К.ГЕРБОВ

Има мислене и мислене. Аз, например си мисля, че ако национален празник на България стане 24 май, Бойко Борисов ще изпрати благодарствено писмо до Ципрас.

Ето това е политика: Борисов благодари на Финландия за участието им в ... - 24 Часа Руският патриарх това имаше предвид, а не думи на президента. На "финландците" благодарности е изказало и населението на Санкт Петербург. Лейбгвардейският Финландски полк е бил разквартирован на Финския залив. Финляндский лейб-гвардии полк — Википедия

Ти като си го чел, би ли ми помогнал и насочил към някоя конкретна страница, където се споменава за Руско-турската война 1877-78 и проливите?

И къде тук има документални сведения, че Руско-турската война 1877-1878 г. е започнала "заради Проливите"?

Ето го отговора. Убеден съм, че със своето дело православните църкви на двете държави ще продължат да допринасят за нашето културно и духовно сближаване, каза президентът. "Българският и руският народ са свързани от дълбоки духовни и културни връзки и голям принос за това имат Българската православна църква и Руската православна църква – още от делото на Светите братя Кирил и Методий и пренасянето на славянската писменост в Русия.“ Това заяви президентът Румен Радев, който разговаря на „Дондуков“ 2 днес с Негово Светейшество Кирил, патриарх на Москова и на цяла Русия. В срещата участва и Негово светейшество Българският патриарх Неофит, съобщиха от прессекретариата на държавния глава. „Убеден съм, че със своето дело православните църкви на двете държави ще продължат да допринасят за нашето културно и духовно сближаване“, заяви още президентът. През последните години в Русия са построени хиляди православни църкви и манастири, а Руската православна църква развива активна социална дейност, насочена и към младите хора, посочи патриарх Кирил. Държавният глава оцени високо участието на руския патриарх в тържественото отбелязване на 140-годишнината от Освобождението на България и подчерта, че народът ни пази спомена за Руско-турската освободителна война от 1877-1878 г. и България уважава паметта на воините, загинали за нейното освобождение. Така както църквата се бори за душата на всеки човек, така и ние сме признателни към паметта на всеки воин, сражавал се в руската армия под знамената на император Александър II и загинал за българската свобода, независимо от неговата националност“, подчерта Румен Радев. Патриарх Кирил оцени високо ролята на българския държавен глава за недопускане на преиначаването на историческата истина в България за Освободителната война от 1877-1878 г. „Паметта за героичната борба на руси и българи за освобождението на православна България е особена страница за историята на нашите народи. И затова бих искал да помоля и Вас и българските институции да съхраняват тази памет, независимо от политическата конюнктура“, заяви патриарх Кирил. http://epicenter.bg/article/Radev-kam-patriarh-Kiril--Priznatelni-sme-kam-pametta-na-vseki-ruski-voin/148602/2/0

Документи давай! Само с лакърдии не става. Днес някакъв депутат се извинява, че бил подведен от пресата. Покажи поне какво е писано в тая преса, дето се позоваваш на нея.

Не е прах. Съглашението Русия - Австро-Унгария е дело на Горчаков, а Санстефанския договор – на Игнатиев. Историята се развива с времето. Има доста разработки на тема „сгрешил ли е Горчаков или не”. Но ако нямаше под ръка Будапещенската конвенция, Русия нямаше да започне война с Турция. Значи нямаше да го има и Санстефанския договор. От включването на Русия в защита на славяните през 1875 г. до завършека в Сан Стефано през 1878 г. се променят много неща. Александър II и Горчаков не са предполагали дори как ще се развият събитията. Но като са се хванали веднъж на хорото, не са се отказали. Каквото са успели да сторят руснаците – това трябва да се гледа. Може да се направи един такъв ироничен коментар: Русия създава Княжество България; Съединението пък сбъдва девиза, предложен от Стамболов „съединението прави силата”; а Македония е оставена на завета на Левски: сама да се освободи. Русия до последно не е имала желание да води война, но събитията са се развили по определен начин, и руското правителство и царят са реагирали съобразно обстоятелствата. Може да се спори по много неща, на не и да се измислят мантри като: руснаците искали Задунайска губерния; искали Проливите; искали коридор до Егейско море. Сега пък "прах в очите". Дайте някакви факти за тези измислици.

Руското правителство и главното командуване на армията смятали, че след ратифицирането му Санстефанският договор трябва да бъде изпълнен. То­ва налагало завземане от руските войски на тери­ториите, включени в българското княжество, въвеждане в тях на временно гражданско управле­ние и подробно определяне на границите. Инициа­тор за изпълнението на тези задачи бил граф Иг­натиев. В обширна записка до канцлера Горчаков от 15 март 1878 г. той обосновал необходимостта от изпращане в Македония на войсковия корпус, командуван от генерал Скобелев. За главен комисар по определяне на граничната линия бил предложен княз Имеретински, а за граждански комисар М. Хитрово, бивш руски консул в Бито­ля.48 В Главната квартира на руската армия била съставена „специална прокламация“ към жители­те на Западна Румелия, подписана от главно­командуващия и отпечатана на четири езика: ру­ски, български, гръцки и турски. В нея се изтъква, че населението в Западна Румелия /Македония/ придобива своето освобождение без жертви по си­лата на сключения мирен договор. То се призова­ва да посрещне руските войски с мир и да съдействува за установяване на нов граждански по­рядък. С разпространението на прокламацията бил натоварен гражданският комисар Хитрово.49 Изработено било предложение за разположе­нието на руските войски, тъй че те да бъдат раз­пределени равномерно в Северна, Южна и Югозападна България /Македония/. Военният министър уведомил главнокомандуващия, че Александър II одобрил предложението, но добавил, че за негово­то изпълнение ще трябва да се чака специална за­повед.50 Съображенията за отлагането се криели в изострените отношения с Англия и Австро-Унгария и в отказа на Високата порта да изтегли свои­те войски и граждански власти от Македония под предлог, че Санстефанският договор щял да бъде ревизиран. Главнокомандуващият на Действуващата армия не проявил инициатива и настойчи­вост да принуди Високата порта към изпълнение на поетите с договора задължения. Определеният за завземане на Македония четвърти корпус от руската армия бил задържан в Тракия. Не били изпратени и двамата комисари — пограничният и гражданският. Това насърчило турските власти в Македония в преследването на всяка проява на не­подчинение и съпротива от страна на българското население. Лишено от подкрепата на руската армия, националноосвободителното движение тук не могло да се разгърне и да ликвидира осман­ската политическа власт и господствуващата фео­дална система. Отказът на западните държави да признаят Санстефанския договор и неизпълнението на не­говите клаузи от Високата порта подтикнали ру­ското правителство да ускори изграждането в освободените земи на българска народна армия. За тази цел през май 1878 г. Опълчението било преобразувано в земска войска, чийто състав бил определен на 84 750 души. Това било направено, за да се осигури княжеството с национална военна сила и да се разшири подкрепата, която бъл­гарският народ можел да окаже на руските войски в случай на нова война.51 Известията за отказа на западните държави да признаят Санстефанския договор и съпроти­вата на Високата порта да изпълни неговите постановления внесли смут сред българския на­род. Едновременно с това обаче се засилила народната решимост да се доведе докрай делото на националното освобождение. До руските военни и граждански власти в България, както и до царя и правителството в Петербург били отправени стотици благодарствени адреси за извоюваната неза­висимост. Те били скрепени с хиляди подписи на жители от всички освободени и неосвободени бъл­гарски земи. Наред с благодарствените адреси би­ли изпращани протести против политиката на непризнаване на Санстефанския договор от запад­ните държави и молби да бъде завършено делото за освобождение на българския народ. Такива молби били изпращани от жителите на Среднородопската област, оставена съгласно договора под турска власт, и от Македония. Така например на 14 март българите в Разложкия край се обърнали към главнокомандуващия Н. Николаевич с молба за освобождението им от тур­ска власт. На 27 март подобна молба била отпра­вена до Н. П. Игнатиев от жителите на селата Устово, Долно и Горно Райково, от Пашмаклъ /Смолян/, Левочево, Дунево, Писаница, Чокманово и др.52 С молба за осъществяване на национал­ното освобождение се обърнали към княз Горчаков на 1 юни 1878 г. българските общини в гра­довете Сяр, Велес, Струмица, Скопие, Неготин, Демирхисар, Драма, Радовиш, Кукуш и редица други.53 Съдбата на останалото под чужда власт бъл­гарско население обаче не е можела да бъде реше­на едностранно от Русия. Междувременно под на­тиска на западните държави руското правител­ство дало съгласието си за свикването на Берлин­ския конгрес. Съдбата на това българско населе­ние била вече в ръцете на Великите сили, които се отнасяли враждебно към делото на Русия за национално освобождение и обединение на българ­ския народ. История на България, т. 6, с. 466 и пр.

А да си се интересувал какво е ставало на дипломатическия фронт от 19 февруари до 18 май? Дай някакви документални сведения, че "императорът и генералите си искат коридор" и т. н.

Анализ на Радко Димитриев.

Каравелов е трябвало да се срещне с Черкаски по въпроса за печатницата си в Търново. По този въпрос съм писал в Следи от Любен Каравелов в свободна България - Нова история ... Игнатиев отбелязва в две-три изречения за смъртта на Черкаски. Споменава и че предал на представителите на Сърбия и Черна гора при Главната квартира „копия от договорните членове, отнасящи се за Сърбия и Черна гора”. Тъй като румънският представител го нямало, предал на някакъв офицер какво да му предаде, като се появи. Но не споменава да се е срещал с българи.

Сведения за самото подписване на мирния договор привежда в записките си главният участник в събитието, генерал граф Николай Игнатиев. Озаглавени „Сан Стефано”, те са издадени през 1916 г. на руски език. Включени са в сборника „Н. П. Игнатиев. Записки (1875-1876)”, изд.1986 г. По неизвестни причини в тези записки за времето, след като на път за Одрин през януари 1878 г. Игнатиев напуска Румъния и навлиза в България, разказът започва да се води от трето лице. Снимка на крайбрежната улица на Сан Стефано, с дома, където е пребивавал Н. Игнатиев (фотограф Паскал Сабах) Ето откъса от записките на Николай Игнатиев, отнасящ се до деня на подписване на Санстефанския договор. „От сутринта до късно вечерта на 18 февруари пълномощниците преговаряха и когато всички членове бяха окончателно редактирани и скрепени с подписите им след старателна проверка, секретарите на граф Игнатиев започнаха да преписват окончателно подготвените за тържествено подписване екземпляри на договора. Заедно с това бяха изработени картите на България, Сърбия и Черна гора и на новите руски граници в Азия и в Добруджа. В пет часа сутринта в деня на подписване на мирния договор графиня Игнатиева наблюдава работата на секретарите В къщата, заемана от Игнатиев, работата кипеше през цялата нощ и сутринта на 19-и, около обед, пълномощниците можаха отново да се съберат. Трябваше още да се сверят и старателно да се прочетат членовете на договора, да се сравнят двата екземпляра и всички приложения, при което на пълномощниците отново им се наложи неведнъж да отстраняват дребни недоразумения, да поправят грешки и особено да успокояват и ободряват Сафвет паша, който се измъчваше от мисълта, че трябва да подпише такъв унизителен, според него договор за турците. Игнатиев му доказваше, че би трябвало да бъде още по-тежък след поведението на Портата през 1876 г. и 1877 г., но че дължи само на великодушието на господаря, на снизходителността на главнокомандуващия и на сговорчивостта на пълномощниците постигнатите по-умерени условия, отколкото първоначалните справедливи искания на Русия. Главнокомандващият велик княз, без да си дава сметка за трудностите на предстоящата къртовска канцеларска работа през последните двадесет и четири часа, от най-ранно утро на 19-и започна да изпраща адютанти, искайки незабавно подписване на договора. Като научи, че пълномощниците с помощниците и секретарите си са се събрали в къщата на Игнатиев, Негово височество, без да предупреди Игнатиев и без да се заинтересува за мнението му, събра след обеда войската на полето пред Сан Стефано, на показ пред истанбулските минарета и купола на „Св. София“, за да обяви тържествено на армията за сключването на мира и продължаваше да изпраща лица от своята свита, за да кара да се бърза с подписването на договора, без да взема под внимание ония обяснения, конто изпратените даваха, за да убедят, че часът на извършването на окончателното подписване на дипломатическите документи не може математически да бъде определен предварително и че напразно бързаха да съберат твърде рано войската. Генерал Игнатиев и Сафвет паша подписват в Сан Стефано мирния договор между Русия и Турция Най-после, едва около шест следобед, договорът можа да бъде подписан при спазването на всички формалности. Щом като всичко беше оформено по съответния начин, Игнатиев скочи в каляската си и се понесе към очакващия го, начело на своята блестяща свита, яхнал кон главнокомандуващ и доложи на Негово височество, че мирният договор е подписан окончателно. Великият княз веднага изпрати предварително приготвената телеграма на господаря и радостно поздрави уморената от дългото чакане войска с блестящия край на кръвопролитието и тежката война. След благодарствен молебен, отслужен пред войските, вече почти в полумрак, главнокомандуващият ги пусна с церемониален марш пред себе си. Войнственият, бодър, въодушевен вид на минаващата войска направи силно впечатление на стеклото се население. На Игнатиев му беше много тежко да подпише договор, наречен прелиминарен, със съзнанието, че той не отговаря на оня идеал, за чието осъществяване той положи толкова усилия в течение на четиринадесет години от своя живот и че слагайки своя подпис е принуден да даде на други да довършат малко познатото им дело и на което може би не съчувстваха; да се откаже от по-пълно, блестящо и трайно решение на Източиш въпрос, който толкова дълго го тревожеше. Сафвет с явно вълнение и печално самоотричане подписа договора, проявявайки и тук своята фаталистична философия… Първа и последна страница на оригиналния Санстефански мирен договор Вечерта на 19-и пълномощниците изпратиха следните телеграми: 1) до канцлера: „Имам удоволствието да Ви съобщя, че току-що е подписан прелиминарния договор. Текстът се приближава до първоначалния проект с някои допълнения. Искането да ни се отстъпят броненосците е изоставено. Относно паричното възнаграждение е решено, че Портата ни дължи триста милиона рубли. Начинът на плащане и обезпечаването му са предоставени за по-нататъшно споразумение между двете правителства. Границите на България са определени според първоначалния проект заедно с морското крайбрежие около Кавала. Само градовете Солун и Одрин остават на турците“. 2) до Гирс (заместник-министър на външните работи – бел. Игнатиев): „Да се предаде на военния министър. Считам за свой дълг да Ви обърна внимание, че по споразумението с турците кавказките войски ще имат право да се качат на кораби в Трапезунд, за да се върнат в Русия, а Дунавската армия може да се върне през Мраморно н Черно море. Окупационните пък войски (т. е. тези, които трябваше да останат в България в течение на две години – бел. Игнатиев) могат да организират постоянни съобщения с Русия чрез Варна и Бургас и да устроят там складове“. 3) „Тифлис. До Великия княз наместник: „Имам честта да съобщя на Ваше императорско височество, че току-що в Сан Стефано бяха подписани мирните условия. Карс, Батуми, Баязид, Ардахан, Олта, Ардануч, Артвин, Алашкерт, Кагизман, Хамур остават за Русия. Границата е определена съгласно първия проект. Руско-турската комисия трябва да започне незабавно очертаването на границата на място. Кавказките войски след подписването на окончателния мир имат на разположение шест месеца, за да опразнят областите отвъд новата граница и могат да се отправят към Русия от Ерзерум и Трапезунд“. Игнатиев побърза да се споразумее с Портата и да съобщи на двамата главнокомандуващи и на военния министър резултатите от допълнителните си преговори с турците относно постепепиото опразване на заетите от руските войски области и начините, по които можеха да се възстановят и да се поддържат безпрепятствено връзките е Русия, както и да се извършва по-удобно (предимно по вода) връщането на войските в родината или по гарнизоните им. Игнатиев се грижеше да бъде предоставена възможност на руската армия да се върне по-скоро в Русия след утвърждаването на мира и да се съкратят по възможност безполезните разходи за издръжката на армията след края па войната. Същевременно той се стремеше да облекчи обратния път на нашата армия, като войските се качат на корабите в Буюк дере, Сан Стефано и Родосто, Бургас и Варна (за Дунавската армия) с право да организират в последните два пункта складове, а за Кавказката армия — в Трапезунд, за да се съкрати трудният път от Ерзерум до Александропол… Великият княз Николай Николаевич изпрати на 19-и от полето, където бе станал парадът, следната телеграма на господаря: „Имам щастието да поздравя Ваше величество с подписването на мира. Господ ни сподоби, господарю, да завършим предприетото от нас велико и свято дело. В деня на освобождаването на селяните Вие освободихте християните от мюсюлманското иго“. Господарят получи тази телеграма малко след осем вечерта и в 8.40 ч. отговори на Великия кияз по следния начин: „Благодаря на бога за сключването на мира. Благодаря от сърце на теб и всички наши юнаци за постигнатия резултат. Само европейската конференция да не развали онова, което сме постигнали с нашата кръв. Александър“. Радостната вест се разгласи в Петербург, още повече че въпреки късния час, по височайша заповед бе даден салют от крепостните стени. Председателят на комитета на министрите, бащата на Игнатиев, беше болен по това време, но сметна за свой дълг писмено да поздрави господаря със сключването на мира. Още същата вечер Негово Величество върна на Игнатиев поздравителното му писмо със следната собственоръчна бележка: „Искрено благодаря. Радвам се, че на твоя син се падна честта да подпише толкова славен за Русия мир. Сега остава европейските приятели с намесата си да не ни попречат да го приведем в изпълнение. Дай боже по-скоро да оздравееш“. На 19-и султанът поздрави господаря но следния начин: „Използвам случая, който ми се представи в деня на честването на качването на престола на Ваше величество, за да Ви поднеса моите поздравления и да възобновя приятелските си отношения с Вас.“ Господарят император отговори на султана по телеграфа: „Благодаря на Ваше императорско величество за пожеланията, изразени от Вас и дошли до мен едновременно с известието за подписването на нашия предварителен договор. В това съвпадение ми се иска да виждам предзнаменование за добри, трайни и продължителни отношения.” (Н.П. Игнатиев. Записки 1875-1878. С., 1986, с. 567-571)

Всеволод Владимирович Крестовски, щаб-ротмистър от Лейбгвардейския улански полк на Негово величество, през ноември 1876 г. е командирован от руското правителство в щаба на Действащата армия като официален кореспондент на „Правительственный вестник”. След обявяване на Руско-турската война през 1877-1878 г. Крестовски придружава щаба при неговото движение на Балканския полуостров от Кишинев до Сан Стефано. От театъра на войната той изпраща корреспонденции-очерци, описващи бойните действия на руската армия. През 1879 г. ги публикува в книгата „Двадцать месяцев в действующей армии (1877—1878)”. Като член на щаба на главнокомандващият Николай Николаевич, Всеволод Крестовски е проследил случващото се на 19 февруари/3 март 1878 г. в Сан Стефано и го е предал в кореспонденцията си. Написаното може да се онагледи с илюстрации от различните печатни издания, отразили хода на Руско-турската война. Има някои разминавания между предаденото от руския кореспондент и обясненията на илюстрациите. Текстът по-долу е предаден по публикацията на Крестовски в „Иллюстрированная хроника войны” бр. 93, приложение на „Всемирная иллюстрация”, бр. 480 от 18 март 1878 г. Подписване на мирния договор в Сан Стефано (Кореспонденция на Всеволод Крестовски, публикувана в Правительственный вестник) Главна картира, Сан Стефано. 19 февруари, 11 часа вечерта. През последните дни, не без известна вътрешна тревога и вълнение ние очаквахме изхода на мирните преговори. Турците бавеха, протакаха и както се казва – кръшкаха от последния решителен момент, който се свеждаше до драсване на перото. Но затова пък какво драсване!... Погледите, мислите, очакванията и упованията им се насочваха към красивата група на Принцовите острови, зад чиито скали се крият броненосците на английската ескадра… Английският флот, разположен до Принцовите острови в Мраморно море По направление на същите тези острови са обърнати и гърлата на 9-фунтовите батареи на нашата гвардейска артилерия, изнесена на височината между Сан Стефано и фара. Създаваше се впечатление, че турците като че ли чакаха последната решаваща дума и дело да дойдат от там, иззад тези скали. Ние от своя страна също бяхме готови за всякаква случайност, която може да дойде както от Константинопол, така и от Принцовите острови: от последните очакванията даже бяха повече, отколкото от първото място. Но напразно биноклите на нашите офицери всеки ден се насочваха от крайбрежната улица на Сан Стефано към тези острови: от там не се показваше нито една струя от параходен дим. Изглеждаше, като че английските броненосци играят на криеница, като не се измъкваха зад скалите нито напред – към Босфора, нито назад – към Дарданелите. Те се бяха така притаили зад Принцовия архипелаг, като че ли въобще ги нямаше в Мраморно море. На крайбрежната улица, недалеч от параходния пристан, в самото море се издига каменната тераса на неголяма вила, построена в обикновен италиански стил - терасата е обрасла със зелен бръшлян и други виещи се растения, а прозорците на долния етаж на тази вила се крият зад гъсталак от тъмнозелени изобилни листа на лаврови и миртови дървета. До входа на този дом винаги стоят една или две карети с кочияши-арнаути на каприте. Тук се настани нашия бивш стамбулски посланик, граф Игнатиев, при когото неотдавна пристигна и неговата съпруга. Каретите ту заминаваха, ту отново пристигаха, отвеждайки или довеждайки джентълмени в черни сюртуци и тъмно червени фесове. Това бяха турските дипломати, които се договаряха за разните подробности на мирния договор. Тях почти винаги ги съпровождаше, яздейки сив турски кон, адютантът на великия княз, полковник Орлов, който бе прикрепен към турските пълномощници още в Казанлък. Вилата в Сан Стефано, където е пребивавал граф Н. Игнатиев. В нея са се водили преговорите и е подписан мирния договор На 17-ти февруари, в единадесет часа сутринта, всички войски на сан-стефанския отряд бяха свикани по тревога в строя и изведени на полето близо до фара, откъдето се откриваше един от най-просторните и прелестни изгледи на Константинопол, с неговите минарета и куполите на Ая София (бившата църква Света София – бел. К. Г.), Мехмед и другите многобройни джамии, с неговия сарайски нос, входа в тесния Босфор, Скутарийското гробище, изглеждащо като цяла гора от черни кипариси, и със селището Кадъкьой на възвишения малоазиатски бряг. От това място до Цариград оставаха не повече от шест версти, а зданията в неговите предградия Барут-хане и Макрикьой се приближават почти до моста, прехвърлен над някаква рекичка, до която от мястото на разположението на нашите изтеглени напред войски оставаше само около верста и половина път по лошото шосе. Ние виждахме ясно не само белите конусообразни палатки, но и групите турски войници, разположени в лагера около тези предградия. Скоро при събраните войски излезе със свитата си великият княз (главнокомандващият Николай Николаевич – бел. К. Г.) и провеждайки отрядно учение (вид полева подготовка – бел. К. Г.), ги придвижи до моста, а лейб-казаците и лейб-уланите след няколко минути се оказаха и зад моста, почти в самите предградия. В това време от Константинопол с пълна пара излезе неголям железопътен влак, който спря на гарата на Сан Стефано. В два часа след обяд с музика войските бяха отведени по своите лагери. Това отрядно учение веднага породи в нашето малко градче маса слухове. Говореха и русите, говореха и гърците, и арменците, и италианците, и цялото разноплеменно население на Сан Стефано. Всички слухове се свеждаха до това, че турците се пазарят и въобще не желаят да подпишат мирните условия, чакайки своето спасение от Принцовите острови. И че това упорство принудило накрая великият княз да направи военна демонстрация във вид на настъпателно придвижване, макар и без изстрел, към самият Константинопол. И че тогава, при вида на марша на руските войски, заплашващ с влизане в столицата, Портата побързала да отправи в Сан Стефано с извънреден влак един от своите пълномощници, който уж донесъл на граф Игнатиев съобщение за пълното и безусловното съгласие на Портата на всички наши условия. Говореха също, че мирът изглежда днес, т. е. на 17-ти, вече е подписан, но тържественото му възвестяване на войските е отложено до знаменателния за Русия 19-ти февруари (тогава е бил отбелязван денят на възкачването на престола на руския император Александър II – бел. К.Г.). Разбира се, посветените в същината на политическите дела лица от главната квартира пазеха дълбоко мълчание за хода на нашите преговори и от тях никой не можа предварително да узнае нещо, макар чуждестранните и главно английските кореспонденти усърдно да сновяха около входа на граф Игнатиев и при неголямата къща наблизо, заемана от неговата свита и канцелария. Така всички ние останахме с убеждението, че мирът вече е подписан на 17-ти и с непоколебима надежда очаквахме датата 19-ти. Накрая тя настъпи. Едва надвечер вчера стана известно, че парада на войските на сан-стефанския отряд е насрочен за два часа след обяд, на полето до фара. Точно на обяд войските започнаха с музика да се събират на определеното място и след час бяха строени в три линии в масивни колони, прострени от фара до железния път. Денят беше топъл, но мрачен и ветровит: всяка минута започваше да пръска ситен дъждец, без да бъде ясно ще се разрази ли в порой или ще ръми по цели денонощия, както през есента. На площада пред дома на великия княз от сутринта вече стоеше огромна тълпа с червени фесове, цилиндри и овчи калпаци под разтворените чадъри. Женски главички надничаха от прозорците на струпалите се карети. Пред входа на коне чакаше многобройната свита и казаците от конвоя. Офицер от конюшнята и двама коняри държаха юздите на оседлания красавец – коня за Негово височество. Цялото градче беше препълнено с пъстра навалица от хора, кипеше трескав живот и дейност. Многото магазинчета, лавки и дюкянчета разтваряха своите прозорци и врати и в надпревара канеха при себе си минаващите руснаци. Тези дребни търговци и публика им ги интересуваше главно един и същ горещ въпрос: какво и как? Наистина ли е подписан мира или войската направо от парада ще тръгне към Константинопол? Ето че с явно загрижен вид при входа пристигна на кон полковник Орлов, хвърли поводите на казака ординарец, бързо пробяга по стълбите и се скри зад стъклената врата. Става два часа, времето определено за начало на парада. Десет минути след това от вратата излиза пак Орлов, бързо скача на коня и още по-бързо препуска назад към граф Игнатиев, у чийто вход още стоят турските карети с дремещите на каприте кочияши. Подир Орлов на площадката пред великокняжеския вход се появява коменданта на главната квартира и обявява, че парадът се отлага за три часа след обяд. Ординарец препусна към полето да извести за това началника на отряда граф Шувалов и на войските е дадена команда „свободно”. Огладнялото офицерство, което не се намира непосредствено в строя, се пръсна по съседните кръчми и таверни, които след появата на руснаците тук, всеки ден растат и се множат като гъби. Главната квартира на главнокомандващия, великия княз Николай Николаевич, в Сан Стефано Става три часа: ординарците и сигналистите, поставени на всеки завой на улиците, водещи от главната квартира до полето при фара, гледат както се казва „за двама”, но не виждат да идва великия княз. Вместо него препуска нов ординарец и докладва на граф Шувалов, че парадът се отлага за неопределено време, но войската обаче, трябва да остане на полето. Тук вече всички ги обзе съмнение, че едва ли мирът е бил подписан на 17-ти, и най-вероятно не е подписан и в тази минута. Някои се умислиха, а по-голямата част от младежта се зарадва, виждайки в това обстоятелство възможност за незабавно боево движение към Константинопол и може би възможност за нови подвизи и отличия. Отново биноклите на някои се насочват към Принцовите острови, но там всичко е мъртво, както преди, и няма ни най-малък признак за някакво движение на скрития флот… Минава още час, минават два часа, а войската все стои в своите заплашителни колони и гледа към Цариград, който от това място е „на една ръка разстояние”! Една крачка – и готово. Пред фронта, пред аналоя (олтара – бел. К. Г.) в църковни одежди свещеникът, дяконът и хористите на главната квартира чакат още от два часа след обяд, готови да изпълнят благодарствения молебен. Покрай страните на фронта, на съответно разстояние, стои огромна навалица от най-разнообразна публика, събрали се тук пешком, на коне, и с файтони от Константинопол, Сан Стефано и всички околни села и места да позяпат руските войски и видят техния августейши главнокомандващ. Турската полиция се старае да удържа на известно разстояние цялата тази публика, напираща напред, да бъде по-близо до невижданата досега руска войска. Времето вече се здрачава. Огладнелите кавалери и дами започват малко по малко да напускат полето при фара, с разочарование и с уморено изражение на лицата. Досадно нетърпение и загриженост започват да се появяват и на лицата на началниците, обикалящи бавно по фронта. Войничетата се прозяват и скучаейки, пристъпват от крак на крак, а дъждът ръси ли ръси с редки малки капчици и западният вятър шумно вее ресните на гвардейските знамена. Зелените, разпенени вълни на Мраморно море падат една върху друга и с грохот се разбиват в каменистия бряг. Този непрекъснат ритмичен шум става монотонен и приспива. „Скоро ли ще свърши това!?” с досада възклицават някои офицери. „Протакат, проклетите!” – откликват други, отправяйки към турците епитети, не съвсем ласкави по характер... Граф Игнатиев носи на главнокомандващият подписания мирен договор Но ето, в пет и половина часа Негово височество, заобиколен от многобройна свита се появи на кон на изхода от Сан Стефано и спря на разстояние от войските, сякаш чакаше нещо. Десетина минути след това пристигна на кон полковник Орлов и доложи на великия княз, че мирният договор в тази минута накрая е подписан и че граф Игнатиев, който сега ще пристигне на полето, желае да обяви това лично на Негово височество. След което Орлов извади от джоба си и показа на великия княз перото, с което е бил подписан договора и което той взел за спомен. Няколко минути по-късно на полето с бърз ход пристигна открита каляска, в която, държейки се за ръба на капрата, стоеше граф Игнатиев. В лявата му ръка имаше свитък от някаква хартия - вероятно самия договор. Скачайки бързо от стъпалото, той се приближи до главнокомандуващия и с доволно, светнало лице обяви, че всичко е приключено и поздрави Негово височество с подписването на мира. Великият княз свали фуражката си, и държейки я високо над главата първо извика„ура“, което в същия момент бе подхванато от цялата свита, която също започна да маха във въздуха със свалени шапки. Руските войски, строени на полето при фара на Сан Стефано. Датата е дадена по Григорианския календар, който е бил официален в Италия След това Негово височество в галоп се приближи до десния фланг на войските, които му отдадоха почест с музика (всеки полк свири свой полкови марш – бел. В. Кр.). Поздравявайки всеки батальон поотделно, той премина пешком покрай всичките три линии на отряда. Всяка (военна) част, след като отговореше на приветствието на главнокомандващия, веднага подхващаше „ура“ от предишната част. По този начин, колкото по-далеч отиваше великият княз, толкова все повече и по-силно се огласяха с победните възгласи и полето, и брега, и морето, покрито с бели корабни платна... Тези възгласи, без съмнение, бяха чути ако не в самия Цариград, то вероятно поне в предградията, защото щом като се разнесе нашето „ура”, турците бързо изскочиха от своите палатки и се построиха пред лагера в пет големи масивни колони, сякаш са готови за среща с противника. Впрочем, благодарение на вятъра, веещ от запад направо към Цариград, руското „ура”, вероятно е било чуто и в града. Турските пълномощници бяха помолили, ако може, да не даваме салюти в чест на мира с артилерийски огън, защото звукът на изстрелите можело не на шега да подплаши стамбулското население, което и без това вече се намирало в твърде напрегнато и възбудено състояние, близо до паника. Молбата бе уважена. Великият княз Николай Николаевич обявява мира пред руската войска в Сан Стефано След като обходи войската, великият княз се отправи направо в средата на фронта пред първата линия, където стоеше аналоя с духовенството и извика там всички офицери на отряда. Когато около главнокомандващият се струпаха офицерите, той, обръщайки се към войските с толкова силен глас, че сред възцарилата се мъртва тишина него можеше ясно да го чуват във всички краища на полето, каза: „Поздравявам ви, момчета! Господ ни благослови с мир!” След тези думи от войските се раздаде с възторжено въодушевление ново „ура”, което не спираше дълго време и бе подхванато от събралия се народ, от чиито среди нагоре полетяха шапки. Междувременно великият княз се обърна към събралите се офицери, горещо им благодари за тяхната работа, лишения и подвизи. И спомена, че те на дело са оправдали своята подготовка и тази на войниците в мирно време. Оправдали са също и надеждите, които възлагали на руското войнство, императорът и Русия. Молебен в Сан Стефано по случай подписването на мира След това, давайки команда на колоните „на молитва”, главнокомандващият слезе от коня и се приближи до аналоя. Молебенът беше отслужен с коленопреклонение и възгласяване на многолетие на императора, престолонаследника, двамата велики князе, главнокомандващия и царстващото семейство. След това беше изпята „вечна памет”за воините, паднали в тази война и накрая – отново многолетие на „победоносното руско войнство”. По време на молебена няколко чуждестранни кореспонденти и художници, стоящи на каприте на каретите и каляските, набързо нанасяха свои бележки и нахвърляха скици в походните албуми. Тези господа бяха предимно англичани. Церемониалният марш на руската войска при Сан Стефано Вече беше паднал здрач, когато започна церемониалният марш. Пехотата минаваше в батальонни колони, кавалерията - по ескадрони, артилерията - по батареи, с качена на лафетите прислуга. Особено ефектни бяха лейб-уланите, които минаваха покрай техния августейши началник със своите нови, дълги, гъвкави и леки бамбукови пики, които беше подарил на своя полк Негово височество главнокомандващият. Също привличаше вниманието бързата и широка крачка на пехотата, при която може би нямаше безупречният строй „като струна“, който се постига с усилията на парадната практика по плаца в мирно време, но затова пък колоните сега си бяха изработили истинска бойна крачка и боен строй. „Израснали са много – войната ги научи”, твърде точно отбеляза за тази юнашка стъпка един от присъстващите генерали… Пехотните колони още не бяха успели да преминат, когато вече се стъмни напълно. Може да се каже с положителност, че до днес никой от нас не е участвал в толкова възторжен, юначен и оригинален парад – оригинален за това, че се проведе при вечерната тъмнина на историческото крайбрежие на Мраморно море на фона на блещукащото в далечината неизброимо множество светлинки на Цариград. В девет часа вечерта трапезарията на Негово височество се изпълни със служещи в свитата и щаба и със специално поканени лица. В трите стаи бяха сложени дълги маси за ядене, а по време на вечерята августейшият хазаин тържествено произнесе тост за императора, за руската войска, за своя помощник (генерал-адютант Непокойчицки) и за моряците, представител на които на тази вечеря беше генерал-адютант, вицеадмирал Попов, пристигнал неотдавна в Сан Стефано с пет щабни офицери от флота. Сега е късна нощ, но по цялото наше градче и по всички околни лагери горят огньове, носят се песни, звуци на весела музика и „ура” на ликуващата войска.

Тогава опълченците не са успели да спасят положението. Загубили са битката, но са спасили знамето. Отбраната на Стара Загора е поета от полковник Де Прерадович. Османският удар поема III-а Опълченска дружина (командир подполковник Павел Калитин). Принудена е да се оттегля и води героичен бой за спасяване на Самарското знаме, при който загиват знаменосците унтерофицер Антон Марчин, унтерофицер Авксентий Цимбалюк, опълченец С. Минков и подполковник Павел Калитин. Самарското знаме е изнесено от бойното поле след страховит ръкопашен бой от стихийно формирана Знаменна група в състав унтерофицер Тома Тимофеев, опълченец Никола Корчев, Павел Малкин, Д. Минков, Попов, прапоршчик Стефан Кисов, Радев, Мицов, Донев, Н. Кръстев, осетинеца Николай Караев (Дудар) и др. I-а Опълченска дружина отбива две атаки и бавно отстъпва. В града се водят ожесточени улични боеве. Част от населението се изтегля с армията. Последен градът е напуснат от полковник Де Прерадович. В него влизат три османски табура и извършват масово клане на неизтеглилото се българско население. На следващия ден, гр. Стара Загора е изгорен до основи и са изклани към 15 000 души мирно българско население. https://bg.wikipedia.org/wiki/Битка_при_Стара_Загора

Цитат от Освободителната война 1877-1878 (енциклопедичен справочник). „Грешката на ген. Ф. Ф. Радецки. Придвижването на Централната армия към Шипченския проход не е разкрито навреме от руското военно разузнаване. Ген. Ф. Ф. Радецки, началник на Южния отряд, споделя господствуващото в щаба на Действуващата армия и застъпваното от печата мнение относно плановете на османското командуване за действията на Южния фронт през лятото на 1877 г. — Централната армия ще направи опит да премине Стара планина в района на Осман пазар (Омуртаг). Донесенията, получени на 7/19. 8.1877 г. от ген. Н. Г. Столетов (предадени от ген. Ф. В. Дерожински) относно съсредоточаване на големи маси противникови войски към Шипченския проход, не довеждат до коренна промяна в оценката му за обстановката. Полученото вечерта на същия ден донесение от ген.-майор Борейша (началник на Еленския отряд) — изпратената от него част (полк. Лермонтов) към с. Беброво е била атакувана от превъзхождащи вражески сили, които запалват селото — затвърдява първоначалната оценка: противникът извършва демонстрация срещу входа на Шипченския проход; главният удар на Централната армия се насочва в посока на Осман пазар (Омуртаг). Съвещанието на командния състав на Южния отряд (участвуват ген. М. И. Драгомиров, полк. Димитровски и др.) преценява получената информация и отново изключва възможността за нанасяне главния противников удар през Шипченския проход. Ген. Ф. Ф. Радецки заповядва 35-и Брянски полк от Ловчанско-Севлиевския отряд да напусне Севлиево и да отиде в подкрепа на Шипченския отряд (пристига по време на боя на Шипка на 9/21.8.1877 г.). На 8/20.8 сутринта ген. Ф. Ф. Радецки потегля с 4-та стрелкова бригада (от резерва на Южния отряд) към Елена; части (4 батальона) от 14-а пех. дивизия насочва с ген. М. И. Драгомиров към Елена. Същия ден ген. Ф. Ф. Радецки се убеждава на място: в Елена и Златарица няма опасност; противниковите действия при Ловеч имат демонстративен характер; получава нови донесения за създадената критична обстановка за руските части на Шипченския проход. На 9/21.8 ген. Ф. Ф. Радецки продължава да се колебае относно връщането на резервите на Южния отряд и насочването им към Шипченския проход. Около 19 ч. взема решение сутринта на 10/22. 8 частите от 4-та стрелкова бригада и 14-а пех. дивизия да бъдат насочени към Шипченския проход. Започва походът на подкрепленията за Шипченския отряд.” Руснаците не са очаквали Сюлейман паша да атакува Шипченския проход. Той даже е направил лъжливи маневри, за да ги отклони оттам. И руснаците са се хванали на уловката.

Героите на Шипка (1954) - Част 2 (със Субтитри) - Vbox7.com след 6.45 мин.

http://www.pastoralismbg.com/listform.php?lang=0&culture=5 Дигитален архив на животновъдствотов България|резултат от ...

Из "Докладна записка на княз Владимир Александрович Черкаски, представена на военния министър в гр. Плоещ (втората половина на май 1877 г.)" І. Цариград не ни е необходим. Той може да ни служи като стратегическа цел за действие (ако няма друго средство, което да принуди противника на мир); преследвайки тази цел ние можем да го овладеем; но думите на Царя вече гарантираха на Европа, че ние за нищо няма да останем в него. Както изглежда, ние не трябва да протестираме, ако по причини, съвпадащи с тази гаранция, Цариград временно бъде завзет от флотите на чуждестранните държави, стига той да не бъде завзет от флота само на една коя и да е държава. Работата може да се усложни, ако освен турците ние срещнем там сухопътни войски на която и да е държава. В такъв случай всички дадени от нас гаранции трябва да изгубят всякаква сила. Считайки, обаче, че работата ще мине без тези усложнения, пита се: да оставим ли Цариград на турците, или той да бъде свободен град? В интерес на Русия и на цяла Европа е по-изгодно Цариград да бъде свободен град. Подобно решение завинаги приключва източния въпрос, докато при турската власт източната хроническа болест все още ще продължава и при известни обстоятелства може да има за нас и Европа неизгодни и бедствени обрати. Против посоченото решение обикновено възразяват, че свободният град безусловно ще се подчини на английското влияние, че той ще стане свърталище за всички революционери, като световна интернационалка; накрая, че ограничаването на цариградската територия ще предяви големи практически трудности. Но английското влияние напълно достатъчно ще се уравновесява от влиянието на останалите търговски нации, особено от гърците, италианците, французите и англичаните. За революционерите пък, и за интернационалката, там няма удобна почва. Цариград е твърде отдалечен от всички интелигентни работници и от фабричните места на Европа, че да привлече към себе си агитаторите. Това е търговски град, град на спекулата, и не е промишлен. За кръга на агитаторите тук е съвършена пустиня: няма нито заводски, фабрични работници, жадуващи за борба с капитала, нито националности, на които може да се връчи знамето на бунта. При това класата на търговците е най-добрата полиция; те са непримирим враг на всичко, което нарушава спокойствието и ще съумеят да не допуснат революция. Що се отнася до ограничаването на цариградската територия, то за това спомага както самата природа, така и историческите предания. За азиатската част няма какво да се говори, нека Скутари остане на турците. В Европа, пък, за граница може да служи или днешният край на околията Неваи-Хербаа, почти съвпадащ със съществуващата през средните векове Анастасиева стена (на Черно море - западно от Деркос, на Мраморно - Силиврия; издигната против българите при император Анастасий І в 512 г.), или линията от Кючук-Чекмедже към Чифликану (?), където турците сега мислят да издигнат непрекъсната укрепена позиция. В първия случай площта на цариградската територия ще бъде около 2100 квадр. километра с население около 600 хил. жители, при което в нея ще влязат островите българска земя около Деркос и Чаталджа. Във втория случай площта ще се ограничи на около 700 кв. километра с население 570 000 души, и българско население ще се среща почти само в самия град. В двата случая цялата цариградска територия (с условното изключване на нейния североизточен ъгъл между Буюк-дере на Босфора и Килия на Черно море, чиято съдба зависи от решаването на въпроса за проходите) трябва да се подчини на муниципалната (общинската) власт, в чийто състав следва да се включат освен местни, също и международни представители за закрила на международните интереси. След това всички военни учреждения и заведения в Цариград трябва да бъдат закрити; държавните здания, с изключение на безусловно необходимите за общината, могат да бъдат продадени за сметка на контрибуциите или дълговете на Портата, а частните владения (в това число и някои дворци според избора на султана) да се запазят напълно за сегашните им собственици. ІІ. Проливите. Преди всичко Англия би следвало да бъде поканена за категорично и фактическо обяснение: в какво именно тя вижда връзката на своите интереси с Босфора и Дарданелите, от какво именно се бои, с какви доводи може да подкрепи заявлението, че тези проходи заплашват нейния път към Индия? Нека искрено си каже мнението: може би тогава, ако нямаме никакви фактически опасения, ние също ще съумеем да й дадем такава фактическа гаранция. Но едва ли в самата Англия има поне един здравомислещ човек, който сериозно и чистосърдечно да вярва на всички издигани от английската дипломация опасения. Търговските интереси на Англия в Черно море не надминават интересите на другите европейски държави. Пътят, пък, през Суец към Индия, лежи напълно встрани от Дарданелите и Босфора. Очевидно, че под издиганите опасения на Англия, в действителност се крие само един смъртен страх: Русия да не направи така, че чрез завладяване на проливите да стане съвършено неуязвима за английското оръжие и изплъзвайки се изпод неговата заплаха, да се добере безнаказано до Индия в Средна Азия. В това е цялата същност на въпроса и именно по отношение на нея ние сме длъжни да бъдем твърди. За облекчаване на работата ние можем да предложим на Англия каквито иска гаранции: ако иска - можем да и позволим да завземе Суец, да завземе Афганистан и всичките Приморски възвишения, обещавайки, че от своя страна 10-20-30 години няма да направим в Азия и крачка напред; но затова спрямо проливите трябва да стоим на възможно най-благоприятните за нас решения. Тук има три изхода. Първият е - устието на Босфора да бъде в наша власт, а изходът от Дарданелите да бъде свободен за всички. Вторият - устието на Босфора да бъде в наша власт, а входът в Дарданелите да се даде на англичаните или да бъде зает от чуждестранен гарнизон. Третият - двата пролива да бъдат напълно свободни и на тях да няма никакви укрепления, щото проходите да бъдат винаги и еднакво отворени както за търговските, така и за военните съдове. Тъй като Босфорът представлява входно-вътрешна, а Дарданелите изходно-външна врата на нашите владения, то очевидно първият изход е най-изгоден за нас. Той ни прави неуязвими при отбрана и запазва в същото време за нас свобода за настъпление. Владеейки устието на Босфора (а за това е достатъчно да имаме макар и неголям негов ъгъл на европейския бряг), ние ще сме спокойни за целия юг на Русия и няма да бъдем принудени да се охарчваме за развитието на грамаден военен флот, тъй като няколко големи оръдия на твърдата земя, подсилвани в случай на война с торпедни заграждения, могат да противостоят на какъвто и да е флот. А тъй като целият север на Русия през по-голямата част на годината е самоосигурен, а от към сухопътната страна към западната граница, разполагайки със 100-милионно население ние можем винаги да бъдем достатъчно силни, то подобно решение на въпроса действително ще бъде най-велико благодеяние за Русия, ще отстрани много войни и на веки ще заздрави нейната съдба. Вторият изход е по-малко изгоден, но също е много добър. Той ни лишава от свободата за настъпление, но все пак запазва за нас неоценимото преимущество на осигурената отбрана. Напразно е да се мисли, че отдавайки на англичаните или въобще на чуждестранните държави Дарданелите, ние ще си нанесем голяма вреда. Във всеки случай в мирно време нашата търговия ще бъде свободна. Във военно, пък, забраната за нашия флот да излиза в Средиземно море ще бъде само фиктивна. И без дарданелските укрепления ние все едно не сме в състояние да се решим на открита борба с английския флот. Сухопътните оръдия тук нищо няма да добавят на англичаните и ние така по-смело можем да отидем на подобна постъпка, която е безвредна за нас и по-скоро е способна да въоръжи цяла останала Европа против Англия. Най-сетне за третия изход може да се каже, че той нищо няма да ни донесе; в него даже има повече неудобства за нас, отколкото изгоди. Разбира се свободата на проходите ще се съгласува с общоевропейските направления. Прогресивните хора гледат на всяко ограничаване на мореплаването, като на принцип, комуто е съдено неизбежно да отпадне. Но това е справедливо само от фискална гледна точка; търговията действително трябва да бъде свободна от данъци за преминаване. По отношение на отбраната на държавата, работата изглежда съвсем другояче. Каква ни е ползата, че проливите ще станат отворени за всички. Ако ние можем да разчитаме, че някога ще развием своя военен флот до висотата на английския и френския, тогава правото, спечелено от сегашната война, разбира се би имало за нас своята цена. Но подобни сметки са химера. В действителност ние тържествено и пред очите на всички ще прекараме от Средиземно в Черно море дребничка ескадра от 5-6 съда, но за това след тяхната опашка ще отворим път за десетки от най-силните неприятелски съдове. Подобно решение ще доведе Русия до грамадно съсипване на развитието на нейните морски сили, а в случай на война отново ще подложи целия юг на бедствие и вълнение. Нима за нас е изгодно, през есента, когато всички наши пристанища са препълнени с хляб, ленено семе и проч. продукти, когато в тях се товарят маса съдове, изведнъж да дойде неприятел и наведнъж да унищожи труда и богатството на цялото наше южно население? Нима за нас е изгодно, пред неприятелската морска сила винаги да е отворена възможността да извърши десант на нашите черноморски брегове, да подстрекава татарите и планинците, да им прекарва оръжие и водачи-фанатици и да поставя все още на карта нашата власт в Крим и Кавказ? Нека по-добре проливите останат за турците. До тях ние можем още да се доберем, докато срещу Европа ще бъдем съвсем безсилни. Снемем ли веднъж бариерата, ние вече с нищо няма да можем да изпъдим английския флот от Черно море. Той ще бъде тук вечно, по адмиралтейско разписание, ще заеме по-известните спирки (във Варна, Синоп, Трапезунд, Батуми, възможно също в Севастопол), всяка наша крачка ще бъде контролирана от тях, от всяка дреболия може да възникне дръзка нота, и ще ни се наложи или да отстъпим във всичко на Англия, или да живеем във вечен страх от война с нея. Сега ние успяхме да оградим своите пристанища с торпеда. Но в бъдеще, пред вид постоянно циркулиращите неприятелски съдове, това ще се окаже затруднено. Нас могат да ни атакуват съвсем внезапно и в коя и да е минута да променят всичко. По такъв начин третата комбинация се оказва не само нежелателна, но с положителност и вредна. Трябва решително да бъдем за първите две. Ако и те се окажат недостижими и се наложи да запазим проливите за турците, трябва да се опитаме, не може ли да базираме отбраната на Босфора на основа на смесен руско-турски гарнизон. Това би установило вечен мир между нас и турците и би било само повторение, но в по-сериозна и ненарушима форма на Ункяр-Искелесийския договор (1833 г.) (по който Турция трябвало да държи Дарданелите отворени за приятелите и да затваря проливите за враговете). Санстефански мирен договор Чл. 24. Босфорът и Дарданелите ще бъдат отворени както във военно, така и в мирно време за търговските кораби за неутралните държави, които идват от руските пристанища или отиват в тях.

А кои са следващите стъпки?

Да сте си направили труда да прочетете поне малко, защо Санстефанския мирен договор е наречен „прелиминарен”. Още в началото на януари 1878 г. Австро-Унгария и Англия са заявили на руския император, че нямало да го признаят. Пък и българското население въобще не си е направило труда да вдигне въстание, докато руските войски са воювали с турците. И веднага след Освобождението почва да показва среден пръст на руснаците. Хич не им е трябвало на тях да се захващат с Македония. Даже и Балкана не е трябвало да преминават.

Действително ти е прост въпроса! Как руснаците да организират Временно управление в Македония, като не са успели да я освободят.

ЛИБИ 5.1. Симон де Кеза, Деяния на унгарците, гл. 4, с. 72-73 ЛИБИ 5.1. Унгарска илюстрована хроника, с. 76 В тази хроника има и илюстрация: Stephen defeats Kean "Duke of the Bulgarians and Slavs" https://en.wikipedia.org/wiki/Stephen_I_of_Hungary#/media/File:Stephen_I_defeats_Kean_(Chronicon_Pictum_041).jpg

В ЛИБИ 5 текстът е: Става дума за императорът на гърците и дукът на българите. В бележката е намекнато, че в Анонима има „късни инвенции”. Въпросният текст кореспондира с едно известие на Йоан Зонара, в което се обяснява, че първият „дук на България” е бил Константин Диоген, който е бил и владетел на Сирмиум. Т. е. бил е непосредствен съсед на унгарците. Разбира се, че въпросният дук на България е бил подчинен на византийския император, така че в унгарския текст няма нищо нелогично. В Анонима историческите събития обхващат един по дълъг период, и няма датировка на отделните събития. Затова те са объркани. Въпросният Салан е бил внук на Кеан Велики. За който в други унгарски хроники се съобщава, че бил убит от крал Свети Стефан 997–1038. Въпросната битка на унгарците с гръцко-българската войска е станала през XI или XII в., когато българите са били византийски поданици.

Дай точен цитат, ако обичаш!

Падане на Търново под властта на Османската империя