dora

Абсолютно вярно. Toва важи за всички линии на класово разделение. Въпросът е доколко положението на човека е поносимо за него. Много ясно, че ако имаш качества, ако си интелигентен, ако си положил всяко изисквано от теб усилие, много по-трудно приемаш, че трябва да си стоиш в блатото, отколкото ако си си ок и там, където си. Ние ги виждаме като префърцунени, но всъщност те са жестоки. Едно ниво на невидими очаквания повече, към всеки индивид, и то от такова естество, че няма мърдане. За някои хора това означава, че ше бъдеш низвергнат и когато и следваш, и когато не ги следваш. За други - че колкото и да се опитваш, няма да се впишеш. Даяна примерно не се вписа. Хари също има трудности с вписването. Но мисълта ми беше за университетите, те съществуват в този контекст - във Великобритания. В Германия или Нидерландия контекстът е друг.

Съгласна съм, но аутизмът както помага, така и пречи, дори когато е само сянка на аутистичен аспект някъде във вискофункционалната част на скалата. Хората с аутизъм примерно не биха усетили, че човекът до тях страда, няма да уловят знаците, няма да могат да разчетат посланието между думите. Това е нож с две остриета, както и всичко друго. А и изобщо не е вярно, че хората с аутизъм са неспособни на емпатия. Напълно способни са, дори в по-голяма степен от останалите. Проблемът за много от тях е в "input phase" - събирането на адекватна и цялостна информация от околната среда, преди подлагането й на анализ.

Toва е онзи невидим, непробиваем стъклен таван. Невидим за тези, които никога не са се натъквали на невъзможността за възходяща мобилност по системни проблеми. Когато от теб се очаква да надскочиш себе си, колкото и много да ти струва това, а резултатът да е точно никакъв. Чувството за обреченост. Не само в една сфера на живота, във всяка. Нещо, което ние - защото не живеем ежедневно с подобен predicament, дори не можем да си представим. Не можем да си представим какво е и да усещаш благовъзпитаната подлост на системата около себе си всеки ден. Лъжливото чувство за шанс. Разочарованието. И какво прави това с човека, когато същото се повтаря с поколения. "Това са глупости" би било жестока обида. Омаловажаване на неравенството, незачитане на невидимото страдание на хората, които правят всичко възможно да не им личи, само и само някой ден да бъдат приети за равни. Муха, която се блъска в стъклен прозорец. Пак и пак, до безкрай.

След като предадат Богу дух, обаче Шегувам се, но и не.

Toва не е точно същото като предразсъдък, обществен ред е, класово разделение. Уж възходяща социална мобилност е възможна, нормална и желана, но тънките разграничителни линии си остават. Британците имат изумителен усет как по някакви незабележими с просто око признаци, напр. по това, че човек употребява един синоним вместо друг, веднага да преценяват в коя класа принадлежи. Отлично разбират по минимални сигнали в поведението, в облеклото, във всичко, общо взето, когато някой се опитва да се представи за по-висока класа, отколкото предполага произходът му. При това в динамична ситуация, напр. носенето на един и същ цвят чанта и обувки е знак, че човек от работническата класа или по-ниската средна класа, се опитва да изглежда по-благосъстоятелен, отколкото е, ерго това за него е проява на лош вкус, но това беше сигналът миналата година. Тази година тези от работническата класа се опитват да се представят за нещо друго, като ползват чанта с един нюанс по-светъл от обувките. И това, докато опитващият се да изглежда някак си самият примерно е сигурен, че все по-комплицираният му камуфлаж му е успял да ги заблуди. О, не. Имат микроскопски поглед за тези неща, някакви специални, почти свръхестествени антенки, улавящи дали другият е от правилната за ситуацията класа. Да, донякъде се шегувам, но в голяма степен не. Когато си чужденец, не знаят в коя класа да те сложат, защото абсолютно невинно не следваш неписаната схема. Със своите обаче знаят безпогрешно. Съвсем естествено е в подбна неегалитарна култура всички институции, вкл. образователните, да се подчиняват на много по-различна логика, отколкото в държави, където класата няма толкова голямо значение. Затова е трудно за тяхната система да се прилагат (по-наедро) заключения, които не отчитат местната култура. Затова направих разграничението, че в неегалитарна култура (каквато е UK) и меритократична култура (каквато е САЩ) няма как да е чудно, че възходящата социална мобилност не е приоритет на правителствата. Те предпочитат престижни университети пред общодостъпни. Ерго на държавата като цяло й е все едно дали бедните студенти ще могат да плащат високите университетски такси. Да, не изглежда красиво, затова ще въведат някакви инициативи. Но между възможността леко да отпуснеш вентила на социалното напрежение/недоволство, като дадеш на бедните някакво малко морковче, и да промениш обществения ред, като създадеш съвсем различна визия за социалната политика, има огромна разлика. Топката затова не е в университетите. А в културата, в която се провежда държавната политика. За каквото и да било.

Уф, поправям се. Забравила съм. Не журналистика, а история и социология е завършил в Кеймбридж (хей сега говорих с него, че не сме се чували от години). Журналистиката му беше от някъде другаде. Не че е жизненоважно, но ако някой реши да търси журналистическата прогама в Кеймбридж.

Не са студени., сдържани са пред непознати. Обществото не е егалитарно. Невидимите с нетренираното око на идващия от друга култура класови разлики, тънките уж линии между една класа и друга, са жестоки. За местните.

Въпросът е в преценката - на конкретния студент - дали получавайки висше образование (в даден университет, а и изобщо), значително ще подобри перспективата му дългосрочно. Ясно е, че това няма как да се каже със сигурност, но трябва да има някаква оценка и управление на риска, напр. какво става, ако после не може да си върне дълга. И дали някога изобщо ще усети ползите от това, че се е опитал да наскочи групата, към която принадлежи. Дали ще бъде по-скоро щастлив или по-скоро нещастен с избора си. Преди години много отрезвяващо ми дойде един разговор с продължаващо и до днес приятелство; запознаваме се на поредния университетски курс, разговаряйки, откриваме много общи интереси, общи нагласи, сходно чувство за хумор. Разговаряме се за текущи неща и моят събеседник ми казва, че в момента не е наясно накъде ще поеме, защото току-що е подал оставка от мястото си в ББС. Питам озадачено защо, а той ме застрелва с "По дяволите, Дора, погледни ме само! Погледни, че съм ти висок до рамото, погледни ръбестата ми структура, не ми гледай очилата! Не гледай начина, по който ти говоря на университетски английски! Не виждаш ли, за Бога, че съм working class? Не си ли даваш сметка, че аз никога - където и да работя, колкото и да съм образован*, никога няма да бъда приет така, както ти? С елегантното си палто от кашмир, стройната си фигура? На теб на лицето ти пише "средна класа". На моето пише "работническа класа" - и това никога няма да излича. Как си ме представяш мен, да разхождам няколко щасливи и добре облечени деца, с някоя, изглеждаща като теб? Не, не те свалям. Но това е реалността." Шокирано мълча. "Не" - продължава. "Никой не е ме е дискриминирал в ББС, никога не формално. Но в погледите на хората, в начина, по който никога не ме канят на лична среща, ей така, за по бира, си знам, че съм чужд. И никога няма да стана свой. Заради това, каквато и да е заплатата ми, какъвто и професионален престиж да ми дава ББС, не мога да остана." Завършил е журналистика в Кеймбридж. От Лондон се премести в дълбоката провинция. За да преподава английски на деца с интелектуални увреждания.

Защото има два аспекта на структурната бедност - икономически, от една страна, и свързан с дискриминацията/правата, от друга. Меритократичността предполага, че няма дискриминация, тоест на социалното израстване не пречат неща като раса, пол, възраст, произход. А то има (но няма да пиша по тази линия, може в отделна тема). От друга гледна точка дали протестите на която и да било група ще доведат до някаква промяна в положението й, е въпрос на желание на елита (който държи и ножа, и хляба) трайно да преразгледа и промени прекурсорите за това положение, което той няма как да направи, напр. без драстично преразпределение на богатство, а това няма да стане. Положението в САЩ не е точно революционно - или поне не в културно-трансформационен смисъл, меритократичната култура си остава. Елитът дава възможност леко да се отпусне вентилът.

На основата на какво го вярвате, това е въпросът. Иначе по другото имаме съгласие. Обществата обаче са различни. САЩ (и в някаква степен Великобритания) е меритократична култура. Не егалитарна. Нормално е да строят институциите си на основата на меритократични принципи. Ако човек е достатъчно добър, успява. Ако не успява, трябва да се опита да стане по-добър. Ако променят меритократичния модел (на който се основава дори филантропството - ако си получил нещо от обществото си - шанс да се образоваш, шанс да забогатееш и вследствие на това си постигнал много, си длъжен да му дадеш нещо в замяна, да даряваш, да помагаш), ще се демотивират най-добрите, тези с най-много принос. Държавата ерго се интересува много повече от това да поддържа меритократичната си култура, отколкото да намали неравенството. Добре ли е това? Не чак толкова. Заради неща като престъпност, примерно. Но всеки модел си има рисковете и ползите.

Ами, добре, но тогава не казвайте, че ВУЗовете хитро точат пари от държавата Това не от гледна точка на нас двамата - ние си говорим доста успешно, а от гледна точка на хората, които някога ще погледнат в този форум, и дочели - недочели, ще напишат на десет места у фейсбука, че от университета Х са някакви престъпници, че целият свят се тресе от зловещи скандали в университетите, че това е доказателство за велики световни конспирации, че понеже Тръмп бил казал, че белината лекува COVID, то всички учени ни лъжат и че в такава ситуация единственият начин да се излекуваме от всички болести - от лош дъх до рак, е да пием дезинфектант... Вижда ви се пресилено? Не е, след като стигнахме до такова дъно на грамотността по природните науки, че хората пият неща, които изобщо не са предвидени за пиене. Затова нека внимаваме какво пишем.

Ето това изобщо не говори за пазарните механизми: "Но аналитичния ум също така забелязва, че докато ВУЗ-овете коват наука и прогрес, те също така са намерили и хитър начин да се финансират за сметка на държаваните заеми за студенти." Никакъв "хитър начин" да се финансират "за сметка" на някого не са намерили вузовете. От такава формулировка излиза, че вузовете са някаква сбирщина тарикати, които се чудят как да ощетят държавата, източвайки държавни средства "хитро". Вузовете изобщо не участват в схема. Те имат такса, без заплащането на която студентът не може да учи. Всеки студент - богат, беден, всякакъв. Това откъде ще си вземе студентът парите, за да си плати таксата, не е нито нещо, което вузовете определят, нито нещо, което ги касае изобщо. Защото: - Студентът кандидатства и печели място. - Вузът му казва, че е приет, и че за да си запази мястото (то да не бъде дадено на следващия кандидат) трябва да плати такса до еди коя си дата. - Той тази такса може ако иска да я плати на две части, но първата сума трябва да бъде внесена по сметката на университета до еди коя си дата. - При желание на студента ВУЗът може да му издаде документ (освен официалното писмо), с което студентът да докаже някому, че е приет в университет. Която да послужи пред работодателя му, да речем, ако работодателят е склонен да му намали работното време, или да го спонсорира за образованието му. Или пред която и да било друга институция. Напр. защото студентът иска да докаже, че е приет, за да кандидатства за помощ. Университетът не се интересува пред кого ще послужи такъв документ. - На основата на това, че е приет, студентът или си плаща таксата сам (от джоба си) или пак си я плаща сам, но си я набавя от спонсор. Кой е този спонсор е въпрос на взаимоотношения между студента и спонсора. Дали този спонсор е държавата или друг, универеситетът не се интересува. Интересува се такста да бъде платена до датата Х, иначе прави предложение на следващия в списъка с кандидати за това място. Ако студентът не може да си плати таксата, това не притеснява университета по никакъв начин, защото студенти, които ще я платят, се намират достатъчно. Университетът освен това - особено ако само endowmentът му е над един милиард паунда, изобщо не се интересува дали тази година ще приеме тези или онези студенти (защото едните ще вземат заем, пък другите - не). Той просто си следва стандартната процедура - таксата е Х, който я плати, си запазва мястото. Ако не, предложение се прави на следващия студент. Имайте предвид, че известните университети имат такъв огромен брой кандидати всяка година, че няма никакъв начин да проследяват кой от тях как се финансира, за да търсят от това някакви дивиденти за себе си. Как тогава университетите участват в някакви "хитри" начини? Кое му е хитрото във всичко това? Същото е при селекция за работа. Ако вие не приемете предложението за работа, работодателят отива при следващия кандидат. Ако студентът не си уреди плащането навреме, си губи мястото (указано е в какъв срок). Ако обаче настоявате, че във всичко това има нещо порочно, ОК. Но така внушавате на четящите, че абе все нещо гнило има в тези университети... Нещо, което няма как да приема. Защото за това няма никакви конкретни доказателства. Изборът да тълкуваме дадено обстоятелство от гледна точка на някаква идея (напр. че либералният капитализъм увеличава неравенството - несъмнено) не е доказателство, че някой извършва корупционни престъпления ("източване" е корупционно престъпление), злоупотреби по "хитър" начин, или че всички са тарикати. Знам, отлично знам, че с този разговор се въртим в кръг. Но не може това, че университетите "източват" да се повтаря многократно без корекция - нали знаете, една "лъжа, повторена сто пъти, става истина". Не е въпросът дали с вас сме защитници или противници на либералния капитализъм. А ей това в кавичките. Защо? Защото най-важното за един университет е неговият престиж. Това, което удря по престижа на университета - внушението, че те са някакви дребни тарикати, които се чудят как да се облаготетелстват на гърба на бедните студенти, му нанася по-големи щети, отколкото абсолютно всичко друго. Затова никой университет няма дори да си помисли да си рискува вековната репутация заради 10-те хиляди паунда на този или онзи приет или неприет студент. Особено пък ако дългът на студента към банка или държавата изобщо не е работа на университета.

Aз съм ОК с това Не съм ОК да се създава впечатлението, че университетите са развъдници на корупция, които точат пари от държавите и тормозят бедните студенти да се вътрят с огроми заеми. А с внушения като тези в темата се създава точно това, нещо като фалшива новина. Който има доказуеми и конкретни подозрения за корупция в конкретни университети, да сигнализира на съответните държавни органи. Но да не създава предпоставки да се посява съмнение в университетите без никакви конретни доказателства за предумисъл.

ВУЗовете не са намерили хитър начин за източване на държавни пари, защото не се финансират от кредитите на студентите. Студентите Студентите си получават кредитите, с които след това плащат образованието си. Университетите не са длъжни да знаят - и не знаят, кой от техните студенти се финансира с кредит и кой - не. Също както в магазина, в който си купувате баничка, нямат никаква идея вие тези пари откъде сте ги взели. Ако платите баничката, ви я дават. На университета му е все едно дали студентите му ще си плашат таксите от собствения си джоб, или първо ще вземат от някого другиго, за да си платят таксата.

Да ви е жив и здрав и успешен човекът, на когото сте помагали, така ви се зарадвах на двамата с Gravity сега

Това, общо взето, е историята на всички български студенти, учили в САЩ в 1990те години (когато доходите на повечето български родители бяха изключително ниски, на моите включително, а аз бях с един родител). И те изобщо не са единици. Аз лично съм завършила гимназия през 1990те, точно в това време. Точно от моята среда заминаха много хора, които - благодарение на фондации, филантропи, различни програми за финансиране, завършиха Princeton, MIT, Harvard, Westpoint. Тогава повечето заминаваха за САЩ - не за Великобритания или държавите от ЕС, точно защото в България имаше "Отворено общество". Хората тези неща днес не ги знаят и не ги помнят, защото тогава заминаващите да учат в престижни университети не ги пльосваха по жълтите вестници със заглавия "български гений покори САЩ", както правят днес. Като знам колко хора от личното ми обкръжение заминаха да учат тогава, то тези заглавия трябваше да са по десет във вестник, всеки ден. Защо медиите не ги отразяваха? Защото това бяха деца на средната класа, където висшето образование е норма, а не изключение - и те не търсят публичност. Просто си следват пътя. Попречи ли ми доходът на семейството ми (идващ от двама пенсионери и един родител с неособено висока заплата на висшист) да уча? Не. Без родителят ми да ме финансира изобщо, напротив, аз му помагах. Наистина се говори много наизуст в тази тема.

Отворете линковете поне, защо се хабя. Никой от никого нищо не взима насилствено. Никой университет не ходи да взима парите на хората. Както тези от магазина не идват да ви принудят да си купите баничка. Кандидатстването в университет е доброволен акт. Той предполага, че студентът ще трябва да плати такса, наясно е с това и е способен да я плати. Никой не отрича неравенствтото, нито отрича, че образованието е нещо, което, ако не се субсидира от държавата, е скъпо удоволствие. Но университетите не са виновни нито за неравенството, нито за това, че някои държави субсидират образованието други - не. Там, където държавите субсидират образованието, таксите са поносими. Там, където не го - таксите са високи. В линковете има илюстрации как наличието на образовани кадри и добри университети води до привличането на частни инвестиции в региона. Държавите са заинтересувани да привличат чуждестранни инвестиции, ерго наличието на добри университети им е от съществена полза. Това, защото Атом посочи, че държавите ги интересува това да имат добри университети. Не толкова кой - от кой слой на населението ще учи в тях (САЩ, UK). Университетите пък въобще не ги интересува точно кой ще учи в тях, защото си подбират студентите по способности, не по националност. И не дискриминират студентите си по това дали са бедни или богати, защото не знаят какво е финансовото състояние на студентите. Понякога правят анкети, за да се ориентират в микса от студенти, но те не са персонални - и попълването им е доброволно.

Именно, Атом. Държавите искат добри университети. Добри университети - > инвестиции. https://www.mastersportal.com/articles/2608/top-9-countries-with-the-highest-investments-in-university-education.html "The USA international student market is estimated at over 51 billion EUR, ranking number 1 as a study abroad destination. The second destination for international students is the UK, where the international studies market is estimated at over 5.3 billion EUR." https://www.ncub.co.uk/insight/universities-role-in-attracting-foreign-direct-investment/ https://www.investmentmonitor.ai/analysis/fdi-drivers-and-the-importance-of-education

Това е погрешна причинно-следствена връзка. Представете си, че от гледна точка на университета издръжката на един студент е 100 пари на година. За университета е абсолютно без значение как ще се осигурят тези 100 пари, но баничката струва толкова. Университетът не предлага по-евтини банички. Това му е разчетът. Сега си представете, че за тези 100 пари университетът до миналата година е получавал субсидия от 50 пари на студент, за да може на студентите образованието да им е по-достъпно. Изведнъж държавата решава да спре субсидията. Това означава ли, че за университета баничката е започнала да струва 50 пари? Не. Тя пак си струва 100 пари. Когато говорим за качване на таксите, това имаме предвид. До миналата година таксата на студента се е покривала частично със субсидия, давана директно на университета. Тази година субсидия няма. Значи студентът трябва от някъде сам да ги извади тези 100 пари, защото толкова струва баничката. Дали той ще ги осигури с частен заем, дали ще ги вземе от баща си, баба си, приятели, работодателя си, банков кредит, или ще кандидатства за тях по система за подпомагане, университетът не държи да знае, защото не дискриминира студентите си по финансово състояние. Както и в каква точно конфигурация ше си ги осигури. Университетът знае, че таксата трябва да бъде платена или наведнъж, или на два пъти през годината. Ако студентът не може да ги плати, не може да учи. Университетът няма никакво отношение към взаимоотношенията между студента и кредитиращата го институция. Може само да издаде документ на студента, че е приет, за да може студентът да кандидатства за подпомагане. Цената на баничката може да се акуализира с инфлацията, примерно. Или по други макроикономически причини. Но това не значи, че университетът се облагодетелства от това. Ако студентите, които до преди година са можели да си плащат таксите, вече не могат, то има други студенти. Университетът има множество пера, по които се финансира, и колкото по-добър университет е, толкова по-малко зависи от флуктуациите в броя студенти на година. Това, което не може в дадена година да набере под формата на местни студенти (или студенти от която и да било конкретна част от света, примерно от ЕС), ше си набави от студенти, които могат да платят цената на баничката. St. Andrews примерно приема само 8% от кандидатствалите. Кеймбридж приема 15% от кандидатствалите (като входните изисквания са достатъчно високи, A-level students)... В този тип университети има студенти от 140 държави. И само 10-15% от студентите са от работническата класа. Разбирайте само тези 10-15% нямат родители, които да могат да направят нищо, за да подпомогнат образованието им (да са спестили достатъчно, за да им платят таксите, да могат да вземат банков заем и т.н... 60% oт студентите в Оксфорд идват от частните училища, където учебните такси са средно 14 000 паунда на година - горе-долу толкова, колкото са и таксите в университета). Когато казвате, че университетите печелят big time от дълговете на студентите, имайте предвид този процент (10-15%)... *https://www.bbc.com/news/education-41664459

Порочна практика са, защото държавата създава условия за лоши кредити. Но това не е по вина на университетите. Нито е в тяхна облага.

Добре де, стига с тази схема Университетите не "печелят" от таксите на студентите. Те привличат средства с това, че развиват сериозна научна дейност - имат дарители, инвеститори, създават научен продукт, създават иновации, спиноф компании, извършват много сериозна издателска дейност, притежават множество активи - световни библиотеки, музеи, да речем - вижте им някой от годишните финансови отчети... Тези пари влагат, за да поддържат същото ниво на научна дейност, да разкриват нови изследователски институти, лаборатории, да развиват и внедряват нови технологии - списъкът е безкраен. Университетите не са институции за социално подпомагане, а за образование и развиване на научна дейност. Това им е фокусът - да подобряват образованието, което предлагат и да развиват на все по-високо ниво научната си дейност, да се конкурират помежду си за най-добрите студенти, най-добрите преподаватели, най-добрите учени. Да се адаптират към постоянно променящата се среда, като отварят нови специалности, създават нови катедри. За социалното подпомагане отговаря държавата. Ако тя иска висшето образование да е достъпно за повече хора, трябва да го спонсорира. Университетите обаче нямат никакъв контрол върху държавната политика. Ако държавата реши да прецака студентите, като ореже държавните помощи за учене за тези, които нямат друг начин да се самофинансират, тя задълбочава неравенството. Университетите нямат нищо общо, те си гледат това, което е тяхната дейност.

Така е, но принципът на финансирането на университетите в САЩ и Великобритания е подобен. И не само, на всички университети, където се правят сериозни научни изследвания.

Това е нормално. Най-много се инвестира в университетите, които имат най-сериозни научни програми, защото от тях има най-голяма полза. А имат най-сериозни научни програми, защото трайно - с десетилетия (че и столетия) - продължават да поддържат много високо научно ниво. Tехните научни програми са по-амбициозни (вкл. заради специалистите, които успяват да привлекат) и следователно и по-скъпи. Ето нобеловите лауреати, по университет, от който са: https://en.wikipedia.org/wiki/List_of_Nobel_laureates_by_university_affiliation Представете си, че сте филантроп и искате да спонсорирате изследвания, свързани с лечението на рака. Къде ще предпочетете да вложите парите си, в университет, който няма никакви важни научни постижения или там, където има множество нобелови лауреати по медицина (напр. Harvard Medical, MIT, Oксфорд, Кеймбридж...)? Или искате да финансирате постижения във физиката - ами, California Institute of Technology има 9 нобелови лауреата... изборът е очевиден.

Aко не се класират, или трябва да теглят заем (ако могат да го обезпечат), или да работят, или не могат да учат, поне не и в годината, за която са кандидатствали. В САЩ някои университети имат специални стипендии за ветерани. Има стипендии за спортни постижения. Някои университети предлагат помощ за хора с увреждания, както университетът си реши. Сигурно има и други схеми, не съм проверявала поотделно всички университети във всяка година. Tук има изброени възможности: https://www.usnews.com/education/scholarship-search-insider/articles/types-of-scholarships-that-can-help-pay-for-college-graduate-school Ако са само даровити - зависи с кого се конкурират съответната година. Може конкуренцията да е спечелила място в друг университет и за тях да остане спонсорираното от филантропа място. Има и фондации, които дават стипендии, но пак трябва да се класират за тях. Това, което описвам, е стандартно за САЩ, филантропският принцип. Пример: https://www.sdfoundation.org/news-events/sdf-news/philanthropists-david-malcolm-and-wife-annie-donate-100000-to-help-first-generation-students-pursue-their-college-dreams/ Т.нар. endowment на университетите се създава от дарения (https://www.acenet.edu/Documents/Understanding-College-and-University-Endowments.pdf) An endowment is an aggregation of assets invested by a college or university to support its educational and research mission in perpetuity. It represents a compact between a donor and an institution and links past, current, and future generations. These gifts also allow an institution to make commitments far into the future, knowing that resources to meet those commitments will continue to be available. An institution’s endowment actually comprises hundreds or thousands of individual donations. Endowments allow donors to transfer their private dollars to public purposes with the assurance that their gifts will serve these purposes for as long as the institution continues to exist. Някъде още в началото пуснах уики статия за размера на endowment на университетите. Колкото по-добър и престижен е един университет, толкова повече дарения/инвестиции събира. Те се използват, за да може научната работа в университета да продължава, да не зависи от ненадейни обрати. Нобелов лауреат (да речем) не се става за година - две, а има достатъчно университети от този ранг с множество нобелови лауреати (работещи там по научни проекти, продължаващи с десетилетия - това са цели научно-изследователски програми). Годишните финансови доклади на университетите са публични, ето на Оксфорд: https://www.ox.ac.uk/sites/files/oxford/Oxford University%2C Financial Statements 2020-21.pdf Затова и още в началото написах, че университетите далеч не разчитат само на заема от държавата, който студентът Х е взел, за да се прецака, защото не е преценил дали ще може да го изплаща. Това как управлява собствените си финанси е отговорност на студента, не на университета. Университетите не се интересуват от взаимоотношенията на студентите си с други организации - държавни или не, доколкото тези взаимоотношения не са от криминален характер. Вкл. защото университетите не делят студентите си на бедни и богати. Ако таксата е платена, приетите студенти могат да учат; ако не могат да си платят таксите, всеки университет има политика примерно да разсрочи плащанията, но при неплащане студентът просто отпада. И примерно (според политиката на университета) може да си запази изкараните по даден предмет кредити, за да може ако друг път стане студент, да му ги зачетат.

Бедните частично могат да разчитат на помощ от държавата. Ако се класират за такава. Или ако са особено даровити, да спечелят стипендия от някой от филантропите - спонсорите ("patrons") на университета. Представете си го например така, децата на най-богатите фамилии завъшрват даден университет и от благодарност след време започват да го спонсорират. С тези дарени пари университетът от време на време учредява стипендии за особено даровити студенти.