проф. Добрев

Те са тюрки, защото произхождат от пратюркската етнолингвистична общност и принадлежат към тюркската етнолингвистична общност. Това не се допуска, а се обосновава и доказва от съответната наука Прабългаристика/Болгаристика, която пък от своя страна е дял на Тюркологията.

Това са така наречените етимологични фонетични промени и те са резултат от действието на конкретни фонетични закони. Всеки фонетичен закон възниква и действа в рамките единствено и само на конкретно езиково семейство, езикова група, подгрупа или език. "Подобните" фонетични закони и съответно промени в други езикови семейства си възникват и действат именно в тях нямат отношение към предишните, освен ако не става въпрос за междуезиково влияние или контакт.

Персийски по произход са прабългарските думи хубав, чаша, шатра, чертог. Те са преминали в прабългарския език по време на миграцията на прабългарите през Средна Азия в периода 1-5 в.

Следователно преди края на 4-то хил. пр.н.е. протоогуротюрките/протобългарите мигрират и се консолидират в Минусинската Котловина. Доколкото китайците забелязват прабългарите в подножието на Алтай към 1700 г. пр.н.е., то очевидно те по него време и започват да пресичат Алтай, като този процес продължава и след Новата Ера.

Никой тук не говори за такива неща! От една страна тук става дума за тюркска етнолингвистична общност, която през определен етап от своето развитие само частично преминава или обитава Алтай. От друга страна тук става дума за Тюрко-Алтайска Теория за прабългарите. Теорията получава това си наименование, защото прабългарите по начало са си тюрки по произход и на определен етап от своето развитие също преминават и обитават Алтай, а тяхната прародина Минусинската Котловина е в подножието на Алтай.

Никъде и никога не съм писал за някакъв си чувашки език от тези смехотворни векове! Чувашки език има едва след 17-18 в., до което време той се формира на основата на няколко болгарски диалекта. Следователно дотогава там има само сравнително отделно-самостоятелни болгарски диалекти, които обаче са родствени и затова притежават наред със собствено-специфичните също така и общи черти и особености. Златното Съкровище го цитирам, за да ти обърна внимание върху спирантизацията на болг. К във волжскоболгарския диалект, на който са съставени надписите, и неговото запазване в паноно-трансилванския диалект от края на 10-и, на който е съставен текстът на Надписа на Боила. От твоята реплика разбирам, че точно това на тебе ти е много добре и отдавна ясно, поради което те и поздравявам!

А за тебе остава единствено и само да се ограмотиш малко и лингвистически, за да проумееш, че езикът на въпросния надпис от 1244 г. е (славяно)български, а езикът на епитафиите си е все същият тюрко-болгарски език, който местните болгари си ползват открай време. Затова тези надписи са превъзходен извор за прабългарския език и те задължително се ползват при работа с прабългарски текстове: Иван Добрев, Златното съкровище на българските ханове от Атила до Симеон. София, 2005 Прабългарското минало причастие на *-tuq обаче има своето абсолютно и несъмнено тъждество в средновековния волжскобългарски език, където в надгробен надпис от 1325 г. е изписаноوفات بلطوى تاريخ , т.е. в края на намиращия се по средата спомагателен глагол има букв. ى, която, много неясно защо, както проф. Т. Текин [Tekin 1988, 41], така също и Ф. Хакимзянов [1987, 150], приемат за финитна форма на глагола, когато то си е единствено и само инфинитна форма и по-точно минало причастие на *-tuq, само че във волжскобългарския език съгласният зв. q се превръща в зв. v, тъкмо поради което току-що изписаният арабски израз трябва да се преведе не “Скончался: по леточислению...”, а като “Датата, на която той се спомина, беше...”. В интерес на истината по този въпрос проф. Т. Tekin [1987] е повлиян в голяма степен от проф. Ом. Притсак, според когото слформ. vafāt bolDuvı (=bol-Duvı) “Vefat etti”, т.е. “Спомина се”, не е нито “глагол-име”, нито “глагол-прилагателно”, а финитна форма [27]. Но в такъв случай най-напред ще трябва да се допусне, че в местния прабългарски език има наистина едно доста необичайно за тюркските езици минало свършено време с два звука в повече спрямо същото турско време например, а и така изречението се разкъсва по начин, който придава малко странен вид на целия надгробен надпис просто като езиково съобщение, когато всъщност тъкмо от тази транскрибция си проличава напълно ясно, че съгл. q от причастието на *-tuq се развива в съгл. v и едва към него се прибавя и притежателното окончание, единствено благодарение на него се реализира и много специфичната за тюркските езици косвена апозиция като вид подчинителна връзка [Добрев 1981, 61-62]. Основателността и правомерността на този анализ и членение на изречението като цяло и на въпросните му съставки се потвърждава съвсем категорично-определено и при разглеждането на надгробен надпис пак от същата област, само че от 1302 г., където след името на жената, както и в надписа на предната страница, след името на мъжа Ибрахим, идва بلوى в транскрипцията на T. Tekin [1988] – belüwi, после с помощта на подчинителния съюз kü това се свързва и пояснява от пожеланието, след което идваوفات بلطوى تاريخ , при транскрипцията на което обаче като wafātį bąlţųwi tārīħa, авторът очевидно се е опитал да осмисли първата дума като определяемо в персийски изафет и при превода вече на турски език по стария си начин като Vefat etti. Tarihte yedi yüz ikinci yılda idi... - “Спомина се. Беше на дата през седемстотин и втора година...”, но така според нас, не само волжските българи, а и никой по Света не съставя надгробен надпис! Така този автор не само, че разчленява семантически некоректно определителната група, игнорирайки от самия него приетото за съществуващо и поставеното при bąlţųw-i притежателно окончание към причастието, което по същество означава още, че така се и разкъсва “непозволено” на две отделни, сравнително самостоятелно-независими части, иначе единното и цялостно изречение, но и добавя към Tarih-te много неясно поради какви причини още и местен падеж, ето защо и по силата тъкмо на това турският превод според нас трябва да бъде като Vefat ettiği tarih yedi yüz ikinci yıl idi “Датата, на която тя се спомина, беше седемстотин и втората година” [136-137].

Редуване Б-В/П-Ф с лабиализация на А има в източноиранските диалекти и езици и най-вероятно името е записано от такъв диалект. Ед най-вероятно е контрахирано Йазд - Бог Йазд. При монголите има божество Кутай, което показва, че заемането е много преди Новата Ера от източноирански диалект и с посредничеството на прабългарите.

В немския език има 10-15 прабългарски думи, които са от времето, когато готите живеят почти в симбиоза с прабългарите в Западно-Хунската империя на Атила. А иначе това за бозата е много точно, поздравления.

Остава само този голям капацитет да се научи да прави разлика между структурно-генеалогическа класификация и типологизация по определени, предварително подбрани признаци и тогава всичко ще бъде наред! Специално чувашкият език е единственият жив наследник на прабългарските езици, които са подгрупа в Българската Група на Тюркските Езици. Прототюрките се делят на огуротюрки, които от вътрешна гледна точка са българи, и огузотюрки, бъдещите огузи, къпчаки и др. Българските диалекти и езици имат общи фонетични черти и особености с тюркския праезик, напр. начално Д, средисловно Р, които в огузотюркските езици впоследствие се развиват съответно в Й, З. Именно поради всичко това не само късноантичните и ранносредновековни прабългарски езици и диалекти, но и съвременният чувашки език е много по-близо до тюркския праезик, отколкото останалите, огузотюркските езици. А това пък е толкова глупаво, че не подлежи на коментар, защото даже в изворите е отбелязано, че тези три народности се формират на основата все на огузски племена. И няма "огузска подгрупа", а огузска група с три подгрупи - балканотюркска, селджукска и тюркменска.

Струва ми се, че Бактри дава Бахл, а върху това е наложено праб. балх "град". Никак обаче не е изключено Балх да е резултат от метатеза на собствено иранска почва, на което навежда санскр. Балхика.

Не ви разбирам въпросите, ако ги преформулирате, може би ще се опитам да ви отговоря.

Много добре виждам накъде биеш, но тази материя не е за твоя лингвистичен капацитет: Отдавна вече възприетият, утвърден и най-широко разпространен термин наименование за дунавските българи в българската научна и научно-популярна литература е преди повече от век научно подбраният, съставен и наложен етноним прабългари, а в рускоезичната – булгари. Напоследък обаче вече все по-често и по-нашироко, предимно в Русия и тюркските републики от бившия Съветски Съюз, особено когато се пише на руски език, се прибягва и до формата болгари. Напълно самостоятелно-независимо от всичко това, и нашето лично научно предпочитание е на страната на фонетичния вариант болгари. Основната и главна причина за това предпочитание се крие най-напред във факта, че към края на славянизацията си през IХ-Х в. дунавските българи или прабългарите имат и използват за свое самоназвание единствено и само етнонима болгар. Наред с това сред теоретически и практически неизброимите и неизчерпаеми само като количество фонетико-семантични и морфологични форми и варианти на етнонима болгар, тъкмо и единствено тази форма е неговият първично-изходен вариант. Това същевременно ще рече и означава, че именно и единствено той най-пряко-непосредствено се свързва и съотнася и със своя апелатив, и със своя етимон. Името болгар на прабългарите го дават най-вероятно усуните скито-сармати от източноиранския клон на иранските племена и народи, които са техните най-близки съседи през първата половина на II хил. пр.н.е. в прародината им Минусинската Котловина. Тук и по това време в източноиранския език на усуните има прил. *bоlq “горен; висок, голям”, развило се впоследствие и преминало в омонимичното му същ. *bоlq “планина”. В Минусинската Котловина племето на усуните обитава нейна равнинна част, а българското племе или род – нейна полупланинска или планинска част. Поради това именно този различително-отъждествяващ семантичен признак става и номинативен белег основа първоначално на двусъставно наименование под формата примерно на субстантивно-субстантивно словосъчетание с постпозиция на определението и специфично иранската съединителна флексия, подобно на тук съставеното с помощта на хотсак. naðe “человек”, мн.ч., им.п. naðaune, свободно словосъчетание *naðaune-уe bolq или пък не по-малко вероятно с препозиция на определението и източноиранският родителен падеж като *bolqо naðaune. Резултативното значение на първото от тези две словосъчетания по-скоро има вида “планински хора”, докато значението на второто пък - “хора от планината”, т.е. “планинци” и затова може би тъкмо второто е и повече вероятното. Постоянната или най-малкото достатъчно честата употреба на всяко едно от тези словосъчетания с течение на времето води до изпадането от неговата структура на генерализиращото родово наименование и пренасянето на семантемата му “хора” в ядрената сфера на семантичната структура на специфициращото видово наименование определение. Едновременно с това ядрената му дотогава семантема “планина” се измества от ядрото към периферията на семантичната структура на това видово наименование. Като резултат само във фонетико-семиотичния комплекс или по-точно в езиковия знак *bolq се съвместяват и обединяват идиоматически, т.е. сраствайки се в едно единно и неделимо семантикоструктурно и номинативнофункционално цяло, двете отделно-самостоятелни преди това семантеми се обединяват и прерастват в една-единствената и цялостно-завършената двусъставна семантема “хора от планината” или което е същото – “планинци”. Многократната употреба от страна на усуните по отношение на прабългарите на същ. *bolq “планинци” води до образуването вътре и върху тази фонетична структура на ономастична семантична структура с генерализиращо и идентифициращо ядрено ономастично значение “племе” и диференциращо, но периферно разположено лексикално значение “планинци”. Така възниква и се образува и самото собствено име, в случая народностно название или етноним, който впоследствие и по-нататък вече обозначава и наименова именно и единствено конкретното прабългарско племе, най-близък съсед на усуните. При тази основа и механизъм на възникване и образуване на етнм bоlq, но този път вече в историко-генетичен план източноиранското същ. *bolq “планина” реално съществува и функционира, а следователно се явява и представя като негов собствен апелатив. А още по-назад и по-нататък във Времето апелативът *bolq “планина” пък възниква, реално съществува, функционира и се развива на основата на прил. *uparyāka- “висок; голям” в иранския праезик. Ето защо именно прил. *uparyāka- “висок; голям” пък от своя страна се явява и фактически представлява и етимонът на прабългарското народностно название етнм болгар, точно тази форма на който се получава по следния път и начин. През първата половина на II хил. пр.н.е. в Минусинската Котловина усуните и прабългарското племе болк се намират и пребивават в пределно близко-тесен етнолингвистичен контакт и взаимодействие. Този контакт и взаимодействие стига дори до там, че немалък брой индивиди преминават от едната и се инкорпорират в другата страна и обратното. На основата и по силата на всичко това и етнонимът bоlq преминава и се пренася и сред прабългарите, които започват да се самоназовават и представят пред останалите съседни родове и племена в областта като болк'и, прибавяйки обаче понякога към това си название собственото мн.ч. -ар.А поради това, че словоизменителният суфикс -ар започва с гласна, то съобразно присъщите на тюркските езици по принцип и на прабългарските диалекти и езици в частност фонетични закони, предходната беззвучна съгласна се озвучава или етнонимът придобива вида болгар. От тук нататък вече прабългарското народностно название се употребява и реално се среща в изворите и с двете си основни форми – болк и болгар, и то като се започне още от севернокитайската граница няколко века преди Новата Ера и се стигне чак до Западна Европа през Ранното Средновековие. При това самите основни форми се развиват и прерастват в най-различно-разнообразни фонетико-семантични варианти. Видът и характерът на тези варианти се задава и определя или от степента и насоката на развитие на фонетичната структура на съответния прабългарски диалект или език, или пък от фонетико-морфологичната структура на чуждия език, в който даденият вариант преминава, заема се и започва да се употребява [вж. и срв. Баскаков 1969; Боровкова 2001; Гумилев 2004; Добрев 2005; ~*~2008; ~*~2009; Основы иранского языкознания 1979; ~*~1981, 257; Съсълов 2006; Абаев-4, 72-76; ЭСИЯз-2, 116-315; СлВхЯз, 186; СлИшкЯз, 186-225; СлСпр, 42; AiWb, 865-950].

Тук в действителност се описват прабългарите тюрки. По това време минусинските прабългари заимстват от индоиранците ризницата и сабята със съответните думи кюпе и сабя.

А с тези си въпроси, сега вече съборихте и Тюркологията! Върхът на сладоледа тук обаче е интелектуалната ви немощ да проумеете многозначността на етнонима "тюрки".

Лингвистиката като наука започва от 400 г. пр.н.е. и към момента тя е може би не само най-обемистата, но и методологически най-добре обоснованата и потвърдена наука. С всички тези недомислия или както е във вашата терминология, с цялата тази галимация, вие я срутихте до основи за нула време, особено с това, че народите си сменят езиците, подобно на носна кърпичка!

Така е, аз само преписвам, а ти само ругаеш и обиждаш! Ами щом като си толкова любопитен по всичките тези въпроси, намери си литература и чети, а на мене не ми задавай, много меко казано, неграмотно-некоректни въпроси!

Така ми е приятно, така правя, а тебе някой да те кара насила да ги четеш? Специално от тебе не съм прочел нито едно "голо твърдение", повече от пет реда, освен ругатни и клевети!

От кой летопис е това? По-горе аз изобщо не се занимавам с въпроса кой как е наименован, а само цитирам руски летопис, който също съобщава за покръстването на българите. А за този руски летопис княз Борис носи името Богорис-Симеон.

Не само, че не разбираш, но и не можеш очевидно да четеш - ромеят Михаил кръщава "българския княз Богорис" и му дава името Симеон. Следователно в Йоакимовския Летопис Борис носи името Богорис, а след кръщението той вече се нарича Богорис-Симеон!

Така вие всъщност настоявате за доказателства, че я има и съществува съвременната българска народност!?? Случаят не се нуждае от доказателства, а от разкриване на условията и механизма, по който се стига до нея: http://nauka.bg/forum/index.php?showtopic=7838&pid=114138&st=1160&#entry114138 - #1173 - проф. Добрев

Така вие всъщност настоявате за доказателства, че я има и съществува съвременната българска народност!? Случаят не се нуждае от доказателства, а от разкриване на условията и механизма, по който се стига до нея: При това положение на нещата очевидно-безспорно крайно наложително и същевременно полезно-целесъобразно е да се върнем малко назад и да започнем напълно естествено и направо от Дунавска България към средата на ΙХ в. като изходен пункт, но и постоянно-непрекъснат пряк или косвен, бъдещ подбудител и двигател на всичките тези събития и процеси. Всъщност през Ранното Средновековие името на българската държава е Болгария и точно това име е засвидетелствано например в Чивидалското Евангелие, в което са вписани имената на членовете на семейството на княз Борис: ...de Bolgaria… rex illorum Michahel et frater eius Dox et alius frater eius Gabriel et uxor eius Maria et filius eius Rasáte et alius Gabriel et tercius filius Simeon et quartus filius Jacob et filia eius dei ancella Praxi et alia filia eius Anna... [MonHistSlav, 382]. Обективно-реално погледнато, до към средата на ΙХ в. дунавските българи преживяват и преминават през един не особено интензивно-дълбок процес на славянизация, своеобразен връх на който се наблюдава още по времето на хан Крум. Тогава той увеличава ролята на славяните в държавата за сметка на прабългарската аристокрация и поверява на славянски старейшини жупани някои отговорни постове в нея, като даже посланикът в Константинопол е славянин. В двора на Крум широко разпространение получава славянският език и дори самият той на пировете обикновено произнася тостовете си на славянски език. Същевременно Крум усилва и войската си с редовни славянски части, офицерите на които обаче са прабългари (Г. Вернадский). Всичко това безспорно е възможно и се осъществява благодарение на това, че подобни процеси протичат и в славянските и прабългарските родове и племена по места. Тук съвместното мирно съществуване по принцип на двата етноса приема формата на симбиоза с тенденция за развитие по посока на тяхната “стопанска и етническа интеграция” при все още действащ и проявяващ се “културно-идеологически дуализъм”, както се изразява Г. Литаврин [2001, 6-14]. Въ лѣт̑ s҃ т҃ ѯ҃ s҃ [6366 (858)] Михаилъ цр҃ь изиде с вои брегомъ и моремъ на Болгаръı Болгаре же оувидѣвше не могоша стати противу крс̑титисѧ просиша и покоритис̑ Грекомъ цр҃ь же крти кнѧзѧ ихъ и болѧръı всѧ и миръ створи с Болгаръı. Въ лѣт̑ s т о҃ з҃ [6377 (869)] Крщ҃на бъıсть всѧ землѧ Болъгарскаӕ [ЛаврСп, 14,16]. 6371 (863). Богорис Симеон болгарский. Крещение болгар. У болгар был голод, и Михаил, царь греческий, пошел на болгар воевать морем и водою, они же убоялись его. И крестил царь Михаил князя болгарского Богориса и нарек его Симеон, и все вельможи крестились. И после чего разошлись восвояси [Татищев 2009а, 28]. Болезнено-рязък, но и изключително силен тласък на този процес на славянизация на прабългарите по форма, но на цялостно-многостранната обществено-икономическа, политико-идеологическа и културна по същество взаимна интеграция на двата етноса, а по този начин и на ликвидирането като цяло на съществуващия до тогава културно-идеологически дуализъм, дава масовото кръщаване от Свети княз Борис-Михаил Кръстител на прабългарите и славяните през май 866 г., последвано от редица драстично-репресивни и даже направо непоносимо-жестоки административно-правни мерки и действия, особено и специално по отношение на прабългарите: 96. Точно так же обошелся он и с болгарским племенем. Народ этот, хотя вроде бы и прежде обратился к благочестию и перешел в христианство, однако нетверд и непрочен был во благе и подобен листам, колышимым и колеблемым малейшим ветром. Но непрерывными царскими увещеваниями, торжественными приемами, а еще великодушными щедротами и дарами заставил он их принять архиепископа и умножить в стране число епископов. И вот через них, а также через благочестивых монахов, коих призвал царь с гор и из пещер земных и послал туда, сей народ оставил отцовские обычаи и дал уловить себя в сети Христа(ПродФеоф). На първо място сред тези мерки и действия стои най-вече прогласяването от Първи Всебългарски Църковно-Народен събор, свикан в Преслав през есента на 893 г., на славянобългарския език за официален държавен и църковен език със забрана под страх дори от смъртно наказание или продаване в робство да се говори на прабългарски език; забрана, преследване и дори налагане на смъртно наказание по силата на специално издадения Закон Судный Людям, на практикуващите прабългарските обреди и обичаи, сред които и най-категорична забрана на многоженството; въздигането на Кирило-Методиевото дело за знаме на българската държава и народ, символично връчено от княз Борис-Михаил в ръцете на неговия предостоен син и приемник – княз Симеон, но и пристъпването към фактическата замяна на гръцките владици в България чрез ръкополагане на българи за техни викарни епископи (хорепископи), които да поемат управлението на епархиите [ЗСЛд, вж. и срв. Вернадский 2009, 227; Рънсиман 2009, 89-91; Св. Наум Преславско-Охридски 2009, 3; КМЕц-1, 254; ПродФеоф, 155]. В резултат на всичко това към края на Х и първата половина на ХΙ в. вече отива към своя край и дори приключва в главното и същественото започналата още от времето на хан Аспарух славянизация на прабългарите под формата на етнолингвистически взаимна интеграция, сливане, смесване и кръстосване или метисизация на числено близките местни прабългарски и славянски племена до смесено-кръстосаната, метисизираната по своите расово-антропологически белези и черти и по своята материална и духовна култура, но единната и славянска по език българска народност. В процеса на тази взаимна интеграция решаващо-огромни са ролята и значението на новосъздадените и въведени в цялостния живот на българското общество български в частност, но славянски по принцип език и писменост, тъкмо които са онази духовно-културна основа, благодарение на която българите се чувстват и осъзнават себе си не само като славяни, но и като неразделна част от славянството изобщо. Вътре в тази народност прабългарите се запазват и продължават да съществуват във и посредством славяните, но не като нещо изконно-първично, собствено-наследено, самостоятелно и единно цяло, а във вид на външно-допълнително привнесени, сравнително обособено-чужди, отделно-разпръснати или дисперсни, по-дребни или по-едри частици съставки на тяхната, собствено прабългарската антропология, език, материална и духовна култура. Същевременно и наред с това на съответното фонетико-семантично преобразуване и изменение е подложено и самоназванието на прабългарите, късноантичното и ранносредновековното народностно название етнонимът болгар като наименование на тогавашната, тюркска по произход и принадлежност прабългарска, но в аспекта на основния фонетичен вариант на етнонима номинативно-терминологически много по-точно и по-вярно, болгарска етническа общност.

Точно обратното, прабългарите са инкорпорирани в славяните и като резултат се получава настоящата българска народност.

А аз бих казал, че падението и унижението е абсолютно, защото целта и задачите на Науката не се свеждат до това да гради и развива "по-престижната" теория, а да разкрива и описва съществено-важните черти и особености на своя предмет на изследване, който и какъвто и да е той.