ISTORIK

В едно изследване се говори за връзка (генетична и в украсата на килими, одеала и шевици) на българите със северноамериканските индиански племена. http://history.roden...a_bulgarite.pdf Това прави ли от индианците българи? А прави ли от българите индианци? Носиите в два региона в България не си приличат, но украсата на килими и одеала ни доближава до (или ни сродява? с) индианците. От друга страна, и при траките , и при японците го има митът за Орфей и Евридика (в японската легенда имената са други, разбира се). Това прави ли от траките японци? А прави ли от японците траки? Кой какво и от кого е "взел"? Или идеите са възникнали независимо едни от други?

Казват, че истината е онова, в което човек сам решава да вярва.

Викингите в Русия никак не са малко, но постепенно броят им намалява, понеже воювали много. Също като случая със спартанците - и броя на викингите се топял, докато накрая се разтворили в славянското (антското) "море". За намаляването на броя им били "виновни" техните войни с Византия и с България. При археологически разкопки в Преслав са открити викингски мечове (от 970 г.).

По-скоро трябва да ги е взимал, понеже преподавателите са му ги давали.

Някой беше писал, че в САЩ бременна негърка, самотна майка на няколко деца, същевременно - лесбийка и изповядваща юдеизма, би могла да осъди всеки за всичко.

Просто ми стана интересно интервюто и реших да го споделя във форума. --- За Одисей... Ще направя едно уточнение. Одисей скача пръв от кораба на сушата, но преди това е хвърлил щита си, и скача върху него, понеже троянците имали обичай да убиват първия от нашествениците, стъпил на сушата им. Така вторият ахеец (елин, грък), който скочил след него, бил застрелян с лък. Идеята тук е да не стъпваш пръв на сушата. А Одисей по този начин предразположил другите също да стъпят на нея, но само първият, скочил след него, бил убит от троянски "снайперист" (?! ), въоръжен с лък.

Интервю на сп. "Мениджър" със социалния антрополог Харалан Александров - Господин Александров, какво обединява българската нация днес, на прага на втората декада на XXI век? - Самата идея за национална цялост в късната модерност е поставена под въпрос. Все по-големи части от национални суверенитети се откъсват и принадлежат, от еднa страна, на наднационални образувания, каквото е Европейският съюз, а oт друга страна стои регионалното ниво, където общностите и териториите се обособяват като квазиавтономни цялости. Същинската традиционна нация все по-малко съществува и все повече тази функция се поема от символни, обединяващи неща като език, култура, спорт. За разлика от другите европейски нации, където има много силна и безспорно позитивна обединяваща традиция, при нас тя е силно разколебана. По силата на цивилизационната промяна, която преживяваме, голяма част от заложените в традицията модели на самоорганизация, начин на живот, култура се оказват неадаптивни. За пример мога да посоча фамилизма като модел на общностна самоорганизация, при който основният етичен принцип е двойният стандарт: по един начин се отнасяш към близките си и по друг - с всички останали. Това е изключително успешен модел, за да оцелееш в режим на чуждо доминиране. По време на Османската империя българските общности, подкрепяйки се вътрешно, са успели да се справят, да оцелеят и дори - да се развият в рамките на една многонационална империя, доминирана от чужда сила. Днес тази вътрешнородова солидарност се превръща в проблем за развитието - тя се разчита като корупция, защото пречи на възможността да се излъчват на лидерски позиции хора на принципа на меритокрацията, т.е. - благодарение на своите качества и заслуги. Принципът на родова или партийна лоялност надделява, в резултат на което на ключови позиции в различните организации и институции се оказват хора без други качества, освен принадлежността си към някакъв клан. Това е един от многото примери как част от традиционната ни култура, която ни е съхранила като общност, сега спира да върши работа. Това налага да се разделим с част от своите традиции. Нещо, което много по-отдавна и много по-успешно се е случило в европейските страни, с нас се случва в момента. - И какво трябва да направим, за да разберем и осъзнаем идентичността си и да се превърнем в модерно солидарно общество? - Налага се да направим един сериозен, задълбочен и информиран преглед на силните и слабите страни на нашата национална традиция. Това не е толкова лесно. Ние или безусловно отхвърляме традицията и казваме, че всичко, що е българско, е калпаво, или я приемаме по един възторжено безкритичен начин. Сериозен разговор върху българската идентичност и култура няма. Това е едната драма. Другата драма е, че в момента социалната инфраструктура, която създава чувство за принадлежност и солидарност, се е разпаднала. Хората нямат усещането, че държавата е тяхна, че институциите им гарантират сигурност и защитават правата им. Следователно ние нямаме в ежедневието си реално, осезаемо проявление на социалната солидарност. Ако сте болен, беден или възрастен човек и разчитате на социалните институции да ви помогнат, сте загубен. Хората се научиха да не разчитат на публичните услуги, а - да решават проблемите си частно. Солидарността отново е свита до рамките на семейството. В този смисъл България няма основните обединителни системи на модерните граждански общества, каквито са социалното подпомагане, здравеопазването, публичното образование. Политиките в България се правят на едро, политиците нехаят за човешките потребности и погазват човешките права. Те са дълбоко нечувствителни към страданията и нуждите на хората. Затова хората възприемат държавата си като чужда и враждебна и е много трудно да се говори за реално съществуваща солидарност и усещане за национална принадлежност. В този смисъл може да се каже, че ние не съществуваме като модерно общество. Когато се разболее някой, не е нужно да се правят сърцераздирателни медийни кампании, даващи повод за нездрав популизъм, а трябва да има функционираща система, която да поеме лечението. Това е, което въплъщава националното единство. Печално е, но нас ни обединява не това, че се чувстваме защитени, подкрепени и приети, а - това, че се чувстваме отхвърлени и нежелани от собствената си държава. Ние сме обединени срещу, а не - от нещо. Отсъствието на осезаеми, действащи системи на солидарност, които конструират общността в ежедневието, не позволява да се идентифицираме с нацията като нещо реално и налично, налага се да се въобразим като общност на нивото на абстракциите. Затова и митотворчеството е толкова разпространено. Ние нямаме в настоящето причина да се гордеем с факта, че сме български граждани, и да се свързваме със себеподобните си по добър начин. Налага се да търсим повод за гордост в историческото ни минало. - Това ли е основната причина в трудни моменти твърде много да се обръщаме към историята и там да търсим устоите си? - Това, че се обръщаме към историята, е положително, доколкото можем да се поучим, да пренесем добрия опит към съвремието, но ние не го правим така. За съжаление не пренасяме добрите възрожденски практики, а използваме историята заклинателно. Мислим, че след като е имало множество велики българи в миналото, няма как да сме толкова лоши в настоящето. Получаваме лоша оценка от ЕС и решаваме, че ни мразят. Кандидатът за еврокомисар се проваля безславно на изпита пред Европарламента, а ние обявяваме, че има някакъв заговор срещу България. Някак си сме неспособни да поемем своя живот в собствените си ръце, да се ангажираме със социални каузи, не успяваме да напуснем собствената си черупка и да се свържем с другите хора. Кръгозорът на патриархалния човек стига до вратата на двора му, но не отива по-далеч; той е неспособен да се ангажира със състоянието на своята улица, на квартала, на общността. Това отсъствие на първична гражданска култура е наследство от комунизма, но - не само, защото поколението, израснало в прехода, възпроизвежда същите модели. То ни обрича да обясняваме своите неволи с конспирации, със злонамерени заговори, с лошо лидерство или с комбинация от тези неща. А всяка група има потребност да се чувства част от нещо, което е добро, но когато такова добро нещо не ни е дадено в реалността, ние трябва да си го въобразим. И тук вече е голямото предизвикателство към нацията - дали от въображението можем да преминем към реалността. Ние си въобразяваме, че ще се състоим като нация, че ще се случи обединението ни не като се свържем един с друг и едни с други, а - като се свържем магически с някоя героична лидерска фигура. Затова периодично нарочваме някой политик за наш спасител, натоварвайки го с абсолютно непосилната отговорност да свърши работа, която трябва да бъде свършена от много хора. И той предсказуемо се проваля, а с него - и ние - като общност. - В този смисъл необходимо ли е винаги да има лидер, който да поведе гражданите към обединение, или една истинска кауза може да акумулира енергията на хората? - За гражданската енергия не е нужно да има лидер. Всеки гражданин може да бъде лидер. Ние сме автономни същества, които могат да се свързват постоянно помежду си в много конфигурации, по повод на много различни задачи. Харизматично-героичното лидерство е необходимо на примитивните общности, които още не са достигнали до гражданския стадий на развитие. Те се идентифицират през лидерството, защото се провалят, като се свържат един с друг. Един ежедневен пример - двама съседи, които постоянно се карат и не могат да се разберат за елементарни неща... И двамата са си закачили в къщите портрета на поредния политик, който обещава да "оправи нацията". И след смяната на този политик с нов, свалят портрета на стария и го заменят с портрета на следващия. Именно поради провала да се свържат един с друг, те въобразяват връзката си през трета митологична фигура, което на практика саботира лидерството. Няма човек, който сам да може да се справи с предизвикателствата на постмодерния свят. Обожествяването на лидера е имало смисъл, когато племенният вожд е трябвало да поведе войската срещу съседното племе. В модерни времена то води до авторитарни и тоталитарни режими, които в дългосрочен план гарантират страдание и провал. - Приема се, че нациите стават по-единни, когато изживяват труден период или - когато са изправени пред някаква пряка опасност. В каква степен важи това за българския народ? - Това важи за всички групи. Едно от основните допускания, около което се формира примитивната група, е "бой - бягство", а именно, че има външна заплаха и трябва да се държим заедно. Другото допускане е зависимост от силна фигура, която ще ни поведе нанякъде, и всички се втурваме да я следваме. Но българският модел трябва да бъде разглеждан основно през страданието. Ние имаме т.нар victim identity - "идентичност на жертвата". В този смисъл сме много солидарни. В ежедневието си сме доста безразлични към страданието на малцинствата например, но реагираме, и то - травматично, на големи страдания. Класическите примери са два - солидарността първо с арменците и после - с евреите, които са жертва на геноцид. Ние самите имаме опит с това, защото сме били жертва на продължително потисничество. Свързваме се с жертвите чрез страданието и оцеляването. Въпросът е дали можем да бъдем солидарни през развитието и за целите на развитието. Това още не сме го постигнали. Оказва се, че икономическото благополучие не ни прави по-солидарни. В началото на прехода вярвахме, че като се замогнат, хората ще станат по-социални и по-граждански ориентирани. Оказа се, че не се случи това. Едно изследване на гражданския живот в различните малки и средни общини в България показва, че общините, в които има някаква гражданска активност, са по-бедните и тези по средата. Там хората успяват да се организират за колективно действие и да направят нещо добро. Това не се случва в най-богатите общини, където всички се надпреварват да демонстрират индивидуален просперитет. Тази нагласа да оцеляваш поединично и да гледаш на благополучието като на нещо, което ти е дадено, а не - като на нещо, което е социално придобито, е пагубна. - След влизането на България в Европейския съюз като че ли останахме без ясен приоритет и това в някаква степен създаде вакуум в обществото. Защо се получи така? - След влизането в НАТО и в Европейския съюз останахме без национална кауза и се отдадохме на индивидуална алчност и лакомия. Когато се водеха преговорите за влизане в ЕС, не можахме да определим ясни приоритети, както направиха други страни. Всъщност, скритият приоритет беше да надхитрим европейците, че отговаряме на техните стандарти, за да ни харесат и да ни приемат, и тук се справихме много добре. Постарахме се да изглеждаме приемливо за пред света, наместо да се обърнем навътре и да си свършим работата. Това е проблем не само на преговарящите политици, но - и на медиите, защото нямаше поле за такъв дебат. Разказваше се само кой политик къде и с кого се е срещнал, без да се акцентира върху важните въпроси и приоритетните ресори. - А Вие как виждате ролята на медиите, когато говорим за обединение и за национални каузи? - За съжаление, ролята на медиите е по-скоро разрушителна и деморализираща, отколкото - просветяваща, култивираща и развиваща. Нездравото фокусиране върху най-омерзителните и деструктивни проявления на живота, комбинирано с провинциална сервилност към силните на деня и с тежка икономическа и политическа зависимост, доведе до изчезването на критичната публичност в България. Медиите са част от проблемите на това общество, а не - от решението на тези проблеми. И са ясен симптом за болестта на обществото, точно като високата температура. Те не са болестотворния вирус, но са много силен симптом. Разбира се, има и изключения. Такъв е примерът с медицинските сестри в Либия. В този случай обединението на хората мина през медиите, но трябва да отбележим, че това е солидарност от типа "да спасим жертвите!", като случаите с арменците и с евреите. Сещаме се да се обединим и да реагираме като група, чак когато ножът опре до кокала. Както един мой приятел казва: "Ние реагираме само при изгаряне от трета и четвърта степен, когато положението е почти неспасяемо."... - Можете ли да посочите събитие, което ни е накарало да се гордеем, че сме българи? - Главно исторически събития ни дават повод за гордост. Ако изключим футболния триумф от 1994 г. или индивидуалните успехи на някой спортист или музикант, всички други неща са свързани със спасяването на евреите, с победите ни по бойните полета. Нямаме значимо съвременно събитие, което да бъде еднозначно разпознато като повод за гордост. Дори не сме в състояние да възприемем прехода към демокрация, с всички условности около това, как се случи той, като успех. Много хора смятат това за катастрофа. Приемането в ЕС също не е еднозначен повод за гордост, тъй като не бе заслужено, а - подарено, и както се разбра, тепърва ще берем срама от това. Все пак, като българи, нас ни свързват и някои добри неща - едно от тях е, че не се отчайваме и не се отказваме, постоянно експериментираме. Друга добра наша характеристика е, че имаме сравнително висока нагласа за предприемчивост. Но идеята да построим колкото може повече грозни бетонни хотели - за сметка на природата - очевидно не е добро предприемачество. Икономическото оживление се оказа кратко и измамно, а последиците от него са тежки и продължителни. Тепърва предстои да осъзнаваме мащабите и дълбочината на кризата и безпътицата, в която попаднахме. Надявам се да разберем причините за случилото се и да извлечем поуки от допуснатите грешки. http://www.manager.bg/

Как протича изпитът по математика в каубойското училище В кабинета по математика влизат първите двама ученици и учителят им задава въпроса: "Колко прави 2 + 2?". Първият ученик казва: "Пет". А вторият казва "Три". Учителят ги застрелва и процежда през зъби: "Вие нищо не знаете!..." Влиза трети ученик. Учителят задава същия въпрос, но ученикът дава верен отговор, казва: "Четири". Учителят го застрелва с думите: "Хм, много знаеш."... Влиза последният ученик. Учителят отново му задава същия въпрос. Ученикът, вместо да отговори, застрелва учителя си и процежда през зъби: "Много питаш!...".

Битката в Тевтобургската гора (9 г. пр. Р. Хр.) http://nauka.bg/foru...?showtopic=6621

Тюркските езици могат да бъдат разделени на шест клона по географски признак: - Югозападни - огузски тюркски - Западноогузска група: турски, гагаузски и азербайджански - Източноогузска група: туркменски език и хорасански тюркски - Южноогузска група: включва някои ирански диалекти (кашкайски, сонкорийски, айналуски и др.) и един афганистански (афшарски) - Северозападни - Кипчакски тюркски - Западнокипчакска група, включваща кумикски, карачаево-балкарски, кримскотатарски и караимски. - Севернокипчакска или волго-уралска група (включваща казански татарски, мишарски, западносибирски) и башкирски. Западносибирските татарски диалекти (тура, бараба, томски, тюменски, ишимски, иртишки, тоболски, тара и др.) са отчасти с различен произход - Южнокипчакска или арало-каспийска група включваща казахски, каракалпакски, кипчапски узбекски и ногайски език. - Югоизточни - карлукски езици - Съвременен узбекски и различните му диалекти, например огузки узбекски - Съвременен уйгурски, таранчи и различните източни тюркски диалекти като кашгарски, ярканд, хотан, керя, черчен, аксу, кума, турфански, и др. - Североизточни - Сибирски тюркски - Северосибирска група включваща якутски (саха) и долгански Разнородната южносибирска група включваща следните подгрупи: - Саянска тюркска група - тувински (сойот, урянхай) и тофаларски (карагас); - Енисейска тюркска груха - хакаски, шорски, както и други диалекти като сагай каца и кизил; - Чулимска тюркска група - диалекти като кюерик; - Алтайска тюркска група - алтайски език (ойрот) и диалекти като туба, куманда, ку, телеут, теленгит - огурски тюркски - чувашки език - прабългарски език (все още е дискусионно) - халаджски език Една от основните трудности, срещани при класификацията на различните тюркски езици и диалекти, е въздействието на съветските и особено сталинистките национални политики - създаването на нови национални граници, потискането на езици и писмености и масови изселвания - са имали върху етническия състав на културни кръстопътища като Хива, Хорезм, Ферганската долина и Кавказ. Много от изброените класификации поради това не са общоприети нито в детайли, нито - в общи линии. Друг често разискван проблем е влиянието на пантюркизма и зараждащия се национализъм в новообразуваните средноазиатски републики върху схващанията за етнически подразделения. В по-нови времена лингвистите са склонни да разделят старата урало-алтайска езикова група на две. Тюркските езици сега се определят като по-близки до корейския, японския, тунгусо-манджурските и монголските езици, но са отделени от уралските езици. Освен географска класификация, има и фонетична класификация на тюркските езици: - Огурските езици се различават от останалите по употребата на [р] вместо [з] и [л] вместо [ш] (ротацизъм/зетацизъм и ламбдаизъм/сигматизъм). Това се наблюдава в единствения жив език от този клон, чувашкия, напр. хĕр вм. пратюркски *kyz (дъщеря), както и в някои прабългарски думи шаран вм. тур. sazan. Съществуват и български думи, които са по-близки до чувашкия, отколкото до общотюркския вариант напр. корем, чувашки хырăм, пратюркски *qaryn, което дава [-n] в останалите езици. Трябва да се отбележи обаче, че и в турския има следи от ротацизъм, т.е. редуване на [з] и [р], напр. göz (око) - görmek (виждам). - Междинната съгласна в пратюркската дума *adaq (крак) се запазва в източния клон: adaq (тувински), ataχ (якутски), но дава [j] във останалите езици ayaq. Халаджкият (hadaq) е изключение и се причислява към групата аргу. - Огузските езици се различават по загубата на начално [γ] в сричката, напр. тур. kalan вм. *qalγan (останал). - Загубата на крайното [g] дели езиците на севернозападни и югоизточни, напр. уйгурски taγliq вм. татарски tawlı (планински).

Ами нека авторите им да ги прехвърлят в нея.

Ами аз виждам три варианта: - с "частично оспорвам" - с "частично подкрепям" - с "очаквам нови доказателства"... Ако тези варианти не ти допадат, можеш да предложиш друг вариант, който ще бъде добавен като възможност за отговор.

От 25 до 31 август 2012 г. в гр. София, в хотел „Кемпински Зографски“ ще се проведе 38-ият конгрес по военна история, съобщиха от пресцентъра на Военна академия "Г. С. Раковски". За първи път в 75-годишната история на Международната комисия по военна история (ICMH) България е домакин на неин конгрес. Последните два конгреса са се състояли в Амстердам (2010 г.) и Рио де Жанейро (2011 г.). В работата на 38-ия международен конгрес по военна история ще вземат участие над 200 чуждестранни гости от 36 държави от Европа, Азия, Близкия изток, Африка, Северна и Южна Америка. Конгресната програма включва над 90 научни и информативни доклада, които ще бъдат изнесени в 14 пленарни сесии, 10 паралелни кръгли маси, 2 специални панела, 2 докторантски семинара, 3 работни заседания на специализираните подкомитети (образователен, библиографски и архивен) и 5 заседания на ръководните органи на Международната комисия (Изпълнителен съвет, Генерална асамблея и Съвет на президентите на национални комисии). Научната програма на конгреса ще бъде открита с встъпителен доклад на тема „Технологии и войни от каменната ера до ядрените оръжия” от члена на Управителния съвет на ICMH полковник о.р. професор Райнер Померин. В пленарните сесии и кръгли маси се разглежда широк кръг от тематични проблеми за развитието и ролята на военните технологии от средните векове и индустриалната епоха до студената война и информационно-технологичната ера в началото на ХХІ век. Специален акцент е поставен на използването на военни технологии по време на Балканските войни и Първата световна война, заради предстоящите 100-годишнини от тяхното провеждане. Отделни заседания са посветени на темите за еволюцията на военните технологии във военноморските и военновъздушните сили, ролята им в изграждането на фортификации и комуникации, разузнаване и технологии, технологии и операции и др. Един от основните дискусионни проблеми е за съотношението между човешкия фактор и новите военни технологии. За първи път със специален панел в конгрес по военна история ще се представи Международният комитет на военните музеи и оръжейните колекции (ICOMAM) към ЮНЕСКО. Сред участниците има изтъкнати учени, лауреати на престижни национални академични награди в САЩ, Франция, Германия, Италия, Швейцария и др. държави, а също - и военни историци с богат боен и оперативен генералщабен опит, включително - 15 делегати с генералски звания. Най-многобройна е делегацията на САЩ с 21 представители, сред които са началникът на Историческата служба на Обединения комитет на началник-щабовете Ханс Поулиш и заместник-началникът на Центъра по военна история на американската армия Ричард Стюарт. Следващи по брой са делегациите на Франция, Германия, Испания и Италия. С доклади ще се представят началниците на историческите отдели в Италианския ГЩ, ВМС, ВВС и Корпуса на карабинерите. Сред българските участници са изтъкнати историци, като ректора на Софийския университет “Св. Климент Охридски” професор Иван Илчев и директора на Националния исторически музей професор Божидар Димитров, както - и военни историци от Военна академия „Г. С. Раковски” и исторически институти на БАН. Конгресът се провежда под егидата на министъра на отбраната Аню Ангелов, а официален домакин е Военна академия „Г. С. Раковски”. Председател на организационния комитет е заместник-министърът на отбраната Валентин Радев, а заместник-председател – президентът на Българската национална комисия по военна история полковник о.р. професор д-р Димитър Минчев. „Особеното в този форум е, че той обединява усилията не само на равнище Европейски съюз и НАТО (защото нашите форуми в последно време засягат тези две структури, свързани с националната ни сигурност); това е форум на национално равнище. В него участват, по правило 40 държави, а при нас ще участват 33. Като се прибави, че ние се преборихме Русия, Сърбия и Македония да участват, това означава, че при нас ще участват 36 страни от целия свят. Ще имаме гости от Камерун, Мароко, Китай, Япония и Индонезия – и то сериозни делегации, на ниво. Това допълнително прави този конгрес атрактивен”, казва полк. о.р. Димитър Минчев. По думите му – на подобни форуми преди всичко се създават връзки и контакти, обменят се информации и архивни материали. „Никой няма да тръгне да ви праща архивни материали, ако не ви познава и не знае дали вие няма да злоупотребите с тях”, посочва той. „Обменя се информация за книги. В самата комисия се издава ежегоден бюлетин за новоизлезли книги по военна история и човек, който работи по дадена тема, може по-лесно да намери съответната литература, която е излязла или някакви нови постановки, каквито има. Мога да ви дам пример. Ние, българите, винаги считаме и в нашето съзнание е влязла аксиомата, че България първа е употребила самолета за бомбардировки. Това е станало при обсадата на Одринската крепост 1913 г., но ето че италианските историци смятат, че това не е така. На няколко пъти имаме спречквания, докато най-после придобихме яснота по въпроса, тъй като те казват, че самолетът за първи път е употребен в Итало-турската война от италианци. В търсене на истината уточнихме, че там по-скоро случайно е направен един полет, в който са хвърляли бомби, докато в Балканската война нашата авиация излиза добре подготвена за осъществяване на разузнаване и бомбардировка от въздуха, като специална бомба е била измислена за бомбардиране на позициите на турците. Стига се до различни моменти; аз съм свидетел на невероятни спорове по въпроси, които от гледна точка на България не биха ни заинтригували, примерно между французи и англичани и т.н. Има най-различни интерпретации в историята и в историческите събития. Напоследък отново се говори за съвместни учебници, но е много трудно да се постигне съгласие в интерпретацията, защото военната история служи за възпитанието на съответната нация и там човек трябва да е много внимателен.”, казва полк. о.р. професор Димитър Минчев. Според него, Априлското въстание от 1876 г. избухва, защото Османската империя със своята изостаналост е възпрепятствала въвеждането на нови технологиив българските земи, а българите са искали да имат нови хоризонти - независимост и достъп до нови технологии и до последните научни и технологични новости. Представителят от Македония ще изнесе доклад, посветен на построяването на теснолинейна железопътна линия в Битолско по време на Първата световна война. Този доклад показва, че българският войник не е мародерствал, а е построил нещо полезно за тамошните хора. Ето заглавията на няколко доклада от българска страна: "Свързочната система по време на Балканските войни и Първата световна война" (проф. полк. о. р. Димитър Минчев), "Българските научно-технически разузнавателни служби в годините на Студената война" (Йордан Баев), "България в Първата световна война" (проф. Иван Илчев), "Научно-техническите приноси на на България в НАТО" (кап. I ранг Янцислав Янакиев). Знаете ли че... - В навечерието на Балканските войни правителството на Рачо Петров е отделило 25% от държавния бюджет за военни разходи. - България бързо се снабдява със скорострелна артилерия, благодарение на която побеждава при Одрин, Бунархисар и Лозенград. - Включвайки се на страната на Централните сили, България за първи път воюва срещу армиите на велики сили (Франция, Великобритания и Русия), както - и с войски от техните колонии (в Африка и Азия). - Изненада за българското командване е констатацията, че противникът има много повече атакуващи самолети. Но много бързо са разработени лафети за скорострелни оръдия, с които да се води обстрел по въздушни цели, и са изпратени по фронтовете. - България не разполага с минохвъргачки в началото на ПСВ, но в края на войната вече има 2 400 броя. - В същото време българите изобретяват и бомбохвъргачка. - По време на ПСВ България и Германия съвместно изработват противогази - германците изработват наочниците и дихателя с въглен, а българите изработват кожената му част. - През 1927 г. българският конструктор Христо Николов патентова своя уникална картечница, превъзхождаща редица тогавашни образци. Най-големите европейски технически служби ценят това българско изобретение. Заради клаузите на Ньойския мирен договор обаче България не успява да развие серийно производство на тази картечница По материали от: http://www.focus-news.net/ http://www.24chasa.bg/ http://www.bcmhll38.com/

Асен - в Тревненския проход - 1190 г.

Да, така е, до научната истина се стига с научни методи и с аргументи, а не - с гласуване в Парламента или - в някаква анкета. Анкетата няма за цел да утвърди или - да заличи тази теория. Анкетата към тази тема е създадена с цел да се откроят лагерите на спорещите страни. От нея е видно, че сред гласувалите потребители на форума поддръжниците на тюркско-алтайската теория за произхода на прабългарите са по-малко от поддръжниците й. Разбира се, форумните потребители са много повече от гласувалите до момента. Спорът в темата има за цел да уточни аргументите "за" и "против" тази теория. Форумите са място за дискусия, а не - за съгласие. Аз се опитвам да убедя в нещо теб, а ти се опитваш да убедиш в нещо друго мен. Съгласието е цел, но не - непременно - крайна цел на общуването ни. Да не забравяме и, че истината е това, в което всеки сам избира да вярва.

Аз по-нагоре споменах (явно не си прочела цялата тема, ако изобщо си я чела), но ще повторя, че турците са тюрки, но не всички тюрки са турци. Тюркската хипотеза не твърди, че българите произхождат от селджукските или от османските турци, а - от тюрките (от които произхождат също и двата вида турци.). Тюрки са: хуните, аварите, хазарите, печенегите, куманите, узите, монголите, селджукските турци, османските турци, азерите, казахите, киргизите, таджиките, тюркмените, узбеките, уйгурите и др. Общият брой на тюркското население на Земята наброява около 160 000 000 д.

О, сега видях, че и на френски е Отон (Otton, Othon) - явно от френския е преминало в славянските езици. http://fr.wikipedia.org/wiki/Otton_Ier_du_Saint-Empire

Ото е известен и като Отон. Откъде идва това н в името му? Кое е по-правилно - Ото или Отон?

Какво показва анкетата... Гласували са 42-ма потребители. Тюркско-алтайската хипотеза за произхода на прабългарите... - се подкрепя напълно (от 12 д. - 28,57%) или частично (от 4 д. - 9,52%) общо от 16 гласували (38,09%) - се оспорва напълно (от 16 д. - 38,09%) или частично (от 7 д. - 16,67%) общо от 23-ма гласували (54,76%) - не се оспорва, но не се и подкрепя от 3-ма д. (7,14%), които стоят в засада и очакват отнякъде да "изскочат" още доказателства за/против тази хипотеза и вероятно ще се намесят неочаквано във важен момент от дискусията. На коя ли страна ще застанат? Бъдещето ще покаже. Очакваме още хора да гласуват, за да видим как ще се измени резултатът.

Добрата стара версия!

Хон Гил Дон е българин! През 80-те години на миналия век имаше филм, посветен на нашествието на японски нинджи в Корея и за ХГД, водач на съпротивата на корейците. През този век пък има сериал със същото име - "Хон Гил Дон", посветен на корейски аналог на Робин Худ.

Потърсих повече информация по темата, но за съжаление такава липсва. На мен пък ми е интересно продължението на двете истории (за студента и за студентката).

Или - с йероглифи.

Аз си мислех, че сме се събрали в тази тема, за да търсим произхода на името и на народа българи. В един момент гледам и не вярвам на ушите си - започнали сте да си говорите за шилета, шарани, сръбски наденици и плескавици... Само ракията не сте сложили на масата. Остава и да се заприказвате за сръбската чалга и "картинката" ще получи завършеност. После се чудите защо хубави теми след един момент вече не стават за четене.

Butun bulgar ve memleket ben sevmek, itibar ve takdir. Обаче трябва да се консултираш с някого, който владее турски.