К.ГЕРБОВ

В статията Търговията на Брашов с градовете по брега на Дунава (с. 41) не се споменава българските владетели да са вземали мито от брашовските търговци. Единствен цар Срацимир е имал някакво участие в тези процеси, но той всъщност е дал уверение, че те могат безпрепятствено да идват във Видин и да търгуват. Това е извадка от там: „Според средновековния модел, установен още от Византия, привилегиите за търговия се дават лично от името на владетеля под формата на грамота. По същия начин процедират и унгарските суверени, като може да се добави и това, че се спазва и традицията всеки следващ владетел, който заема престола, да потвърждава привилегиите. Брашов, както между впрочем и другият трансилвански град Сибиу, излиза на преден план като важен търговски център в началото на ХІV век. Тъй като тогава този град се намира под върховенството на унгарската корона, първите търговски привилегии той получава от крал Людовик (Лайош) І Велики (през 1358 г.). Документът представлява кратко писмо, с което му се определя зона на търговия между реките Яломица и Сирет – съответно между Бузъу и Прахова). Десетина години по-късно отново в унгарски документи става въпрос за правата на брашовските търговци в „земите на татарите" – този път те са освободени от митнически такси. Има се предвид кратко съществувалото владение на татарския княз Димитрий, който управлявал земите между Браила, Галац и Карпатите. Следващите привилегии на брашовяните са издадени вече от името на воеводите на Влашкото княжество. Първа грамота на латински език имаме от 20 януари 1368 г. Тя е издадена от името на воеводата Владислав Влайку (1364-1377). С нея се установяват митническите такси, които брашовяните трябвало да плащат в земите му. Потвърждават се всичките им свободи, кoито са имали отдавна по неговите земи – „eosdem Brassouienses in universum eorum libertatibus, per eos ab antiquis in terranostra Transalpina habitis, conservando confirmaremus”. В текста се чете още и: „всички търговци от Брашов и от неговата област да ходят по всички пътища на царството ми, с изключение на пътя за Браила, към чуждите царства, като плащат на два пъти по 1/30 [tricesima] мито – първия път навлизане и втория път на излизане, на митницата в Campolongo (Къмпулунг, слав. Дълго поле) и като получат печат, че са платили това мито да са свободни; също така около Дунав, и като платят и получат печат – да са свободни. А когато пътуват през Браила за чужди страни – да плащат отново в Дълго поле – но само на връщане. Но ако купуват и продават в земите ни – да плащат само стария трибут.” На практика търговският път тогава от Брашов до Дунав не е минавал през Рукер, а през Къмполунг. Митницата в Рукер е установена от Мирчо Стари през 1413 г. Грамотата, която коментираме действително е от Радул II, но Милетич я е поставил на погрешно място, като е определил, че годините на управление на този владетел са били от 1375 до 1380. А тогава войвода на Угровлахия е бил Радул I. Иоан Богдан в Documente și regeste privitoare la relațiile Țăriĭ Rumînești cu Brașovul și Ungaria în secolul XV și XVI (Text Corpus - Влахо-български грамоти - Софийски университет) посочва документа, като съставен от Radul II (Praznaglava) (1424-1427). Търси въпросният цар Александър в периода 1424-1427 г.!

Не е така, бе, човек! Краят е: „Понеже който се изкуши да им взема извън закона, ще получи голяма неприятност и наказание от властта ми. Друго не може да има според владетелската ми заповед.” То това е владетелската му заповед: друго мито освен посоченото в законите не може да се взема и който не прави това, ще бъде наказан. Кое тук не е във властта на войводата? Нали той самият е заповядал колко мито да се взема, той заповядва и прегрешилият да бъде наказан. Това не е писмо, това е самата владетелска заповед. Написано е: „дава господарството ми тази моя владетелска заповед на пръгарите Брашовски и на Ръжновци и на цялата Бресненска област”. „Властта ми е разпоредила, пише по-нататък, хрисовула и законите, както са имали (пръгарите) от прародителите ми, по същия начин да им се взема и при господарството ми”. После допълнително се свеждат на въпросния Александър конкретни указания как да изпълнява разпореденото. И който не взема посоченото мито„ще получи голяма неприятност”. „Друго не може да има според владетелската ми заповед” също е част от владетелската заповед. Т. е. заповядал съм да се взема мито, както е записано в законите и който не прави това, ще бъде наказан - друго не може.

Ако във въпросната владетелска заповед става дума за българския цар (дали ще е Александър или Шишман няма значение) излиза, че той е взел Рукерската митница под наем. Защото войводата Радул всъщност заплашва, като казва, че митничарят там трябва да спазва законите, установени от него. Иначе щял да си има неприятности и ще го наказва. Едва ли Радул е бил толкова невъзпитан да се обръща към владетеля на България с „царе Александре”. Можеше да сложи едно „уважаеми”, както е изисквала етикецията. Стилът на написаното изразява отношението на владетел към подчинен. Подчиненият в случая се явява въпросният „цар Александър”.

Правилно преведеният текст се различава малко от горецитирания. Написано е: „Понеже който се изкуши да им взема извън закона, ще получи голяма неприятност и наказание от властта ми. Друго не може да има според владетелската ми заповед.” Любомир Милетич сам е видял, че текстът изглежда съмнителен и е коментирал: „Уместно е да обърнем тук внимание и върху едно място в казаната грамота № 2 от Радул II (1375—1380), гдето подирният се обръща към „царя Александра” с молба, да заповяда на своя митничар в Рукер, да не взема мито против закона: „Того радї, царю Алеѯандре, варе ктȍ ти е вамеш въ Рукеръ, да мѹ запрѣтиш, да ѹзимат вамѫ що е закон.” Аз не могѫ да се досетя, къмъ кой другъ „царь” може да се отнася това обръщанье, освѣнъ къмъ българския царь Шишманъ Търновски. Не ясно е само, защо го нарича Александъръ, тъй като това име не може да се отнася къмъ баща му, който се е билъ вече поминѫлъ тогава. Интересно е това мѣсто и заради споменѫтото тукъ вземанье мито отъ чиновникъ на „царя Александра” въ влашкия Рукеръ!” Милетич не е разчел своевременно добре текста. И едва когато го е подготвял за печат е видял, че в него няма логика. Защото става дума не за писмо до „цар Александър”, а за владетелска заповед до общинарите (пръгарите) в Бресненската област”, с която Радул обявява, че налозите и митата остават каквито са били дотогава. Заповедта съвсем логично е изпратена не в Търново, а в Брашов – открита е от Милетич в тамошния общински архив. Въпросният Александър трябва да е бил общинският или областният управител там и Радул му заповядва да не назначава корумпирани митничари и да ги държи изкъсо. Това е по-точния превод на заповедта (оризмото), но присъствието на думата „цар” не може да се обясни”: „Йоан Радул, велик войвода и самодържавен господар на цялата угровлашка земя, дава господарството ми тази моя владетелска заповед на пръгарите (общинарите) Брашовски и на Ръжновци и на цялата Бресненска област, че властта ми е разпоредила: хрисовула и законите, както са имали от прародителите ми, по същия начин да им се взема и при господарството ми. Затова царе (?) Александре, който ти е митничар в Рукер, да му наредиш да взема мито, както е закона. Друго да не смее да прави. И които и да бъдат митничари при Дъбовница и те по същия начин да им вземат. Понеже който се изкуши да им взема извън закона, ще получи голяма неприятност и наказание от властта ми. Друго не може да има според владетелската ми заповед.”

Върбанов почвам да се убеждавам, че не се правиш на глупак, както веднъж предположих. Явно не разбираш за какво става дума. Националната катастрофа я припомних на тези, които считат за най-ползотворни за България годините, когато държавата влизаше от война във война и накрая си получи заслуженото. Не съм се интересувал как стои въпроса, но предполагам, че доста от държавния бюджет тогава, е отивал за подготовка за тези войни. Спестеният дълг също. Така че, все пак май има някаква връзка.

Бъркаш „българско общество” с „български политици”. Областното събрание на Източна Румелия е гласувало нейната част от дълга още през декември 1879 г. Това е посочено в решението на Министерския съвет на България от 29 октомври 1898 г. И завършват катастрофално с решенията на Ньойския договор от 1919 г.

Не четеш достатъчно, Върбанов, ама коментираш. И пишеш, разбира се, глупости. Прочети внимателно писмото на българския министър С. Паприков до руския пълномощен министър в България от декември 1909 г.: Българското правителство още през 1898 г. признало дълга на Източна Румелия и обещало да започне да го изплаща от 1903 г. Към края на 1909 г. обаче, още не било платило дори копейка. Поради „разни обстоятелства и причини”. Аз на това му викам хитруване. Това е истината. Иначе оправдания могат да се намерят всякакви.

Опитвате се всяка историческа тема за Русия да я политизирате. Колко е бил дълга е ясно. Защо е трябвало да го плащаме, също е ясно. И трябва да бъде описано всичко точно както е било. Дондуков-Корсаков не го е платил, защото е поискал от Александър II, българите, понеже били бедни, да не го плащат. И така е било, докато първите следосвобожденски управници не решават, че вече Княжество България е станало толкова самостоятелно, че могат да не се съобразяват с интересите на Русия. Така правят и дълги години след това, в резултат на което ни сполетяват две национални катастрофи. А не плащат дълга наведнъж, защото хитруват както днес. Наличните пари са харчени за неща, което управниците тогава са считали за важни. Соболев пише, че Княжество България дължало на Русия 25 000 000 френски франка. 18 000 000 франка се намирали в резервния фонд на БНБ и можели да се изплатят веднага. Фондът в началото се състоял от 14 000 000 франка, които били оставени от руските войски при завършване на окупацията. Това го пише и в доклада на Дандуков-Корсаков. Имало и 4 000 000 франка излишъци от бюджета на държавата. Фондът можел да съставлява 28 000 000 франка, „но го ограбили господа консерваторите”, казва той. Българските правителства след Освобождението започват да теглят заеми, за да платят дълговете. Но пак не плащат всичко, а на части – останалото харчат, както намерят за добре. Принципа е „Русия ни е търпяла хитрините на дребно, пак ще изтрае”. Когато напомнят на Данев, че трябва от заемите все пак да прати поне една вноска по дълга на Източна Румелия, нашият нахално заявява: станете ни гаранти да вземем нов заем и ще ви платим вноската. Затова и от Русия му напомнят, че изплащането на дълга е все пак въпрос на чест. Ама за българските политици и преди и сега думата „чест” е непозната.

Аз от цитираното разбирам, че е трябвало да платим 50 000 000 франка общо за България и Източна Румелия, което е съставлявало 16 т. злато. Платили сме половината - само за Княжество България, значи 8 тона.

За да си съчиняваш „културоложки” статии не е необходимо да познаваш историята на държавата си. Тези, които искат да научат нещо повече за тази история, четат документите. Един от многото такива е статията, отпечатана точно преди 140 години във вестника, основан от Христо Ботев.

В Slovenska Mitologija Enciklopedijski Recnik има статии „сурвакане” и „шибане”. От тях е видно, че „сурвакане” е конкретен случай на по-общия обред „шибане (удряне)”. Статиите са писани от различни лица и не е подчертана връзката между двата ритуала. А тя е, че „сурвакането” е „удряне” за плодородие и здраве. В статията за сурвакането е пропуснато да се отбележи края на сурвакарското благопожелание: „живо здраво до година, до амина”. В статията пък за „шибането” е даден пример, когато в Деня на невинните девици хърватски и словенски деца „шибат” за здраве с дрянова клонка и мимоходом се споменава, че православните южни славяни имали подобен обичай на Коледа и на други зимни празници. Даден е и пример как момците в Сърбия удряли девойките, кой знае защо с върбова клонка и наричали: „Да си здрава като дрян!” „Сурвакането”, което е българска гордост, е пропуснато да бъде конкретно упоменато. "СУРВАКАНЕ - обред обилажења домаћинстава у селу уочи Васиљевдана (1/14.I), распространен у Бугарској и Македонији, који су обављале поворке деце или момака - сурвакари (суровакници, суроваскари, василичари, мјаучкари), носећи штапове од сировог дрвета (буг. суровакница, суровица, сурвачка, сурва, суровиска, василичарка) и исказујући благослове за родност, плодност и богатство породице. Учесници поворке су деца, у неким крајевима само мушка од четири-пет, па до 10-12 година. Сваки учесник носи посебно припремљени штап, прут или грану, украшен разнобојним концима, нанизаним сувим воћкама, ситним парама, хлепчићима, којим лагано шиба сваког члана породице, почев од нај старијег, изговарајући благослов (буг. блажанка, слава, молитва, сорвакија). Обред обилажења почињао je после поноћи. Учеснике обреда с. домаћин je даривао лепињом или сушеним воћем, орасима, ситним парама. У разним крајевима овај je обред имао својих особености: у Родопима учесници би у огњишту сваке куће остављали по један речни камен (да би кућа била богата); у околини Софије, носили би цели сноп прутића и по један оставляли у свакој кући; на путу би, у неким местима, сурвакари мјаукали као мачке, па су их навивали мјаучкари; ако су у групп били одрасли момци, посећивали би само куће у којима je било девојака за удају итд. У ист. и јуж. Бугарској обред су изводили момци, чији је предводник примао дарове, a један од учесника их носио - њега су називали магаре или трохобер. У југозап. крајевима Бугарске, с. имају обележја маскарадне поворке, с еротским елементима у шалама и забавама. Ту се срећу имитације "свадбе", с игром, сценама "убиства" и "васкресења" појединих ликова итд.” Slovenska Mitologija Enciklopedijski Recnik, с. 303 (524) "ШИБАЊЕ - ритуална магијска радња која има плодоношу и прогањајућу фунцију. Сматрало се да доприноси рађању деце, плодности стоке, родности, расту, здрављу и благостању. Ш. у свадбеном обеду познато je свим Словенима: на Рус. Северу (Белозерје), прве брачне ноћи чауш (рус. дружка) шиба младенце бичем; у Шумадији, свекар три пута шиба бичем невесту за време свадбеног обреда и пред свођење младенаца; код Бугара (околина Варне) младожења три пута шиба својим појасом невесту по крстима, пре него што легне с њом у постелу. После крштења, отац би детету полагао главицу на праг и лагано удара о шибом, да би дете било послушно (пол..), или да не би било плачљиво (укр. Карпати). Врло je распространено ш. у календарским обредима. На Дан Невиних младенаца код Хрвата, Словенаца и других католика било je уобичајено да се деца шибају "ради здравља", зимзеленом, дреновом или ораховом граном. Православни Јуж. Слов, то су чинили на Игњатијевдан (св. Игњатије), уочи Божића и у друге зимске празнике. Тада je требало шибати краве (код Срба, граном од бадњака), "да стока не болује", " да се краве теле" (пол..) и сл. Свуда je познато ритуално ш. на Нову годину дрвећа које није рађа, да би донело плод. Плодоносно ш. било je уобичајена радња коледара: деца би, походећи куће, шибала шљивовим гранама домаћице, желећиим благодатну годину (зап. Макед.); шибали су дреновим штаповима по прагу сваке куће и викали: "Тък, тък, тък! Да се роди, да се роди, дето рало ходи!" ("Так, так, так! Да се роди, да се роди, свуда куда рало ходи") (Софијски крај); у другим местима деца су штаповима разбијала ћупове са житом, шибала земљу, остављала у свакој кући по прутић "за летину" (буг., мак.). Полажајник je ударао штапом по бадњаку, џарао по опьишту и изговарао благослове (Јуж. Слов.). Ш. у пролеће било je везано за Младенце, Цвети, Ускрси ђурђевдан. На Младенце момци би насекли врбово пруће (врба) и њиме шибали девојке, говорећи: "Да си здрава као дрен, да си брза као јелен, да се гојиш као свиња и да растеш као врба!" (Бољевачки крај). У Црној Гори и Херцеговини тог су јутра родители шибали децу врбовом граном, желећи им да брзо расту. С истим циљем шибали су децу и на Цвети. У Великој неделей момци и девојке шибали су једни друге шибама "као сећање на ране Христоса" (катол.). У Славонији у цркви, накрају божје службе, шибама су тукли поподу, зидовима и клупама, све док им сене би у рукама поломиле. У Пољској су момци шибали девојке другог дана Ускрса, а сутрадан су им девојке враћале истом мером…"Slovenska Mitologija Enciklopedijski Recnik, с. 340 (588) Статията „шибане” съм я съкратил, но съм дал линк, можете да я дочетете. Макар да не е изведено и подчертано, но от статията за сурвакането също се вижда, че „су́рва” се свързва със „су́ровица”. Тази дума и днес се произнася с ударение на „у”. Става дума за още неизсъхнало отсечено дърво. При Найден Геров са го наричали „су́ръвица”. Думата „су́ръвый” си е днешното „суро́в”, преместило се е ударението. При Геров думата „суров” изглежда не е съществувала, затова е дадено руското ѝ значение „сырой”. Сурвакницата също е сурово, все още живо дърво, което по Нова година даже има и пъпки. Те се прикрепят към късметите в новогодишната баница. Истината за „су́рва” или както се е казвало по времето на Геров „су́ръва-су́рова”, трябва да се търси в преплитането и със „суро́ва”, в аспект жива и здрава. Освен ако самата дума „су́рва” или „су́рова”, както се е произнасяло сурвакарското пожелание, не е означавала някога „здрава”. В този клип е онагледен ритуалът „удряне със су́ровица”. ΧΕΙΜΕΡΙΝΗ ΕΥΕΞΙΑ 1. (ΣΟΥΡΒΑ-ΣΟΥΡΒΑ) Theatre Erineos- Greece ...

В руския превод на съчинението е направена тази бележка: „Строго говоря, Кувер (булгаром он назван в заглавии к этому рассказу), переселившийся из Аварского хаганата в Македонию, неизвестен из других источников. Однако исследователи неоднократно пытались отождествить его с тем или иным историческим лицом (Баришиh. Чуда Димитриjа Солунског 130-133). Его принимали за отца Аспаруха Кубрата (или Куврата), о котором рассказали Феофан и Никифор, или за Хорвата, упомянутого Константином Багрянородным в главе 30 «Об управлении империей», или за обоих сразу. Если согласиться с такими отождествлениями, то события, описанные в ЧСД, должны бы датироваться не позднее 640 г., а это противоречит той внутренней хронологии, которую можно извлечь из самого памятника. Не имеет хронологических противоречий другое мнение (его поддержали Бешевлиев, Броунинг, Лемерль), по которому Кувер был четвертым сыном Куврата, братом Аспаруха. Феофан и Никифор, не называя его имени, говорят, что он ушел к аварам на Дунай вместе со своим войском (Browning. Byzantium and Bulgaria, 46; Бешевлиев. Първо6ьлгарски надписи, 98-100; Lemerle. Commentaire, 143-145). Однако и у этой гипотезы нет серьезной аргументации, поэтому вопрос о происхождении Кувера остается открытым (подробности дискуссии см.: Testimonia, 232-233).” В текста на „Чудесата на свети Димитър Солунски” не е отбелязано какви са по народност Кувер и Мавър. Думата „българи” се споменава само веднъж в началото, когато става дума за Сирмиум - там живеели освен преселените ромеи, още и българи. Конкретно, че Кубер и Мавър са българи, се отбелязва само в заглавието. Което е обяснимо, тъй като преселеното население са били ромеи и явно логиката на поставилият заглавието е била, че предателите не може да са били ромеи. И логично е решил, че са българи. Ние вместо да се дистанцираме от тази история, в която българите са представени в неблагоприятна светлина, продължаваме да настояваме, че злосторниците Кубер и Мавър били българи. И то не какви да е, ами наследници на Кубрат!

Думата „пактон” не е гръцка. Тя се възприема като гръцката дума, означаваща „данък”, но Константин Багренородни твърди, че „пактон” е българска дума. С нея българите са нарекли конкретно един акт на споразумение за доброжелателни, мирни отношения между българи и сърби. И посочва историята за пленения Владимир, когато след връщането му те си разменили подаръци. „Това българите наричат пактон”, пише Багренородни. Трябва обаче да се вземе пред вид писаното пак от него малко преди това, че „Михаил сключил мир със сърбите”. Размяната на подаръци е била потвърждение на този мирен акт.

Празнуващите Σούρβα σούρβα много съмнителни изглеждат. Сурвакарчетата са облечени в български народни носии. А празнуващите Σούρβα друсат хорце. ΣΟΥΡΒΑ 30/12/2013 @ ΠΡΟΜΑΧΟΙ ΑΛΜΩΠΙΑΣ - YouTube Снимката е по повод празнуването на „сурва” в Δημοτικό, а клипа е от празнуването на „сурва” в Πρόμαχοι, което било село Баово в Егейска Македония.

Не е случайно. От разказа се вижда, че императорът е искал да нападне Славиниите – тях Теофан е написал най-напред. Българите обаче го пресрещнали. Тук реално нямаме нападение над българите. Както се разбира, след това императорът не се е насочил към България да „оплени българите”, а продължил към Солун. „Нападайки чак до Солун”, пише Теофан, разкривайки каква всъщност е била целта на Юстиниан. После не е продължи към България, а е тръгнал за Цариград: „на връщане” пише Теофан. Значи пак не е имал намерение да „опленява” българите. Въобще в действията на Юстиниан не се вижда някакво намерение да напада България. Действието в разказа показва, че той е решил да направи някаква наказателна акция срещу славяните, но българите са се опитали да му попречат.

На практика имаме само сведението на Теофан, където не се споменава за Куберови българи. Ако приемем, че освен славяни, край Солун е имало и българи, възниква въпроса - защо те не са излезли срещу Юстиниан, след като той е нападнал българите? Важно е да се знае и какво е пишело за славиниите в мирния договор между императора и българите. Теофан казва, че Юстиниан нарушил мира с българите, като нападнал българите и славиниите. Значи последните са имали някаква връзка с мирния договор. Няма да се спирам на всички възможни варианти, но чичото на Тервел може да е бил в Солун с някаква мисия, свързана с общите действия на българи и славяни. Може да е бил някакъв военен ръководител. Имал е контакти с императора. След като се твърди, че не му е повярвал, значи че се е явил като посредник между него и славяните. Няма основание да се приема въпросният чичо да е Кубер, за който се говори в едно житие. Това че Тервел е бил уж син на Аспарух е изведено от апокрифния Именник. Гръцките хронисти не отбелязват такъв факт. Възможно е да е бил славянин и да е имал родство със славяните от Солун. Неизвестните са много, за да се опитваме с текста за чичото да обясним всичко. Надписът не е запазен изцяло и не знаем пълния му текст. Не знаем и какво е пишело в мирния договор. Може само да се гадае. Ти ако знаеш някакви подробности по тях, кажи ги, недей да задаваш само въпроси.

Ти как мислиш: колко са били чичовците на Тервел? Сам Бешевлиев е изпаднал в трудност с така разчетения от него текст и е написал: „с моите чичовци” се означават очевидно братът на Аспарух, бащата на Тервел и неговото семейство”. Засукал го е професорът и човек може да се обърка от родствените форми брат, баща, семейство. Но вижда се, че „чичовците” според Бешевлиев, всъщност са били един брой. И това бил Кубер, който според Теофан и Никифор заминал за Панония, а по логиката на Бешевлиев се озовал в Солун. Според мен връзката на Мадарския надпис със Солун не са Куберовите българи, а солунските славяни. Опитал съм се да обърна на това внимание.

В История на България, том 2, за новообразуваната държава България и отношението ѝ със съседите, е записано: Текстът не е съвсем точен. Правилно е: „под „България” се разбирало само територията, населена и от прабългарите”, защото те не са живели обособено, а съвместно със славяни, гърци и пр. Всички те обаче, вече се наричали българи. Съюз е имало не само между прабългарите и славяните в новата държава България, но и самата държава е била в съюз с независимите славяни от Славиниите. И това трае до IX в., когато славиниите от Македония, Епир и Тесалия се присъединяват към България. България е имала задължение да помага на независимите славяни от Солун и това се вижда от разказа на Теофан, описващ нападението на Юстиниан II над въпросните славяни. Теофан пак не е разбрал добре, и пише, че нападението на Юстиниан е било срещу България. Но не обяснява защо. От хода на разказа обаче, ясно се вижда, че византийският император е тръгнал към славяните в Солун, а „българите”, т. е българите и славяните от България, са дошли в Тракия, за да помогнат на събратята си. Връзката между България и славяните от Солун е документирана и в един от Мадарските надписи, където славяните от Солунско се споменават като „чичовци” на българския владетел. В надписа се отбелязва: „на носоотрязания император не повярваха моите чичовци в Солун и отидоха в Кисинските (селища).” Сиреч, славяните от Солун не изпълнили нещо, което е поискал византийският император и затова той ги е нападнал.

Тенденциозният запис на гръцките хронисти – „покорили славяните” не се потвърждава с някакви последствия. В руския превод на Хронографията на Теофан се коментара, че липсата на сведения в изворите за военни конфликти между славяните и българите, правят тълкуването на Златарски приемливо. Йончев, ти определи взаимоотношенията между българи и славяни като сходни с тези на българите и турците в Османската империя. Но тогава на българите не се е позволявало да вземат участие във войската. Те не са пазели и границата, както това са правели славяните. А са го правели не защото са задължени, а защото просто е нямало достатъчно българи за това. Славяните са участвали и във войската: воювали са заедно с българите.

Колега Йончев, предлагате да дискутираме текст, който е неточен. Ето трите текста на Теофан, Никифор и Анастасий. Теофан и Анастасий пишат първо, че българите покорили от славянските племена, така наречените седем славянски племена. По-нататък се споменават северите, за които обаче днес се твърди, че не са славяни. Ако ги съберете тях с „останалите седем племена” – излизат общо осем??? Текстът на Теофан е неточен, както и този с описанието на първоначалното местоживеене на българите. Където се споменават някакви уногондури, обаче се оказва че Кубрат бил началник на котрагите. И понеже са объркани, тези текстове всеки си ги тълкува както намери за добре. Най-хитро от обърканото в първоизточника сведение се е измъкнал Патриарх Никифор, като не е посочил нито колко са били племената, нито споменава за северите.

Като ще се взираме в текстовете, нека да видим как е предал събитието Анастасий Библиотекар. Той пише, че българите „преселили” северите, а славяните „настанили”, имайки с тях договор. Излиза, че покорени са всъщност северите. Славяните заели новите си места съгласно сключения договор. В писаното от Теофан има доста несъобразности – например, описанието на местата, къде са живели българите в Приазовието. Да се вярва, че българите в състав 20-30 000 човека са покорили славяните в Долна Мизия и ги държат покорни два века, докато изведнъж започват да говорят и пишат на техния език, е достойно само за перото на един фантаст.

Доста странна логика: „ под договор” не било ясно с кого, пък „покорени” било категорично. Ами изяснете категорично с кого славяните са били под договор. Тази дума е вмъкната не когато първоначално става дума за седемте рода, а след като славяните били разпределени как да защитават границите. Ако славяните „се намирали под договор” с ромеите, българите трябва да са били много глупави да ги изпратят да пазят ромейската граница.

Ами да прочетем какво е написал самият Теофан: Славяните не са разкарани, ами са сложени да пазят границите не само на запад, където са аварите, ами и на юг – където са ромеите. След като се обединили, българите и славяните започнали да нападат ромеите и те били принудени да плащат данък. Спор има за думата „пактон”, която в ГИБИ неправилно е преведена като „ данък”. Златарски използва по-точното съдържание – договор, затова ви го цитирах него. Днес думата „пакт” означава договор. Според мен обаче, става дума за сключване на съюз между дошлите и заварените.

Ресавски, бълтарите и славяните са създали държава, призната и от Византия, за какъв договор за ненападение между тях ми говориш? "... между българи и славяни е бил сключен някакъв договор за взаимна защита от съседите, и няма съмнение, че при сключването на тоя договор са били уговорени известни права както за едните, така и за другите, но какви именно, засега остават за нас неизвестни."

Не е така. Ще цитирам какво е написал Златарски: българите са сключили договор със славяните и заедно са защитавали границите. При това положение мнението на Теофан, че българите подчинили славяните, ми изглежда некоректно. Няма основания да считаме и че българите господствали над славяните, както счита Златарски. „… българите, след като се настанили в страната между Дунав, Стара планина и Черно море, почнали да господствуват над заварените тук славянски племена, от които едно — северите — те преселили от предната Верегавска клисура на изток, за да защищават близките до ромеите места, а останалите седем на юг и запад, за да бранят близките към аварите страни. При това Теофан изрично забелязва, че те били „под договор” . В какво се състоял тоя договор? От думите на Теофан се види, че българите са изместили само северите, които те поселили на изток, т. е. към източните старопланински проходи Лопушненския и Гулишкия, а сами завзели тяхното място, т. е. устието на Верегавския, днеш. Чалъкавакския или Ришския проход, като взели върху си отбраната му. Другите пък седем рода или племена славянски се поселили на югозапад, за да защищават страната от аварите. Вече това разпределение защитата на завзетата от двата народа територия ни показва, че между българи и славяни е бил сключен някакъв договор за взаимна защита от съседите, и няма съмнение, че при сключването на тоя договор са били уговорени известни права както за едните, така и за другите, но какви именно, засега остават за нас неизвестни. Във всеки случай надали ще трябва да се съмняваме, че отношенията, в които се поставили двата народа, не са били отношения на победители към победени; напротив, като имаме пред вид централното положение, което сега завзели българите между славянските племена, а също и първенствуващата роля, която първите играли в по-нататъшните събития, пада се да признаем, че славяните са влезли с българите в отношения федеративни, съюзни, първоначалната цел на които била да запазят независимостта си, и може да се предполага, че във вътрешната си уредба и двата народа оставали отначало съвършено самостойни и са живели отделно един от други. Че в такива отношения се поставили двата тия етнически елемента първоначално, се види още и от това, че дълго след официалното признание на новооснованата държава византийските писатели строго различавали в нея българи и славяни, а в първите съвместни походи срещу Византия славяните се представят в еднакви с българите отношения спрямо българския хан или княз. Така Тервел, отивайки на помощ на Юстиниан II Ринотмет, потеглил с целия подвластен нему народ, българи и славяни. Освен това, ако да бяха славяните покорени, поробени и да не бяха си запазили вътрешното самостойно положение, те не биха могли така лесно да се отцепват от българите, както направили при покачването на Телец; дори и в тая същата епоха, в средата на VIII в., те се явяват повечето като съюзници, отколкото като един покорен народ. Така когато Телец почнал война в 763 г. с византийския император, той излязъл против него в съюз със славяните.” http://promacedonia.org/vz1a/vz1a_b1_1.html