е било и си заминава. В „Нещастното момиче” млада жена пътува с брат си през американската пустош към Обетованата земя на Запад и среща едновременно любовта и смъртта си. „Тленни останки” е обобщение на другите пет истории - в един дилижанс пътуват двама ловци на глави, които носят мъртво тяло и още неколцина пътници, неподозиращи нищо за зловещия товар на покрива на дилижанса. всеки разказва своята история и своята гледна точка, докато им се наложи да сппрат, за да пренощуват в една страноприемница. Всички тези истории са плътно реалистични, същевременно пародийни, но като подтекст и фин хумор, а всъщност са невероятно силни като художествени образи и монолитни в цялото. Моята оценка над 8 от 10, зрителската в imdb е 7.3 https://www.imdb.com/title/tt6412452/

Така е, 27-те трябва да дадат съгласието си, предполагам Мей е получила уверения, че ще го има, за да внесе вчерашното си предложение. По въпроса за удължаване на процеса след изборите за Европейски парламент, чисто технически Великобритания или трябва да участва, или да се отложат Европейските избори, което ми изглежда малко вероятно. Но че Туск предлага такова отлагане, за което говори и Мей, няма съмнение https://www.politico.eu/article/donald-tusk-will-urge-eu27-to-back-long-extension-for-brexit-rethink/ https://www.bbc.com/news/world-europe-47557216 Според мен, това си е чист блъф и усилване на натиска върху твърдите брекзитери в партията на Мей да клекнат при следващото гласуване. Защото такова удължаване ги изправя пред алтернативата въобще да няма Брекзит - със сделка, без сделка или със сделката на Мей. Трябва един вид да изберат по-малкото зло за тях, а то е сделката на Мей.

След вчерашните гласувания, в които бяха отхвърлени с много близко до равенство гласове, две предложения, а именно прехвърляне решаването на проблема от правителството върху Парламента и "търсене на алтернативни решения", и едно за референдум с голямо мнозинство против, както и приемането на поправката на Мей да се задейства член 50 за "късо техническо удължаване" до 30 юни, според мен опциите, които остават /и според изказванията на Тереза Мей/ са само две: 1. Приемане на нейното споразумение на трети опит в този Парламент до 30 юни или по-рано, което си е живо изнудване на съпартийците й; 2. Ако и след това не стане, поискване на второ удължаване по член 50 /което ще им бъде дадено, според мен, Туск индикира това/ за организиране на референдум с единствен въпрос към британците "Приемате ли сделката на ТМ за излизане или сте за оставане?" Според социологическите сондажи, ако сега се проведе такъв референдум, ще го спечелят гласовете на оставащите, не виждам причина това да не е така след половин година, напротив. Тежки дни пред Тереза Мей.

Ако ти си прав, а изглежда си, равносметката от цялото упражнение с Брекзит ще си остане едно формално излизане от ЕС, тоест нещо като "и Вълка /политиците/ цял и Агнето /електората/ сито". Питам се тогава защо беше цялото това Упражнение. На пръв поглед виждам една сума от над 1.5 трлн. щатски долара минимум: Това е външния дълг на Обединеното кралство, както се вижда, от 9.57 трлн. щ.д. през 2014, той се е редуцирал на 8.12 трл. щ.д. през 2018, разликата е 1.5 трлн. щ. долара. И това не се дължи, защото е изплащан, а единствено на обезценката на паунда спрямо долара. За сравнение, щатския външен дълг през това време се е увеличил с 2 трлн. долара: Обяснението, според мен, е в обезценяването на паунда спрямо долара рязко веднага след референдума за Брекзит, шоково обезценяване: Ако аз съм британска фирма и имам да плащам задължения в британски лири, но акциите ми са на международните борси индексирани в долари, при това падане с 10 процента на цената на паунда спрямо долара, моите дългове автоматично стават с 10 процента по-малко, защото акциите ми повишават цената си спрямо заема, който изплащам, великолепна ситуация от гледна точка на длъжник. Също така износът е облагодетелстван, аз плащам заплатите си във Великобритания с 10 процента обезценена валута и изнасям по-конкурентна стока навън.

След днешното гласуване в Британския парламент, втори референдум става все по-реална опция: депутатите отхвърлиха Брексит без споразумение въобще като опция /което е малко смешно от тяхна страна, защото, ако те не приемат единственото досега, на Тереза Мей, споразумение, Брексит автоматично ще се задейства с и без тяхното гласуване, историята е малко пилатовска с това гласуване/; същевременно и логично, депутатите отхвърлиха и друго предложение на умерените тори, да задействат член 50 до 22 май за удължаване и после да поискат Брексит без споразумение до 2021 г. с преходен период; утре ще гласуват удължаване по чл. 50 като опциите са две: 1."техническо" късо удължаване до края на май заради европейските избори, за което Мей каза, че дори да го получат /защото има вероятност ако една от 27-те откаже и да не го получат/, това удължаване няма да промени нищо в сегашната патова ситуация в Парламента с единствено предложения неин вариант за Брексит 2. Втората опция е голямо удължаване от 2 години, но то автоматично изпраща Великобритания на изборите за Европейски парламент и цялата идея на брекситерите за излизане отива по дяволите Корбин заяви, че политиката на Мей е изцяло провалена и призова парламента да поеме инициативата за решаването на кризата, каквото и да значи това, той си знае, според мен е призив за предсрочни избори или референдум 2 https://www.dailymail.co.uk/news/article-6806197/Jeremy-Corbyn-says-Brexit-delay-inevitable.html И така, рулетката се върти между червено и черно.

Бате Ваньо, привет! Скептичен съм към тази програма по няколко причини: Първо - тя е подкрепена от тези, които изтръскаха джобовете на обикновените американци с финансовия балон от 2008, разбирай акулите от Уолстрийт и банките навързани около ФЕД с целия медиен и мисловен капацитет зад тях. Второ - призивите са подкрепени със страх, страх от глобалното затопляне, страх от богатите, страх... обикновено който си служи със страх накрая прибягва до насилие. Трето - репликират едно към едно по тон и по дух приказките на г-жа Клинтън, ерго госпожица Кортес е усъвършенствана и подмладена версия на госпожа Клинтън, от която аз лично изпитвам алергия Ако погледнеш разгърнатата програма на бившата барманка /нищо лошо, че е била, но много бързо се преквалифицира в конгресмен, светкавично бих казал/: https://en.wikipedia.org/wiki/Green_New_Deal ще забележиш нещо много съществено, тя пледира за големи-много големи-гигантски разходи от правителството за сметка на заеми от ФЕД, частните банкери, сумите отиват някъде към 90 трлн. за 10 години, затова го сравняват с Ню Дийл на Франклин Делано Рузвелт, а си задавам простичкият въпрос, след като сега имат вътрешен дълг по голям от БВП, кой ще го плати, ако го вдигнат още пет пъти? И за чия сметка. Лично за мен тези възгласи и проповеди са безогледен ляв популизъм, целящ да дръпне младата публика в избирателните урни към демократите в САЩ, но такъв популизъм, съчетан с дебелите банкерски мутри зад него, обикновено води до световни катастрофи - справка двете световни войни от миналия век започват точно толкова красиво със силни обещание за рай на земята и завършват с милиони мъртви заблудени овце.