Б. Киров

Каравелов наистина е имал лошия навик да редактира до неузнаваемост чужди текстове, но в конкретния случай с Мемоара, той е бил исторически прав, Панайот Хитов греши. Мемоарът е дело на Пандели Кисимов и Иван Касабов и той е изпратен през март 1867, а на 5 април е приет друг документ за сръбско-българска държава по инициатива на Добродетелната дружина, който Хитов бърка с Мемоара на ТБЦК. Ето цялото съдържание на документа от 5 април 1867-ма /Хитов влиза с четата си в България след това, в края на април, а след него и четата на Филип Тотю/: ПРОТОКОЛ ОТ 5 АПРИЛ 1867. Понеже, обстоятелствата викат всички угнетени в Турско народи да вземат освободителни мерки, то и ние Българите, които живеем в България, Тракия и Македония, събрахме се да размислим и изнамерим средства за освобождението на милото наше отечество, за да успеем да се числим и ние в редът на свободните народи, да покажем и на светът, че живеем. За да се постигне тая желана цел, необходимо е да се избере един съседен народ, с помощта на който да се сполучи освобождението за взаимна полза. Този народ не може да бъде друг, освен сръбският, който от векове ни е близък чрез народност, вяра и местно положение, та интересите ни са равни. Ето защо само чрез побратимство с него можем да бъдем народ независим. А едно такова братско сближение, при днешните обстоятелства, трябва да има за основа следующите 12 точки: 1. Съединението братско трябва да стане между сърбите и българите под името Югославянско царство. Югославянското царство ще бъде съставено от Сръбско и от Българско. 2. Българско обема областите България, Тракия и Македония. 3. Глава на това ново „правителство“ ще бъде сръбския княз с право на наследственост. 4. Народното знаме, а също монетите, ще бъдат общи, но със знаците на двете „племена“. 5. Всяка от двете страни ще спази своето наречие като официален език, а чиновниците трябва да бъдат от местното племе. 6. В Българско ще се прилагат сръбските закони като се преведат на български, а общите разпореждания ще се публикуват на двете „наречия“ едновременно. 7. Господствуващата вяра ще е православната, а вероизповеданието свободно. 8. Религиозните работи ще се управляват от независим Синод, смесен от двете „племена“. 9. Държавният глава ще назначава Министерството, съставено от членове на двете племена. 10. Народното представителство ще се съставлява съразмерно с народонаселението на общата държава, според съществуващите форми в Сърбия. 11. Общият престолен град ще се определи от народното представителство 12. Главата на духовенството и Синода ще се намира винаги в престолния град. За да се приведе в изпълнение това общо желание и да се постигне тая „любородна“ цел, избира се „настоятелство“ от следните лица: Христо Георгиев, д-р Г. Атанасович, Михаил Колони, д-р Д. Протич, Стефан Иванов, Г. Николопуло, д-р Д. Гиколеско. При съглашението си върху бъдещето Югославянско царство, тия пълномощници трябва да имат предвид следните две условия: 1. Съглашението да влезе в сила от деня, в който се подпише от Сръбското правителство и от Българското настоятелство. 2. Сръбското правителство трябва да се задължи в поменатото съглашение да принесе всяка веществена и нравствена помощ за постигането на общата цел, щом Настоятелството благоразсъди според обстоятелствата, че такава е нужна. Следват подписите на 22 представители от Букурещ, на 7 души от Галац и на 6 души от Измаил. https://www.sitebulgarizaedno.com/index.php?option=com_content&view=article&id=1092:im&catid=29:2010-04-24-09-14-13&Itemid=61 Текстът на Мемоара на Кисимов-Касабов е публикуван изцяло тук: https://www.uglb.bg/?p=6813 Има и други празнини и неточности в спомените на Хитов, например, че със 100 лири дадени му от Христо Георгиев били въоръжени и екипирани двете чети, неговата и тази на Филип Тотю - общата им численост е била 60-70 души, 100 лири са щели да им стигнат за по един калпак и 1 пушка на петима; също така забележително е идването на Иван Кършовски като негов писар, снабден със специален шифър, с който да кореспондира с Одеското настоятелство и Добродетелната дружина, кой му е дал този шифър? Участието на Одеското настоятелство също не е изяснено, то играе двойна игра на сътрудничество с ТБЦК на Касабов и с Добродетелната дружина; на следната година с парите на настоятелството и ТБЦК е екипирана четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа, два пъти по-голяма от обединената чета на Панайот Хитов-Филип Тотю... и т.н. Първият линк към текста на проф. Ст.Беламезов е много интересен и с цитатите от донесенията на Найден Геров.

Връзката, според мен, е бил Панайот Хитов. Когато Хитов е направил своята връзка с Христо Георгиев през 1867-ма, Каравелов все още е бил Никой за българското националноосвободително движение, един кореспондент на руския вестник Голос, базиран в Сърбия и спечелил симпатиите на Омладина. Хитов сам разказва как се е свързал с Георгиев и другите влиятелни български търговци: "Раковски нямаше приятелство с букурещките богати българи. Те страняха от него, защото той, щом му влезеха пари в ръцете, не гледаше къде харчи и за какво харчи, а като издава някой вестник, по свое убеждение напада когото иска и където иска. Та по тез причини по-богатите българи не го мразеха, съчувствуваха му, но не можеха да другаруват с него, защото той съвети не търпеше. Щом има пари, харчи без сметка. Една вечер, не помня за какво стана дума, бяхме тримата: Раковски, Балкански и аз. От дума на дума — аз пò обичах да слушам, отколкото да се препирам — Балкански и Раковски се скараха здравата. Това беше в нашата стая. Балкански стана и си отиде. Подир това вече не си ходеха и не си говореха. Като гледах, че народът е раздразнен и че Крит се бие юнашки, предложих на Раковски да съставиме няколко чети и да произведем бунт. Раковски не одобри моите планове. Рече ми: — Крит скоро ще положи оръжието, защото няма помощ от никъде. Можеме ли ние да воюваме, когато нямаме ни пушки, ни барут, ни предводител? Грудов ли със своето дебело шкембе или Касабов със своите очила ще да поведат войската? — Ние трябва да събереме всичките войводи, които живеят в Сърбия, в Русия и в Румания, и да се захванем на работа — отговорих аз. — А от де ще вземеш пари? — пита Раковски. — Ще намериме. — Не е време — отвърна Раковски. — Нашите чорбаджии (букурещките) очакват от Русия печено агне. Бъди уверен, брате Панайоте, че нито Сърбия, нито Русия за сега ще ни помогнат, а пък ние сами не сме в състояние да направим нищо. — Ако е така, то да гледаме да съберем пари, та да въоръжим поне хиляда момци — рекох аз. — Нищо няма да направиме иначе сега за сега. Като слушах думите му, не можех да повярвам, че това е Раковски. Наговорихме се тайно, без да знае той, с Балкански да помолиме за помощ букурещките търговци начело с прочутия банкерин Христо Георгиев, който имаше под влиянието си всички български търговци както в Букурещ, тъй и по провинцията. Намислихме да иде Н. Балкански да им каже, че аз съм решен да вървя това лято в Балкана, но искам да се срещна с тях, да се запознаем и да им изложа своите убеждения по нашите български работи. Отиде Н. Балкански в Букурещ. Казал им и Христо Георгиев определил едно място, където да се срещнем, при условие никой да не узнае, че са се виждали с мене. И тъй, след два дена отидохме с Н. Балкански в един хотел — и до днес не разбрах кой беше. Букурещките богати българи бяха четирима души: дядо Маринчо Бенлията от Шумен, Стефан Панзаря, казанлъчанин, Христо Георгиев, карловец, и Михаил Колони, сливненец. Срещата ни излезе сполучлива. Познавах дядо Маринчо Бенлията от зимата. Той минаваше често по пътя Плоещ—Букурещ и оставаше на гости на Н. Балкански. Поведохме разговор за ослобождението на българите от турското иго и аз им разказах, че се готвя да замина тази пролет в Балкана. Те слушаха думите ми с внимание. Дядо Маринчо беше около шейсетгодишен, Христо Георгиев — около четиридесет и пет, Стефан Панзаря имаше петдесет, а Михаил Колони беше на петдесет и пет — шейсет. Опитвах се да ги убедя, че е време веч и ние да помогнем на отечеството си и да си изпълним дълга кой както може. Тези зрели и опитни хора отговаряха с малко думи. Те ми обясняваха, че ние сами не можем да направим нищо на турците, трябвало да търсим и други средства. Казаха: — Ние, като търговци, не можем явно да се намесваме в бунтовнически работи. Ако и да вземем участие, трябва никой да не знае. Обещахме им, но аз поисках да узная защо се боят толкова, след като са търговци в Румания, а не в България. Тогава ми отговори Христо Георгиев: — Вие не знаете, бай Панайоте, че ние можем да пострадаме и в Букурещ, защото политиката често се менява и румъните на часа могат да ни съсипят. Срещнете се с дядо Деше, котленеца, който имаше три-четири мушии и цяла махала къщи и дюкяни, наричаха го майор Дешу. Както ние днеска сме се събрали да помислим за България, тъй и той преди двайсет години предприе да направи нещо за България. Но като го туриха в тъмницата и по хайдушки начин му отнеха гражданските права, бедният, едвам се спаси от затвора. Наистина — каза господин Георгиев — аз не се боя толкоз, защото вземаме мерки да не ни разберат. Ние ще работим със Сърбия, да съединим техните и нашите сили, та дано тогава да направим нещо. На тез негови думи отговорих, че аз миналата пролет съм дошъл от Сърбия и зная, че сърбите за сега нищо няма да предприемат, защото турските гарнизони седят в крепостите Белград, Шабац, Смедерово, Сокол и Адкале. А Сърбия още никак не е уредена вътрешно. — За това не се бой — отвърна господин Христо, — вие не сте посветени в тайните на кабинетите, това е наша работа. Ние ще пратим хора в Белград и ще работим. — Работете, както намерите за добре, а на мене дайте да купя пушки и да замина за Балкана. Господин Христо даде на Н. Балкански сто лири турски и се разделихме. Отидохме с Балкански на мушията и взехме да приготовляваме каквото трябваше за четите. Купихме калъпи за леене на куршуми, имахме и барут още от зимата, момчетата започнаха да правят фишеци. Всичко беше готово. Прескочихме пак с Н. Балкански до Букурещ. Срещнах се с дядо Маринчо Бенлията и му казах, че желая да говоря с господин Христо. Искаше ми се да увещая търговците да купим поне хиляда или две хиляди пушки. Вечерта се срещнахме с Христо в дома на дядо Маринчо. Започнах да ги убеждавам, че ако стане бунт в България, ще ни трябват повече пушки. Господин Христо мълчеше и ме гледаше в очите. Най-после започна да говори: — Не, бай Панайоте, не може, ви казвам. Да не мислиш, че аз не мога да намеря пари за тез две хиляди пушки? Но кажи ми, где ще ги турим, как ще ги купим? Всичко ще се узнае, нищо няма да направим. Аз мога да намеря до петстотин хиляди жълтици, но с това само ще съсипем народа. Без вънкашна сила да помага, не можем. Вие си идете това лято и употребете всички средства да не допущате бунт да стане. А ние ще се помъчим, дано оправим със Сърбия. Сетне ще се търсят пари за всичко. Макар че тайно се работеше, в България се разпръскваха големи лъжи: че уж това лято много чети щели да минат от Влашко. Ето че пристига от Сливен моя приятел Атанас Хаджи Добрев. Минал нарочно през Казанлък, Шипка, Габрово, иде при нас на мушията да ме пита колко чети ще минат и как стои работата. Казах му всичко вярно: че не ще има бунт, въпросът е само да се вдигне шум около нашето бъдещо освобождение. А моят приятел Атанас ме уверяваше, че стига да минат повече чети в Балкана, те щели да се присъединят към нас. Атанас Хаджи Добрев се върна в Сливен. Но щом ние пристигнахме в Сливенския балкан, същият Атанас, когото наричахме Гарибалди, забягна в Цариград и вече не го видяхме. Такива са обещанията на много наши българи. И тъй, дойде пролетта на 1867 година. Аз бях готов. Дадох що трябваше на Филип Тотю, с когото се бяхме уговорили още от зимата, и той замина за Зимнич, от където щеше да премине в Свищов и от там — в Балкана, на уреченото място. Поканих и Хаджи Димитър и Караджата, но те отказаха — трябвало още да се приготвят. Ходихме с Н. Балкански край Дунава да прегледаме местата за минаване. Одобрих мястото под Тутракан. Но къде да престоим един ден с толкова хора? Оказа се, че наблизо имал мушия нашият Христо Георгиев. Мушията се казвала Улмени, до Дунава. Но и там няма поляна, където да се престои, докато се намерят каици за преминаването на отсрещния бряг. Все пак имаше дълги купни от плява, момчетата можеха да се скрият между тях. Върнахме се с Н. Балкански на неговата мушия. На Раковски нищо не казахме. Съобщихме му само, че се готвим, но не стигат пушките. Той, бедният, макар и болен, съобщи, че щял да отиде в Браила, от където се надява да донесе пушки и пари. Впрегнаха му файтона и замина. А ние на другия ден натоварихме три коли с всичко приготвено —и оръжие, и дрехи — и отидохме на Улмени, на Христовата мушия. Дошъл беше и Христо Георгиев, за да ни изпрати. Васил Левски беше нейде из Добруджа в едно село учител — и нему писахме, та и той доде при нас в мушията. Един ден, преди да замине Раковски за Браила, бяхме се събрали, за да изберем байрактар, и избрахме Василя Левски със съгласието на всичките момчета. И Раковски беше съгласен за Левски, но подир няколко дена не зная що му стана, та ми каза, че не бивало Левски да бъде байрактар. А защо — не ми обади. Аз, без никому нищо да казвам, обещах, че ще сменя Левски от байрактарството, само и само да не сърдя Раковски, че беше болен. Но не го направих. Сетне се научих, че като били в Белград Левски и Раковски през 1862 година, в легията станало скарване между единия и другия. След бомбардирането на Белград от турските топове четите на Раковски и Илю войвода трябвало да се разпуснат и тогава настанали разни несъгласия между момчетата и Раковски. От противната на Раковски партия бил и Васил Левски. Това, види се, бе дошло на умът на Раковски, за да не ще Левски за байрактар. Но аз как да е — загладих работата пред него и си заминах през Дунава. Ще съобщя още, че през тая пролет, нещо около двайсет дни преди да преминем Дунава, бяха се събрали в Букурещ по-първите търговци както от Букурещ, така и от Русия. От Одеса бе дошел Николай Миронович, родом карловец, и, чини ми се, Шопов от Исмаил — и двамата добри и честни хора, — за да наредят нещо за българското движение. Както казах и по-преди, беше ми се обещало от Христо Георгиев, че търговците ще имат грижата за народните работи. Една вечер бяхме заедно с Раковски, там беше и Николай Миронович и ми даваше наставления за в Балкана. Аз му казах, че да се изпълнят тукашните разпореждания не е възможно, защото там, в Балкана, турците няма да ни оставят на мира, ще ни преследват, а може да се случи накрая и да ни изтрепят. Но обещах, че колкото ми иде отръки, ще се мъча да изпълня моята задача. Раковски беше много зарадван, че е дошел приятелят му Николай Миронович, и му думаше, че щял да умира, но сега, като дошъл Миронович, Раковски не ще веч да умира. Тези думи на Раковски означаваха, че той има голяма надежда в Мироновича, защото и миналото лято, като ходи в Одеса, както по-горе споменах, Миронович бе дал 800 рубли на Раковски. Тогава аз не исках да зная какво вършат нашите търговци по българската политика, но в това време се издаде мемоара, с който се искаха от султана някои черковни правдини. Мисля, че по решение на това събрание бе издаден този мемоар, а не както е писано в предишните ми записки, че това е решение на Иван Градев и Иван Касабов. Таз грешка е на Любена Каравелов, извършена без мое позволение. И други такива недобри грешки направи той (Любен) в бележките ми по моите пътувания из Стара планина, издадени под редакцията на Любена Каравелова. Грешки имаше много, но тогава не му беше времето да се дискредитира Каравелов и аз тъй го оставих. След моето заминаване за България Раковски легнал болен. Балкански казал на Букурещкия добродетелен комитет, или, както се казваше то, „Добродетелно дружество”. То му отпуснало месечна помощ от 500 лева и го закарали в Букурещ на лечение, но рано през същата есен, около Димитровден, Раковски се поминал. Аз получих за това телеграма от Н. Балкански в Белград. Покойният Раковски през миналата зима бе написал един устав за четата ми, за през 1867 година, който аз ще напечатам в тез си записки за сведение на читателите: да видят какъв е бил плана на комитета. Иначе аз виждах веч, че нашите добри търговци и патриоти с любов и присърце искат да помогнат на поробеното отечество. За да ги накарам по-бърже и по-енергично да се заловят за работа, наговорих се с Балкански аз да му пиша от Стара планина, а той да ги застави по-скоро да работят. На Иван Кършовски бях дал шифрован ключ за писма, та ако попадне писмото в турски ръце, да не може да се прочете. Преди да излезем ние, с поменатата чета, из Румъния през 1867 година, издаде се в Букурещ споменатият мемоар за черковните правдини, подписан от един таен комитет и направо до турския султан изпратен. Там се молеше султан Азис да даде на българите политически и черковни правдини, конституция и най-сетне, че ако той не изпълни тез искания на българския народ, последствията ще бъдат лошави. Наистина турското правителство ни най-малко не се стресна от мемоара на тайния комитет. От този таен комитет и от онзи комитет, който е вписан в устава от Раковски, през същата зима на четите им излезе името „комитет”. И навсякъде из турско на четите им изчезна старото име, останало от турците — „хайдут-панта” и се замести с „комита”, „комитарал” (комити), „комитажа”. Това стана през пролетта на 1867 година." https://macedonia.kroraina.com/bmark/ph/index.htm В светлината на този разказ, не е ясно дали Кънчев е бил избор и пратеник на Каравелов до Левски или на Панайот Хитов. Моето мнение е, че Кънчев е бил избраник и пратеник с мисия на Хитов. Двамата са се познавали от Втората Легия, където Хитов е бил Главен войвода, отговарящ за легионерите, а Кънчев млад подофицер в Сръбската артилерийска школа, отговарящ за обучението на легистите. Хитов е пределно лаконичен в спомените си за Левски. Всъщност между него и Левски има две известни писма - първото, в което Левски го моли за заем да си плати борчовете в Белград, и второто от 29 септември 1871, в което Левски с остър тон му отговаря на предложенията за въстание. Какво е предизвикало тази студенина, мога само да предполагам, за да се стигне до скарване при което Хитов е заплашвал Левски с оръжие, след завръщането им с четата през 1867-ма, според писмото на Филип Тотю.

Две неща за тази чета: Левски със сигурност е знаел за нея, защото и Иван Драсов е знаел и пише на Данаил Попов през юни: И второ - четата е била изпратена от Сърбия от Панайот, който малко по-рано от писмото на Драсов до Данаил, също е написал до Данаил: "ако знаете де е декона кажети мо да са бодни /да е нащрек/ че ни един не ше ознаи кога са дигни прах от ветира" - Хитов казва на Данаил по неговия си полуграмотен и колоритен начин, че Левски трябва да е готов за въстание, защото четицата като "ветира дига прах". Вижда се с какви дела се е подвизавала четицата, обрала е пътниците, това й е "дигането на прах"; според документите цитирани от Чаушева, заловили са главатаря Никола малко по-късно, в началото на юли, и то в Търновско. Трябва да се отбележи, че Хитов е стъкмил тази четица точно преди Кънчев да се появи при него и Каравелов в Белград; също така трябва да се отбележи, че когато "четицата" е влязла в българско по местата на Левски, Каравелов вече е бил в Белград да се пазари с министъра за пари за печатница, той си изнася багажа от Букурещ през април, Драсов в писмото му също коментира свадата между Каравелов и Ценович, но не е наясно, че "лидерът" на емиграцията е отишъл на просия за пари в Белград, нито е наясно, че ортакът му Хитов е изпратил "четицата", която мъти водата на ловчанлии.

Жечка Сиромахова в статия озаглавена ИЗ ДЕЙНОСТТА НА РУСЕНСКИЯ РЕВОЛЮЦИОНЕН КОМИТЕТ (1871-1877 r.), публикувана през 1966 г. в кн.2 на ИЗВЕСТИЯ НА НАРОДНИЯ МУЗЕЙ - РУСЕ дава следните сведения за ролята на Панайот Хитов за Русенския ЧРК след смъртта на Левски: Т.е. през 1874 виждаме вече Русенския ЧРК като Централен за България, ерго Обретенов в ролята на "новия Левски" под вещото ръководство на "Хенрих Герман" /Панайот Хитов/; и за "по-голяма сигурност" писмата им минавали през... руското консулство. Кънчев при посещението си до руското консулство през март 1872 е говорил или с вече пенсионирания Захари Княжески или с назначения на негово място Димитър Карамихайлов: "Димитър Карамихайлов е роден през 1841 г. в Одрин. От 1861 г. е нещатен драгоман (официална титла на личност в средновековната дипломация, която има функциите на преводач и посредник между Османската империя, страните от Близкия Изток и европейските дипломатически представителства - б.р.) в руското вицеконсулство във Видин. След закриването на вицеконсулската служба там той е преместен в генералното консулство в Русе. През 1868 г. е награден от руското правителство с орден „Св.Станислав“ трета степен, а през 1874 г. с орден „Св.Ана“. На 6 февруари 1872 г. Д.Карамихайлов сключва брак с Елефтерица Хаджипеткович. Семейство Хаджипеткович имат важна роля в стопанския и обществен живот на Русе. Те умело използват натрупаното богатство и влияние в българо-гръцката църковна разпра и в защита на българските национални интереси. Кумове на знатната сватба са руският консул Александър Мошнин и съпругата му Ана Мошнина. Венчавката извършва протосингел Нил Изворов. На бала, даден по този повод, присъства и валията Расим паша, който определя Карамихайлов като „отвратителен руски шпионин“. Валията не без основание отправя гневни обвинения към драгомана на консулството и зет на един от най-влиятелните местни нотабили - полицията разполага със сведения, че с неговото посредничество в града се получават броеве на издавания в Букурещ и забранен в Османската империя в.“Свобода“, орган на Българския революционен централен комитет (БРЦК). Чрез дипломатическата поща умело е преодолявана митническата проверка и тайната кореспонденция на председателя на БРЦК Любен Каравелов с Васил Левски. Оттук е пътят към читателите и на книгата на войводата Панайот Хитов „Моето пътуване по Стара планина“, издадена през 1872 г. под редакцията на Каравелов." https://utroruse.com/article/772750/ Нямам думи, както се казва: председателят на БРЦК, който е бил нещо като министър-председател в изгнание, на заплата от чужда държава, неговата дясна ръка, Панайот Хитов - тоже, а "секретната кореспонденция" минавала през... руското консулство. "Бедни, бедни Македонски, защо не умря при Гредетин"

Лъжите на Обретенов винаги са полуистини, половината е истина, другата част лъжа, изпечен лъжец е бил, идвало му отвътре. Ето какво пише в доклада на руския консул в Букурещ Офенберг до началника на Азиатския департамент Стремоухов за Каравелов в периода април-ноември 1871: "докладът на дипломатическия представител на Русия в Букурещ Х. Х. Офенберг до П. Н. Стремоухов в С. Петербург. Отначало се посочва вярно, че издаването на в. “Свобода” се е прекратило в края на април 1871 г. [“ Свобода” временно спира между 17 април до към средата на окт. 1871 г. – Л.Г.; С. Г.], но по-нататък се твърди: “неговият бивш редактор Каравелов замина за Белград. По мнението на тукашните българи “Свобода”, имайки твърде ограничен брой абонати, се е издържал с парични помощи от Сърбия, прекратяването на които са накарали Каравелов да се откаже от издаването му и да иска лична среща с г-н Блазнавац. Тук нищо не е известно за продължаване на изданието по нова програма и под ръководството на Ценович и предполагат, че такъв род предположение не може да се осъществи поради недостиг на средства и умствената недоразвитост на Ценович, занимаващ се с дребни търговски дела.”111. Всъщност, Д. Ценович отказва да подпомага издаването на вестника, а под натиска на новосъставеното консервативното румънско правителство и печатарят Александър Андрич спира да печата “Свобода”. Това принуждава Л. Каравелов да замине за Белград, за да получи подкрепата на либерали, близки до Омладината, но сръбското правителство има отрицателно отношение към редактора и линията на “Свобода”. В крайна сметка Л. Каравелов ще осъществи идеята си за доставка на самостоятелна печатница от Сърбия в Букурещ. ...в доклада си например Офенберг, твърди, че “редакторите на “Свобода” никога не са имали зад себе си партия сред букурещкото общество. Това, което те самите наричаха “Млада България”, беше кръжок от безделници, на брой 6-12 души. Липсата на съчувствие сред съотечествениците, а също така и потребностите на живота отдавна накараха мнозинството привърженици на Каравелов да прекратят връзките си с него и да се заемат с по-практични дела.”112. След пристигането на печатарската техника в Букурещ, от ноември 1871 г. “Свобода” започва да излиза с ударната сила на своя редактор. На 6 ноември 1871 г. Х. Х. Офенберг пише от Букурещ на П. Н. Стремоухов в С. Петербург, че “известният на Ваше превъзходителство публицист Л. Каравелов се завърна неотдавна в Букурещ, за да възобнови прекратеното издаване на своя вестник “Свобода” и допълва: “За учудване на своите съотечественици Каравелов сега притежава достатъчни парични средства и дори замисля да обзаведе тук печатница.”114 https://www.meridian27.com/article/izdatelskata-i-pechatarskata-deynost-na-lyuben-karavelov-mezhdu-1868-1878-g-v-memoarno Обретенов твърди, че е отишъл при Каравелов и е получил от него одобрение за куриер на ВРО - това е истина; но Обретенов твърди, че това одобрение от Каравелов е получено в Букурещ - това е лъжа. От април до ноември 1871, когато Обретенов е бил поканен от Големия за "кореспондент", Каравелов е бил не в Букурещ, а в Белград, така че Обретенов е получил неговото одобрение оттам. Както споменах, Кънчев е бил при Обретенов в Белград от началото на юли до края на август 1871. Тоест, точно по времето, когато Обретенов трябва да се е видял с Каравелов, защото поканата на Големия е отправена на 7 юни 1871. Защо Обретенов крие посещението си в Белград, за мен е прозрачно: той по принцип крие връзката си с Хитов и Каравелов като тяхно момче за специални поръчки, прави се на независим, но не е бил. Аргументирам се с факта, че след смъртта на Левски, Хитов поема на ръчно управление Русенския ЧРК и Обретенов му докладва директно като по-нисш чин в армията на по-висш, за това има документи. Писмата на Каравелов може да са били и до сливенските му агенти, защото в началото на септември Хитов праща писма до неговите хора там да вдигат въстание. Левски с писмо парира това въстание и Хитов се прави на умряла лисица, казва че ще се съобразява с решенията на ВРО и Левски, но се разболял и не може затова да иде на събранието в Букурещ - да води чета в Сливен може, но да иде до Букурещ, не. Въпреки че го няма в Букурещ, Каравелов го вкарва в Централния комитет. Трябвало им е въстание на всяка цена, както на сърбите, така и на Азиатския департамент, а Левски им е пречел. Обретенов и Кънчев са играели за сръбския отбор, според мен, и според събитията, които се развиват по-късно. Само че при Обретенов е имало малък фал със залавянето му след убийството на Пенев, който той е решил опортюнистично.

Аз смятам, че Обретенов е минал през Белград, и то по времето, когато там е бил и Ангел Кънчев. Кънчев пристига в Белград в началото на юли 1871 и стои там почти 2 месеца до края на ангуст с.г. Обретенов твърди в редактираните му от Арнаудов спомени, че отишъл в Букурещ да получи одобрението на Каравелов за куриер. Но лъже, както обикновено. Юни, юли, август и до края на годината Каравелов не е бил в Букурещ, а в Белград, където си договаря със сръбското правителство заем за печатницата и интриганства заедно с Хитов срещу Левски. През септември 1871 Хитов пише на Сливенския комитет, на ятаците от хайдутлука му там, да се готвят за въстание и им очертава стратегия за бойни действия. Драсов му отговаря остро от името на Левски да не прави такива глупости. Как Обретенов ще ходи за одобрение от Каравелов в Букурещ, като Каравелов си пребивава в Белград?! Кънчев и Обретенов вероятно са се засекли при Каравелов в Белград и са били инструктирани как да работят в тандем от Каравелов-Хитов. Затова Обретенов и протежето му Захари навсякъде пишат, че автор на проектоустава бил Кънчев, а не Левски, нали Обретенов е бил свидетел как се пише този проект за Устав на БРЦК в Белград от Кънчев и Каравелов, видял е това. Затова и Кънчев се отбива минимум 6 пъти в Русе след идването му в Ловеч, там е неговата свръзка с Каравелов, вече настанил се в Букурещ. Проф. Иван Стоянов отбелязва, че убийството на Стоян Пенев е първото от поредицата терористични актове с убийства извършени от ВРО. Първото! Убийството на Пенев, който е член на ВРО, става 2 дни преди идването на Кънчев. След като Пенев две седмици се е шляел безгрижно из Русчук. Полъгали са го, че ще го водят по "курварлък", така пише Дунав. Значи Пенев е бил напълно безгрижен, след като е тръгнал с тях в квартал с леки жени, нямал е страх. Аз лично свързвам спешното убийство на Пенев на 1-ви с предстоящото идване на Кънчев на 3-ти. Не е трябвало да има среща между двамата, иначе Пенев е имал достатъчно време да издаде всички в Русе за двете седмици, в които е пребивавал там. И ден след само/убийството на Кънчев е умрял член на ЧРК Русе, Костаки. Обретенов, Кърджиев и Р.Иванов са арестувани на 1-ви, някой трябва да ги е издал на полицията като убийци на Пенев, някой от комитета, където са членували Пенев и Костаки, и няма кой друг да е, освен Костаки, защото Икономов вече е бил заминал за Влашко, а Драгостинов не е бил приет още за член.

Провалът в Ловеч е дошъл отвън. 7-8 месеца, както са го датирали историците, означава през април, а според мен, още по-рано, с арестуването и пречупването на Обретенов в началото на март. Опитите да се сложи в ролята на ловечки доносник Иванчо Чолака са от същия вид като опитите да се защитава Обретенов като провален куриер на ВРО. Издайничеството в Ловеч не може да бъде нито от Чолака, нито от дякон Паисий, от високо поставен в йерархията на Привременното правителство там е. Всички анализатори в това, което прочетох, когато се опитват да доказват, че човекът направил списъка на Хамди в частта му за Ловеч е външен за комитета, съзнателно или не, пропускат факта на едновременните обиски на тайните къщи на Левски след убийството на слугата. Достъп до информацията за тайните къщи са имали много ограничен брой хора в Привременното правителство. Заминаването на Драсов и липсата му в списъка, пропускането на Пъшков в този списък, както и ни в клин ни в ръкав появата на Добре Механджията в него, въобще не са споменати от т.н. "анализатори", а всички тези неща са факт. Ето защо, според мен, нашата версия, че в началото е бил посочен Драсов като мотор на целия комитет в Ловеч и оттам е започнало "разплитането на чорапа", както се изразява за Русе Хитов, е най-близо до вероятността да се окаже вярна. Необходим е само един или няколко документа, за да се потвърди, но другите версии - тази със случаен член на комитета в Ловеч или другата с Чолака или Паисий - нямат никакъв шанс да се окажат верни, а просто, според мен, са измислени от малодушие. Времето ще покаже кой крив кой прав, но за мен предателството на Обретенов с неизпращането на двете заловени писма от Каравелов до Левски е безспорно, а оттам "разплитането на чорапа" в Ловеч е било на ръка разстояние. Може да се разсъждава защо и по какви причини е бил провален самият Обретенов, което всъщност е истинската причина за залавянето на Левски и провала на ВРО. Но тези разсъждения ще ни отведат в непозната територия и опасявам се към пренаписване на историческия разказ за онези събития.

За да не съм голословен: https://utroruse.com/article/729179/ Левски твърди пред комисията в София, че пренесъл устави и др. документи през Свищов на идване от Влашко след събранието, така го е записал в доклада и Али Саиб паша, но, според мен, Левски е заблудил комисията. Ако проследим маршрута му от втората половина на юни до началото на юли, той е направил едно дълго пътуване по крайбрежието на Дунав откъм румънска страна, започвайки от Гюргево и стигайки до Бекет, откъдето пресича за Оряхово и пише прощално писмо /Сбогом, сбогом, сбогом.../; Обретенов твърди, че през втората половина на юни, Левски го извикал в Гюргево, където му дал устави, квитанции и пушката, които Обретенов отнесъл в Търново. После Левски е тръгнал на запад, минал е през Турну Мъгуреле при Данаил Попов, където основава комитет, и е отишъл до Бекет, откъдето пресича за Оряхово. Да, минал е покрай срещуположния бряг на Свищов, но какви документи и устави да праща оттам, като вече ги е бил изпратил в Русе от Гюргево по Обретенов. Според мен в разпитите Левски хладнокръвно лъже Саиб паша, а последния чинно е отразил това в доклада. Мястото за пренос на оръжие, както написах по-горе, според мен, е било срещу Силистра, който район Левски е познавал много добре, защото оттам с лодки е преминал като четник-знаменосец на Панайот Хитов през 1867, но това е само мое предположение. Това се тиражира навсякъде, но според мен е малко вероятно, по-скоро невъзможно. Теофан е назначен за директор на Пловдивската железница през октомври 1872-ра, за това Левски съобщава в писмо до Каравелов от 30-ти октомври с.г., между другите неща, използвайки фразата "много от нашите казват, че той не може да бъде инакъв". Аз не го разчитам с положителен знак, "не може да бъде инакъв", според мен го чета като "практичен човек, пак се е нареди с връзки"; защо мисля така? Само преди година Левски и Теофан си разменят остри писма с упреци, това е отговора на Левски по повод на прословутото писмо "знаеш ли ти кои сме?", на което Левски отговаря, че му омръзнало да им гледа комедиите... После Теофан е бил позициониран в Гюргево, откъдето според донесението на османския търговски агент, е класифициран като "много опасен руски агент"; и хоп, след този донос срещу него от Гюргево, "опасния руски агент" отива в Цариград и се връща с тлъсто назначение началник на целия клон на баронхиршовата железница Пловдив-Белово. Как става тази работа без дебели връзки в Цариград и то след като вече турската власт е от 6 месеца по следите на Левски? Според мен, с протекции и на хора като Ведър по масонска линия, точно по това време Велик везир е вече Мидхат, масонът Мидхат, брат по масонска линия на Ведър и нищо чудно с по-нисък ранг от този на Ведър. Та Левски изпратил Теофан в железницата, хубаво и патриотично звучи, но без никакви доказателство, а противоречи на реалните отношения между двамата. И веднага след назначението на Теофан, целия русенски ЧРК бива назначен по гарите като служители, напълно случайно навярно. Барабар с Каблешков, почти целия Гюргевски комитет, пак случайно. Но било по заръка на Левски. Не ми изглежда правдоподобно.

Самият Обретенов след освобождението полага големи усилия да си създаде и запази имидж на героичен поборник. По традиция всяка година в деня на гибелта на Стефан Караджа, излизал начело на шествие в Русе с черепа на Караджата, фамилията му била нещо като патентован притежател на този череп, има снимки в нета на Обретенов с черепа държащ реч пред множество. Един вид, Обретонови-Тихови са упълномощени свише да показват на света този фетиш, по-късно се установява, че баба Тонка го извадила по грешка от общия гроб, бил на друг четник, ама нейсе... и така нататък. И мен ме впечатли тази публикация. Най-вероятно са фабриката за оръжия Комблен, които имат патенти още от 50-те години на 19-ти век: https://littlegun.be/arme belge/artisans identifies c/a comblain gb.htm Данаил Попов купува техни револвери, може би над 200 броя са внесени в Ловеч и раздадени по комитетите, двете пушки - тази за Ангел и другата за Левски - също са били Комблен-1871. Данаил като виден член на ТБЦК и приближен на Касабов, трябва да е наследил и канала за купуване на оръжие от белгийците, но не съм срещал специално изследване на тази тема. Според мен е бил Гено Чолаков от Силистра, откъдето Левски е възнамерявал да прехвърля оръжие: https://libsilistra.bg/index.php/2018-06-20-14-49-24/2018-07-17-08-15-01.html Левски пише от Олтеница, преди да премине в Българско, на Кириак Цанков, че е открил способ за прехвърляне на пушки и лодкари за тази работа. Олтеница е малко по на запад от Силистра, а според мен, лодкарят е бил Велико Скуртолов от село Ветрен, на десетина км от Силистра: https://libsilistra.bg/index.php/189-pametta-i-znanieto/pametnici-vetren.html Левски е познавал и двамата още от 1867-ма, когато изглежда Скуртолов го е прехвърлил нелегално с лодка към чифлика на Балкански, където е била базирана четата на Панайот Хитов, преди да влезе в Българско. Въобще не става въпрос за Русе и нелегалния канал на баба Тонка с нейните лодкари.

Какво би се получило с държава, в която политици и тайни служби работят по този начин... Видно е. Но историците се занимават с политика, икономика и дипломация в минало време, така че последствията се минимализират... донякъде. Подаването на оставката му от комитета говори за конфликт; Големия е член на Привременното правителство в Ловеч, но си остава член на комитета в Търново; Попхинов също е член на Привременното правителство в Ловеч, но си остава член на ЧРК Плевен; Ради Иванов подава оставка, къса с ЧРК Русе. Възможно е, първото писмо от 30 октомври за освобождаване на зъдържаните да е намерило Левски в Пловдив; той така и казва пред Комисията. За желанието му да говори за тези писма, според мен, те са ги сложили пред очите му, Левски мълчи за всичко, което комисията не притежава и я заблуждава изключително умело относно това, което тя е имала като документи, визирам описанието му как тръгнал през Русе за Цариград, да се срещне с "хора като тях" и т.н. Възможно е също така, второто писмо от 2-ри да не го е заварило в Пловдив, но е малко вероятно, защото пловдивчани са знаели къде заминава - в Стара Загора - където той е пристигнал на 6-ти. Показателно е, че докато не получава второто писмо-препис от отец Матей, Левски не реагира писмено, чак на 21 диктува отговора на старозагорци, а на 24-ти този на сливенци. Ерго, реакцията му е отключена от писмото донесено му от отец Матей от Търново, не по-рано. Защо се е мотало толкова дълго това второ писмо - от 2-ри до 20-ти - аз лично нямам обяснение, но в едно е права Мирчева, двете са пътували по различни куриери и са търсели Левски из Тракия, а той бързо е сменял местонахождението си. Единственото място, на което двете писма биха могли да се заловят ЕДНОВРЕМЕННО е Обретенов, по простата причина, че той не ги изпраща. Обяснението на Обретенов, че оригинала е стоял в Търново и после му е донесен оттам...не издържа дори пред снизходителния към него Д.Т.Страшимиров. Обретенов пише това в "Пролом" след смъртта на Големия, предвидливо, за да няма кой да го изобличи. Изобщо той с крайна неохота говори за връзката си с Големия и избягва да споменава името му, като подменя факта, че писмата на Големия адресирани до него са подписвани със "Стефан Карагьозов", вместо това твърди че зад този псевдоним се криел председатела Иван Хаджидимитров /Заралията/. Защо гилдията го защитава като Матросов не знам.

Като се мисли рационално, няма никакъв смисъл едно и също писмо /писма/ да се изпращат два пъти по различни куриери. Предполагам Обретенов е разсъждавал рационално. Но, според мен, изпращането на писмата касаещи важни решения на БРЦК по договорка между Левски и Каравелов, и то по искане на Левски, по мое мнение, е ставало и през Гюргево-Русе и през Турну Мъгуреле-Плевен. Това говори, че по това време Левски не се е доверявал на Каравелов и е искал двойна осигуровка с гарант Данаил Попов, на когото е имал пълно доверие. Всичко е оставало като архив у Попов, а Каравелов, за да нареди на Горов да прати препис на Попов, е имал задължението пред Левски да направи това. Само по себе си дублирането на писмата е безсмислено, ако я няма тази двойна осигуровка и за Левски, не за Каравелов. Това обяснява и назначението на Ради Иванов на мястото на Попхинов в Плевен. Левски е бил в Стара Загора на 6-ти ноември 1872. За да бъде там на тази дата, трябва да е тръгнал от Пловдив най-късно на 5-ти ноември. Попов е датирал преписа на писмото от Каравелов 2-ри ноември. За да стигне то на 5-ти в Пловдив /350 км/ куриерът от тракийската поща трябва да е препускал в галоп без да спира от 3-ти до 5-ти. Мирчева твърди, че имало препис на писмото от пловдивския комитет, възможно е, но не този препис е намерил Левски в Стара Загора на 21-ви, а преписът на Попов. И няма откъде да е минало писмото-препис на Попов, освен през Плевен /Ради Иванов/. Но всички тези подробности са без предмет, тъй като във всички случаи, писмото-препис /било от Пловдив, било от Попов/ е намерило Левски в Стара Загора, а не оригиналът, който Обретенов твърди, че е изпратил на другия ден, след като го е получил от Гюргево. Разстоянието Гюргево-Русе е 14 км, а Русе-Търново 100 км; ако Обретенов е получил писмото на 3-ти, сестра му Петрана е тръгнала на 4-ти, най-късно на 5-ти писмото-оригинал от Обретенов е трябвало да бъде в ръцете на Големия; такова писмо обаче той не е получил, оригиналът заедно с първото писмо на Каравелов /негов оригинал нямаме, Обретенов не е благоволил да го предаде на държавата/ са били през цялото време задържани от Обретенов. Какво толкова сложно има в това, че да не го забележат цял куп професионалисти?

В Гюргево са дошли от Каравелов три писма: едното, приканващо Димитър Горов да събере чета от емигранти и да минат Дунава; второто - приканващо Левски да освободи задържаните по Арабаконак; и третото, за което пиша по-горе - приканващо Левски да вдига незабавно въстание. Обретенов нищо не споменава за второто писмо, това за освобождаването на задържаните, все едно то не съществува. Обретенов пише за първото до Горов, но смята, че то не било адресирано до Горов, а до Георги Икономов, който живеел в дома на Горов тогава. Обретенов пише, че още на другия ден след като получил третото писмо, това за вдигане на въстание и датирано 2 ноември, той го изпратил по сестра си Петрана до Търново. Значи това трябва да е било най-късно на 4 ноември. Да, той така твърди, но Големия не е получавал никакво писмо от него ни на 4-ти, ни на 5-ти, нито въобще. Големия получава писмото датирано 2-ри ноември чак на 20-ти ноември и то не от Обретенов, а препис на това писмо от Данаил Попов, който препис изпраща по отец Матей до Левски в Стара Загора. Мирчева отклонява темата за Обретенов, като надълго и нашироко разисква как е дошъл преписа на Данаил Попов и издига тезата, че този препис е дошъл през тракийската поща, през Пловдив. Тя даже не дискутира въпроса какво е станало с писмото у Обретенов, все едно то пак не съществува. Прави някакви догадки кой от тракийските куриери би могъл да бъде пробит, или дори кой от Ловеч би могъл. Това е пълен нонсенс, защото не променя факта, че Обретенов е задържал и двете писма и не ги е изпратил. Както и да е дошъл преписът на Попов в Търново до Големия, там не е идвало никакво писмо изпратено от Обретенов. Мирчева издига абсурдната теза, че нямало провален куриер, защото двете писма-преписи от Данаил Попов, не били изпратени едновременно, а в донесението пишело, че са заловени едновременно. Но пропуска очевадния факт, че щом Обретенов ги е задържал едновременно, те от него са заловени едновременно, преписани и преведени. За мен е абсурдна тезата на Мирчева и за това, че писмото датирано 2-ри ноември е минало по тракийската поща - за какъв дявол да идва от тракийската поща в Търново, пък после пак да отива в Стара Загора. Според мен е минало през Плевен, то е видно и от картата къде е Турну Мъгуреле, къде е Плевен, къде е Търново и къде Пловдив, абсурдно е едно писмо да прави такива обиколки. Левски очевидно не е имал пълно доверие на Обретенов, за да назначи през август Ради Иванов за дублиращ куриер в Плавен. При това Ради си е подал оставката от русенския ЧРК, преди да замине за Плевен, това е фиксирано в протокола им. Добавка: За преписите от Гюргево: Обретенов пише, че в писмото за Горов, Каравелов му нарежда да изпрати писмото му от 2-ри на Обретенов /брат Каврък/ в Русе, откъдето то да замине до Левски /за писмото му за освобождаване на затворените, нищо не споменава Обретенов/; пак в същото писмо до Горов, Каравелов му нарежда да изпрати препис от писмото за вдигане на въстание до Данаил Попов в Турну Мъгуреле. Последното нареждане на Каравелов е било узнато от Обретенов впоследствие, според мен. Когато е получил писмото на Каравелов до Левски за вдигане на въстание /и другото е получил, за освобождаване на затворените, но мълчи като комунист на разпит за него/, Обретенов не е знаел, за копието направено от Горов и изпратено до Данаил. Това е интересен казус - защо Левски е държал на дублиращ Русе канал. Едното обяснение е, че е искал да има свой архив при Данаил, който е бил упълномощен да копира всички писма минаващи през него и да пази архив от тях /нечестивците се отмятат от думите си, затова искай от тях черно на бяло/; другото обяснение е, че Левски е имал съмнения за канала през Обретенов и затова през август изпраща с "рязана книга" в Плевен Ради Иванов като втори куриер през Турну Мъгуреле-Плевен-Търново-Ловеч. Обретенов дума не обелва за това назначение на Ради, може и да не е знаел за него, но има запазена "скара" надписана от Левски за Ради Иванов, както и свидетелства на съвременници плевенчани, за това, че Ради е изпълнявал куриерски функции на ВРО по онова време, докато легално е бил назначен за учител в Плевен. Най-логичното и естествено е копието направено от Данаил в Турну Мъгуреле да е минало през Ради Иванов в Плевен на път за Търново и именно това копие е намерило Левски в Стара Загора. Именно за него Страшимиров пише, че е било в архива на Ловеч, занесено там впоследствие от Левски, след като го е получил в Стара Загора от отец Матей.

Нито пък аз съм му прокурор, но тези момчета около Манол Иванов са получили от османското правителство 35 000 турски лири, които се равняват на 20 млн. евро и твърдят, че са ги давали за българската революция; ако това е вярно, какво са направили с тях? Дали 1000 лири на лъжевойводата Васил Ганчев, още 3000 лири на предателя Дорчо /Доротей Скопски/, колко за командировката им из европейските столици... За сравнение, обирът в Арабаконак е бил за 1200 лири, Левски, ако е щял да вземе комитетското злато от Величка е щял да носи не повече от 1000 лири... И същите тези пишат назидателно писмо на Левски в стил "знаеш ли ти кои сме ние", подменят устава му, не му дават печат, не правят нищо за ВРО, напротив, пречат по всички възможни начини, мишкуват, сплетничат, наричат го подигравателно "дякончето"... Оказва се, че от шпионите е бил и Иван Кършовски, пише го черно на бяло Миркович, Кършовски е един от авторите на писмото "знаеш ли ти кои сме". От другата страна са маститите търговци в Добродетелната дружина; "Византис" пишат само за една финансова инжекция от Русия от 50 000 златни руски рубли, още 35 000 турски лири. Сумираната сума с финансирането на Манол и компания е над 70 000 турски лири, това са 40 000 модерни пушки, колкото са били необходими за успешно въстание на ВРО. И всичко това докато Левски брои грошовете за маслинки и плаща за квартира на ятаците си в Българско. Някак си изпитвам срам от тези цифри. Предателството е било дълбоко и мащабно, бих го определил като колективно в Ловеч. И още веднъж за Обретенов, прочетох писанията на Мирчева и Митев в том 1-ви, не разбирам защо увъртат толкова за прихваното писмо от Каравелов датирано 2 ноември 1872. Ето пак: Д.Т.Страшимиров го е написал пределно ясно - преписът на това писмо намерил Левски на 21 ноември в Стара Загора е от ръката на Данаил Попов. Какви тракийски куриери, какви пет лева привижда Мирчева. Писмото-препис е доставено в Стара Загора от отец Матей. Пристигнало е в Търново през Плевен, куриер Ради Иванов, нерде Плевен, нерде Пловдив. Писмо оригинал Обретенов не е изпращал никому, дал го е на османската полиция, оттам е прихванато и върнато му. Как, ако го е изпратил на 3 или 4 ноември, както той твърди в Търново, то ще пристигне в Стара Загора на 21-ви, след като Големия твърди, че е изпратил веднага отец Матей към Стара Загора. Ролята на Обретенов е ключова за предателството в Ловеч, затова пак я припомням тук. Разбирам, много трудове трябва да бъдат анулирани, много титли преосмислени, но... фактите избождат очи.

Обвинява го, че му е изпратил "калпава стока" в лицето на войводата Васил Ганчев, който войвода, в комбина с владиката Доротей https://bg.wikipedia.org/wiki/Доротей_Скопски предават доктор Миркович. Това обвинение го има, ако прочетете всичките писма на Миркович, но тъй като са писани малко разхвърляно, изисква време. Ето няколко откъса, които разказват цялата версия на историята на Миркович: "Немедлено писах на Манола да побърза да си изпрати человека, понеже аз не мога да продължавам дълго време тук, а требва да отида да си заема службата. Това беше в края на месец юли, когато му писах; август се измина и в началото на септември Теофан Райнов дойде с едно писмо до мене от Манола, и ме помоли да мина в Гюргево с него, да го препоръчам там и на нашия агентин, който беше учителя Кършовски /става въпрос за Иван Кършовски - бел.моя/ . Манол при пристигането си в Цариград, види се, начнал да мисли, като как да устрои една каква годе чета, която да произведе смут, горе-долу подобен на този от миналата (1868) год. Като без участници подобно нещо не може се организира, то Манол наверно се е отнесъл до Дорча, който в това време се намираше в Цариград и стоеше тоже в Ортакьову, и го е поканил да земе участие в това предприятие с еднаква и подобна солидарност, каквато е била тази преди две години. Дорчо в силния разгар на нашия черковен въпрос, немедлено си е помислил: „Сега е време, дето да мога да грабна питата”. От една страна обещава на Маноля някакво съдействие, а от друга, предава неговите планове на Къбръзлията, най-силен негов защитник. Васил Ганчев, който бил испратен от Влашко от Т. Райнова в Цариград, наверно е бил повикан по подбуждението на Дорча, понеже се указва, че те били ближни приятели още от Плевен. По плана на Дорча, трябваше му подобен човек. Васил дохожда в Цариград, присъединява му се още един другар, на когото името не зная, и на двамата Манол покупува по един добър кон, снабдява ги с добри оръжия и им дава 1000 л. т. за съставянето на дружината, от които 800 зема като главатар Васил. Като ги изпраща, заповяда им да отидат да намерят още другари, които да отидат в Берковския балкан, а главатарят им, именно Васил, да отиде в Берковица да чака Дорча, който, като дойде, ще го улесни във всяко отношение относително действието. Васил и другарят му тръгват към Берковица, но преди да дойдат до Едрене, те се скарват относително поведението, което трябва да държат. Васил, който види се, се е уговорил с Дорча да държи едно противно поведение, е поискал да подведе и другаря си в същия път, но като не е удобрил това негово поведение, не се е съгласил, отделя се и го зарязва. Васил отива сам в Берковица да чака Дорча. След като испраща този войвода, Манол се отделя с едно писмо до мене, в което ми казва следующето: „Ако дойде някой и ви принесе лозинката „ревност”, знайте че той е наш человек; спомогнете го, както можете и както знаете”. В края на май аз бях в Цариград, точно в туй време, когито Т. Райнов беше отишел по Европа. Като се срещнах с Маноля, той ми разказа за испратените войводи, прочете ми и някои писма от Райнова, които обемаха съвършено въображаеми неща. Като го попитах защо към Берковица става това съсредоточение? - Защото там Балканът граничи със Сърбия, ми отговори той, дето във всеки случай, ще има средство за прибежище; без обаче да иска да ми открие, че Дорчо ще бъде помощник. ........... Същият ден по пладне се раздаде слуха, че заптиетата хванали Василия с поп Ангел в един манастир, назоваем свети Арахангел - ако се не лъжа, и че Василия го отвели с една кола в Лом, а поп Ангела го докарали тук и го запрели. На утринта поп Ангела пуснаха, а Василия в Лом го поставили в затвора, окачили му железата и го изпратили във Видин. Според разказа на хората и според хода на работата, види се, че Васил е знаел за своето арестуване и се е приготвил, понеже го хватили без никакво съпротивление - за което му се е направила чест да се изпрати в кола до Лом, а не вързан и пешком. Във Видин той гордо-гордо излезал пред пашата с един тевтер в ръка, в който бяха написани имената на разни хора от разни места, и казва: „Аз съм онзи, когото търсиха от толкова време; аз ще ви открия главатарите, които от няколко години бунтуват турската държава!” В списъка се намираше и моето име с лозинката дадена нему от Маноля. ........ Дорчо, колкото и да се криеше под булото на апостолския христов началник, беше в делата си человек съвършено безсъвестен и безбожник: сичко той предприемаше да извърше, щом се касаеше да придобие пари, а още повече и слава: тук, без друго, той е обещал да спомогне и улесни от сяка страна бунтовническата чета, но не тъй даром - под предлог на една сума не по-малко наверно от три хиляди л. т. както и е получил. Един път осигурен в това отношение, той се е вдал да сполучи и втората -славата, то е да мине като верен на държавата чрез предателството си и се сдобие да стане глава на нашата самостоятелна черква - Екзарх."

Две години - толкова чака Левски от Каравелов да му се преведат сръбските правила за четническа война. И не дочаква... Обаче Каравелов чевръсто ги превежда веднага след смъртта му: "След неколкократните апели на Левски за превод на български език и отпечатване на такъв тип книги, Любен Каравелов се заема с издирване и превод от сръбски на български език на ползваното от ръководителя на вътрешните комитети военно ръководство за четническа война. Реализацията обаче се забавя и е осъществена след гибелта на Апостола – през пролетта на 1873 г. Тогава е организирана мисията на Иван Сапунов в Белград, където със съдействието на сръбското военно министерство му е осигурена книгата на Любомир Иванович. Учебният наръчник за война чрез чети е доставен в Букурещ и Любен Каравелов се заема с превод и редакция, а впоследствие го отпечатва в печатницата „Свобода“ (Митев 2012: 65 – 66). На 20 октомври 1873 г. в. „Независимост“ съобщава в рубриката „Книжевни известия“ (на предпоследната седма страница) за появата на книгата. Излезла е на български език – анонсира печатният орган на БРЦК – книжка под заглавие „Четование или война с чети“, която е преведена от сръбски и която е съчинена от г-на Любомира Ивановича. Цената е 1 франг. Намира се за продан в редакцията на в. „Независимост“." И не забравя, че свободата си е свобода, ама "сиренето е с пари", продава книжката за по "1 франг"... Иван Сапунов, на когото Каравелов–Хитов възлагат мисията да вземе книгата на Иванович от Сръбското военно министерство /тези двамата Хитов–Каравелов си кореспондират със сръбските министерства без проблеми, Каравелов оттам се сдобива с печатницата/ също не е случаен: "Иван /Иванчо/ Г. Сапунов [*Казанлък,1843+8.VІ.1911,Айтос], с прозв. Черния и Тютюнджията, четник; писар във Варна при фабрикаджията Н. Д. Провадалиев. Четник при П. Хитов 24 май 1867- и ранен в дясната ръка по невнимание 25 юли, което не успява да излекува в гр.Княжевац - Сърбия. Служител в сръбския княжески двор - 1868-69 и собственик на магазин за тютюн в Белград 1869-74. Участник в Сръбско-турската война 1876, където е ранен в лявото рамо. След РТВ живее в Айтос." Ферманджиев, Никола. Родолюбци. С., 1985, с. 86-87 https://bulrod2.blogspot.com/2012/07/blog-post.html Кадър на Хитов.

Аз по линковете Ви в предишния Ви пост не мога да стигна до файловете, иска ми някаква парола и регистрация. Линка към русенския вестник от компютъра на който съм тук, въобще не иска да ми го отвори браузъра, ще пробвам по-късно от друг.

Какво е написал доктор Миркович на Стоян Заимов по повод на написаното от Заимов в "Миналото" за Теофан Райнов и Черния кабинет на Шнайдер. Публикувам този дълъг текст тук, защото по стара българска традиция, щом се подеме мантрата, че някой бил "велик" /"голем, голем", както се изразява един от героите на Милен Русков/, то това се повтаря като развалена грамофонна плоча... Все пак Георги Миркович е бил участник и свидетел от първа ръка: https://bg.wikipedia.org/wiki/Георги_Миркович И така, из писмата на Миркович до Заимов, от Извора, както е прието да се казва: "Против тогавашния турски режим не само българите негодуваха, но още и самите турци бяха противни. У тях се беше появила една партия под название „Млада Турция”, която имаше за цел да измени вехтия режим под една по-свободолюбива наредба. Главатарят на тази партия беше някой си богат и влиятелен паша, на име Фазлъ-паша; той сякаш беше брат на тогавашния Египетски-паша. Той даже издаде една брошура, в която излагаше, горе-долу, като каква наредба може да се даде. Секретарят на този паша Батистен Бонал, брат на този Бонал, който се нахожда днес в Бургас. Али-паша, като не можеше да нападне Фазлъ-паша, състави един отдел шпионски, с главатар някой си на име Шнайдър-ефенди, който да има грижата под какъвто и да е начин, да открие по-главните членове, турски поданици, от този комитет. Не се знае как, но членовете на този шпионски отдел успели да откраднат комитетската кореспонденция от Бонала, който се занимаваше с нея, и Али Паша узнава главните турско-поданици двигатели, които съкрушава чрез затвор и заточение, като обезсилва, ако не за всегда, то поне временно, тая вътрешна противна сила. Това като извършил този шпионски отдел, що вие във вашето „Минало” наричате черен кабинет, Али-Паша му предлага дали той не може извърше същата работа и за българския революционерен комитет, т. е. да открие и изучи като как българите действуват, от коя вънкашна сила се спомагат и какви са техните главни претенции. Това предложение стана точно тогава, когато в 1868 г. хаджи Димитър войвода вече беше преминал Дунава. Види се, хаджи Димитровото преминувание да е произвело доволно лошо и силно впечатление на Али-паша, че той взел под сериозно внимание това действие. Черният кабинет, подсладен, види се, от наградата, която беше получил от откритието на „Млада Турция” с въсхищение приема предложение за българския революционен комитет, като обещава пълна сполука. Главатарят на черния кабинет, като не можеше да знае какво беше тогава изобщо умственото българско разположение, мисляше, че като има пари всичко ще може да направи. Българите в това време бяха тъй съединени в мислите си и тъй тайни в действията си, че беше твърде трудно на един чужденец да узнае точно какво те мислят и вършат. При сичко, че имаше измежду тях шпиони, но те ги знаяха, като на пръсти, кои са и какви са. Черният кабинет, предаден вече на таз работа, потърсва да намери такъв человек който нито да бъде подозрен от българите, нито пък да бъде някой невещ по тези работи, или неспособен да ги узнае и открие. При такива условия, той намира за подходящ Маноля Иванова, когото някой от неговите членове рекомендвал, като най-способен и най-удобен за тая работа, понеже той го познавал твърде добре от неговите адвокатски действия и разсъждения. Чрез тая препоръка Манол се запознава с Шнайдер-ефенди и може би и с Али-паша; и не, както вие казвате във вашето „Минало”: „в качеството си на адвокат той се запознавал лично с „Али-паша”. До колкото аз зная, когато му се предложило това, Манол не ни да, ни не; само казал: „Да си помисля няколко деня и ще отговоря категорически, наймам ли се на тази работа, или не”. По него време аз бях в Цариград. Отишел бях да моля правителството да ме назначи някъде на служба. Беззабавно то ми предложи да ме прати в Крит с една добра заплата - 30 л. ч. на месец. При сичко тъй, аз отказах, като го помолих, ако е възможно да ме назначи нейде по нашите места, а особено по крайбрежието на Дунава. Най-сетне сполучих да бъда назначен лекар в Русчук, точно там, дето аз желаях да бъда за да мога да работя, до колкото ни бе възможно, и в народно отношение. В това също време, Манол ни съобщава новината, като иска и моето мнение. - Ето, казва той, случай, да може някой да спомогне на народността си; сега е време да преобърнем силата, която е против нас, да бъде за нас; стига да има двама или най-много трима да работят в един дух, в едно направление, със сърдечна любов и искреност; нищо повече; аз земам тук сичката грижа и отговорност - стига да имам поне един верен и достоен человек във Влашко, който от време на време да ни рапортира, според както предварително се съгласим и споразумеем. - Знаеш ли, приятелю мой, му казах аз, че подобна една работа може да има и много лоши следствия? Тя е повече опасна, отколкото да отиде някой на военното поле! - Който се бои от смъртта, не трябва да се нарича патриот. Що е дипломацията? Една игра в думи, кой кого да измами, тук тази работа не е освен подобно едно нещо. - Позволи ми да не бъда съгласен с тебе, му казах аз, понеже тук няма да има само думи, ще има и дела, ако един ден те се открият? - В подобен случай, ще имам аз отговорността, понеже аз ще бъда тук на топ - аз. Следователно, не искам от тебе друго нищо освен да приемеш да отидеш във Влашко, дето, каквато случка и да се случи, ти там ще бъдеш запазен. - Благодаря за доверието, което имаш към мене, но, доколко ще мога да приема това, е още въпрос, понеже не чувствувам в себе си да притежавам туй двоеличие - свойство, каквото се изисква за подобни случаи. Не отказвам, че делото може да бъде много полезно за нази; тъй, обещавам ти сякаква приятелска подправка, вън от обязателност. - Бъди поне тъй добър дето да ме улесниш с пътуването си до Русчук в следующето отношение: да минеш през Влашко, дето от всяк главен град да ми отправиш по един отделен рапорт. Тези рапорти ще обемат горе-долу смисълта на тези главни точки: че движението на българския революционен комитет в Букурещ е от чист български състав, без никаква вънкашна подпорка, ни побуждение; че той има агенти по сичките главни тук градища, които освен дето улесняват българските емигранти във всеко отношение, събират още помощи за приготовление на една силна революция в България, в случай, че черковния въпрос не се реши поне до една година, или ако Портата не благоволи да постави в този многочислен народ в нейната Империя под едно привилегирувано управление, дето да може и той да влезе в реда на народностите. Ако приемеш да ни услужиш в този деликатен случай, не забравяй, като пристигнеш в Русчук да ми рапортираш тоже, додето испратя някого на твое място; още във всеки рапорт да поставяш по някои измислени фамилярни имена за личности, които са уж натоварени да минуват Дунава, от време на време, за да уговарят и приготовляват българското население за главното възстание като се задължаваш да ни уведомиш за определеното време и за местата, от дето ще минат, за да могат да се хванат от турските власти; с една дума да гледаш, щото твоя рапорт да бъде съобразен с целта, която си предполагаме, т. е. да има изглед, че е за в полза на турците, а в точност да бъде съвсем противното. - Основан на нашето вехто приятелство, подбуден още от патриотическото стремление на делото, аз не мога да откажа да не дам нужната подпорка за такова кратко време, то е додето си испратим свой человек, с едно само условие, че ти ще ме осигуриш чрез същия официален канал, както ще осигуриш и себе си. - Това остави моя грижа и моя работа, бъди спокоен. Осигуряването се състоеше в това: като главен деец в издирванието на тези лица, които могат да се укажат вредителни за турското правителство, за да ги узнае той трябваше да се приближи до тях и да се съедини с техните мисли в това отношение той щеше да изиска от Али-паша официално едно писмо, щото в такъв случай да не може никой от властите да го закача. Аз го помолих да изиска и за мене едно подобно писмо. От горния разговор, що имахме двама уединени и що в кратце изложих, Манол Иванов се указа силно наклонен да прегърне тази деликатна и опасна работа. Аз, като не можах да го разубедя, присъединих се, от немай каде, да бъде до нейде съучастник. Коя беше причината, до толкова силно да го привлича това предприятие, аз не можах да узная тогава. Че той беше патриот до една известна степен, това всеки, който го познаваше, не му отказваше, но, да бъде тъй извънредно увлечен се вижда най-невероятно. Той беше един от най-умните, развити и способни българи в това време, владееше доволно добре гръцкия език и турско-говоримия, притежаваше още и дар-слово доволно убедителен; качества чрез които той игра най-голямата роля между простото население във време на унията; с една дума, той притежаваше всичките свойства, дето да може да се заеме с една подобна работа и да я изведе сполучливо - стига да имаше, както той сам го каза, един или най-много двама добри и верни съучастници; но пак с патриотизма за едничек стимул, струва ми се не би се спустнал в такваз опасна игра. С това предприятие, по негово мнение и желание, се гонеше следующата цел: за успеха на българския въпрос, необходимо било да се устрои още една чета подобна горе-долу на хаджи Димитровата за през лятото на 1868 г.; а това нещо не можело се извърши, казваше той, освен чрез подобно средство. Дали това е било главното му подбуждение? Този въпрос остава под съмнение, като се вземат сведенията, които са се оказали подир смъртта му. Стефан Стефанов, наш гражданин от Сливен, който се нахождаше в това време при Христо Тъпчилещов, и живееше в Орта-кйово, там дето живееше и Манол, е бил един от най-близките приятели по неговите работи. Ето що разказва той: „Подир смъртта му, което се случи като бях в него час у дома му, жена му се окайваше, как ще го погребе, като нямала от нийде нищо; внезапно тя си спомня за един плик, със заповед да го отвори само тогава, когато той може да не съществува вече. Щом отворихме плика, намерихме три записа, от които всеки един имаше стойност от 500 л. т.; нацело стойност 1500 л. т. Тези пари били дадени с лихва на някой си търговец, на име Янко Дженфезциа Власто, който се задължаваше да наплати постепенно, щом му се поискат. Освен това откриват се още някои разписки за едни дадени пари на някоя печатница за подкрепление на един гръцки вестник „Театис”, редактиран от един член на черния кабинет на име Николаидис, стойност, която е възлизала на две хиляди лири турски”. Само тези две суми надминуват стойността на 3000-те л. т., които вашето „Минало” споменува. Следователно вашият съобщител излиза неверен както в това, тъй и в’ сичките си други мними сведения, за които ще се говори когато им дойде реда. Още Стефан Стефанов ми съобщава едно друго малко важно нещо по тия работи. Той ми каза, че подир смъртта на Али-паша се открива една кръгла сума, от 30 до 35 хиляди л. т., които Манол е изтеглил от Йусни-паша, заптие Мйушуру в Али-пашово време, пари взети от хярижието под разписка на Йусни-паша и дадени на Маноля. Министерството, което заело мястото на Али-паша, поискало отчет от Йусни-паша: като какъв е бил тоз Манол и защо му са били дадени тези пари. Йусни-паша, като не можел да представи никакви оправдателни документи, освен че той дал тези пари по устна заповед на Али-паша, бил деградиран и испратен на заточение." Както и да се разреши това, като се анализират всичките му дела, ще се намери, че Манол не е бил лишен от намерение да извърши нещо за отечеството си чрез това средство, стига да е имал помощници такива, които да подкрепят искрено мисълта му и да го помогнат с еднообразно действие; а не единът от тях да търси удоволствието си чрез безполезни разходки по Европа; а другият, духовно лице, владика, за слава и богатство, да го предава на тези, които той се бе заел да бъхте с техните камъни по главата - нещо необикновено опасно! Ето, изобщо, като какви са нашите пастири, духовни лица, владици! Какво направи Теофан Райнов като ходи в Женева и в Лондон и похарчи толкова пари на вятъра? Съвършено нищо, освен да може да се покаже пред света чрез печата, че е ходил в Женева, дето прекарала една неделя при Бакунина, и ходил, чрез препоръчително, в Лондон да се види с Мацини и Гарибалди! За следствието на туй свиждане дума никаква не става; достатъчно е, види се, казаното, че той се е видял и се е разговарял с такива голями хора, като: Мацини, Гарибалди и Бакунин! Целта на неговото желание е постигната. От както се разделихме в Русчук с Теофан Райнов, от като пое той да бъде отговорен пред Маноля за работите що се зае да върши, от тогава аз веки с него не съм имал никакви сношения - ни писмено, ни лично. Следователно не е верно, дето казва, че ни е съобщил „за срещата си и спогодбата си с Жака, като ма предизвестил, че тия дни ще ми проводи важен гост”. Още по-неверни са казаните за Васил Ганчева, че се изпратил от Турно-Могурели до мене в Лом-Паланка; когато, както казах по-преди, той се изпрати чрез Маноля от Цариград за Берковица с едного другиго, който избяга. „В края на октомвриа, казва вашето списание, страница 37, 1869 г., Райнов изпроводил фалшивия си рапорт в Цариград и отпътувал за гр. Женева, дето седенкувал цяла неделя у Бакунина, видял се после с Мацини и Гарибалди... и през месец декемврия се завърнал от Лондон в Букурещ.” Чудни сведения! Види се, че Т. Райнов ви е казвал неща не само неверни, но още несмислени; в месец септемвриа аз бях веки под арест за делото, по което той изпращаше фалшиви рапорти, и Манол беше сякам се преселил на онзи свят. Как в туй също време той пише, че е бил в Женева, в Лондон, и като се завърнал от там през декемврия, Шнайдер-Ефенди се научава за намерението на неговото пътувание, и като зема под подозрение българските шпиони, изпратил Николаидиса във Влашко да го следи, Леонос Ефенди да следи мене и Жйоли - Маноля. Сетне излага дълго и широко като как е постъпил с Николаидиса и като как го е наказал; като такъв рапорт Леонос Ефенди е дал на Шнайдер Ефенди за мене; като какъв е бил устния доклад на Жйоли пред Али-паша за Маноля. Сички тези баснословни изречения ни много удивиха, като ги прочетох! Сегашното на человека се узнава от неговото преминало. Що е бил Т. Райнов от по-преди? С една дума: готован на всичко. Той е наследил или намерил, не зная като как да кажа, една богата търговска кантора във Виена, която се е заел да управлява, както съм слушал. В неколко години при всичкото си старание в благоденствие той е можал да успее да фалира. Под подобно положение, да избегне от едно криминално наказание според немските закони, той се преструва на луд и влиза в лудницата, отдето с разни средства и помощи е можал да излезе без наказание. Освободен един път от това си несносно положение, той дохожда в Цариград и се поставя под покровителството на своя баджанак Христо Арнаудова, който тоже беше фалирал и се навърташе при турското правителство като шпионин на българите, когото сички отбрани и добри българи знаяха, че той занимава една подобна служба. Баджанакът му Т. Райнов, който се навърташе около него, не можаше да има освен една подобна длъжност. Манол, който ходеше с всички, познаваше Арнаудова добре и беше в много добри отношения с него, без обаче, вервам, да му е открил своята тайна мисия. Същевременно той знаеше и Т. Райнова като с какво се занимаваше. За своето предприятие той търсеше да намери някой, който да бъде не само народен, но още искрен и чистосърдечен; тъй да кажа: да му бъде лявата ръка в своите действия. Като не е можал да попадне на такъв какъвто е желал, той се е обърнал към Т. Райнов, като е подумал, че дето ще зема турските пари за вреда на българите, по-добре е да ги зема за в полза на тех. Т. Райнов, в положението, в което се нахождаше с четири очи е гледал за подобно предложение. Следователно, щом Манол му е предложил, той на драго сърце е приел подходяща една такава работа съобразно с неговия характер, да има да се говори за нещо с което той да се разполага. Т. Райнов има една много приятна вънкашност, която не отговаря никак на неговата фалшива вътрешност, която като ви е давал тези сведения, които вие сте имали добрината да вземете за чиста монета, той, вероятно, е мислил, че дава някой фалшив рапорт на Манола за Али-паша. По този си навик и като вещ приятел на турците, той не се застраши от затвора, подир смъртта на Маноля, но си дойде и се нареди на служба по телеграфа. Ето какво нещо е человек да служи и на Бога, и на дявола." https://petardanov.com/topic/36754-5422-писмо-№2/#gsc.tab=0 https://petardanov.com/topic/36757-5425-писмо-№-5/#gsc.tab=0

Статията на доц.Тодор Радев е много интересна и в нея е направена връзката между разцеплението в редиците на "младите" и конфликта на Левски с тях, както и с предисторията на това разцепление. Това обяснява и вестникарската атака на Каравелов срещу Георги Живков и обвинението в дописката срещу него, че е турски шпионин. Също така е осветлено идването на Светослав Миларов/Сапунов с препоръчителни писма от Арнаудов, малко след смъртта на Манол Иванов, опитите да бъде обсебен вестника на Каравелов. В тази история се вписват на точните им места Теофан Райнов, доктор Миркович с възложената му от Райнов и Манол Иванов мисия да организира въстание и последващото отделяне на "дуалисти" и радикали в ТБЦК. Ще изчета всичко по темата от доц. Тодор Радев, очевидно той е от историците, които не робуват на политика, а анализира безпристрастно и точно. Забележително. Относно третата обиколка на Левски и тръгването му по негов самостоятелен път на изграждане на ВРО с център Ловеч, абсолютно вярно е Вашето наблюдение, че оттам тръгва конфликта му с т.н. Плоещки българи /Райнов, Райчо Попов, Кършовски, Живков и т.н./; в този конфликт се вклинява просръбско-руската групировка около Каравелов /Хитов и с-ие/ и в крайна сметка от борбата за контрол върху ВРО на Левски се възползва османската власт. В този смисъл позицията на Каравелов е предателство, макар и косвено.

Не мисля, че Христо Иванов-Големия е бил предател. Стаски, който познава живота му в детайли, още в началото на темата бе на мнение, че и той е в кръга на потенциално заподозрените, но веднага след това уточни, че става въпрос за предоверяване на родата му от Къкрина. Всъщност Латинеца и Големия, ако не ме лъже паметта, трябва да са били първи братовчеди - майката на Латинеца е леля на Големия, т.е. сестра на баща му. Големия, доколкото съм чел за него, е бил буен и импулсивен, авантюрист по душа. Той тръгва за Америка след Първата легия, работи на Суецкия канал, после, след един сън в който Левски го викал в България, според неговите спомени, импулсивно пак зарязва гурбета си в чужбина и се връща в България. Обичал е живота, авантюрата, жените... Но предател, според мен, не е бил. След Освобождението, за разлика от много други практични хора, не е забогатял. Работил е за кратко като домакин в Образцов чифлик в Русе, но напуска бързо оттам, недоволен от ниската заплата. Общо взето е разчитал на двете си ръце и занаята си на книговезец. Виждаме го и в Гюргевския комитет, но в графата "и други", кариеристите като Обретенов са го изместили. Както се е предоверил на родата си от Къкрина, така се е предоверил и на Обретенов. Той го кани за куриер, но по препоръка на Велко Абаджиев, който пък е бил книжар по онова време, а Големия е изпълнявал книговезки услуги за Данов. Левски също се е подвизавал като пътуващ търговец на книги, предимно протестантска литература. Левски е разчитал на Големия като на роден брат, той му поверява тайната полиция и лично му пише пълномощно с най-добри препоръки. Големия се е грижел за него в Сърбия след животозастрашаваща операция и буквално е върнал към живота Левски, ако не е бил той, може би всичко е щяло да свърши още тогава, през зимата на 1868-ма. С една дума, нямам никакви подозрения към Христо Иванов-Големия, освен може би в наивност.

След написаното в доклада на Али Саиб, че Общи е получавал редовна месечна заплата от 14 австрийски жълтици от сръбското правителство, преди да дойде в Ловеч /14 австрийски жълтици са равностойни на около 10 000 днешни лева, толкова според сръбските документи открити от проф. Иван Стоянов е получавал и Каравелов/, за мен няма съмнение, че Общи е бил сръбски провокатор. Според мен задачата му поставена от сърбите е била да сепарира Софийско и Македония като сръбски зони на влияние, според тогавашното сръбско правителство този регион е бил населяван от "исконнно сръбско население" /има и карти потвърждаващи това/, следователно е принадлежал по право на Сърбия. Не е вярно, че Попхинов е измислил тактиката на "множеството", Общи е бил програмиран да унищожи ВРО отвътре в случай на негов провал. Какъв интерес би имала Сърбия в Софийско и Македония да действа пробългарската ВРО, а не нейния емисар Димитър Косовац /Общ за българи и сърби/? Според мен, никакъв, задействал е план Б - унищожение. Ето какво е написал в спомените си "Диарбекирски дневник и спомени", Тоне Крайчов, един от комитетските съзаклятници в Софийско: "На утрешния ден тръгнах за София, дано се науча нещо и да узная дали е хванат Д. Общи. Ако той не е хванат (мисля си), не ще има лошо за нас, защото освен него, Васил Бошаранов и Велчо Шунтата, другиго не знаеше нашия комитет. От друга страна, пък си давахме свобода (кураж), че макар и от тях да е хванат някой, няма дотолкова да се страхуваме, че когато ни се обади да работим за комитета беше и следующето условие с Д. Общи, който ни казваше така: „Не дай, боже, да се хване някой от нас или вас, и да ни изкарат под съд, вия ще казвате, че се не познаваме един други, и така няма що да ни направят турците,” то после излезе противното. ....... Поразгледах под око насядалите по миндерлъците, познах от българите 4 души: х. Мано, Пешо Же[ля]вски, Мито Каймакчията и Димитър Митович (софиянци), а между турците бил и Мазхар паша. Обади се един турчин (изпитвачът), който ме попита по български: „Какти е името?” Аз отговорих: „Тоне Иванов Крайчов”. „От дека си?” — „От Желява”. „В каков си занаят?” — „Земледелец и кръчмарин”. „Знаеш ли да четеш писмо?” — „Знам.” „Къде си се учил?” — „На село и тука в София малко.” „Женен ли си?” — „Женен.” „Имаш ли деца?” — „Имам, три.” „На колко си години?” — „[На] около 30 години съм”. „Ходил ли си нейде в странство и до къде?” — „Ходил съм най-далече до Рилския манастир един път, и до Пазарджик за вино есенно време, на друго място не съм никъде ходил”. „Сега ния ще ви питаме за нещо, но право да кажеш за [в]сичко!” — „Питайте!” „Има един Димитър Общий Македонски и другарят му даскал Васил; да ги видиш, познаваш ли ги?” — „Не.” „А бре тия, що са дохождали в селото ви, та ви са проповядвали за комитет, някакви писма ви са оставили и пари сте им давали да ви купят пушки и барут, та да въстаните против царщината, нали е тъй било?” „Хаир, ефендим, такива хора, за каквито ме питате, не са дохождали в селото ни и не съм слушал от никого за таквия работи да се говори”. „Знаеш много добре, току казвай по-скоро да не видиш захмет.” „Няма що да казвам, ефендим, когато нищо не знам”. Като повториха и потретнха да ми задават въпроси относително комитета, аз отговарях, че не приемам това и нищо не знам. „Добре, но тук в София при учителя Христо Ковачов, не сте ли дохождали да се допитате от него за Димитър Общий?”. „Дохождал съм при него, ефендим, но по друга работа”. „Колко пъти и за каква работа?” — „Поканили бяхме се да си правим училище в селото, та съм ходил при него, да ни покаже какво да го направим и по какъв план, т. е. с колко стаи, за това съм ходил един път при учителя Ковачова.” — „И това отказваш, а, но като повикаме сега Димитър Общий и даскал Васил да дойдат тук при тебе и да кажат всичко какво е било, нали ще се посрамиш тогава. Те са казали колко пъти са дохождали у вашата къща и на друго място в селото ви, и как сте се сговаряли, но както и да е, Общий ви е излъгал, затова вам нищо няма да стане, само ако кажете истината, какво ви е измамил да се тръгнете по него”. „Не знам, ефендим, за какъв Димитър и Общий ме питате, като не ми е говорено подобни работи, какво да казвам, като не знам нищо”. — „Ще видиш сега дали не знаеш.” Повикаха да влезе Димитър ефенди, в това време тръпки ме побиха отново, като мислех в себе си, че всичко, за каквото ме питаха, е верно и Дим. Общий ако го потвърди, тогава бесилото за мен е неизбежно. Додето минаваха такива мисли през умът ми, откъмто вратата показа се човек, като ходеше, произнасяше се звукът на прангата, която беше нахлузена на нозете му (това беше Д. Общий Македонски); поставиха още един стол близо до мене, прииде човекът, тресна железата на дъските и седна на столът. Аз не обръщам очи къмто него, но съзрях под око, че е Общий и имах малко надеждица, че Общи ще каже, че ме не познава, както и аз него според неговите думи от първия път, когато ни запознаваше с комитета, то излезе противното. „Познаваш ли този човек, Тоне, този е Димитър, за когото те питаме”. Погледнах къмто него и рекох: „Хаир, ефендим, този човек не познавам и не съм го виждал никога”. Обръща се веднага Общий къмто мене и казва така: „Е, е, байо Тоне, какво искаш да лъжеш, че ме не познаваш, тъй беше наистина, ако се случи да се съберем в такова място, но сега излезе всичко наяве. Затова трябва да казваш какво сме мислили да вършим и не се бой!” — „А бе човече, какво искаш да ме нападаш и клеветиш, като не съм те виждал никога и не те познавам!” „Добре, като искаш да казваш, че не ме познаваш, барем не знаеш ли, че 6—7 пъти съм дохождал у вашата къща в селото ви Желява. Къщата ви е на долния край в селото и тече една малка река близо при дюкянът ви. Брата ви познавам, майка ви, даже и децата ви”. „Е, Тоне, какво ще речеш, виж какво казва Димитър ефенди” (пита ме турчина). „Нека казва, ефендим, този човек сега първи път го виждам” и не съм се срещал никога с него”. Догдето турците да ми зададат още някой въпрос, Общи ги превари и казва така: „Сега, бай Тоне, ще откажеш ли и че не е било, когато се събрахме 17—18 души от вашето село у дядовата Стоянова къща вечерта, и най-напред вия дадохте една тур[ска] лира, попа и дядо Стоян — по бяло меджидие и от другите няколко душ [и] по 20 гроша, на които аз не помня имената, но като докарат и тях, ще кажат какво е било, макар вия да башите, затова по-добре е да кажете [в]сичко, що ви питат тук пред пашата. При истината много мъчно човек може да упорствува”. Но все пак постоянствувах, като отговорих, че по никой начин не приемам думите на тоя човек, който иска неправедно да ме оклевети и не знам нищо. Общий [каза:] „Не знаеш нищо, а, друга една вечер у дядовата Стоянова къща, не казахте ли, че като си ходил в София, даскал Ковачов ви е намерил и ви е поръчал да ми обадите да не отивам аз тоя път в София при него, защо имали прение с някого, та да не би го подозрял е моето отивание. Аз се уверих на думите ви и не отидох в София, но извадих, та ви оставих пет парчета от уставът на комитета да ги занесете в София, едно — на Д. Ножаров, едно — на калугера Генадия, едно — на Христо Ковачов, а другите два за вас, право кажи сега”. „Защо лъжеш, човече, — отговорих му — защо ме оклеветваш тъй неправедно, не е ли те грях от бога, кога сме се срещали с тебе и да говориме думи, които не са били, това аз не приемам, що говориш никога, а пък каквото щеш казвай”. „Ще видиме дали не е било, като докарат брат ти, той ще каже колко пъти сме дохождали у вас”. „Нека дойде брат ми и който ще, аз нищо не знам.” (Тука, като се спомена и брат ми, страхът ми се поувеличи). „Тоне, — (попита турчин[ът]), Димитър що казва, всичко е вярно, когато не сте имали разговор за комитета, отде той ще познава брат ви, майка ви, дюкянът ви, че се намира край реката и много други, които изслушахте от него”. „Ефендим, най-после може да е дохождал в селото ни и да знае де е домът ми и дюкянът ми, но аз като кръчмарин (ханджия) при мене дохождат на хан всякакви търговци, хора добри, може и лошави, затова може и тоя човек някога да е дохождал на хана ми, може да е запознал както мен, тъй също и брата ми, но аз го не познавам и не помня кога е дохождал и че е такъв лошав човек. Затова нищо не приемам, що ме оклеветява”. Обръща се от турците друг един на име Сали[м] — спахия и казва така: „Бре, Тоне, бре, не лъжи бре, защото Димитър нищо не лъже, той е изказал всичко къде е ходил — във Враждебна, в Столник, в Чурек при чорбаджиите, в Елешнишкия манастир при калугера, в Елешница, във вашето село Желява, в Буховския манастир, в Бухово при чорбаджи[й]ските синове, събирали сте се заедно с тях и сте разговаряли за комитета; та затова не лъжи и кажи право, защото проводено е и за тях да ги докарат [в]сичките и ще обадят [в]сичко какво е било, тогава зло ще бъде за тебе”. Прибави и един от българите (мезлихчии) на име Мито Каймакчията..." https://macedonia.kroraina.com/tk/tk_9.html Общи си е правел сметките, че като има сръбско и гръцко поданство, ще бъде освободен, както е станало след участието му в Критското въстание. Но сръбските му господари са се скрили зад ъгъла, когато са усетили жегата и са го продали, заедно с архива на Каравелов, за техни си сделки с Османската власт. Това е значението на предсмъртното му "ТЕ ме излъгаха."

Това е от Росен Тахов, талантлив журналист, според мен. Неговият колега, Росен Янков, написа цяла книга за предателите на Левски, в която, макар и да има спорни моменти, е принос към темата. Академичната общност се направи, че не я забелязва, т.е. игнорира я, но книгата си живее собствен живот. Росен Тахов е написал великолепна възпоменателна статия за своя колега, нека му отдадем почит и тук: https://trud.bg/a/articles/in-memoriam-умирането-на-росен-янков

Според мен, а и не само според мен, планът на Васил Левски за успешно въстание е бил напълно реалистичен и осъществим. Ето какво казва проф. Пламен Павлов по този въпрос: "В крайна сметка макар и да не го е доживял е постигнато на практика с инструментариума, който е постигнат от него. Априлското въстание се простира върху наследството на Левски и създадените от него структури, което се смята за еретически въпрос в историческата литература. Той създаде една „армия от хора“, имах такъв доклад в Карлово. Армия може да се смята като метафора, да го поставим в кавички, можем обаче и да го извадим от кавичките. Самият Хаджи Иванчо Хаджипенчович, един от неговите екзекутори, при разпитите в София казва, че е имало документи за 12 хил. организирани революционери. Киро Толешков казва, че е виждал документ за 14 хил. революционни дейци. Западни консули говорят за десетки хиляди български комитетски дейци. Любен Каравелов казва за много хиляди. Наистина имаме армия, създадена за 2-3 години. Левски затова е против прибързаното вдигане на въстание, защото тепърва тези комитетски ядра трябва да се развиват в по-големи структури, да създават военна организация. В книгата съм наблегнал особено много на това, че Левски много държи на военната организация. Разглеждан е във военно-исторически план, това най- добре е сторено от проф. Николай Генчев без всякакво съмнение. Чисто фактологически неговата биография е разгледана от проф. Иван Унджиев, стъпвайки върху наследството на Димитър Страшимиров. Има много добри познавачи на Левски, сред тях е и покойният ми колега проф. Иван Стоянов. Той беше един от хората, които движеха юбилея за Левски, но за съжаление ни напусна преди съвсем кратко време. На военните аспекти на делото на Левски единственият изследовател, който е обръщал по-сериозно внимание е покойната проф. Цветана Павловска. Мисля, че има какво да се каже и нататък. Комитетите не са някакви дружества за обмен на знания и на идеи. Това е етап, който е бил реализиран през 60-те години на 19-тото столетие. При Левски те продължават да бъдат идейни ядра, за това няма никакво съмнение, но са нещо като днешните военни окръжия. Съжалявам, че толкова опредметявам спора. Те са едни групи от между 7 и 10 души, в устава на БРЦК не е посочен точен брой на комитетите, тяхната основна цел е да събират данни за противника и статистика за силите на самите средства. Да събират средства, да купуват оръжия, да прилагат военни устави. Трябва да имат хора на „първи позив“ или „първи призив“, използват се и двете понятия, да мобилизират по-големи сили. Тези, които са на „първи позив“ са в рамките на 50-100 човека в зависимост от това колко е голямо селището." https://www.eurochicago.com/2017/07/vasil-levski-prav-reshava/ Априлското въстание, според мен, е зле организирана и проведена версия на замисъла на Левски за въстание, в него са участвали максимум 10 000 въстаници, разпръснати в различни региони. Левски е планирал поне 50 000 добре въоръжени и организирани като армейски части с единно командване въстаници, за това говори договорката му с белгийските производители на модерни пушки, неговата заявка е била за 50 000 такива оръжия, по-добри от системите пушки по онова време в редовната турска армия. Ако правим аналогия с нещо реално в исторически план като въстание, това е организираното от ВМРО Илинденско-Преображенско въстание, където добре координирани и въоръжени чети успяват да нанесат големи поражения на редовната османска армия със сравнително малко жертви от тяхна страна. Това се отрича от мнозина професионални историци и пишман историци с мотива, че къде сме тръгнали ние, малки и слаби срещу велика империя, само Русия можела да ни освободи и т.н. все жалки аргументи на зависими хора. Но Левски наистина е организирал национална военна организация с ядра комитети, способна да противостои на османската армия и работата му е била прекъсната преждевременно от чуждоплатени мекерета за 30 сребърника.

Много е трудно, след като са се напластили десетилетия на историографски трудове на мастити учени, да се обърне този наратив, продиктуван до голяма степен от политическа конюнктура и идеологически щампи, но в интерес на историческата обективност, според мен, това ще се случи, по-добре рано, отколкото късно, за нас като българи и европейци. По времето на социализма - 1945 -1989 - е било немислимо да се рови в темата за сръбското влияние върху българското националноосвободително движение. Веднага след навлизането на съветските войски в България е издигната от Сталин идеята за южнославянска федерация между Сърбия и България и тогава е пожертвана за втори път Македония /първият е Берлинския конгрес/ в полза на Сърбия. Това е непростим грях на българските комунисти и те разбираемо не са искали да се пише нищо срещу Сърбия, защото именно те са били виновни за подаряването на Вардарска Македония на Сърбия в рамките на държавата-Франкенщайн, наричана СФРЮ, която се разпадна през 90те години на миналия век с кръв. Сърбия има много по-голяма роля за събитията от 60-те и 70-те години на 19 век в българската история, отколкото е прието да се пише в учебниците и публикациите по история. Само бегло ще отбележа тук, че през цялото това време сръбските политици, визирам най-вече Йован Ристич и Миловое Блазнавац, са играели своя независима от Великите сили игра, лавирайки основно между Русия и Австро-Унгария, а не са били маша на една или друга от тези сили. Ролята на Кънчев е втора подобрена версия на ролята на Димитър Общи. Основание за това намирам във факта, че в близо двумесечния си престой в Белград в компанията на Хитов и Каравелов, Кънчев е работел съвместно с Каравелов върху проекта на устав на БРЦК, напълно различен от вече изработената от година Нареда от Левски, която е била основа за дейността на ВРО. В крайна сметка е бил приет с малки корекции проектоустава на Кънчев-Каравелов, а не Наредата на Левски. Приетият Устав на БРЦК е дал пълен контрол на Каравелов над ВРО и е преобърнал изцяло йерархията във Вътрешната организация. И да, Кънчев е определен за заместник на Левски от просръбското дуо Каравелов-Хитов като тяхна изпълнителна ръка в Българско. В 5-ия том на изданието "Нови извори" на музея в Карлово, на стр. 147, в статия на проф.Митев за ролята на Христо Георгиев за националноосвободително движение, четем следния прелюбопитен текст, свързан директно с нашата тема: Само да припомня съобщението на официоза Дунав, че Пенев е бил убит веднага след като политическия цензор /гестаповеца/ Ернест ефенди заминал за Букурещ със специална мисия за там; а 5 дни по-късно бил самоубит Кънчев със списъка у него; на следния ден, 6 март, умрял внезапно и Христо Георгиев.

Фактът, че Димитър Общи е бил сръбски агент на редовно заплащане от сръбската държава, според мен, не е от фактите "и...др." Аз лично го слагам по значение в нашата тема редом с безспорния факт, че Никола Тихов Обретенов не е изпратил двете писма на Каравелов до Левски и от неговите ръце те са попаднали в ръцете на османската полиция. Доказателството, че Общи е изпълнявал конкретна задача на сръбската държава преминава през пътя на неговото назначение, а той е Панайот Хитов - Любен Каравелов. Така се очертава цялата линия на чуждо влияние, упражнявано върху ВРО с цел организацията, създадена от Левски да бъде извадена от негов контрол и да премине под контрола на сръбската държава за нейни цели, а именно - вдигане на въстание в българските земи, което да обслужва сръбската кауза за югославянска държава, а не българската кауза за българска държава. Така се подреждат в добре очертана картина всички хаотични детайли от разгорялата се борба за власт между различните групи и фракции в БРЦК от 1869 година натам до обезглавяването на ВРО със залавянето на Левски в края на декември 1872-ра. За да си отговорим на въпроса "кой предаде Левски", трябва преди това да разберем защо е бил предаден Апостола на българската свобода.

И аз вчера я получих, другата седмица ще си поръчам цялата поредица "Нови документи" от т.1 до том 4. Прочетох статията на проф. Орлин Събев, права сте, този документ променя представите за всичко, което сме си мислили, че знаем. Това за Каравелов е уникално точна, макар и лаконична, оценка, Али Саиб го е оценил много точно. Но на мен друго в този документ ми направи най-голямо и силно впечатление - информацията, че Димитър Общи е бил на месечна издръжка от сръбското правителство в размер на 14 австрийски жълтици. Това, което само се предполагаше от писателя Йордан Вълчев, че Общи е бил внедрен сръбски агент във ВРО със задача да я овладее, а при невъзможност да направи това, да я разруши отвътре, вече придобива съвсем конкретни измерения. В статията на Събев за Протоколите на разпитите на Никола Киселов в същия том, е посочена точната сума за месечна издръжка на един сръбски доброволец в сръбската армия - от 4 до 6 австрийски жълтици. По тази мярка Общи е струвал на сръбската държава точно три пъти повече от редовен войник, още преди да дойде в Ловеч. Аз лично не бих плащал добра заплата на работник, ако той не върши ценна работа за мен, не мисля и че сръбската държава е била сбор от щедри глупаци, за да плаща щедро на Общи за нищонеправене. Неговата заплата е сравнима с месечната издръжка на Любен Каравелов, която беше установена по-рано от проф. Иван Стоянов, вече я цитирах по напред в темата. Сръбската държава е оценила равностойно Каравелов и Общи като нейни агенти в най-истинските пари на този свят, златото. Не знам каква е била издръжката на Панайот Хитов, но него са го пускали "по гурбет" да си набавя средства с хайдутлук, така че няма да го мислим. Приемам за напълно достоверна информацията на Али Саиб, защото тя е към висшестоящата османска власт, а не пропаганда за чуждите консули, каквато може да се окачестви тази на Шакир бей в донесенията на консулите, които вече коментирахме тук. И така, потвърждението на догадките на Йордан Вълчев, за сръбската мисия на Общи във ВРО са фиксирани като сума в този безценен документ, което наистина променя цялата картина със словоохотливостта на Общи при разпитите и неговото прословуто възклицание "те ме излъгаха" преди да го екзекутират. За мен няма съмнение, че "те" са сръбските му водещи. В другия документ, коментиран от проф.Събев, протоколите от разпитите на Киселов, се вижда как бързо са нараствали сръбските военни формирования, успоредно със сръбските амбиции към присъединяване на български земи към някаква мечтана от тях южнославянска федерация. През 1862, когато Раковски формира Първата легия, като интегрирана част в сръбската доброволна армия, сръбската армия наброявала 18 000 щика, заедно с българите, които били между 1500 и 2000, тоест 10 процента от тази армия. През 1872-ра, когато се развиват събитията с Левски, тази сръбска армия е вече 90 000 щика.