Втори след княза

На пазара двама нашенци си рекламират стоката. Единият продавал червени ябълки и викал "Ябулки румени! Ябулки румени!", а другият- сухи кестени и викал "Суи кестане! Суи кестане!". Около тригодишният Иванчо попитал баща си "Като викат "Я! Булки румени" и "С уй ке стане", какво е това румени?

Прескачам Платон и споменавам, че приемам Аристотелевата линия. Истина е когато нашето умствено отражение за нещата съответства на нещата. Това отражение може да не е пълно, важно е в своята непълнота да съответства вярно. Това значи, че истината не е търсене на някаква пълна или абсолютна истина, а на частно, но вярно пресъздаване във ВНД на нещата. Не само това, отричам съществуването на "абсолютна истина" и "истината като такава". Истина е само ОТНОШЕНИЕТО НА АСПЕКТ НА НЕЩОТО ОТ ДЕЙСТВИТЕЛНОСТТА КЪМ ИЗГРАДЕНАТА ИНФОРМАЦИЯ ЗА НЕГО. Нагледно с пример- Нещото е множество с елементи и връзки Н=(а,б,в,г...я), а в ума си ние го определяме като О=(а,в,д,z,x)Ясно е, че вярното, истината е познаването на елементите а,в,д, погрешно или лъжливо е познаването на x,z и като цяло има още много елементи и връзки за опознаване. Ние разглеждаме ОТНОШЕНИЕТО на Отразеното/Нещото което е всъщност истината. А иначе философското определяне на това "Що е то истина" може да носи още дълго време заплати на философите.

Наука/изкуство= обясняване/изобразяване А къде е мястото на религията като значителна умствена продукция на човечеството? Напомням основното за религията е, че съществуват невидими същества, които са причина и обяснение на действителността. Религията също обяснява, също изобразява, но безапелативно и бездоказателствено, основана на авторитета на "онези" същества. В този смисъл религиозното и светското са различни подходи към обясняването=наука и изобразяването= изкуство на действителността. По тази причина религията не е дейност с продукт, както науката и изкуството, а поглед, възглед при създаването на тези изкуство и наука. И доколкото основата на пирамида може да се изчисли и без божества, то тя не се изчислява в два аспекта- светски и религиозен. Не така е при поведението на човека. То може да се интерпретира както с вградена душа- божия искра, така и с нервна отражателна дейност. Така религиозното обяснение, религиозният възглед остава по отношение на психичното и социалното, явления, които още не са добили своята обективност и позволяват интерпретация, поглед от различни страни.

Трябва да се добави още, че културата включва като важно и предаване на поколението умения за идентификация и способи за отстраняване на увреждащото обществото, елементите му или връзките помежду им. Колкото е важно да помним светците, толкова и да се отървем от злодеите. Колкото е важно да засадим културни растения, толкова и да оплевим бурените. Все пак "култиватор" е машината, която подсича корените на вредителите в градината.

Да речем, има култура на влюбването- нещо като напиването на вода на кладенеца и като мятането от Ленчето на ябълка. Кога това нещо става "цивилизация"? Смятам, че чувстването на Моцарт е било култура и преди, и сега. Наистина, някои предпочитат "Ой, тигре, тигре", а това означава ли, че Моцарт не е цивилизация, а си е култура? Метафората с препарираното животно не говори много, примерно, че нещото е живо, а после мъртво. Моля, дайте примери от културата, примерно Венера Милоска не е била жива, а по отношение възприятието, то е уникално за всеки посетител на Лувъра. Може би, ако ми стои в хола ще ме отегчи в един момент, но това ли е Цивилизацията?- отегчението, фалша и преструването? Можем ли да говорим тогава за "Изчезнали цивилизации"? Да речем, храненето с нож и вилица. То е ежедневие, но не мога да кажа, че в него вече има фалш. То е естествено за културните хора. Или обличането на бельо. То си е белег на култура. У Шоу- "Пигмалион", за да покаже колко дива е Илайза, споменава, че не ползва спални дрехи и не се къпе, а в "Първичен инстинкт" героинята на Шарън Стоун не носи бельо. Това култура ли е, липса на култура ли е, дали е или не е цивилизация?

Доста поетично. Културата на маите, (знанията, отношенията, нормите) е загинала и се е превърнала в цивилизация (сгради, вещи, украса, сечива). Римските нрави у нас ги няма, останали са гробници, пътища, руини от селища. Кратко и ясно за културата тук

Това е цивилизацията,а не културата. Когато говорим за "цивилизацията на маите" не говорим за норми, а за материални обекти. Изобщо нямаме представа за това, какви са били отношенията им. Дали са уважавали старите или младите, жреците или вождовете, какви са били съпружеските отношения и към децата. Това съм имал предвид. Смятам, че културните дейци не са в антагонизъм с цивилизацията, те полагат основи на цивилизации. Без Омир не можем да си представим Елинската цивилизация и елинизма на Александър. Без Данте- италианското Възраждане. Искам да кажа, че не рушат, а от тях израства нещо ново и по- силно. Ако само рушат, постъпват глупаво, а не интелигентно

И още нещо за културата. Воден от определението, че култура е онова важно, което трябва да се предаде, защото чрез него се стига по- леко и по- далеко, стигам до много широко понятие. Култура е да носиш гащи; да си миеш зъбите; да не се месиш, когато на сцената се карат и бият; да не пипаш картините; да държиш ножа в дясната ръка; да поздравяваш началника с по- голямо уважение отколкото портиера; да говориш или не в учтива форма; да не се оригваш или да на масата; да пазиш авторитета на професията си, да не се отнасяш с жените на улицата като с улични жени и мн. др. В този смисъл, културата не се проявява като система от норми, със своите връзки и йерархии, а като съвкупност, сбор от норми, които се отнасят до системата и йерархиите на социалното. Казано пак- обществото има функционални и свързани подсистеми, съдържащи неща, които трябва да се съхранят, но тези "неща" не са във връзка помежду си. Интересното е, че с култура се занимава цяло министерство, което пък има за обект предимно изкуството и древностите. Ха- сега, де! Това министерство не определя дали е културно да се храчи по улицата, дали е културно да се щипе колежката, а сградния фонд на театрите. Доста неясно. Всъщност аз не смятам, че те са криви, а аз прав, поради което ще се наложи да напиша защо Министерството на културата се занимава с изкуството. Най- голямото влияние за усвояване на важните неща е подражанието на моделите. (Освен това са от значение личното осмислено решение и поведение, преките съвети и заповеди за спазване на споменатото- Важното.) Моделите на подражание в нашето време на всеобхватни медии е изкуството и формирания модел на жизнен стил от тези медии. Заради това Министерството се ангажира с тези, които формират тези модели на поведение, а не защото културата е някакъв функциониращ орган на обществото. Те съхраняват и онези продукти на културата, които са значими и по тях може да се съди за предходната култура, както и да се приемат като образци на такива продукти, става дума за музейните експонати и експозиции. Министерството на образованието също се занимава с културата и културните инстанции (не зная кои са), но последните ми впечатления са, че политиката е да се набляга на образоването, а не на възпитанието, което ще рече културата да се предостави на родителите. Мулти- култи. Дано поне даскалите научат децата да не си бършат носа с ръкав, макар сега точно това се пропагандира- да кихаш и кашляш в ръкава си, а не в носна кърпа, както беше според предишната култура. Какво да се прави, културата е плод на човека, а заедно с това и преценката кое е важно, поради това и често бива своеволно променяна.

Дойде ми на ум Култура ли е лакът на Страдивари? На пръв поглед става дума за технология, обаче по такива обекти като цигулките му съдим за културата на времето. Може би съдим погрешно, че този лак е култура, а не технология и Култура е важното във взаимоотношенията между хората, а не в отношенията с обектите. Това, че от Страдивари, синовете му не са поели тайната на лака ни насочва към културата на Кремона- дали бащата е бил сърдит за нещо, дали синовете са били тъпи, дали производството на цигулки не е било вече ценност или самите цигулки са били в изобилие, или музикантите не са различавали Страдивари от другите? Ето, че по продуктите на труда можем да съдим за културата, но те не са култура. Културата се отнася до взаимоотношенията. Обаче Култура е и отношението към спорта, природата, изкуството, т.е. не между хората. Противоречието би било решено, ако приемем, че ВСЯКО отношение към което и да е, е отношение между хората. Няма култура на Робинзон, има английска култура, в която има културен мит за Робинзон.

Една мисловна конструкция Ще наречем Култура това, което смятаме за важно и необходимо да предадем на поколението, отнасящо се до поведение и разбирания, т.е. без материалните обекти. Материалните обекти са продукт на културата, примерно картини, книги, златните лъжици на баба и златните жълтици на дядо. Все пак, специално за парите, те, както е известно, са универсалното разменно средство и служат за натрупване, но за всяка култура са различни и й съответстват. В този смисъл нематериалната култура заедно с материалната са Цивилизация. Ние познаваме като Цивилизация само материалните обекти на миналото. Нищо не знаем за онази вежливост, как майките са възпитавали мъже, какви са куртоазните нрави след елита. Добре е, че културата може да бъде предадена с думи и увековечена с букви, филми, звукозаписи. Това разбиране ми разяснява, че има важни неща, които трябва да предадем на другите/поколението, за да бъдат по- адаптирани. Да предадем, че трябва да поздравяват, да са доброжелателни, да са усърдни и прилежни, да са пестеливи или щедри, все едно, въпрос на култура...

Мисля си, че "развращаване на нравите" би значило нещо ако има някакви идеални нрави, постулирани от Господ и днешните се разминават с тях. Обаче нравите са нещо преходно и формирано в самото общество, така че тези думи имат смисъл на някакъв декаданс, поява на нрави и норми, които не са за добро на обществото, водят до дезадаптация, деструкция, не са целесъобразни или здравословни. Т.е. пак ги сравняваме с някакъв идеал, само че съобразен с представата ни за адаптивни, интегративни, целесъобразни нрави.

Колко е две плюс две? Зависи от мисленето. Логическото мислене ще каже четири, а образното хиляда и две… най- малко. Не става дума за противоречие, а просто в логическото мислене е научено и запомнено предварително знанието, че всяко следващо число в редицата е предходното плюс единица, докато при образното, образите се свързват асоциативно. В отговор на въпроса „Колко е едно плюс едно?” може да се получат невероятни асоциативни връзки и само една логическа. Немислимата математическа задача „Колко става като от едно извадиш едно?” с отговор „ две”, в образното мислене получава отговор „Това е родилка и нейното бебе”. Вярно, нали? Изобщо логическото мислене свързва нещата в някаква логическа връзка, докато образното ги обединява в някаква асоциативна връзка. При това тази връзка може да не е общоприета, конвенционална, а индивидуална, лична. Така познанието ни за процесите може да свързва нещо по асоциация, но и по закономерна връзка. Второто е по- сложно, защото трябва да бъдат познати реалните отношения, а първото е по- леко за обяснение. В случая не твърдя, че образното мислене няма свои закономерности и изучаване. Просто аз не ги познавам. Зная, че родители правят забележки на децата си за неправилно мислене, но от това не мога да си създам представа за законите.

От това, че изкуството е средство за комуникация, следва, че трябва да говори на разбираем език. Идеята, че трябва да шокира, да кара човек да се замисли и сам да разреши представена неяснота е като да слушаш неразбираем език и да си измисляш своя интерпретация на казаното. Това ражда опростени идеи, защото в неясното нещо няма много стимули, които да се асоциират със задълбочени идеи. Да се интерпретира неразбираемо изкуство е като да си преведе човек с "Ваща мамка милорд" "Rastaman Camillo!".

Приемам. Не настоявам на своето.

Не съм чел експерти, ако някой знае за някой знаещ... Мнението ми е, че "парашутистът" в началото се приема като нещо особено, респектиращо, има значително влияние (в началото). Талантлив, въведен в група посредствени, подобно мисионер, тегли напред. В началото и впоследствие. Смятам, че групата се консолидира около него като лидер. Когато посредствен попадне в група от талантливи, той наистина дърпа надолу. Не зная обаче дали не предизвиква някои да избягат и се реализират извън групата, но да, нивото пада. Това са умозрителни построения, все пак.

Именно за това свръхчувствителните поети са голяма ценност Не бих броил поетите за интелектуалци, поетичното не се учи, то не ги прави учители, не говори за интелект. Те описват света, често чрез вдъхновение, може да живеят тъпо, безпътно, мизерно, извън всяка каста, но правят поезия. Обратното- интелектуалецът е човек на хладния ум, на когото страстите пречат, затрудняват и опорочават интелектуалния му труд Чувствителността е важна за поета, особено лиричния. Това му е темата за писане- вътрешното. Епичният е друго- той говори за юнашки дела, може да е по- груб и нечувствителен.

Ще тръгна от последните изречения. Има един любопитен въпрос / анкета- "Ахил ли искаш да си или Омир?" В този смисъл едни са герои, други писатели или поети. Всеки е ценен заради нещо. Поетите за това, че са описали и направили трайни неща, които другите не могат да изобразят. Това ги прави много ценни, защото свръхчувствителните, които описвате- " аристокрацията и...селяните" са много, а изключителните поети- единици. По това, че поетите "лъжат" бих възразил. Дори на лекарите и психолозите е забранено от професионалната етика да споменават истината за това, за кого става дума. А пък поетите изобщо НЕ СА ДЛЪЖНИ да казват истината. Читателите знаем това. Едно време, по- примитивната публика е вярвала, че Крали Марко е прескачал от планина на планина, сегашната публика знае, че това е художествен образ, метафора. Нима вярвате в истинността на криминалните или фентъзи филми? Та те са за приятно прекарване на времето, сладки лъжи. А по отношение това, "че поетите не са способни да изпитват наистина дълбоки чувства и страсти" и обоснованието ви, че когато човек преживява, не мисли, бих ви насочил към нехудожествените разкази за преживявания. Основна тема за разговори са именно преживявания. Мъже си приказват как е било с жени, жени си приказват как е било с мъже, разкази за казарма, за раждане, за авантюристични или екстремални преживявания. Именно това са сладки моменти, ДА ЧУВАМЕ ЗА ИЗПИТВАНИ НАИСТИНА ДЪЛБОКИ ЧУВСТВА И СТРАСТИ.

Харесва ми едно тристишие, което прочетох от некролог на един млад мъж. Въображението ми допълни историята, че покойният е негов автор. Мълчим и няма какво да си кажем Първата и последната среща страшно си приличат. Ако е истина, че този младеж е авторът, то защо той не е пробил и защо не е оцелял? Защо поетите умират млади? Защо средата не ги стимулира? Чул съм анекдот за Димчо Дебелянов. Негов роднина в София ги препоръчва на някого си с думите "Запознайте се- Димчо. Той е малко ... поет". Това "малко" е от неудобството, че горкият е поет, ама смекчено "малко поет", нещо като "малко луд, безобиден". Все едно, трябва да приемем, че средата е враждебна по принцип. Все някак си трябва да се живее и в нея.

Зависи от целта на ръководството Ако иска да имаме един силен отбор- събира ги в Националния. Ако иска два- разделя ги на ЦСКА и Левски, ако иска масов спорт, задължава ги да правят "мастъркласове" или "уъркшопове" . Мнението ми е, че в нашия футбол има лоши нрави. Спортисти и полу- спортисти ползват връзки за да се уредят или уредят синовете си, защото футболът дава пари и популярност. Талантите не ги откриват и отглеждат, а отглеждат синовете си и синовете на хора, от които имат лична полза.

Лични заложби, близка, специална (естетическа, научна и пр.), и обща (политическа) среда. Деликатна работа е израстването на един творец, все едно в областта на науката или изкуството. То е като отглеждане на едничко семе, което Робинзон иска да развъди култура в своята градина. От много свойства и връзки зависи. От силата на семето, от подходящата или не почва, от наличието на вредители, от местния климат, от климатичните изменения на Земята и дори от слънчевата и галактична активност. Изумително е съчетанието на тези фактори в древна Атина и ренесансова Флоренция. Какви невероятни майки, нрави и владетели са създавали тези колоси там и тогава! У нас е друго. Когато героят на Елин Пелин от „Лаборатория” е в странство, с онези нрави и среда, той е в някаква подкрепяща го и синхронна среда. Когато се завръща в България, неговите добити способности остро се разминават с настоящата научната и фактическа среда. Фактическата среда не му позволява да се реализира, а собствените сили види се, не стигат за да я надмогне. Това не е художествена измислица. Когато Пенчо Славейков се връща в България като немски възпитаник, той изпитва същото, с тази разлика, че кръгът на д-р Кръстев му дава възможност за реализация. Обаче естетическата среда не съответства на това, което той носи. Публиката още се трогва от Геновева. Героят на Елин Пелин е много по- ощетен от синът на дядо Славейков. Въпреки това и Славейков не успява да наложи университетските си знания и културни разбирания. Те остават привнесени на чужда почва. Вазов, макар и да е емигрирал- Браила, Одеса, е израсъл в местната ни среда, навън по- скоро е закалявал родното, отколкото да привнася чуждо. Флорентинците, ех Тоскана! Чудно време. Те израстват на своя почва, усвояват особеностите на средата с майчината кърма и бащино възпитание. Данте не е гледан в памук, изпитал е битките на времето си. Ученият Галилей е бил приет от една папска власт, друга, впоследствие го е отхвърлила от научния живот. Обаче те са имали адекватни и синхронни на необходимото условия, за да постигнат своите върхови изяви. И други, и други... Да, творецът, бил той учен или човек на изкуството зависи от средата и собствените си заложби. От него зависи приспособяването или повлияването й, защото все пак сме хора, а не растения и можем в системата от връзки и влияния, в която сме, едно да променим, друго да отхвърлим, към трето да се приспособим.

Колкото и да е непредставителна анкетата,ако този факт бива потвърден при по- обширно проучване, той би се съчетал добре с идеята, че изкуствата се появяват като изразно средство преди думите. Разбираемо става защо звуковият анализатор и звукоизразяването са предхождащи другите поради способността на говорния апарат на човека и значимостта на звуковото изразяване в природата. Животните са се изразявали със значими и за човека звуци в първобитния му период. Така че можем да се доверим, че звуковото/мелодично изразяване и възприемането му е първо по значимост и поява за човека.

Подведоха ме някои съображения относно причинно- следствената връзка между фрустрация и агресия. Обикновено като причина за агресията се представя някаква фрустрация. Според логиката, кова се изразява като "Ако фрустрация, то агресия". Само че първо, фрустрацията не е така добре дефинирана, че да кажем "Съществува фрустрация!" Второто е, че обикновено казваме "Съществува агресия, значи има фрустрация". Това обаче би било вярно само ако фрустрацията е ЕДИНСТВЕНА причина за агресията. В случая, споменатото "Съществува агресия, значи има фрустрация" е логически некоректно. Иде ми на ум по подобие "драсни-пални клечицата", в която се смята, че щом я драснеш и пали. Знаем, че може и да не запали. Знаем и че клечицата можем да запалим другояче. Така че тези, които откриват агресия, да не бързат да слагат фрустрация прибързано.

Интересен е изводът, че разделяме красотата в света, от тази в изкуството. Разбирам го по следния начин: реалната красота е само в света, тя ни дава усещането, а в изкуството намираме знак, символ, препратка към това усещане и евентуалното му възпроизвеждане. Красивото в изкуството е особено и с това, че оценяваме още и как е възпроизведено, способността, майсторството да ни напомня света, което има допълнително естетическо значение за нас. Искам да кажа, че се прехласваме и пред това, как е изрисувано Четвероевангелието и как е издялана Венера от Милос, не само че историята за Христос и жените са хубаво нещо.

Резултати от пробна анкета Уважаеми участници в клуба, изключително много благодаря на тези, които отговориха на анкетата. На 25.08.20 изпратих пробен въпросник с 3 въпроса по тема „Красивото” до всички други 20 участници в клуб „Любомъдрие или философстване”. 3 участници не са посещавали "Форум Наука" след тази дата. Получени са отговори от трима участници в клуба. Данни отговорил а б в красивото е само в природата х красивото е в природата и в изкуството х х споменаване на красивото в звука/мелодията х споменаване на красивото в звук и в изображение х споменаване на красивото в звук, в изображение и в слово х отношението към красивото се променя с живота х отношението към красивото се променя с емоционалното състояние х красиви са класическите, проверени от времето неща х красиви са актуалните неща х х красивото поражда наслада х х красивото поражда размисъл х красивото поражда релакс или тонизиране/възбуждане х прояви на творчество х х х Изводи Като цяло пробната анкета не доби популярност. Красивото, както и човешкото отношение към него може да се класифицира като намирано в природата и в изкуството, а участващите правят разлика между двете. Най- достъпно и предпочитано е красивото в звука/мелодията, най- малко в словото. (Очакването беше, че зрителният канал е предпочитан) Предпочитанията са към непосредствено възприемане на красивото, склонността към разсъдъчен подход е по- рядка. На възприятието за красиво влияят възрастта, емоционалните състояния и др. Възприемането на красивото води до наслада, релакс, тонизиране/възбуждане на емоциите и интелекта. Навярно няма да се изненадате от резултата, че красивото живо тяло се цени по- високо от изображението на красиво тяло. Тези които са склонни да отговорят на въпроси за красивото са склонни да творят. Много любопитен извод?!

Пиша за първичните.