Втори след княза

Синоними и връзки на понятието за чест. авторитет Брой на привърженици, слушатели, зрители като критерий за популярност. влияние, добро име доверие досие (в см. опис на дела, постъпки) достойнство заслуги известност име именитост категория обратно на Лоша репутация. минало обаяние Обществено мнение (положително) отличаване отличие Оценка за някого (положителна) похвала почест почит почитание престиж признание Ранг рейтинг (висок) реноме репутация слава служебна характеристика тежест уважение удостояване чест Съвкупност от нравствени качества и принципи на отделната личност, които са достойни за уважение и създават добро име в обществото. Семейна чест. Воинска чест. За жена – целомъдрие, непорочност, девственост. Моминска чест. Почит, уважение, особено внимание. Чест е за мен да ти помогна. В чест на (нещо или някого). В знак на уважение. За зла чест. За нещастие. За чест и слава. Без материални облаги, безвъзмездно. Излизам с чест (от нещо). Изпълнявам нещо с достойнство, без да се посрамя. Прави ми чест. Похвално е за мене. Отдавам чест. За военен – изразявам почит към началник, като козирувам. Имам честта да. Удостоен съм с възможността да направя нещо.

Ако близките ти (твоята референтна група) го оценява, пред тях имаш авторитет, а то и достойнство. Кучетата, дето дебнат да те разкъсат биха те оценили, ако имаш здрава тояга, а най- добре колт или калашников.

Чест и безсрамие От определението, че чест е това, с което можеш да се похвалиш, а безчестие е това, от което се срамуваш следва, че когато човек не се срамува, той е с чест. Дори да има от какво, не се срамува. Противоречието е очевидно. От една страна, срамежливостта не е предпоставка за честта. Срамежливият е без самочувствие, не може да отстоява мястото си и да ръководи- качества на човек с чест. Безсрамният, обаче, също не е с чест. Под "безсрамие" най- често се разбира излагане на показ интимното, свързано с пола, но и изобщо. Безсрамен е който излага на показ половите си органи, но и половите си прояви. Откъсва се, не се съобразява с обществените норми за редно. Философски погледнато, Диоген Циника е прав, когато е мастурбирал на агората/форума и е защитавал поведението си с думите, че облекчаването на глада и на половия глад са едно и също. А защо да може да се яде на агората, а да не може да засища половя нагон? Обаче едното е приемливо, а другото е безсрамие и той е наречен Кучето=Циника. Безсрамието, отхвърлянето на социалните ограничения, които моралът ни е поставил е стъпка, преди изключването от нормата. Започвайки с това, следващата стъпка е влизането в групата на ненормалните. Това, естествено, не е чест. Проявите на безсрамие са много, но ми иде на ум излагането на показ на скритите части от тялото при прайдовете или както там се наричат демонстрациите на хомосексуалистите. Както казах, само по себе си показването на задника не е съществено, но е предхождащо отказ от норми и отчуждаване. Също и уринирането на обществено място, все прояви на безсрамие. Казват, че бивш високопоставен държавен чиновник привиквал подчинените си в сауната, където се разпореждал гол. Други пък ходят в тоалетната с подчинени и уринирайки разговарят с тях. Известно е, че в елинските обществени тоалетни са се вършели сделки и в римските бани са се обсъждали държавни дела, но в нашите случай, отнасящи се до 21 в. подобни прояви са по- скоро поведение на власт. Нещо, което бих изразил грубо с думите " Ще ме следваш! И като пик@я, ще ме следваш. Като куче ще ме следваш. За мен си незначителен и от теб не се срамувам". Неприемането, презрението към приемливото у другите класи и касти е израз на самочувствие, но е реално откъсване от нормите, ненормалност. Когато, обаче, се спазват нормите на своята класа/каста това не се отразява на уважението в нея. Ако към робите се отнасят зверски, това не нарушава статуса в групата на робовладелците. Тези ми разсъждения подкрепят, че честта зависи от оценката на конкретна група, но това на което наблегнах бе, че безсрамието уврежда честта и е предпоставка за изключване, приемане за ненормалност.

Именно за българската чест пише Паисий. Той поставя и въпроса за честта на простите хора- овчари и орачи, а по този начин за правото на чест и достойнство за всеки.

В онзи град еснафите държат да знаят живота на другите и да го поставят в "правилната" форма. Те са консервативни, с трайни връзки, не допускат в своята среда смятани за по- долни. Това пречи на социалната динамика, човек се оценява по семейната оценка, а не по личните качества. Тези от центъра се отнасят пренебрежително към тези от периферията, а тези от периферията към тези от селата. В обратна посока е завистта и това, че ги смятат за еснафи. Всички са вежливи, услужливи, усмихнати при контакт с непознат, едновременно резервирани за сближаване, докато преценят към коя страта да сложат този човек, което споделят със своя кръг и променят мнението си съобразно обратната връзка от своите. Това моята позната нарича клюкарски навици. Лично аз не виждам разлика със столицата, където отделните групи са затворени и не допускат кой- да е да влезе в тях. Има и нещо друго. Позната, значи жена, т.е. мъж може да я изтегли и да я представи в друга- в своята среда. По тази причина тя е склонна да се отдаде на някой, когото е преценила (къде вярно, къде- не), че може да й придаде друг статус. С течение на времето се отдава все по- малко взискателно. Че колко аспирантки и колко професори се възползват от тази кастовост на еснафите (цеховета, групите) и дават път на тези, които вървят с... гърба напред! ... не само жени. Само дето еснафите са силно критични към възможността да се пробива с гърба напред и бързо слагат тези жени и мъже в лоша група. Това пък е добро на еснафското.

Наскоро ми се оплака една млада жена от еснафските нрави в града им. На тях тя противопоставяше един безреден живот- по- скоро скандален, отколкото положителен. Бихте ли споделили своите възгледи за "еснафското"? Любопитно ми е също дали познавате хора от Димитровград и имате ли идеи за морала там? Все пак, Градът на младостта има ли нещо различно от другите? Как така идеалите за социализъм родиха Пайнер и борсата?

Чест е с което се хвалиш, безчестие е от което се срамуваш. Това помага на много наглеци, които срама си нямат, да изглеждат хора с чест пред непознати. Прим. хвалиш се, че общуваш с велики- "На мен се падна честта да ... ", че си извършил нещо велико- "Имах честта да установя..." Срамуваш се от постъпка... "Не се рови в мръсното му бельо".

Из семейната история. Леля учи братовчедите на обноски. "Като сте на гости, ще се наядете в къщи и там няма да изяждате всичко. Ще оставяте малко в чинията за чест и авторитет". Скоро след това, гостувайки, баба им си изяжда всичко, защото според нейните разбирания, това е комплимент, означава че стопанката хубаво готви. Малкият братовчед се обажда "Мамо, баба си изяде честта!" Често вместо факти възприемаме знаци. И кой- както ги разбира, така ги тълкува.

Пропуск. Бързам да го добавя. Твърде ограничено наблягах само на авторитетите като диктатор на честта, а също и морала и красотата. Пропуснах да отбележа нещо, което е отбелязал още Р. Бейкън (1215-1294). "Има три извора на знание: авторитет, разум и опит". Добавям разума и опита като формиращи честта и възприемането на честта от другите. Все пак, Бейкън е велик, макар и от 13 в., да ме унижи не е толкова унизително.

Въпросът е твърде личен. Турчин не ме е наричал гяур, но евреин ме е наричал "не в ред". Нали разбираш, че да кажа нещо негативно на евреин е все едно да се изкажа против холокоста. Наистина, този си позволи много, но ако му бях отвърнал мяра според мяра , щеше да закрещи за антисемитизъм. Случвало ми се е и в градския транспорт двама немци да коментират на немски народа ни като "шайсеменшен", сиреч лайнари. Изпръхтях, че ги разбирам, но не съм кипвал. Може би е трябвало да се възмутя на глас, че обиждат народа ни, но дали другите пътници щяха да разберат кой съм и за какво се боря,та да станем повече? Да речем това са частни лица. Но когато Чърчил е говорил да превърне София в картофена нива, негативните чувства трябва ли да се пренесат към нацията, към която сега мечтаят да се присъединят хиляди българи? Изобщо, човек преценява кога да рипа и кога да прехапе език.

Чест и честност. Да бе, да. Честността по никакъв начин не влияе на честта. Става дума между равни и от високопоставен към по- нисш. Дошли да канят Одисей за война, а той се направил на луд. Ах, какъв хитрец! Пратили в Троя едни да съобщят, че ахейците си отиват, ама те не си отишли. Ах, каква военна хитрост! Едикой си заявил, че ще пощади гражданите ако се предадат, а после ги изклал. Тактик! Друго е подчинен да излъже по- горния. Ах, какъв безчестник! Това е престъпно! Приел княз Борис християнството и избил главите на езическите родове. Направили го светец. Ама не бил спазил божия заповед?! Хайде- хайде. Човек остава с впечатление, че кодексът на честта е измислен за формиране на добри слуги. Владетелите имат своя воля и не е необходимо да го спазват. Наложили в светилището, подкрепено от божия воля пророчество, че който развърже Гордиевия възел, ще владее света. Александър го разсякъл. Колко е хитър, леле, колко е хитър! Излъгал божеството, заедно с жреците му. Браво! Ще речете, че сега няма абсолютни владетели. Сега пък по въпросите с честта са определящи медиите. "Във вестниците пише" и хоп- един няма чест, а друг я придобива. При това за честта на журналистите и началниците им никой не пита. Те са недосегаеми. Полубожества, като Александър. Магистер елеганца или Магистер хоноре. Изобщо, честта, като красотата е социално явление и се определя от авторитетът в групата. Предполага се, че е в интерес на групата, но по- често е в интерес на авторитета. Този авторитет може да е член на групата, може да е неколцина или много повече членове, а може и да е извън групата, стига да има влияние. Да не мислите, че папата е бил в групата, когато е подсказал на Борис каква чест ще добие, ако клъцне главите на поганците? А?

Но също и това, че честта е предположение, потенция. Примерно, канят за княз Фердинанд. Няма нещо в делата му, преди възцаряването и след абдикацията, което да му е донесло кой- знае каква чест, обаче го харесват. Предполагат, че като е от род и я притежава. Вятър. Е, предполагали са и връзки с други управляващи династии. Но едно от качествата, които предполага чест е самочувствието, дързостта, които е притежавал в изобилие. Не се говори за чест при бездейни, свити, притеснителни душици.

Или загива ако не може да приеме правилата. Или бяга/емигрира там,където може да живее свободно и по своите правила. Така е. Но възниква въпроса за чест извън обществото. Може ли да има чест Робинзон, без никой да знае за него? Месиите, наистина, живеят по свои правила, които хората приемат, обаче преди това те нямат голямо значение и могат да бъдат отхвърлени. Ето, Христос е живеел по свои правила, но синедрионът и римският наместник не са ги оценили и са го разпънали, а нищите са оценили като достойни и са ги приели. Понеже приемам честта като отношение, трябва да има поне двама.

Един художествен образ ме обърка. Дон Жуан де Мараня от новелата на Проспер Мериме "Душите от чистилището" Машинен превод може да се направи по текста тук. Това, което ме смущава е следното- Дон Жуан попада в компания, която не признава християнските добродетели и живее порочно. Другите му се възхищават и изглежда според тяхната представа за чест, той е един човек с чест. След едно видение на мъките в Чистилището, дон Жуан се променя, става терзаещ се монах и постига уважение сред монасите (е, вложил е и парички в болница и църква). Явно и според тях той е човек с чест. Ако в две противоположни по морал общества една и съща личност е с чест, то излиза, че честта е в него. Принципно не съм съгласен с такова нещо. Смятам, че тези абстрактни качества не са присъщи на човек, а са отношения. Като казва поговорката "С вълци ще виеш по вълчи" тя ни подсказва, че във всяка среда човек, който иска да оцелее, трябва да приеме правилата. Амбициозният човек, приемайки ги, достига най- високо положение и съответно добива чест с каквото и да се занимава. Сещам се и още един образ от френската литература- Растиняк в "Дядо Горио" (учи се в училище- няма да давам препратка)- наивният младеж, който съчувства на стария, после предизвиква Париж с „À nous deux, maintenant!“ "Да видим сага, кой от двама ни!" и накрая става образец, синоним на безпринципен кариерист. Със сигурност в своите среди, (а той става дори министър) е имал чест. Искам да кажа, че честта не е свойство на човека, а е отношение на него към себе си и на околните към него.

Богатство и чест. Човекът с богатство не е задължително да е човек с чест. Обратното също- можеш да си с чест, без голямо богатство. Все пак обезпеченост е необходима. Не може да си гладен за коричка хляб и да имаш достойнство. Глад срам няма, а честта има срам от безчестни постъпки.

Един анекдот, който ме впечатли и най- вече коментарът. Според френския дипломат, широк достъп до Честта въз основа на постъпки, поведение, вместо само по рождение е нещо положително, нещо, което прави хората да се стремят към върхови постижения. Ако честта е само по рождение, активността и на имащите, и на нямащите престава.

"Честта е онази невидима кост, която държи главата изправена"- Ст. Кинг На практика "чест" се ползва интуитивно. "За мен е чест", "На мен се падна честта", "под достойнството ми е". Естествено, аз не мога да повярвам, че честта пада ей- така и затова изреждам хрумнали ми връзки Чест като самочувствие. Чест като знатно потекло Чест като нещо извършено, с което можеш да се похвалиш Чест като усет за поведение, което хората одобряват Чест като социален и материален статус Чест като уважение, което другите изпитват или дължат да изпитват Чест като способност за водачество Чест като способност да защити честта си и някого другиго, други. Чест като съответствие на някакви разбирания или кодекс на групата Тази същата чест може да бъде засегната, когато Обезценят заслугите Унижат Отнемат нещо, повод за гордост и хвалба Подлагат на присмех успехи или личността Държат се неуважително Стане общоизвестна компрометираща случка. Това изреждане не е прецизно, но дава възможност за някаква основа от която да тръгнем в разсъжденията. Интересни статии от уикипедия са Бушидо, Омерта, Честь, Пуштунвалай, както и етичните кодекси (кодекси на честта) на учебни заведения, класи и занаяти.

Днес подслушах битов разговор на съпругата ми с позната, живяла на съпружески начала с близък, който наскоро почина. Ето как тя й помогна синтезирано: Нормализация "Нито си първата, нито си последната" "Пък на каките мъжете умряха единият на 52, другият на 55" Закотвяне "Имаш внуци да гледаш" Даване хоризонт "Много още има да ти се случва, какво ли не. Кураж!" Практически съвети, социална информация "Нали знаеш, адреса на социалните?"(не я насочи към психолог и аз намирам това за добро в нашите условия, когато на близки се оказва по- голямо доверие) Отвличане на вниманието "Какво стана със зетя ти, а с дъщерята?" Насочване към негативни спомени "Не можеш ли да си спомняш нещо, което ви е било неприятно с него?". (Мисля, че това не работи или поне не работи с нея) Поддържане на връзка "Обаждай се винаги, когато имаш нужда" Не бързай, осигури си време. Става дума за това, че в такъв разговор не бива да се намесват мисли, че минутите са скъпи. Времето трябва да е достатъчно пострадалият да изплаче мъката си и да се успокои, а това е субективно и не се вмества в платените часове.

Ето и други съвети. От тук Имам леки притеснения по това да се задълбочаваме за симптоми за ПТСР във втория абзац. Човек може да започне да преувеличава някоя симптоматика и да си навлече болест чрез самовнушение.

Носталгичното преживяване май също е травмиращо като абстинентното. Види се, при тях се преувеличава приятното, комфортно състояние, а липсата му се приема като нещо извънредно тежко. Специално за носталгията, не бих и помислил как да се предпазим, защото родолюбието намирам за хубаво и не ми се ще емигрантите ни бързо да забравят за род и родина.

Попаднах на проблемите на една жена с разбито сърце Тук. Има и натрапливости, обсесии. Там е работата, че това не са натрапливи тежки образи от травмиращата ситуация, лошото отношение, а от любовта. Ще й се отново да й се обади, виси в скайп с надежда, че не всичко е свършило.

Предпазване от травмиращо полово насилие. Половото насилие не е често срещано, но е от събитията, които с най- голяма вероятност ще отключат посттравматичен стрес - Изнасилване (46% от засегнатите жени, 65% от засегнатите мъже развиват посттравматично стресово разстройство). Не става дума само да бъдат избягвани ситуации, които подсказват това да се случи- дрогирани, агресивни, полутъмна среда, неприлични приказки и поведение. Става дума и за критично отношение към пропагандата на хомосексуализма и педофилията. Подкрепа на жените от движението Ми Ту и насърчаване на мъжете, жертви на хомосексуалисти да злепоставят пред обществото постъпките на извършителите. Цифрата, че мъжете по- тежко възприемат хомосексуалното насилие срещу себе си е показател, че това е значим проблем, още повече в контекста на пропагандата на хомосексуализма като невинно взаимоотношение.

Това ме наведе на мисълта, за препоръка от Кама сутра. Става дума за следното: Любовникът вече е пропилял бащиното имане и любовницата трябва да го разкара, без да му причини психична травма- да не вземе да се фанатизира и да потроши инвентара, па не дай си боже, да утрепе някого. Поучителната книга препоръчва любовницата да започва да прави срещите по- кратки и по- непостоянни, под предлог, че майка й, маман, не позволява, като целта е любовникът да реши да се прави на мъж, да се разсърди и тогава раздялата да е негово решение. Кама сутра продължава с това, какво трябва да се направи, когато любовникът наследи друг роднина или се обогати по някакъв начин. Как да се възстанови връзката и процеса на доене да продължи, без добичето да се травмира и спре млеконадоят.

Евентуална причина за съществуване трябва да се проследява преди възникването на вселената. А точно това е невъзможно и обезсмисля отговора. Безкрайните причини могат да бъдат търсени в дълбочина- до "първопричината" и в ширина- взаимната свързаност на настоящите причини. Сиреч, защо частиците правят еди какво си, защо животът на земята е еди какъв си, защо хората се отнасят помежду си еди как си. От предишни разсъждения стигнах до идеята, че изборът ни на нула/начало е наше решение, а веригата от процеси е нескончаема и незапочваща. Така че в дълбочина можем да изберем своеволно някакъв момент и да го обясняваме. Не по- различно е, ако този момент е сега. Тази ми позиция обезсмисля не толкова въпроса или отговора, колкото идеята за точка "начало". Тази точка е своеволна и с обогатяване на науката се мести все по- далеко.

Първоначалният въпрос бе "защо съществува", възникването го въвеждате сега. Другото е, че отговорите са на конкретни въпроси- постепенни и непълни. Прим. Нютон е обяснявал взаимодействията по- простичко, а сега по- пълно. Третото е, че частично отхвърлихме защо в см. с каква цел.