К.ГЕРБОВ

Не отклонявай вниманието! Цитатът, който приведох е твоя измислица, нямаща нищо общо с историческите факти. След това пак се опитваш да изкараш, че Левски е бил някакъв стратег. Тъй като имам написани вече някои неща по тоя въпрос, ще продължа. Михаил Арнаудов оправдава поведението на Левски, като счита, че така той искал „да пречупи надменността и самонадеяността на старите войводи”. Не е известно обаче, в България да са правени опити за въстание през зимата и прочел отговора, Филип Тотю се е обидил от поведението на Апостола, което е било в стил: „продава краставици на краставичаря”. Левски се увлякъл в идеята си и успял да убеди силистренци, че именно през зимата е най-благоприятното време за въстание, та те се обърнали към Филип Тотю и му предложили план: при евентуалното въстание да поведе чета именно през зимата. Естествено войводата не се съгласил с това и в писмо до Левски от 20 февруари 1872 г. написал: „Вий сте изпроводили вашите планове, решени от вас със силистренчени, да реша да ида с тях в Силистренско за заема Силистренско, Добруджанско под команда, когато ги аз поканя по вашите думи в месец декември, когато има най-голяма фъртуна и дебел сняг, че не можела тогава да ходи турска [войска], тогаз да сме били възстанели по вашето и да сме заградели селата и да се пазим, за да не могат турците да влязат. Аз предвиждам между вашето решение, като че не е вземал никой участие в бой. То е вярно, което казвате вий, пък царската [турска] войска не щяла да дойде отгоре ни. Аз ви уверявам, че вярно няма да дойде да се изложи там, гдето сме ний заложени, но тя ще ви [за]обиколи от ½ сахат надалеч и като хвърли няколко гранати с топовете, тогаз ще се запали селото без да убийте 1 турчин от тях. Тогиз какво направяте по този план? Сал без да убийте някой турчин ще пострада цял народ. За това, аз имам докачение гдето ми казвате, че съм развалил, а не поправял. По моему, аз никой път не съм съгласен да направим въстание в България зимно време...” „Докачил се”, т. е. обидил се е войводата от акъла, който му е дал „вожда” на бъдещото въстание. По същия начин Апостолът се противопоставил и на Панайот Хитов, който също писал в 1871 г., че иска да дойде с чета в Стара планина. И на двамата отговорът бил, че нямали право да решават сами, без да се съобразяват с „вишегласието в Българско”. В тези си писма до войводите Левски говори от позицията на „ние, в Българско”. Няма обаче спомен от неговите сподвижници той да се е допитал по тези въпроси до тях. Няма и протокол от някакво заседание на „Привременното правителство”. И двамата войводи след тези „контакти” с Левски прекратяват на практика сътрудничеството си с него. Левски дотолкова се е чувствал прав и безгрешен, че се е опитвал да наложи мораториум за всякакви действия, свързани с освобождението на България, извършвани извън компетенцията на „Централния комитет” и „Привременното правителство”. Затова нарежда на Данаил Попов в Турну Мъгурели и на Ловешкия комитет: „Да бдите да не би се случило някои хъшове да съставят някоя чета, че да преминат за в Българско. Това да ви е за първа длъжност.” Нямам никакво намерение да споря за тактиката на Левски. Приведох тези примери, за да се види колко компетентен е бил вождът на българската революция по някои въпроси. И „демократ”.

Това откъде го изрови. Вероятно е писано за тактиката на Бенковски. Приказките, че Левски уж разчитал на помощ от вън, са измислица. И „вижданията” му за подходящото време за въстанието са супер „оригинални”. В писмото си до Филип Тотю от 1 март 1871 г. Левски пише това: Никъде не се споменава, че ще чакат някакво международно признание. И какво става, като се стопи снегът? Не е ясно. Може би отчаяни, турците вече ще са били напуснали България и тя ще бъде свободна благодарение на гениалния план на Левски?

Преди бях написал едно предположение, че споменавания в житията „град Трапезица” е бил не само хълма, но и цялата местност в подножието му до Царевец. Сега като прегледах някои нови материали, които съм изтеглил от интернет, в „Пътеводител на гр. В. Търново и околността му” от 1907 г., открих следното: Възможно е действително левият бряг на река Янтра под Царевец да е бил пуст, но там не са строени къщи, а манастири: Свети 40 мъченици, Свети първоапостоли Петър и Павел, Света Богородица Темнишка. Те са били не по-малки от Преображенския манастир и Света Троица. И са заемали цялото пространство под Царевец. Това е било Търновската Света гора. Както се вижда от житията, църквите „Иван Рилски” и „Свети апостоли Петър и Павел” се сочат като намиращи се в „град Трапезица”. А в разказа за пренасяне на мощите на Иван Рилски от Търново в Рилския манастир се посочва, че „чудотворния ковчег на преподобния още лежал в Търновската архиепископия”. Това е било днешната църква „Петър и Павел”, до нея пък е църквата „Иван Рилски”. Значи Асенова махала също е била част от „град Трапезица”, а не както пишат в пътеводителя, че тя била само на десния бряг на Янтра. Всички тези манастири са строени от Асеневци, църквата „Свети Димитър” също. Вероятно тези места са били собственост на Асеневци и там би следвало да се намират техните имения. Хълмът Трапезица трябва е бил доста добре населен още от византийско време. Под Царевец манастирите са продължили да съществуват и турски къщи не са строени. Свети 40 мъченици е превърната в джамия, а около нея е имало теке, но това пак е било вид манастир. На този детайл от гравюра на Феликс Каниц се вижда, че през 19 в. под Царевец е почти пусто. Личат само сградите на споменатите манастири. Те може и да не са били вече манастири, а само църквите и джамията да са продължили да действат. При Петър и Павел е била митрополията.

Манасиевата хроника е съставена през 1335-1345 г., а вторият събор на Йоан Александър е бил през 1360 г. Друг е смисълът на сцената. Давид не благославя двореца. Той държи свитък с началото на Псалм XX за възхвала на царската власт. Пропуснал си фигурата на ангела, който възлага на главата на цар Александър втора корона. Вероятно по това време той се е обявил и за цар на гърците.

Цар Александър не е строил дворец, а „палата”: нещо като мини зала Универсиада. В изворът се казва: „… ревнителят на православието Теодосий, взе със себе си единонравния си Роман, дойде при царя и като го видя насаме, каза му всичкото тяхно неуместно начинание. И толкова го подтикна към ревност, щото той заповяда никак да не се отлага, а веднага да се свика събор; защото царят много почиташе добродетелта на преподобния и с удоволствие възприемаше казаното от него и се стараеше във всичко да подражава на неговата ревност. И не само царя, но и царицата, и патриарха подтикна към същата божествена ревност. Прочее, с царски указ се свика събор в новоизградената палата, където председателствуваше царят със синовете си Шишман и Асен, а с тях и патриарх Теодосий, преосвещеният митрополит на великия Преслав Доротей, Доростолският митрополит Захарий, митрополит Лазар на град Овеч, Ловчанският митрополит Партений, Пловдивският митрополит Мануил, Софийският митрополит Леонтий, бедствуващият Мадитски митрополит Яков, епископ Доротей и архимандрит Иоаникий от Великата лавра "Свети Четиридесет мъченици". (Житие на преподобни Теодосий Търновски) В „История на Велико Търново, том 1.” С., 1986, с. 246 към описанието на двореца на Царевец е дадено следното обяснение: Това пък е от „Велико Търново. Културно-историческо наследство”:

И на Трапезица да ти прилича, вижда се, че църквата, в която влагат мощите на Параскева, не е в очертанията на крепостта, а извън нея. Значи е „Свети Четиридесет мъченици”! Преди да бъдат направени разкопките на Царевец, се е считало, че царските дворци са били на Трапезица. Обясняват, че така било написано някъде. След Освобождението, като се махат турците, Хисаря става достъпен за българите и тогава се разбира, че дворецът е бил там. Няколко пъти обяснявах, че споменатата в старите ръкописи Трапезица, не е днешния хълм Трапезица. Или не е само той. В житията се споменава, че църквата „Свети върховни апостоли Петър и Павел” също се е намирала в „град Трапезица”. Църквата „Свети Димитър” също ще да е била в този „град”. Когато е строена тя, Асен и Петър не са били още царе, че да си избират къде да я построят. Що не са я построили на днешния хълм Трапезица, дето уж били техните дворци? Построили са я на място, което е било тяхна собственост и там някъде са се намирали и именията им.

Грешно цитираш надписа на румънската фреска. Вярното е: „Пренасяне на мощите на Св. Параскева в славния град Трънов”. Фреската е от 1550 г. и ако има някаква историческа стойност, тя е потвърждението, че мощите на света Параскева са положени в църква, намираща се извън очертанията на Царевец. Нещо, което подробно описах в една от статиите си. Направилият тази снимка прави много вярно заключение: „Позиционирането на храмо­вата сграда извън пределите на крепостните стени подкрепя предположението, че тленните останки са били положени в църквата „Св. 40 мъченици“.” (Илия Пехливанов: Св. Петка в Търновград) С това уточнение вече става ясно къде всъщност е била Патриаршията на средновековно Търново.

Първоначалната информация за останките от сградата на Трапезица, спрягана за „дворец на царете Асен и Петър” гласеше: „При разкопките в северната част на хълма до главната порта на крепостта археолозите се натъкнаха на огромна сграда с размери 33 на 10 метра. Уникалното за нея е, че е изградена от дебели зидове, които в по-голямата си част достигат до 6 м, а някъде и до 18 метра. Стените са слепени с хоросан, а отвътре са покрити с фрески (?). По предварителните проучвания става ясно, че се оформят три големи помещения с тесни коридори между тях. Според археолога Константин Тотев има всички доказателства, че тук точно е бил разположен дворцовият комплекс. Той се датира от края на ХII век и около него е оформен масивен комплекс и военно укрепление.” Интересно какъв ли ще е бил този дворец само от три стаи. Едната е била навярно за царя и царицата, другата за прислугата, а третата за подрастващите и техните гледачи и възпитатели? В „Сграда № 1” се казва: „Най-северното помещение е с ширина 2.30м. и дължина 10.50м.” Това не е помещение на дворец. Било е конюшнята, в която са подслонявани конете на стражата. На скицата горе се виждат две такива помещения: едното е за конете, другото е вероятно за сеното. Тази крепост трябва да е още от римско време. Стражата не е пазела Трапезица, а е защитавала подстъпите към проходите в Стара планина. Римският път е вървял точно оттам – идвал е от Никополис по десния бряг на Янтра и се е отправял към Стара планина. Това е цитат от статията на М. Москов „Търново в древното си минало”, Илюстрация светлина, 1915 г. бр. 5-6

V балкански футболен турнир 1935 г. В края на 20-те години на миналия век е дадено началото на турнира за Балканската футболна купа. Той също се вписва в опитите за нормализиране на междудържавните отношения на Балканския полуостров след войните през 1912-1918 г. От 6 октомври 1929 (Букурещ) до 29 ноември 1931 г. (Атина) се провеждат футболни срещи при разменени гостувания. В тях вземат участие отборите на България, Гърция, Румъния и Югославия. Краен победител е Румъния, а България се класира на последно място. През 1932 г. регламентът е променен: мачовете на свой и чужд терен отпадат и всяка година в една от столиците на балканските държави се провежда турнир по системата „всеки срещу всеки”. От тогава до 1936 г. купата се разиграва между отборите на същите четири страни. В Белград през 1932 г. България се класира на първо място и печели Балканската купа. Посрещането на футболния отбор в София се превръща в тържествена манифестация като при национален празник. Българското общество приема спечелването на купата за своеобразен реванш след поражението и териториалните загуби на страната във войните. Златният медал, връчен на нападателя Асен Панчев, участник в отбора на България, станал победител в турнира за Балканската футболна купа през 1932 г. През 1933 г. в Букурещ носител на Балканската купа става Румъния, а България заема трето място. Следващият турнир се провежда в края на 1934 г. и началото на 1935 г. в Атина. На първо място се класира Югославия, България е последна. Домакин на V-ти Балкански футболен турнир през юни 1935 г. е предвидено да бъде София. Следващия месец в българската столица следвало да се състои VIII-ми Съюзен гимнастически юнашки събор. В него също се очаквало да вземат участие спортисти от няколко чужди страни. За доброто изнасяне на мероприятията били необходими парични средства, с които не разполагали нито Българската национална спортна федерация (БНСФ) нито Съюза на българските гимнастически дружества „Юнак”. От името на двете организации БНСФ се обърнало към Главната дирекция на пощите, телеграфите и телефоните и към Министерството на финансите с молба да се отпечатат „спортни пощенски марки” на обща стойност 600 000 лева, като значителна част от тиража (на сума 400 000 лв.) се разпредели по равно между двете организации със задължението да ги разпродават само на колекционерите на пощенски марки. Марките, които оставали в полза на държавата (на сума 200 000 лв.) щели да бъдат пуснати през време на турнира „за обща консумация”. Предложението било направено малко късно - едва на 2 май. Преди това, на 21 април с. г. Съюзът на българските гимнастически дружества „Юнак” изпратил в Министерството на финансите предложение за издаване на пощенски марки на стойност 3 000 000 лева, от които 50% да бъдат дадени в помощ на съюза за ремонт и обзавеждане на игрището и за посрещането на чужденците. Запитана от МФ за мнението ѝ, Главната дирекция на ПТТ взела под внимание и предложението за издаване на марки на стойност 6 000 000 лева по случай освещаването на паметника-гробница на Владислав Варненчик, което трябвало да стане пак в месец юли с. г. И отговорила: „Тъй като издаването на такива количества марки и то в едно и също почти време, ще се отрази зле върху обикновената продажба на пощенските марки и ще предизвика чувствително намаление на пощенските приходи, Главната дирекция е на мнение да се издаде една обща серия марки на сума 600 000 лева за Съюза „Юнак” и за Спортната федерация, която серия да се разпредели така: пощенски марки за 300 000 лева да се дадат на Съюза „Юнак”, пощенски марки за 200 000 лева да се дадат на БНСФ и пощенски марки за 100 000 лева да останат за пощите.” ГД на ПТТ предложила намаление на номиналите и тиражите общо до 500 000 лева на марките от серията за Владислав Варненчик, като заключила, че „издадени и разпределени марките по горния начин - в малки количества, твърде вероятно и дори сигурно е, че намаление на приходите на пощите няма да се почувства”. Тържествата, които устройвали и трите организации, имали международен характер. Малките количества марки щели да бъдат купени за спомен от самите чужденци, участници в тържествата и от филателистите - може би и на по-високи цени. Независимо от мнението на ГД на ПТТ, Министерството на финансите внася на 21.V. предложение в Министерския съвет за отпечатване на две отделни поредици спортни пощенски марки. От съвета възразяват срещу идеята да се дават марките направо на организациите – може би защото те са нямали право да продават валидни пощенски марки. В заседанието си на 27.V.1935 г. Министерският съвет издава II-ро постановление, с което одобрява предложената от Министерството на финансите „Наредба-закон за отпечатване юбилейни пощенски марки по случай V Балкански турнир за Балканската купа”. В нея се казва: „Член 1. Разрешава се на Министъра на финансите да отпечата юбилейни пощенски марки по 26 000 къса от по 1, 2, 4, 7 и 14 лева и 7000 къса от по 50 лева по случай V Балкански турнир за Балканската купа през дните 16-23 юни 1935 год. За покриване разходите по този случай се отстъпва на Българската национална спортна федерация прихода от 25 000 серии и 6000 къса от по 50 лева. Член 2. Пускането в обръщение на горните марки и срока за продажбата им да се определят от Министерството на финансите в съгласие с Главната дирекция на пощите, телеграфите и телефоните.” Без да се изчаква указа на цар Борис III (№ 175 от 31 май 1935 г. публикуван в „Държавен вестник” бр. 124 от 5 юни 1935 г.), още на 28 май с писмо № 11374 е направена поръчка в Държавната печатница с допълнителна бележка „ТВ. БЪРЗО”. Писмото освен стандартния текст за заявка, съдържа изброените в „Наредбата-закон” номинали и тиражи на марките, техните уточнени сюжети и накрая завършва: „Цветовете ще се определят допълнително. Марките да се отпечатат с разчет да се пуснат в продажба най-късно 15 юни н. г.” В печатницата се установява обаче, неприятен факт. Изпратените проекти за марките („образци-рисунки”) са били работени от гравьорите на печатницата и „таблото” стояло без контрол около 20 дни в разни отделения. Ето защо по настояване на контрольора по отпечатване на ценните книжа, рисунките трябвало да се преработят, за да се избегне фалшифицирането им. На 11 юни 1935 г. с писмо № 12308 Министерството на финансите, отдел „Държавни ценни книжа и гаранции на чиновниците”, известява БНБ и ГД на ПТТ: „Отпечатани са и на 14 т. м. се пускат в продажба юбилейни пощенски марки, както следва: по 1 лв. с рисунка „СТАДИОН”, зелена; по 2 лв. с рисунка „АЛ. НЕВСКИ”, синя; по 4 лв. с рисунка „ЧЕТИРИМА ФУТБОЛИСТИ”, червена; по 7 лв. с рисунка „БАЛКАНСКИ ПОЛУОСТРОВ”, небесно-синя; по 14 лв. с рисунка „ТУРНИРЕН ПЛАКАТ”, оранж; по 50 лв., с рисунка „БАЛКАНСКА КУПА”, сепия. Понеже тези марки са отпечатани в ограничени количества, от същите ще се изпратят на банковите клонове в София, Пловдив, Варна, Русе, Бургас и Търново и продажбата им ще става на общо основание само в брой. На т. п. станциите ще се отпусне пак в брой 50% от изпратените на банковите клонове марки при обичайната отстъпка. Срокът за продажбата е до окончателното им изчерпване. Постъпленията от продажбата на тези марки ще се отнасят по специално открита с/ка на Българската национална спортна федерация - София.” Плакатът за турнира Макар и отпечатани в малък тираж марките от ниските стойности не се изчерпали бързо. Затова се наложило на 10.XII.1935 г. с писмо № 25167 да се уведоми Главната дирекция на ПТТ да нареди до т. п. станциите в Бургас, Варна, Пловдив и Русе да закупят от БНБ останалите непласирани марки и да ги употребят за службата, т. е. за облепване на подадените пратки. Какви са били остатъците, няма сведения. Пощенските марки за V Балкански турнир по футбол. Сюжети: 1 лев - футболен мач на игрище "Юнак", София; 2 лева - храм-паметникът "Св. Ал. Невски" в София на фона на планината Витоша; 4 лева - четирима футболисти, символизиращи капитаните на участващите в турнира отбори; 7 лева - античен вестител с фанфара и лавров венец на победителите на фона на карта на Балканския полуостров с държавите-участнички и обозначено мястото на провеждането на турнира - София; 14 лева - клетва на капитана на българския отбор пред купата на турнира; 50 лева - Балканската купа по футбол. Върху 4 и 50 лава е изобразена емблемата на турнира: футболна топка, съставена от очертанията на държавните знамена на страните-участнички Югославия, Румъния, България и Гърция (виж плаката). Скоро след пускането им в употреба, на 11 август 1935 г. в италианския илюстрован вестник „La Domenica Sportiva - Мilano” е публикувана статия, критикуваща сюжетите и полиграфическата изработка на новоиздадените марки. Под заглавието „Марки за спорта” се казва: „От 15 до 23 юни в София се състоял V Балкански турнир по футбол. Купата (въпросната е отпечатана в марките от 14 и 50 лева) биде спечелена от България в съдружие с Югославия, след като бидоха отстранени екипите на Гърция и Румъния. Изглежда, че българската победа не е била тъй убедителна, даже има които твърдят, че случката, която определи победата е … съмнителна „фатура”. Във всеки случай българите спечелили. В спомен на тия тържества била е издадена една серия от 6 възпоменателни марки, каквито по-лоши едва ли биха измислили. Рисунка и съчетание абсолютно примитивни. Типографическото изпълнение доста слабо, в хартия от качество пропадающа… ...Издадени били само 7000 парчета по 50 лева и 14 000 парчета от всичките други пет стойности. Малкото количество на емисията е способствало разпродажбата изключително още през периода на събора на всякакви цени. Първият момент изминал, серията се стабилизирала на пазара с достатъчно по-висока от фискалната ѝ стойност. Не си струва труда да описваме самото съдържание на марките, ще отбележим само, че 2 лева представлява една част от катедралата в София - това е най-хубавата марка от серията, що се отнася до артистичност, не можеш обаче да намериш какво отношение съществува между една катедрала и футболен събор. В 4-те лева, освен четирите куклички, които по всяка вероятност е трябвало да представляват капитаните на различните тимове, се забелязва във фона по най-елементарния начин как изглеждат никак неотговарящи знамената на България, Румъния, Гърция и Югославия. 7 лева показва един хубавец атлет свирейки на тромбон, а на фона географската карта на балканските държави, в центъра на която изпъква столицата на България - София. В 14 лева един български юноша с емблемата на вълка (leone rampante, която означава българската националност) е готов да произнася клетвата олимпийска или да поздравява купата, която му е определена да спечели. Достатъчно уголемена, купата фигурира и върху 50 лева.” „Друга много лоша серия е била издадена по случай VIII-я събор на съюза „Юнак”, състоял се пак в София от 12 до 14 юли”, се казва още в статията и се дават бегли сведения и за тези марки. Изрезка от La Domenica Sportiva – Мilano, 11 август 1935 г. Българската царска легация в Рим е изпратила на 21 август 1935 г. до Главната дирекция на пощите, телеграфите и телефоните в София „за сведение” изрезка от вестника с въпросната статия, а в допълнителна бележка е отбелязала, че рецензията за излезлите напоследък две серии пощенски марки „за съжаление е твърде неблагоприятна”. В Отдела за п.т.т. съобщения направили цитирания по-горе превод и заедно с оригиналната статия го изпратили на Отдела за държавни ценни книжа към Министерството на финансите, отговарящо за издаването на българските марки, като също добавили бележка: „с молба да се има пред вид при отпечатване на нови пощенски марки”, които „трябва да бъдат по-художествени, а не така груби и неясни, за да не се излага неоснователно пощенската ни администрация пред външния свят”. Марките са изготвени в съкратени срокове и това е дало отражение в качеството им. Не е имало време да бъдат проведени конкурси сред българските художници. Но негативните оценки в италианското издание всъщност отразяват мнението на филателисти, колекциониращи темата „Спорт”, които са останали недоволни, че за да се снабдят с критикуваните марки, трябва да се бръкнат по-дълбоко в джоба. Донякъде те са се подвели от неточната информация, която са имали за тиража на малките стойности - той е посочен два пъти по малък от действително отпечатания. Но са разбрали, че марките са разпродадени още по време на турнира. (Вероятно става дума за ключовата стойност от 50 лв., чийто тираж формира броя на комплектните серии – бел. К. Г.) Поредицата е предизвикала интерес в чужбина, иначе едва ли на нея щеше да се обърне такова сериозно внимание. Италианците сами изплюват камъчето: „серията се стабилизирала на пазара с достатъчно по-висока от фискалната ѝ стойност”. Филателен сувенир: пощенска карта, облепена с марките за V Балкански футболен турнир, подпечатани със специален пощенско-филателен печат, посветен на събитието. На другата страна е плакатът за турнира. Макар и изпълнена на недостатъчно високо художествено и полиграфично ниво, поредицата „V-ти Балкански футболен турнир” остава в историята на маркоиздаването и филателията, като една от първите емисии, посветени изцяло на футбола и днес е един от ключовите материали за всяка солидна филателна колекция на тази тема. Би трябвало да се предполага, че марките са изпълнили и задачата да подпомогнат спортните мероприятия - не само с пропаганда, но и с реални парични средства. Българската национална спортна федерация взела дейно участие в разпродажбата на марките. Тя отпечатала пощенски карти с плаката за турнира. Облепени с новоиздадените марки и подпечатани със специален печат, те били продавани като филателен сувенир на стадион „Юнак” по време на футболните срещи. Стойността на такава карта е била доста висока, но трябва да се има предвид, че на всеки мач на българския отбор, стадионът, побиращ 25 000 зрители, е бил пълен. До италианците е достигнала информацията, че марките са разпродадени още по време на футболните срещи. „Пламък”, седмичник на Българската младеж, бр. 23 от 27 юни 1935 г. Интересното е, че турнирът завършва без да бъде обявен победител. Италианците се оказват донякъде прави като твърдят, че България и Югославия „спечелили в съдружие Купата”. Отборите на двете страни завършили турнира с еднакъв актив, няма обаче официални сведения, купата да е връчена на някоя от двете страни. България побеждава последователно Гърция с 5:2 и Румъния с 4:0. Югославия бие Румъния с 2:0 и Гърция с 6:1. Дерби срещата между България и Югославия се играе последния ден на турнира и завършва 3:3. Във вратата на сърбите топката влиза пет пъти, но гръцкият рефер не признава два от головете. Българите считат, че те са победители в турнира. Дори така е оформена първата страница на илюстрования младежки седмичник „Пламък”. На вътрешните страници на изданието обаче, се уточнява: „всички знаем, че има спор и контестация, които тепърва ще бъдат разглеждани и разрешавани”. В статията „Как завърши петия Балкански футболен турнир” се пояснява: „Въпроса за съдбата на купата остава нерешен поради заминаването на югославците, което осуети заседанието на купкомитета. БНСФ отнася въпроса до ФИФА, чието решение ще бъде меродавно”. Противоречивата информация в „Пламък” на първа (вляво) и последна (вдясно) страница на изданието Не е ясно какво е било крайното решение. В статията на Уикипедия „Балканска национална купа” на български език се посочва, че през 1935 г. победител за Балканската купа е била България. В статиите по същата тема на румънски, сръбски, немски, английски, испански, френски, италиански език (има и други) за победител се отбелязва Югославия. (Бел. Цитираните документи са от Държавен архив, ф. 159, оп. 7, а.е. 4 и 9.)

Става дума не за архелогия, а за геология. Не съм специалист по тази част, но „камъкът” изглежда е бѝгор - шуплеста варовита скала, която се използва за строеж и облицовка. Международното ѝ име е травертин. Определението за него е: седиментна поликристална скала, получена чрез отлагане на калциев карбонат от минерални или термални извори или течаща вода, богата на калций.

Вежди Рашидов: "Утре ще видим паметници, които псуват на майка" "Да направим експертни комисии, да спрем самодейността в държавата, защото утре ще видим паметник, който ни псува на майка. Художествените качества не могат да се определят нито от случайни хора, нито от политици - да се пазим от кича." Това заяви министърът на културата, отговаряйки на въпрос на депутати за финансирането на ремонтни дейности по партийния дом на БКП на в. Бузлуджа и в контекста на новооткрития от премиера Борисов паметник на ген. Иван Колев, който "пее" стария български химн "Шуми Марица". Само преди ден сатиричният сайт "НеНовините" публикува статия за бъдещия паметник на Христо Стоичков, който ще псува на майка и ще налита на бой.

Написаното от Филип Симидов в книгата му „Прочутият Филип Тотю войвода”, потвърждава сведенията на Продължителя на Теофан и Теофилакт Охридски. Разбира се, обредът не е привнесен от Индия, а си е съществувал по земите, където населението е било в контакт с римляните и гърците и е практикувало тяхната езическа религия („елинското суеверие”, както го нарича Фотий). За тази религия Павсаний в „Описание на Елада” бележи: [1] 1. В гим­на­сии, нахо­дя­щем­ся неда­ле­ко от пло­ща­ди, воз­двиг­ну­та мра­мор­ная ста­туя Герак­ла, тво­ре­ние Ско­па­са. Есть храм Герак­ла и в дру­гом месте: весь этот уча­сток назы­ва­ют Педи­зой (местом игр); посе­ре­дине участ­ка нахо­дит­ся храм, а в нем древ­нее дере­вян­ное изоб­ра­же­ние, худо­же­ствен­ное созда­ние Лафая из Фли­ун­та. Тут при жерт­во­при­но­ше­ни­ях они соблю­да­ют сле­ду­ю­щие обы­чаи. Они рас­ска­зы­ва­ют, что когда Фест при­был в Сики­он, то он застал, что они при­но­сят Герак­лу жерт­вы толь­ко как герою. Фест ни в коем слу­чае не поз­во­лил им это делать, но насто­ял на том, чтобы они при­но­си­ли ему жерт­вы как богу. И доныне еще сики­он­цы, при­но­ся ему в жерт­ву овцу и сжи­гая бед­ра на жерт­вен­ни­ке, часть мяса поеда­ют как от насто­я­щей жерт­вы богам, а дру­гую (уни­что­жа­ют) как при­не­сен­ную в жерт­ву герою. Из того празд­ни­ка, кото­рый они справ­ля­ют в честь Герак­ла, пер­во­му дню дав наиме­но­ва­ние… «Име­на», вто­рой день они назы­ва­ют «Герак­ле­я­ми». (Павсаний. Описание Эллады, кн. II, гл. 10)

Отрицателното отношение към паметника идва от написаното на него: „Но какво търсят сега казаците в нашата Добруджа? Ще ги бием и прогоним както всеки враг, който пречи за обединението на България!" Каква заслуга има ген. Колев за обединението на България? Спечелил е една битка от безполезната война, в която България е вкарана от нейните некадърни управници! Има такъв виц, как отборът, загубил 5:1 футболния мач се утешавал: „Ама какъв гол им набутахме!”. В общи линии с това се задоволяват днес българските патриоти. Има и българска поговорка: "Празна Мара,тъпан била".

Общото и при трите съчинения е, че авторите им са били монаси на Атон и вероятно са се познавали. Според Васил Златарски там е „изгряла зората на Българското възраждане”. Това е извадка от предговора към „История во кратце о болгарском народе славенском”, отпечатана под редакцията на В. Н. Златарски през 1900 г.

Колко грамотен трябва да бъде човек, че да напише една, макар и кратка история на цял един народ? Не е ли имало в предишните векове в България и други грамотни монаси, които дори не са си правили труда да запишат ставащото по време на техния живот? Паисий не е живял в обикновен манастир, а на Атон. В така наречената монашеска република той е имал на разположение не една, а много библиотеки, които е ползвал. Би могло да се предполага, че от ръкописите и книгите в тях, и от беседи с монасите, е разбрал, че някои народи имат написана своята история. Несъмнено обаче най-голям подтик да напише българската история Паисий е получил, след като се е запознал с руския превод на историята на Мавро Орбини, отпечатан през 1722 г. Сам обяснява: „Някой си Маврубир, латинец, превел от гръцки една кратка история за българските царе, но съвсем кратко — едва се намериха техните имена и кой след кого е царувал… От този Маврубир и от много други истории събрах за много време същественото, поразпространих и съставих тази историйка. При все че се намира в много книги по малко и накратко писано за българите, но не може всеки човек да има тия книги, да ги чете и да ги помни, затова разсъдих и събрах всичко в едно.” Българската история, публикувана в руския превод на Орбини, не е чак толкова малка - съставлява 47 страници. Паисий е имал основа, която е можел да допълни. Не искам да омаловажавам труда му. Неговата история е основата, българите да поискат да възродят отново държавата си. Не случайно 1762 г. се приема за начална на Българското възраждане. Но си мисля, че написаното от Орбини е дало вдъхновение (а и увереност) на Паисий да напише История славянобългарска. Имал е една стабилна насока.

„Прието е да се датира с 1856 година началото на запознанството на френските художници с изкуство от дзенски тип, през тази година в Париж се е появил албум цветни гравюри на Хоксаи. Но поначало увлечението по японската графика се е изразявало в чисто външни приоми при изграждането на пейзажа, когато те са прилагани от европейски художници, техните произведения, най-общо погледнато, са имали друго художествено качество, както справедливо отбелязва Н. И. Конрад в послеписа към книгата на Б. Роуленд „Изкуството на Изтока и Запада. Само за творчеството на Винсент Ван Гог и Анри Матис може да се говори като за явление сериозно свързано с дзен. ..” Това е цитат от книгата на Евгения Завадская „Восток на Западе”, която си купих навремето. В нея се разглежда отражението на идеите на дзен в Западна Европа: във философията, в литературата, живописта и музиката. Съчинението вече е преведено и на български език, но изглежда не е отпечатано. Вижда се, че не е и редактирано, затова има грешки. Тук е целият текст на съчинението (в книгата няма илюстрации) Евгения Завадская – „Восток на Западе“ - Изток на запад, а разделът „Дзен и живописта на Запад” е тук http://iztoknazapad.com/?page_id=4656

мазъл, мазълин м. [74] - Възмъжал юноша. (в Чирпанско: да се измъзуля – да порасна неусетно) Речник на стари и диалектни думи - ЖЗИЙ

Шумът около „гробницата на Бастет” е нещо тривиално за днешното време. Водеща е една от евроатлантическите ценности: парата. Знаят се кои са почитателите ѝ в археологията. В съобщението от 2011 г. на burgasnews.com става дума за един от тях: „Легендата, че египетската богиня Бастет е погребана в Странджа може да се използва за привличане на туристи, смята българският Индиана Джоунс - проф. Николай Овчаров. Той си призна, че не знае точно откъде е тази легенда и дали изобщо има такова нещо, но е на мнение, че около историческите и архитектурни паметници трябва да се създават митове, които да примамват чужденците да ги видят.” (Н. Овчаров: Гробницата на Бастет може да доведе туристи в Странджа) За да не останете учудени, от сега се пригответе. След като построят римската по картинка, всъщност византийска по произход базилика в Плиска, колко му е да издигнат и една пирамида в Странджа. В България има египетска мумия и плочки с йероглифи, значи те са отмъкнати от въпросната гробница. Затова тя днес е празна. Убедително, нали? Повечето българи ще се хванат, особено като видят и египетските артефакти. (Египетски йероглифи и единствената египетска мумия в България ...) Следващото е цитат от една статия, на която попаднах в интернет: „Безспорно туризмът се комерсиализира до крайност, туристическите обекти се трансформират в стока и в този процес от световен мащаб България трудно може да остане настрана. Като потребител в непрестанно движение туристът няма време, което да отделя в задълбочени обиколки и проучвания. Обратно, той се нуждае от грандиозни, напълно неповторими и първи в историята културни обекти, както и от простите им, красиво звучащи обяснения, убедителни не поради приложени към тях научни доказателства, а поради приликата им с вече познатите жанрове на научната фантастика, фентъзито и приключенските романи или филми. В този план не е изненадващо, че плодородната на находки българска земя напоследък поражда всичко необходимо за един успешен културен туризъм - от мощи до вампири, от лобното място на египетската богиня Бастет в Странджа до европейския Мачу Пикчу (Перперикон) до доскоро неизвестни, но вече възстановени средновековни крепости (Цари Мали град при Белчин). Много от тези находки биват разработени от двама известни археолози, които споделят прозвището „българският Индиана Джоунс". И докато единият от тях - Георги Китов приживе се опитва да се разграничи от приключенската си слава, то Николай Овчаров упорито я поддържа в ролята й на пазарен механизъм. Той добива популярност, както с разкопките на светилището на Дионис при Перперикон, така и с твърдения за доста оспорвани от други археолози уникални открития като съкровищата на цар Шишман във Велико Търново и в крепостта Урвич, тамплиерското гробище около русенското село Нисово и уникален царски пръстен с неясен произход. Заглавията на две от неговите книги са: „Разказите на българския Индиана Джоунс" (2007) и „Откритията на българския Индиана Джоунс" (2008), а за ореола му на търсач на особено привлекателното за съвременния потребител езотерично знание допринася принадлежността и високия му пост в основания от Румен Ралчев „Орден на рицарите-тамплиери на Йерусалим". (Амнезията и реконструкциите на историческата памет)

Използването на бакърени съдове е опасно. Те трябва редовно да се калайдисват, защото при допир с медта киселината на някои зеленчуци и плодове образува меден окис, който е силно отровен.

Причината за по-високата цена на монетите, сечени в Бирмингам, е, че днес от тях има в наличност много малко. Снимките на 2-та лева са еднакви. Изглежда съставителят на каталога не е имал „бирмингамки”.

Изобразителното изкуство повече се усеща и не всеки може да обясни какво му харесва в дадена картина. Към самата философия дзен аз не проявих голям интерес. То е такава каша, като се има предвид, че е имало различни практики в Китай, Корея, Виетнам и Япония. Като всяка философия и дзен борави с условни, изкуствено създадени понятия, а аз съм човек прагматик. Според мен последните рисунки са по-скоро идейни и мен не ме впечатляват. В тях няма поетика. На мен ми харесва ранното дзен изкуство, което в Китай е наричано чан. Типичен представител през 12-13 в. е художникът Ма Юан. Изображенията представят съзерцаване и любуване на природата, намира се начин да се покаже, че съзерцаващият е в размисъл, в пейзажите и битовите картини се набляга на няколко детайла, които са хармонично разположени в общата композиция. И най важното: в рисунките се усеща лирика, те са рисувана поезия. Според мен хайку се е родило при общуване с такива картини. За съжаление рисунките на Ма Юан са захабени от времето. Това са няколко от тях. "По планинската пътека през пролетта" "Учен със слугата си на терасата" На тази не можах да открия заглавието Последната картина „Рибар в зимно езеро” е прочута и се цитира в изкуствоведските учебници като дала тласък на експресионизма. Тук има и други картини Category:Ma Yüan - Wikimedia Commons Като видях тази рисунка на Хирошиге, веднага се сетих за „Рибарят” на Ма Юан.

Като студент се бях запалил по философията и изкуството „дзен”. Направих си едно малко „книжле” самиздат. Беше с мои „свободни” преводи на Башо или Басьо, както го пишат руснаците. За илюстрации бях използвал изрезки от репродукции на Хокусай. Книгата пак беше руска (тези хора на времето и сега издават много литература). Купих си две книги, защото едната бе окипазена след изрязването. Другата трябва да е някъде в шкафовете в апартамента. За съжаление не съм разполагал с репродукции на рисунките на Хирошиге. Идеални са за илюстрации на сборници с хайку.

Хирошиге не може да се е влиял от импресионизма. Първата картина в този стил се появява в 1872 г., а японецът е починал през 1858 г. Импресионистите обаче, са се влияели от японският художник. „Работы Хиросигэ, особенно его серии 53 станции дороги Токайдо (1833—1834) и 100 видов Эдо (1856—1858) оказали большое влияние на французских импрессионистов, в частности, на Моне и русского художника Билибина. Ван Гог сделал копии двух картин из цикла 100 известных видов Эдо.” Едната от картините е „Мостът Осаши”. Вляво е японският оригинал, вдясно копието на холандеца. В повечето картини на Ван Гог личи стилистиката на японската рисунка, която стилистика може да се нарече „експресивен импресионизъм”. Колоритът е като при импресионистите, а очертанията на фигурите и предметите придават динамика, макар че става дума за пейзаж. Картината „Червените лозя в Арл” е типичен пример за „експресивния импресионизъм” на Ван Гог. „Ескизите” на Хирошиге са си завършени композиции в стил „дзен”. Изобразяват се определени елементи от общата композиция. На практика това е рисунка тип „хайку”.

Имам чувството, че никога няма да разбереш това, което съм написал. Не знам турски и не разбрах нищо от статиите. Затова извадих само характерните изображения, като чаках някой да разясни за какво става дума. Оказа се, обаче, че зевзеците знаят само да пишат глупости с ампломб: „аз съм велик, пък ти си прост”. И си нямат понятие за какво става дума. Дотолкова не сте в час. Спрете да се излагате вече!