Tyroglyphos

В надписа от НСМ изписванията са съответно ΒΟΥΗΛΑ (буила) и ΒΟΥΤΑΟΥΛ, другаде имаме изписвания боила-, булиа- и пр. В някои първобългарски надписи са ползвани по две букви/буквени комбинации за едни и същи звукове, напр. ΟΙ и Υ за "ю", Η и Ι за "и", ΑΙ и Ε за "е". Повечето обаче са "икономични" и ползват по една буква за звук, напр. само H за "и", Бешевлиев е разгледал подробно този въпрос. В Преславския надпис бихме могли да прочетем формата като "буле" - той е от "икономичните" - "и" се означава само с Н, "о" само с омега (дори в ωΥ вм. ου), затова не ми се струва, че авторът му би използвал по няколко варианта за един и същи звук.

Проблемът според мен не е толкова в тежестта на композицията (някои вагони тук са очевидно празни), колкото в опасно голямата й дължина, особено ако не се движи по прав участък. В наш роден влак съм наброявал до 66 вагона, но преди доста време, напоследък са много по-къси (то може би няма и какво да товарят).

.

Добре, но тук става дума за първобългарски надписи, а в тях лигатурите нямат такива свойства.

Говорим за простонародния гръцки език, който във Византия е бил смятан за непрестижен и затова не са писали на него, а са се мъчели да ползват архаичен, книжовен език. Тук обаче не са страдали от такива предразсъдъци и са писали на говоримия език. Пак от Бешевлиев: "В гръцкия език на надписите не се забелязват никакви неправилности и в синтаксата. Така например употребата на члена и глаголните видове, които издават обикновено чужденеца, е безупречна. Изобщо в цялата граматика на първобългарските гръцки надписи не се забелязват явления, чужди на гръцкия език. Едно задълбочено и подробно изследване на гръцкия език на надписите показва, че той представя съвременната на тях жива говорима народна реч и последната стъпка на старото койне към новогръцки. В него не могат да се открият следи нито от преводен, нито от варваризиран гръцки език."

Напротив, Бешевлиев дебело подчертава, че надписите са писани от хора, владеещи много добре гръцки (който по това време отдавна не е старогръцки).

Тук не става дума за знака след Т, ако въобще има такъв, а за двете коси черти, излизащи от долната част на Т. Можеш ли да дадеш поне един пример за първобългарски надпис с лигатура, отразяваща модифицирана звукова стойност?

Естествено, че звукът не е бил идентичен с гръцкия, а подобен. В първобългарските надписи в някои случаи се явяват редувания Υ ~ O и Y ~ OY (напр. ΚΥΠΕ ~ ΚΟΥΠΕCI), което Бешевлиев тълкува като опити за предаване на звук [ü]/[ö]. Той също така подчертава, че няма объркване между Y и I/H, което недвусмислено потвърждава, че звуковата стойност на буквата Y е била твърде далече от , както им се иска на Петърдобревите адепти.

Лигатурата или свързаното изписване на два графични знака обикновено се прави за спестяване на място и по-рядко от естетически съображения. Ще се убедиш в това, ако прегледаш употребата на лигатури в първобългарските надписи. Този преглед ще ти покаже и че няма лигатури, служещи за модифициране на звуковата стойност на буквите (?!).

Да, можеше поне да вземе старобългарския, където освен със специално въведената за тази цел буква ижица гръцкото Υ се предава и с Ю или ОУ, напр. Кюрилъ, Коуприан/Кюприанъ, соунагога, соурьскъ ("сирийски").

И ако прабългарите не са имали подобен звук в езика си, защо им е било да употребяват тази специфична буква, за красота и разнообразие ли?

По времето, когато са писани прабългарските надписи, гръцката буква Υ, както вече посочих, има стойност [ü]; звукът [i] се предава с буквите H или I.

http://nauka.bg/forum/index.php?s=&sho...ost&p=78805

Буквите Τ и Υ очевидно са в лигатура. Впрочем това дали буквата е в лигатура или не няма никакво отношение към нейната звукова стойност. Ако не е станало ясно, уточнявам защо пуснах снимката: Когато обсъждаме исторически въпроси, е за предпочитане да се обръщаме към автентичните паметници и документи, а не към писания на съвременни автори от типа на П. Добрев, на които липсват елементарни познания и методология!

Да, надписите са славянски (старобългарски). На първата картинка е началото на Евангелието на Йоан - "Искони бѣ слово, и слово бѣаше оу Б(ог)а, и Б(ог)ъ бѣаше слово". На втората не личи почти нищо, вероятно е пак начало на евангелие. На третата е името "Стыи Николае".

Казва се, че св. Методий е погребан във "великата/съборната църква" в Моравия, но не е указано къде точно се е намирала тя. Според Пространното житие: "Почина в ръцете на свещениците в шестия ден на месец април, индикт трети, в шест хиляди триста деветдесет и третата година от сътворението на целия свят. Учениците му го поставиха в ковчег, отдадоха му подобаващи почести, като отслужиха погребална служба на латински, гръцки и славянски, и го положиха в съборната църква. И той се причисли към отците си и към патриарсите, пророците, апостолите и мъчениците. Събра се народ от безчислено множество, хора, които го изпроводиха със свещи, плачейки за добрия учител и пастир: мъже и жени, малки и големи, богати и бедни, свободни и роби, вдовици и сираци, чужденци и туземци, недъгави и здрави – всички (оплакаха) оногова, който беше всичко на всички, за да спечели всички." Според Проложното житие: "И като научи своите ученици на правата вяра, и като предрече за своята смърт три дни по-рано, почина в Господа с мир. А лежи във великата моравска църква, от лявата страна, в стената зад олтара на света Богородица; като предаде душата си в ръцете на Бога и прие царството небесно."

Не знам какъв е сайтът, но цитираният откъс е дива глупост без връзка с действителността.

Т.е. турският закон е бил прекалено модерен за нас и се е налагало да го допълват с набързо съставени и приемани без обсъждане закони, които са били по-приспособени за нашите условия? И може би, както посочват противниците на тогавашния режим - нарочно написани неясно, за да допускат известен произвол от страна на властите?

А някой има ли представа какво е представлявал използваният по онова време в България Турски наказателен закон и защо се е налагало да създават допълнителни закони в добавка към него?

Трябвало е да нанесат и съвременните граници на България, за да се предпазят от подобни "възмущения".

Как мислиш, дали даденото по-долу описание на ритуал за плодородие е от някоя - както би казал Рицар - "чукундурска" култура? Клонка се увенчава с панделки от бяла и червена прежда и се окичва с всякакви плодове. С нея момчета обикалят от къща на къща и пеят песни като следните: "Дошли сме пред дома на богат стопанин, с големи възможности, силен глас и винаги щастлив. Отворете се, врати, защото идва голямо богатство, а с богатството и цветущо веселие и благотворен мир! Колкото съдове има в дома, нека са пълни; тестото нека винаги прелива от нощвите... за сина скоро да пристигне невяста.... Ако ще ни даваш нещо, давай, ако не, ще си ходим, не сме дошли да живеем тук!" "Клонке, носи ни смокини и тучни хлябове, мед в гърненцето и масло за мазане, а в чашата силно вино, за да заспиш опиянена!"

Любопитен списък с цените през януари 1889 г.

Системата Кинемаколор (1908-1913 г.) Първата успешна и разпространена система за цветно кино била английската Кинемаколор (Κinemacolor) на филмовите пионери Джордж Албърт Смит и Чарлз Ърбан. През 1902 г. Ърбан, който се занимавал с производство и разпространение на филми още от 1896 г., започнал да се интересува от цветна кинематография и привлякъл за целта споменатия в началото на темата Е. Търнър. След преждевременната му смърт Ърбан откупил неговите патенти за цветна кинематография и се свързал с Джордж Албърт Смит, един от първите британски кинематографисти, известен с ранната употреба на техники като монтаж, едър план, двойна експозиция и пр. След много експерименти било решено да се използват само два цвята, за да се намалят техническите трудности. След изпробване на различни начини за заснемането през два цветни филтъра и едновременното възпроизвеждане на двете изображения било намерено следното решение. Филмът в камерата се придвижвал с два пъти по-голяма от обичайната скорост (32 вместо 16 кадъра в секунда), а между обектива и филма бил поставен въртящ се двуцветен филтър, така че се получавали редуващи се кадри, регистриращи съответно червената и зелената/синьозелената част от спектъра. Поради по-ниската чувствителност на обикновената фотографска емулсия към червената светлина филмите предварително били обработвани химически, за да добият по-висока чувствителност и към нея. Това е изглед на кинокамера с махнат преден капак - вижда се въртящият се филтър с червен и синьозелен сектор. След проявяването на филма той съдържал редуващи се черно-бели изображения, предаващи червената и синьо-зелената част от спектъра. На изобразените по-долу негатив и позитив (вдясно са показани оцветен позитив и съчетанието от два кадъра, даващо цветно изображение) се вижда как червените цветове са бели върху позитива на "червения" кадър и черни върху "синьозеления" (и обратното в негатива), а саксията е бяла и в двете изображения. За да може да се прожектират филмите, заснети по този начин, бил създаден специален прожекционен апарат, снабден с подобен двуцветен въртящ се филтър. За да може прожекционистът да нагласи правилно положението на двуцветния филтър в началото на прожекцията и да не настъпват разминавания в цветовете, филмите винаги започвали с надпис в синьозелено (т. е. надписът присъствал само върху "синьозелените" кадри, "червените" били изцяло черни). Човешкото съзнание има особеността (или недостатъка) да съчетава бързо сменящите се изображения в едно цяло, благодарение на което съществува и киното. При скорост на филма 16 кадъра в секунда (обичайна за нямото кино) отделните изображения не могат да бъдат разграничени и се създава илюзията за движение. За да се получи съчетаване и между двойките цветни изображения, скоростта при системата Кинемаколор била удвоена на 32 кадъра в секунда. При толкова бързо прожектиране на последователни червени и синьозелени кадри човек мислено наслагва редуващите се едноцветни кадри в многоцветен образ. Разбира се, при това бързо редуване се чувствало известно примигване на образа и, както пишели някои зрители на тогавашните прожекции, гледането на цветни филми, заснети и прожектирани по тази система, "причинявало главоболие малко по-лесно, отколкото гледането на обичайните черно-бели филми" (доколкото скоростта 16 кадъра в секунда при черно-белите филми също не е оптимална; затова по-късно стандартната скорост станала 24 кадъра в секунда). Основният недостатък на системата обаче бил в това, че при заснемане на бързодвижещи се обекти двата цветни кадъра регистрирали различни фази от движението и при прожектиране се получавали неприятни червени и синьозелени проблясъци по краищата на движещите се предмети. Въпреки тези недостатъци системата за цветно кино Кинемаколор била възприемата като чудо и хиляди зрители се тълпели да видят за пръв път филми в "естествени" цветове. Първите експериментални филми по този метод били заснети още през 1906 година, но поради трудностите по изработването на подходящ прожекционен апарат официалното представяне на системата станало през 1908 г. пред група журналисти, а първата публична прожекция била на 26 февруари 1909 г. През следващите пет години били заснети стотици документални и игрални филми, включително първите пълнометражни игрални и документални ленти. Оборудвани с цветни кинокамери оператори обикаляли целия свят, за да заснемат живота на различни народи, природни красоти или исторически новости. http://vbox7.com/play:67650c29 Тук съм събрал няколко откъса от филми, заснети по този метод - парад в Лондон и преглед на войските в Индия (част от първия пълнометражен цветен документален филм "С нашите крал и кралица из Индия" - в един от кадрите се вижда и тогавашният английски крал Джордж V); откъси от документален филм за Египет и кратък фрагмент от игрален филм. В първите два откъса много добре си личи основният недостатък на системата Кинемаколор - при бързото движение червените и синьозелените кадри регистрират различни моменти от движението, в резултат на което вместо едно цветно изображение се виждат редуващи се червени и синьозелени проблясъци. Целият филм за Египет може да бъде видян тук: Banks of the Nile Малко известно е, че при избухването на Балканската война Чарлз Ърбан веднага изпраща свой екип на Балканите под ръководството на известния военен кореспондент и художник Фредерик Вилиърс (добре запознат с региона още от Руско-турската и Сръбско-българската война), който прави цветни документални филми за българската войска, за успехите ни във войната срещу Турция и за цар Фердинанд. Впрочем Чарлз Ърбан през 1903 г. е станал причина за въобще първите документални кадри от България - при вестта за избухването на Илинденско-Преображенското въстание той е изпратил в България кинооператора Чарлз Ноубъл, който заснема поредица от репортажи. През 1913 г. бил повдигнат съдебен спор за основния патент на системата Кинемаколор, който бил признат за недействителен поради съдържащи се в него мъгляви формулировки. Чарлз Ърбан имал и финансови затруднения във връзка с разпространението на системата по света и се наложило постепенно да намали и прекрати производството на цветни филми. Със започването на Първата световна война интересът към цветното кино намалял и така след краткия си триумф тази първа успешна (макар и с недостатъци) система за цветни филми била изоставена и забравена.

Преди да преминем нататък, малко теория. По-горе споменах, че паралелното заснемане и особено възпроизвеждане на изображения в трите основни цвята се оказало технически трудно и затова мнозина от създателите на методи за цветна кинематография се насочили към системи, при които се постигали приемливи резултати с използването на два вместо три цвята. С два цвята естествено не можел да бъде постигнат пълният спектър на "естествените цветове" (както в първите десетилетия на киното наричали фотографски постигнатите цветове, за да ги противопоставят на оцветените филми), затова трябвало да се вземе решение кои цветове са по-съществени и кои биха могли да се пренебрегнат. Доколкото най-важни участници във всеки филм са хората, основна цел било правилното възпроизвеждане на цвета на кожата, устните, косата, очите. Червеният цвят бил задължителен, а за постигането на оранжево, жълто, кафяво бил необходим и зеленият цвят. Но за да може някак да се възпроизведе цветът на небето и морето, вместо зелено било предпочетено синьо-зелено. Освен това като допълнителен цвят на червеното то позволявало при съчетаването да се получава бяло и нюанси на сивото. Показаната по-долу илюстрация дава пример за различните възможности за получаване на изображение само с два цвята. Използваното за целта изображение е съвременна цветна фотография, заснета за да служи за настройка на цветни монитори и поради тази причина богата на цветове (включително неутрален сив фон); избрах го и заради сюжета, тъй като, както обясних, правилното изобразяване на човека е най-важно за киното. В горната част съм представил как би изглеждала фотографията през различни цветни филтри - с основните цветове червен, зелен и син, както и с техните комбинации жълт, синьо-зелен и виолетов/пурпурен. В долната част са дадени различни съчетания на две цветни изображения - на първия ред тези с взаимно допълнителни цветове - 1) червено и синьозелено, 2) синьо и жълто, 3) зелено и виолетово. Забелязваме, че при тези комбинации може да се предаде бяло и сиво. На втория ред са дадени трите възможни съчетания на два основни цвята - 4) червено и зелено, 5) червено и синьо и 6) зелено и синьо. При тези комбинации е невъзможно да се получи бяло или нюанси на сивото. Вижда се, че никое от съчетанията не предава пълноценно всички цветове. Също така обаче се вижда, че далеч по-естествено от останалите изглежда изображението, получено от съчетаване на червено и синьозелено (1), което предава сравнително добре цвета на кожата, устните, косите, кафявото на музикалните инструменти и пр. Предадени са и бялото и сивото, за разлика от съчетанието на червено и зелено (4), което бихме могли да оценим на второ място, макар и далеч по-долу от изображение 1. Изображенията, в които не присъства червеното, са особено неубедителни и неестествени. Това наблюдение ни помага да разберем защо ранните системи за цветно кино, използващи два цвята (за тях ще стане дума по-долу), се въртят около съчетанието червено/червено-оранжево - зелено/синьозелено.

Книгата на Дечев