Б. Киров

Като ОТ, може и да инфантилно, но съм страстен играч на електронни игри от години, поне 15 - любимата ми е Цивилизацията, като почнеш от първите версии на Сид Майер до 4 и 5-та /нея по-слабо/, а също Герои на магията, тези игри са за мен равнозначни на шаха. Майнкрафт е нещо съвсем различно, оценявам я, докато ги гледам хлапетата какво правят, но е възхитително рационална и креативна, затова ще си я инсталирам и ще се опитам да я играя.

Изследват четенето, не книгата, книгата като елемент от четенето. Няма начин да си илот, отвсякъде си елит по техните критерии - четеш много и често, количеството е критерий. Методът им според мен е далече от прецизността по една основна причина - правят сондаж на обществено мнение с представителна извадка от 1000 души. такъв инструмент може да е прецизен като структура - подбираш пропорционално хората на обществената структура, толкова процента висшисти, толкова по възрастов принцип, толкова по етнически и т.н., като се стремиш "сондата" да е адекватна на цялото общество, да е образ и подобие на цялото. Това е добре, но носи рискове - като намалиш 7000 пъти едно цяло пропорционално, това не означава, че си създал негов огледален модел, защото: можеш да имаш например анкетирани 200 висшисти, но точно тези подбрани от теб да са много четящ елит, или обратно, да са илоти по отношение на четенето, после какви висшисти, вътре в категорията висшисти също има огромно разслояване по възраст, пол, степен на образование, структура на образование, тоест в тази група, за да си адекватен трябва да спазиш абсолютно точно пропорциите в цялото; но дори и да постигнеш това, вътре в тези 200 души има огромни индивидуални разлики на ниво личност. С една дума, инструментът на такава сондажна анкета от 1000 човека е много относително прецизен. Но все пак е нещо - система, инструмент, до тях никой освен НСИ не си беше давал труд да го прави. По отношение на външните несубективни фактори като брой книжарници, брой печатни и електронни издания, посещения в сайтове за продажба на електронни книги, брой библиотеки и посетители в тях са безценни анализираните и обобщени данни. Най-ценното в тази анкета, поредица от анкети, е човешкия фактор за мен - виждам че са я правили и продължават да натрупват интелигентни и ерудирани хора /Кьосев/ с отношение към четенето и интелектуалното ниво на българите, това е най-ценното, подходът им не е студено чиновнически и чисто статистически. Донякъде си прав, но не е точно така. Най-напред научават английски език, докато играят, правят го, защото четат упътванията за играта, водят диалози в самата игра, играят онлайн с други англоезични и т.н. Второ научават много за компютъра и интеренет, пак защото обикновено всичко става онлайн, влизат в сървъри, регистрират се там, чатят, работят в "облак" и т.н. Всичко това е четене, но не нашето, а компютърна грамотност, която после на работното им място ще им е от безценна полза. Много са модерни игрите на изграждане и управляване на светове, сега гледам двама около мен са спецове по Майнкрафт, дори съм се амбицирал и аз да я изуча - в тази игра няма агресия /ако играчът пожелае/ има сътворяване на свой свят и дипломация. Те не само четат в широкия смисъл на думата, те пишат свой свят в нея, много е модерна сред тийнейджърите, имат си я на смартфоните и таблетите и някои са големи професионалисти. Покрай такива игри върви влизането в социалните медии, сърфирането там, контакти, което пак е вид "четене" и т.н. Трябва малко да си сменим "чиповете" от пред-интернетното поколение, или поне да сложим съответните очила за четене на новите знаци.

За да има конкретика, ще систематизирам информацията от последното достъпно за мен изследване на Алфа рисърч от 2014, което е обобщаващо и трето - това изследване систематизира резултатите от предходинте две - от 2006 и 2009 - като съпоставя данните с 2014, следователно говорим за обобщени и систематизирани данни от три последователни изследвания на Алфа рисърч, проведени с представителна извадка от 1000 души. Четящите всеки ден са се увеличили от 11 на 17 процента, нечетящите въобще са намалели от 43 на 26 процента. Трите големи групи четяща аудитория - абсолютно нечетящите през 2014 са 8, активно четящите /тясно четящи/ са 41 процента. Профил на "четящите в тесен смисъл", интересно за мен е съотношението жени-мъже в тази група, приблизително така е и на Запад, етническото съотношение е отчайващо за ромските и турски етноси. "Четящи в широк смисъл" са диференцирани географски и по доходи; нечетящите не са изненада като социален статус и образование. Общата картина фиксирана през 2014 Формират се четящи "елити" и нечетящи "илоти" - това може да го дефинира само Ал. Кьосев, бил ми е преподавател в Университета Без коментар Последният абзац! - всеки четвърти е маргинал, "без шанс за достъп до основни културни блага", проблемът, според мен е социален, не културен. В сравнение с 2006 рязко се е повишил процентът на четящите в електронен вариант - 13 процента, 60 процента от тях четат на стационарен компютър. Специално внимание на тези 27 процента, които одобряват своето нечетене - те са контра-норма. Осъзнати илоти Издателите са биполяризирани - от една страна печалбата над всичко, от друга душата в рая, бунтари срещу ДДС във възвишения смисъл, мила родна картинка. 4000 закрити библиотеки от 9800, браво!!! Въпреки ударното "закриване", ползването на библиотеки расте, хората искат, държавата не дава, противоречие? Около 30 процента от хората ползват библиотеки, две трети от тях местното читалище, като процентът расте. обаче се закриват или нямат пари за нови книги. Интересно определение "в мир със себе си" като "илоти". Културното гето. Траен и стабилен растеж на хората, които не си купуват книги - от 26 на 44 процента, същевременно в същата пропорция расте процентът на хората, които четат - занчи четат, без да си купуват, има нещо гнило в това. Откъде купуват - предимно от книжарници, това е отделна и мноого голяма тема, там е заровено кучето с високите цени, но е за отделна тема. От интернет цели 5 процента! в сравнение с 1 през 2006, удивителен процент за България, но жалък на фона на пазара за електронни книги в Европа и САЩ, в САЩ този пазар е 60 процента, в Европа средно около 30, ние сме с 5. Обясннявам си го с "читанките", сиромах човек... Българинът си иска цена на книга до 10 лева, но няма начин - ДДС, търговската отстъпка и авторските права автоматично изключват този вариант за качествени книги - ето защо ни заливат боклуци от сорта на "Звездите ми го говорят", но книги ли са това... така стоят нещата с цените. Също е за отделна тема, свързана с тази д книжарските вериги, голяма тема. 60 процента не харчат за книги, обаче половината от тях четат книги, българският модел, преобладаващата част от останалите 30 процента харчат до 10 лева - за 10 лева можеш да си купиш готварска книжка, но не Паулу Коелю, поне не новата му книга, ако в нея има 1000 евро авторски права разхвърляни на 500 тираж, няма шанс. Фактори за избор - приятелите на първо място. Звездите на българския литературен хоризонт, това е положението - тук не са изброени такива титани като Христо Калчев, Георги Стоев и Боби Цанков, те също в са в челната група. Ето ги подредени по продажби - пропуснах бестселърите на Сиромахов, боже... Това в общи линии е конспективния ми прочит на това забавно четиво, изследването на Алфа рисърч от 2014.

Това е така и е резултат от липса на държавна и общинска политика. Библиотеките преди се снабдяваха от т.н. "библиотечни колектори" - по време на социализма беше централизирано държавно обединение, после се разпадна на частни, но те намираха пари от общините или от държавата, а и сами инвестираха, защото имаше пазар и печалба за тях. Със свиването на пазара библиотечните колектори /снабдители/ фалираха и изчезнаха, сега предполагам общината отпуска някакви мизерни пари за купуване на книги. Знам как е във Великобритания - всяка обществена библиотека получава държавна дотация да закупи 1000 тираж от английски автор, на издателите и на читателите това е гарантирано от държавата. Това естествено стимулира четенето на английски автори, държавата плаща за него. Те са проблема. над 40 процента от българите са застрашени от бедност, а 20 процента са в състояние на бедност. Една книга от 300 стр. с меки корици, ако е с авторски права, струва между 18-25 лв. на пазара, има хора, чиито доходи са под 200 лева - ток, отопление, вода, ядене, наем, - няма никакво място в бюджета на такива хора за книга, непосилно е. Процентът на тези непрочели книга се покрива с този на хора с мизерни доходи. За един германец книгата струва 10 евро при 3000 заплата, за голям процент българи 20 лева при 200 лева доход, разликата е 30 пъти, толкова повече книги купува и средностатистическия германец от средностатистическия българин - половин за българина, срещу 15 за германеца, икономиката не прощава никому, там са железни законите, не всичко е пари, но повечето неща се купуват с пари. Намерих последните две проучвания на Алфа рисърч от 2010 и 2014, третото от 2017 - не, ще ти бъда благодарен ако ми дадеш линк към него. Не искам дебатът да се превръща в реторично надскачане, темата е важна, можем да си бъдем взаимно полезни, а и за другите четящи, обсъждайки я. Не твърдя, че сме добре, мисля, че не всичко е загубено още и може да се промени към по-добре. Има и други причини, освен високите цени, ниски доходи и замрели библиотеки и читалища - книжарската мрежа, липсата на литературна и научна критика, която да регулира откъм качество пазара, и т.н., можем да дискутираме. Не на последно място образованието, особено в началното училище. Преподаването на литература и създаване на навици за четене. На защитниците на тезата, че другите медии и интернет изместват четенето, според мен не е така - могат частично да изместят книжната книга, но не четенето, интернет е най-голямата библиотека и ще си остане такава, за този, който може да чете.

+++ Отвъд митологията е. Кристално. При вас рефлексията допълва образите, при повечето хора е обратното.

Хубаво е да се цитира точно, а не избирателно, за да се постигне "драматичен" ефект Затова ще цитирам точно изследването на Алфа рисърч, а то не слага черни очила, което се опитвате да направите в темата. И така: "Малко над една трета от респодентите четат книги поне няколко пъти седмично (36%). В зависимост практиките на четене, българското общество може да бъде условно разделено на три основни групи: - Аудитория на четящите съобразно тясното понятие за четене – това са хора, които сравнително редовно (поне няколко пъти в месеца) четат книги – 41% от населението на страната - Аудитория на четящите съобразно широкото понятие за четене – т.е. четящите вестници, списания, писма в електронна поща, брошури и др. поне няколко пъти в годината – 50% от населението на страната - Аудитория на нечетящите – хора, които по-рядко от един път годишно четат, или въобще не четат каквито и да било четива – 8% от пълнолетните българи" https://offnews.bg/obshtestvo/5-ot-balgarite-ne-sa-otvariali-kniga-prez-zhivota-si-12-sa-procheli-484377.html Бих се спрял специално на това, на тези 8 процента, на които сте наблегнал в първия постинг като прогресиращо нарастващи в сравнение с предишни години. Тези 8 процента са предимно роми, причините са заложени в тяхната неграмотност и трябва да се търсят в проблема с бедността и социалното им неравностойно положение, за това имахме цяла тема. В другите обществени сегменти изследването не показва песимистични резултати - 36 процента от хората четат книги поне няколко пъти седмично! Защо не погледнете откъм пълната половина на чашата, а започвате с празната? Виждам предубеденост и предпоставеност в такъв подход, плюс определенията, че гледам тесногръдо от книгоиздателска гледна точка и "в кой свят живея" - не е дебат, който се води по коректни правила, не бих продължил с участието си. Още веднъж успешно развиване на тезата ви пожелавам. п.с. Не познавах изследването, нито знаех нещо за екипа осъществил го, нито за поръчителите - след като видях кои са, както и въпросите, признавам, че съм се заблудил по презумпция от първия постинг, че то не е компетентно направено, това изследване е компетентно и обективно. Важното е как се четат резултатите му.

Нямат нищо общо с тиража, електронните четци и библиотеките? А с какво тогава имат "общо". Не съм казал стъкмистика, а несериозно изследване. Да задаваш общи въпроси от рода на "колко книги прочетохте тази година" на произволна извадка е несериозно. Ако някой е платил на "Алфа рисърч" да докаже, че българинът тотално изпростява, ОК, честно са си заработили парите. Една заинтересована страна, каквито са единствено книгоиздателите, не би подходила по този начин - те биха поискали от агенцията да покрие определени критерии. Ако липсват такива, изследването може да е формално професионално, но е изкривено. В България по статистика има над 220 хиляди студенти, всеки пети има висше образование, мислите ли че таргет групата за анкета също няма значение. Електронното четене е от решаващо значение, но поради свободния достъп до пиратски текстове то не влиза в никакви статистики, но е реалност - погледнете в метрото например, всеки десети чете. Приятно развиване на темата, може и да съм професионално деформиран. Проблемът с четенето и купуването на книги е огромен. Разисквали сме го и в други теми - книгоиздаването е в колапс поради малките тиражи, а причините за тях са комплексни. Малките тиражи правят книгите необосновано скъпи, доходите са ниски, главната причина да не се купуват нови книги. От друга страна, има огромни количества великолепни книги в домашните и обществени библиотеки, както и по вторичните пазари на преоценени цени. Те се четат, поне от интелигентните хора, а такива не са малко в страната. Държавата има голям грях пред гражданите си и младото поколение за ДДС върху книгите, това е варварство, навсякъде в Европа този данък е диференциран. И още куп причини да умира книжния пазар, а с това да намалява четенето. Но да се се хвърля проблема от болната върху здравата глава е цинично.

Според мен тези вестникарски статии не ползват сериозни социологически проучвания и се базират на откъслечни и неверни данни, подавани като информация от книжарските вериги. Правят се някакви бакалски, но неточни сметки на база издадени заглавия и тираж, но такива статистики по никакъв начин не могат реално да отчетат реално прочетени книги - изпуска се четенето от електронни устройства, според мен много разпространено в България, освен това четенето в домашни библиотеки от стари издания и т.н. Цитираната в първия постинг статия се опира на простата сметка от НСИ - издадени заглавия Х тираж = брой книги на човек http://www.nsi.bg/bg/content/3572/издадени-книги-и-брошури Логиката е - пада се по 1/2 книга на човек за 2016, после питаме максимум 1000 души на произволен принцип, те казват нещо, свързваме двете неща и обобщаваме: българинът чете много малко. Мен обаче никой не ме е питал, нито предполагам, повечето хора в този форум - ако сега направим една импровизирана анкета, ще видите съвсем други резултати. Това самопосипване с пепел върху главите, дължащо се на някакъв нихилизъм и национален мазохизъм, според мен не работи в интерес на българите. Причинено е от невежество и мързел - няма кой да плати на професионална социологическа агенция да направи задълбочено и обективно проучване за реалното състояние. Ето например какво са направили германските книгоиздатели, те сами си изследват пазара, и го правят професионално: https://www.buchmesse.de/images/fbm/dokumente-ua-pdfs/2016/buchmarkt_deutschland_2016_engl.pdf_58506.pdf Само бегъл поглед върху графиката говори много - в Германия годишно се продават книги за 9.19 млрд евро, което по средна цена от 10 евро на книга /включително електронните/, прави по 12-13 книги на германец, включително и децата, реално по 15-16 книги на човек. Но са изследвани задълбочено всички аспекти на книгата и четенето, защото е сериозен пазар и държавна политика.

Според мен и двете са верни, но в методиките има разлика. Моето обяснение е, че парите идващи от Турция се отчитат като пари изпратени от граждани с постоянно местожителство в България и затова не се отчитат от българската статистика. Без да настоявам, че е така. Като аргумент мога да посоча, че Световната банка отчита 3 процента от БВП като пари изпращани от български граждани работещи и пребиваващи в чужбина, докато българската статистика официално отчита около 1.5 процента от БВП, парите са си пак в България, но минават по различни пера.

Това е по статистиката на Световната банка. По статистиката на БНБ се изпаряват 800-те млн. идващи по банков път от български граждани работещи в Турция, няма ги. Очевадно несъответствие. И съответно парите стават наполовина, просто изваждаме 800 млн. долара. На този линк е статистиката на Световната банка за 2015 http://www.pewglobal.org/interactives/remittance-map/ Сумата за парите от Турция е около 700 млн., но в статистиката на НСИ и БНБ за същата година отново има дупка по отношение на тези пари, те не съществуват. Или "всички са маскари" в Стъкмистиката или има някакво основно несъответствие в методиките.

Малко е заплетена тази история и всъщност двамата - Адолф Цукор и Уилям Фокс - се сблъскват в директен конфликт през 1929 г. за притежанието на една друга компания Loew's Inc., големи дистрибутори и партньори на Famous Players Film Company на Цукор. Фокс иска да я придобие, за да получи неговата компания пълен монопол, прави редица финансови и политически машинации за целта, но по време на Голямата депресия стига до фалит, не може да си покрие инвестициите и заемите. След това кариерата му тръгва надолу - още през 1930 след банкрута той е изхвърлен от позицията му на СЕО на Fox Film Corporation, претърпява тежка автомобилна катастрофа, от която остава с дефект в едната ръка за цял живот, фактически е вън от филмовата индустрия и от собствената си компания. печели добре от патенти и авторски права, но не е фактор в Холивуд. Основаната от него компания Fox Film Corporation, вече с други акционери и изпълнителен директор, се слива с Twentieth Century Pictures на Джоузеф Шенк /Иосиф Михайлович Шейнкер, също емигрант в САЩ/ през 1935 г. в 20th Century Fox. През 1936 срещу Фокс започва антимонополно дело за опита му да изкупи тайно дяловете на дистрибутарската компания на Джеси Ласки във Famous Players-Lasky . Междувремено Цукор с неговата Famous Players Film Company се обединява с Famous Players-Lasky в Парамаунт Пикчърс в същата 1936, когато е съдебния процес срещу Фокс; Фокс виждайки че губи делото в съда, се опитва да подкупи съдията, вдига се огромен скандал и той получава едногодишна присъда затвор, която излежава ефективно през 1941. Цукор продължава да си управлява Парамаунт до дълбока старост и умира през 1973 на 103 г. като знаменитост, докато Уилям Фокс почива в забрава и с лоша репутация през 1952.

Третият сезон на поредицата е за картела Кали. Те са били много по-рафинирани от Ескобар, на границата на "белите якички", държали са в джоба си всички политици включително президента. Моура по понятни причини не участва, филмът е изграден повече върху сюжет и идея, отколкото върху актьорска игра. Идеята е блестяща - борбата на службите срещу организираната престъпност не е толкова борба срещу престъпността, колкото борба да бъде по-организирана, а граница между политици и престъпници почти не съществува, размита е от парите.

Освен този линк към неговите мемоари на румънски нищо друго не открих, https://commons.wikimedia.org/wiki/File:Zamfir_C._Arbure_-_In_exil_-_din_amintirile_mele.pdf да си призная за пръв път чувам за него, това, което намерих като информация е, че е бил анархокомунист, последовател на Бакунин и Кропоткин, и още, че е имал връзка със Стамболов и Ботев и им е повлиял да четат Маркс. Какво още имате предвид в неговите записки?

Така изглежда на плаката, но прави страхотно сполучлива роля във филма /не са му подарили ей така Златния глобус/ - всъщност останалите актьори бледнеят пред него. гледай го, ако имаш време, http://muvibg.com/filmi/kriminalni/7249-seriali-narcos-narcos-season-1-narko-sezon-1-2015.html почти документален е, много точно възпроизвежда истинските събития, доста странна сплав от художествена измислица и документалистика. Моура създава точно такъв образ - на предан на семейството си и децата си човек, който същевременно е абсолютен психопат към противниците си. Реалният Ескобар е бил такава смес - не му трепва окото да взриви самолет със стотици пътници, включително деца, за да убие свой опонент, и то не кой да е, а Президента на Колумбия. По негова заповед са екзекутирани над 600 полицаи в Меделин, отделно са избити стотици невинни хора в улични атентати. Моура пресъздава този човек талантливо, влиза му в кожата. Отделно върви една странична линия, повествованието на разказвач в лицето на агент от ДЕА, хрътката преследваща Ескобар, текста на този монолог е фонов и е като страничен разказ в роман на Чандлър, имам предвид много добър. Второстепенните роли без да са блестящи, са прилично изиграни. Който иска да разбере какво е преживяла Колумбия и какъв е бил мащабът на организираната престъпност и корупцията там, ще намери отговори в този филм. А за това, че истинският Ескобар /и този във филма/ е бил харизматичен си напълно прав - хората от бедняшките квартали на Меделин /Меделин е над 2 млн./ са го боготворели, защото той е направил много за тях - строил е училища и болници, дарявал е пари за образование и лечение. Дори влиза в един момент като депутат в Парламента с крайна цел да се кандидатира за президент, но американците го спират, като го компрометират в пресата. Ескобар е бил от бедно семейство и е познавал живота на дъното на социалната стълба, умеел е да говори с бедните.

Ти си капацитетът в материята, доверявам се на проучванията ти. Но в такъв случай излиза нещо такова: Ботев пита групичката около Никола Обретенов какво мислят по въпроса дали не е време да преминат в Сърбия, един от тях, по-импулсивен, вероятно Георги Апостолов, вади оръжието и го гръмва. След това групата се договаря да пази мълчание, събличат войводата и го облекчават от вещите му, след което четата се разпада и отделните й групи вместо към сръбската граница, тръгват в противороложна посока, където почти без изключения са предадени от българи и избити или пленени от турците. Няма да коментирам тази версия, на едно мнение съм с теб, че много вероятно е имало изстрел в гърба на войводата, а очевидно има противоречия и прикриване на нещо от страна на Никола Обретенов. моето участие и компетенции на този етап са дотук, като си запазвам мнението, че така инцидента с фаталния изстрел ми изглежда немотивиран. Бих цитирал някои абзаци от работа на уважаемия К.Гербов, който според мен е доборосъвестен изследовател на извори и документи, които влизат в противоречие с цитираната от мен твоя позиция по-горе, но не съм този, който да взема отношение по извори и материя, просто защото не съм достатъчно запознат с тях: Някои събития карат врачанските деятели в Бекет и Крайова в началото на май 1876 г. да потърсят помощта на Христо Ботев. Тогава той приема да стане войвода на тяхната чета. На 26 април 1876 г. Стоян Заимов от Враца изпраща писмо до Бекет, с което съобщава, че бунтът в Панагюрище вече пламнал и не остава нищо друго, освен да се вдигат и те, във Враца. Затова иска незабавно изпращане на „стоката”, т. е. оръжието.42 Човекът, който донесъл това писмо, казал, че на другия бряг на Дунав пристигнали 8 талиги за „стоката”, заедно с 28 души, които щели да бъдат водачи и пазачи. Минаването на „стоката” можело да стане само през Козлодуй или Оряхово. През Корабия било невъзможно.43 Узнал за искането от Враца*, Обретенов организирал на 28 април акция по прехвърляне на оръжието, но тя се провалила. стр. 7 Напълно логично е провалът с опита за пренасяне на оръжието, да е една от причините, накарали дейците от четата „Св. Георги” да решат да потърсят помощта на Христо Ботев. Едва сега те са разбрали, че единственият начин да прехвърлят оръжието през Дунав е чрез чета. Другата причина за търсене на среща с Ботев е била информацията, че Панайот Хитов нямал намерение да идва в Румъния и да става войвода на четата в Бекет. Важен за изясняване на хода на историческите събития е въпросът: кога е станало научаването на тази вест? Според думите на Никола Обретенов, за отказа на Хитов им известил първо Таньо Стоянов, когато те го намерили в Крайова и му предожили да стане войвода на Олтенишката чета. Таньо се съгласил и обещал, че щом се приготви, ще събере другарите си и ще замине за Олтеница. Запитан за Панайот Хитов, Таньо отговорил, че имал скоро писмо от него, в което Панайот му пишел, че няма да дойде да поеме воеводството, защото Сърбия не била готова да воюва с Турция, затова трябвало да се отложи въстанието за идната година. Скоро след това и Петър Йорданов получил известие от Хитов, че няма да дойде.48 Известна е една телеграма на Йорданов изпратена до войводата на 22 април/4 май 1876 г.49 Вероятно отговорът е последвал след това, към края на април. „Тая новина се изля на главата ни като студен душ” - споделя Обретенов пред К. Апостолов. - Можем ли ние да отложим въстанието за идната година, когато всичко беше готово, когато народът в България беше въстанал и бяхме готови да му отидем на помощ, когато четите бяха готови? Но Панайот не искал да дойде! Какво трябваше да правим ние? Това известие ни съкруши. Мислихме с Апостолова и най-после решихме да се срещнем с Ботева и се съветваме с него какво да правим.”50 Тук се вижда важната информация, че събитието става по време, когато в Бекет вече са научили, че въстанието в България е било вдигнато. А това е не по-рано от 24 април.51 Също така става дума за „чети”, а не за една чета, както е в редактираните спомени на Обретенов от 1942 г. „Щом стигнахме в Букурещ, веднага отидохме при Ботева - продължава Обретенов за срещата, станала в печатницата на публициста, бъдещ войвода. - ...представихме му положението такова, каквото го представяха и нам, че четата е готова, оръжието, дрехите, припасите и всичко готово, само Панайот, както през 1875 г. отказва да поеме воеводството, затова сме дошли при него да се съветваме какво трябва да правим. Ботев ни изслуша с голямо внимание, замисли се, стана на крака, изправи се пред нас и каза: „Аз ще ви стана воевода!” Тоя неочакван отговор ни толкова зарадва, щото ние скочихме на крака, прегърнахме го, целунахме се и от очите на трима ни потекоха радостни сълзи. Всичко това остана тайно между нас и аз веднага заминах за Бекет да досвърша приготовлението на четата, а Апостолов остана при Ботева да му помага до тръгването.”52 стр. 8 В неведение какво е правил Христо Ботев през месец април 1876 г., и опитвайки се да наблегне на „късното” му включване в четническото движение в Румъния, Стоян Заимов дава следната информация за края на събитията, към които вече е бил съпричастен: „От датата на „сметката” [цитирана от З. Стоянов] се вижда, че Ботев чак през май месец, 1876 г., излязъл на сцената... „Сметката” право казва, че Ботев излязъл на сцената през месеца, в който сухо и сурово бе се подпалило от Панагюрския въстанически пожар, и когато Обретенов и Апостолов бяха отишли от Крайова в Букурещ, за да търсят войвода за четата.”55 От писаното се вижда, че срещата на врачанските дейци с Ботев е станала не през април, а чак през май 1876 г. Врачанските апостоли са били при Ботев едва на 4/16 май 1876 г. Него ден Мито Цвятков изпраща телеграма на Димитър Горов със съдържание: „Апостолов и Тихов [Обретенов] заминаха за Букурещ.”56 Датата 4 май е логична в развоя на събитията, тъй като според сведенията на Обретенов, Христо Ботев от 20 април до 1 май 1876 г. е бил в Одеса.57 Изчакали са и като са разбрали, че се е върнал, са тръгнали при него за драматичната среща. В подкрепа, че на 4 май 1876 г. е произтекъл актът, когато Ботев предлага да стане войвода на четата на врачанци, идва и една телеграма от същия ден, изпратена от сръбският консул в Букурещ до Белград. В която се казва: „Ботев ми яви, че днес тръгва с чета над 100 човека, ще мине при Рахово.”58 стр. 9 Захари Стоянов не пропуска да отбележи, че „много чети се готвели едновременно да прегазят Дунава и вървят навътре”. Една чета трябвало да мине Дунава и вземе направление към Враца, като пренесе в същото време и оръжието на врачани. Друга чета трябвало да гони Търново, трета чета при Видин, при Тутракан даже щяла да излезе една чета. „Ботйов, щом дохождало дума за предводителство - вметва Стоянов, - сам се турял при обикновените, сам показвал на войводите, при които се тъкмял да завзема второстепенно място”.59 Дали Ботев е щял да мине в България с някоя чета, не подлежало на съмнение, всички сведения насочвали към това. „Той е щял да мене като прост бунтовник, може би само писар на някого от войводите - уверен е биографът. - Тежката роля на водител той бил принуден да вземе тогава, когато вече видял, че време минува, а войводите, кекеровци и тотьовци, които си накупили с народни пари всичко, безчестно изменили, отказали да вървят.”60 Така се затъмнява един съществен момент от дейността на Христо Ботев, тъй като той се е грижел още от 1875 г. именно за организирането на такава чета. Според Стоян Заимов и Никола Обретенов излиза, че Ботев се включил в делото на Гюргевския революционен комитет в последният момент, когато бил поканен за войвода на четата на врачанци. Още от есента на предната година обаче Ботев обикаля Одеса, Николаев и Белград да търси средства, оръжие и българи, учащи във военните училища. Освен документираните не малки суми, които са похарчени за Гюргевската чета, подсказващи, че много се е тичало за подсигуряването й, съществуват и други сведения, че Ботев е работил за четата и преди май 1876 г. Има свидетелства, че той се е занимавал лично с покупка на оръжие. Това показват спомените на търговеца Ернст Краус от Виена. Той спазарил чрез фирмата Алберт Симонис в Лиеж лично с младия интелигентен човек, който имал хубава брада, 200 белгийски пушки, револвери и патрони. Пушките били бракувани и виенчанинът чувствал вина за това, считайки, че той е станал причина да бъдат избити толкова много млади българи. След гибелта на четниците бил разтакаван дълго в Румъния по разни следствени комисии.63 стр.10 По-нататъшният развой на събитията се вижда от спомените на Никола Обретенов и сведенията, които привежда Захари Стоянов. Обретенов съобщава в 1929 г. на Константин Апостолов: „Към 8 май 1876 г. [Георги] Апостолов дойде при мен в Бекет и ми съобщи, че Филип Тотю, който щеше да поеме воеводството на Гюргевската чета, искал да се дадат 1000 наполеона. Понеже не могли да му дадат такава сума, той се отказал и заминал за Сърбия, тъй щото Ботев ще вземе и четниците от Гюргево и с австрийския параход ще замине в България. По негово нареждане всички момчета да се смъкнат на дунавските пристанища, а също и оръжие, дрехи, припаси и пр. ще се предадат като стока за Кладово - Сърбия, а за момчетата ще се вземат билети като работници, също за Кладово. Кога ще стане това, ще ми се телеграфира: „Предайте стоката на вапора”. От Бекет Апостолов замина да предаде нареждането на Ботева и на другите дунавски пристанища и след това да замине пак при Ботева в Букурещ, с когото заедно се качил от Гюргево в парахода „Радецки”.79 От последното изречение се вижда, че Апостолов на практика е работил като помощник на Христо Ботев - отначало при организиране на Гюргевската чета, а после и на сборната Ботева чета. В спомените на Андрей Матев четем по същия повод: „Изпрати [се] нарочно комисия от брата ми Георги Матев, Мито Цвятков Бакалов и Георги Апостолов в Букурещ, които поканиха Христо Ботева да поведе четата сам, като взеха съвместно решение преминаването с четата Дунава да стане с параход, защото е невъзможно с лодки от голямо наводнение.”83 Тук вече става дума определено за покана към Ботев да се изпълни с кураж и да застане начело на вече сборната чета. Вижда се и колко представителна е била делегацията, макар да не се споменава Петър Ванков. стр.12 Стоян Заимов твърди, че минаването на Дунав със завладяване на параход, било идея на Обретенов и Апостолов. В последните спомени на Никола Обретенов са се промъкнали обаче редове именно по този въпрос. Ботев бил възмутен от постъпката на Филип Тотю и писаря му Кекеров и казал на дошлите при него: „Тя се видя, че аз ще ви стана войвода”. „И Ботйов прилага плана си да плени австрийския параход и с него да мине Дунава, като пренесе четата и оръжието”, са въпросните редове, очевидно писани от самия Обретенов.84 Най-вероятно въпросното събрание, на което Христо Ботев става войвода на сборната чета, съставена от участниците в Гюргевската и Бекетската чети, е станало на 10 май 1876 г. Защото на 11 май руският консул в Русе донася в министерството на външните работи в Петербург, че българите в Румъния са подготвили две чети, начело на една от които ще бъде Христо Ботев.85 Другата трябва да е била тази на Таню Стоянов в Олтеница. стр. 13 http://www.bulgari-istoria-2010.com/booksBG/K_Gerbov_Botev%20_i_%20Radetzky.pdf От цитираните източници от Гербов за мен става съвершено ясно, че Никола Обретенов и Георги Апостолов са имали много важна роля при формирането на четата /защото тя е сборна от две чети/, както и за набавянето на оръжие, както и за склоняването на Ботев да стане неин войвода. Може и да не чета точно, но това разбирам. Никола Обретенов може да се е подвизавал като обикновен четник в четата на Ботев, но той не е никой - той е от първите членове на БРЦК, фигурира в учредителния протокол от 1872 в Букурещ, а по време на формирането на четата на Ботев е деен член на Гюргевския комитет, същото важи и за Георги Апостолов.

Дребни малки смърфчета, които играят според сигналите на Папа Смърф

Карта на Сърбия от 1870 - Пирот, който е на успоредна линия с мястото на сражението, след което е убит Ботев, и тогава е бил в сръбска територия; ако имало някаква разлика в границата, тя е от порядъка на 7-8 км по на запад при мащаба на картите, не променя съществено разстоянието, по въздух между Пирот и Челопек е то е 83 км, въздушната линия е около 50 км между Челопек и границата, по онова време да е било около 60, на втората карта е посочен обиколен маршрут пеш за около 1 ден и 6 часа време ходене от Челопек до Пирот, до границата е най-много 1 ден. http://www.alamy.com/stock-photo-map-of-serbia-in-the-1870s-21533388.html http://directions.somemaps.com/bg/пирот/с.челопек_враца.php Прав си, че не бива да мерим нещата с аршина на послезнанието. Но и тогава, както отбелязваш, вече е имало явни признаци, че въстанието не е успешно или е потушено - в последното сражение срещу четата участват два табора /над 1000 души/ редовна войска, освен черкезите. Близо е до ума, че щом от Враца, откъдето се очакват подкрепления от въстаници, идва редовна войска, то едва ли във вътрешността ще ги посрещне нещо по-различно. Разсъжденията на Ботев са били трезви и реалистични, предвид на обстоятелствата, ако е стигнал до решение за оттегляне на четата в Сърбия. Не бива, според мен, да се пренебрегва и човешката страна - Ботев става баща на 13 април същата година, той оставя жена си и рожбата си, преди да замине, сбогувайки се с едно късо писъмце. Моето мнение на това ниво на знания, което имам сега, е че Ботев е бил резервния вариант на Апостолов и Обретенов - четата е трябвало да бъде оглавена от Панайот Хитов, но след като той им отказва, Апостолов и Обретенов се обръщат към Ботев, който всъщност довежда и Войновски като военен командир. Апостолов е бил секретар на четата и същевременно в Гюргевския комитет е бил определен за заместник-апостол на Заимов във Врачански революционен окръг, а Обретенов твърди, че е имало Пети революционен окръг, Софийски, на който той бил определен за главен апостол. Ботев може и да е бил в течение и активно да е участвал в подготовката и логистиката на четата, но Обретенов и Апостолов де факто в йерархията на Гюргевския комитет /в който Ботев няма участие и не е поканен/ двамата са стояли по-високо от него. В това виждам предпоставка за конфликт. Подобен конфликт има в Четвърти революционен окръг между определения от комитета за главен апостол Панайот Волов и Георги Бенковски, но там Волов проявява благоразумие да отстъпи главната роля на Бенковски. Решението да се върви към Тракия не е военно мотивирано, бих го нарекъл политическо в онази обстановка, а мотивите и на Войновски да се противопостави на Ботев едва ли са били от военно-тактическо естество, защото зад неговите решение е тежало и мнението на Обретенов и Апостолов. Не бива да се пропуска и че според някои сведения, на 17 май, още докато четата е в Оряхово, Ботев бил получил писмо от Заимов, в което Заимов му съобщавал, че въстанието в Панагюрско е разгромено и трябва да продължат към Сърбия, но Ботев тогава го пренебрегнал. / Дафинов, Здравко. Безсмъртен и гениален. Автентичният Христо Ботев. София, Изток-Запад, 2007, с. 254 – 257, 263 – 264. / https://bg.wikipedia.org/wiki/Христо_Ботев#cite_note-.D0.94.D0.B0.D1.84.D0.B8.D0.BD.D0.BE.D0.B22007254.C2.A0.E2.80.93_257.2C_263.C2.A0.E2.80.93_264-48 Ботев тогава пренебрегнал това писмо, но пътят на четата до Враца е бил достатъчно доказателство, че във Врачански окръг въстанието е неуспешно. За мен най-убедителното доказателство, което привеждаш, че някой от присъствуващите на последните мигове на Ботев четници е дръпнал спусъка е естеството на раната - при фронтален изстрел, както твърдят Обретенов и клакьорите му, входящата рана няма да дава такова обилно кръвотечение, кръвоизливът ще бъде вътрешен. Само при пробивна рана откъм гърба и то от близко разстояние е възможно такова разкъсване и кръвоизлив откъм изходящата рана. Окървавената карта е пряко доказателство за това. То е подкрепено косвено и от обърканите и противоречащи си показания на очевидците, говорещи ту за рана в гърдите, ту за рана в главата. Кой е дръпнал спусъка лично за мен няма толкова голямо значение, или поне много по-малко, от отговор на въпроса защо. Затова мисля, че отговорът на този въпрос се крие в предисторията на подготовката на въстанието от дейците на Гюргевския комитет и от взаимоотношенията им с Ботев по време на тази подготовка, както и с цялото разместване в пластовете на революционната емиграция след гибелта на Левски, оттеглянето най-напред на Каравелов от БРЦК, конфликтите между Ботев и Каравелов, краткото председателство на БРЦК от Ботев и последвалото му оттегляне от този пост, както и формирането на Гюргевския комитет и личностите в него.

Перо, доколкото си спомням, е убит край Челопек, на 6 км от Враца, героинята на разказа на Вазов "Една българка", баба Илийца е от там. Като погледнеш картата на Враца и околностите веднага става ясно, че ако Ботев е настоявал да поведе четата към Сърбия, след това четниците поемат в съвсем противоположна посока, след убийството му: Стрелката вдясно показва приблизително мястото където е заловен Никола Обретенов 17 дни след убийството на Ботев. Дядо ми по майчина линия беше от този край, Врачанския,по конкретно от с. Дълги дел, сега Монтанско, ходил съм неведнъж там, балканско село почти на границата със Сърбия, местните знаят наизуст всяка пътечка и могат със завързани очи да те преведат от другата страна, правели са го дори по време на соца, не е било проблем. Стара планина се пресича от Петроханския проход, от мястото на последното голямо сражение на четата до границата са 30-на километра, най-много ден-два път и е имало съвсем реален шанс да спасят цялата чета. Те обаче поемат в съвсем противоположна посока, което е самоубийствено. За Гюргевския комитет съм съвсем повърхностно запознат, но от биографичната книга на Захари Стоянов за Ботев останах с впечатлението, че учредителите на този комитет са се държали едва ли не като секта от съзаклятници и са вземали важните решения в техния тесен кръг, Ботев са го използвали за набавяне на пари и оръжие, а също така и заради огромния му авторитет сред хъшовете, но са го заблуждавали за мащабите на въстанието и Заимов му е писал писма за хиляди въстаници в Балкана, докато истината се оказва съвсем различна, когато стъпват на българска земя. Стамболов, Бенковски, Заимов, Обретенов са били от "новата вълна" национални революционери след Левски, Каравелов и Ботев, с огромни амбиции и самочувствие, но без достатъчно покритие като опит и възможности, което до голяма степен слага и отпечатък върху хода на подготвеното и осъществено от тези хора Априлско въстание. Очеркът ти е много добре написан и си заслужава да го разшириш в нещо по сериозно, според мен.

Не поставям под съмнение кадърността /или некадърността/ на Ботев, нито имам някакво намерение да се присъединявам към "демитологизаторите". Предишните ми постинги в тази тема, неподкрепени от такова задълбочено изучаване на източници като твоето, бяха защита на мнението ми тогава, че убийството е от вражески куршум. Но новата информация в твоя постинг ме кара да ги преосмисля. Според мен, много би ти помогнало, ако разшириш периметъра на изследванията си като време около година преди гибелта на Ботев и в месеца след тази гибел, да проследиш в този месец маршрута на отделните групи. Обретенов, един от членовете на Гюргевския комитет /Ботев е изолиран от него/ сам е твърдял, че този комитет го е назначил за апостол на Софийския революционен окръг, който е обхващал и Пиринска Македония. Това е мотив. Дори и бегъл поглед върху картата показва че Враца е относително най-близкото място до сръбската граница. Подминавайки Враца, въстаниците вече са били наясно, че там въстание няма, че въстанието в цялата страна е потушено, рационалния ход за тях е бил преминаване в Сърбия. След убийството на Ботев обаче те не тръгват в посока към сръбската граница, а продължават в посока към София, Обретенов е заловен на 17 юни край Шипково, Троянско, но би ми било интересно да се проследи маршрута на групата му дотам. Идеята ми е, че те са били съвсем наясно, че въстанието в Четвърти окръг е потушено по това време, така че какво да търсят в Тракия, предположението ми е, което обаче трябва да се провери /а не ми е приоритет/ е, че мотивът им е бил да вървят към Софийско, надявайки се да вдигнат въстание там, имайки пълномощията на Обретенов като главен апостол за този окръг. Желанието на Ботев да изтегли четата в Сръбско влиза в противоречие, освен това апостол за революционния окръг е Обретенов, а не Ботев.

+ boilad, поздравления за сериозната изследователска работа, която си свършил. Имам един въпрос: какви са били мотивите на Обретенов и хората около него да убият Ботев? Според мен, ако той е искал да оттегли четата в Сърбия, убийството му само би усложнило и без това тежкото положение на останалите четници.

Narcos - season 4: да снимаш филми за наркодилъри През септември т.г. мениджърът на филмовата и телевизионна компания Netflix Карлос Портал е бил застрелян в Мексико, докато е избирал местата за заснемане на четвърти сезон на сериала на компанията "Нарко". Досега са реализирани три сезона от по 10 епизода на този сериал - първите два са за картела Меделин в Колумбия на Пабло Ескобар, третият сезон разказва за картела Кали също в Колумбия, четвъртият трябва да пренесе действието на мексиканска територия и да покаже дейността на мексиканските наркокартели. Карлос Портал е бил сам в колата си, когато е бил застрелян от неизвестни извършители неделаче от Мексико-сити, където е правел фотографии на някои места за бъдещи снимачни площадки на сериала. https://www.theguardian.com/world/2017/sep/17/netflix-scout-for-narcos-tv-show-found-shot-dead-in-mexico Netflix направиха първите два сезона на сериала през 2015-16 година и този им продукт имаше много голям зрителски успех в цял свят, особено в САЩ. Компанията е един от най-мощните производители и дистрибутори на телевизионни филми в САЩ с над 50 млн. абонати там и капитализация над 15 млрд. долара, в която като акционери участват три от най-големите хедж-фондове в САЩ, боравещи с около 12 трлн. долара капитал. Ролята на Пабло Ескобар в първите два сезона бе изпълнявана от бразилския актьор Вагнер Моура, който получи Златен Глобус на Американската филмова академия за тази си роля. Моура е много популярен в Бразилия не само като филмов актьор, той е и вокалист в бенефисното шоу на групата Legião Urbana /Градски легион/ през 2012, играе и в театъра: Вагнер Моура като вокалист на Legião Urbana през 2012 Моура в ролята на Ескобар в Нарко, сезон 1 и 2. Картелът Меделин не съществува официално от 1994, когато е бил убит Пабло Ескобар, но филмовата компания е завела съдебни дела срещу брата на Ескобар, Роберто Ескобар, /който е бил и счетоводител на картела, излежал присъдата си/, който използва името на техния сериал Narcos за лого на свои търговски продукти като облекла и слънчеви очила. След доста остра реакция от търговската фирма на Роберто Ескобар Escobar Inc , достигаща до преки заплахи, както твърдят от филмовата компания, Нетфликс са се съгласили на компромиси, като отстъпят част от правата на Роберто. През 1989 г. Пабло Ескобар е бил класиран на 7-ма позиция от сп. Форбс в списъка на най-богатите хора в света. По онова време неговият картел Меделин е внасял между 600-800 тона кокаин годишно в САЩ, по сегашни пари състоянието му се е равнявало на около 55 млрд. долара.

Според мен пътят, по който сега вървят програмистите на ИИ е този, защото толкова позволява компютърната изчислителна мощност налична на този етап. Пренебрегва се цялата биологична структура на човешкия мозък, "всички сложни химически и клетъчни взаимодействия" и се копира на входа и на изхода на машината информация посредство алгоритми за дълбоко обучение. Проектът на Маркрам има много по-амбициозна цел, но самият той казва, че вероятност да бъде постигната тя ще са необходими десетки и стотици години за достигане на изчислителна мощ, достатъчна да бъде моделиран изцяло човешки мозък. Маркрам споделя в интервюто си и своите опасения за неуспешните опити за създаване на ИИ: Доколкото разбирам, той се опасява от "опростените варианти" на ИИ, "лишени от дълбоки връзки със света". Според мен това, което сега е постигнато е "частично успешни версии", твърде далече от интелект, машинна интелигентност, но не интелект.

+ Да, защото империите са наднационални, те нямат национална идеология. Всяка една империя изковава като основно идеологическо оръжие в своя арсенал някаква глобална идеология – било тя религия, било друга доктрина, надхвърляща рамките на нацията. В Османската империя обединяващата идеология на всички етноси и сателитни васални държави е била ислямът. В този смисъл Османската империя наследява арабските халифати, претендиращи за лидерска роля сред мюсюлманите. Но с отказа си от ценностите на исляма като държавна идеология през 1922, Кемал Ататюрк повежда Турция към национална държава и идеология от западен тип. Турция декларира тази прозападна национална идеология почти по същото време, когато това правят и болшевиките в Русия с глобалната доктрина за световен комунизъм, възприемащи комунистическата идеология като държавнополагаща. За разлика от тях обаче, Ататюрк насочва енергията на живеещите в Турция етноси към изграждане на турска нация /отказвайки се по този начин от Османската идеология, късайки решително с нея/. Експериментът на комунистическа Русия свършва с рухването на системата на Социалистическия лагер в Източна Европа, заедно с двете му основни опори – СИВ /икономическа, затворен общ пазар/ и Варшавския договор /военна/. Турската нация продължава развитието си в рамките на Кемализма и след това рухване – светска държава от западен тип, в която идеологията е национална, а държавата е отделена от религията. Настъпват обаче някои базови размествания в световен мащаб през десетилетията след края на Студената война и промяна в съотношенията на световните сили. За Турция най-важното от тях е нарастващата мощ на ислямските държави, дължаща се на съчетанието от нови технологии, богатство генерирано от нефт и бум на раждаемостта. Последното е най-мощният фактор за консолидация на ислямските държави, защото те имат преобладаващо младо и бързо увеличаващо се население, средната му възраст е под 30 години, при това с патриархален религиозен манталитет, базиран върху една обща агресивна религия – взривоопасна смес, способна да разпали конфликти. Новите технологии и бързото забогатяване на ислямските държави само увеличават потенциална на това мюсюлманско младо население да търси своето обединение върху общата платформа на исляма. Но има един огромен проблем това да се случи – мюсюлманските държави, за разлика от Запада, нямат ясно изявен лидер, там има вакантно място, за което се конкурират поне 4-5 държави. Точно това овакантено място за лидер на мюсюлманството, според мен, е основната причина да се формира нещо толкова уродливо като Ислямска държава. Ислямът никога не е толерирал националните идеологии, защото той самият е наднационална идеология. Ето защо „бащата на турската нация” Ататюрк безкомпромисно изолира исляма от светската държава още в началото на своето управление като републиканец. И сега, лично за мен, много важен е въпросът, ще съумее ли някоя от сега съществуващите мюсюлмански държави да предложи на другите достатъчно аргументи и възможности, за да ги обедини като лидер в една общност, и по-конкретно, Турция ли ще бъде тази държава, и ако да, каква алтернатива на кемализма може да предложи тя, както на Запада, така и на мюсюлманския свят? За държавите и нациите от бившата Османска империя на европейския континент няма друга алтернатива, освен интегрирането им в Европа, към която винаги са принадлежали, преди да бъдат погълнати от Османската империя.

Бих се съгласил донякъде с това, но за периода след 1826, когато е разтурен Еничарския корпус и властта на Султана започва да се предава само по наследство и принадлежност към османския етнически елит. Преди това няколко века Османската империя се крепи върху уникална не-родова управляваща класа от наемници, а не аристократичен елит. Ето какво пише историкът Арнолд Тойнби за този елит от предимно немосюлмани и не събран по етнически или аристократичен принцип, а по заслуги и способности: "Османските управляващи институции включват султана и семейството му, офицерите в дома му, изпълнителите в правителството, постоянната армия от кавалерия и пехота, многобройни млади хора, обучени да служат в армията, съда и правителството. Тези хора държат меча, перото и скиптъра. Те водят цялото управление извън простото правосъдие в случаи, установени от свещения закон, и някои ограничени функции, предоставени на поданици и немюсюлмански групи чужденци. Най-ярките и характерни черти набези институции са, първо, че с малки изключения всички в тях са родени от родители християни или техни синове; второ, че почти всеки член на институциите влиза в тях като роб на султана и цял живот остава роб на султана - без значение какво богатство, власт и величие може да постигне...Султанското семейство може да бъде включено в тази група роби, защото майките на децата на султана са били роби. Сам султанът е син на роб. Много преди времето на Сюлейман султаните престават да си вземат булки с царска кръв или да наричат майките на децата си съпруги. Османската система съзнателно, взема роби и ги прави държавни министри. Взема момчета от кошарата или обора и ги прави царедворци и съпрузи на принцеси. Взема млади хора, чиито предшественици са носили християнски имена векове наред, и ги прави управници в най-великата от мюсюлманските държави, прави ги войници и генерали в непобедимите армии, чиято главна радост е да свалят кръста и да издигнат полумесеца. С пълно безразличие към основните обичаи, представляващи човешката природа, както и на религиозните и социални предразсъдъци, за които се смята, че са дълбоки като живота, османската система отнема завинаги деца от родителите им, не позволява грижи за семейството през целия им съзнателен живот, разрешава им да имат собственост, но не им обещава, че синовете и дъщерите им ще се възползват от техния успех и тяхната жертва, издига ги и ги понижава без оглед на предшественици или минали заслуги, втълпява им непознати закон, морал и религия, кара ги завинаги да съзнават, че над главата им виси меч, който във всеки момент може да сложи край на блестяща кариера по несравнимия път на човешка слава. Изключването от управлението на родените свободни османски аристократи - което изглежда най-странната част от системата, - се оправдава от резултатите. Защото когато свободните мюсюлмани накрая си пробиват път в двореца, в последните години на властта на Сюлейман, системата започва да се разпада и Османската империя тръгва към упадъка си. Докато системата е ненакърнена, за армията се набират войници от различни неверници - някои са пленени във войни отвъд границите, други са купени на робския пазар, трети идват като доброволци. От самата империя периодично идват набори деца. След това новобранците получават широко образование с подбор и специализация на всеки етап. Дисциплината е сурова, наказанията - жестоки, а от друга страна, съзнателно и непрекъснато се разпалва амбицията им. Всяко момче, влязло в робовладелческата система на османския падишах, съзнава, че е потенциален велик везир и че перспективите му зависят от уменията му в обучението. (...) В крайна сметка системата изчезва, защото всеки напористо иска да има дял в даваните от нея привилегии. Към края на XVI в. на християнската ера приемането в корпуса на еничарите е открито за всички свободни мюсюлмани освен негрите. Числеността му се увеличава, дисциплината и ефикасността се влошават. Към средата на XVII в. тези човешки хрътки са се „върнали към природата", като се превръщат във вълци, които измъчват човешкото стадо на падишаха, вместо да го следят и да го държат в ред. Покореното население от православни християни се чувства измамено от „пакс отоманика", който първоначално го е примирило с османското робство. В голямата война от 1682-1699 г. между Османската империя и силите на западното християнство - война, завършила с първата от поредица загуби на османска територия, продължили до 1922 г., - превъзходството в дисциплината и ефикасността окончателно преминават от османците към западния лагер. (...) Колкото до самото робовладелство, то е безмилостно премахнато - справедлива съдба за хрътката, сбъркала пътя и започнала да тормози овцете, от Махмуд II през 1826 г., в средата на гръцко-турската война, петнадесет години след като аналогичната институция на мамелюците е премахната от египетския Мехмед Али, на думи негов поданик, понякога съюзник и понякога съперник." Тойнби дори открива причините за упадъка и разпадането на Османската империя в изоставянето на системата на тази меритократична управляваща прислойка. Но дори и през 19-ти век, с налагането на аристократично-придворния подход в управлението, старите традиции да се пускат немюсюлмани до висшите етажи на управлението не изчезва напълно. Ще напомня само неколцина по-видни представители на т.н. Цариградски българи, които са в основата на църковните борби за независима българска Екзархия, и без чието участие е твърде спорно дали и кога щяхме да постигнем такава: Стефан Богориди При султан Абдул Меджид I Стефан Богориди е член на Танзиматския съвет и имперски съветник, длъжност, създадена специално за него. Стефан Богориди е единственият християнин, който от превземенето на Константинопол от османските турци през 1453 г. е приемал в къщата си турски султан. През август 1849 г. Стефан Богориди получава от султана разрешение за построяване на българска църква в Цариград https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A1%D1%82%D0%B5%D1%84%D0%B0%D0%BD_%D0%91%D0%BE%D0%B3%D0%BE%D1%80%D0%B8%D0%B4%D0%B8 Гаврил Кръстевич Вместо да го върне в Котел, през 1838 година Богориди го изпраща да продължи учението си в Париж. Кръстевич завършва „Право“ в Сорбоната през 1844 г.Завръща се в Цариград и работи като частен секретар на Стефан Богориди. От 1845 до 1850 г. е негов наместник и фактически управител на остров Самос. От 1850 година започва кариера в османската съдебна система: става съдия, член на Върховния съд и преподавател в юридическата школа в столицата. Автор е на търговския закон на Османската империя. През 1868 г. е назначен във Висшия правосъден съвет (Диван-и-ахкям-и-адлие) на империята. https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%93%D0%B0%D0%B2%D1%80%D0%B8%D0%BB_%D0%9A%D1%80%D1%8A%D1%81%D1%82%D0%B5%D0%B2%D0%B8%D1%87 Драган Цанков Драган Цанков се оттегля и създава вестник България (1859 – 1863 г.), чрез който проповядва своите идеи за разрешаване на българския църковен въпрос по пътя на униатството. През 1861 г. участва в посещението при папа Пий IX в Рим, при което архимандрит Йосиф Соколски е обявен за епископ. След неуспеха на унията през 1863 г. Цанков се завръща в Свищов и става служител в османската администрация. По-късно е учител и съдия в Русе (1865 – 1867 г.) и помощник-управител на Нишкия (1868 – 1869 г.) и Видинския (1869 – 1872 г.) санджак. Иванчо Хаджипенчович /лепнато му е позорно петно заради участието му в Комисията съдила Левски, но преди това той финансира делото на Апостола и го приютява в Цариград при първата му обиколка/ Между 1841 и 1845 г. учи право в Париж. Завърнал се в Русе, през 1846 г. се жени за Анастасия Мавриди, праплеменница на търновския елинист Никола Пиколо. Като търговец сключва съдружия с Христо Тъпчилещов и други български и австрийски партньори. Постъпва на османска служба – като член на местния меджлис – през 1852 г., а през 1854 г. е въздигнат в сан на капуджибашия от силистренския валия Ариф паша. Хаджипенчович, заедно с Петраки Златев и Тодор Марков, е сред тримата българи съветници на османския реформатор Мидхат паша в началните месеци на неговото управление като валия на новосъздадения през 1864 година Дунавски вилает. През 1866 г. е избран в първия Общ вилаетски съвет (другите българи в съвета са Юрдан Теодоров и Никола Михайловски), през 1867 г. е назначен за председател на вилаетския търговски съд, а през 1868 г. е назначен в имперския Държавен съвет в Цариград, където остава до пролетта на 1877 г. https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%98%D0%B2%D0%B0%D0%BD%D1%87%D0%BE_%D0%A5%D0%B0%D0%B4%D0%B6%D0%B8%D0%BF%D0%B5%D0%BD%D1%87%D0%BE%D0%B2%D0%B8%D1%87 Христо Тъпчилещов Около 1854 г., вече на 46 години, Христо Тъпчилещов с цялото си семейство окончателно напуснал Калофер и се преселил в Цариград. Тогава личният му капитал, без недвижимите имоти, наброявал 584 320 гроша. С бистър ум и прозорливост той поддържал разновидна търговия. Освен с търговци Христо кореспондирал с наши свещеници, общини, манастири и с много видни българи в цяла Европейска Турция и извън нея. За своето 21-годишно пребиваване в Цариград Христо Тъпчилещов се превръща в най-влиятелния българин. По силата на големите му привилегии, дадени му от великия везир Али паша, търговецът започнал да настоява, че е необходимо черковният ни въпрос да намери своето разрешение. През годините 1860-1872 Христо и синът му Никола Тъпчилещов събират енергично пари за построяването на българска черква в турската столица. https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A5%D1%80%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%BE_%D0%A2%D1%8A%D0%BF%D1%87%D0%B8%D0%BB%D0%B5%D1%89%D0%BE%D0%B2 Това са имената на само неколцина от влиятелните и богати българи в Османската империя, живели в Цариград преди Освобождението, има и много други. Друг е въпросът, че повечето от тях, с изключение на Драган Цанков и Петко Славейков, не играят съществена роля след Освобождението, същото може да се каже и за богатите български търговци като Евлоги Георгиев, на политическата и икономическа сцена изкачат нови двигатели като Атанас Буров и Стефан Стамболов. Но идеята ми е, че Османската империя е допускала чужденци в управлението си, дори на много високи етажи, какъвто е случая с известния у нас Сюлейман паша, командващ атаката срещу Шипка, например.

Не всичко е цветя и рози в икономиката на Турция, съществуват няколко големи проблеми, които могат да се превърнат в решаващи фактори за бъдещето развитие на страната, ако не бъдат решени: 1. Неравномерното разпределение на богатството сред трите основни сегмента на обществото - бедни, богати и средна класа. тук трябва да се прави разграничение между "доходи" и "богатство". 2. Прекалено голямото потребителско харчене /то е нож с две остриета, от една страна дърпа икономическия ръст нагоре, но от друга задлъжнялостта на домакинствата расте, както и външнотърговския дефицит от увеличаването на вноса. 3. Дисбалансите между развитието на регионите - развити западни и рядко населени източни със силна вътрешна миграция към големите градове. 4. Голям дял на сенчеста и сива икономика, мафиозно-фамилни отношения в бизнеса. За всичко това пишат най-задълбочено турски анализатори, защото познават отвътре проблемите. Богатството в Турция Yasemin Satır Çilingir е политически анализатор в Изследователската фондация за икономическа политика на Турция (TEPAV)June/13/2016 http://www.hurriyetdailynews.com/what-happened-to-turkeys-99-percent.aspx?PageID=238&NID=100395&NewsCatID=344 Когато протестите на "Уолстрийт" започнаха в парка "Зукоти" в Долен Манхатън преди пет години, най-впечатляващият лозунг беше "Ние сме 99%!" Основанието зад протестите е делът на доходите и богатството на най-богатия процент на населението в САЩ и неравенството на разпределение. От 2000 г. насам, най-богатия 1 процент от американското общество притежава около 37-38 процента от общото американско богатство. В началото на хилядолетието разпределението на богатството в Турция е почти идентично с това на САЩ; най-богатият 1 процент от нашето общество притежава 38% от цялото богатство в Турция. Ако бих казал, "днешната ситуация е съвсем различна; делът на топ 1 процент от населението в Турция притежава 55 процента, а Турция се конкурира за световно лидерство ", бихте ли се радвали, че Турция става все по-богата или притеснени, че бедните стават по-бедни? Истината обаче не може да бъде обяснена без да е обяснена еволюцията на средната класа. Доклад, публикуван от Credit Suisse през 2014 г., който анализира глобалното проучване на балансите на домакинствата, показва, че делът на богатството на 99-те процента в Турция е намалял стабилно от 2000 г. насам. Текущите цифри поставят Турция в една и съща лига с известни неравностойни общества като Индонезия, Индия, Русия и Тайланд, където делът на богатството от най-високите проценти през 2015 г. е съответно 53.5, 53, 70.3 и 56%. От 2007 г. до 2015 г. богатството в недвижима собственост в Турция през 2003 г. е намаляло с 32%. Може да се чудите как богатството в недвижимост в Турция намалява въпреки бума на недвижимите имоти. Тук е уловката: една трета от всички продажби на къщи в Турция през 2015 г. са чрез ипотеки. От 2011 г. до 2015 г. броят на хората, които не могат да платят личните си заеми и плащанията с кредитни карти, се е увеличил съответно с 74% и 49%. Следователно, личните дългове все повече компенсират обема на финансовото и нефинансовото богатство в Турция. Въпреки че тенденциите в растежа на бизнеса са сходни във всички групи, през 2014 г. богатството на възрастен само за горния 1 процент е по-високо от нивото от 2008 г. Това означава, че в Турция досега само най-високият 1 процент е успял да се възстанови от глобалната криза. В резултат на това уязвимите и бедните непропорционално носят тежестта на намаляващото богатство. Следователно, резултатът е двоен проблем; по-малко общо богатство, съчетано с по-несправедливо разпределение на богатството. Изследователската фондация за икономическа политика на Турция (TEPAV) наскоро изчисли провинциалните БВП в Турция, които от 2001 г. не са публикувани от Турския статистически институт (TÜİK). Според този доклад през 2013 г. Турция има повече провинции в средната и горната група на доходи отколкото през 2001 г. Въпреки че процесът се забави след 2007 г., средно провинциите в Турция стават по-богати с течение на времето. Въпреки това, присъствието на повече провинции в групата със средни доходи, не означава, че повече хора са в групата със средни доходи, нито че са в средната група за богатство. Един милионер може да увеличи средния БВП на глава от населението в един град, без да има реален ефект върху доходите на други хора. Освен това, дори ако доходите се увеличават във всички групи, високото ниво на потребление или рисковата среда за инвестиции може да попречи на натрупването на богатство. Всъщност, богатството на средната класа в Турция се свива от 2007 г. насам. През 2015 г. само 5,3 млн. възрастни са квалифицирани да се присъединят към средната група за богатство, докато богатата група се състои само от 400 000 души. Таблица 1 показва, че в делът на средната класа и по-богатите в Турция се наблюдава драматичен спад от 2007 г. насам. През 2007 г. делът на възрастните в средната класа и по-богатите е почти двойно в сравнение с 2015 г., но свиването на средната класа по богатство не беше обещанието за една разрастващата се Турция. Докато "защо силата на средната класа е толкова важна за икономиката?" може да бъде предмет на друга статия, накратко, мога да кажа, че виждайки средната класа само като стабилна потребителска база и следователно като двигател на икономическата растеж, е недостатъчно предположение. Размерът и силата на средната класа също са важни, защото отключват други национални и обществени условия, които водят до растеж. Това е предпоставка за силно предприемачество и иновации, бастион за гражданска ангажираност, който създава по-добро управление и насърчава образованието и други дългосрочни инвестиции. Затова е още по-обезпокоително, че размерът и силата на средната класа в Турция намаляват. Турция се нарежда на дъното на ОИСР по отношение на нетното финансово благосъстояние на домакинствата. Много причини могат да доведат до ниски нива на богатството на домакинствата в Турция, като например неравенство на доходите, високи нива на дълговете на домакинствата и недостатъчни спестявания. От 2001 г. насам частните спестявания в Турция не следват нарастваща тенденция. Освен това проучване на потребителските тенденции от TÜİK разкриват, че потребителите не очакват да спестят пари в близко бъдеще и че месечното им доверие към изявлението "днес е благоприятно време за спестявания" спада с течение на времето. Въпреки това, за да се изгради справедливо разпределение на богатството, Турция трябва да увеличи домакинските спестявания. За да може да се спести повече, нетният доход на домакинството трябва да нарасне или разходите да паднат (особено разходите за недълготрайни стоки). И все пак, дилемата е, че Турция расте с доходите на глава от населението, но националните спестявания не растат със същия темп, дори напротив. Неотдавнашно проучване, публикувано от Централната банка на Турция, показва, че доходната еластичност на потреблението е много по-висока в Турция, отколкото в индустриализираните страни. Ето защо, ако дадете допълнително $ 1 на турско домакинство, домакинството ще консумира повече пари и ще спести по-малко. Впечатлението за силен ръст на доходите в Турция може да се обясни с факта, че турските домакинства са относително по-ограничени от ликвидността и разчитат по-силно на разполагаемия си доход за разходи в сравнение с техните индустриализирани страни. Ето защо дебатът за натрупването на богатство в Турция и справедливото разпределение на общото богатство не припокрива пряко с ръста на доходите. Хората могат да печелят повече приходи в сравнение с преди 20 години; обаче, или поради високи цени, или поради нови нагласи по отношение на потреблението, техните разходи за потребление може да не им позволят да акумулират богатството. Ако последното е вярно, тогава го наречете "капитализъм" и приключваме дискусията! Турската икономика – ретроспективен анализ https://chronicle.fanack.com/turkey/economy/ Турция дълго време е била бедна страна, разтърсвана от хронични икономически и финансови кризи (1959 г., 1969 г., 1970 г., 1994 г., 2000-2001 г.), но през последното десетилетие е заела 17-то място сред световните икономически сили в резултат от преструктурирането на банките през 2000-те; превръщането на много провинции (включително Adyyaman, Denizli, Gaziantep, Kahramanmaraş, Kayseri, Konya и Mersin) в промишлени зони; динамиката на младото население, което купува на кредит; както и способността на страната да доставя своите промишлени продукти на вътрешните пазари на съседни държави като Грузия и Ирак. Турция обаче е изправена пред хроничен дефицит във външната търговия: през 2011 г. вносът възлиза на 240.8 млрд. долара (с 29% повече от 2010 г.), от които 54.1 млрд. са в енергийния сектор, увеличение с 40.6% за една година), докато износът е 134.6 млрд. долара, което е с 18.2% повече. Турската автомобилна индустрия е отговорна за над 20 милиарда долара износ, следвана от химически и промишлени продукти (16,3 милиарда долара), текстил и облекло (16,2 милиарда долара). 76,3% от населението живее в градските райони (в сравнение с 25,2% в началото на 20-те години на 20-ти век). Заетостта в селското стопанство е намаляла до 25,2% от работната сила, докато 19,9% са заети в промишлеността и 6,3% в строителството. Секторът на услугите наброява 48,6% от работната сила, очаква се да надхвърли 50% през следващите години. След като стигаше годишно до 100% годишно за много десетилетия, инфлацията спадна през 2000-те и се закова на 8,9% през 2010 г. и се увеличи до 10,5% през 2011 г. Според доклад на ОИСР, Турция показа голяма устойчивост пред глобалната монетарна и финансова криза. Разходите на публичния сектор представляват 14,7% от БВП, докато приходите на централното правителство представляват 22,5% от БВП. По-голямата част от държавния дълг, който е 48,8% от БВП, е вътрешен (36,4%). Макар че има голям дебат сред икономистите и политиците относно реалното равнище на спестяванията (според експертите между 10 и 22% от БВП), преходът към потребителско общество бе по-изразен през 2000-те - за добро, защото потреблението създава истински икономически растеж и укрепва средната класа, но и за лошо, защото непрекъснато увеличава дефицита във външната търговия. В годишния си доклад за 2016 г. Световната банка посочи спад на растежа в Турция от 6,1 на сто през 2015 г. на 2,1 на сто през 2016 г. Това се дължи отчасти на въздействието на опита за преврат върху бизнеса и на потребителите през юли 2016 г. , а годишният спад в приходите от туризъм е 36%. Това оказва натиск върху турската лира, като едновременно с това ограничава нарастването на местния кредит в резултат на спада в лихвените проценти. Опитът за преврат доведе до спад в ръста на БВП до 2,7% през третото тримесечие на 2016 г., най-големият спад след март 2009 г. Правителствените опити за реформи също бяха повлияни от големия брой съкращения на държавни служители след опита за преврат и чуждестранните инвестиции се забавиха в резултат на поредица от терористични атаки между март 2016 г. и януари 2017 г. Също така, икономическия растеж на Турция беше засегнат от продължаващата война в Сирия и забавянето на икономиката в Европа. Турция се класира на 55-о място в Доклада за глобалната конкурентоспособност 2016-2017 г., падайки от 51-о място през 2015-2016 г. БВП през 2015 г. е бил 717,88 милиарда долара, в сравнение с 798,7 милиарда долара през 2014 г. и 823,2 милиарда долара през 2013 г. През 2015 г. БВП на глава от населението е оценен на 9 950 щатски долара. Световната банка прогнозира, че БВП ще нарасне с 3,5% през 2018 г. и 3,7% през 2019 г. През периода на Хамидите (1876-1909) и кемалисткия период (1922-1945) Турция се съсредоточава върху изграждането на железопътни линии с дължина 10 900 километра, класирайки страната 23-та в света в тази област. От 50-те години на миналия век обаче Турция е пренебрегва железопътните линии в полза на пътища и магистрали - 65,049 километра пътища през 2012 г., от които 2,119 километра магистрали, 31,372 километра първокласни пътища и 31,558 километра второстепенни пътища. През периода 1990-2000 г. бяха изградени много нови летища; през 2010 г. имаше 99 действащи летища. Инвестициите в пътния и въздушния сектор ще продължат през следващите десетилетия, но според Министерството на транспорта изглежда, че правителството на Ердоган желае да преосмисли своята политика в инфраструктурния сектор и да изгради най-малко 10 000 километра високоскоростни железопътни линии, с помощта на китайските компании. Двупосочни железопътни линии между Анкара и Истанбул и между Анкара и Коня се изграждат в момента. От голямо значение в инфраструктурния сектор, Истанбул се превърна в "безкрайно разрастващ се град", където дори изграждането на трети мост, свързващ Европа и Азия, трудно ще разреши сложния трафик. Подводният проект за метро между европейското и анатолското крайбрежие, който понастоящем е в процес на изграждане, вероятно няма да облекчи задръстванията между двата континента. Морска страна, Турция има много пристанища, в Черно море (Риз, Трабзон, Гиресун, Орду, Самсун, Зонгулдак) и в Средиземно море (Dörtyol, Iskenderun), Истанбул (Босфора) и Измир на Егейско море). Това са пристанища с относително малък капацитет в сравнение с тези в Европа. Турската индустрия наема 19,9% от работната сила; основните индустрии са стомана / металургия, текстил и облекло, петролни продукти, храни и автомобили. Въпреки че равнината Çukurova (с Адана като регионална столица) и регионът на Измир все още се считат за трите традиционни индустриални зони, много други региони - от Кайсери до Газиантеп и от Адйяман до Денизли се появяват през последните двадесет години като центрове на промишленото производство. Бързото урбанизиране през последните десетилетия и регионалното развитие от 1980 до 1990 г. (например войната между Ирак и Иран и разпадането на Съветския съюз) даде възможност на строителния сектор в Турция да се развие външно и да стане важен на международната сцена. Анкара, в центъра на магистралната и железопътните мрежи на Турция, демонстрира как строителният сектор също се е възползвал значително от развитието на инфраструктурата и е изградил големи градове. Строителният сектор, в който работят 6,33% от работната сила, също така се възползва от изграждането на летищни съоръжения в Турция и нейните съседи, включително в Арбил / Хюлер в иракски Кюрдистан. Гъстотата на търговските и финансовите мрежи в Турция се обяснява отчасти с разпространението на хипермаркети от 80-те години на миналия век, улесняването от страна на правителството на създаването на местни банки или клонове на чуждестранни финансови институции и умножаването на центровете за промишлено производство. Изчислено е, че към 2020 г. в Истанбул ще бъдат построени около 150 търговски центъра в американски стил. Тази динамика превърна "третичния сектор"/услугите/, който заема почти половината от работната сила, във водещият сектор в страната. Турция има 48 банки, сред които 31 банки даващи кредити на дребно (3 публични, 11 частни и 16 чуждестранни), 13 банки за развитие и инвестиции и 4 банки с участието на кооперации. Тези банки имат над 9 712 клона и 181 588 служители. Най-големите банки са Ziraat Bankası (Аграрна банка), İş Bankası (ТБ), Akbank и Garanti Bank. Турция, която се смята за нововъзникваща икономика и е в разгара на икономически трансформации, е сравнително незасегната от финансовата криза през периода 2008-2012 г. Силата на вътрешното потребление и радикалното преструктуриране на банковия сектор след кризата от 2000-2001 г. помогнаха на Турция да стане до известна степен устойчива на глобалния шок, но много икономисти считат това затишие като предупреждение за предстоящи бури в турската икономика. Между 2005 г. и 2010 г. външнотърговският дефицит се увеличи от 5% на 10% от БВП и растежът се поддържаше чрез лесен потребителски достъп до кредитни карти - форма на потребление, което може да доведе до криза, подобна на тази в застрахователния бизнес с високорискови ипотеки. Банковата асоциация на Турция съобщи, че броят на потребителите на кредитни карти е нараснал от 3,735,000 на 5,136,100 от 2007 до 2011 г., а потреблението с кредитни карти, което представляваше 16,5% от БВП през 2007 г., се е увеличило до 22% през следващите пет години. Потребителският дълг възлиза на 95 милиарда щатски долара през май 2012 г. Доходът, генериран от туристическия сектор, се очаква да достигне 10 млрд. долара през 2012 г. Вътрешният туризъм процъфтява в Турция, но повечето туристи са чужди. Броят на чуждестранните туристи се е увеличил от по-малко от 10 милиона през 1998 г. на 31 милиона през 2011 г., което е довело до нетна печалба от 23 милиарда щатски долара през този период. Това увеличение може да се обясни с фактори както в дългосрочен план (приток на туристи от Русия, атракции в Турция и ниски цени), така и в краткосрочен план (нестабилност в арабските страни през 2011-2012 г.). Изследванията върху неформалния сектор /сивата икономика/ в Турция са противоречиви и ненадеждни, но няколко фактора показват, че той играе важна роля в икономиката на страната. Семейните структури остават силни, което води до неплатен труд на жените и децата. Връзките на hemşehrilik (солидарност между хора от същия град или регион, които често се събират в същия квартал в новото си място на пребиваване) остават силни и допринасят за структурирането на икономическия свят на микро ниво. Също така, макар че бързата урбанизация сега е под контрол, през последните десетилетия тя създава области, които до голяма степен са извън контрола на държавата. И накрая, икономическите структури, подобни на Maffia, са изключително силни в някои области, като трансграничната търговия и секторите, в които подизпълнителите са важни. Предвид всички тези фактори, икономистът Осман Алтуг изчисли, че в началото на 90-те години една трета от работната сила (около 5 милиона души) е работела в неформалния сектор, като приходите понякога надхвърлят 50% от БВП. В TİSK (турската конфедерация на работодателските синдикати) се изчислява, че 1,700,000 души са работили в неформалния сектор в началото на 2000-те. Регионалните неравенства винаги са били големи в Турция: Истанбул и съседните му градове, особено Kocaeli (İzmit), заемат лъвския дял от частни и публични инвестиции. Тези два града, с общо население от 14 815 816, произвеждат 26,2% от БВП. Приносът към БВП на Диарбекир, град със същия размер като Kocaeli (1,518,958), е 1,1%. Приносът в БВП на градове като Bitlis (228 767 население) и Muş и Şırnak (население над 400 000 души) не надхвърля 0,1%. Периферното положение на тези градове не може единствено да обясни причините за бедността: в рамките на Кемалистката република властите отказват да инвестират в други сектори освен военните и сигурността. Организацията за държавно планиране (Devlet Planlama Teşkilatı) се опитва от 60-те години на миналия век да се заеме с тези неравенства. Със създаването на "големи общини" и нови градски единици, последвано от създаването на агенции за регионално развитие (Bölgesel Kalkınma Ajansları) през 2000 г., държавата създаде нова политика за развитие, която облагодетелства регионите и провинциите, но резултатите са частично разочароващи. Случаи като Диарбекир и Урфа показват как мерките остават неизпълнени поради липсата на необходимите човешки, финансови и технически ресурси. Резултатите са смесени: доходите на глава от населението в някои кюрдски провинции, например, са една десета от приходите на големите градове в Западна Турция. Докато регионът в Централна Анатолия се възползва от близостта си до егейските и средиземноморските региони и появата на нови индустриални центрове, бреговете на Черно море, с изключение на някои райони като Трабзон, все още са пренебрегвани. Работната сила в Турция възлиза общо на 46,9 милиона души, от които 24,5 милиона са жени. (Официалните източници изчисляват участието на жените в работната сила само на 26%). 3,5 милиона са безработни и 500 000 млади хора навлизат в пазара на труда всяка година. Проучване, подготвено от университета Коч в Истанбул, показва трудностите, пред които са изправени младите хора при намирането на първата им работа, особено в градски контекст. Според друг доклад, изготвен от проправителствения мозъчен тръст SETA, делът на селското стопанство в пазара на труда намалява от 36% (7,7 милиона) през 2000 г. на 24% (5,2 милиона) през 2009 г. Петдесет и три процента от хората между 20 и 24 години са в състояние да намерят работа в селските райони, в сравнение с 35% в градските райони. Емиграцията на труда отдавна е проблем в Турция, но емиграцията се стабилизира днес и дори се обърна. Смята се, че броят на турските граждани и техните потомци в Европа, САЩ и Австралия възлиза на 4 милиона, или повече от 5% от населението на Турция. Според заместник-председателя на турско-германската търговско-промишлена палата много висококвалифицирани турски имигранти от трето поколение се връщат в Турция от Германия, за да търсят работа в родината, което променя тенденцията към миграция към Европа, започнала през 60-те години на миналия век. Дори ако бързината към Ел Дорадо на Запад замира, вътрешната миграция продължава. Според гореспоменатия доклад на SETA, Истанбул, Източна Мрамара и Егейския регион са дом на близо 68% от лицата, наети с трудови договори, което обяснява продължаващата миграция на труда от останалата част на Анадола към тези места. Освен това войната и масовото опустошаване в селските райони в Кюрдистан през 90-те също засилиха вътрешната миграция, което доведе до формирането на големи кюрдски общности в Истанбул, Анкара, Измир, Адана, Мерсин и много други градове. Турция се превърна в транзитен център за афганистанци и иракски имигранти и понякога африкански имигранти, пътуващи за Европа. Те често се занимават в неформалния сектор, в очакване на евентуално заминаване за Европа. Тези имигранти представляват 2% от турската работна сила. Турция отдавна зависи от вноса на провмишлени стоки, а селскостопанският износ не успява да компенсира тази зависимост. След икономическото преструктуриране през 1980-1990 г. Турция насърчава износа на промишлени продукти и развива експертни познания в областта на строителството, първо в арабския свят през 80-те години и след това в бившия Съветски съюз през 90-те години на миналия век. Турция е шестата най-голяма икономика в Европа и седмия по големина търговски партньор на Европа, от която зависи силно за вноса и износа. Днес, макар и да е загубил част от своето влияние, Европейският съюз остава основният търговски партньор на Турция, с който е влязъл в митнически съюз през 1995 г. Според последните оценки турският износ за Европейския съюз е намалял от 48,4% през 2011 г. до 41% през 2012 г., а вносът от Европейския съюз е намалял от 38,4% на 36,9%. Въпреки че не е сред топ 20 в света, Истанбулската фондова борса е важна на Балканите и Черноморския регион.