К.ГЕРБОВ

Няма нищо лошо, когато четем българската история и открием нещо, което е в унисон със съвремието, да се опитаме да обърнем внимание върху него. Само че това трябва да става с позволени средства и вярно да се преценява, дали оценката на историческото събитие е вярна за времето си. Напоследък патриотично се шуми около събитията, станали по време на архонта Тервел. Така се е титулувал сам той в надписите си около Мадарския конник. Според печата, носещ неговото име, той е бил също и кесар. Начинът, обаче, по който участниците в проекта „Тервел - спасителят на Европа”, разказват неговата история по изложби, в пресата и по медиите, е недопустим. Защото никой не разбира, че в изявите си защитниците на проекта пропагандират неверни твърдения. Променил политическите си пристрастия от леви на десни, напоследък професорът Божидар Димитров (познат ни и като агент на ДС) се опитва да ни учи на църковна история. Откри мощите на св. Иван Предтеча, които се оказаха в родния му град. Вчера пък, пак в Созопол, бе открит параклис, където пред камерите на една от телевизиите министърът Димитров изтърси поредния си наукообразен шедьовър. При откриването на параклиса широко бе разгласено, че в него сред изобразените светци ще бъде и „Св. цар Тервел”. Според Божидар Димитров той бил обявен не само за светец, но и за спасител на Европа, и като такъв се чествал под името „Св. крал Тривелий” във Франция. Всичко това било заради победата над арабите край Цариград, в която участвали и български войски начело с Тервел. Историята за Тервел и арабите е добре позната, но думата тук е за ехото и в Европа и за твърденията на министър Димитров, че Тривелий е бил обявен за светец на Запад, че и за спасител на Европа (?!), заради военната си победа. Професорът, бивш комунист, вероятно и атеист, присламчил се днес към църквата, си позволява да изказва мнения, без въобще да е наясно, че в църквата не се става светия за военни подвизи. Нещо повече, явно на професорът от голяма политическа и обществена дейност вече не му остава времето да прочете нещо оригинално. Впрочем той и преди се изявяваше като шаман: като каже нещо, вярно е и точка. Димитров е историк, познат като писател на исторически съчинения, без да посочва в тях изворите. Не само Божидар Димитров изказва неверни твърдения. Миналата година, в музея, на който той бе директор, бе уредена фотоизложбата „КАН ТЕРВЕЛ – СПАСИТЕЛЯТ НА ЕВРОПА. СВ. КРАЛ ТРИВЕЛИЙ, ДИПЛОМАТЪТ, СВЕТЕЦЪТ-ВОЙН, СПАСИТЕЛЯТ НА ЕВРОПА”. В сайта на музея изложбата бе представена по този начин: „Кан Тервел влиза в европейската история с победата си над арабите в 716–717 г., когато край Босфора след поредица от сражения унищожава 100 000 арабски войници. Арабското нашествие е част от грандиозния план, завещан от пророка Мохамед, чрез комбинирано настъпление през двата й входа (Босфора и Гибралтар) да бъде завладяна и ислямизирана Европа. На запад арабите успяват да овладеят почти цяла Испания и са спрени едва в 734 г. в битката при Поатие от Карл Мартел, който успява да разгроми 6-хилядна арабска армия. Но голямата инвазия е през Босфора – тук арабите атакуват със 120 000 бойци. Византия е на колене и отбранява последния рубеж – столицата Константинопол. Ден преди падането й изнемощелите защитници виждат с ужас по хълмовете край града българските конни армии. Те смятат, че българите, с които са воювали само преди 9 години, са се съюзили с арабите. Но в следващите минути от стените на града се разнася ликуващият вик “Исус Христос побеждава”. Верен на християнския си дълг, кан Тервел атакува безмилостно арабите и ги побеждава. Не само Византия, но и цяла християнска Европа, въздъхва с облекчение. Кан Тервел е обявен за спасител на Европа и канонизиран от западната църква под името “Крал Тривелий”. До ХVІІ век на него се посвещават стотици книги, драми, поеми. От съчиненията на Цезар Бараний и Мавро Орбини кан Тервел преминава в “История Славянобългарска” на отец Паисий. Художниците от Самоковската школа, катоЗахари Зограф и др., рисуват образа му в църквите на Троянския и Преображенския манастир, в Самоковски и Пернишки църкви.” Като стана дума за четене, ето истината за светеца Тревелий, по сведението, което е открил проф. Васил Гюзелев и публикувал в излезлият през 2006 г. сборник от документи „Покръстване и християнизация на българите”. Както се вижда, Западна Европа изобщо не приписва на свети Тривелий някакви заслуги за спирането на арабите, камо ли да го обявява за светец точно по този повод. Пък и бенедектинците нещо са се объркали, като в житието на св. Трибелий са разказали факти от дейността на княз Михаил-Борис. Напоследък се води борба с разни религиозни секти, а никой не вижда, че министри като Божидар Димитров също се държат като сектанти. Може би българите в чужбина не са така добре запознати с българската история като нас. Тогава Димитров да разказва врелите си, некипели на тях. Но така ли трябва да се държи един български министър? Чудно е и защо Българската православна църква се отнася „нипричьом” към изявленията на министъра. Тя май и не знае какви светци се рисуват в българските църкви?

Прочетох в интернет: „Идеята за Джулая е по-жива от всякога. Сега тя има и друг привкус - на бягство от всекидневно потискащата цивилизация, на протест срещу самите нас и пълно освобождаване на личността от оковите на големия град.” Ние от София няма как да излезем на брега на морето, но има кътчета, където сутрин дори и да не изгрее слънце, човек може да избяга от четирите стени на апартамента и да разведри окото и душата си с естествени природни картини. Импресионистите също са започнали от там и когато човек не умее да рисува добре, прибягва до фотокамерата, за да запечатли импресията. Разходката си провеждам сам (нещо като соло Джулай), но когато снимам, се опитвам винаги да включа и някоя жива душа в кадъра - било човешка фигура, било някоя животинка. Така природата (разбирай и картината) изглежда жива и хармонична. За пантеистите Джулаят е всекидневно усещане, а тези, които са свободни, общуват с природата всеки ден. Затова и снимките тук са всъщност не от един ден, а от период от време от юни до октомври, т. е. времето от края на пролетта до първия сняг. Критерият за подбор в случая е чисто естетически - снимките със сняг е хубаво да се гледат самостоятелно, а когато няма сняг и дърветата са голи, природата изглежда унила.

Птиците изглеждат различни. Тези от Англия имат по-дълги шии и може и да са гъски, да речем. За тези от Преславското съкровище, казват, че са водоплаващи. Тотю Тотев предполага, че са патици или фазани. Действително тази, която показвам, прилича на домашна патица - юрдечка. Ама знаеш ли какво е имал намерение да изобрази художника? Спомням си, че някъде се говореше за «райски птици», но не за истинските, а за такива, които ги има в рая. Може майсторът-златар да се е опитал такива да изобрази? На огърлицата има образи на Богородица, вероятно птиците и палметите символизират рая.

Малко съм закъснял - не бях влизал досега в темата. Днес беше на предни позиции и реших да полюбопитствам. Нямам интерес към Монголия, ако и министърът, дето успя да подлъже Бойко да даде четиристотин и нам колко си хиляди за една созополска черква, да разправя на бабичките по телевизията, че сме дошли от там. Мисля, обаче, че не трябва да се спира в Централна Азия, а да се «продължи» в усилията за откриване на истината, и се отиде далеч на изток. Ето ви няколко далековосточни успоредици.

Вероятно така ще изглежда на втората година нивата с моркови, ако не бъде прибрана реколтата своевременно. Всъщност такъв вид в средата и края на лятото имаха някои от поляните в парка. Всичко това, бялото, са цветове на събрата на култивирания морков - дивия морков. Дивият морков Daucus carota е двегодишно растение от семейство Сенникоцветни. През първата година образува листна розетка с перести, силно нарязани листа и кореноплод. Коренът е белезникав до кремав, тънък, дълъг, вретеновиден. На втората година израства цветоносно стъбло с височина до около 0,70 - 1 м. Стъблото на дивия морков може да е разклонено в долната част. Набраздено е по дължина и по него има дребни твърди власинки. Същинските цветове на растението са обединени в лъчи с малки 10 до 50 съцветия, които оформят едно общо широко плоско съцветие, имащо формата на сенник, т. е. плажен чадър, с диаметър 4-10 см. Лъчите, завършващи със съставните съцветия, имат перести прицветници в основата. Руснаците наричат растенията от това семейство Зонтикови, а зонтик, освен сенник, е и чадър. Чадъроцветни, като че ли е по-правилно, защото у нас не се носят сенници, както в Китай или Япония, например, а чадъри. Дивият морков цъфти през юли-септември. Цветовете са малки, като правило бели. Чашката почти не се вижда, венчето е с пет листенца. Красиви и нежни са неразтворените докрай съцветия, в които цветовете вътре са бели, по-края са розови, и около тях се виждат зелените прицветници (виж снимка 4). Някои от съцветията и разтворени, остават розови, а се срещат и такива, които сивеят. Сигурен отличителен белег на дивия морков, по който той може да бъде разпознат от растения (някои и отровни), имащи подобни на него съцветия-сенници, е червеният, ставащ след това до тъмновиолетов единичен цвят в средата на бялото съцветие, създаващ впечатлението, че там е кацнал малък бръмбар. След прецъфтяването, което започва през август, съцветията на дивия морков почват да се затварят, приемайки различни форми, приличащи на гнезда или кошнички във формата на чаши за шампанско и ракия, боздуганчета... Именно това е отразено в заглавието. Просто е невъзможно да се опишат най-различните форми на прецъфтяващия див морков. При това те могат да бъдат зелени или розово оцветени. Накрая изсъхват и стават кафяви. За отличителен белег на прецъфтелия див морков се сочат шипчетата по семената. Коренът на дивия морков е годен за консумация суров, но обикновено се добавя към яхнии и супи. Стъблата и семената се използват с лечебна цел. Първите се събират по време на цъфтежа, а вторите през септември, преди пълното узряване и се сушат. Продават се в аптеките като „плод от див морков”, но се използват и за производството на различни фармакологични препарати и лекарства. Отбелязва се, че приложението на препаратите, получени от семената на дивия морков, намират приложение при лекуване на заболяванията, свързани с образуване на камъни в бъбреците и пикочния мехур (препарата „Уролесан”). Друг пък препарат се бори с артериосклерозата и коронарната недостатъчност. Дивият морков не е отбелязан в числото на основните медоносни растения, но както се вижда от тази снимка, е посещаван от пчели и оси. Моето впечатление е, че това не е така масово, както при основните медоносни видове. Иначе по цъфналото съцветие на растението кацат най-различни насекоми - паячета, скакалци. Както се вижда, престоят върху вече прецъфтяващия див морков е много рискован, защото съцветието почва да се затваря. Така, охлювчетата, чакащи свежия дъжд (като това на снимка 6), в един момент могат да се озоват хванати в „кошницата” на растението. Тук „жертвата” е цвят на синя жлъчка (цикория). Този цвят е бил полегнал върху разтворения сенник, но когато последният е започнал да се затваря, виждаме нещо, което е характерно за хищните растения. Те, обаче, хващат насекоми, а не цветя. Все пак названието на горната снимка, като че ли трябва да е от вида: „Любов или канибализъм?” Англичаните отдавна са обърнали внимание на естетическите форми на моркова - градински и див. Казват, че по времето на кралица Елизабет І изисканите дами слагали по дрехите и шапките си за украса цветове, корени или листа от морков. Заселилите се, пък, в Северна Америка, също са ценели финеса на „чадърчето” на дивия морков и с любов са го нарекли „Дантелата на кралица Ана”. Те дори са приели, че червеният цвят в средата му, е капка благородна кръв от убождането, което кралицата получила, докато плетяла дантелата. Не знам как ще се приеме, но аз мисля, че това прецъфтяващо, но все още неизсъхнало съцветие на див морков, с настанилата се на него калинка, би било чудесна украса за една широкопола дамска капела. Е, с калинката ще има проблем, ако е истинска, както на снимката, а не е от пластмаса. Но пък, гледайки красотите на природата, човек може да си позволи и малко фантазия.

Радвам се, че успях да събудя любопитството. То, ако рибата кълвеше, едва ли щях да заснема сцените, особено последния „кадър”, който за мен е същностния. Ако човек може да измисли такава сцена, има заложби да стане голям режисьор. Ама какво стана на края не си спомням. Не забелязах някой да се засили да помага на кучетата. Явно надебелялата работа е спаднала и без ветеринар, иначе и него щях да заснема. Кучето на клошаря (кафявото) по едно време се разхождаше със собствените си крака, а друго куче нямаше наблизо. Изпуснал съм „раздялата”.

Човек никога не знае кога ще стане свидетел на някоя любопитна случка. Още по-малко пък предполага, че видяното, изглеждащо на пръв поглед само любопитно, при внимателно разглеждане и размисляне може да се окаже и поучително. В случая размислянето дойде след разглеждане на заснетото, при което у мен възникна изненада: на снимките се виждаха някои интересни детайли, на които бях пропуснал да обърна внимание, докато бях зает със самото снимане. Та тези детайли ме наведоха на размисъл. В началото на тази история аз си седях зад въдицата на брега на езерото и се развличах, като наблюдавах какво става край него. Зад себе си, където е алеята, по която минават много разхождащи се, рядко гледам. Оттам най-често се чува: „Кълве ли, колега?” В случая нещо ме накара да се обърна и да видя двете кучета, вплетени в необичайна поза. Такава, трудна за изпълнение поза, има май описана и в Кама сутра, но при кучетата не се случва често. В случая положението им очевидно не бе свързано със самото удовлетворяване на нагона, а бе принудително - след него. Не ми е съвсем ясно, каква точно е физиологичната пречка кучетата да не могат да се разделят, и не е това темата. И друг път съм виждал кучешки двойки в това положение, но без фотоапарат. Сега първата ми мисъл беше да заснема ситуацията. Двете кучета бяха до някаква група от хора и първо си помислих, че поне едното е тяхно. Другото си беше от безпризорния контигент в парка. Учудих се, защо собствениците не се опитват да помогнат, защото се виждаше, че основното мероприятие, което са извършвали кучетата, е приключило и те просто не могат да се отделят едно от друго. Хората обаче почнаха да се разотиват, а кучешката двойка тръгна на осем крака надолу по алеята. (По-късно разбрах, че второто куче било на клошара, който понякога се навърташе наоколо.) Като наближиха към мен, използвах случая да ги заснема по-детайлно. Знаех, че идеална снимка няма да се получи, защото нямаше слънце. Но кучетата като видяха човека с фотоапарата, сякаш разбраха, че ги снимат и се поспряха в подходяща поза. След което отново продължиха синхронния си ход. Когато по-късно, откъсвайки поглед от плувката, реших отново да видя какво става с кучешката двойка зад мен, тя се бе вече придвижила до близката пейка. Щракнах без да се заглеждам в детайлите и едва на компютъра видях, че се е получила любопитна сцена. Любопитна в случая е реакцията на младата двойка, която бе седнала там. Жената бе бременна и лицето й изказваше малко престорена погнуса от позата на животните. Мъжът пък гледаше малко свирепо, и като че ли се мъчеше да си обясни като мен, защо кучетата не могат да се разделят. Това фото е резултат от поредното ми сещане, дали да не щракна отново кучетата - за сигурност на снимката. Въобще не предполагах, че от всички снимки ще се получи подредена, любопитна (а и поучителна) история. В кадъра попаднаха кучешката двойка, младата двойка, чакаща дете, и един татко с малко дете, който дотогава показваше на наследника си патиците в езерото. В момента, когато проявих интерес към кучетата, таткото показваше именно тях на сина си и нещо му обясняваше. Мъжът на пейката явно бе изгубил всякакъв интерес към ставащото и вече скучаеше. Бъдещата майка, обаче, усмихнато гледаше малкото дете. Дали и тя мислеше като мен, не знам. А аз си задавах въпроса: какво ли обяснява таткото на детето си? Дали му изясняваше същността на секса или му разправяше нещо от вида: „виж, тате, тези кучета как си играят”? Всъщност една такава „кучешка” ситуация дава възможност на родителите да обяснят на децата си какво е това секс. Но не всеки е подготвен да разказва това на съвсем невръстното си дете. На мен ми бе спестен навремето въпросът, как се появяват бебетата. Но признавам си - и днес трудно бих се измъкнал, ако при ситуация, подобна на тази с кучетата, дете ме попита, какво правят те в момента. Пускам този снимков материал с подсещането: с тези кучета в парка, нищо чудно и вие млади бащи и майки да се окажете в такава или подобна ситуация. Затова се подгответе предварително с обяснението си.

Точно така! Какво да кажем за положението на децата на втората жена? Та те на практика изведнъж са се озовавали на улицата. Даже Фотий от Цариград е оплакал съдбата на тези деца. Лесно му е на Каге: колко му е да натириш една жена. Ами ако децата рекат да скочат на този, който е въвел закон за това и дори е унищожил физическия им баща, който не е искал да се разделя с тях? Сетил се е Михаил за това и е премахнал реалната заплаха. Е, това е било в началото, после се е усмирил. Но грехът е останал. Изкупвал го, като е станал монах. Имало ли е многоженство и кръвосмесителство в България? Ами след като такива въпроси са били зададени на папата (за кръвосмесителството два пъти), пък и тези «деяния» фигурират в наказателните клаузи в «Закон за съдене на хората», значи е имало. Този Сондоке едва ли е бил единствен от болярите с две жени. И се е гордеел с тях, щом ги е записал в евангелието. Това, че изведнъж са се появили много самотни майки, чуто и във Византия, също е доказателство, че многоженството е било доста разпространено в България. Едва ли самотните майки са се появили, защото изведнъж българите са почнали масово да се отказват от женитба с «прелъстени» девици.

Въпросът, какво е станало с покръстените по времето на Омуртаг е интересен. Тъй като в пределите на България едва ли е имало духовни лица, които да ги наставляват и контролират, те нищо чудно да са се водили, че са християни, но да са имали по две жени. Те и новопокръстените боляри на Михаил са мислели и те да минат така, затова и се покръстили. Все пак интересно е, че на покръстените свои загинали воини, Омуртаг е поставил надгробен надпис с Христовия знак.

Българите се бунтуват срещу своя княз Събитието е отразено както в латинските, така и в гръцките хроники донякъде по сходен начин: българският народ, недоволен от покръстването на техния княз, се вдига на бунт срещу него и иска да го убие, той обаче побеждава бунтовниците с помощта на божествена сила. В Продължителя на Теофан текстът е кратък: „Когато станало известно, че [князът на българите] се покръстил [тайно], той се намерил пред въстанието на целия свой народ. Като носел на гърдите си изображението на божия кръст, той с помощта на малко хора ги победил, а останалите направил християни не вече тайно, но напълно явно и с тяхно желание.”(1) По-късно Йоан Скилица предава известието с малък нюанс: „Първенците на народа и простият народ, като научили за промяната на вярата, въстанали срещу княза и искали да го погубят. Тогава той начело с кръстния знак ги победил с малцината свои привърженици. Те били поразени от изненадата и той ги направил християни.”(2). Нюансът при Скилица е подчертаването на първо място на участието на „първенците на народа” и посочването на конкретните намерения на въстаналите да убият княза си. И в двата разказа, обаче, съществува интересна подробност: народът приема християнството след бунта. Другият интересен момент е обяснението за лесната победа на българския владетел: божият кръст помогнал на княза и малкото му привърженици да победи въстаналите. Оттук авторите на двете хроники, незапознати в детайли с произтеклото, правят „логичната” връзка, че българите се покръстили, след като видели, че князът им с божия кръст в ръка прави чудеса. Според сведението на Симеон Логотет, „чашата преляла”, когато завърналият се от Цариград покръстен княз Михаил, поръчал на зографа Методий да нарисува в дома му картината на страшния съд и въздеянието. Това предизвикало бунт всред целия народ, който бил потушен с неголяма военна сила. В това сведение също се споменава за божествения кръст, но не се посочва конкретно той да е помогнал за победата над въстаналите, а се отбелязва в последиците: носейки на гърдите си знака на божествения кръст, князът „открито направил всички християни”.(3) И в тази хроника се извежда покръстването на българския народ, като произтекло след бунта срещу княза им. В латиноезичните извори сведението за бунта срещу българския княз е отбелязано в „Бертинските летописи”. Вероятно поради близостта на съставилият ги реймски архиепископ Хинкмар до немския крал Людвик и римския папа Николай І, все личности, с които тогавашния български владетел е бил в близки отношения, сведението в посоченият извор е доста по-обстоятелствено. В него се казва: „866 г. Князът на българите приел светото кръщение. Той бил замислил да стане християнин миналата година, понеже бог го вдъхновил и му внушил това чрез поличби и бедствия всред народа на царството му. Недоволни от това, негови боляри разбунтували народа против него, за да го погубят. И тъй, колкото били в десетте комитата, те се събрали около двореца му. Но той, като призовал името Христово, потеглил срещу цялото множество само с четиридесет и осем души, които били останали при него поради предаността си към Христовата вяра. И веднага, щом излязъл от градските врати, нему и на тия, които били с него, се явили седем духовни лица и всяко едно от тях държало в ръката си запалена свещ. И така, те вървели пред княза и пред онези, които били с него. А на тези, които били въстанали против него, се сторило, че върху тях пада огромна пламнала сграда. А конете на онези, които били с княза, както се сторило на противниците, вървели изправени и ги поразявали с предните си крака. И такъв страх ги обзел, че те не могли да се приготвят нито за бягство, нито за отбрана, но, прострени на земята, не могли да се движат. Обаче князът наказал със смърт петдесет и двама от болярите, които най-много бунтували народа против него, а на останалия народ позволил да си отиде невредим.”(4) По такъв начин, с горните легендарни разкази е разпространено случилото се в България в или малко преди 866 г. За не толкова вярващите изглежда странно, че по такъв „чудодеен” начин княз Михаил е успял да усмири въстаналите против него. На летописците явно са липсвали каквито и да са конкретни сведения за въоръжени стълкновения между малобройните привърженици на княза и техните противници, от които само числото на жестоко наказаните е било по-голямо от броя на защитниците. Набляга се, особено в латинския източник, че подстрекатели на бунта били първенците-боляри. В сведението също не се споменава за покръстени българи преди бунта. Нещата се изясняват донякъде в глава 17 от познатите ни „Отговори на папа Николай І по допитванията на българите”. От текста в началото на главата подразбираме, че пристигналите при папата български пратеници са му дали вероятно писмо от княз Михаил, с неговия разказ как е възприел по божия милост християнската вяра и накарал да се покръсти целия български народ. Обаче тези, които били покръстени, въстанали единодушно с голямо ожесточение против княза си, като твърдели, че не им е дал добър закон, и искали да го убият и си поставят друг княз. Подготвен срещу тях със съдействието на божията сила, той обаче ги надвил и заловил със собствените си ръце. Всичките първенци и по-знатни хора с целия им род (някои превеждат „потомство” и конкретно „синове”) били избити с меч, а не толкова знатните и по-малко видните не претърпели никакво зло.(5) Тук отново виждаме намесата на божията сила, но все пак има и нещо любопитно: бунтовниците били заловени и тогава по-видните избити. Съвсем очевидно става дума не за открито стълкновение, защото тогава щеше да има убити при самото сражение. При това, както се вижда по-нататък от глава 17 на „Отговорите”: „поколението, което не е участвувало в замисъла на своите родители и не е било изобличено, че е дигнало оръжие против Михаил, е било изклано невинно, заедно с виновните”. Т. е. били са избити и хора от семействата на подбудителите, които не са били непосредствени участници в метежа. Ако е имало някъде конкретно място, където да са произтекли въоръжени сблъсъци, „поколението” не е присъствало там, а е било избито вероятно по домовете. Многозначителна е и думата „замисъл”. Ако е вярно преведена, тя потвърждава, че действията на бунтуващите се са се изразявали вероятно само в закани да убият владетеля си, а не в реални действия. Последните сведения и анализът им насочват към мисълта, че залавянето и избиването на по-видните от бунтуващите се, най-вероятно е протекло по сценария, познат като „Вартоломеева нощ”. Всичко е станало до голяма степен потайно, защото освен конкретни сведения за открит въоръжен сблъсък, няма споменаване заловените да са били съдени. Всъщност няма и въставане на целия народ: само вече покръстените искали да убият княза си. Михаил много добре е знаел предварително кои са тези, които са искали да го убият, тъй като те явно са били потърпевши от наложения недобър закон. Най-вероятно българският княз сам е бил начело на отряда от верни нему хора (според Хинкмар те били 48), които са заловили противостоящите му. Към това директно насочват думите на папа Николай І в отговор 17: „вие сте ги надвили от мало до голямо и сте ги заловили със собствените си ръце”. Последвалата разправа с „въстаналите” е била жестока, а станалото е било обвито от легендата за намесата на божествената сила. Народът изглежда не е разбрал точно какво се е случило: просто някои хора изчезнали. Под „въстанал народ” също трябва да се разглеждат тия, които са били засегнати от новия закон, дал повод за готвения метеж. Колко са били те, обаче, не знаем. Княз Михаил се кае за сторения грях От „Отговорите” на папа Николай І се вижда, че княз Михаил се е опитал да омаловажи пред него станалото при насилственото потушаване на недоволството на покръстените българи. Това не е изречено явно, но личи между редовете. Българският княз все пак е осъзнал, че е допуснал грешка, като е проявил неотстъпчивост при прокарване на свързания с въвеждането на християнството закон, предложен вероятно в неговия най-суров вид. Затова и вметва в обясненията си, че е „надвил” въстаналите „със съдействието на божията сила”. На наглед невинно зададения въпрос на Михаил дали е сторил грях, като е избил водачите на заговора заедно с целия им род, папа Николай І отговоря деликатно, очевидно съчувствайки му по повод ситуацията, в която той се е поставил следствие на своите действия. Папата не спестява истината и казва, че няма как да не е извършен грях и да не е допусната вина, „щом поколението, което не е участвало в замисъла на своите родители и не е било изобличено, че е дигнало оръжие против владетеля си, е било изклано невинно заедно с виновните”. За смъртното наказание на разбунтувалите се Николай І също се изказва неодобрително „Трябвало е да постъпите по-благо, като им запазите живота от любов към бога... - отбелязва папата в отговорите си - ...вие не сте им позволили ни най-малко да живеят и не сте искали да ги спасите, та изобщо не сте постъпили разумно...”(6) Последното потвърждава, че водачите на бунта, действително са били станали вече християни. Иначе Николай І нямаше да употреби израза: „не сте искали да ги спасите”. Все пак папата се залавя за подхвърленото му от Михаил „съдействие на божията сила” и малко неуверено заключава, че князът е съгрешил „по-скоро от ревност към християнската вяра и от незнание”. И съзрял във въпроса на Михаил за греха искане и за прошка от високопоставено в църковно отношение място, Николай І добавя витиевато, че българският владетел все пак ще „добие опрощение и милост по благоволението на Христа”, щом последва покаяние от страна на съгрешилия. В отговорите си, обаче, папата не посочва какво да бъде това покаяние, а съгласно църковните правила неговата форма и начин на извършване се налагат от свещеника, който опрощава греховете на вярващия. С други думи папата не е дал прошка на княз Михаил. По всичко изглежда сведенията, че след покръстването си българският княз „денем се явявал пред народа в царски одежди, а нощем, облечен в груба дреха, влизал тайно в църква, и прострян върху пода на самия храм, прекарвал в молитва, като си постилал отдолу само една власеница”, както и по-късното му оттегляне от българския престол и замонашването му, е било продиктувано от желанието за постигане на покаяние.(7) Дали, обаче, тези действия са били устен съвет, даден от папата чрез неговите пратеници, или сам каещият се си ги е наложил, остава неизвестно. Не е ясно дали господ-бог е дал опрощение на греха на княз Михаил. А той не е бил само този. Папата окачествява като грях прекалено голямото наказание с отрязването на ушите и носа, наложено от българския княз на лице, което се представяло за презвитер, а не било такова.(8) Общо взето владетелският престол едва ли е давал възможност на заемащият го, да се изявява като безупречен християнин. Българската православна църква, обаче, безкритично приема за даденост едно предположение и почита днес княза покръстител на българския народ като светец. Причините княз Михаил да се обърне към папата За да не гадаем относно конкретно произтеклото, нека да се опитаме да разберем по-важното: защо се е породил въпросния конфликт между българския владетел и неговите подчинени, и какви на практика са били реалните последици от него. Да обърнем първо внимание на един много важен момент от „Отговорите” на папа Николай І. Като че ли ключови за разгадаване на една от причините княз Михаил да изпрати в средата на 866 г. свои пратеници до римския папа Николай І са сведенията, записани в глави 17 и 78 от „Отговорите” на последния. А те са свързани именно с бунта срещу българския княз и последиците от него. Съвсем категорично в „Отговорите” се казва, че срещу княз Михаил въстанали „ония, след като били покръстени”. Това означава, че те не са изявили съпротива срещу самото покръстване, а нещо, което е последвало след това. Какво е било то, го е обяснил сам българският княз: бунтовниците твърдели, че той не им е дал добър закон. Проф. Васил Златарски в своята „История на Българската държава през средните векове”, изхождайки от посоченият факт обяснява: „Този протест от страна на бунтовниците ясно показва, че новата религия била враждебно посрещната не толкова от догматическа страна, колкото от каноническа. Недобротата на новия закон, на новата вяра се заключавала не в догмите на християнското учение, а в правилата, в задълженията, в наредбите, които предписвало това учение за всекиго, който носел името християнин, и в обществените и държавни реформи, които трябвало да последват след приемането на християнството.”(9) Изглежда, обаче, в действителност имаме нюанс на иначе правилната теза на професора: бунтуващите се са приели християнството без да познават добре догмите му и са считали някои от тях за канони, с които е можело и да не се съобразяват и да ги модифицират на местна почва. И когато са разбрали, че това не може да стане, защото се опира именно до догмите на християнството, се разбунтували срещу княза си. За да разберем истински ситуацията, в която е бил изпаднал княз Михаил, следва да прочетем глава 78 от „Отговорите”. В нея папа Николай І обяснява на българския княз: „Вие разказвате, че оня народ (може би по-правилно е „ония хора” - бел. моя) , който поради християнската вяра въстанал, за да ви убие, пожелал да стори покаяние, а ония свещенослужители, които са пришълци между вас, отказвали да го приемат. Сега обаче питате какво трябва да се направи с тях. Ако, както твърдите, искат доброволно да сторят покаяние, не трябва да се възпират, но да се подхвърлят на всички степени на покаянието, което епископът или презвитерът, ръкоположен от него, намисли; защото не е присъщо на католиците да не приемат каещите се, а на новацианците.”(10) В текста има нещо нелогично: как епископът или презвитерът ще наложат на прегрешилите покаяние, след като свещенослужителите, които били в България, не искали въобще да приемат покаянието на съгрешилите? Обяснението за „новацианци” е, че това са били привърженици на римския презвитер Новациан, който в 251 г. се опълчил против приемането на отстъпници и грешници в църквата и искал тя да се състои само от чисти духом християни. Папата е употребил думата „новацианци”, но всъщност е искал да каже, че става дума за служителите на Цариградската църква и гравитиращите около нея патриаршии. Защото тези, дето са пришълци сред българите и не са всеопрощаващи като католиците, значи са духовници, причисляващи се към някоя от четирите източни патриаршии. От глава 106 от „Отговорите” на папа Николай І разбираме, че в България по това време имало „дошли от разни места християни, които своеволно разправят много и различни неща, т. е. гърци, арменци и хора от други места”. Всъщност те именно са били проповедниците, които според думите на българите давали различни мнения и те питат трябва ли да им се подчиняват.(11) Последното сведение е дадено на папата като информация от българските пратеници („както твърдите” се казва в „Отговорите”). Формата, в която то е изказано, добре показва, че тези които са извършвали покръстването на българите до 866 г., са намиращите се по един или друг повод в тогавашните български територии духовни лица. Това не са били свещеници, специално и организирано изпратени от цариградския патриарх Фотий, както се твърди от някои историци. Така е разбрал и папата и затова не употребява израз, като например, „гръцките свещеници”, а споменава иносказателно „новацианците”. Най-вероятно става дума все пак предимно за гръцки свещеници, които са били в ново присъединените към България бивши византийски територии, и които са приели да изпълнят покръстваща мисия в пределите на дотогавашната България. Отношенията между населението от тези нови български области и двете църкви - гръцката и латинската, са добре представени от Анастасий Библиотекар по повод дебата, състоял се по време на Осмия вселенски събор. Възможни са две причини, поради които свещениците в България не са искали да покаят прегрешилите вече покръстени българи. Макар и да не са били изпратени специално от византийския патриарх, покръствалите българите преди бунта са били на негово подчинение, служейки в своята епархия. При тази даденост те са спазвали и византийския закон Еклога, уреждащ правните норми в една държава, където правораздаването е подчинено на християнските канони. Член 3 от титул 17 на тази Еклога гласял: „Който образува партия против царя или конспирира или прави съзаклятие против него или против държавата на християните, такъв би следвало в часа да бъде убит.”(12) Очевидно срещу такова едно провинение, за което присъдата е била смърт, покаяние не можело да бъде дадено. Това е едната от възможните причини. За втората, която е и по-логична, ще стане дума по-нататък в последната част на изложението. Вижда се, че след конфликта Михаил е изпаднал в патова ситуация. Усмирените бунтовници, които преди това вече били покръстени, решили да се покаят: значи действително за тях приемането на християнството не е било създаващото конфликт положение. Поне според техните представи. Нямало обаче духовни лица, които да приемат това покаяние! Тогава за какви епископи и презвитери споменава папата, които трябвало да покаят съгрешилите новопокръстени българи? Отговорът е един: нищо друго не е имал Николай І предвид, освен изпращането в България на свои, не отхвърлящи покаянието римски свещенослужители. Това го няма директно записано в „Отговорите”, но се подразбира от тях и се осъществява на практика. Едва ли, отправяйки своите пратеници до папа Николай І, княз Михаил не е имал предвид какво може да последва. Вероятно добре е знаел, че просто в България трябва да дойдат католически епископи и презвитери (такива Михаил иска и от немския император Людвик), които са били компромисно настроени към греха на българите-християни, разбунтували се срещу княза си, и били готови да приемат покаянието им. Едновременно с това българите са били отново миропомазани от дошлите епископи. За да се започне на чисто, образно казано. Наистина мисията на папските пратеници в България е била всеобхватна и те не са се занимавали само с прегрешилите (за което нямаме конкретни данни). От въпросите към папата и неговите отговори се вижда, че покръстването на българите до тогава е било водено неорганизирано, от пришълци, някои от които се представяли за духовници, а не били такива. Несъмнено в хода на началното покръстване княз Михаил се е запознал донякъде с църковната организация и е видял, че сам няма да се справи, въвеждайки такава в България. Затова е потърсил помощ. А за да се насочи за такава към Рим, а не към Цариград, вероятните причини, освен въпроса с покаянието на разбунтувалите се, са били или доброто познаване на слабостите на византийската църква и приемането, че римската е по-добра, или респектът към все още съществуващото по това време формално върховенство на първосвещеника (папата) в Рим над останалите християнски църкви. Според глава 106 от отговорите на папа Николай І българските пратеници в Рим в 866 г. поискали от него: „истинско и съвършено християнство, което да няма петно или бръчка”.(13) Българите покръстени повторно от латински свещеници Запознавайки се с положението в България, папа Николай І решава да помогне на княз Михаил с изпращането на свои епископи там. Които трябвало да поправят грешката, допусната от българския княз и да довършат започнатото дело по християнизацията на България. Естествено, че мисията е продиктувана и от амбициите на папата да постави българската църква под свой контрол. От отговорите на Николай І личи, че по отношение на въвеждането на новата религия (а те се отнасят изключително до това) в България е бил налице един хаос, дължащ се на подхода на княз Михаил, който силово е поискал от българите да се покръстят всичките, но не е помислил, че истинско християнство „без петно и бръчка” не се постига само с формалното изпълнение на някои практики и церемонии, които то изисква. Още по-малко с нагласата на неговите сънародници да ги заобикалят, след като формално приемат акта на покръстването. Изглежда в България е имало някъде църкви, защото някои от въпросите се отнасят до тяхната дейност и по-точно до поведението на християните в тях. Но не е имало стройна църковна организация. Затова и папа Николай І в глава 72 на „Отговорите” обяснява, че първо трябвало да се установи „какво множество и единодушие на християните” има в България. След това трябвало да се назначи епископ (значи в България тогава не е имало такъв) и когато се разшири влиянието на християнството, да се ръкоположат епископи в отделните църкви. Тогава вече можело да се избере архиепископ, който да се явява техен духовен глава.(14) През ноември 866 г. в България пристига първата папска мисия. Латинските извори са категорични: официалното масово покръстване на българския народ е станало през 866-867 г. от епископи и презвитери на Римската църква, изпратени в България от папа Николай І, съгласно желанието на княз Михаил. Васил Гюзелев в книгата си „Княз Борис І” се отнася саркастично към писаното в „западните анали” и подхвърля, че в тях за покръстването на българите се привеждали доводи, изтъкани от фантастични измислици. Такава „крайно фантастична легенда” се съдържала в написаното от Анастасий Библиотекар: „Българският княз заедно с народа си приел учението и тайнствата на християнската вяра чрез римлянин, т. е. чрез един презвитер по име Павел. Той възнамерявал да получи от апостолическата катедра не само правилата на вярата, но и учението на светия закон. Той извършил това, научен не само от споменатия презвитер, но и от божественото откровение...”(15) Антоан Пагий пръв, а после и Йосиф Асеманий, обаче, правилно отбелязват, че във въпросния текст е допусната правописна грешка и след „приел учението и тайнствата на християнската вяра” е трябвало да се сложи запетая. Тогава като продължение следва: „чрез римлянин, т. е. чрез един презвитер по име Павел, той възнамерявал да получи...”(16) В това съобщение Анастасий, освен пропускането на запетаята (или точката), е посочил и неточно сана на епископ Павел Популонски, който заедно с епископ Формоза Портуенски е бил изпратен от папа Николай І в България в 866 г. за да покръстят българския народ и положат основите на църковното дело там.(17) Вероятно Павел преди мисията си е бил презвитер и като такъв си го е спомнил Анастасий Бибилиотекар, пишейки писмото си до папа Адриан ІІ, с което обяснява за покръстването на българите.(18) Може логично да се предположи, че първоначално - до бунта, са се покръстили князът и някои от неговите приближени боляри. И последните са възроптали, когато Михаил заедно с извършването на покръстването е въвел и закон, свързан с новата религия, в който е имало неприемливи условия за вече покръстените. Изразът в глава 17 на „Отговорите” на папата - „сте накарали да се покръсти целия народ”, не се отнася за нещо вече свършено. Отнася се до заявените намерения на княза и до издадената от него заповед („сте накарали”) всички българи да се покръстят задължително. Покръстването на целия народ не е можело да се извърши в кратък срок по всички краища на не малката по това време страна. Както са единодушни всички хронисти, то е станало след като се разбрало, че княз Михаил приел християнството и българите въстанали срещу това действие. Хронистите даже не са знаели, че преди бунта, освен княза, вече е имало и други българи, покръстени по негова заповед. Не е имало и достатъчно свещеници в България за бързо масово покръстване на населението. Първите сведения за организирано изпращане на гръцки свещеници там са от времето на Василий І Македонец и след Осмия вселенски събор, т. е.. след 870 г.(19) В средата на 866 г. е била покръстена една малка част от българите. Затова княз Михаил отправя своите пратеници за Рим, за да получи наставления оттам: „какво трябва да стори повече за спасението си и какво трябва да направи за останалия български народ, лишен дотогава от светото кръщение, за да получи тайнствата на вярата”.(20) Буквално разбрани тези думи означават, че към това време Михаил е считал за реално покръстен само себе си и то „не докрай”, затова е искал още наставления „за спасението си”. Останалият български народ тепърва трябвало да бъде покръстен. Създава се впечатлението, че към това време дори и да е имало покръстени българи, те реално не са осъществявали истински религиозен живот. Не е имало достатъчно постоянно действащи църкви със свещеници в тях, които да наставляват новопокръстените и да им обясняват практиката на християнството. Нейното незнание личи и в „Отговорите” на папата и най-вече в изненадата от „недобрия закон”, който наложил княза, естествено във връзка с приемането на държавната религия. Анастасий Библиотекар пише за първите римски пратеници, пристигнали в България в края на ноември 866 г.: „А апостолическите пратеници били приети много радушно и любезно от българския княз и започнали да поучават народа със спасителни съвети, с божия благодат кръстили в светата вода всички - от най-малкия до най-големия - и предали на българите целия култ на християнската вяра, както били научени от светейшия папа.”(21) На практика латинските мисионери покръстили не само непокръстените, но и кръстените до тогава. Една от причините е: да се премахне грехът, с който се покрили първите покръстени, вдигнали се срещу княза си. Самата мисия, извършвайки повсеместното покръстване, на практика не признала първото такова, като го обявила за неканонично. Това е констатирано от патриарх Фотий, който в началото на 867 г. изпратил до останалите източни патриарси послание обвинение срещу действията на папските духовници в България. В посланието Фотий пише: „При това те не се ужасиха повторно да миропомажат миропомазаните вече от презвитери, като прогласиха себе си за епископи и чудовищно говореха, че извършеното от презвитери миропомазване било безполезно и се извършвало напразно... глупост, каквато, без да трепнат, са извършили тия безумци, като са помазали помазаните вече с миро и по тоя начин са обърнали преестествените и божествени християнски тайнства в крайно пустословие и са ги направили предмет за голям присмех..”(22) По въпроса за мирото, обаче, Васил Златарски коментира, че според 6-о правило на Картагенския събор се признавало само на епископите правото да освещават миро за извършване тайнството миропомазване.(23) И тъй като в България не е бил изпратен епископ от Цариград, презвитерите, покръствали българите не са имали на разположение правомерно осветено миро. Между другото, възмущавайки се от действията на римските свещеници, Фотий не споменава, мирото, използвано от презвитерите, покръстили българите, дали е било осветено правомерно. В писмото на папа Николай І до реймския архиепископ Хинкмар се споделя и още една причина римските епископи, пристигнали в България, да отхвърлят миропомазването на презвитерите. Според католическите правила оженените свещеници нямали право да помазват с миро челата на покръстените.(24) А изглежда презвитерите, покръстили българите отначало, са имали съпруги, тъй като гръцката църква не е налагала забрана за задомяването им. Последното потвърждава и Фотий в посланието си, пишейки: „те (римските свещеници) подсториха българите да се гнусят и отвращават от истинските божии свещеници - от презвитерите, които се отличават със законен брак”.(25) Има някакво противоречие в изявленията на папата относно покръстването. В отговор 15 той определя, че независимо, че един от тези, които били покръстили българите, бил лъжепрезвитер, кръстените си оставали християни.(26) Въпреки това, обаче, неговите пратеници кръстили българите отново. Вероятно въпросът с мирото е свързан с някакви по-специфични обстоятелства и миропомазването е било все пак някакъв акт на приобщаване, изглежда конкретно към римската църква. Например, когато през 1896 г. българският престолонаследник княз Борис Търновски сменя вярата си от католическа в православна, основната церемония е била миропомазването. Михаил изглежда също е бил миропомазан от римския епископ Формоза, защото Анастасий Библиотекар твърди, че князът „един ден хва¬нал със собствените си ръце косите си и пред погледа на всички се поверил на римските пратеници, казвайки: „Всички боляри и всички народи на българската земя да знаят, че от днес, след бога, ще бъда слуга на блажения Петър и на неговия наместник”, папата.(27) Предположения за причините за конфликта Глава 17 от „Отговорите” на папа Николай І, като че ли ни дава насоката, в която да търсим отговора на причините за бунта на първите покръстени българи срещу княза им. Те самите обяснили, че той не им е дал добър закон. Едва ли е случайно, че папа Николай І започва отговорите си като повдига въпроса за кръвосмешението. За него той говори още в глава 2, като глава 1 е нещо като преамбюл. Кръвосмешението е много сериозен въпрос, но той въобще май не е разглеждан в светлината на въвеждането на християнството като официална религия в България. А кръвосмесителни бракове в държавата е имало. Имало е и многоженство (двуженство). И изведнъж идва официална религия, която не разрешава и двете. Как е преодолявано съществуващото положение и как се е водила борбата за отстраняване на трайно залегналите в бита навици (или по-скоро традиции) в това отношение? Не са ли „изклани” синовете, които не са вдигнали оръжие срещу княз Михаил, защото са били от родове, в които е имало традиции за многоженство и кръвосмешение? Не са ли се появили тези синове и в резултат на такива бракове? Многоженството е имало почва по разбираеми причини при по-състоятелните, т. е. болярите. При тях вероятно е имало и традиция да се задомяват в рамките на рода, както са правили (май и досега) западноевропейските аристократи. Папата повдига въпроса за кръвосмешението като продължение на отговора за исканите от българския княз „християнски закони”, за което се споменава в глава 1. Всъщност конфликтът между княз и народ нали беше именно по този въпрос - за лошия закон, въведен от първия. Какво ли му е било лошото? В глава 39 папата отново засяга въпроса за кръвосмешението. Говорейки за него преди това в глава 2, той е отговарял вероятно на конкретно, изведено на предно място запитване, посочено в предполагаемото писмо на княз Михаил. Второто връщане на въпроса за кръвосмешението ще да е било вече по повод запитване на някой от пратениците, не разбрал, че папата вече е дал писмен отговор по този явно важен за българите въпрос. „Обаче ние вече споменахме онова, което законите по тоя повод постановяват, но въпреки това смятаме, че си струва труда отново да ви го припомним” - пише Николай І в глава 39 и продължава: „Впрочем те казват: „И тъй не е позволено да се женим за всякакви жени, защото от брак с някои трябва да се въздържаме...” Любопитен е обаче краят на тази глава, която отново завършва по загадъчен начин: „Обаче какво възвестяват за това светите канони и предимно постановленията на върховния предстоятел Захарий, предоставяме на вашия епископ да ви обясни.”(28) „Вашият епископ” се досещаме, че ще е този, който ще дойде, изпратен от Рим. Защото, ако той е бил някой съществуващ в България, излиза, че папата е казал на пратениците: напразно сте били пътя до тук, вашият епископ в България ги знае тия работи. Има нещо странно в това: „какво възвестяват светите закони”. Излиза, че освен обясненото от папата относно кръвосмешението, има и канони, постановления или практични решения, които изпратения римски епископ щял да обясни на място. В глава 51 папа Николай І говори и за многоженството, като определя това за много голям грях. Затова многоженството не се позволявало от никакъв християнски закон. У когото се откриело едновременно две жени, на първо време мъжът трябвало да бъде заставен да задържи първата и да напусне по-сетнешната. Освен това многоженецът трябвало да приеме и покаяние, което местният свещенослужител предвиди.(29) Посочените обстоятелства, които виждаме в отговорите на папа Николай І, ни дават основание да направим предположението, че покръстените българи са въстанали срещу княза си, защото той не им е дал право на личен избор. От една страна сам Михаил заявява, че е „накарал да се покръсти целия народ”. Значи покръстването не е било по избор, а задължително. Да, но на християнинът не е било позволено да има две жени или кръвосмесителен брак. И тук не е имало възможност за избор! Накратко лошият нов закон гласял: задължително се покръствате и изоставате незаконните си по християнските норми съпруги. Докато за многоженецът, папата казва, че той трябва да се раздели с втората жена, за женения в кръвосмесителство отговор не е даден. Едва ли раздялата на кръвосмесителите е решавала въпроса: грехът така или иначе си е оставал изконсумиран. Все пак в „Закон за съдене на хората” и за такъв брак се казва, че участниците в него трябва да се разделят. Не знаем кога и къде е действал този закон, но той може да ни служи като ориентация. Византийската Еклога, обаче, предвиждала смърт за кръвосмесителите. Определението „новацианци”, които били против „приемането на отстъпници и грешници в църквата”, също като че ли говори, че големият грях на бунтуващите се българи не ще да е бил, че са посегнали на живота на княза си, а именно, че са пребивавали като християни в осъдено от бога съжителство. Т. е. покръстили са се, но не са искали да се разделят със съпругите си, както изисквал християнския закон. Затова и не го харесали и въстанали. Едно от доказателствата, че след пристигането на римските свещеници в България, там се извършват законови промени в битността на браковете, е писаното от патриарх Фотий в неговото послание от 867 г. В него главата на Източната църква обвинява латинските свещеници: „защото се изхитриха да развратят българите и да ги отстранят от правите и чисти догми и от непорочната християнска вяра”. И обяснява: „като им отвориха широко пътя на закононарушенията и ги отбиха от правия и царски път, тези, които направиха много девойки да бъдат жени, без да имат мъже, а много жени да хранят деца, добити от незнайни бащи”.(30). Тук виждаме, че византийският патриарх явно не е бил съвсем наясно за ситуацията в България, защото появата на майките без мъже, всъщност е била последица от налагането на закона, изискващ жените да прекратят официалните си връзки с мъже, които са имали вече други съпруги. Което означава, че римските свещеници не са си позволили затваряне на очите при проявите на многоженство. Същевременно със сигурност е имало случаи, в които мъжете не са искали да се разделят със съпругите се, но се покръстили по задължение, мислейки, че двуженството ще им бъде простено, поне от княза. Възможно е и да са обявили, че се разделят с вторите си жени, но да са продължили да живеят заедно. Когато князът ги е натиснал да спазят закона, те са се опълчили срещу него. Може би кръвосмесителството и двуженството е била истинската причина свещениците да не искат да покаят прегрешилите? Последните след като се покръстили, официално разделяйки се с вторите си съпруги, но продължавайки да живеят с тях на семейни начала или пък не разделяйки се, се считали за християни и затова са искали покаяние за извършен грях. Но не по отношение на брака, а за бунта си срещу властта. Свещениците, обаче, не са им дали прошка, защото са били „отстъпници и грешници към вярата” в друго едно отношение. Тези, които трябвало да дадат покаяние много добре са знаели, защо са се вдигнали на бунт, тези, които искат прошка: защото са били вероотстъпници спрямо брачните постановки в християнството. Чивидалското евангелие ни предлага друг интересен факт. В едната от българските приписки в него се отбелязва името на Сондоке, който е бил в състава на второто пратеничество на княз Михаил до Рим през 867 г. Името, като че ли не е на християнин. Затова пък баща му и майка му, както и децата му имат християнски имена: Йоан, Мария, Михаил и т. н. Оказва се също, че този Сондоке имал две (?) съпруги - и двете ги е записал в евангелието, като едната също има нехристиянско име: Собеслава.(31) Не е ли този служител на княз Михаил от тези българи, които не са се покръстили, защото не е искал да се раздели с втората си съпруга? И всъщност папата или неговите пратеници, след като са разбрали защо всъщност духовниците в България не са дали прошка на разбунтувалите се, не са ли посъветвали българския княз да смекчи постановения си закон всички българи задължително да приемат християнската вяра? В същото Чивидалско евангелие е споменат и друг български сановник - „знатният мъж” Петър. Явно той е бил доста млад, защото в приписката не са отбелязани имена на негови деца. Този Петър, обаче, е имал само една жена, която е имала християнско име - София. Прав е Васил Гюзелев, когато посочва, че „в живота на българския народ християнството е намирало всякога място по-скоро на обрядност, отколкото като една асимилирана, осмислена и изстрадана вяра”.(32) Това личи и от въпросите на българите, отправени до папа Николай І: да носят ли гащи, къде да си държат ръцете, когато са в църквата, да носят ли превръзка на главата си и т. н. Затова и новопокръстените са решили, че щом волята на владетеля им е да приемат християнството, ще я изпълнят, но няма да изпълняват стопроцентово всичко, което то изисквало. Най-вероятно след бунта, когато защитниците на старите семейни обичаи са скочили срещу княза си, а той пък им дал жесток урок, страстите са се поуспокоили и е била възприета практиката заварените многоженци и кръвосмесители да не се покръстват, ако искат да запазят семействата си, а нови кръвосмесителни бракове и многоженство да не се допускат. При покръстването си българите вероятно не са държали толкова на старите си вярвания, а на съществуващите си семейства. Фактът, че Михаил е допуснал дори приближените му да носят нехристиянски имена (Мостич, Сондоке) и да имат по две съпруги, показва, че след бунта си е взел поука и е въвел по-добър закон за своите сънародници. Оставил ги е да избират: християнството или жената. В Чивидалското евангелие присъства и името на най-големия син на княза - Расате. И той май не е бил покръстен в 867 г. Чудно ли е тогава, че Расате, ставайки Владимир (вероятно насила), не е бил много прилежен в християнството? Според „Бертинските летописи” българският княз изпратил на папа Николай І като дар „оръжието, с което бил въоръжен, когато в името на Христа възтържествувал над своите противници”.(33) Дали кръст е изпратил Михаил на папа Николай І, или меча си, с който е наказал бунтовниците? Бележки: 1.ГИБИ V, с. 117; 2.ГИБИ VІ, с. 238; 3.ГИБИ V, с. 175; 4.ЛИБИ ІІ, с. 287-288; 5.пак там, с. 80-81; 6.пак там, с. 81- 82; 7.пак там, с. 306-307; 8.ЛИБИ ІІ, с. 77-80; 9. История, т. І/2, 1971, с. 73; 10.ЛИБИ ІІ, с. 112-113; 11.пак там, с. 123-124; 12. виж http://www.ibdp.hit.bg/Ecloga_bg_17.htm; 13. ЛИБИ ІІ, с. 123; 14.пак там, с. 111; 15. Княз Борис І, с. 213-214; 16.Календари на вселенската църква, с. 102; 17.ЛИБИ ІІ, с.185-186; 18.пак там, с. 196-197; 19.ГИБИ V, с. 121; 20.ЛИБИ ІІ, с. 184; 21.ЛИБИ ІІ, с. 185; 22.ГИБИ ІV, с. 101; 23.История, т. І/2, с. 121, бел. 29; 24.ЛИБИ ІІ, с. 64; 25.ГИБИ ІV, с. 103; 26.ЛИБИ ІІ, с. 78; 27.пак там, с. 199; 28.пак там, с. 39-40; 29.пак там, с. 99; 30.ГИБИ ІV, с. 100; 31.Княз Борис І, с. 231; 32.пак там, с. 107; 33.ЛИБИ ІІ, с. 288.

Сталактит от пещерата „Снежанка” и сталагмит от пещерата „Бачо Киро”. Сталактитите и сталагмитите са образувания по таваните и подовете на пещерите във варовити скали. Образуват се от капките, наситени с калциев карбонат, които се стичат и падат от тавана на пещерите. Сталагмитите са утаечни калцитни образувания, наслоени по пода на пещерите на места, където капе вода. Те растат във височина. Сталактитите са също калцитни образувания, висящи от тавана на пещерите в места, откъдето капе вода. Растат по дължина надолу. Красиви сталактити и сталагмити има в много пещери в България. Счита се, че за по-големите образувания са били необходими много години. Днес процесът на образуване на такива карстови форми може да се види „на живо” в центъра на София, близо до Националния дворец на културата, под моста на булевард „Витоша”, минаващ над булевард „България”. Под този мост има зачатъци на три сталактита, от които един е добил доста представителен вид, какъвто има и в пещерите. Под него пък се е заформил сталагмит, израснал вече около 25-30 см над нивото на пътя. Втори сталагмит "расте" недалеко от него. Сталактитите са се образували около тръби за отточни води. Изглежда стичащата се към тръбите вода е богата на калциеви соли. Такива тръби има на няколко места под моста, но на заснетата карстовото образование е най-внушително: или водният поток там е по-голям или калциевият карбонат, попадащ във водата, е в големи количества.

Любовният сезон на скакалците е към своя край. Според писаното в интернет за тях, възрастните насекоми се появяват в края на юни и през юли, чифтосват се и се движат през летните месеци по двойки. Аз видях такава двойка за първи път едва в началото на септември. След това успях да направя снимки и на още няколко такива любовници. Всички снимки са на скакалци от един и същ вид, чието наименование поради оскъдните сведения за скакалците в България, каквито се срещат тук-там в интернет, не успях да установя със сигурност. Май е някакъв вид Тетрикс (Tetrix). Като незапознат с материята и виждащ за първи път такава сцена, помислих първо, че това е майка с малкото си, които така се движат или играят „на конче”. После разбрах, че става дума за съвместно съществуване на мъжки и женски скакалец в размножителния период. Донякъде парадоксално, но за животинския свят често срещано явление е „мъничето”, качило се върху по-масивния екземпляр, да е мъжкият индивид. Спрямо него женската на снимката има къде-къде по-пищни форми и изглежда като Вилендорфската Венера. (С търсачката може да узнаете как изглежда този уникален праисторически артефакт, ако не сте го виждали вече.) От тази снимка се вижда, че двойките скакалци нямат проблеми със съвместното си съществуване по отношение на положението си в пространството. Върху хоризонтален растителен лист или вертикално стъбло те се чувстват еднакво добре заедно. Веднъж като подплаших едни, те скочиха заедно, май както са си двойка, защото минута след това ги открих в същото положение на съседния лист от повета. Два дена все около едно място се въртяха, после ги изгубих. На тази снимка с класическа поза от Кама сутра се виждат малки дупки по листата. Дали те не са вследствие на необходимостта от изхранването на скакалците? Все пак за здрав секс е необходима и здрава храна!

Те, сцените, сами по себе си не са нито весели, нито тъжни. Такива ги е видял фотографът и се е опитал да представи виждането си с текста под снимките. Пряката реч в кавички са мисли на кучетата, прочетени от снимащия ситуацията. „Как е водата?” „Кашонът да не би да е твой?” „Добре, че съм пораснало голямо, та се напих като хората!” На опашка пред сексшопа за презерватив (съгласно инструкциите на кмета). Нашето стрелбище си има истинско ловно куче. „Фотографът готов ли е за снимка?” „И той какво казва?” „Къде е контейнерът за пластмаса?” „На слънце под шипката и без колибка е хубаво!” „Ти гониш!” Без дом и майка. Сираче. Жертви на страстта. Дамите с „кученца” разхождат домочадието си (не е по едноименната повест на Чехов). Без думи. (Снимката е от миналата година и фотографът не отговаря за актуалността на обявата.) Чух, че вече имало и гробища за кучета, не знам дали няма и детски градини за тях. Според мен има нещо неестествено в страстта да отглеждаш куче в апартамент. Това е криворазбрана жалостивост към животните, често всъщност проява на склонноста да властващ над някого. В случая, обаче, за сметка на останалите хора. Кучето от памтивека е било домашно животно. То е било еднакво любимо за човека, както козата, овцата, конят... И мястото му е било в двора, в кучешка колибка. Те и днешните кучета искат да ги извеждаш навън от апартамента всеки ден. Но парковете и градинките са място за отдих на хората, а не за игра на кучетата. Колко по-хубаво би било, ако в парка се разхождат не кучета със или без стопани, а козички и агънца, например. Пък и ако посегнеш на такова животно няма да те накажат. А ако посегнеш на куче, опасността да се озовеш в затвора все още е на дневен ред. Опитвам се да иронизирам нещата, но не е редно с кучето да се отнасяме така, както с децата. Сложим ли знак за равенство между тях, колкото и парадоксално да е, ще изчезне човешкото у нас. Ще дойде време, когато ще предпочитаме кучетата, вместо децата. Децата изискват да им отделяш по-голямо внимание, а и разходите за тях са по-големи. Накрая нещо актуално. Разправяли на един бъдещ журналист, че новина не е когато куче ухапе човек, а когато човек ухапе куче. Новакът попитал: „И колко месеца затвор дават на човека? ”

Ами главно това са правили. Българите не са имали хронографската традиция на византийците. При тях пък основните исторически трудове са правени по поръчка на управляващите династии. Запазени са някои средновековни жития на светии и в тях, слава богу, откриваме исторически сведения за Калоян, Йоан Асен, Йоан Александър... Излиза, че Патриарх Евтимий, например, не е имал никакъв интерес да спретне нещо за случващото се при падането на Търново под властта на османците и не го е направил. Иначе няма логика да има толкова много жития и похвални слова, дело на Евтимий, а да няма нещо чисто светско. Изключение от евангелията и псалтирите е Манасиевата хроника. Защо, обаче, в средата на ХІV в. е направен превод на съчинението на византийския писател Константин Манасий, в което само на едно място се споменават българите, и към него са добавени откъси от българската история, взети от византийската хроника на Йоан Зонара? Какво пречеше цар Александър да намери кадърни книжовници да му напишат истинска, собствена, българска история? Изглежда след толкова ми ти века Българска държава, в дворцовата библиотека (ако е имало такава) не е имало налице нито един оригинален ръкопис със светска тематика! Няма логика да обясняваме липсата на оригинални документи единствено с унищожаването им. Така много съчинения от ХІІІ-ХV в. бяха изкарани, че уж са били преписвани от по-стари книги. Ама къде са тези стари книги? Излиза, че преписвачите са ги унищожили, след като са направили преписите!

Аз точно връщането на татарите през 1242 г. имам предвид. Сведенията на архидякон Тома, са, че татарите са влезли в България (вероятно в Браничевската и Белградската област). Няма данни, обаче, те да са продължили по-нататък. Предпочели са да преминат Дунав, където е било по-тясно. Това, че е превзето Търново, даже и Златарски не си го е помислял!

Азащо да не са Браничево и Белград? Тогава те са били в пределите на България, дадени от унгарския крал като зестра на Йоан Асен. След като от Сърбия татарите са влезли в България, значи са минали първо от там. Едва ли татарите са слезли по Дунав по-надолу от Железни врата. Надолу реката става широка, а те са нямали плавателни съдове. Затова и не са преминали в България от север, когато са влезли във Влашко. Най-вероятно татарите са избили пленниците, защото не са им трябвали вече, тъй като са решили да се връщат в Азия. Нямало е и как да ги прекарат през Дунав. Обратното минаване са направили в средното течение на Дунав. Мускес е счел клането (вероятно не знаейки, че става дума за пленници) и връщането на татарите, че е вследствие на някаква неуспешна битка с българите.

Това е картината „Сююмбике със сина си в руския затвор”. Сююмбике е царица на Казан от средата на ХVІ в. Затворена е от Иван Грозни. Вероятно в литографиите с конусните шапки се визират жени от татарската България. Татарите са си истински тюрки. В албума на Ванмур веднага след българите е изобразен татарин, после арменци, перси и т. н.: все националности от другата страна на Черно море. Тази връзка - България, Татария, Армения, Персия (Вавилон), Африка - я има и в западните гербовници от ХVІ-ХVІІ в.

Мислех това растение за бодил. Приличаше ми на магарешки трън и си помислих, че е някаква разновидност. И други са се подвеждали. Търсейки растението в интернет като магарешки трън и бодил, попаднах на един спор, от който стана ясно, че това интересно растение се казва Нарязанолистна лугачка. То е от едноименното семейство Лугачкови (Dipsacaceae) и латинското му наименование е Dipsacus laciniatus. Като фотоманиак-натурист растението ми направи впечатление преди двадесетина дена с ефектните си форми. Естествено, че го снимах. Преди седмица останах приятно изненадан и от цвета му. По него кацаха пчелички (и тях снимах), явно беше, че е медоносно растение. Оттук-оттам събрах някои сведения. Аз не съм естествоизпитател, и може нещо да съм объркал в информацията. Лугачката е двугодишно едро тревисто растение от едноименния род и семейство. Четинесто-бодливите й прави стъбла не се вдървеняват и затова е причислена към тревите. Затова и в заглавието сложих тази дума. Листата на лугачката са без дръжки, пересто нарязани, сраснали в основата си. По тях също има немногобройни шипчета. Прилепени към стъблото, листата образуват около колената му нещо като затворена купа. В нея след дъжд се събира вода и там израстват новите разклонения. Може би именно тези естествени природни резервоарчета за подхранване с вода чрез запасяването й по височината на растението, а не чрез черпенето й от корена, е причина „тревата” да избуява толкова нависоко. Според едно интересно сведение, събраната в листната купичка вода се нарича луга, и оттам дошло името лугачка. В областта Граово тази луга се използва и за лечебни цели. В навечерието на Видовден поставят китка трендафил в дъждовна вода, събрана от листата на лугачката, с която вода след това лекували болни очи. Същата практика съществува и в Саксония и в Чехия. Там свети Вит (Видовден) се счита за светец закрилник на зрението. На този ден в много райони на Средна Европа, страдащите от очни заболявания напръскват очите си със свежи клонки, овлажнени от росата, събрана в листните пазви на растението, което там се нарича „видовиня” или „вида”. Счита се, че тази роса има изключително благоприятно въздействие при очни заболявания. Росата се събира в шишенца и се използва през цялата година при „очебол”. Главичката на съцветието на лугачката има вид на шишарка. Обвивните листчета са ланцетно-шиловидни. Съцветието е високо 5-8 см. Навремето лугачката се е употребявала за кардиране (разчесване или разрошване) на плат, но след като са изобретени съответните машини, в началото на ХХ в. употребата и в текстилното производство отпада. Видовете лугачка, подходящи за кардиране, са били отглеждани като селскостопански растения. Тук веднага показвам една снимка на приложение на лугачката в производството на плат. Фотографията е от сайта на музея на Мисия Санта Барбара в Калифорния. Лугачката цъфти през месеците юни-юли, дава плод през август (това не съм го видял още). Цветът се вижда на снимките: бял до бледолилав е. Растението е включено в списъка на медоносните растения, т. е. дава нектар. Според пчеларите Нарязанолистната лугачка цъфти от 20 юли до 25 август. В един български сайт се посочва, че лугачката била висока до 1,2 м. И тъй като аз минах покрай една, която беше по-висока и от мене, реших да взема метър и я измеря. На връщане минах през друго място и там попаднах на „горичка” от такива „тревисти” растения. Най-високото беше над 2, 35 м! После при по-внимателен преглед в руски сайт, открих, че „ворсянката (руското име на лугачката)” достигала височина до 2,5 м. На едно място се твърди, че лугачката била нещо като магарешки деликатес. На друго, пък казват, че лугачката се отглеждала и като декоративно растение. Разбираемо е защо, но при тези размери, за да откъснете някакъв цвят, ще трябва да си вземете стълба. Абе, интересно растение. По поляните на Южния парк сега е пълно с лугачки, тъй като тази година косят тревата по-рядко. Можете да си направите снимка на самото растение или снимка с него, и да си я поместите в личното интернет-пространство. Особено ефектни снимки се получават, когато лугачката се фотографира „контражур”.

Историята на Йоан Предтеча и Кръститител е подробно разказана в евангелията. Много художници са претворявали в картини фрагменти от нея. Несъмнено най-ефектни са композициите със Саломе и главата на Кръстителя. Накратко разказът за събитието е следният: Цар Ирод, син на другия Ирод, който убил витлеемските младенци, се развел с жена си и се оженил за Иродиада, жена на брат му Филип. Понеже това се забранявало от Мойсеевия закон, Йоан упрекнал Ирод, че не е редно да има жената на брат си. Разгневеният Ирод заповядал да затворят Йоан в тъмница. Иродиада още повече от царя ненавиждала Йоан и искала неговата смърт.Скоро след затварянето на Предтечата Ирод празнувал рождения си ден и направил голямо угощение на велможите и началниците галилейски. На тоя празник дъщерята на Иродиада танцувала и така се понравила на царя, че той във възторг се заклел да й даде каквото пожелае – дори и половината си царство. Девойката се посъветвала с майка си, която я подучила да поиска главата на Йоан Кръстител. Ирод се натъжил, но поради клетвата не се решил да й откаже и пратил в тъмницата да отсекат главата на Йоан. Донесли на блюдо главата на пророка, дали я на девойката, а тя я занесла на майка си. Йоановите ученици погребали тялото на светия си учител в Севастия, а Иродиада скрила главата му в Иродовия дворец. Тя била взета след това от жената на домоуправителя на Ирод. За да спаси главата от поругание, тя я вложила в съд и я скрила на Елеонската планина. След известно време главата била намерена там от един свет мъж, който отново я скрил пред смъртта си. Намерена по времето на Константин Велики, тя била пренесена и скрита в една пещера до гр. Емеса. Интересни факти за мощите на Йоан Кръстител се привеждат в „bTV Новините”, където се казва: ‎ „След мъченическата смърт мощи от тялото на св. Йоан са пренесени в различни краища на света. Според мюсюлманите главата на светеца се съхранява в джамията Уммаяд в столицата на Сирия. Католиците вярват, че главата е в римската църква "Сан Силвестро Ин Капите". Четинският манастир в Черна гора пази дясната ръка на светеца, но двореца Топкапъ в Истанбул също претендира да съхранява десницата на св. Йоан.” Хайде да оставим тези „подробности”, че скривана и намирана няколко пъти, главата на светеца (вероятно череп) е припозната днес, както намираща се в Сирия, така и в Италия. Това е проблем на притежателите на тези мощи. Не можах да намеря сведение, обаче, кога и къде е било възможно да се е създала „нашата” комбинация от свети мощи на Предтечата - част от черепа, зъб и ключица от ръката, които уж се съхраняват в открития в Созопол реликварий. Все пак главата и тялото са погребани по различно време и на различно място? Богатите пенсионерки от ЕС, които ще се юрнат към Созопол, ще повярват ли на „сертификата” за новооткритите мощи? По някакъв начин трябва да се посочи как се е получила комбинацията от части от главата и тялото. Македонците ни подсещат да пишем „стъпало”, а не „лицева част”. Ама и те споменават за „зъби” (в-к „Македония”). Защо да не опитаме да поработим с възможността мощите да са на евангелиста свети Йоан? За мощи на св. Иван Рилски е малко вероятно да става дума. Макар той на времето също да се е наричал Йоан, а и руснаците да си го наричат така и днес. Надписът на кутийката е на гръцки език. За друг св. Йоан не се сещам.

Ще стане дума за пощенски марки на Гърция, Чехословакия и Ватикана. Любопитно е отношението на всяка от споменатите държави към събитията, свързани с делото на Кирил и Методий, демонстрирано чрез сюжетите на марките, официално издадени от съответната поща. Както е известно, пощенските марки се издават от пощенската администрация на съответната държава, като при определяне на повода за издаването и на конкретния вид на изданието се взема мнението на най-различни ведомства и специалисти. Съществуват и специални експертни съвети по маркоиздаване. По този начин пощенските марки на практика отразяват официалната позиция по съответната тема на държавата, която ги е пуснала в употреба. Казва се, че „пощенската марка е визитна картичка на страната, която я издава”. Накратко за историята При разглеждане на Европейското средновековие, преди всичко трябва да се има предвид една съществена особеност - тясната връзка, преплитането между политическата и духовната исто¬рия. С привлекателните за времето си черти, християнските идеали успяват за кратко време да станат популярни в цяла Европа, довеждайки чрез религията до обединяването и сплотяването на различните етнически групи в единонационални държави. Едновременно с това християнското учение, като официална държавна религия, поддържана и от владетелите, е служила за оръжие в ръцете на политическия апарат на консолидираните вече държави в тяхната експанзионистична политика спрямо все още „непретопените” народи. За Европа IX век е време на големи политически събития. След разпадането на най-значителната политическа сила в началото на века в Западна Европа - Франкската държава, се образуват две самостоятелни монархии - Франция и Германия, както и теократска Папска държава. В средата на века Германската държава се управлява от Людвиг Немски, а Папската - от папа Николай I, който обединява едновременно светската и духовната власт. В същото време другата голяма политическа сила в Европа - Византия, владее днешните гръцки територии, значителна част от Мала Азия, Сицилия и Южна Италия. Император е Михаил III. Между тези велики сили се намират две значителни славянски държави - Великоморавия и България, към които си проправя път западната християнска експанзия. Великоморавия, обхващаща главно земите на днешна Чехия и Словакия, дори попада под политическата и духовна власт на Франкската държава, но при княз Ростислав (846-869) се обявява за независима. Ростислав отказва да плаща данък на немското кралство и решава да се освободи от влиянието и на немските епископи като създаде самостоятелна славянска църква, която да обедини чехи, моравци, панонци и словаци върху общността на езика им. Това означавало християнската проповед в църквите и богослужението да се извършват и на славянски език. Търсейки и политически съюзник в тези си намерения, Ростислав се обръща през 862 г. за помощ към Византия. На европейската историческа сцена се появяват фигурите на Кирил и Методий. За самата Византия те не са случайни личности. Родени в семейството на виден византийски сановник, заемащ длъжността помощник на стратега на Солунската област, на тях отрано се възлагат няколко дипломатически и проповеднически мисии. По-старият брат Методий (815-885), известно време е бил управител на славянската област около Солун, след което отива в манастира „Полихрон” на планината Олимп в Мала Азия. Там отначало е монах, а после става игумен. Методий е монашеското му име, гражданското не е достигнало до нас. Константин (827-869), наречен в края на живота си Кирил, учи в Магнаурската школа в Цариград, където става отличен познавач на философията и филологията. Откроявайки се с красноречието си и полемичната си дарба, той получава титлата „философ”. През 851 г. Константин е изпратен с мисия в защита на християнството и византийската култура при сарацините в Арабия. През 859-860 г. вече двама, братята са при хазарите в Херсон, Кримския полуостров. Създаването на първата славянска азбука и Великоморавската им мисия, започнала в 863 г., е последното и най-великото дело на Кирил и Методий. Малко преди смъртта си Константин става монах и приема името Кирил. „Св. Кирил - Константин Философ” е името, под което е познат братът на св. Методий в по-старата литература. Така го споменават в първите жития, така го отбелязва и Йосиф Асеманий в своите „Календари на вселенската църква”. Днешното, употребявано у нас име св. Константин - Кирил Философ е погрешно и именно то е причина много стари стенописи, носещи надпис „Св. Кирил Философ”, да се приемат като изображения на славянския апостол св. Кирил. На стенописите всъщност е изобразен свети Кирил Александрийски (цариградски патриарх, като правило той винаги е в архиепископски одежди), който също е наричан Философ, но не е ставал монах, когато човек се лишава от всички светски прозвища. * * * Пощенско-филателните издания за Кирил и Методий на Гърция, Чехословакия и Ватикана, които са наследници на историческите участници във Великоморавската мисия - Византия, Великоморавия и Папската държава, са доста своеобразни. Може да се каже, че те се допълват едно с друго, тъй като всяка държава е разгледала събитията от различен, „свой” зрителен ъгъл. В пощенските миниатюри съжителстват отгласът от отминалите събития и съвременния поглед върху тях. Наблегнато е на историческата истина, като за сюжети са използувани изобразителни фрагменти, отговарящи със съдържанието си на текстовете от най-старите запазени жития на Кирил и Методий. Събрани заедно, изданията на тези три страни оформят от три гледни точки една обща представа за апостолската мисия на двамата братя сред славяните. Пощенското издание на Гърция от 1970 г. Четирите марки, първодневният плик и първодневният печат, издадени от пощенската администрация на Гърция на 17 май 1970 г., много подробно и последователно разказват за началото. Изданието е озаглавено: „Мисионерите Кирил и Методий”. Първодневният плик илюстрира във факсимиле фрагмент от „Житие на блажения отец наш и учител Методий, архиепископ Моравски”, гл. V (отдолу под факсимилето е даден гръцкият превод. Фрагментът гласи: „Изпратиха от Моравия пратеници до цар Михаила, които казаха така: Ние, с Божия милост, сме здрави. При нас са надошли мнозина учители християни от Италия, от Гръцко и от Немско, които ни учат различно. Но ние славяните сме прости хора и нямаме човек, който да ни настави в истината и да ни обяснява смисъла на Писанието. Затова, добри господарю, изпрати ни такъв мъж, който да ни направлява във всяка правда.” Марката от 0,50 драхми от изданието показва мозаечно изображение от църквата „Св. Димитър” в Солун, представящо патрона на храма, редом с две деца. Както знаем, св. Димитър е покровител и на град Солун. Включвайки мозайката в пощенското издание, авторите са искали да насочат вниманието към определен момент от разказа от житието, като илюстрират думите на император Михаил ІІІ, отправени към Константин Философ: „Иди, като вземеш със себе си и брата си, игумена Методия. Защото вие сте солунчани, а всички солунчани говорят чисто славянски”. Включена в пощенското издание мозайката внушава още, че двете деца до св. Димитър са Кирил и Методий. Възможно е художникът на марката да е имал предвид и това. Но изглежда е станала грешка, тъй като в статиите в интернет за Солун се сочи, че паното е от края на VІ - началото на VІІ в., когато бъдещите славянски просветители още не са били родени. Създаването на славянската азбука и превеждането на първите богослужебни книги на славянски език - това миниатюрно изображение от руския Радзивиловски (Кьонигсбергски) летопис от XV в. е поместено като диптих върху две марки от 2 и 10 драхми. Според „Житие на блажения наш учител Константин Философ” създаването на азбука не е било наложително при изпълнение на Великоморавската мисия, но след като чул предложенията на Ростислав и Михаил, философът казал: „аз с радост ще отида там, стига само да имат писменост на своя език”. След което пояснил, че без да бъде записано това, което той ще каже, скоро думите му могат да бъдат изопачени и да бъде обвинен в ерес. Така от съображения за презастраховане била създадена първата славянска азбука. Марката със стойност 5 драхми представя сцена, нефиксирана в пространните жития на Кирил и Методий, приемани като исторически за най-достоверни. Изобразен е византийският император Михаил III, който разговаря с братята-просветители в навечерието на мисията им. Времето, когато става разговорът, е подчертано с книгите, които първоучителите държат, готови да тръгнат за мисията си. Би могло да се приеме, че това са преведените вече първи най-важни богослужебни книги. Но според житията, в Цариград Кирил бил превел и написал с новата азбука само няколко евангелски слова. Едва във Великоморавия според житието на Методий, той и брат му Кирил превели псалтира и евангелието с апостола с избрани църковни служби. В случая изображението на тази последна марка в изданието на Гърция, чрез присъствието на император Михаил ІІІ подсказва, че сюжетът е включен, за да се подчертае политическия момент - водещото участие на Византия във Великоморавската мисия. Ликовете на Кирил и Методий в атинския първодневен печат от 17.5.1970 г., са представени според приетата иконография светите братя да се изобразяват с атрибутите на сановете, с които напускат този свят.Затова Кирил е в монашеско расо, а Методий - в архиепископски, характерни за източното православие одежди. Последното, както ще видим по-нататък, е грешка. Пощенското издание на Чехословакия от 1935 г. През 1935 г., отбелязвайки 1050-годишнината от смъртта на Методий, Чехословакия издава три марки с еднакъв сюжет в различни цветове и стойности - 50 халера, 1 и 2 чехословашки крони. Това е най-старото познато ни изображение на Кирил и Методий във филателията. Няма да бъде пресилено, ако кажем, че в полиграфично отношение то е и най-издържано. Изключително прецизната и майсторска гравюра на Б. Хайнц ни показва Кирил в монашески, а Методий - в архиепископски одежди, застанали пред разпятието, и държащи разтворена книга - на едната страница с изображение на Христос Вседържител, а на другата страница с глаголическия текст: „искони бе слово, и слово бе у бога, и бог бе слово, се бе искони у бога”. Този текст, който днес се чете - „в начало беше Словото, и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото, всичко беше в началото у Бога ”, доказва че и създателите на чехословашките марки са се придържали към историческите факти, като са ползвали „Житие на блажения наш учител Константин Философ” и по-специално гл. ХІV, в която е упоменато, че тези думи, с които започва както Йоановото евангелие, така и Изборното, са първите преведени от гръцки на славянски. Твърди се, че превеждайки първите славянски книги, Кирил и Методий са ползвали диалекта на българските славяни от околностите на Солун. Марките на Чехословакия обаче като че ли не потвърждават това. Излиза, че и моравците са знаели български. Другият много важен момент в марките е азбуката, на която е написано евангелието. Тя е глаголица. Заслужава да се обърне внимание и на присъствието на разпятието в композицията на марката. То намеква за факта, че архиепископ Методий е въвел при моравците славянския език при богослужението, но запазил по изричното настояване на папата латинския (католическия) религиозен обред, тъй като Моравия била в диоцеза на Рим. Пощенското издание на Ватикана от 1963 г. Поредицата на Ватикана от 22 ноември 1963 г. отбелязва 1100-годишнината от началото на апостолската мисия на Кирил и Методий сред славяните. С издаването на тези марки днешната наследница на Папската държава иска да покаже и своето участие във Великоморавските събития, а то не е маловажно. Нито Кирил, нито Методий, нито някой от техните сподвижници е имал църковен сан. Великоморавия е влизала в обсега на влияние на Западната църква и затова византийският император Михаил III, не искайки да влезе в конфликт с папата, изпраща в Моравия хора, нямащи свещенически сан, т. е. нямащи право да извършват богослужение. Подтиквани от желание да укрепят делото си и поканени от папа Николай I, в края на 867 г. Кирил и Методий пристигат със своите ученици в Рим, където смело и компетентно защитават пред папа Адриан II (папа Николай I междувременно е починал) правото на славяните да извършват богослужение на своя език. Било поради убеденост в правотата на тяхната мисия, а и поради политически съображения - за да задържи западните славяни под свое влияние, папата признава славянския превод на евангелието, благославя славянските книги и посвещава за свещеници Методий и най-изявените ученици на солунските братя. По-късно Методий е ръкоположен от папата за пръв славянски епископ на Панония и архиепископ на Моравия, и така Папската държава дава благословия върху славянската мисия на двамата братя. Изтощен от голямата работа, на 14 февруари 869 г. в Рим почива Кирил. Погребан е в базиликата „Свети Климент (Сан Клементе)”, откъдето са два от сюжетите на пощенските марки от поредицата на Ватикана. На стойностите 30 и 150 лири образите на Кирил и Методий са предадени по стенописите, рисувани в базиликата от Пиетро Расини в началото на XVІІІ в. Третата марка от ватиканската поредица със стойност 70 лири е карта от XVI в. на Моравия, Полша и Унгария. Надписът на марката гласи: „Св. св. Кирил и Методий - славянски апостоли”. Пощенските издания на Гърция и Ватикана от 1985 г. Още един път - по повод честването на 1100-годишнината от смъртта на Ме¬тодий (6 април 885 г.) през 1985 г., Гърция и Ватикана издават пощенски марки, с които продължават филателната тема за славянските просветители в аспекта на първите си издания за тях. Гръцката марка от 5 драхми от 24 юни 1985 г. е с две изображения: на св. Димитър - покровител на град Солун и на св. Методий - славянски апостол. Последният е представен в архиепископски (отново източноправославни) одежди, благославящ, с евангелие в ръка. Марката не е самостоятелно издание, а е включена в поредицата „2300 години от основаването на град Солун”. Така Гърция, показвайки един от великите мъже на Солун, отново напомня думите на византийския император Михаил III, отправени към Кирил и Методий преди мисията им във Великоморавия: „защото вие сте солунчани”. Трите марки на Ватикана от 500, 600 и 1700 лири, пуснати в употреба на 7 май 1985 г., отново наблягат преди всичко на религиозно-просветителското съдържание на делото на славянските апостоли, благословено от папа Адриан II. Новото е в модернистичния похват в представянето на сюжетите и включването на една по-обобщаваща идея за ролята на Ватикана въобще в религиозното просвещаване на славяните. Ако за другите чуждестранни пощенски издания за Кирил и Методий се е установила негласна традиция да се репродуцират или имитират стари изображения от мозайки, стенописи и миниатюри, то поредицата на Ватикана от 1985 г. се отклонява от тази практика. На първата марка от тази Ватиканска поредица славянският апостол св. Методий е представен в одеждите на католически архиепископ със съответния жезъл в ръка, проповядващ с икони „Христос Вседържител” и „Богородица с детето”. Следващата марка илюстрира момент от Пространните жития: двамата братя намират в морето край Херсон (на Кримския полуостров) мощите на папа Климент I Римски и по късно ги отнасят в Рим, където са положени в църквата „Св. Климент”. Последната марка развива в религиозен план съвременната идея за мир и сътрудничество в Европа - показани са св. Бенедикт, св. Кирил и св. Методий като покровители (патрони) на Европа. Обявяването на светите братя Кирил и Методий за съпокровители на Европа, заедно със св. Бенедикт, е станало от папа Йоан Павел ІІ на 31 декември 1980 г.. Изводите Представените марки, дело на няколко държави, показват историята за Кирил и Методий такава, каквато тя е разказана в техните най-ранни жития. Тази история накратко може да бъде резюмирана така: Византийските високо ерудирани сановници - дипломатът Константин Философ и брат му игуменът, бившият областен управител Методий - по молба на великоморавския княз Ростислав и по поръка на господаря им - византийския император Михаил ІІІ, осъществяват църковна мисия във Великоморавия. Със създадената от тях азбука, наричана „глаголица”, превеждат на славянски език някои от християнските богослужебни книги (конкретно се сочи Изборното евангелие). В Рим Кирил и Методий защитават пред папата идеята в християнските църкви богослужението да се извършва и на славянски език. Папа Адриан ІІ приема това, освещава първите богослужебни книги, написани на славянски език и ръкополага Методий за пръв славянски архиепископ, като му дава указания да извършва литургията първо на латински, а след това на славянски. След смъртта на Методий в 885 г. богослужението на славянски език обаче е забранено. Учениците на Методий са изгонени от Великоморавия, като някои дори са продадени в робство. Чехи и словаци са лишени от богослужение на роден език и им е наложена латинската азбука. На практика Великоморавската мисия завършва безрезултатно. Голямата измама Възниква въпросът: а каква е връзката на историята за Кирил и Методий с историята на България? Защо у нас светите братя са толкова популярни, че даже се издигат гласове, денят на честването им да бъде обявен за национален празник? Отговорът дават българските икони. Когато ги погледнем, със съжаление разбираме, че някъде от 150 години насам църквата ни заблуждава, представяйки ни изображения, според които Кирил и Методий са създали азбуката, която наричаме "кирилица". Тя е залегнала в основата на българската просвета и култура, на нея пишем и днес. Чехословашките марки обаче показват, че създадената от Кирил и Методий азбука е глаголицата. Която очевидно е била неудобна за изписване, непрактична и затова не е чудно, че в България не намира разпространение. На нейно място се появява друга азбука. Наречена „кирилица” в чест на първоучителя Кирил, тя на практика отрича азбуката, създадена от самия него. 19 (някои сочат 24) от буквите в новата азбука повтарят главните букви от гръцката азбука. Това са: А, В, Г, Д, Е, І, Н, К, Л, М, N, О, П, Р, С, Т, Y, Ф, Х. Излиза, че практичните българи са предпочели за своите нужди да пригодят познатата им гръцка азбука, като добавят към нея няколкото букви, изразяващи характерните славянски фонеми. Чехите и словаците също създават на база на латинската азбука, своя такава, добавяйки и те нови букви за предаване на славянската фонетика. По същия начин са постъпили и поляците, даже и турците. Май единствено ние, българите, сме единствените, създали своя азбука на базата на гръцката. В това няма нищо чудно, като се има предвид, че на гръцки език са били съставяни и българските каменни надписи за времето от Тервел до Пресиян. Eто за пример един надпис на Омуртаг. От него само знакът „Z” не се среща в старобългарските текстове. Какви са тези букви от надписа: гръцки или български? Българската църква ни уверява, също, че Кирил и Методий са български светци. Пайсий Хилендарски, обаче, не ги е признавал за такива. И специално отделя от светите Седмочисленици Климент, Наум, Еразъм (естествено става дума за Горазд), Ангеларий и Сава, посочвайки ги под номера 9 - 13 в главата „Имената на българските светци, колкото са просияли от българския народ” на „Славянобългарска история”. За тях Паисий отбелязва: „Тези пет светци, живели във времето на Кирил и Методий, родом българи, изучени били по елински. С Кирил и Методий станали седем учители, изкусни и премъдри.” (В „Стематографията” на Христофор Жефарович, отпечатана на кирилица, са представени изображения само на св. Наум Чудотворец от Охрид, св. Методий архиепископ Моравски (а не славянски апостол) и св. Климент архиепископ Охридски.) С въпросните пет мъже и техните ученици започва историята на българската просвета и култура. Те превеждат в продължение на 30 години книгите, по които се извършва богослужението в България, а по-късно и в повечето славянски (че и неславянски, като Румъния) страни. Езикът, на който са преведени книгите може и да е славянски, щом се възприема от населението в няколко славянски държави. Азбуката, с която са написани тези книги, обаче, е създадена в България, и Кирил и Методий нямат нищо общо с нея! Преведените в България книги не са освещавани нито от римски папа, нито от византийски патриарх. Просветното и църковното дело, започнато в България и прието в този вид в други страни, си е дело чисто българско! На практика през втората половина на ІХ - началото на Х в. са направени два опита за създаване на славянска азбука и превеждане с нея на славянски език на гръцките богослужебни книги. Първият опит на Кирил и Методий във Великоморавия е бил неуспешен. Вторият, обаче, осъществен в България по времето на княз Михаил и цар Симеон, дава трайни плодове. Изглежда глаголицата въобще не е била използвана в България, защото такива писмени паметници не са били познати в ХІV в. Затова и Черноризец Храбър твърди, че „свети Константин Философа, наречен Кирил, праведен и истинолюбив мъж, им състави (на славяните) 38 букви: едни по образец на гръцките букви, а други пък според славянската реч.” Черноризец Храбър създава лъжата за българската азбука, пишейки: „Обаче ако запиташ славянските азбукарчета, като речеш: „Кой ви е създал азбуката или превел книгите?”, всички знаят и в отговор ще рекат: „Св. Константин Философ, наречен Кирил, той ни създаде азбуката и преведе книгите и брат му Методий.” Така още от ХІV в. на българите им се втълпява, че пишат на азбуката, създадена от Кирил и Методий.

Коя е Дарина, ще разберете от последната снимка. Вероятно паркът не е неин в буквалния смисъл на думата, защото на всяка пейка виждаме герба на София и текст „Столична община”. Пространството обаче, намиращо се почти в центъра на столицата (между хотел „Хилтън” и басейна „Спартак”) е много добре поддържано и се създава впечатление, че освен общината тук участва и някакъв спонсор. За добрия вид на парка допринася и един важен фактор: на територията му няма нито едно атракционно съоръжение или павилион за подкрепителни храни и напитки! Едновременно с това редовно се коси и почиства. Алеите, които дори не са покрити с асфалт, са винаги в приветлив вид. Поне такова е впечатлението, ако не сте редовен посетител, а минавате от време на време (като мене). Освен с просторния си вид, паркът дава възможност на разходилия се из него да се наслади на гледката от там към околността в посока североизток-югозапад. Особено през сезоните, когато дърветата нямат листа, се разкриват просторни изгледи към Националния дворец на културата, хотелите „Хилтън”, „Хемус” и „Кемпински-Зографски”. На баира Лозенец пък се извисява сградата на бившия „Енергопроект”. На времето, а май и до днес, това е най-високото здание в София. Като погледнете към квартал Лозенец, може да видите нещо подобно на панорамата на Велико Търново: подаващи се едно над друго здания. Е, в Търново те са възрожденски къщи, а в Лозенец са смесица на сгради от „ранния” и „зрелия социализъм”, и „прехода към демокрация”. Тази панорама още не е завършена: там все още се строи. Пак от парка се открива и внушителна гледка към Витоша. Вижда се северното протежение на цялата планина от Черни връх до Копитото с Телевизионната кула. За съжаление и в най-слънчевия ден планината е така огряна от слънцето, че не могат да се получат снимки с бляскави и релефно очертани нейните контури и детайли. Приятно впечатление правят няколкото бабуни, „разхвърляни” в различните краища на парковото пространство. Едва ли те са естествени образования или тракийски могили. Присъствието им разчупва иначе монотонния вид на парка, което е природна даденост. От тези височинки се откриват панорамни гледки съм целия парк и заобикалящата го околност. Художникът може да си позволи в своите пейзажи да предаде и внуши определени настроения, воден от своите виждания и конкретни чувства. Безстрастната фотокамера, обаче, запечатва в хубавите дни парка на Дарина, като едно пространство, излъчващо спокойствие и уют.

Тъй като въпросния линк http://monederomanes.../vladislav1.htm интернет не ми го намира, същата текстова информация за монетите на Владислав І Влайку е поместена в друг румънски сайт http://romaniancoins.ancients.info/vladislav1.htm . Там след обяснителния текст, над репродукцията на монетите пише обаче, че са БЪЛГАРСКИ ГРОШОВЕ. Първите три изображения в поста на Иванко са на монети от една и съща емисия на българския цар Йоан Александър. В http://www.orthodoxcoins.com/bul/index.php?l=bg&s=7&t=30 тези монети са обяснени, като: Христос прав / Йоан Александър и Михаил държат знаме. Войвода на тях няма!

Не ми е технически проблемът. Това го вмъкнах като ирония. Снимката даже е много добра като документ на времето. Показва безхаберието на днешните стопани на НДК. Националният дворец на културата на Република България, закичен отгоре с емблемата на фирмата, рекламираща безсмисленото бърборене, си е абсолютен кич от вида „куче касичка”. Може да послужи за илюстрация на Байганювщината: ниска култура с мерак за келепирец. Като искат да вземат пари от реклама, да нацвъкат целия НДК. Защо има само на М-тел, пък и такава огромна? Да сложат реклама на Виктория сикрет. На този вид „култура” са ценители почти всички мъже и жени, даже и тия, дето не ги знаеш мъже ли са, жени ли. Да вземат да окичат с реклами и Народното събрание, Министерския съвет, Президентството, „Александър Невски”...Вместо да си намаляват от заплатите, обитателите на Министеския съвет могат да си изкарат нещо от реклами. Важен е принципът: щом е обявен за „национален”, дворецът трябва да рекламира всеобщи, национални ценности, а не фирмени.

Прави ми впечатление, че по телевизиите, когато излъчват репортажи от някое място, понякога в кадъра често присъства и нещо размазано. Досещам се, че това е реклама, която съответната телевизия иска да избегне, тъй като собственикът на рекламата не е заплатил нищо на телевизията. Само че избягване от рекламата няма: тя е навсякъде. Опитайте се да направите снимка в централните квартали на София, така че в тях да не попадне някаква реклама. Само ако снимате някакъв детайл, но не и панорама. Стана ми обаче страшно неудобно като българин, когато реших да снимам Националния дворец на културата. Получи се хубава снимка, но предполагам, че никоя медия няма да публикува такава. Най-отгоре на фасадата на двореца внушително присъства надписа „М-тел”! Тия от достолепната сграда на луди ли ни правят, като разправят, че той, дворецът, бил „Национален”? Ами то си пише на кого е: на Мобилтел! Недейте обаче да свързвате и нацията с тази фирма. Кръстете си го Мобилтелен дворец на културата. Е, ще трябва да обясните, че думата не идва от „мебелно теле”, ама това вече е друга тема за разговор. (Авторът на (за)бележката декларира, че не е в конфликт на никакви телекомуникационни интереси, тъй като въобще не ползва мобилен телефон, а по конвенционалния се обажда само когато няма интернет.)

Ние иначе им казваме шадравани, което е персийска дума, но сме я заимствали от турците. Имаме си и хубава българска дума - водоскоци, но тя не е добила май голяма популярност. Латинската дума „фонтан” се възприема като по-благозвучна за една европейска столица, каквато е София. Миналата седмица се разшумя около тия фонтани, които се оказва, че работели на аванта: водата, изтичаща от дюзите не се плащала. Казват, че в София бликащите вода атракционни съоръжения били 13. Снимал съм четири от тях, около които минавам. Подбрал съм по два кадъра от всеки водоскок. Те са съответно: 1,2 - на площад „Александър Батенберг” пред Археологическия музей (Президентството); 3,4 - пред Народния театър „Иван Вазов”; 5,6 - пред Народния дворец на културата „Людмила Живкова”; 7,8 - на входа в Южния парк. Приятно разхлаждане!