Втори след княза

И още нещо за културата. Воден от определението, че култура е онова важно, което трябва да се предаде, защото чрез него се стига по- леко и по- далеко, стигам до много широко понятие. Култура е да носиш гащи; да си миеш зъбите; да не се месиш, когато на сцената се карат и бият; да не пипаш картините; да държиш ножа в дясната ръка; да поздравяваш началника с по- голямо уважение отколкото портиера; да говориш или не в учтива форма; да не се оригваш или да на масата; да пазиш авторитета на професията си, да не се отнасяш с жените на улицата като с улични жени и мн. др. В този смисъл, културата не се проявява като система от норми, със своите връзки и йерархии, а като съвкупност, сбор от норми, които се отнасят до системата и йерархиите на социалното. Казано пак- обществото има функционални и свързани подсистеми, съдържащи неща, които трябва да се съхранят, но тези "неща" не са във връзка помежду си. Интересното е, че с култура се занимава цяло министерство, което пък има за обект предимно изкуството и древностите. Ха- сега, де! Това министерство не определя дали е културно да се храчи по улицата, дали е културно да се щипе колежката, а сградния фонд на театрите. Доста неясно. Всъщност аз не смятам, че те са криви, а аз прав, поради което ще се наложи да напиша защо Министерството на културата се занимава с изкуството. Най- голямото влияние за усвояване на важните неща е подражанието на моделите. (Освен това са от значение личното осмислено решение и поведение, преките съвети и заповеди за спазване на споменатото- Важното.) Моделите на подражание в нашето време на всеобхватни медии е изкуството и формирания модел на жизнен стил от тези медии. Заради това Министерството се ангажира с тези, които формират тези модели на поведение, а не защото културата е някакъв функциониращ орган на обществото. Те съхраняват и онези продукти на културата, които са значими и по тях може да се съди за предходната култура, както и да се приемат като образци на такива продукти, става дума за музейните експонати и експозиции. Министерството на образованието също се занимава с културата и културните инстанции (не зная кои са), но последните ми впечатления са, че политиката е да се набляга на образоването, а не на възпитанието, което ще рече културата да се предостави на родителите. Мулти- култи. Дано поне даскалите научат децата да не си бършат носа с ръкав, макар сега точно това се пропагандира- да кихаш и кашляш в ръкава си, а не в носна кърпа, както беше според предишната култура. Какво да се прави, културата е плод на човека, а заедно с това и преценката кое е важно, поради това и често бива своеволно променяна.

Дойде ми на ум Култура ли е лакът на Страдивари? На пръв поглед става дума за технология, обаче по такива обекти като цигулките му съдим за културата на времето. Може би съдим погрешно, че този лак е култура, а не технология и Култура е важното във взаимоотношенията между хората, а не в отношенията с обектите. Това, че от Страдивари, синовете му не са поели тайната на лака ни насочва към културата на Кремона- дали бащата е бил сърдит за нещо, дали синовете са били тъпи, дали производството на цигулки не е било вече ценност или самите цигулки са били в изобилие, или музикантите не са различавали Страдивари от другите? Ето, че по продуктите на труда можем да съдим за културата, но те не са култура. Културата се отнася до взаимоотношенията. Обаче Култура е и отношението към спорта, природата, изкуството, т.е. не между хората. Противоречието би било решено, ако приемем, че ВСЯКО отношение към което и да е, е отношение между хората. Няма култура на Робинзон, има английска култура, в която има културен мит за Робинзон.

Една мисловна конструкция Ще наречем Култура това, което смятаме за важно и необходимо да предадем на поколението, отнасящо се до поведение и разбирания, т.е. без материалните обекти. Материалните обекти са продукт на културата, примерно картини, книги, златните лъжици на баба и златните жълтици на дядо. Все пак, специално за парите, те, както е известно, са универсалното разменно средство и служат за натрупване, но за всяка култура са различни и й съответстват. В този смисъл нематериалната култура заедно с материалната са Цивилизация. Ние познаваме като Цивилизация само материалните обекти на миналото. Нищо не знаем за онази вежливост, как майките са възпитавали мъже, какви са куртоазните нрави след елита. Добре е, че културата може да бъде предадена с думи и увековечена с букви, филми, звукозаписи. Това разбиране ми разяснява, че има важни неща, които трябва да предадем на другите/поколението, за да бъдат по- адаптирани. Да предадем, че трябва да поздравяват, да са доброжелателни, да са усърдни и прилежни, да са пестеливи или щедри, все едно, въпрос на култура...

Мисля си, че "развращаване на нравите" би значило нещо ако има някакви идеални нрави, постулирани от Господ и днешните се разминават с тях. Обаче нравите са нещо преходно и формирано в самото общество, така че тези думи имат смисъл на някакъв декаданс, поява на нрави и норми, които не са за добро на обществото, водят до дезадаптация, деструкция, не са целесъобразни или здравословни. Т.е. пак ги сравняваме с някакъв идеал, само че съобразен с представата ни за адаптивни, интегративни, целесъобразни нрави.

Колко е две плюс две? Зависи от мисленето. Логическото мислене ще каже четири, а образното хиляда и две… най- малко. Не става дума за противоречие, а просто в логическото мислене е научено и запомнено предварително знанието, че всяко следващо число в редицата е предходното плюс единица, докато при образното, образите се свързват асоциативно. В отговор на въпроса „Колко е едно плюс едно?” може да се получат невероятни асоциативни връзки и само една логическа. Немислимата математическа задача „Колко става като от едно извадиш едно?” с отговор „ две”, в образното мислене получава отговор „Това е родилка и нейното бебе”. Вярно, нали? Изобщо логическото мислене свързва нещата в някаква логическа връзка, докато образното ги обединява в някаква асоциативна връзка. При това тази връзка може да не е общоприета, конвенционална, а индивидуална, лична. Така познанието ни за процесите може да свързва нещо по асоциация, но и по закономерна връзка. Второто е по- сложно, защото трябва да бъдат познати реалните отношения, а първото е по- леко за обяснение. В случая не твърдя, че образното мислене няма свои закономерности и изучаване. Просто аз не ги познавам. Зная, че родители правят забележки на децата си за неправилно мислене, но от това не мога да си създам представа за законите.

От това, че изкуството е средство за комуникация, следва, че трябва да говори на разбираем език. Идеята, че трябва да шокира, да кара човек да се замисли и сам да разреши представена неяснота е като да слушаш неразбираем език и да си измисляш своя интерпретация на казаното. Това ражда опростени идеи, защото в неясното нещо няма много стимули, които да се асоциират със задълбочени идеи. Да се интерпретира неразбираемо изкуство е като да си преведе човек с "Ваща мамка милорд" "Rastaman Camillo!".

Приемам. Не настоявам на своето.

Не съм чел експерти, ако някой знае за някой знаещ... Мнението ми е, че "парашутистът" в началото се приема като нещо особено, респектиращо, има значително влияние (в началото). Талантлив, въведен в група посредствени, подобно мисионер, тегли напред. В началото и впоследствие. Смятам, че групата се консолидира около него като лидер. Когато посредствен попадне в група от талантливи, той наистина дърпа надолу. Не зная обаче дали не предизвиква някои да избягат и се реализират извън групата, но да, нивото пада. Това са умозрителни построения, все пак.

Именно за това свръхчувствителните поети са голяма ценност Не бих броил поетите за интелектуалци, поетичното не се учи, то не ги прави учители, не говори за интелект. Те описват света, често чрез вдъхновение, може да живеят тъпо, безпътно, мизерно, извън всяка каста, но правят поезия. Обратното- интелектуалецът е човек на хладния ум, на когото страстите пречат, затрудняват и опорочават интелектуалния му труд Чувствителността е важна за поета, особено лиричния. Това му е темата за писане- вътрешното. Епичният е друго- той говори за юнашки дела, може да е по- груб и нечувствителен.

Ще тръгна от последните изречения. Има един любопитен въпрос / анкета- "Ахил ли искаш да си или Омир?" В този смисъл едни са герои, други писатели или поети. Всеки е ценен заради нещо. Поетите за това, че са описали и направили трайни неща, които другите не могат да изобразят. Това ги прави много ценни, защото свръхчувствителните, които описвате- " аристокрацията и...селяните" са много, а изключителните поети- единици. По това, че поетите "лъжат" бих възразил. Дори на лекарите и психолозите е забранено от професионалната етика да споменават истината за това, за кого става дума. А пък поетите изобщо НЕ СА ДЛЪЖНИ да казват истината. Читателите знаем това. Едно време, по- примитивната публика е вярвала, че Крали Марко е прескачал от планина на планина, сегашната публика знае, че това е художествен образ, метафора. Нима вярвате в истинността на криминалните или фентъзи филми? Та те са за приятно прекарване на времето, сладки лъжи. А по отношение това, "че поетите не са способни да изпитват наистина дълбоки чувства и страсти" и обоснованието ви, че когато човек преживява, не мисли, бих ви насочил към нехудожествените разкази за преживявания. Основна тема за разговори са именно преживявания. Мъже си приказват как е било с жени, жени си приказват как е било с мъже, разкази за казарма, за раждане, за авантюристични или екстремални преживявания. Именно това са сладки моменти, ДА ЧУВАМЕ ЗА ИЗПИТВАНИ НАИСТИНА ДЪЛБОКИ ЧУВСТВА И СТРАСТИ.

Харесва ми едно тристишие, което прочетох от некролог на един млад мъж. Въображението ми допълни историята, че покойният е негов автор. Мълчим и няма какво да си кажем Първата и последната среща страшно си приличат. Ако е истина, че този младеж е авторът, то защо той не е пробил и защо не е оцелял? Защо поетите умират млади? Защо средата не ги стимулира? Чул съм анекдот за Димчо Дебелянов. Негов роднина в София ги препоръчва на някого си с думите "Запознайте се- Димчо. Той е малко ... поет". Това "малко" е от неудобството, че горкият е поет, ама смекчено "малко поет", нещо като "малко луд, безобиден". Все едно, трябва да приемем, че средата е враждебна по принцип. Все някак си трябва да се живее и в нея.

Зависи от целта на ръководството Ако иска да имаме един силен отбор- събира ги в Националния. Ако иска два- разделя ги на ЦСКА и Левски, ако иска масов спорт, задължава ги да правят "мастъркласове" или "уъркшопове" . Мнението ми е, че в нашия футбол има лоши нрави. Спортисти и полу- спортисти ползват връзки за да се уредят или уредят синовете си, защото футболът дава пари и популярност. Талантите не ги откриват и отглеждат, а отглеждат синовете си и синовете на хора, от които имат лична полза.

Лични заложби, близка, специална (естетическа, научна и пр.), и обща (политическа) среда. Деликатна работа е израстването на един творец, все едно в областта на науката или изкуството. То е като отглеждане на едничко семе, което Робинзон иска да развъди култура в своята градина. От много свойства и връзки зависи. От силата на семето, от подходящата или не почва, от наличието на вредители, от местния климат, от климатичните изменения на Земята и дори от слънчевата и галактична активност. Изумително е съчетанието на тези фактори в древна Атина и ренесансова Флоренция. Какви невероятни майки, нрави и владетели са създавали тези колоси там и тогава! У нас е друго. Когато героят на Елин Пелин от „Лаборатория” е в странство, с онези нрави и среда, той е в някаква подкрепяща го и синхронна среда. Когато се завръща в България, неговите добити способности остро се разминават с настоящата научната и фактическа среда. Фактическата среда не му позволява да се реализира, а собствените сили види се, не стигат за да я надмогне. Това не е художествена измислица. Когато Пенчо Славейков се връща в България като немски възпитаник, той изпитва същото, с тази разлика, че кръгът на д-р Кръстев му дава възможност за реализация. Обаче естетическата среда не съответства на това, което той носи. Публиката още се трогва от Геновева. Героят на Елин Пелин е много по- ощетен от синът на дядо Славейков. Въпреки това и Славейков не успява да наложи университетските си знания и културни разбирания. Те остават привнесени на чужда почва. Вазов, макар и да е емигрирал- Браила, Одеса, е израсъл в местната ни среда, навън по- скоро е закалявал родното, отколкото да привнася чуждо. Флорентинците, ех Тоскана! Чудно време. Те израстват на своя почва, усвояват особеностите на средата с майчината кърма и бащино възпитание. Данте не е гледан в памук, изпитал е битките на времето си. Ученият Галилей е бил приет от една папска власт, друга, впоследствие го е отхвърлила от научния живот. Обаче те са имали адекватни и синхронни на необходимото условия, за да постигнат своите върхови изяви. И други, и други... Да, творецът, бил той учен или човек на изкуството зависи от средата и собствените си заложби. От него зависи приспособяването или повлияването й, защото все пак сме хора, а не растения и можем в системата от връзки и влияния, в която сме, едно да променим, друго да отхвърлим, към трето да се приспособим.

Колкото и да е непредставителна анкетата,ако този факт бива потвърден при по- обширно проучване, той би се съчетал добре с идеята, че изкуствата се появяват като изразно средство преди думите. Разбираемо става защо звуковият анализатор и звукоизразяването са предхождащи другите поради способността на говорния апарат на човека и значимостта на звуковото изразяване в природата. Животните са се изразявали със значими и за човека звуци в първобитния му период. Така че можем да се доверим, че звуковото/мелодично изразяване и възприемането му е първо по значимост и поява за човека.

Подведоха ме някои съображения относно причинно- следствената връзка между фрустрация и агресия. Обикновено като причина за агресията се представя някаква фрустрация. Според логиката, кова се изразява като "Ако фрустрация, то агресия". Само че първо, фрустрацията не е така добре дефинирана, че да кажем "Съществува фрустрация!" Второто е, че обикновено казваме "Съществува агресия, значи има фрустрация". Това обаче би било вярно само ако фрустрацията е ЕДИНСТВЕНА причина за агресията. В случая, споменатото "Съществува агресия, значи има фрустрация" е логически некоректно. Иде ми на ум по подобие "драсни-пални клечицата", в която се смята, че щом я драснеш и пали. Знаем, че може и да не запали. Знаем и че клечицата можем да запалим другояче. Така че тези, които откриват агресия, да не бързат да слагат фрустрация прибързано.

Интересен е изводът, че разделяме красотата в света, от тази в изкуството. Разбирам го по следния начин: реалната красота е само в света, тя ни дава усещането, а в изкуството намираме знак, символ, препратка към това усещане и евентуалното му възпроизвеждане. Красивото в изкуството е особено и с това, че оценяваме още и как е възпроизведено, способността, майсторството да ни напомня света, което има допълнително естетическо значение за нас. Искам да кажа, че се прехласваме и пред това, как е изрисувано Четвероевангелието и как е издялана Венера от Милос, не само че историята за Христос и жените са хубаво нещо.

Резултати от пробна анкета Уважаеми участници в клуба, изключително много благодаря на тези, които отговориха на анкетата. На 25.08.20 изпратих пробен въпросник с 3 въпроса по тема „Красивото” до всички други 20 участници в клуб „Любомъдрие или философстване”. 3 участници не са посещавали "Форум Наука" след тази дата. Получени са отговори от трима участници в клуба. Данни отговорил а б в красивото е само в природата х красивото е в природата и в изкуството х х споменаване на красивото в звука/мелодията х споменаване на красивото в звук и в изображение х споменаване на красивото в звук, в изображение и в слово х отношението към красивото се променя с живота х отношението към красивото се променя с емоционалното състояние х красиви са класическите, проверени от времето неща х красиви са актуалните неща х х красивото поражда наслада х х красивото поражда размисъл х красивото поражда релакс или тонизиране/възбуждане х прояви на творчество х х х Изводи Като цяло пробната анкета не доби популярност. Красивото, както и човешкото отношение към него може да се класифицира като намирано в природата и в изкуството, а участващите правят разлика между двете. Най- достъпно и предпочитано е красивото в звука/мелодията, най- малко в словото. (Очакването беше, че зрителният канал е предпочитан) Предпочитанията са към непосредствено възприемане на красивото, склонността към разсъдъчен подход е по- рядка. На възприятието за красиво влияят възрастта, емоционалните състояния и др. Възприемането на красивото води до наслада, релакс, тонизиране/възбуждане на емоциите и интелекта. Навярно няма да се изненадате от резултата, че красивото живо тяло се цени по- високо от изображението на красиво тяло. Тези които са склонни да отговорят на въпроси за красивото са склонни да творят. Много любопитен извод?!

Пиша за първичните.

Некрасивите генитали Външните полови органи определено са прикривани, дори и в най- примитивни общества. Това е не само от хигиенна гледна точка, но и от естетическа. Освен личното ми мнение, че детеродните органи на мъжа и жената са некрасиви, изглежда така мислят и творците, и потребителите на изкуството. С изключение на първобитните мадони, тези каменни и глинени баби, по- развитите общества се прикриват. Елините имат скулптури на младежи, които си имат специфичното име "курос" https://bg.wikipedia.org/wiki/Древногръцка_скулптура и са изработени със съответните атрибути. На по- възрастните модели ... това е отчупено. Казват, че го отчупвали жени с проблеми при забременяване, които го слагат под възглавницата с надежда за магия, но по- вероятно е, да не са били оформяни изобщо. Не ми е съвсем ясно защо, но ми е ясно, че това не е естетично и за показване, макар че нудистите не го намират за неприлично.

Днес обеща да разкаже нова приказка... отнасям се към фолклорните масали с повече симпатия отколкото към поп- фолк- историята. Допадна ми Декамероновската острота на шегобиеца. Ами така се създава среда за култура.

Уви, не мога. дадох определение на изкуство, че е ВСЯКО подражаване на нещо впечатляващо, така че и детската смешка е изкуство. Мога само да кажа, че съм го предал непълноценно, за да ви е интересно.

Вечерта се случи още нещо, свързано с изкуството. Един от компанията разказваше небивалици. 1. Веднъж отишъл при приятел за да му помага на лозето. Онзи му дал една синя манта и го качил на магарицата, а сам тръгнал с друго магаре и с инструменти и кошове. Обаче не го предупредил или пък не знаел, че магарицата е разгонена. Когато минали до пасящи в трънаците край селото магарета, един осел се откъснал и започнал да преследва магарицата. Работата станала много бързо и нашият дори не се опомнил, кога оселът се качил на магарицата. За зла участ, копитата му попаднали в джобовете на мантата и злощастният ездач не можел да мръдне докато оселът си вършил работата. После, шашнати от разказа започнахме да коментираме "Ама как, ама къде, ама колко" докато разказвачът се засмя и каза, че това е измислен разказ, но много му допада това, което обсъждаме. 2. Друг път му се повредила колата- чисто нова лада и я дал на сервиз при много опитен майстор в родния град. Казали му, да дойде след две седмици и той тръгнал с влака. Бил сам в купето, разположил се, дори си запалил цигара. По някое време, обаче, дошъл някакъв с потури и фес и го попитал за свободни места. Този не можел да откаже и новият се настанил, но нещо нервничел и изведнъж направо попитал "Абе, къде мога да се изсера?" (оставям вулгарността, защото има своето значение- привлича внимание и не се забелязват несъсъгласуваните и неверни елементи). Нашият му казал, че на края на вагона има клозет, но онзи съобразил и казал "Ама как, нали влака се движи?". "Ами като се движи, спри го" сърдито изтърсил нашия, че отгоре на всичко и посочил аварийната спирачка на новодошлия, когато оня наивно попитал как изглежда тя. Когато се разположил в купето с надежда всичко да е свършило, влакът се затресъл и спрял. Настъпило суматоха, нашият погледнал през прозореца и видял, че оня със свлечени панталони клечал до влака, а двама от Транспортна милиция (тогава) тичали към него. Погледал още, как го хванали под мишници и вдигнали, а оня сочел към прозореца на купето. Не чакал повече, а тръгнал напред. Милиционерите обаче го последвали като мъкнели нещастния будала. Влакът тръгнал, така че когато стигнал до първия вагон, нашият нямало накъде и милиционерите го спипали. Съставили му акт за 80 лв, а на извъриштелят за 100, глобили и машиниста 50 лв. Добре, че се отървал, та не съобщили в поделението му, (разказвачът беше от сухоъптните войски- кашик) и всичко минало със заплащането на една доста солена за времето глоба. Пак започнаха "прения", ама как, защо, кой и пр. Развеселен разказвачът изчака въпроса "Добре, де, а защо са глобили машиниста" и отговори "Защото не му дал тоалетна хартия" и ни накара да се чувстваме много объркани, като поясни, че това е измислена история и най- хубавото й е, че всички можем после да се посмеем, че зме й повярвали. Да, и това е изкуство...

Днес ходих в музей и в галерия В музея имаше фризове с яйцевидни орнаменти , разделени от стрелообразни. Имаше мозайки с вълнообразни елементи, четирилистни цветове, чертани с пергел, въжеобразни орнаменти в мозайки с две спрегнати линии. Дойде ми на ум, че орнаментите изразяват впечатлението или може би символизират редицата от мъжко- женски символи стрела/яйце. Вълнообразните са с морска символика, а венчелистчетата, писани с пергел са радостта на човек, открил черти, които подражават на света. Продължавам да търся смисъла на декоративнети орнаменти. Изложбата в галерията имаше две голи женски тела, вечна тема, едното по- ефектно, с автор- жена маркиран, но забележим профил на лицето и с едри мазки украса- кордела или ленти в косата. Другото беше по- грубо. Имаше мъглив пейзаж и необясними неща, наречени пейзаж. Хубав портрет на мъж, слял се с морето беше посветен на починал приятел. Имаше и експозиция на три поколения художници от една фамилия, които бяха различни по стил. Общо взето, в сблъсъка на фотографията с рисуването, първо падна в боя рисуването от натура. Достатъчно е художникът да направи снимка, която да прерисува на спокойствие. Евентуално има шанс с особена техника да прерисува това, което фотоапаратът не може да предаде или да избере исторически или фантастичен сюжет, за снимането на който се искат по- специални условия или реквизит. Иначе, фотографската техника позволява възпроизвеждането на всичко от света и при това с достатъчно прости средства и популярни умения.

По- скоро когато красотата се изравни или изчезне в старостта, дава възможност да изпъкнат и други качества, или поне да не ни засветяват някои с красота.

Има ли красота в старостта? Дядо Добри, който позирал в Художествената е обект на многобройни портрети и академични рисунки. Той е обект на изкуството, но не мога да кажа, че е заради неговата красота. В старостта не виждам красота и имам оправдание в определението за красивото като нещо, което изразява адаптацията, успехът на живота. Старостта е белег за загубата на жизненост. В този смисъл не мога да я приема за красива. Като обект на изкуство- да. Изобразяването на старостта е изображение на част от живота. Освен това може да ни препраща към разни мисли и значими образи. Старостта ни насочва към отшелници, мъдреци, патриарси, страдалци, към онова "мементо мори", изобщо тя е с много подтекст, но не и с красота. Именно със своето отсъствие на красота, старостта става ценен обект на изкуството.