Втори след княза

Не хитрувам. Моля за разяснение на позиция. Обяснявам и в какъв аспект ми е потребно това разяснение. Благодаря и съм поласкан и развълнуван от цитата . (още едно доказателство, че постмодерното философстване е чрез метафори, а не чрез термини)

Моля за разяснение правилно ли интерпретирам В душата ?, съзнанието ? произведенията?, на елитните(първокачествените) автори има нещо божествено, олимпийско, нещо надминаващо човешкото, което приживе или посмъртно бива оценено като такова (надминаващо човешкото). Ако е така, то моля, обяснете кой и при какви обстоятелства го открива? Има ли сетивно или инструментално проверими белези за него? Става дума за следното- допускам, че има талантливи художници, които няма да нарисуват своите гениални творби, защото подир спънки и неволи са изгубили вяра и мотив за работа. Ако този пламък може да бъде духнат от хорски постъпки, той не е ли просто САМООЦЕНКА НА СПОСОБНОСТИТЕ, издръжливост, мотивация, ниво на аспирации върху които обществото може да влияе?

Според мен артистът саморефлектира, самооценява се, при това се оценява освен по 1. вътрешни критерии и по тези, 2. обработващи съзнанието на публиката. Неговият критерий за добро изкуство е някаква равнодействаща, нематематическа производна, от неговия вътрешен свят и външния. Тези две сфери, смятам, се пресичат в него, едно приема, друго отхвърля, трето премълчава. Не вярвам да има творец, който се води само по едното, все нещо от другото се намесва.

Иде ми на ум, че търсенията на модернистите за нови изразни средства- кубизъм и пр. школи са все още търсения с добри находки. Без- образните произведения от безразборни петна, мазки и пръски са онова декадентство, което протестира и разрушава изкуството. То култово унищожава палитрата и пали платното пред художника. Двете, не бива да се слагат като общо движение в изкуството. Вторите определено са присъщи на бунта от 60- те години. С този бунт вече се отричат както академизма, така и търсенията от импресионистите до сюрреалистите.

Една случка на поп- фестивала в Монтерей 1967 г. за мен е много запомняща се. Събитието е подробно отразено Тук . Това, което означава тя за мен е следното: Две еднакво силни групи- на Джими Хендрикс и на Дъ Ху са една след друга и първият има предимството да грабне вниманието на публиката. Това е Дъ Ху. Тогава Джимарата отива да намери бензин с който впоследствие култово запалва китарата си. За да направи впечатление, той използва номерА извън това, което прави- извън музиката, музикалното изразяване е стигнало своя предел. Хендрикс изпитва фрустрация, не може да удовлетвори потребността си от високи успехи. Никой не може повече. Тогава той реагира агресивно, тръгва встрани, демонстрира чрез палеж това, което изживява- агресивното. Унищожава последното достижение на цивилизацията - електрическата китара. Мисля, че в абстракционистите е горял същият огън- те първо не могат да се изразят по- добре от майсторите (видяхме, че са опитвали) и второ имат амбиции да бъдат забелязани. Тогава те презрително ще унищожат предишния стил. Агресивно ще плискат бои, ще пръскат безразборно, размахвайки четки като сечащи саби. Те НЕ МОГАТ ДА НАДСКОЧАТ ОГРАНИЧЕНИЯТА НА ИЗКУСТВОТО, НО МОГАТ ДА ГО УНИЩОЖАТ. Това агресивно презрение към достиженията на изобразителната цивилизация е нещото ново от тях. То е култово за зрителите, както коленичелият пред горящата китара Джими.

Съгласен съм с Шпага, добавям, че добрите мисли пораждат и други чисти мисли. Надявам се, ще признаете, че въвеждате мистичен критерии: „ те не могат да общуват с боговете.” и че разглеждате митологизирани вече фигури, в см. творци, оценени от хората през времето, очистени от реалното, превърнати в символи. Ще си позволя да пофилософствам само по критерия за оценка. Изхождам от примерите за Данте, близък до губещата партия- прокуден; Вазов, смятан за фасулковец, писал прокуден „Под игото”, а за „Епопеята …” принизяван, че е подражател на Юго; Вапцаров, близък до губещата партия- убит. У тях не е блестяла аура, която да ги направи безспорни гении. (Хм. Дори Исус е бил разпнат („Господи, защо ме изостави”), така че публиката не вижда НИЩО друго, освен това, което й е осветил прожекторът). Отказвам да приема критерий като аура, божия искра, безспорна дарба, щом Кандидатът за Нобел Пенчо не може да оцени другия кандидат- Иван. По- горе споменавам Князе и имам предвид значимата референтна група. Твърдя, че отношението на публиката към творците се определя по- малко от съдържанието на творчеството, а повече от приетото за значимо отношение, което е усвоила опосредствано чрез приета още преди това за авторитет група. Тези именно насочват прожектора. В един момент са фарисеите- "Разпни го", а в друг апостолите- "Осанна". Това може да са споменатите преди експерти, комисии, професори, но по- вероятно е мнението на ТОЗИ, КОЙТО ИМА ПАРИТЕ. Преди са били аристократът и духовникът, а в днешни дни- търговецът. Това обаче не е друг, същият е: ТОЗИ, КОЙТО ИМА ПАРИТЕ. Задачка: Ако синът на освободения роб Хорации не беше влязъл в кръга на богатия Меценат, щяхме ли да знаем за гения(?) в 21 в.? (оставете си миг за размисъл) Един съвременен, макар и профанен критерий е количеството средства, които публиката дава/би дала за този продукт. Задачка- Ако за Данте през времето са дадени средства за книгите повече, отколкото за галеника на съдбата и двора- Петрарка, това не е ли обективно? Ами за потъвалите в забрава и изплували майстори? Така и Вермеер, претърпял дълго време на забрава, би могъл да се сравнява с Ван Гог, открит след смъртта му, нали? И Кандински с Микеланджело можем да сравним. И през 2050 година ще могат да ги сравнят. Дори картини на един автор добиват различна стойност през времето. Ще видим през 2050-та калкулацията- кой период на Кандински е по- значим? . Можем да сравним и Бербо с Носителите на златна обувка Жеков, Славков, Стоичков, а тях с Гунди. (Е, критерият може и да има слабости... види се трябва да се помисли за брой цитирания в Интернет, макар че тогава Момата с "Кен лий" може да изпревари мнозина от участниците във форума ни. С Бинг Данте има 235000, Петрарка 28500 отговора. А?). Стои и въпросът за това, как референтната група оценява произведението. Със сигурност присъстват неописани още отношения, които участват. Казано съвременно, представянето на стоката- изкуство зависи от маркетинговите подходи. Ах, да, и от съдържанието, но като си помисля за търговските успехи на Спайс Гърлс, на Тату и качеството…о, май гот. Явно боговете са ТЕЗИ, КОИТО ИМАТ ПАРИТЕ, те могат с печалба от мазач да направят Мазачо. А ако е способен им излиза по- лесно и по- евтино. Следва философстване по фактите: фолклор, Паисий, Данте, т.е. творци, оценените като потребни. Абстракционистите вече съм приел, че са потребни, те са творци на декоративно изкуство.

А сега замествам кривата патерица от моя текст с оригинала. т.2, гл. 18, с. 146

Бихте ли развили тази мисъл. защото ми се струва, че точно в нея е ключът. МОЛЯ ДА СЕ ОТНЕСЕТЕ КЪМ СЛЕДВАЩОТО С ПОДОБАВАЩО ЧУВСТВО ЗА ХУМОР 1. Поласкан съм от това, че към мен се отнасяте за толкова труден отговор. Осъзнавам, че претенциозно съм се нарекъл Втори след княза, но все пак, за толкова трудни въпроси е по- напред е княза. Карай да върви, на форума сме само трима и един пита друг. Случайно, това съм аз. Да се нагърбвам. 2. Стрелецът и героят са от съвсем друг кастов слой. Те взимат това, което искат със сила. Не пресътворяват материалното- такава им е природата. Е, творци са в своя занаят, Александър си е направо велик. 3. Да определим реалността в която съществуват творците и занаятчиите. Творците са галени деца на властващите, сиреч героите, полугероите, псевдогероите и антигероите, но силните на деня. В горния кръг те разполагат с изискана среда, изискани жени, изискани забави и изискано удовлетворяване на изисканите си потребности. Занаятчиите се борят за хляба като продават изкуството си на ниските класи, които имат ниски потребности, нисък вкус и стискат здраво парите си. Люта е битката да преминеш в по- горната категория. В буквалния смисъл се иска и „дупе да дадеш”: вж. Люсиен от „Изгубени илюзии”. (Талантлив бил… не стига-а-а). Поради това получилите привилегията да се продадат на горната класа защитават своите позиции. Те се разграничават от занаятчиите и държат да бъдат наричани творци. Естествено ювелирът, който продава на кралицата трябва да е наричан творец за разлика от оня- който продава евтини камъчета и евтин метал- той несъмнено е занаятчия. Несъмнено? Хм. Творците могат да са своенравни, да се напиват, да не са дисциплинирани. Занаятчията отваря рано дюкяна, изпълнява прищевките на клиентите си и не споменава вдъхновението, което можело да не дойде. Просто и ясно- който слугува в царския двор става придворен артист, а който е на чаршията и обслужва простолюдието е занаятчия. 4. Творецът е мащабен и нов, занаятчията е на дребно и по чужд шаблон. Това най- лесно се вижда при висшата мода vs. простите шивачки. Едните правят кройките и налагат модата, другите ги копират. Може и така: Едните правят неща, които никой не е виждал, чувал, мислил, а другите вече видяни, казани неща. Просто като разликата между луд и здравомислещ . Е, в добрия случай много здравомислещи приветстват делата на лудия. Я- да, я- не. 5. Няма количествена мярка за да различим творците от занаятчиите. Не може да се предвиди тест за нещо непредвидимо. А иначе за оценките във всяка дейност си има конкурси, експерти ги оценяват, професори им пишат бележки и забележки. Наука си има- доцимология се казва. Задачки за творчество има. Но никой не може да предположи с точност кой ще стане артист и кой занаятчия. По- опитните професори оценяват и характера- пробивност, издръжливост, сервилност дори и накрая пак съдбата си играе. Както казваше един преуспял художник: „Той бе по- талантлив, но аз се ожених за дъщерята на професора”. Харесва ми и историята от „Дон Кихот” (моля да ми простите, че съм я пренагласил за да ми подпре идеята) в която един идалго споделя, че синът му отива на поетичен конкурс. Побърканият рицар му пожелава да стане втори. Следва разумното обяснение- Първият отдавна е съгласуван. 6. Към кои съм избрал да съм? Естествено към Вторите. Не ми се трепери пред капризите на князете. Там шия да имаш за да те хапят хиените. Завист, подлост, интриги. Мнението на княза е по- силно от мнението на Галилей. Там Земята спира да се върти по желание на инквизицията. Сещате ли се недоволството към Моцарт(!!!) "Твърде много ноти"? А кой беше този владетел? Артисти, сър. По- добре втори, но да те уважават Б Киров и Малоум. 2!

Думите ми са буквални. Иконописците и резбарите са били в еснафа на дюлгерите. Така да се каже "вътрешно оформление" на черкви и сгради. Естествено по времето, когато са съществували дюлгерските еснафи, а не НТДружества и Художествени съюзи. Продължение следва

Безусловно съгласен. Дори се вдъхнових да направя някои несъществуващи или непознати за мен изводи. Изобретателят вижда несъществуващото и го прави ... съществуващо! Попът вижда несъществуващото и го прави ... съществуващо! Пък мъж и жена направо гасят лампата, не виждат нищо и правят ... съществуващо!

Художникът пресъздава. А занаятчията? Спорът творци- занаятчии е война за статус. В България художниците и резбарите са в еснафа на дюлгерите. В Италия рисуването се е учило като занаят. Още в началното училище изкуството- рисуване, пеене, разказване се преподава като нещо, което ВСЕКИ ученик МОЖЕ и ТРЯБВА да прави. Това означава, че изкуството е общодостъпно и единствено от степента на достиженията има разлика. Тук вметвам една приказка: Попитали едного (май знаменит мъдрец... или военачалник....абе, няма значение) кого можем да наречем стрелец с лък. Той отговорил. "Всеки, който може да сложи стрелата, да опъне лъка и да я запрати". Другото са вече степени на добрия, отлични и пр. стрелец. Така и изкуството трябва да се изучи колкото да се започне. После вече са степени. От горната приказка можем да кажем, че артистът (общо) е ВСЕКИ човек. Във всяка своя дейност той пресътворява околния свят. По- добре или по- зле. Още една вметка- анекдотът за "Обущарю- не по- високо от обувките" . А обущарят не твори ли? Та нима обувките са в природата? Нима пуска гьона във вълшебна машина и тя ги вади готови? Та той променя размер, фасон, особености, извивки... по- добре или по- лошо. Апелес не е по- високо от обущаря, той е в ДРУГ занаят. Заради това обущарят не МОЖЕ да го поправя. Сега суетните артисти се мъчат да се дистанцират от занаятчиите, да създадат свои рангове и касти. ... ами, да го правят. Има по- добри стрелци с лък и по- лоши. Трета вметка. Един художник има за любим обект морето. Постигнал е задълбоченост и лекота в рисуването му, има собствен стил. Хубавото си е хубаво- хората ги харесват и купуват. Завистниците го наричат "занаятчия"- полето или портретите му са незабележими. В случая как да го оценим? Като новатор?- е колко да се различава вълна от вълна? Като художник?- та той не се справя с портретите. Като маринист?- най- добре. Тогава той ще може да каже на портретиста- "Не по- високо от лицата на моряците ми". Поради това, предпоставяйки, че ВСЕКИ ЧОВЕК в дейността си- труд, хоби, задължения и свободен избор пресъздава света, то той е творец или по библейски казано с вдъхната от бога душа. А разликата между творци и занаятчии в една дейност не мога да реша по какви критерии става. В стана на Ахил всички са стрелци. Героите са също стрелци, но притежават и още нещо, нещо още неосмислено.

Във вашия коментар има няколко теми, по които с удоволствие последователно бих пофилософствал. Естествено от позицията на своята "лична философия, предразсъдъци и митология". В това е и удобството на диалога. Срещат се две позиции, които в съвремието еклектично съдържат нецялостни и несистематизирани философии. Това си е отделна тема за обсъждане- правото ?! на непълноценните системи да се изявяват и взаимоотнасят с други. По отношение Бош, смятам, че неговият "Нов свят" е изпълнен с познати елементи, в нови отношения. При Дали е от познати фрагменти от елементи в нови отношения. При Балзак е познати елементи в непознати за читателя, но задълбочено изследвани и съществуващи взаимоотношения. Обобщение- артистът (на слово образ, звук) създава своя версия на света- важните според него елементи и отношения. Следва продължение

Фотографията прогони класическата рисунка, а 3D принтера ще прогони и скулптурата. Вече се представят с реална естетическа стойност дори снимки на оцветявания на биологични препарати и физиологични тъкани. Материалното, видимото може в миг да бъде пресъздадено от фотографията. В търсене на нова ниша, изгонени от старата, художниците са длъжни да пресъздадат, екстериоризират, невидимото- преживявания, идеи. Обаче фотографията пак има предимство- много по- лесно е да се направят възстановки на исторически сцени, вдъхващи определени идеи, отколкото да се нарисуват. Професионални артисти могат по- добре да изразят емоции, а бележити съвременни личности и красавици дори не си правят труда да позират пред статив, стига им мигновеното щракване, или сесия с безброй фотоси. За художника остава декоративното! Не че отразява света по- невярно от фотографията, напротив, просто го прави по- бавно и по- скъпо.

Благодаря за коментара и статията на Д. Аврамов. Ще ми се да има закономерности в модернизма, а текстът за това, че конят трябва да е зелен е прелестен. Пожелателен, неизпълнен. После. Дори в кулата от слонова кост авторът не може да създаде стерилните условия при които конят да е винаги зелен. Смятам, че при работещо въображение ще му допада в различни цветове и форми. Прочее, загледах се в десЕн на блуза на съпругата ми. Това, което представят на ограничено парче плат именити художници, днес правят ежедневно безименни десенатори в километри платно. Сега идва пролет. Загледайте се в десените. Извън басмите на "гюлове" няма обекти, няма смислено изображение, но има цветове и форми, които се харесват и според купувачите са хармонични. Има колажи, геометрични фигури, безформени петна. Същото са постигнали, без главоломните претенции. Декораторите днес са приложните "абстракционисти".

Абстрактното в изкуството е в друга посока от абстрактното в науката. Ученият се отвлича (абстрахира) от конкретния предмет, като не обръща внимание на някои негови частни особености. (Събира като числа двете нееднакви ябълки, отвличайки се от тяхната нееднаквост). В реалистичното изкуство също Венера не е толкова конкретният модел, колкото отвлечен от конкретиката образ: към множеството образи на млада, красива, сексапилна, предизвикваща любов жена, авторите подхождат синтезирайки един отвлечен обект. Новият конкретен образ е вече обобщаване от съзнанието на предходни конкретни образи. От сто видени ябълки хомо сапиенс извежда абстракцията ябълка, от сто видени жени в аурата на любовта, артистът извежда една Венера. Следва раздвояването на пътя в началото на 20 в.. Търсенията на артистите отиват към отказ от конкретното, от обекта. Изкуството загърбва обобщението и в частност индукцията като умствено действие и се насочва към това, резултатът от творческите усилия да няма общо с реалността. Това вече не е абстракция. Това е целенасочена неподражателна творческа дейност. В нея надписът под картината рядко означава някакви характеристики на предмет от реалността, а случаен отговор от автора на въпроса „И каква стана тя?”. В литературата абстрактното изглежда по- различно. От една страна писменото слово разполага със средство, съдържащо голяма степен на обобщение. Понятието за ябълката е вече извлечено от безбройните й образи. Използвайки обаче метафори от осмислената реалност, когато ни предават непознатия свят на въображението си, пишещите приписват някакво друго значение на думите. Те са въвлечени в нови връзки, вече не означават нито това, което е в първоначалният им смисъл, нито придаваното им досега алегорично значение. Те са толкова уникални, колкото света на автора или поне колкото той си мисли, че е уникален. Водовъртежът не е нито природното явление, нито поток, който ни влачи и не можем да се измъкнем, това е дума, която е звучна и хаотична. Поставяйки си за цел да направят видими дълбините на собствената си душа, абстрактните творци тръгват с големите претенции и очаквания за нещо грандиозно. Новият обект иска и нови средства. Те са също толкова необясними, както новия обект и поради това могат да бъдат случайни, да не са изобщо осмисляни и значещи нещо за някого. Като изключим продавачите на такова изкуство, спекулиращите сноби и критиците, които вкупом се препитават от продажбите, може би ще ни отговорят крайните купувачи, които определят коя е тази абстрактна стока, заради която дават парите си. Не съм изследвал, изчерпващите характеристики, които привличат потребяващия, използвам самонаблюдение и умозрителни подходи. В тези си подходи, допускам че и авторите мислят в същата посока, очертавана от потребителите: „Харесва ли ми? Впечатлява ли ме?” На първо и основно място, смятам, че "абстрактното" изпълнява декоративната функция на изкуството. Несвързаната с обект и форма творческа продукция предизвиква по необясним начин задоволство у хората. И авторите, и потребителите интуитивно различават кои произведения са по- въздействащи. Получава се на пръв поглед парадокс, че абстрактното изкуство е интуитивно. Това обаче е парадокс, само доколкото в науката абстракцията е нещо изразимо с термини, но в споменатото по- горе натрупване на образи, довеждащи до индукция за абстрактното, изчистено от конкретика, умствената дейност остава интуитивна. И в изкуството, и в науката постигането на абстракция за единство на обектите е рожба на интуицията. Естествено, освен споменатата естетическа интуиция, във въздействието на цветовете има и научен подход. Гьоте е създал „Учение за цветовете” (Zur Farbenlehre; 1810) Вж. Мистиката в абстрактното изкуство. Автор: Павлина Чакърова В: http://artnovini.com/analizi/639-mistikata-v-abstractnoto-izkustvo.html. Съществува и Цветови тест на Люшер Вж. Уикипедия. Тоест търсенията за цветовото въздействие вървят както в изобразителното изкуство, така и в науката. Към въздействието на цветовете, изобразителното изкуство прибавя и търсенето в посока въздействието на изображения, лишени от денотат. Изображения, ненапомнящи за нищо. Отсъствието на правилни геометрични форми в природата дава възможност те да се използват широко в т. нар. „абстрактна живопис”. Сърповидната форма ще ни насочи към месечина, лодка, устни, но очакванията за квадрата са, че никога и към нищо. В словесното изкуство, думите имат свой денотат, но съчетанията им ни откъсват от него. Свързването на несъответстващи на реалността конотации дава идея за нови неща, които авторите търсят, често, уви, неуспешно. От значение и от полза, обаче, се постигат открития в музикалния слог на текста. Вж. Зеленият кон на българския модернизъм. Автор Едвин Сугарев В: https://liternet.bg/publish/esugarev/zeleniiat.htm. Тази декоративна функция на изкуството, да има то художествен ефект върху пространството и изживяванията на ползвателя всъщност е основна за „абстрактното изкуство”. Абстрактната картина, според мен, е свързана цветово с експозиционното пространство, с белите стени на залата, със съседството си с петна в контрастни или близки цветове. Може да се каже, че е свързана и чрез подобието на формите. Разглеждана в изложбени зали или съвременни стаи с прави ъгли, тя им съответства със своите правоъгълници. Непонятността на изображението отразява непонятността в мозъка на човека, сам сред четири стени. И така, абстрактното изкуство не внася повече абстрактност в изображението. В него няма абстракция. То е само търсене на средства и начини за изобразяване на един друг свят- вътрешния. В изобразителното изкуство този свят няма видим обект. Изображението по- скоро илюстрира или цели да предизвика някакво преживяване, чрез съчетанието на цветове, без форма, със случайни форми или с форми, противоречащи или без подобие с реалността. Съответно възприемащият преценява, че това съчетание предизвиква у него съпреживяване или просто, че съответства на тапетите му. В словесното изкуство, невъзможността за предаване на форми се изразява чрез несъществуващи словесни съчетания, а вместо на цветовото въздействие се набляга на звуковото. В музиката, отказът от подражание на обекти е трудно забележим, доколкото музиката се основава на свои закономерности и много рядко на подражание на звуковата среда, което прави да бъде смятана за най- абстрактното изкуство. В замяна на това, творците се отказват да творят по досегашния начин- ладотоналност, формоизграждане, мелодизъм. Това не е мечтата на слушателя, но в свят на хаотични шумове, определено новите музикални форми имат свое въздействие, аналогия и почитатели. Остава въпросът за критериите по които да бъде определено дали художественият образ съответства на вътрешния свят на автора и възприемащия. Доколкото това са субективни, трудни за обективизиране неща, то основен критерий остава вербалното или рефлекторното изразяване на изживяването. Стремежът към подражаване или възпроизвеждане на произведението (ако друг творец изразява по същия начин същото, той потвърждава, че това е адекватно изображение) е друг критерий, което при модни стилове може да не е осъзнато като потвърждение и не е по- съществен. Отбелязва се, че сред художествения авангард повече се цени изобретяване на нов стил, отколкото приемане на съществуващ като по- адекватно средство. Проч. оценката на изживяването също е социално зависима и също не е особено адекватна. Обективна оценка е много трудна. Размитостта на възприемането на нещо като красиво, пък и на която и да е от естетическите категории, прави художествените произведения некритикуеми. Няма с какво да се сравнят за идентифициране. В математиката абстракцията 2+2=4 е проверима както за ябълките, така и за богините. В изкуството тя е несравнима с нищо. Дори със себе си, т.е. не може да се твърди дори, че А=А в очите на художника и неговите зрители. Не могат да се сравняват необективизиран предмет с образа му, нито два образа на една тема от един автор, съвсем пък не могат различни изображения от различни автори. Прогнозата е, че изображението на вътрешния свят ще добива постепенно предметност чрез метафората, чрез подобието с някои познати явления. Авторите ще отразяват вътрешния свят все по- адекватно и разбираемо, т.е. надявам се да има повтаряемост на средствата и оценките и казано метафорично образът "водовъртеж" ще започне да обозначава едно и също. Надявам се и новите връзки, открити от модернизма, авангардизма и пр. да дадат нови насоки в декоративното изкуство, в представяне на вътрешния свят чрез цветовете, звуците, думите.

Изображенията Митологията, ах тези култови изображения! Има ги всякакви. Когато гледам декоративните изображения те радват очите ми. Когато изображенията представят някакъв сюжет, това буди и ума ми. Наистина, не бих живял в дом, от край до край обкичен с картини, но някой акцент, едно художествено мото, характеризиращо същността… Най- прости, според мен, са изображенията на животни. Коне, овчици, стада. На човек му става мило като ги погледне. Идилично. У хора, обичащи селото, те събуждат реални спомени на младост и любов. Пейзажите- също. Събуждат спомени или пък идеи. Пейзаж на Матерхорн или Нгоронгоро, тропически лазурни брегове с наведени палми пораждат мечтата, сладостна и примамваща. Такъв пейзаж предизвиква мисълта „Трябва да стъпя там”, а зимен пейзаж с кацнало на черно клонче синигерче или щиглец, с малкото си цветно петънце предизвиква мечтата за пролет и оживяване. Не зная как стоят нещата с изображенията на билки, гъби, схеми с животни, растения, изображения на човешки скелет, кръвоносна система, мускулатура. От една страна, предполагам, че това са изображения от които научаваме за нещата, от друга, че ни носи наслада познаването им, а от трета това е белег за нашето познание. В кабинета на доктор да видим череп, в аптека да видим картина на билки, в кабинета на ветеринаря- расови животни. Това е респектиращо, а от друга страна собственикът им демонстрира статус. Така и актовите фотографии в дома на фотограф биха имали същата функция, но в дома на дон Жуан биха били скандални. Голото тяло, атлетично и хармонично, в Европейската култура е на почит. В християнството тялото е мъченическо, тленна обвивка на духа. Първото поражда идеята за физическо здраве, сила, второто за презрение към него и възвисяване на духа. Въпрос на избор. Негативните емоции породени от мъченичеството се превръщат в творчески, енергизиращи, а предадени метафорично- позитивните теглят колата на делата, а негативните я бутат. Аполон, Венера, Давид предизвикват възхита, докато скулптура на умиращ роб или гладиатор, на дълбоко проникналите стрели в св. Себастиян или мъченическата смърт на кръста предизвикват възхищение от техния дух. Не зная колцина са тези, които вярват в магическата сила на иконите, но не може да бъде отмината и тази функция на изображенията. Лично аз не съм комуникирал с икона. Допускам молещите се да могат да търсят помощ от изображение или дори само от кръст. Не зная. Семейните портрети разбирам. Те са наше минало, спомени за чувства, думи и дела, свързани с предтечите, спътниците или наследниците. Най- сложни за моето възприятие са изображенията на герои и събития. Те ни препращат към сюжета, който вдъхва у нас някакви идеи. Изображения, напомнящи случка, разказ, поука, която трябва да ни е винаги пред очите. Алегории. Справедливостта пред юриста, Христовата жертва пред вярващия или пък всеопрощаващата му майка. Левски като съдник за демократичното пред политика. Вдъхновяват превземането на значим град или велика победна битка. Аз самият не мога да избера някое такова изобразено събитие. Не се смятам за монолитен, а по- скоро за многообразен. Радват ме и са ми поучителни много събития, заради това моята „галерия” редовно сменя съдържанието си. Последните ми „изложби” ме радваха със своите идеи. Дълго стояха пастелни натюрморти, които никому неизвестната авторка е пазила от своята младост. Рисувани през дълъг период, показващи усет за красивото и умение за представянето му, те ми разкриха, колко трагично е доверието във вечността на изкуството. Тези рисунки са напуснали дома си заедно със стопанката, зарадвали само един зрител- мен, който накрая ги мушна сред купчина репродукции и изрязани пейзажи от календари. Сега мисля да изложа пред себе си черно- бяла фотография от Ню Йорк с кулите- близнаци. Има място за размисъл и емоционални внушения, нали? Друг път се порадвах на натюрморт от световно неизвестен художник, името от подписа на когото в съвременността съответства на автор на абстрактни конструкции. Това, което излъчваше за мен картината беше, че ето на- като студент авторът е рисувал академично, търсел е съответствие, но днес кой може да подражава на фотографията в нейната точност на възпроизвеждане? Тогава, дали защото е търсил пари или слава, той се насочва към нещо което го прави известен. Няма да се върне към реалистичната живопис. Той ще прави неща, които нищо не значат. Отново преживях трагизма на измислената от самия мен биография на картината. Един добър художник в света на техниката загива. Е, може да подрежда дървени трупчета и тръби, стига да има връзки да пласира труда си като изкуство. Мисля си, че и увеличени репродукции на илюстрации бих държал в дома си. В никакъв случай Любен Зидаров, но на тези от Доре към Ад или на Лазаркевич към приказките бих се порадвал по- дълго. Стигайки до абстрактното изкуство, което е по- ценно със своя творец или предистория, смятам че съвсем справедливо авторите му ще се насочат към декоративната му стойност и ще престанат да го наричат абстрактно, за да си го правят, както досега- декоративно. Онова, декоративното бих гледал дълго и с удоволствие. *** Няма нищо необичайно в това, че във времето на уникалното изкуство, библейският чергар Лаван хуква да гони зет си Яков за да си върне идолите (Битие 31:30-35). Днес, при изобилието на творци и вещи, можем да сменяме култа си много често. Един идол за преклонение не издържа цял човешки живот. Безброй идоли е всъщност никакъв идол. Смяната на постерите на музикални идоли в тинейджърска стая е именно това. В еклектичното си световъзприемане можем да се отдадем както на иконопочитание, така и на иконоборство и да се прекланяме пред декоративни извивки и багри. Можем да славим антични, библейски, източни и далекоизточни митове и герои. При това не едно след друго, но едновременно и при това без естетическо противоречие. Култовите изображения се профанират при тяхното изобилие. Ежедневното превръща изключителното в прах. Настъпила е ентропия, безструктурност. Не мога да кажа, дали това е тор за нови култове или килим от пепел, задушаващ новото. Дали е вавилонско стълпотворение, което поражда многоезичие или е настъпило безплодие, в което дълго ще се разнася праха над Помпей.

На неженствените жени пожелавам мъжествени мъже, които да ги направят женствени!

Добре. Не е на пол, а НЕЩО друго. Простотията как ще я идентифицираме? а. отсъствие на висока терминология б. присъствие на груби думи, заплахи, псувни в. употреба на алкохол, наркотици, пристрастност към филми с насилие, възпитание в семейство с насилие. мизерия, ниски доходи г. б`ахма`а му?

Благодаря. Купона беше страхотен. Оценихме, че притеснените от много работа жени не се веселят добре.

Честит Осми март. Пожелания за всичко добро на женствените жени!

И биологическият и социалният пол са нещо наложено. Биологическият пол е нещо, което се проявява под натиска на биологията. Не е ей- така от самосебе си, леко и безболезнено. То е след насилието и телесните революции подбудени от жлезите с вътрешна секреция. Социалният пол е също нещо принудително, поради социалните изисквания. Когато социалните изисквания налагат твърдост, инициативност, високо образование и компетентност, то и мъже и жени се съобразяват и поемат този път, независимо от желаните роли. Може на една жена да й се иска да е ухажвана, глезена, любена без ангажименти, но когато животът я притисне или я подгонят амбиции, става делова, хищна, агресивна или прелъстителка, интригантка, или всеотдайна майка, или хитра и коварна хиена. Роли! Мъжът пък става "негър", жертва или хомосексуалист, щом това му изнася, отказва се от власт и съперничество, както и обезпеченият лъв на хранилка и с осигурена безопасност в зоопарка. То и лъвицата иска да е любена безкрай, но когато дерибеят не мръдва от леговището си, а малките котета изцеждат цицките й, тръгва на лов, като стръвен ловец, организира, води, хапе. Става друг джендър. Ако петлето постоянно е притискано и кълвано от дъртия петел, то се примирява, позволява старият да му се качва , не вдига шум и не смее да подгони кокошките. Става "куряк" (диалектно). Разбирате за какво иде реч. Това е:неволя и амбиции, принуда и страсти. Учиш си ролята, гледаш от другите и участваш в Шекспировския театър.

Простете, подведох се. Не знаех, че вярвате във вещици. Все пак идеята за любов е по- ...

Обикни ме. Зрелите правят любов!

РЕЗУЛТАТИ от социално- психологическо изследване на тема "Съществува ли оформена от медиите среда, в която жените са оскърбявани и/или унижавани чрез вулгаризиране на външните им полови органи?" Изследването бе проведени на 3-4.03.18 в тема Джендър- психология или джендър- лакърдии на Форум Наука в два етапа. Зададен бе единствен въпрос, насочен към жени- участнички: „Смятате ли изобщо за негативно психологическо изживяване просташките термини за гениталите в масовите медии?” Поради отсъствие на отговори бе проведен втори етап, при който авторът допусна няколко помощни хипотези за уточняване неуспеха на първия етап. Активността бе стимулирана с неадресирано вулгарно изказване: „Путките са си путки”, включващо именно изследваното вулгаризиране на външните полови органи. Последваха четири отговора, отнасящи се до анкетния въпрос и стимулното твърдение, като и в четирите случаите самата анкета бе игнорирана, т.е налице е изтласкване на проблема. Във втория случай лицето прояви рационализация или по- скоро интелектуализация на изтласкването В случая авторът благодари за отправените предложения и забележки, но отстоява право на анкета с единствен въпрос, имайки предвид компетентността на анкетираните за самооценка на собственото изживяване- лица от женски пол, занимаващи се професионално с психология. В третият игнориращ отговор бе установена атрибутивна проекция, при което на автора беше приписано изследване на себепознание по темата, като по- голямо основание има да се приеме, че твърдението е агресивен отговор на стимулното твърдение. Аналогично (агресивна реакция на стимулното твърдение) в четвъртия отговор авторът бе анализиран и му бе приписана фобия, основана на интуиция, съответно не бяха представени аргументи. Любопитно е написаното от същото лице В случая фрустрацията от стимулното твърдение е преработена в зов за помощ (ресигнация), което пък демонстрира нееманципираност на жената в 25% от разглежданите случаи. От получените на този етап отговори могат да се заявят следните резултати: 1. Изследваните лица не приемат като актуална темата на анкетата. 2. 50% от лицата се отнасят негативно към автора на анкетата и 50% пряко към анкетата. Като резултат може да се посочи, че участващите смятат, че не съществува лично за тях или пък игнорират съществуването на негативно психологическо изживяване, породено от просташките термини за гениталиите в МАСОВИТЕ МЕДИИ, но 50 % реагират относително агресивно, ако изразяващият такова отношение е в личното им пространство, или приемат, че такъв просташки термин се отнася лично до тях или до пола.