Имаш много повърхностно-приблизителна и то съвсем превратна представа за Лингвистиката като наука и особено пък за нейните методи и средства.
При съвременната свръхспециализация на Лингвистиката, в нея отдавна вече е формирано и направление, което се занимава единствено и само с разчитането, превода и тълкуването на древнокитайските летописи.
Основател на това направление е Бичурин, който според мене е волжски българин, видно също така и от фамилното му име.
Тази научно-изследователска дейност изисква изключително висока квалификация, която се постига по пътя на дългогодишна специализирана подготовка и практика.
Голям шанс за това направление е фактът, че в него работят и учени с китайски произход, което в още по-голяма степен повишава сигурността и достоверността на разчитането, превода и тълкуването на летописите.
Много отдавна вече Прабългаристиката разполага с великолепната студия по въпроса на проф. Чен от Канада.
В тази си студия проф. Чен по един категорично-безапелационен начин показа и доказа, че личните и народностни имена Buluoji, Buluojian, Bulugen, Boluohui, Buliuhan‚ Poliuhan‚ Poluohan са китайска транскрипция на нашето народностно название болгар.
Остава само тази статия да се проучи достатъчно добросъвестно-непредубедено и квалифицирано-компетентно и едва след това и на тази основа да се правят и съответните обектно-адекватни изводи и заключения, които са естествено-неизбежно следствие от този безспорно-категорично доказан научен факт.
Сред многобройните следствия от този научен факт, централно-особено място очевидно-безспорно заема напълно обоснованото заключение, че Великата Китайска Стена е издигната, за да прегради и спре стремителното напредване и придвижване на българите на запад:
проф. Иван Добрев, ЕТИМОН И АПЕЛАТИВ НА БЪЛГАРСКОТО НАРОДНОСТНО НАЗВАНИЕ - http://bolgnames.com/text/Bolgar.html
Ние българите трябва да сме изключително горди и доволни от своята историческа съдба, защото единственото техническо съоръжение на Земята, което се наблюдава от Космоса с невъоръжено око, е Великата китайска стена, изградена единствено и само заради и против нас, който изобщо неоспорим исторически факт се основава и доказва от самите древнокитайски летописи [Боровкова 2001, 147-149] от една страна и който от друга страна в никакъв случай не може и не трябва да се преценява в аспекта на коренно различните съвременни, а единствено и само, с извинение за второто толкова близко повторение, но не намирам по-подходящ синоним, на тогавашните морално-етически норми, когато човекът е толкова по-велик и почитан, колкото са повече сразените от него врагове на бойното поле, а не колкото е по-издута банковата му сметка или поради други някакви причини.
В древнокитайските летописи са съхранени безброй изключително ценни и редки свидетелства и данни за нашата, българската история, не задължителният безпристрастно-студен научен анализ и въвеждане в научно обращение, а дори и приблизително-повърхностната оценка и възползуване от които надвишава многократно интелектуалното ниво на съвременните български петърдобревци, цветелинстепановци и др., агресивно-арогантните наукообразни писания на които вече са превзели и може би непростимо-престъпно за цялата българска наука излишно продължително са се разположили и наложили тъкмо в българското, какъв цинизъм и безочие, научно-публицистично информационно пространство, докато от друга страна тези свидетелства и данни са предмет на анализ в изследванията на изтъкнати световни учени езиковеди и историци вече столетие и нагоре [вж. напр. Пуллиблэнк 1986, 29-30; Симеонов 1976, 9; ~*~1979, 48-57].
В предната редица между впрочем на тези изтъкнати световни учени езиковеди и историци заема своето напълно заслужено-достойно място и българинът юрист по образование Д. Съсълов [2000; ~*~2006], липсата обаче при когото на достатъчна общо- и частнолингвистическа и по-специално тюркологоономастическа и етимологическа квалификация е причина не толкова за появата по страниците му на някои не особено сполучливо-уместни предположения за набора и състава на лексиката на прабългарския език, колкото за неимоверно-неоправданото разширяване кръга на китайските названия, зад и преди които евентуално може да стои българското народностно название етнм българи.
Пак в древнокитайските летописи се срещат изключително важни данни и свидетелства и за произхода на българското народностно название, защото се оказва, че именно и единствено в тях, както по безспорен начин проличава и се доказва от много полезната и значима за цялата българска лингвистика и историография сводно-обобщителна студия от най-ново време на един китайски по произход канадски учен на име Sanping Chen, са съхранени такива негови варианти като Buluoji, Buluojian, Bulugen, Boluohui, Buliuhan‚ Poliuhan‚ Poluohan‚ в среднокитайско произношение B'uo-lak-kiei като наименование на “етническа група” (S. Chen), но според нас по-скоро голяма група племена от състава на българската в основата си и като цяло полиетнична военно-племенна конфедерация Хунну с по-късен фонетичен вариант Сюнну.
Тази голяма група български племена са от една страна “най-значителният и голям съсед на китайците” през епохата на династията Хан (І в. пр.н.е.-І в. сл.н.е.) [Пуллиблэнк 1986, 29], но същевременно от друга страна българската група племена са основателите и доминантно-водещото ядро в простиращата се към началото на Новата Ера върху по-голямата част от земите на Централна Азия българска Източнохунска Империя.
И тъкмо за част от тази голяма група български племена на име Buluoji канадският учен от китайски произход проф. S. Chen [1998] приема и твърди, не без непременно-задължителните тук научни основания и доказателства, разбира се, че те са “алтайски наследници на конфедерацията Сюнну с ирански или кавказски примес”, което в края на раздела обаче той конкретизира в смисъл, че това в действителност е европеиден примес; тяхната музикална култура спада към културата на “Северните варвари” и е в познатия и разпространен по това време и по тези места “кавалерийски” жанр; “Няколкото оцелели думи на китайските българи като цяло изглежда да са алтайски и тюркски в частност.”; в песните най-вече на племената Boluohui, което наименование има и вариант Buluoji, много често се говори за kehan‚ т.е. khaghan; редица родови имена на племето Buluoji, особено тези на някои от управляващите родове, са “определено припознати като сюнски имена” и като заключение в края на раздела ученият приема, че “Тяхната културно-лингвистическа принадлежност изглежда по-скоро алтайска.” [69-73].
Впрочем посочените тук като “алтайски или тюркски” думи, освен току-що приведеното kehan‚ прабългарската принадлежност на което едва ли може да се обсъжда, особено когато последният български хан и първият български цар Борис І, както вече се посочи съвсем в началото, носи и титл. каган, са кит. kuli “slave”‚ keye “fort”‚ weiya < jwei-nga “wood”, moheduo “hero”, mole < mua-lək “fish”, които според нас обаче идват последователно от бълг. *kul “роб”; дали иранското по произход бълг. *käye “крепост”, стиран. kalak, съвременно тур. kale, или може би пак иранското по произход бълг. *qatïk “крепост”, считано в неговия много по-късен източноевропейски вариант *qatау, както е добре известно, за печенежско; бълг. *аγač “дърво”, после ако не най-вероятно индоиранското, както ще се опитаме да докажем по-нататък и на друго място, то повече от сигурно източноиранското по произход бълг. *baγatur “герой, юнак”, засвидетелствувано многократно в гръкоезичните прабългарски надписи от VІІІ-ІХ в. в Дунавска България, и *baliq “град” като че ли по-скоро, а не “риба”, докато кит. wan, както показа наскоро направеното от нас сравнително пълно и доста подробно проучване, преминава не в някакъв си, много неясно-неопределено точно кой “Turkic”, а именно и единствено в реално съществуващия тогава под формата най-малко на десетина диалекта античен централноазиатски тюркобългарски, същото и български прабългарски, но най-добре болгарски език, като титл. бан, разпространена от европейския болгарски език впоследствие и в почти всички европейски езици, така че “културно-лингвистическата принадлежност” на китайските българи в никакъв случай не “изглежда по-скоро алтайска”, а единствено и само тюркска [вж. Добрев 2005, 378-384, вж. и срв. Chen 1998, 72,76].
По-нататък проф. Chen възприема вече обоснованото и доказано преди това и от други изследователи основно положение, че “китайското звукосъчетание ji представя едно крайно -r в последната сричка”, след което обръща много по-сериозно внимание върху проявата на зв. -r, “която в действителност изгражда пряко съответствие между имената Buluoji и Bulgar/Bulγar” в лицето на зв. -n от състава на вариантите Poluohan/Poliuhan, Buliuhan‚ Buluojian и Bulugen, засвидетелствувани предимно в лични имена, като при това не пропуска да изпише и съответните китайски йероглифи, които тук не се привеждат по добре разбираеми и обясними причини.
В действителност субституцията на краесловния български зв. -r посредством китайския зв. -n се потвърждава и от реконструкцията на китаиста Э. Пуллиблэнк [1986], според когото тази субституция е норма за епохата Хан и именно поради това среднокитайският вариант на името на ухуаните от състава на източните ху - 'ou=Hwan < 'aH=Hwan, отговаря на етнм авар като название на тъждествено на ефталитите племе, членовете на което, “много възможно, са говорели на език от типа на монголския” или които “също би трябвало да говорят на него” [32,51,54-56], по повод на което пък ние само припомняме вече аксиоматичното положение на тюркологията, че късноантичните и ранносредновековни авари, болгари (прабългари) и хазари влизат и образуват изключително многобройната през Късната Античност и Ранното Средновековие и разпрострялата се по средата или разпръснала се изолирано-спорадично по някои места от бреговете на Тихия океан до бреговете на Атлантическия океан от изток на запад и от Скандинавския полуостров до Балканите и Мала Азия от север на юг българска група на тюркското етнолингвистично семейство, единственият жив представител на която днес е чувашкият народ и език [подр. Добрев 2005, 9-139].
Chen S., Some remarks on the Chinese “Bulgar”. – Acta Orientalia Hungaricae, vol. 51(1-2), 1998.
Това, че в тунгузо-манджурските езици се срещат фонетико-семантически близки, пък дори и тъждествени думи или форми, това все още не означава нищо. Всяка една етимология задължително се обосновава и културно-исторически - време, място, племе или народ, от езика на който се заимства думата и който още преди това трябва да е добре известен и локално-темпорално ситуиран по сведения от изворите или по археологически данни, а не да се постулира в хода на етимологизацията, само и само тя някак си все пак да се затвори и приключи.
