К.ГЕРБОВ

CMS детектора(Компактен Мюонен Соленоид) на ускорителя с насрещни снопове протони LHC (Големия Адронен Колайдер) в Европейския център за ядрени изследвания (CERN), Женева, Швейцария.

Празникът Цветница, наричан и Връбница, ме подсети за ефектните пъпки и цветове на един вид върба, чиито клонки могат да се видят носени понякога от богомолците в деня на празника. Върбата се нарича „козя”, а думата „понякога” употребих, за да уточня, че не на всяка Цветница могат да се видят осветени клонки конкретно от този вид върба. Цветница е подвижен християнски празник. В периода 2006 – 2012 г. той се е падал най-рано на 28 март (2010 г.) и най-късно на 28 април (2013 г.). В този период различните видове върби цъфтят и прецъфтяват. Снимките, които съм правил на козята върба в София през 2011-2014 г. са все от периода 18 март – 4 април, като в последните дни върбовите клонки вече са прецъфтели. Ровейки се в интернет установих любопитна подробност. В Русия, която е по-северна страна и там пролетта идва по-късно, козята върба е традиционен атрибут на Цветница, наричана там върбово възкресение. https://www.google.bg/search?q=вербное+воскресенье&rlz=1T4MXGB_enBG510BG510&source=lnms&tbm=isch&sa=X&ei=av0zU6zcFIr8ygPEuoKICg&ved=0CAgQ_AUoAQ&biw=1280&bih=563 При нас празникът се отбелязва с други видове върба. Козята върба в ботаниката е позната с латинското наименование Salix caprea и е част от семейство Върбови (Salicaceae). Представлява ниско дърво (до 10 м височина) или силно разклонен храст (до 5-7 м височина). Народното име идва от животинския вид, който не се любува на вида на растението, а предпочита да се храни с него. Навремето имахме коза и понеже живеехме край реката, където имаше много върби, а също и други кози, се убедих, че те обичат да похапват от върбовите листа. През зимата хрупат спокойно дори младите клонки, въпреки че по тях няма листа. При това не съм забелязал да търсят специално козя върба, а нападаха всеки ракитак. Върбите край реката не бяха от разглеждания тук вид. Козята върба се нарича още „планинска върба” и изглежда тя е деликатес не само за селските, но и за дивите кози. Друго интересно за върбата е, че тя може да се присади от отсечен клон. Той се заостря от единия край, слъга се да престои в кофа с вода и се забива в земята. Полива се водата от кофата около него и на следващата година може да се види как по голото стъбло израстват листа, после и клони. Може би и затова тя се свързва с Възкресението? Козята върба цъфти през март-април. Обикновено тя изпреварва цъфтежа на овощните дървата или цъфти едновременно със сливите. Появяват се първо бархетни сребристи мъхести цветове, разположени последователно по целите клонки. Народът ги нарича „котенца”. За съжаление аз няколко години по ред обръщам внимание на няколкото храста, покрай които минавам в Южния парк, едва когато те вече цъфтят и затова съм заснел само една снимка изцяло с такива „котенца” и то не съвсем качествено, защото не е имало слънце. Това е и най-ранната ми снимка от 18 март. Повечето от снимките, който съм заснел и запазил, са на клонки, по които пъпките са започнали да образуват съцветия. От далеч храста изглежда безличен (поне тези в парка изглеждат така), но когато човек се доближи, се виждат най-разнообразните форми и цветове на цъфналата козя върба. Листа още няма. В моите снимки те така и не се появяват, защото аз явно след прецъфтяването на върбата губя интерес към нея, защото нямам снимка на козя върба с листа. Успял съм да заснема и цветове, посетени от събирачи на мед - пчели и оси. Козята върба е едно от първите медоносни растения, което привлича пчелите рано напролет, когато все още обектите за събиране на цветен прашец са оскъдни. Ще обърна внимание на още една моя снимка, която е любопитна с това, че е правена сутрин, след като е паднала слана. Случват се такива неприятни неща в ранната пролет. Не знам как се е отразило това на върбата. Снимането на такъв сюжет изисква да се издебне време, когато слънцето огрее цвета и да се снима веднага, защото сланата бързо се стопява. Накрая още няколко снимки, показващи формите и багрите на козята върба. Окачените мартеници са на най-нетърпеливите, които едвам изчакват да видят появил се някъде лист или цвят. А козята върба е едно от първите растения, които дава възможност за това.

Изпуснал съм това: „30 години след откриването на Светославовия сборник от 1073 година, в Кирило-Белозерския манастир в Северна Русия бива открит от московския професор Степан Петрович Шевирьов ръкопис от ХV век с почти същото съдържание. В посвещението на този сборник обаче името на княза не е изстъргано и там се чете „великият от царете Симеон”. (Асен Чилингиров, Царсимеоновият сборник, с. 20.) И този ръкопис пак от ХV в.! И разбира се това е оригиналното съдържание на прославата в Светославовия сборник от 1073 г. Щото Светослав изчегъртал името на Симеон! Голям заговор срещу българската просвета и култура е имало в Русия до XV в. Че и в България нищо не запазили от ръкописите от времето на Симеон. Мани, мани!

Стивън Рънсиман казва: „Изводът, до който достигнах, проучвайки Именника на стари години, е че той е ненадежден документ, чиято стойност е по-скоро филологическа, отколкото историческа. Той изглежда е бил съставен от някой необразован грък, който вероятно съвсем слабо е знаел езика на прабългарите. Той може и да се е постарал да запише правилно прабългарските думи, но е бил небрежен с числата, а в текста може би са се промъкнали и допълнителни грешки при превеждането му на славянски език — гръцките цифрови знаци се четат извънредно трудно, освен ако не са изписани много ясно. Ето защо, макар и да смятам, че имената на владетелите, както и датите, означени с прабългарски думи, са навярно достоверни, то сега съм убеден, че годините, изписани с цифри, са толкова произволни, че изобщо не можем да разчитаме на тях — и следователно всеки опит да се разработи една цялостна и логична теория за изясняването на Именника и датите в него е обречен на неуспех. Извинявам се за това песимистично заключение. Но едно от тъжните неща, които човек осъзнава в течение на един дълъг живот, е крайната ненадеждност на повечето исторически данни.” В Именника има съвпадение на имената на някои от владетелите „отсам Дунав”, с тези, споменати във византийските извори: Исперих-Аспарух; Тервел-Тервели; Кормисош-Кормесий; Телец-Телетси,Телесий; Умор-Умар. Затова пък останалите имена явно са легендарни. По същото време, когато се появява „Елински и Римски летописец” в първата си версия с Именика – а това е края на 15 в., се появява препис на един текст, открит в „една стара българска книга”. „Преписът” е точно датиран, че е от 1489 г. Става дума за т. н. „приписка на Тудор Доксов”. В нея също има голяма неточност в годините. Посочва се „6414, индикт 10” и „6414, индикт 11”. Според В. Гюзелев правилните индикти са 9 и 10. В „приписката” също има спомената година по „българския календар”: „Борис покръсти българите в годината ехт бехти”. Името Борис пък, не съществува в историческите сведения от времето, когато е живял княз Михаил. Наскоро попаднах на проучване, което твърди, че всички сведения в приписката ги имало само там. http://preslav.shu.bg/webs/Deinost/archive/Tom%206/Hr.%20Trendafilov.pdf Появата на „приписката” може да се обясни по два начина. Например, с необходимостта, чрез нея да се удостовери „старинността” на превода на словата Атанасиеви. Казва се: „Тия благочестиви книги, наречени Атанасий, преведе по поръка на нашия български княз Симеон на славянски език…” Възможно е също, да се търси подчертаване на значението на Симеон като голям радетел на славянската книжовност и църква. Последното като резултат очевидно е достигнато, защото почти цялата средновековна руска литература се приписва, че е създадена в България по времето на Симеон. Въпреки, че не са открити по-ранни преписи от 14 век. Има и още нещо, отнасящо се конкретно за Руския хронограф, който пак е от това време – 1512 г. и уж бил създаден от български протограф. В този хронограф също има приписка, в която се казва, че преводът на Стария завет бил направен по поръка на княз Симеон. Отново имаме „старинност”, също и указание за дело на великия книжовник Симеон. На основа на приписката е направен извода, че е имало Български хронограф и че Станиславовия изборник от 1073 г. бил всъщност Симеонов. Изводът според мен за Именника трябва да е като този на Рънсимън: не може да се счита за първокласен исторически извор. За разлика от Рънсиман аз мисля обаче, че текстът е дело на българин, но живял не в X, а в XIV в. Т. е. това е някой изселил се в Русия след падането на Търново под турска власт. Оттам идват и българизмите в посочените преводи. Тези преводи може да са правени в Търново и да са занесени в Русия. Казват, че с такива дела се е занимавал Патриарх Евтимий. Споменавам тези неща, нека се имат пред вид. Не искам да влизам в дискусия, докато не довърша проучванията, които правя.

Точно по темата ми е „заяждането”. Бях написал един материал и го занесох на Венцислав Лаков. Той завеждаше някакъв раздел във в. Демокрация. Тогава тартор за „възстановяване” на герба на Царство България бе Димитър Иванов. В СДС-то имаше леви, десни, земеделци, имаше и царисти. Та Лаков каза, че и други възразявали срещу короната в герба. Става дума за короната не на главата на лъва, защото тя означава независимост на държавата, а за короната над щита, което означава по класическата хералдика монархия. Венци обеща, че ще пусне статията, но не стана. Дадох я на един приятел от Антени и там излезе. Много ще ми е любопитно да ми покажеш един автентичен герб на Дунавска България с три лъва от 14 в.

Сегашният ни герб е дело на СДС, значи е реформаторски и отговаря на европейските ценности: „Към Великото народно събрание е създадена специална комисия по държавни символи и герба, която трябва да разработи главата от бъдещия основен закон, отнасяща се до герба, знамето и химна. Към края на 1990 г. парламентаристите от комисията, се запознават с постановките на чл. 21 от Търновската конституция. Художникът Георги Липовански прави възстановка на държавният герб от 1927 г.- последния на Третото българско царство- и издигна за пръв път идеята, че новия герб трябва да се подчини изцяло на традицията. От тогава започва големият спор между интелектуалци и политици дали да има, или да няма корона в бъдещия държавен символ. Първите настояват за пълно възстановяване на действалия до 1946 г. герб и обясняват наличието на корона в него като символ на суверенитет и държавност, напълно съвместим с републиканската форма на управление. За примери се посочват страни като Унгария и Полша. В споровете се намесва и тогавашния президент Жельо Желев, завявайки: ”Гербът може да бъде и без корона, щом България е република.Традицията и историята трябва да се продължат, но гербът изразява съвременната политическа реалност.” През март 1991 г. по време на дебатите в парламентарната комисия по герба, срещу короната се обявяват както депутатите социалисти, така и николапетковистите и социалдемократите. За спорният символ се застъпват единствено представителите на СДС.” http://www.protobulgarians.com/Kniga%20za%20gerbovete/I.6.%20Epopeyata%20okolo%20noviya%20gerb.htm Няма средновековен български герб. Въпросният герб с трите лъва е на Волжка България. http://nauka.bg/forum/index.php?showtopic=8534&page=4

Недей да богохулстваш! Има само едно Възкресение. Или вярваш в него или не. Аз не вярвам. Българският народ не е загивал, та да е възкръсвал след това. Загинала беше държавата му, а тя възкръсна точно на 3 март 1878 г. Ако под „народ”, разбираш каквото е разбирал Левски, си вземи поука защо той е сложил четири въпросителни? Защото си е мислел, че „милиони хора” стоят зад него, пък то единици му дали пари и се записали в комитета му. И тогава е имало русофили и русофоби, гъркомани, туркофили. Имало е и чорбаджии и лихвари, както сега. И всеки се кланя на различен бог. Трудно се обединяват такива хора около една идея. А пък с твърдението си, че „3 март е най-голямата отрова за нас като народ!” не виждам как с тебе ще намерим общ празник. Може би 1 март ще е добре, но съм сигурен, че и за него ще има против. Някои ще искат вместо червена, мартеницата да е синя. Убедил съм се, че неприятностите на българите идват тогава, когато някой „ранобуден” се опита да разбута едвам доведения до някаква сравнително спокойна точка обществен ред и пак ни призове да се юрнем да правим всичко наново. На мен като Гербов хич не ми харесва герба. Не взеха поне да поправят закона за него и да махнат уточнението, че короната била „средновековна българска”. Но като си спомня колко време се караха за него и пак се появи едно недоносче, по-добре да си стои така.

Кое селище е татарско?

И двамата взехте да се правите на улави. Единият ми обяснява, какво значи Фонтина в името Чишме, другият пък показва документи от 1933 г., които Скалковски в 1813 г. не бил ги чел. А бе вий добре ли сте?

Хайде стига си ръсил глупости! Обясних ти, че историята се изяснява с документи, а не с разсъждения, които на теб може да изглеждат остроумни, ама за мен са тъпи, като краставици. И вземи прочети нещо, а недей само да ровиш из интернет.

Когато българите основават селище в Чешме Варуит, то тогава е включено в Измаилски окръг. В книгата на Скалковски отделно са посочени и селищата на татарите, които са съществували там, преди те да се изселят и да дойдат българите. Това са татарските селища от Измаилски окръг. Няма Чешме Варуит. История се прави с реални факти, а не с ЕЖК или по сведение на студенти, особено ако са раннобудни. Бе пак опряхме до краставиците и краставичаря!

Чишме Варуит се е намирало точно в Онгъла. Ето в една книга за бесарабските българи от 1903 г. какво е написано за него.

Дрън-дрън. Най-ранното сведение е на Скалковски. А той не посочва там да е имало татарски стан. За първи път се заселват българите. Местността се е казвала Чишме Варуит. При обяснението се споменава, че наименованието идвало от татарската дума „Чишме”, която означавала „фонтан” и молдавското „варуит”, което означавало „украсен”. Нито кладенец, нито чешма е имало там преди българите. Имало фонтани, от които един с минерална сярна вода. Затова и мисля, че думата варуит има друго значение.

Да обясня на дървените философи за какво става дума. За Чишме Варуит Аполон Скалковски пише: „Наистина тук, в долината има фонтан със сярна вода, на която някога приписвали лечебни свойства. Впрочем, в колонията има и много други фонтани с отлична изворна вода.” За т. н. артезиански води се казва: „Формирането на артезианските води е свързано с геоложките условия, при които се редуват водопропускливи и водонепропускливи пластове. Водопропускливият, т.е. водоносен, пласт (хоризонт) е включен между два водонепропускливи пласта. Водите в него изпиват хидравличен натиск и при пробиване на горния водопропусклив пласт бликат на повърхността като напорни, наподобяващи фонтан. Ето защо те се наричат още напорни или фонтаниращи води.” http://www.kaminata.net/artezianski-vodi-urok-t4843.html „Гардън пресече парка, стъпвайки по хрущящите черупки от стриди върху пътеката, разклати една надвиснала плетеница от испански мъх, минавайки под голямо дъбово дърво. Спря се пред неспирно бълбукащия артезиански фонтан и пийна от топлата минерална вода с полунереалното усещане, че никога не се е отделяла от това място, че е било преди година, две, десет. Всичко си беше, както винаги е било.” (Откъс от книгата на Александър Рипли „Сбогуване с Чарлтън”, част първа, с. 62) Та ако вие вярвате, че може да се вароса артезиански фонтан, имате много здраве!

Ами такива: украсени. http://www.doroga.ua/Pages/InhabitedLocality.aspx?InhabitedLocalityID=2998 Фонтан, минат с баданарка. Молдавска му работа.

Понеже стана дума за индоевропейските езици, ето някои сходства. На немски език „топъл” е „варм” (warm). В бесарабските села има едно, което се е казвало Чишме Варуит. За неговото име днес се дава обяснението, че означава „Варосана чешма“ и идвало от думите „вар“ и „чешма“, т. е. обградено с камък и варосано място. Има и мнение, че „варуит”, по-скоро означава „варовик”. Вероятно това обяснение е взето от книгата на А. Скалковски, според когото Чишме Варуит идвало от татарското „чишме”, означаващо „фонтан” и молдавското „варуит”, означаващо „украсен”. Днес това село се казва Криничное, което идва от украинското „криниця”, означаващо „кладенец”. С други думи не е много ясно какво е имало в началото: кладенец или чешма. Както и от варовик ли е бил(а) изграден(а) кладенецът, респ. чешмата или тя/той е бил „украсен (а)”, т. е. варосан(а). Скалковски обаче дава подробности, които насочват обяснението в друга посока. „Наистина в долината има фонтан със сярна вода, на която някога приписвали лечебни свойства”, пише той. Иначе пак там имало и други „фонтани”, от които изтичала „изворна вода”. Всъщност имаме минерален извор, като във Вонеща вода. И „чишме варуит” може би означава, "топла чешма" и от тази чешма е течала топла или гореща вода.

Понеже думата се завъртя около река Варна, пуснах картите да се види, че не е много ясно къде е тази река. Което означава, че може и да не е съществувала. Мене ме устройва днешното определения на мястото, наречено „топлата вода”. Което предполага, че такова нещо и в по-големи мащаби е можело да съществува и през Средновековието. От „топлата вода” до „топлата” се стига лесно: Къде беше? На „топлата”. Имаме почти пълен еквивалент с Карлови вари и река Топла. Разбира се това е в рамките на хипотезата. Ресавски, това дето мястото е сигурно, се отнася за целия район зает от българите: Варна до Одесос и тамошната земя, „отзад реката Дунав и пр.”

Преди доста години в Народната библиотека попаднах на книгата на А. Скалковски и я прегледах. Написах тогава и една статия, но тя беше на филателна тематика. На практика интереса ми е бил към първоначалното създаване на колониите. Преди година видях, че са качили книгата в интернет и понеже тя е фундаментален труд, пък и попаднах на картата със старите имена, реших да си разширя проучването. Не съм се интересувал подробно какво става с българите след 1878 г.

На първите две карти фигурира река Варна, като Varnas и Warna, а на третата – река Urana. Може би това е въпросната Врана? Има разнобой, кое къде е. Река Варна, ако е била топла, едва ли е била голяма. Най-вероятно това е било поточе, събиращо водите от извора. Може би днешната „топла вода” е остатък от това поточе. http://pozvanete.bg/news.php?id=67581

Когато се „гаси” вар, тя ври. Варницата на практика е вароварна. Истинската вар е гасената, т. е. сварената. Останалото е преработка на варовика. ВАРЬНЪ ми звучи като "варен". Вероятно "варен" също идва от "варъ" (жар). В женски род ще е "варена", оттам и разните "розо", "пиво" и пр. "варни". Разбира се, че не считам за абсолютно сигурно, че това е истината за Варна, но толкова много теории има за Трънов-Търново или пък за Трапезица. Нека да има нещо и за Варна. Насоките са към нещо свързано с града, а топлите извори и баните-терми се връзват със старото "варъ", като "горещо" или пък и днес използваната дума "варене", свързано с топла, гореща вода. Отдавна съм се убедил, че всякакви хипотези, без да са подкрепени от документ, веднага биват нападани с логиката "ама може и да не е така". Имам една забележка към заглавието на темата. Написано е „Онгъл”, който топоним обаче се употребява като че ли само от някои български историци. Вероятно защото те приемат, че въпросното място идва от старославянското изписване на думата „ъгъл”, разчитано носово като „онгъл”. Теофан и Никифор обаче, пишат „Оглос”. Действително Анастасий Библиотекар пише първо „Онглон”, но след това думата е повторена вече като „Хоглон”. При единодушието на по-ранните автори би трябвало да се доверим на тях. Това прави и Златарски като побългарява „Оглос” на „огъл”. Руските автори нямат проблеми с разчитането на Оглос , защото явно на тях не са им преподавали нашите филолози, втълпяващи, че големия юс се е произнасял носово, като „он”. Затова, когато руснаците пишат, че Оглос се отъждествява със старославянската дума „ъгъл”, четат последната не „онгъл”, а „угол”. Без да влизам в дискусия дали Оглос е ъгъл и дали „онгъл” е старославянска дума за ъгъл, ще приведа как днес се резюмира темата в чуждата историческа литература: „Онгъл” изобщо не се споменава. Греческие списки «Хронографии» Феофана дают следующие формы топонима•: ’Όγκλον dh, ’Ογκλου sine асc. с. Несколько ниже (Theoph. Chron., Ι, 358.13) рукописные чтения изменяются: ’Όγγλον dh, ’Όλγον f, ’Όχλον ет; в списке с топоним не сохранился. В одном месте Анастасий переводит Onglon (ibid., II, 226.13), в других – Hoglon (ibid., II, 226.24, 29). Никифор, по изданию К. де Боора, употребляет форму ’Όγλον (Nic. Brev., 34.8), хотя Лондонский список «Бревиария», не использованный де Боором, сохраняет тот же вариант, что и большинство рукописей «Хронографии», – ’Όγγλον (London Manuscript, p. 9). По вопросу о происхождении топонима нет единого мнения. Некоторые исследователи (например, Μοraνcsik. Byzantinoturcica, II, S. 213) считают его тюркским. В. Тыпкова-Заимова полагает, что тюркское aγil передавалось в славянском как ѫгълъ, а у византийских авторов – как ὄγγλος (Тъпкова-Заимова. Българско селище, с. 445). Другие (см., например: Шафарик. Древности, с. 263; Jireček. Geschichte, S. 129; Miklosich. Personen– und Ortsnamen, S, 223; Дуйчев. Славяни и първобългари, с. 205—206; ср.: Он же. Рец. на London Manuscript, p. 257) отстаивают славянское происхождение от старославянского ѫгълъ (угол). Н. Иорга и Н. Бэнеску понимали греческое ’Όγγλος как транскрипцию латинского angulus (Diaconu. Localisation, p. 326), что маловероятно. Большинство исследователей принимает чтение ’Όγγλος, в противоположность издателю сочинений Феофана и Никифора К. де Боору, остановившемуся на варианте ’Όγλος. В. Златарский замечает, что последняя форма не дает основания для отождествления ее со староболгарским ѫгълъ (Златарски. История, I, 1, с. 180). Однако почти все рукописи, за исключением ети в одном месте f, дают чтение ’Όγγλον, а конъектура де Боора базируется на тексте Никифора без учета Лондонского списка «Бревиария». Принимая этимологию Златарского, П. Диакону подчеркивает, что Оглос назывался так, согласно Никифору, «на их (т. е. болгар.– И. Ч.) языке» (Diaconu. Localisation, p. 327). Вместе с тем Диакону остались неизвестными разночтения Лондонского списка «Бревиария». Проблема локализации Огла также не нашла однозначного решения. К. Шкорпил видел противоречие в сообщениях Феофана и Никифора о местонахождении Огла: по Феофану, Огл – район современного Галаца, а по Никифору, – Николицелский лагерь у современной Исакчи (Шкорпил. Материали, с. 165). 3латарский помещал Огл Феофана и Никифора в северо-восточном углу современной Добруджи, на острове, носившем у античных географов название Певка (Златарски. История, I, 1, с. 184—185, 495—502; ср.: Брун. Черноморье, I , с. 50). «Реки севернее Дуная», по Златарскому – северные устья Дуная (Златарски. История, I, 1, с. 180). Впрочем, Златарский оговаривается: «нет сомнения, что часть орды еще оставалась в Бессарабии» (там же, с. 188). Ю. А. Кулаковский, сторонник славянского происхождения топонима (Огл – это «славянское имя Угол»), говорит об Огле как о местности, расположенной к северу от низовий Дуная (Кулаковский. История, III, с. 247). П. Мутафчиев сравнивает Огл с Буджаком в современной Бессарабии (Мутафчиев. История, I, с. 104—105; ср.: Bănescu. ’Όγλος, p. 436—439). Д. Моравчик высказывается неопределенно: Огл – местность между дельтой Дуная и лежащими к северу от него реками (Moravcsik. Byzantinoturcica, II, S. 213). Диакону отождествляет Огл с Валахией (Diaconu. Localisation, р. 329 sq.). «Армянская география» сообщает о том, что Аспарух поселился на острове Певка (Maricq. Notes, p. 343), как античные географы называли дельту Дуная (см., например, Strab. Geogr., 301, 305, 306; ср.: Кулаковский. История, III, с. 248, прим. 1). Время появления Аспаруха в Огле точно неизвестно: Ф. Альтхайм – Г. Хауссиг считают, что болгарский хан был в Добрудже уже ок. 675 г. (Altheim – Haussig. Hunnen, S. 11, Anm. 13); Диакону, ссылаясь на находки монет времени правления Константина IV на левом берегу Дуная и на сообщение Феофана о неожиданности (ἐξάπινα) появления болгар у Дуная, предлагает иную дату – 677—678 гг. (Diaconu. Localisation, р. 325 sq.). (Бележката е направена от Игор Чичуров към неговия превод на Хронография на Теофан.) Интересно е твърдението: „Арменската география съобщава, че Аспарух се е заселил на остров Певка, както античните географи са наричали делтата на Дунав”.

Проблемът си е твой. В Индия има бог Вишну. Казват, че нямал нищо общо с дървото вишна. Но може и да има. Казва ли ти някой. От кога е този топоним и къде го разчетоха, че е точно Варна. На какъв език е написан? Там разправят, че имало и Мадара и пр. За Марадона пък казват, че бил българин: името му идвало от двете му баби Мара и Дона. Освен това нали славянският език имал доста общо със санскритския. Има една категория езици, наричана индоевропейски. Или термите са наричани Варните, или реката е събирала водата от топлите извори и се е казвала Варна. При Карлови вари има река Тепла http://sr.wikipedia.org/wiki/Тепла_(%D1%80%D0%B5%D0%BA%D0%B0) И какво означава средноазиатската Варна?

Гасената вар се получава от негасената (калциев окис), като се полее последната с вода, при което се развива температура и се чува силен шум.

Кой народ има в езика си думата „варна”? Този, който има и думи като: розо-варна пиво-варна спирто-варна. Става дума за съоръжения,в които топлината се използва за обработка на съответните продукти.

Че кой казва, че хората на Аспарух са кръстили мястото? И какви са хората на Аспарух да потърсим нещо от техния език?