Отиди на
Форум "Наука"

Tyroglyphos

Потребители
  • Брой отговори

    1182
  • Регистрация

  • Последен вход

  • Days Won

    23

ВСИЧКО ПУБЛИКУВАНО ОТ Tyroglyphos

  1. Предполагам, че "алхимията" се е получила поради непознаване на буквите от нещо съвсем банално от рода на AlJ3 + Br2 → ... + J2
  2. В Месецослова на Василий е казано само, че Йоаникий успешно "избивал народа на българите", докато в едно сражение не загинали много от другарите му и той се натъжил и изоставил военните занимания. Но в Синаксара на Константинополската църква е споменато, че Йоаникий "спасявал единоплеменниците си пред погледа на императора" и бил награден, но се отказал от наградите.
  3. На по-ранните Михаил е титулуван само "архонт" на България, а на монашеските е "бивш архонт от Бога". На ранните от едната страна е изобразен Христос, а от другата - Богородица, като имаме и съответните инвокации към Христос/Господ и Богородица; на монашеските има само изображение на Богородица (и инвокация само към нея), а опакото е изцяло заето от продължението на текста. Ранните печати на Симеон напълно съответстват на ранните печати на Борис.
  4. Така е според едно от житията на св. Йоаникий, който именно спасил по този начин императора. По-вероятна е обаче другата версия, представена в две жития, а именно, че Йоаникий спасил някакъв ромейски големец, разсичайки примката, с която го хванали, и впоследствие бил награден за това си геройство от императора.
  5. Този екземпляр е от района на Попово. Други екземпляри има от Разградско и Бургаско.
  6. Най-ранните примери за формата "цар-" са от 12 век. Слепченски апостол от втората половина на 12 век - "повелѣния царева", "ярости царевы".
  7. Tyroglyphos

    йод

    Най-лесно е, ако добавиш към разтвор на калиев йодид разтвор на солна киселина и водороден пероксид (кислородна вода). Полученият йод се отделя лесно, тъй като е много слабо разтворим във вода и се утаява.
  8. Ето един пример от V-VІ в. от Томи за християнин с благозвучното име Атала, син на Циук.
  9. Третата буква от името трябва да се провери, но със сигурност не е М или N; може би са Γ и Η свързани - MωΓΗΤΖω ΠΕΧΛΗΒΑΝωΓΛО - Мойчо Пехливаноглу.
  10. Няма как топонимът да се е появил чак по време на османското владичество, тъй като е засвидетелстван многократно през втората половина на 13 и през 14 век.
  11. Изобщо не са редки. Това са амулети, текстовете са стандартни молитви; след изписването оловният лист се навива на руло и се носи за предпазване от болести и зли сили.
  12. Таврите са племе, населявало Кримския полуостров (в древността наричан Таврически полуостров).
  13. Тенденциите в гръцки са звучните оклузиви да преминават в спиранти, като този процес се развива най-рано при γ. На много места γ даже изчезва напълно, затова понякога се подсигуряват, като го пишат и там, където не трябва. В съвременния гръцки комбинацията γι се използва за означаване на [й] между гласни и в началото на думата. Групите μπ, ντ, γκ в гръцки постепенно преминават в [мб], [нд], [нг] - както са и в преминалите по народен път в български имена и думи, напр. Ламбри, Андон, протосингел. В определени случаи (например ако са били в началото на думата след гласна и тази гласна изпадне) носовият елемент се е изгубвал и е оставало само [б], [д], [г]. Затова през 13-14 в. групата МП започва да се използва, особено в началото на думите, за транскрибиране на звук [б] вместо В. Така имаме записи като Μπρεασνίκ = Брѣзникъ или името на добруджанския владетел Балик - Μπαλίκας. По времето на Василий Боян ромеите все още имат една единствена възможност за обозначаване на звук [б] и това е буквата бета/вита. Има една хубава статия на Бешевлиев по този въпрос - Zur Frage des Lautwertes des Buchstaben β im Spätgriechischen. – Annuaire de l’Institut de philologie et d’histoire orientale et slave, V, 1937, 65-68. Както писах и по-горе, който знае как звучи дадено име или дума, ще я прочете правилно, който не знае - ще я прочете като [в]. Така както можем да се объркаме при думи на съвременни езици, където една буква уж се чете по един начин, но при специални случаи може да се прочете и по друг. Естествено, проблемът с гръцките записи е основно наш, тъй като не знаем как да четем имената, които не знаем откъде произлизат и за които нямаме данни от друг език. За Боян за щастие имаме достатъчно записи на латиница, които ни показват кой е верният облик на името. В други случаи се ориентираме, ако знаем произхода и етимологията на името - напр. при Δοβρομηρός или βράτε и δόβρα δενη. Между другото показателен е и фактът, че в кирилицата и Б, и В са взети от гръцкото В (някои предполагат такъв произход и за Б в глаголицата).
  14. След Първата световна война се развиват системите със субтрактивно смесване на цветовете, при които цветното изображение се получава от наслагване на няколко цветни слоя върху самия кадър - те са много по-удобни, защото за прожектирането не е необходима специална апаратура. Най-напред въвеждат двуцветни системи - червено и синьозелено, разположени върху двете страни на филма. Такава е американската система Призмаколор. По-късно измислят начин да налагат двата цвята от едната страна на филма. Такава е двуцветната система Техниколор, развита в края на 10-те - началото на 20-те години в САЩ; подобни системи има и в Европа, но те за разлика от Техниколор не намират особено приложение. Системата Техниколор в началото на 30-те години става трицветна, което вече позволява предаване на пълния спектър. При този тип системи се заснемат през цветни филтри едновременно два или три негатива, от които се прави впоследствие комбиниран цветен позитив. Системата Техниколор е била използвана за някои снимки от Втората световна война, но при нея кинокамерите са били огромни и трудноподвижни (тъй като се снимат едновременно три негатива - през зелен, червен и син филтър), затова приложението й за военни снимки е било доста ограничено. Подобна трицветна система е била използвана и в СССР през 30-те години, но, доколкото си спомням, цветният филм от парада на победата в Москва през 1945 г. е заснет по системата Агфаколор. Другото направление е да се създаде филм с многослойна емулсия, при която цветовете се регистрират още при заснемането. В Германия такава е системата Агфаколор, която стои в основата на всички по-късни цветни филми. Тя е използвана в германските цветни кинофилми от войната. В САЩ подобна система за цветни филми е разработена от Кодак (Кодахром), но тя се използва само за 16 мм филми, тъй като става дума за обратими филми, от които е сложно да се тиражират копия. Във Франция, а впоследствие и в САЩ е използвана и още една система, при която върху филма са пресовани микроскопични лещички, които пречупват светлината - снима се и се прожектира през филтър със син, зелен и червен сектор върху черно-бял филм, който след това се прожектира през също такъв филтър, за да се получи цветно изображение. При тази система също не е било лесно да се тиражират копия, затова тя също е била ограничена до любителски 16 мм филми. В Англия пък е била разработена система, при която върху обратим филм се отпечатват фини сини, зелени и червени линии, които действат като цветни филтри (идеята е същата като при метода за цветна фотография на братя Люмиер "autochrome", за който съм писал някъде във форума). Та това са накратко по-важните методи за цветно кино в периода между двете войни.
  15. Ето действителни цветни кадри от парада в Париж през 1919 г. Небето обаче е допълнително оцветено (такъв син цвят няма как да се получи при смесване на червено и синьозелено - за сравнение вижте "синия" цвят на американските и британските знамена, който е сивозелен).
  16. За съжаление тези кадри от Първата световна война, доколкото ги погледнах набързо, не са оригинално цветни, а са изкуствено оцветени в наши дни (това се познава лесно по еднотипните и мъртвешки цветове). При тези от Втората има и действителни цветни кадри, както и изкуствено оцветени. От Първата световна война има съвсем малко наистина цветни кадри, тъй като по това време и двете успешни системи за цветно кино, английската Кинемаколор и френската Хронохром, почти не се използват след 1913 г. поради причини, които съм изложил по-горе. Известни са ми следните цветни филми от войната или по-скоро около войната: 1. Английският филм по системата Кинемаколор "With the Fighting Forces of Europe" от 1914 г., представляващ компилация от откъси от по-стари филми, в които са показани войските на воюващите страни. 2. Английският пропаганден филм на Чарлз Ърбан "Britain Prepared" от 1915 г., в който е имало включени цветни кадри по системата Кинемаколор. 3. Снимките от парада на победителите в Париж през 1919 г., заснет по системата Хронохром (която специално за случая е била възстановена; диаграмата, показваща комбинирането на цветовете, която съм дал по-горе, включва точно кадър от този филм с Триумфалната арка); виждал съм и откъс от този парад, заснет по двуцветен метод (вероятно "Призмаколор", разработен в САЩ и донякъде сходен с Кинемаколор, но вече не с адитивно, а със субтрактивно смесване на цветовете, каквито са на практика всички методи за цветно кино след Първата световна война). От Втората световна война вече има доста цветни кадри, както германски (германците дори пускат серия цветни кинопрегледи по това време), така и американски.
  17. Нежеланието да се спазват изискванията на книжовния език е частен случай на неуважението на българите към езика, народа и страната си. Защото книжовният език не е някаква случайност, а е резултат от споразумение между носителите на езика. А книжовната норма за употребата на който/когото действително не е много лесна в сравнение с други правила (по-трудна е например от толкова обсъжданото правило за употреба на пълен и кратък член ) и е много вероятно да бъде премахната при една бъдеща реформа на книжовния език.
  18. Не мога да разбера само едно - защо се твърди, че правилото за пълен и кратък член е непосилно и изисква едва ли не за всяка дума да се прави сложен синтактичен разбор. Усвояването на правописа е въпрос на навик и резултат от достатъчно четене и писане. Ако човек има основно образование и е прочел 10-20 книги, той свиква как изглежда грамотно написаният текст и автоматично усвоява нормите на книжовния език. Разбира се, ако чете неграмотно написани текстове, ще възприеме от тях и грешките. Защото езикът се изучава чрез практика, а не чрез запомняне на набор от правила. И понеже виждам, че някои участници в темата се вълнуват от този въпрос, държа да ги успокоя, че не си изкарвам прехраната чрез члена. А колкото до личните нападки, които се отправиха срещу кого ли не, ще си позволя и аз да споделя мои лични... наблюдения. През последните десет години през мен са минали хиляди страници научни текстове, в които съм забелязал следната закономерност: текстовете, където куца правописът, винаги имат пропуски и в научно отношение.
  19. Звукът [б] се транскрибира в гръцкия от това време с буква "вита" поради липсата на друга възможност, напр. Βορίσης, Βελέγραδος, Δοβρομηρός, "σδρᾶστε, βράτε, σέστριτζα, δόβρα δένη" (= "здрасте, брате, сестрица, добръ день"). Ако читателят знае името, ще го прочете правилно с "б", ако не знае, ще го прочете с "в". За Бойоан имаме и записи на латиница, които ни подсказват кое е правилното произношение. Звукът [и] се транскрибира с йота или ита, рядко с ει, но не и с οι. Обикновено се следват правилата за гръцкия правопис, например βεζεῖτε е с ει, за да съответства на гръцките глаголни форми като λαλεῖτε. Така че читателят, като види οι, веднага ще разбере, че има нещо по-особено в това име. Нещо повече - читателят не би прочел името като Виоанис и защото на οϊ много ясно е поставена диереза (знак за разделяне), каквато се слага на йотата или в началото на думата, или за да се покаже, че не е част от дифтонг - Βοϊωάννης. Ето един препис, където при едно от изписванията даже е сложено и придихание на йотата, което показва категорично, че преписвачът е възприемал името разделено като Бо-йоанис или Во-йоанис. Че двата елемента на οϊ трябва да се прочетат отделно, а не като дифтонг οι=[и], личи недвусмислено и от варианта на името Βοηάνης с οη, който се среща в една приписка от 1019/1020 г., където четем, че ръкописът е бил написан от ръката на монаха и свещеник Михаил (който със сигурност е бил наясно с името на управника си) "в годината 6528, в царуването на боговенчаните василевси и императори Василий и Константин, когато в Италия управлява протоспатарият Василий Боян, в дните на принц Гуаймар": ἡγεμονεύοντ(ος) τῶν Ταλιανῶν α'σπαθ(αρίου) Βα(σιλείου) τοῦ Βοηάνου καὶ ἐν ἡμ(έραις) Γοαημάρη πρήνκηπ(ος).
  20. Понеже някои участници все още се правят на ударени, е добре да изясним (за пореден път) как се е стигнало до правилото за пълния и краткия член. Неофит Рилски през 1835 г. предлага различните форми на определителния член за мъжки род да се използват в писмения език за различните падежни функции, като взема три члена -о, -а и -ат, и ги свързва съответно с именителен, родителен и дателен/винителен падеж. Използваното и досега правило, според което пълният член е за именителен падеж, а краткият - за косвен падеж, е въведено от двете най-влиятелни правописни школи през Възраждането - Пловдивската и Търновската, на които дължим изобщо облика на книжовния български език. Въпреки че между двете школи има много разногласия, за члена и двете са на едно мнение. Йоаким Груев в своята "Основа за блъгарскѫ грамматикѫ" (1858) дава следното склонение за имената от мъжки род: "Имен. пад. учител; дат. пад. учителю; вин. пад. учител, учителя; зв. пад. учителю"; и следното пояснение: "Имената от пръво склонение имат в винителний падеж двойно окончяние, както ся види в примерити; пръвото окончяние е за когато ся говори за предмета неопределено, а второто ся употреблява, когато ся говори за предмета определено и известно". А в именителен падеж Груев слага член за мъжкия род -ъ-т. Примери от неговата граматика: "Снегът е бял". "Човекът, когото погубиха днес, бе голям злодей". "Който обича Бога, обича и брата си". "Аз обичам, почитам и хваля господаря си". Иван Момчилов, "Грамматика за новобългарскыя езыкъ" (1868): "Член в единствено число за мъжкия род е -а (сляна с окончанието на името) или -т, за женския род -та, за средния - -то; в множествено число за мъжкия и женския род е -те, за средния -та: Хлябът или хляба е сух; нарязаха хляба; водата е бистра; перото е меко; воловете пасат; птичките църкат; децата играят. Забележка: За мъжкия род в единствено число ний имами в употребение член две форми: -а или -т, които произхождат от едно и туй начало... [следва обяснение за произхода от старобългарските показателни местоимения] Разликата в употребение на тези две форми е, че първата сама употребяема достаточно изрича членната идея, а втората без първата употребяема, защото в някой случай докарва доста затруднение в произношението, по необходимост тя дава място пред себе си и на първата. Следователно в дирния случай са употребяват два члена, напр.: Славей-а (сляно: славея) пее, и - славейт (а и двете форми: славеят) пее. В таквоз положение на развитието си като е нашата писменост, в употребението на тези две форми аз предпочетох да държа средния път, що го следват доста от нашите учени. Тоест - в именителен падеж единствено число колкото за съответствие на женски род -та и среден -то употребих втората форма -т, която, в трудния за произношение случай, придружава са и от първата форма -а, че става -ят, а в сичките косвени падежи употребих само първата форма -а, напр.: Волът си изкърни рога. Славеят изхвръкна из кафеза. А коя от тези две форми е по-свойствена на езика ни, за да са употреби изобщо в нашата писменост, туй зависи от общото споразумение на нашите учени, като са земне във внимание и гладкостта на произношението, и по-правото кое е, два ли члена да са пишат или само един." Всички следосвобожденски правописни комисии запазват употребата на две форми на члена - като се започне от тези на министрите Г. Живков (1893), К. Величков (1895), Ив. Вазов (1898) и Т. Иванчов (1899) и се стигне до комисията от 1944/45 (която е свикана в съответствие със закон от 1928 г. и налага официално правописа, който е бил приет от БАН още двадесет години по-рано). От правописните комисии тази на Живков поставя краткия член само след предлог, а земеделският правопис на Омарчевски между 1921 и 1923 г. прилага правилото за благозвучието, предложено от Беньо Цонев (пълен член пред гласна, кратък - пред съгласна). Всички останали правописни комисии се застъпват за правилото, което използваме и досега.
  21. Доколкото виждам, в тази тема беснеят само отрицателите на граматическите правила. Граматиката на книжовния език е набор от правила. И няма хора, които да не знаят само правилото за пълен и кратък член, а във всичко останало правописът им да е идеален.
  22. Очевидно е, че идеята на Неофит е била достатъчно добра, за да бъде възприета и да просъществува под една или друга форма до ден-днешен. А за слабограмотните, уви, всяко правописно правило е неугодно.
  23. Книжовният език поначало е система от изкуствени правила, той е създаден за приобщаване и по-лесно общуване на носителите на отделни диалекти и най-вече като писмен език. И тъй като в различните диалекти определителният член за мъжки род има различни форми, нашите граматици са се сетили да въведат някакви граматически правила за употребата им, вместо да отдадат предпочитание само на една група диалекти и да изхвърлят членните форми, присъщи на другите диалекти. Както и по-горе в темата съм писал, въпросът е бил на какъв принцип да се употребяват отделните форми. Неофит предлага да се ползват три различни члена за различните падежни функции. По-късно остават само двата члена, които използваме и до днес, като заслугата е основно на Александър Теодоров-Балан. Други наши филолози като Беньо Цонев са предлагали двете членни форми да се употребяват въз основа на правилото за благозвучието - ако следващата дума започва с гласна, да се употребява пълен член, а ако започва с една и особено с две или три съгласни - да се употребява кратък член. Например "човекът излезе", но "човека спря", "храбрия стражар", но "бързият елен", и т. н. Ето го и мнението на Неофит по въпроса: "И понеже благовременно ни се представляват три членове различни в мужеският род в единственото число, а и трите равно употребителни в Болгарията, мене ми се чини да е добро да се разположат тия трите членове, като що са равно употребителни, в три различни падежи, и да се употребляват в пишемият язик, които без всякаго сомнения ще ни служат за по-големо изяснение в разумат, и защо да се не возползуваме от них; и всякому ще да буде угодно, защото се не унищожава на никого поместнио член, но с това токмо различие, защо един ще се употреблява в именителният падеж, а друг в винителният, а третий в родителният. И колкото за настоящата Граматика, аз, каквото що види секой, употребих в именителният -о, като най-приискрен и правилен, и от именителен падеж от местоимението он (или от гречес. ὁ) произишел, каквото що се доказа пространно и вярно на стран. 43, а -а и -ат, като що са от косвените падежи славенски произишли, -а употребих в родителният, якоже прилично ест, а -ат в винителният и в дателният." Колкото до правилото, всеки човек, който е ходил на училище и е прочел двадесетина книги, го прилага автоматично, без изобщо да се замисля. А онези, които грешат в употребата на пълния и краткия член, винаги допускат и други правописни грешки, така че не биха станали по-грамотни от премахването на това правило.
  24. Не, естествено. Захарий Ритор е писал на гръцки, а в средата на VІ в. неговата история е била преведена на сирийски и допълнена с описание на по-нови събития. Накрая на запазения текст има географски сведения, като авторът казва, че те са от стари източници от времето на Птолемей Филометор (Ptwlm's Pylmtwr; всъщност авторът се е объркал и сведенията са базирани на Географията на Клавдий Птолемей), откогато са изминали седемстотин години до настоящия момент, който е 555/6 г. сл. Хр., 28-та година от управлението на Юстиниан (Ywstynynws). Затова е представена и съвременна на автора информация, която включва българите (bwrgr). Ръкописът, който е използван за изданието, Ms. Add. 17202 от Βritish Library, е от около 600 година, т. е. само 50 години по-късен спрямо написването на текста, което е голяма рядкост, обикновено преписите са с (много) векове по-нови от оригиналите. В изданието на Ланд има дадено факсимиле от една страница на ръкописа (част от съдържанието на девета книга), където може да се види как изглежда оригиналният шрифт: факсимиле Това е класическата сирийска азбука, т. нар. "естрангело", все още липсват допълнителни означения за гласните, каквито има в по-късните ръкописи. Общо взето единственият диакритичен знак, който се употребява, са двете точки над думата за означаване на множествено число - такива има и при първото споменаване на името на българите - първата дума (отдясно наляво) на р. 9.

За нас

"Форум Наука" е онлайн и поддържа научни, исторически и любопитни дискусии с учени, експерти, любители, учители и ученици.

За своята близо двайсет годишна история "Форум Наука" се утвърди като мост между тези, които знаят и тези, които искат да знаят. Всеки ден тук влизат хиляди, които търсят своя отговор.  Форумът е богат да информация и безкрайни дискусии по различни въпроси.

Подкрепи съществуването на форумa - направи дарение:

Дари

 

 

За контакти:

×
×
  • Create New...