К.ГЕРБОВ

Гледам, много сте се разпалили по темата за Априлското въстание в Белово. Затова ви предлагам допълнителен материал за четене и коментар. Нощта е ваша, както се казва! Историята, за която се споменава на края, може да я прочетете в книгата на Димитър Страшимиров за Априлското въстание.

Казвам, че Захари не е обективен в случая. Дали не е чул какво е казал Бенковски, или пък е чул, но си е спестил да го спомене - аз не знам. Нямам основания да не вярвам на спомените на Велчо Велчев, още повече че те потвърждават факта, че Консулов не се е присъединил към въстанието и обясняват причините за това. А Захари не дава обяснение.

Инкоректус, или не умееш да четеш, или нарочно провокираш. В откъса, който пуснах е написано точно защо бяга Консулов: защото Бенковски вдига въстание за да бъдат изклани българите. И тогава „силите” щели да се намесят. От предаденото от Захари Стоянов се вижда колко е обективен.

Какво четем в „Записките”? Бенковски е имал опасения, че „потомството” ще ги проклина „за това страшно клане и опустошение”. Разсъждавал е човекът от позициите на тогавашния морал. Не е знаел, че днешното поколение ще оправдава неговите действия според правилото „Целта оправдава средствата”. "— Всичко е вече свършено — говореше той с наведена глава пред мене и пред няколко далматинци, в края на ближната гора, гдето се бяхме оттеглили. — Загина хубавата Тракия заедно със своето население! Нас, а не другиго ще да кълне потомството за това страшно клане и опустошение… Че Панагюрище е разбито и огънят гори в него, няма никакво съмнение. Същото очаква и тия тука сиромаси; щом ние потеглим крак, то турската войска ще да ги нападне. Не зная — казвайте вие — где да отидем най-напред да предварим злото? То не иде само от едно място!… Кой знае дали в същото това положение не се намират и останалите три окръга, дали и там не са потънали в огън българските села! Но аз не вярвам това. Там агитацията беше по-силна, народът е повече приготвен още с време; а освен това там са пристигнали още на помощ чети от българските емигранти в Румъния, които, щом са чули, че в отечеството им е пламнал бунт, по пладне трябва да са прецапали Дунава!" Малко по-нататък Захари е написал и за масовостта на въстанието: "Според тогавашните понятия за могуществото на дългите мустаци, за авторитета на старите войводи, за крилото на Тотя Филип и за историческото значение на Трапезица, над която се виели духовете на старите наши самодържавци, едва ли имаше помежду ни човек, който да не вярва, че храмът „Свети 40 мъченици“ е освободен вече от поганска ръка; че оряховчени с дългите пояси са преобърнали вече потурчената Елена на прах и пепел и пр., и пр. Освен това знаят читателите как ни пишеха нашите братя апостоли от Търново, Враца и Сливен. „Не сме в състояние вече да удържим юнаците си“ — говореха тия. И така, мила майка Стара планина ще да ни спаси!… Ако погледнеше обаче човек по с внимателно око на работите, отведнъж щеше да се увери за истинското положение и състояние и на поменатите три окръзи. Според разказванието на разни очевидци, повечето башибозуци, които нападаха на нашия окръг, бяха оттатък Балкана, от Чирпанско, Заарско, даже и от Сливенско; следователно не искаше твърде голяма философия да разумей човек, че ако съществуваше сериозно въстание по тия места, то не щяха да ни дойдат гости оттам; тия щяха да се занимават да пазят собствените свои села и пепелища. Тук му е мястото да забележа, че ако бяха въстанали и четирите окръга, както Панагюрище, ако това последното заедно с целия окръг останеше да се разпорежда само с местните турци, то аз не се посвенявам да определя, че това въстание щеше да отиде два-три месеца. Няма никакво съмнение, че то щеше да бъде потъпкано по-жестоко, но не така скоро и по такъв позорен начин. Както и да е, но там или другаде, ние трябва да не губим време, но да вървим час по-напред. Смятахме, че ако не срещнем никъде разбунтувана страна, то по примера на нашите епически войводи ще да ударим на прост хайдутлук по планината и по тоя начин дълго време ще да се прехраниме. Много момчета от дружината, които оставяха зад гърба си стари осакатени майки, поругани сестри и братя, избити стопаници и мили рожби, не скланяха да тръгнат подиря ни за Стара планина. Ние оставихме всекиго свободен да прави, каквото иска." В протокола с предложението за присъдата на Левски също е наблегнато на „бунтовническата” му дейност. Специално е отбелязано, че е убил слугата при опит да вземе насила пари за комитета. По-нататък се споменава, че слугата бил убит, за да не бъдат разкрити тайните на комитета. Убийството е направено, тъй като „умът” на Левски е бил подчинен на страха да не бъдат разкрити тайните на комитета. Така че връзката „комитет – убийство” е ясно изведена. Оправдаването на Левски по този случай също е по правилото „Целта (политическата) оправдава средствата”. Някой да каже: е ли това правило днес евроатлантическа ценност? Ако не е, защо тогава по него оправдаваме дейците от миналото. Нека си останат в историята с делата, които са извършили и всеки да си прави преценка да ги уважава ли или не. Понеже стана дума за връзката между Цариградската конференция и Априлското въстание ето ви истинските причини за свикване на конференцията.

Карта на Априлското въстание от История на България, т. 6. Зоните, в които е имало въстание са обозначени с червен цвят. Това са само няколко селища. Останалите щриховани области са зони, в които е извършвана „революционна агитация”. Определени са явно по сведение на „агитаторите”, които след Освобождението са нараснали неимоверно много на брой. Също като участниците в комитетите на Васил Левски.

Априлското въстание не е общобългарско въстание. От него не могат да се правят изводи във вида „българите като цяло”. То е организирано и проведено от членовете на партията, наречена „Гюргевски комитет”. Които насила, чрез палеж на имотите на населението, са го накарали да поеме към гората и така са предали „масовост” на въстанието. Всъщност то избухва само в определени райони. Българската православна църква не е подкрепяла въстанието. Напротив. Призовавала е християните да не участват в него. След учредяване на Българската екзархия тя е водила политика на „мирно съвместно съществуване” с турците и е призовавала миряните „да бъдат пазители на законите в държавата, в която живеят”. Църквата е била против революционните действия, а църковните дейци са окачествявали революционерите като „нехранимайковци”. Дякон Паисий е изразявал официалната позиция на екзархията. Каква е била тя, се вижда и от долното писмо. Заглавието му е в типичния за българската историческа практика похват за отвличане на вниманието, но по-надолу в текста се вижда за какво точно иде реч. Това е само началото на документа. Струва си пишещите ентусиазирано за Априлското въстание по-сериозно да се замислят върху казаното от духовния пастир на миряните от Преславската митрополия: „християните ми са доста благоразумни, щото до сега [три седмици след избухване на въстанието] да не покажат най-малкия знак на въстанически стремления”. А кои са „нехранимайковците” е ясно – това са тези, за които спорим герои ли са или не са. Това писмо е включено в сборника на ГУ на архивите „130 години от Априлското въстание”. Там има и други интересни сведения. Например, спомените на В. Велчев от Белово. А докладът на италианския консул показва и момента „българи срещу българи”.

Нищо не пречи видните възрожденци да бъдат почитани като такива – с техните кусури. И днес има поети, писатели, артисти, развратници, алкохолици и пр., но хората четат написаното от тях, ходят да ги гледат. Доколкото разбрах, Торн оспорва значимостта на цитираните личности, като конкретно допринесли за освобождението на България. Раковски, Каравелов, Ботев са работили за него, но те нямат пряка заслуга за изгонването на турците. Тяхната сила е била в изявите им като автори на стихотворения, разкази, повести, фейлетони. Пишели са публицистика, издавали са вестници. И на това трябва да се набляга. В това отношение те заемат върховете на Българското възраждане. За тези тримата има какво да се говори, без да е необходимо да се идеализират и се пишат митове за тях. Въпросът е, че т. н. българско-национално освободително движение не е постигнало кой знае какви успехи, но българите повече се палят по фигурите, участвали в него и пренебрегват дейците на църквата и просветата. Търсейки по-голям ефект, Торн като че ли се престара и се получи „покрай изсъхналото гори и здравото”. Вижте тази снимка. На нея присъства паметник на Христо Георгиев, с чиито капитали е построен университета зад него. Малко по-нагоре е паметника на Васил Левски, който е издигнат там, където е била бесилката му. Само стеченията на обстоятелствата са причина революционера Левски да не убие чорбаджията Христо. Затова пък сполучливо е извършил едно друго убийство, за което според действащите тогава закони наказанието е било смърт. Оправдаваме го с довода, че такива са били обстоятелствата: навремето важало правилото „Целта оправдава средствата”, особено ако целта е патриотична. Левски го честват два пъти в годината. Поредният действащ президент лее кухи слова за него. Някакви завети оставил, даже предсказал, че България трябвало да влезе в Европейския съюз. А Христо Георгиев кой го чества? Какъв пример ни дава Левски днес? Пак да следваме девиза „Целта оправдава средствата”. Този девиз са практикували и другите революционери – Хитов, Тотю… Срещу кого да се борим днес?. Не трябва ли да даваме за пример Евлоги и Христо Георгиеви. Колко чорбаджии има в България, дават ли си парите за благородни цели или ги наливат във футболни отбори защото там има печалба? И не е ли абсолютна пародия (да не кажа простотия) председател на Комитета Васил Левски да е чорбаджия. Върху това трябва да се замислим. А научните спорове трябва да се водят с отчитане на историческите факти.

На десетина километра северозападно от Павликени, при село Бутово, има открит още един керамичен център. Мисля, че беше в 1969 г. Някой от филателистите предложи и по повод Световната филателна изложба Филасердика 1979 бяха издадени марки с някои от находките в Бутово и Павликени. Световна филателна изложба Филасердика ’79 - антична керамика. 1978 (26 април). Худ. В. Василева. 2 ст. богиня III-IV в., Бутово, Великотърновско; 5 ст. маска III-IV в., Бутово; 13 ст. ваза III-IV в., Бутово; 23 ст. ваза III-IV в., Бутово; 35 ст. силен (спътник на бог Дионис) II-III в., Павликени; 53 ст. петел (част от детска играчка) III-IV в., Бутово. Освен петела (марката от 53 ст.), за който казват, че бил дрънкалка, за Бутово също твърдят, че са открити и керамични кончета-колички, които са пак детски играчки.

Въпросът що е това „български национален герой” на практика не е уточнен. Сещаш ли се за името на такъв, проявил се след Освобождението? В Уикипедия има статия „национален герой”, като там се споменават само Раковски, Левски, Ботев и Каравелов. Всички са възрожденци. В английската статия People's Hero - Wikipedia обаче, се споменават други имена. Виж тук: Hero of Bulgaria.

И откога са тези писмени данни? Пак Раковски или Паисий? През 1981 г. в северната част на Трапезица е имало „гражданска сграда”. Какво се откри след това, че сега трябва да я наричаме „дворец”?

Недей да четеш Раковски и Чинтулов, а се заинтересувай от проучванията, извършени на Царевец. През 1981 г. се е считало, че първият дворец или замък на Асен и Петър е бил на Царевец.

Картината Картината, позната у нас с краткото ѝ наименование „Защитата на Орлово гнездо”, е дело на руския художник Алексей Николаевич Попов. За него се знае твърде малко. През 1878 г. той завършва Павловското военно училище и е произведен в офицерско звание. От 1880 г. започва да посещава класовете на Императорската художествена академия в Петербург, където при усвояване на художественото майсторство постига впечатляващи успехи: от 1882 до 1886 г. ежегодно получава малки сребърни, голям сребърен и малък златен медал. През 1887 г. завършва академията с голям златен медал и със звание „класен художник първа степен”. Приема се, че е починал през 1917 г., тъй като след това няма сведения за него. Оформил се като художник-баталист, на академичната изложба в Санкт Петербург през 1894 г. А. Попов представя мащабното си платно „Страдная пора на Шипке. Орловские и брянские в орлином гнезде. Эпизод 12-го августа.” Епизодът е от Руско-турската война 1877-78 г. Конкретно става дума за събитие, произтекло на 12/24 август 1877 г. „Орловские и брянские” са войниците от пехотните 35-ти Брянски полк и 36-ти Орловски полк, които тогава са взели участие в отбраната на Шипченския проход. „Стра́дная пора́” е израз, означаващ „време на напрегната, усилна работа през лятото”. Употребява се конкретно в смисъл на „разгар на жътвата” и „коситба на сено”. „Орловото гнездо” по време на събитията не е съществувало като топографско наименование. В докладите от дните на войната мястото е назовавано „скалите на връх Свети Никола” (руснаците са го наричали Свети Николай). Попов използва определението в преносен, образен смисъл, но благодарение на неговата картина, днес то е придобило гражданственост като „Орлово гнездо на връх Шипка” (връх Свети Никола е прекръстен през 1951 г. на връх Столетов, а през 1977 г. на връх Шипка). В „Пътеводител Шипка-Бузлуджа” от 1976 г. е отбелязано, че на една от скалите на Орлово гнездо имало бронзов надпис, в който се казвало: „… на орлово гнездо прилича тоя скалист хребет, но не планинските орли, а героите на 36-ти пехотен Орловски полк му дадоха името. Сякаш и самите скали са настръхнали да спрат врага. Но спряха го орловци. С чутовен героизъм те посрещнаха многобройните атаки на безчислените турски пълчища. Те ги сразяваха с дружни залпове, обсипваха ги с тежки камъни, помитаха ги в страхотни ръкопашни боеве. Чак тук горе се промъкваха турците, но вече не се връщаха назад – орловци ги приковаваха с острите си щикове о скалите. Орлово гнездо стана символ на Шипченската епопея.” Представянето на картината на А. Попов на академичната изложба през 1894 г. е съпроводено с ласкави отзиви в тогавашната руска преса. В бр. 1357 от 28 януари 1895 г. списание „Всемирная иллюстрация” помества репродукция на картината, предадена според възможностите на тогавашната литографна печатарска техника. Под заглавие „Страдная пора на Шипке. Картина капитана А. Н. Попова” е поместена и кратка информация, в която се отбелязва: „Петербургските любители на изкуството помнят картината на А. Н. Попов „Усилно време на Шипка”, присъстваща на академичната изложба през 1894 г. По време на изложбата картината привлече всеобщото внимание и се ползваше с голям успех. С право, тъй като капитан Попов разкри с нея необикновения си живописен талант и благодарение на тази картина получи известност като виден баталист. Картината изобразява „усилното време” на Шипка - един от военните епизоди от двумесечния период от време (септември и октомври 1877 година), когато руските войски се бяха настанили на Шипка. Известно е, че генерал (сега фелдмаршал) Гурко, командващ нашия авангард по време на източната война, завзе височината Шипка, пред която се спряха руските войски. Когато руските войски обсадиха Плевен, Сюлейман паша възобнови своите нападения на руските позиции на Шипка. Вследствие на което възникнаха редица кръвопролитни стълкновения, имащи важно, решаващо значение за изхода на източната война. Един от тези епизоди на Шипка ни показва г. Попов. Това е нападението на руската позиция от отряда на Сюлейман паша. Турците с най-големи усилия се изкачват по стръмния скален скат, докато в същото време руснаците се нахвърлят на тях, защитавайки своите позиции. Картината е изпълнена с неподправено оживление и движение. Руснаците и турците са се смесили – едни стрелят, други хвърлят камъни върху своя противник, трети бързо се спускат от върха да защитят своите другари. Картината прави силно впечатление с хаотичната обстановка, създадена от движещите се с настървение нападатели и защитници. Специално в живописно отношение г. Попов се е изявил като блестящ талант в композицията и колорита. Той е действал с широк размах на четката и този маниер напълно подхожда на баталната картина.” Авторът на информацията е допуснал досадна грешка относно времето, когато е произтекло действието, изобразено на картината. С „двумесечния период от време (септември и октомври 1877 година)” явно се визира периода, наречен „стоене на Шипка”. Действително той започва през септември, след боя на 5/17, но продължава до 29 декември/10 януари, когато турските части се оттеглят от Шипченския проход. Художникът на картината обаче, сам е посочил, че „епизодът” е от 12 август. Алексей Попов като офицер е служил в артилерията. Достигнал е чин подполковник. Познавал е тънкостите на воинската служба и е възпроизвел убедително картината на битката. Съществуват сведения, че при създаването на „Защитата на Орлово гнездо”, той се е консултирал с руски ветерани, участвали в сраженията на Шипка. Вероятно е ползвал и снимка от мястото на събитието, тъй като теренът и фонът в изображението създават впечатление за достоверност. Оригиналната картина, имаща размери 146х204 см, се съхранява във Военно-историческия музей на артилерията, инженерните войски и свързочните войски в Санкт Петербург, Русия. Съвременното ѝ наименование е: „Защитата на Орлово гнездо от орловци и брянци на 12 август 1877 година”. Историческото събитие Както е известно, вечерта на 11/23 август 1877 г. защитниците на Шипченския проход получават подкрепление. „Пристигналият с гръм” командир на VIII армейски корпус и началник на Южния отряд ген. Фьодор Радецки поема отбраната на прохода. Промяната в числеността на руския Шипченски отряд е била неизвестна на турците. Още в ранните часове на 12 август те възобновяват своите действия и руските позиции отново са подложени на артилерийски обстрел от височините около прохода, където били разположени турските оръдия. Таборите също се впускат в атака към руските батареи и техните защитници. Руските позиции на връх Свети Никола (днес Шипка): 1. Голямата (Николаевска) батарея; 2. Малката батарея; 3. Стоманената (Турска) батарея; 4. Скалите Орлово гнездо. На 12 август при Шипченския проход е имало големи боеве в тила на руските войски - северно от Свети Никола, при шосето за Габрово. Също и при така наречената Волинска височина (Кючюк Йешилтепе), намираща се западно от шосето, северозападно от върха. Сраженията, водени на Предната позиция и имащи отношение към темата, могат да се опишат накратко така: В ранни зори турските оръдия започват артилерийски обстрел на източния и югоизточния край на връх Свети Никола. Около 10 ч. са предприети две последователни атаки срещу Стоманената батарея, но са отбити. Около обяд е предприета нова атака, този път срещу Малката батарея и Орлово гнездо. Там пламва гореща битка, преминала в ръкопашна схватка. Изпратените подкрепления изтласкват вражеските части на изходните им позиции. Около 14 ч. започва нова турска атака срещу Стоманената батарея, но поради силния огън на защитниците, тя не може да се развие и е преустановена. Сражението при Орлово гнездо, макар и бегло, е отразено от някои от военните кореспонденти. Всеволод Крестовски в „Двадцать месяцев в действующей армии 1877-1878” е отбелязъл: „На 12-ти август турците не атакуваха почти до обяд. В дванадесет и половина часа започнаха атака към скалите на Свети Никола, където е разположена нашата „Малка батарея”, но тази атака беше бързо отбита от четири роти на Брянския и Орловския полк и на 15-ти стрелкови батальон. В течение на цял час турците водеха непрекъснат огън, буквално обсипвайки нашата позиция с куршуми и снаряди”. По-подробни сведения се съдържат в телеграмите и рапортите на съответните командири, които са отпечатани в том 36 на „Сборник материалов по Русско-турецкой войне 1877-78 гг. на Балканском полуострове”. От докладите, въпреки някои различия при изнасянето на фактите, може да се добие добра обща представа за случилото се при „скалите на връх Свети Никола” на 12 август 1877 г. Рапортът на командира на VIII армейски корпус генерал-лейтенант Фьодор Радецки до Главнокомандващия действащата армия относно действията на корпуса от 1 до 14 август 1877 г., е публикуван под заглавието „Боят на Шипка (от 9 до 14 август)” в „Иллюстрированная хроника войны” бр. 46 (притурка към бр. 456 на сп. „Всемирная иллюстрация” от 24 септември 1877 г.). В рапорта се отбелязва: „На 12-ти август започнаха да пристигат полковете на 14-та пехотна дивизия. От сутринта неприятелят откри пушечен и артилерийски огън срещу връх св. Николай и двата наши фланга. В 12 часа той премина в настъпление срещу св. Николай, избирайки за атаката скалите до Малката батарея. Незабавно флигел-адютант полковник граф Толстой изпрати в траншеите покрай пътя 4-та рота на Брянския полк, а в скалите – 4-та рота на Орловския полк. Като подкрепление им служеха 1-ва стрелкова рота на Брянския полк и 4-та рота на 15-ти стрелкови батальон. Цял табор, под прикритието на други два, се хвърли към скалите и под прикритието на силния огън започна да се катери нагоре. Но беше посрещнат дружно с щикове. Болшинството от него бе унищожено, а на остатъците се наложи да отстъпи под нашия силен кръстосан огън.” Ескиз на „Защитата на Орлово гнездо от орловци и брянци на 12 август 1877 година”, рисуван от А. Попов в началото на 1890-те години, бе показан на изложбата „140 години от войната за освобождението на България”, уредена от Държавния исторически музей на Русия в Москва. Повече подробности относно атаката при Орлово гнездо се съдържат в доклада „Описание на боя и разположението на ротите на 36-ти пехотен Орловски полк на позициите на св. Николай – прохода Шипка - Балкана, 9-12 август 1877 г.” Той е написан от непосредствения участник в събитията – командира на 3-ти батальон на 36-ти пехотен Орловски полк, подполковник Хоменко. От описанието разбираме, че на 9 и 10 август при Малката батарея и на Орлово гнездо („скалите”) е била разположена 3-та стрелкова рота, а на 11 август – 10 линейна рота. Задачата на войниците по скалите (в състав полурота) е била да прикриват десния фланг на батареята. Първия ден към скалите имало няколко атаки от изток, но се оказали неуспешни. Имало и опити за атака от запад, но там турците били обстрелвани от войските, защитаващи Голямата батарея и също не постигнали някакъв успех. След това турските атаки се насочвали изключително към Стоманената батарея. Останалите позиции били обстрелвани главно от турската артилерия. Хоменко не отбелязва през тези дни руските войници да са хвърляли срещу турците камъни или дървета. По повод на първите атаки на турците от двете страни на Орлово гнездо, проведени на 9 август, ръководителят на Предната позиция граф Толстой е записал в своя доклад: „След като се убеди, че от тези страни твърде трудно ще осъществи настъпление, неприятелят обърна гръб и се насочи към Стоманената батарея.” На 12 август, след като поредната атака на Стоманената батарея пак се проваля (това се разбира от другите доклади), турците изглежда са преценили, че позицията при скалите до Малката батарея в него момент се защитава от сравнително малък брой войници и решават да проведат още един отчаян, но масиран опит да се изкачат по скалите и да излязат в гръб на батареите, разположени на Свети Никола. Защитниците обаче, своевременно получават подкрепление и турците са отблъснати. Сводката на Хоменко за този ден гласи: „12 август. При турската батарея са 4-та лин. и 1-ва стр. роти (останалите не ги знам); вдясно от турската батарея са 3-та стр. и 7-ма лин. роти; при Малката батарея и на скалите е 10-та лин. рота; при Николаевската батарея са 9-та, 11-та и 12-та роти и в резерв е 8-ма лин. рота. След разсъмване започна пушечен и артилерийски огън. Около 11 часа сутринта турците се хвърлиха към скалите на десния фланг на Малката батарея и заеха отделни камъни, лежащи в подножието на тези скали. Броят на скритите под скалите бързо се увеличаваше. Тогава под прикритието на силен пушечен огън от ложементите (полевите прикрития – бел. К. Г.), под началството на двама офицери турците започнаха бързо да се изкачват на върха на скалите. Виждайки движението на неприятеля, аз веднага насочих към скалите 7-ма и 8-ма лин. роти и 1-ви взвод на 3-та стр. рота. След пристигането на това подкрепление на скалите започна силна пушечна стрелба. Турците, прикривайки се със своя силен огън, започнаха да завземат и западната страна на скалите. Тогава, изисквайки от резерва като подкрепление 4-та лин. рота, аз сам се отправих към мястото на турската атака. По моя заповед ротите, намиращи се на скалите, се хвърлиха в атака на турците от фланга и западната страна. В същото време взвод на 3-та стр. рота и току-що пристигналата 4-та лин. рота, ободрявани от ротния си командир кап. Домбровски, се хвърлиха долу под скалите и атакуваха неприятеля. В това време по разпореждане на началника на позицията пристигнаха като подкрепление още 1-ва стр. рота на Брянския полк и 4-та рота на 15-ти стр. батальон. Малко от турците се върнаха в своите ложементи. Част от тях бяха убити с камъни – да се стреля надолу с пушката беше неудобно, а останалите бяха прободени с щиковете. Атаката бе отбита и повече не се възобнови. Канонадата утихна едва с настъпване на вечерта.” В „Краткий исторический очерк двухсотлетней службы 36-го Пехотного Орловского полка” се отбелязва, че за действията си на 12 август 1877 г. капитан Домбровски е получил орден „Свети Георги” 4-та степен.

През 1888-1896 г. Цорн е бил в Париж. Казват, че бил познат с много от известните импресионисти, посетил и изложбата им през 1888 г. Изглежда това го е подтикнало да рисува и в маниера на импресионистите. Иначе от неговите картини се вижда, че в едни той очертава съдържанието по-бегло и те изглеждат като ескизи, а в други се е старал да нарисува дори и камъчетата. Двете картини са от 1890 г. Втората на практика също е импресионистична. Импресионистите са търсели да предадат водните вълни с отблясъците на слънцето и небето в тях. Цорн е успял да постигне това не с отделни мазки, както е в импресионистичните платна, а е рисувал в академичен стил. Картината има вид на фотография. Преобладаваща част от живописните картини на Цорн са актове. Някои от тях Цорн е рисувал в академичен стил, при други е използвал модернистични похвати. Като се махне подписа, тази картина може за мине за дело на Реноар.

Бурджаны в истории Евразии В монографии исследуется сложный вопрос истории и происхождения древнего этноса, носившего в арабо-персидской историко-географической традиции название «бурджан». По утвердившемуся в историографии мнению, данный термин является арабским названием Дунайской Болгарии. Однако, диапазон его применения гораздо шире. Как показывается в исследовании, Бурджаном именовалось княжество на Северном Кавказе, существовавшее в III-VII вв., а также некая область на Балканах. Ныне живыми потомками этого древнего племени являются башкиры рода Бурзян. В широком плане монография посвящена роли иранского компонента в этногенезе башкирского народа.

Първите ми две изречения са верни. Сам Златарски обяснява: „Как е произлязла грешката: в първоначалния текст е стояла 6419 г. без означение на индиктиона; по-сетне някой преписвач, който е мислил, че тая година е изчислена по византийската ера, прибавил съответния индиктион — 14-и, без да си даде отчет дали той дава съответната година.” И Златарски смята, че текстът е писан от човек, който не е знаел как се изчисляват индиктионите и затова е направил грешка. След това съм се объркал, обясних по-горе защо. Постнах и мнението на Златарски, за да се види какво точно съм искал да кажа. Иначе и сега твърдя, че написаното като приписка не е правено от съвременник на Михаил. Който е съставил въпросния текст се е престарал с "информацията" си.

Не ми се е налагало да се занимавам с индиктиони, затова и не съм се интересувал от подробностите около тяхното изчисляване. После се сетих за Златарски, но аз от неговото обяснение съм запомнил само колко много усилия влага, за да докаже, че в иначе „автентичната” според него приписка, имало и някои неточности. Моята логика беше, че за Чаталарския надпис се казва, че бил отбелязан индиктион 15, което отговаряло на 822 г. Тогава все още не сме покръстени, няма и сведение да е била известна и славянската азбука. В приписката са отбелязани индиктиони 10 и 14, което би следвало да означава, че става дума за дата по-ранна от тази на Чаталарския надпис. Естествено, че нещо може и да съм объркал, но това ми беше логиката „ад хок”. Доколкото виждам, успешно вървиш по пътя на Златарски. За всяко нещо имаш обяснение. Аз пък се интересувам от истината, а не от обяснението на нещо, което се приема за истина. От някои, разбира се. Дори и с това обяснение, ти все пак признаваш, че в приписката освен индиктионите има и други грешки и неточности. Да, някои сме видели. А останалото, което няма как да определим истина ли е или не, какво – приемаме го за истина ли? Христо Николов е открил следните факти, които фигурират само в приписката на Тудор: Всичко това днес е набутано в българската история като достоверни факти.

Според текста става дума за „Тудор (у е с голяма носовка), който е монах при Дохьс”. Дохс или Дохъс трябва да е името на манастира, където е пребивавал Тудор. Тудор Дохсов е подобно на Паисий Хилендарски. Дохс според „древнобългарския календар” е свиня. Изглежда почитателите на този календар са подменили Дохс с Докс. Нищо чудно Златарски някъде да е уточнил, че Дохс е грешка, защото не се връзва с името на брата на Борис. Интересно, че името е прието като Тудор, макар че според правилата на нашите славяноведи би трябвало да се чете „Тондор”. Всъщност по това време едва ли е имало Тодор. Кръщавали са на Теодор.

Тези, които се придържат към схващането, че спорните документи от 15 в. са преписи на стари български оригинали, трябва да отчитат мнението на специалистите, че всички те са в руска редакция. Значи най-малкото в техния окончателен вид е имало някаква редакторска намеса. А кой може да каже в какъв обхват е била тази намеса? Конкретно за неточните датировки в приписката на Доксов Златарски е написал следното: "В приписката на Тудор Доксов за смъртта на княз Борис е дадена дата в събота вечер на 2 май 6415 г., индиктион 14-и. [За невероятността както на тоя индиктион, тъй и на другия към 6414 г. в същата приписка вж. „Имали ли са българите свое летоброение”, стр. 79—80.] Тая година обаче дава не 14-и, а 10-и индиктион, следователно трябва да се предполага, че една от тия хронологически данни е погрешна. Де е грешката? Ние мислим, че поставеният тук 14-и индиктион не е нещо случайно; очевидно е, че първоначално в текста е стояла година, която наистина е давала 14-и индиктион, а тая година е 6419, която впрочем по византийското летоброение не дава съответната година за смъртта на кн. Борис 2 май 907 г. в събота; обаче ако я изчислим по българското летоброение, то ще получим точно годината. И така е: 6419 — 6185 = 234 лунна година от Б. Е., която е продължавала от 226,01 слънчева година до 226,98 слънчева година от Б. Е., или от 906,01 до 906,98 слънчева година, или от 4 януари, до 27 декември 907 г. от Р. Хр., в което време се пада тъкмо 2 май 907 г., и то в събота. Тоя резултат ни дава възможност да поясним как е произлязла грешката: в първоначалния текст е стояла 6419 г. без означение на индиктиона; по-сетне някой преписвач, който е мислил, че тая година е изчислена по византийската ера, прибавил съответния индиктион — 14-и, без да си даде отчет дали той дава съответната година. Друг обаче преписвач, комуто може би принадлежи достигналият до нас ръкопис, като забелязал, че в 6419 г. 2 май не се пада в събота, изменил я на 6415 според византийското летоброение (с 5508), без да измени и индиктиона от 14-и на 10-и. По тоя начин се получило това несьгласие на годината с индиктиона. По същия начин е било постъпено и с годината 6414 индиктион 10-и (вм. 13-и, грешка вероятно при преписването), дадени в същата приписка на Тудор Доксов за превода на „словата” на Атанасий Александрийски против арианите от еп. Константин: първоначално в текста е стояла годината 6418, която е била изменена в 6414 заедно с изменението на 6419 в 6415, без да се поправи и индиктионът от 13-и на 9-и. И тъй и в тая дата за смъртта на княз Борис е бил употребен същият способ на еп. Константин, какъвто и в неговите „Историкии”, както би трябвало и да се очаква." (Васил Н. Златарски. История на Първото българско Царство. I. Епоха на хуно-българското надмощие (679—852). С., с. 476-477) По този начин с грешка, добавка, неясно летоброене и пр. се обясняват всички противоречия в ръкописите руска редакция. Само че това си е чисто нагласяване, за да се вместят противоречията в някакви приемливи граници. И какво излиза: каквото ни хареса и за него няма сведения, го обявяваме за истина и веднага го добавяме в българската история. Останалото го натамъняваме, за да добие благоприличие. Къде е истината в края на краищата, след като Златарски допуска вероятността от препис в препис да има преправяне на текстовете? Че те преписвачите може и да са добавяли или махали съществени неща, които не са им харесвали.

Бе какъв съвременник ти се привижда. Доксов не е знаел що е то индиктион. И двата му индиктиона са от преди създаването на славянската азбука, дори и от преди покръстването!

Ако пък „етх бехти” не е към „во има отца и светаго духа”, значи е нещо от рода „ала-бала”. Просто „начетения” Тудор не е знаел кога са покръстени българите и избягнал да посочи определена година, както е направил преди това на два пъти.

Само Тудор Доксов може да ти отговори на въпроса. Аз и друг път съм казвал, че правя анализ в стил „написаното или показаното не е това, което е”. Обръщам внимание върху неща, които се подценяват, а вземането им предвид може да доведе някога до установяване на истинската история кога и къде е създадена тази приписка. Не съм се интересувал на какъв език е етх бехти. Приех тезата, че може би е някакво заклинание. Но и да не е, включването му към последните слова го причислява не към стореното от Борис, а към стореното от бога. Наличието на надредни знаци ми дава основание да мисля, че може би изразът се чете по друг начин.

Това е единственото предаване на оригиналния текст на приписката на черноризеца Доксов, което съм успял да намеря отделно от факсимилето. Взех го от статия на Христо Трендафилов. Това пък е оригиналът на приписката. Вижда се, че в нея при „етх бехти” няма ер малък. Над израза има някакви надредни знаци и може би той трябва да се чете по друг начин. Няма „лето” пред него, както се спомена тук - има „лет”. „Етх бехти” е в заключителната част на надписа. Основният текст свършва така: „Сей же Борис болгары кръстил ест”. След което има интервал с точка и следва: „В лет етх бехти, в имя отца и сина и светаго духа, амин.” „Етх бехти” е нещо като „во веки веков”. Молитвата „отче наш” завършва с „нине и присно и во веки веков”. Ако се вярва на писаното от Тудор Доксов, въпросният превод на „Словата Атанасиеви” е направен преди да бъде изсечен надписа на Омуртаг. Последният е датиран с индиктион 15, а преводът е направен при индиктион 10. В горния фрагмент се вижда изписано въпросното „лето”, което си е вече съвсем на мястото: „В годината от началото на сътворението на света…” Тудор Доксов не е бил патриот. Според днешните патриоти Кирил и Методий превеждали от гръцки на български език. А черноризец Тудор твърди, че ученика на Методий бил направил превод от гръцки на славянски.

В Чаталарския надпис се казва: „Времето пък, когато се съгради това, беше при българския сигорелем, а по гръцки индиктион 15.” „Сигорелем” е предадено като транскрипция по същия начин като „канас”: понеже в гръцкия език няма „ъ”, е написано „и”. Става дума за "съгорелем", което идва от старославянския глагол „съгорети”, който означава „изгарям”. В Чаталарския надпис се визира „българското опожаряване”. Става дума за опожаряването на Плиска. Тогава е започнало и изграждането на въпросната крепост при Чаталар, за да не се допуснат повече нападения на византийците над българската столица през старопланинските проходи. Именника е свързан с „Летописец Елински и Римски”. Изложението в Именника е като изложението в началото на „Летописеца”. В „Летописеца”, който е от XV в., има фрагменти и от „Временника”. Неизвестният съставител на Именника (монах от руските манастири, може и да е българин-емигрант), след като си е свършил работата, е забравил листчето с написаното между страниците на „Летописеца” и преписвачът на последния по инерция е преписал към основния текст и този с българската история. Отчето може и да е умряло, преди да си завърши работата и така Именника е останал сред листите на „Летописеца”.

Твърдението, че в Именника се визира някакъв календар е спекулация, базираща се на неправилен превод на текста. „Авитохолъ житъ лѣтъ. ҃т. рѡд ему Дуло. а лѣтъ ему дилѡмъ твирем” е преведно „Авитохол живя 300 години. Родът му Дуло, а годината му дилом твирем.” Същото е и при другите владетели. Думата „лѣтъ” веднъж е преведена като „години”, и веднага след това като „година”. На старославянски „година” е „лѣто”. Тази дума фигурира в Московския препис на Именника. „Лѣтъ ему” трябва да се чете „годините му”. Тъй като не знаем какво е написано след това, можем да предполагаме, че става дума за характеристика на годините на управлението на съответния владетел. Например „кърваво управление”, или „слаба реколта”, каквито примери дава Карасик, заменяйки „по време на управлението му” с „при него”. Във „Временника” на Георги Монах има такъв запис: „Александр царствовал 13 лет и 8 месяцев. При нем был голод великий в Риме.” Карасик е извел следното заключение: „Не имея своего летосчисления, болгары характеризовали отдельные периоды своей истории кратко, по какому-либо признаку, событию или форме хозяйственного быта.” В руския старославянски речник при „лѣто” в значението му на „2. период” е посочен примера „коликоу лѣтъ естъ” и е дадено значението на израза на руски език - „сколько лет ему”, и на чешки език -„je star kolik let”. На български език е: „на колко е години”.